Към кулата на Зеления ангел. Част втора

4. Хиляди листа, хиляди сенки

Мириамел и Саймън прекараха първата седмица от бягството си в гората. Пътуването беше бавно и мъчително трудно, но Мириамел много преди да избяга беше решила, че е по-добре да загуби време, отколкото да я заловят. Часовете през деня преминаваха в провиране през гъстата гора и преплетените храсталаци под акомпанимента на недоволното мърморене на Саймън. По-често теглеха конете си за юздите, отколкото да ги яздят.

— Бъди доволен — каза му тя, докато почиваха на една полянка, облегнати на ствола на един стар дъб. — Няколко дни поне ще виждаме слънцето. Когато излезем от гората, ще яздим само нощем.

— Но поне няма да ме дерат разни тръни — отвърна троснато Саймън.

Беше ободряващо, откри Мириамел, да имаш някакво занимание. Чувството на безпомощно вцепенение, което я беше обхванало в продължение на седмици, утихна и тя вече можеше да разсъждава ясно и да вижда всичко наоколо като с нови очи… и дори да й е приятно, че са заедно със Саймън.

Компанията му действително й беше приятна. Дори понякога й се искаше да не й е чак толкова приятна. Не можеше да не изпитва усещането, че го разиграва по някакъв начин. Не беше единствено обстоятелството, че не му разкрива всички причини, поради които бе напуснала чичо си и бе тръгнала към Хейхолт. Чувстваше се някак нечистоплътна, лишена от правото да е с някой друг.

„Заради Аспитис — мислеше си тя. — Той ми стори това. Преди него бях така чиста, колкото би могло да мечтае всяко момиче“.

Но дали наистина беше така? Той не я беше насилил. Тя му бе разрешила да го направи — дори по някакъв начин го бе подканила. След това Аспитис се бе държал като чудовище, но начинът, по който пристъпи в нейното легло, не беше по-различен от начина, по който повечето мъже отиват при своите любими. Той не я беше насилвал. Ако стореното от двамата беше неправилно и греховно, вината им беше обща.

Тогава как да се държи със Саймън? Изпитваше смесени чувства към него. Той вече не беше момче, а истински мъж, и нещо в нея се боеше от мъжа в него. Но, мислеше си тя, нещичко в него си беше останало необичайно наивно. С настойчивите си усилия да постъпва справедливо, със зле прикриваната ранимост, която му личеше, когато тя се държеше грубо с него, той си оставаше почти дете. Това дори я караше да се чувства още по-зле, тъй като всеотдайните му грижи към нея ясно показваха, че няма никаква представа каква е всъщност. Именно в моментите, когато беше най-мил с нея, когато най-силно й се възхищаваше и я подкрепяше, тя изпитваше най-голямо раздразнение. Сякаш умишлено се правеше на сляп.

Беше ужасно. За щастие, Саймън, изглежда, долавяше, че нескритата му обич е някак мъчителна за нея, затова се придържаше в границите на закачливото, майтапчийско приятелство, което й действаше успокоително. Когато успяваше да е с него, без да мисли за себе си, компанията му й беше дори приятна.

Макар че бе израсла в дворовете на дядо си и баща си, Мириамел не беше разполагала с много възможности да бъде с момчета. Повечето рицари на крал Джон бяха мъртви или отдавна се бяха оттеглили в пръснатите си из Еркинланд и по други места имения и кралският двор през последните години от царстването на дядо й почти се беше изпразнил, като се изключеха онези, които живееха около краля, за да си изкарват прехраната. По-късно, след като почина майка й, баща й винаги се мръщеше, когато тя прекарваше времето си с малкото останали момчета и момичета на своята възраст, но не запълваше празнотата със собственото си присъствие, а я заобикаляше с неприятни мъже и жени, които й натякваха за ритуалите и задълженията на нейното положение и я укоряваха за всичко, което направеше. А когато баща й стана крал, самотното детство на Мириамел вече беше свършило.

Нейната камериерка Лелет беше почти единственото дете около нея. Момиченцето боготвореше Мириамел и изпълняваше всяко желание на принцесата. Лелет й разправяше безкрайни истории какво е да растеш с братя и сестри — тя беше най-малката от огромна баронска фамилия, — а господарката й я слушаше очарована и се мъчеше да не й завижда заради семейството, което никога не бе имала.

Затова й беше така трудно да срещне отново Лелет, когато пристигна в Сесуад'ра. Жизнерадостното момиченце, което помнеше, беше изчезнало. Преди да избягат заедно от замъка, Лелет понякога се укротяваше и много неща я плашеха, но сега през очите на момиченцето като че ли я наблюдаваше съвсем друго същество. Мириамел се опитваше да си припомни дали е забелязвала някаква следа от нещата, които Гелое беше открила в детето, но не се сещаше за почти нищо, освен това, че Лелет беше предразположена към ярки, объркани, а понякога и кошмарни сънища. Някои от тях й се струваха толкова подробни и необикновени, когато й ги беше разказвала, че Мириамел беше почти сигурна, че си ги измисля.

Когато баща й седна на трона на баща си, Мириамел се оказа заобиколена от множество хора, но въпреки това ужасна самотна. Всички в Хейхолт изглеждаха обсебени от суетните ритуали на властта, с които тя беше живяла толкова дълго, че не представляваха никакъв интерес за нея. Струваше й се, че е зрител на странна игра, разигравана от капризни деца. Дори малкото млади мъже, които я ухажваха — по-скоро заради баща й, тъй като повечето от тях едва ли се интересуваха от нещо друго, освен от богатствата и властта, които би получил онзи, който се домогнеше до сватбения обет, — й напомняха някакви по-различни от нея животни, досадни старци в младежки тела или дегизирани като възрастни скучни момченца.

Единствените в цял Меремунд или в целия Хейхолт, които, изглежда, ценяха самия живот, а не облагите, които можеха да получат от него, бяха слугите. Особено в Хейхолт, с неговата армия от камериерки, коняри и кухненска прислуга, тя имаше усещането, че това е съвсем различна раса, живееща заедно с отблъскващите равни на нея благородници. Веднъж, в миг на ужасяваща тъга, огромният замък внезапно й беше заприличал на обърнато наопаки гробище, из което похъркващите мъртъвци се разхождат отгоре, а живите пеят и се смеят отдолу.

Така Саймън и още няколко момчета за първи път привлякоха вниманието й — хлапаци, които нямаха много други желания, освен да си бъдат момчета. За разлика от децата на благородниците на баща й, те изобщо не се надпреварваха да имитират превзетото бърборене, безделниченето и преструвките на възрастните. Наблюдаваше ги как кръшкат от задълженията си, как се кикотят на глупавите си лудории, прикрили с шепи уста, или играят на сляпа баба в общия двор и изпитваше мъчително желание да е като тях. Животът им беше толкова простичък. Макар че с годините бе осъзнала, че животът на прислугата е тежък и досаден, понякога си мечтаеше да захвърли като наметало потискащите я благороднически привилегии и да стане една от тях. Тежката работа никога не я беше плашила — но я ужасяваше самотата.

— Не — каза строго Саймън. — Никога не трябва да ме допускаш така близо до себе си.

Той премести крак и завъртя меча си, така че омотаното в плат острие отблъсна нейното. Неочаквано се бе притиснал до нея. Миризмата на пот, смесена с аромата на кожената му дреха и хиляди влажни листа беше много силна. Беше толкова висок! Понякога го забравяше. Внезапната неумолимост на присъствието му обърка мислите й.

— Остави се открита — продължи той. — Ако използвах кинжала си, нямаше да имаш никакъв шанс. Запомни, че винаги ще си срещу противник с по-дълги ръце.

Вместо да се опита да постави меча си в позиция, която би могла да й помогне, тя го пусна, опря ръце в гърдите на Саймън и го блъсна. Той Залитна, но успя да запази равновесие.

— Остави ме на мира!

Мириамел се обърна и се отдалечи на няколко крачки, после се наведе и събра няколко съчки за огъня, за да заангажира с нещо треперещите си ръце.

— Какво стана? — попита изненадано Саймън. — Ударих ли те?

— Не, не си ме ударил. — Тя вдигна съчките и ги тръшна в средата на разчистения върху земята кръг. — Просто в момента не ми се продължава.

Саймън поклати глава и седна да размотае навитите около острието на меча му парцали.

Днес бяха направили лагер по-рано — слънцето беше все още високо над дърветата. Мириамел беше решила утре да стигнат по малкия поток, покрай който се движеха от няколко дни, чак до Речния път: потокът лъкатушеше в тази посока през по-голяма част от днешното им пътуване. Речният път извиваше покрай Имстрека през Станшайър чак до Хасу Вале. Беше преценила, че ще е по-добре да тръгнат в полунощ, за да имат време до изгрев-слънце, отколкото да прекарат цялата нощ в гората и след това отново да чакат цял ден, за да пътуват по тъмно.

Това беше първата й възможност от няколко дни да използва меча си за нещо друго освен за незначително почистване на храсталаци. Именно тя беше предложила да се поупражняват, преди да вечерят, което беше една от причините внезапната промяна на настроението й да озадачи Саймън. Мириамел се разкъсваше между желанието да му каже, че вината не е негова, и смътното чувство, че вината всъщност е негова — вината, че е мъж, вината, че я харесва, вината, че тръгна с нея, тъй като би била по-доволна, ако беше съвсем сама.

— Не ми обръщай внимание, Саймън — каза накрая тя и усети някаква слабост. — Просто съм уморена.

Поуспокоен, той внимателно доразмота парцалите, пъхна прашното кълбо плат в дисагите и приседна край огъня до нея.

— Просто исках да внимаваш. Казах ти, че се навеждаш прекалено напред.

— Знам, Саймън. Вече ми го каза.

— Не бива да допускаш някой по-едър от теб толкова наблизо.

На Мириамел й се прииска да престане да говори за това.

— Знам, Саймън. Просто съм уморена.

Той, изглежда, усети, че отново я е подразнил.

— Но си много добра, Мириамел. И силна.

Тя кимна, съсредоточена върху кремъка. Една искра облиза парченцето прахан, но не се разпали. Мириамел сбърчи нос и опита отново.

— Искаш ли да опитам аз?

— Не, не искам да опитваш ти.

Следващият й опит също беше безуспешен. Ръцете я боляха.

Саймън погледна струпаните съчки, след това лицето й, и моментално сведе очи.

— Помниш ли жълтия прах на Бинабик? С него можеше да разпали огън дори под проливен дъжд. Видях го веднъж, когато бяхме в Сикихок и валеше сняг, и духаше вятър…

— На. — Мириамел се изправи и пусна кремъка и огнивото да тупнат на пръстта до съчките. — Запали го.

Отиде до коня си и започна да тършува в дисагите.

Саймън като че ли понечи да каже нещо, но вместо това се зае да запали огъня. Дълго не успя да се справи по-добре от Мириамел. Накрая, когато тя се върна с кърпа, в която носеше нещо, той най-после успя да избие искра и да я разпали. Застанала над него, тя забеляза, че косата му е станала прекалено дълга и червеникавите къдрици покриват раменете му.

Той вдигна очи към нея смутено и загрижено.

— Какво има?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Много ти е пораснала косата. Ще я отрежа, след като се нахраним. — Тя разгъна кърпата. — Това са последните ни две ябълки. Малко са съсухрени обаче — не знам откъде ги е намерил Фенгболд. — Бяха й казали какъв е източникът на по-голяма част от конфискуваните от Джосуа хранителни припаси. Имаше някакво смътно удоволствие в това да излапаш нещо, което е било предназначено за този превзет самохвалко. — Останало е и малко овнешко, но е почти на свършване. Може би скоро ще трябва да пробваме с лъка.

— Ще ги увием в листа и ще ги сложим на въглените. Шем винаги правеше така. Няма да личи, че са се съсухрили.

— Щом казваш — отвърна Мириамел.

Мириамел се отпусна назад и облиза пръстите си. Малко се беше изгорила от горещата ябълкова кора, но си заслужаваше.

— Шем — каза тя — е много умен мъж.

Саймън се усмихна. Брадичката му лепнеше от сока.

— Вкусни бяха, нали? Но нямаме повече.

— Повече не бих могла да ям тази вечер, така или иначе. А утре ще тръгнем по пътя за Станшайър. Сигурна съм, че ще намерим нещо поне толкова вкусно.

Саймън помръдна рамене.

— Чудя се къде ли е Шем — каза той след известно време. Огънят припукваше и съскаше, изпепеляваше листата, в които бяха увили ябълките. — И Рубен. И Рейчъл. Мислиш ли, че все още живеят в Хейхолт?

— Защо не? Кралят все още се нуждае от прислуга и ковачи. А и винаги ще е необходима управителка на камериерките.

И се усмихна.

Саймън се изкикоти.

— Права си. Не мога да си представя някой да успее да накара Рейчъл да си тръгне, ако сама не поиска. Все едно да се опиташ да измъкнеш таралеж от кух пън. Дори кралят — искам да кажа, баща ти — не би могъл да я накара без нейно съгласие.

— Я седни хубаво. — На Мириамел внезапно й се прииска да направи нещо. — Нали ти казах, че ще те подстрижа.

Саймън опипа косата си.

— Мислиш ли, че трябва?

Мириамел го погледна строго.

— Дори овцете ги стрижат веднъж годишно.

Извади бруса и наточи ножа си. Шумът от стърженето на острието беше като ехо на цвърчащите щурци.

— Чувствам се така, сякаш ще ме подстригват за празника на Ейдонманса.

— Човек никога не знае какво може да се случи, след като свърши сушеното месо. Сега гледай право напред и не мърдай. — Тя застана зад него, но светлината не беше достатъчна. Когато седна, главата му щръкна високо над нея. — Стой така — каза му тя.

Дотътри един голям камък по влажната пръст и седна на него — сега височината беше тъкмо необходимата. Мириамел повдигна с ръце косата на Саймън и я огледа преценяващо. Само малко по краищата… Не. Доста повече от крайчетата.

Косата му беше по-нежна, отколкото изглеждаше. Макар че беше гъста, беше съвсем мека. Но беше мръсна от пътуването. Помисли си как ли изглежда нейната и се намръщи.

— Кога си се къпал за последен път? — попита тя.

— Какво? — Той се изненада. — Какво искаш да кажеш?

— Не ме ли чу? Косата ти е пълна с клечки и кал.

Саймън изръмжа недоволно.

— А какво очакваш, след като се провирах през тази идиотска гора дни наред?

— Да, но така не мога да я подстрижа. — Тя се замисли за момент. — Първо ще я измия.

— Да не си полудяла? Защо ми е да я миеш?

Той сви рамене, сякаш го беше заплашила, че ще забие нож в гърба му.

— Казах ти. За да мога да я подстрижа.

Тя се изправи и отиде да донесе меха с вода.

— Водата е за пиене — запротестира Саймън.

— Пак ще го напълня, преди да тръгнем — отвърна спокойно тя. — Сега отпусни глава назад.

За миг си помисли дали да не стопли водата, но оплакванията му я бяха подразнили достатъчно и предпочете да се наслади на нечленоразделните звуци, които издаваше Саймън, докато тя изливаше студената вода от меха върху главата му. След това взе здравия си костен гребен и започна да вчесва сплъстената му коса, без да обръща внимание на протестите му. Някои от клечките така се бяха оплели, че трябваше да ги изчопля с нокти, което я принуждаваше да се приведе още по-наблизо. Уханието на мокра коса се съчетаваше с характерната му остра миризма по особено приятен начин и Мириамел се усети, че си тананика тихичко.

Когато успя да се справи със сплъстиците, колкото й беше възможно, взе ножа и започна да подрязва косата му. Както беше очаквала, поскъсяването единствено на краищата не беше достатъчно и за да предотврати нов изблик на оплаквания от страна на Саймън, тя започне да реже сериозно. Скоро се показа тилът му, блед от дългите месеци криене на сянка от слънчевите лъчи.

Загледана във врата му и в яките мускули под него, тя изпита неочаквано вълнение.

„Във всеки човек има нещо магическо — помисли си унесено Мириамел. — Във всеки“.

Прокара нежно пръсти по врата му и Саймън подскочи.

— Какво правиш? Гъдел ме е.

— О, я си затваряй устата.

И се усмихна. Беше скрита зад гърба му и той не можеше да я види.

Подкастри и косата около ушите му, като остави само една ивица пред тях, за да се съедини с брадата. Повдигна бретона и подряза и него, след което го среса встрани, за да не пада в очите му. Снежният кичур блесна като светкавица.

— Ето тук те е пръснала кръвта на дракона. — Тя докосна с връхчетата на пръстите си белия кичур; не усещаше никаква разлика между него и червената коса. — Разкажи ми пак какво точно се случи.

В първия момент Саймън като че ли щеше да подхвърли нещо лекомислено, но вместо това за миг спря и после каза тихо:

— Беше… не може да се сравни с нищо, Мириамел. Просто се случи. Бях ужасен, като че ли някой надуваше рог вътре в главата ми. Като че ли ме изгаряше. Не си спомням много — чак докато не се събудих в пещерата с Джирики и Хейстън. — Той тръсна глава. — Имаше и друго. Някои неща са трудни за обяснение.

— Знам. — Тя пусна влажните му кичури и си пое дъх. — Свърших.

Саймън вдигна ръце и опипа косата си отзад и встрани.

— Доста по-къса е — каза той. — Ще ми се да се огледам.

— Изчакай до сутринта и се огледай в потока. — Усети, че пак се усмихва глупаво и без причина. — Ако знаех, че си толкова суетен, щях да си взема огледало.

Той я изгледа засегнато, после се изправи и каза злорадо:

— Имам огледало! Огледалото на Джирики!

— Не е ли опасно?

— Колкото само да погледнеш, не. — Саймън отиде до дисагите си и затършува в тях като мечка, която търси мед в хралупа. — Намерих го.

И свъси лице. Измъкна огледалото и продължи да рови в багажа си.

— Какво има?

Саймън свали дисагите и ги донесе до огъня. Подаде на Мириамел огледалото на сита — тя го взе внимателно, почти боязливо — и зарови с нарастващо безпокойство в дисагите. Накрая спря и я погледна опулено и слисано.

— Няма я!

— Какво си изгубил?

— Бялата стрела. Не е тук. — Той разпери ръце. — В името на кръвта на Ейдон! Сигурно съм я оставил в палатката. Забравил съм да я прибера. — На лицето му се изписа още по-голямо притеснение. — Дано да не съм я оставил в Сесуад'ра!

— Нали я занесе в палатката си? Когато искаше да ми я дадеш?

Той бавно кимна.

— Точно така. Сигурно е там. Е, поне не съм я загубил. — Той погледна празните си ръце. — Но не е тук. — Той се разсмя. — Опитах се да ти я дам. Сигурно не й се е понравило. Бинабик ми каза, че ситските подаръци не го понасят. Помниш ли как пътувахме по реката? Докато се перчех с нея, паднах от лодката.

Мириамел се усмихна тъжно.

— Помня.

— Този път обаче успях, нали? — добави навъсено той и въздъхна. — Така или иначе, нищо не може да се направи. Ако я намери Бинабик, ще се погрижи за нея. А и, изглежда, не се налага да я имам, за да докажа нещо на Джирики. Стига отново да го видя. — Той помръдна рамене и се опита да се усмихне. — Може ли огледалото?

Вдигна го и внимателно огледа косата си.

— Добре е — каза той. — Отзад е къса. Като на Джосуа или като на… — Той погледна Мириамел. — Като на Камарис.

— Като на рицар.

Саймън сведе за момент очи към ръката си, след това я протегна и хвана ръката на Мириамел, обгръщайки пръстите й с топлата си длан. Не я гледаше в очите.

— Благодаря ти. Много хубаво си ме подстригала.

Тя кимна. Изпитваше отчаяно желание да дръпне ръката си, да не е толкова близо до него, но същевременно бе щастлива, че той я докосва.

— Просто се постарах, Саймън.

Най-накрая, почти неохотно, той я пусна и каза:

— Е, трябва вече да лягаме, ако ще ставаме в полунощ.

— Трябва — съгласи се тя.

Прибраха багажа си и разгънаха постелите си в приятелска, но и донякъде неловка тишина.

Мириамел се събуди среднощ от нечия поставена върху устата й ръка. Опита се да извика, но ръката я притисна още по-силно.

— Не викай! Аз съм!

Ръката се отмести.

— Саймън? — изсъска тя. — Идиот с идиот! Какво правиш?

— Тихо. Има някой.

— Какво? — Мириамел се надигна и се взря напрегнато в мрака. — Сигурен ли си?

— Тъкмо се унасях, когато го чух — отвърна в ухото й той. — Но не беше сън. Заслушах се, след като се разсъних напълно, и го чух пак.

— Сигурно е животно… някоя сърна.

Зъбите му проблеснаха на лунната светлина.

— Не познавам животни, които да си говорят сами. Ти познаваш ли?

— Какво?

— Тихо! — прошепна той. — Слушай.

Стояха в тишината. На Мириамел й беше трудно да чуе нещо — така силно блъскаше сърцето й. Погледна към огъня. Няколко въглена все още блещукаха: ако някой ги дебнеше, явно бяха разкрили присъствието си. Запита се дали не е късно да хвърли пръст върху въглените.

В същия момент чу някакво пращене в гората и настръхна. Саймън я погледна многозначително. Шумът се чу отново, този път малко по-далеч.

— Каквото и да е — прошепна тя, — като че ли се отдалечава.

— Трябва да тръгнем към пътя. Не бива да стоим тук.

Мириамел понечи да се противопостави — това в края на краищата беше нейно пътуване, неин план, — но си даде сметка, че не бива. Но да се опитат да тръгнат покрай обраслия речен бряг, докато нещо ги следи…

— Добре — отвърна тя. — Но ще изчакаме да се развидели.

— Ще остана на пост. После ще те събудя, за да поспя и аз малко. — Саймън седна и подпря гръб на един дънер. Мечът лежеше върху коленете му. — Заспивай.

Беше напрегнат, почти ядосан.

Пулсът на Мириамел се поуспокои.

— Каза, че си говорело само?

— Може да не е само — отвърна той. — Но пък не вдигаше шум за двама. А и чух само един глас.

— И какво си говореше?

Саймън тръсна глава.

— Не разбрах. Беше много тихо. Просто… думи.

Мириамел се отпусна върху постелката.

— Може да е някой дървар. Дърварите нали живеят в гората.

— Може. — Гласът на Саймън беше безизразен. Мириамел внезапно осъзна, че е уплашен. — Какво ли няма в тези гори — добави той.

Тя отпусна глава и се взря в няколкото звезди, които надничаха през пролуките на горския покров.

— Ако ти се доспи, не се прави на герой, Саймън. Събуди ме.

— Добре. Но не мисля, че скоро ще ми се доспи.

„На мен също“, мина й през ума.

Мисълта, че могат да ги открият, беше потискаща. Но ако някой ги преследваше, някой, изпратен от чичо й, защо ще се отдалечава, без да направи нищо? Може да бяха горски разбойници, които щяха да ги убият в съня им, ако Саймън не се беше събудил. Или пък беше някакво животно все пак, а Саймън си беше въобразил, че чува човешка реч.

Накрая Мириамел потъна в неспокоен сън, в който някакви двукраки силуети с еленови рога се промъкваха през горските сенки.

Отне им по-голямата част от сутринта, за да се измъкнат от гората. Провисналите клони и заплитащите се в краката им шубраци сякаш искаха да ги задържат. Надигащата се от влажната земя мъгла беше толкова коварно плътна, че ако не беше ромоленето на ручея да им подсказва пътя, спокойно можеха да тръгнат в погрешна посока. Най-накрая, изподрани и вир-вода, още по-изпокъсани, отколкото бяха на разсъмване, излязоха над обраслите с влажна трева хълмове.

Късно сутринта стигнаха и Речния път. Нямаше сняг, но небето беше мрачно и ниско, а гъстата мъгла сякаш продължаваше да ги следва по петите и дори да ги изпреварва.

Самият Речен път беше почти пуст: срещнаха само един фургон, натоварен с цяло семейство и принадлежностите му. На коларя, съсипан от грижи мъж, който вероятно изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност, сякаш му костваше огромно усилие да им кимне, докато минаваха покрай него. Мириамел се обърна да огледа бавно отдалечаващия се на изток фургон, теглен от изнемощял вол, и се запита дали тези хора не отиват в Сесуад'ра при Джосуа. Мъжът, мършавата му женица и безмълвните им деца изглеждаха толкова унили, толкова изтощени, че й стана болно, като си помисли, че може да са се запътили към място, за което тя знаеше, че вече е напуснато. За миг се изкуши да ги предупреди, че принцът вече е потеглил на юг, но се овладя и се обърна напред. Това щеше да е опасна глупост: появата в Еркинланд на човек, който знае за Джосуа, би привлякла много повече внимание, отколкото би било здравословно.

Няколкото малки селища, през които минаха, докато сутринта преваляше в следобед, изглеждаха почти напълно напуснати; от дупките върху покривите на няколко къщи се извиваха стълбчета дим, малко по-сивкави от стелещата се наоколо мъгла, което подсказваше, че в това потискащо място все още се срещат хора. Може би жителите бяха земеделци, но сега това почти не личеше: нивите бяха обрасли с буйни плевели и не се виждаха никакви животни. Мириамел предположи, че положението тук е така тежко, както беше чувала за други райони в Еркинланд — малкото крави, овце и прасета, които все още не бяха изядени, се пазеха ревниво.

— Не съм сигурна, че трябва да продължим по този път.

Мириамел вдигна очи към червеникавия западен небосклон.

— Срещнахме само десетина души през целия ден — отвърна Саймън. — А ако ни преследват, тук на откритото най-добре можем да забележим всеки отдалеч.

— Но скоро ще наближим покрайнините на Станшайър. — Мириамел беше пътувала в тази местност с баща си и имаше сравнително ясна представа къде се намират. — Това е много по-голям град от малките селища, през които минахме. Там със сигурност ще има много хора. А може би и стража.

Саймън повдигна рамене.

— Е, и какво да направим? Да тръгнем направо през полето?

— Не мисля, че някой ще ни обърне внимание. Не видя ли, че кепенците на всички къщи са спуснати? Прекалено студено е, та някой да наднича през прозорците.

Саймън само издиша облаче мъгла и се усмихна.

— Както кажеш. Само внимавай да не вкараме конете в някое тресавище. Скоро ще се стъмни.

Отбиха конете от пътя. Слънцето вече почти се беше скрило и на хоризонта беше останала само тънка пурпурна ивица. Вятърът се засили, шибаше високата трева.

Когато видяха първите къщи на Станшайър, вече се беше свечерило. Селището беше разположено на двата бряга на реката, свързани с мост; безразборно струпаните на северния бряг къщи стигаха почти до гората. Саймън и Мириамел спряха и загледаха мъждукащите светлинки.

— По-малък е — каза Мириамел. — Навремето изпълваше цялата долина.

Саймън се взря напред.

— Мисля, че все още е така — виж, има къщи покрай целия път. Просто само в половината има някаква светлинка. — Той свали ръкавиците си и духна в шепите си. — Е? Къде ще пренощуваме? Имаш ли пари за странноприемница?

— Няма да спим в странноприемница.

Саймън повдигна вежда.

— Така ли? Е, поне можем да потърсим топла храна.

Мириамел го изгледа намръщено.

— Наистина ли не разбираш? Това е страната на баща ми. Може да ме познаят. Но дори никой да не ни познае, има толкова малко пътници, че хората ще задават въпроси. — Тя тръсна глава. — Не мога да рискувам. Може да отидеш да купиш храна — имам пари, — но да отсядаме в хан? Все едно да наемем тръбач да върви пред нас.

В сумрака беше трудно да се забележи, но Саймън като че ли се изчерви. В гласа му прозвуча леко раздразнение.

— Щом казваш.

Тя се овладя.

— Моля те, Саймън. Не мислиш ли, че и аз бих предпочела да се измия, да седна на някоя пейка и да се нахраня с истинска вечеря? Опитвам се да постъпвам най-правилно.

Саймън я погледна и кимна.

— Извинявай. Права си. Просто ми се щеше да си починем.

Неочаквано Мириамел изпита прилив на нежност към него.

— Знам. Ти си добър приятел.

Той я изгледа напрегнато, но не каза нищо. Спуснаха се към долината на Станшайър.

Нещо не беше наред в Станшайър. Мириамел го помнеше от посещението си преди пет-шест години като оживено градче, в което живееха най-вече миньори със семействата си — тесните улички вечер бяха осветени от десетки лампи. Сега редките минувачи сякаш бързаха да се приберат колкото може по-скоро и дори градските странноприемници бяха тихи като манастири и почти пусти.

Мириамел изчака в сянката пред „Клин и чук“, докато Саймън купи хляб, мляко и лук.

— Попитах ханджията за овнешко, а той само ме изгледа втренчено — каза Саймън, когато се върна. — Годината май е била доста лоша.

— Той попита ли те нещо?

— Попита откъде идвам. — Саймън вече беше започнал да ръфа парчето хляб. — Казах му, че съм свещар от Хасу Вале и че си търся работа. Той ме изгледа насмешливо и каза: „Е, сигурно вече си разбрал, че тук няма да намериш никаква работа, нали?“ И добре, че няма работа, защото съм забравил всичко, което Джеръмайъс ми е казвал за правенето на свещи. После ме попита кога съм напуснал Хасу и вярно ли е онова, което говорят всички — че из хълмовете там бродели призраци.

— Призраци? — Мириамел усети по гърба да я полазват мравки. — Не искам да слушам за призраци. Ти какво му каза?

— Че съм тръгнал отдавна, разбира се. Че съм тръгнал на юг да търся работа. И преди да започне да ме разпитва, му казах, че жена ми ме чака във фургона на Речния път и че трябва да тръгвам.

— Жена ти?

Саймън се ухили.

— Нали все трябваше да му кажа нещо? Защо иначе един мъж ще бърза да отнесе някъде храната си в студа?

Мириамел възкликна възмутено и се метна на седлото.

— Трябва да намерим място за спане, поне за кратко. Капнала съм.

Саймън се огледа.

— Не знам къде бихме могли да отидем тук. Трудно е да се каже кои къщи са празни, дори да няма никакъв пушек или светлина. Хората може да са напуснали, а може просто да нямат дърва за огрев.

Заръмя лек дъждец.

— Трябва да побързаме — каза тя. — В западния край на града може да намерим празни конюшни или някой навес. Има и една голяма каменоломна.

— Дано. — Саймън отхапа половината от една доста сбръчкана глава лук. — Води.

— Само не изяждай вечерята ми по погрешка — каза тя сърдито. — И да не разлееш нито капка мляко.

— Няма, милейди — отвърна той.

Яздеха на запад по пътя Соукуд, един от главните пътища в Станшайър. Мириамел беше странно обезпокоена от думите на Саймън. Наистина беше невъзможно да се разбере дали в някои от тъмните къщи и магазини има хора, но тя имаше усещането, че я наблюдават, сякаш между процепите на кепенците в нея се взираха скрити очи.

Скоро излязоха от града. Дъждът беше стихнал, ръмеше едва-едва. Мириамел посочи каменоломната — огромна черна празна дупка. Щом се изкачиха малко по-нагоре, забелязаха потрепваща червеникава светлинка.

— Някой е запалил огън — каза Саймън. — Голям огън.

Може би вадят камъни — отвърна Мириамел. — Каквото и да правят обаче, не ни интересува. Колкото по-малко хора ни видят, толкова по-добре.

Тръгнаха обратно към Речния път. Пътеката беше кална и накрая Мириамел реши, че е по-добре да запалят факла, отколкото да рискуват някой кон да си счупи крак. Слязоха от конете и Саймън разпери наметалото си, докато Мириамел се мъчеше с кремъка и огнивото.

След като пояздиха още малко, намериха подслон — някакъв навес насред полето, обрасъл с плевели и къпинак. Близката къща изглеждаше изоставена. Не бяха сигурни, че е празна, но поне навесът изглеждаше сравнително безопасен и със сигурност под него щяха да са на по-сухо и щяха да разполагат с повече удобства, отколкото под открито небе. Завързаха конете за една крива и за съжаление безплодна ябълка под стряхата.

Под навеса имаше купчина влажна слама, а до стената няколко ръждясали мотики и лопати, със строшени или липсващи дръжки. Една ръждясала коса подейства угнетително на Мириамел с безполезността си, но същевременно и успокоително, тъй като подсказваше, че никой не се е мяркал насам от доста време. Щом се увериха, че мястото е безопасно, двамата със Саймън излязоха да вземат багажа си.

Мириамел разрита сламата на две равни купчини и постла завивките си върху едната.

Ядоха лакомо, като поляха сухия хляб с по няколко глътки мляко. Щом свършиха, Саймън попита:

— И какво ще правим утре?

— Ще продължим. Ако времето остане такова, можем да яздим и през деня. Така или иначе, няма да минаваме през по-големи селища, докато не стигнем до Фолшайър, така че няма да срещнем много хора по пътя.

— Ако навсякъде е като в Станшайър — изсумтя Саймън, — сигурно няма да срещнем никого цял ден.

— Може би. Но ако срещнем хора, ще се отбием от пътя за по-сигурно.

Мириамел легна и се зави.

— Няма ли все пак да ми кажеш къде отиваме? — попита Саймън.

По гласа му усети, че се старае да е внимателен и че не иска да я дразни. Загрижеността му й подейства, но прекалената му любезност да не я засегне същевременно я накара да се почувства като склонно към капризничене дете.

— Сега не ми се говори за това, Саймън.

Тя се обърна на една страна, подразнена от поведението си — но и не искаше да сподели съкровената си тайна. Чу го как се завива, а след това и как тихо изруга, понеже беше забравил да изгаси факлата.

— Не я мокри — каза тя, щом той стана. — По-лесно ще можем да я запалим, когато ни потрябва.

— Права си, милейди.

Усети раздразнението в гласа му. Чу се пращене и стана тъмно. След няколко секунди го чу да се връща в леглото си.

— Лека нощ, Саймън.

— Лека нощ.

Беше ядосан.

Мириамел лежеше в тъмното и размишляваше за онова, което я беше попитал Саймън. Можеше ли въобще да му обясни? Нямаше ли да прозвучи глупаво? Баща й беше този, който беше започнал войната — или по-скоро, сигурна беше, я беше започнал по настояване на Приратес — така че как можеше да обясни на Саймън, че трябва да го види и да поговори с него? Би прозвучало не само глупаво, но безразсъдно и налудничаво.

„А може би е точно така — помисли си. — Ами ако просто се самозаблуждавам? Приратес може да ме залови и въобще никога да не видя баща си. Тогава какво ще стане? Чудовището в червената мантия ще узнае всички тайни за Джосуа, които са ми известни“.

Потръпна. Защо не споделеше плановете си със Саймън? И още по-важно, защо не бе казала на чичо си, вместо да бяга? Дори съвсем малкото, което му беше казала, го бе разгневило и го беше направило подозрителен… но може би той имаше основания. Имаше ли право тя, една млада жена, да решава кое е правилно и кое погрешно за чичо й и за всички негови спътници? А не постъпваше ли точно така, като поемаше отговорността за живота им в собствените си ръце, за да задоволи една своя прищявка?

„Но това не е прищявка“.

Разкъсваше се от противоречия, както баща й и чичо й се бяха сблъскали в непримирим конфликт.

„Това е важно. Никой не може да го спре, а само аз знам защо започна. Но съм така уплашена…“

Осъзнала грандиозността на предприетото и замисленото от нея, изпита чувството, че се задушава. А не го знаеше никой освен нея — абсолютно никой!

Нещо в нея сякаш щеше да се сгромоляса непоправимо. Тя пое дълбоко въздух.

— Мириамел? Какво ти е, Мириамел?

Тя не отговори.

— Боли ли те нещо? Да нямаш кошмари?

Гласът му беше съвсем наблизо, почти до ухото й.

— Не — въздъхна тя и се разрида.

Ръката на Саймън докосна рамото й, после погали нерешително лицето й.

— Но ти плачеш! — възкликна той.

— О… — опита се да отвърне тя. — Толкова съм… Толкова съм… самотна! Искам д-да си отида у д-д-дома!

И се сви като бебе. Връхлетя я нов спазъм от ридания. В същия момент като че ли нещо в нея наблюдаваше с презрение отстрани собственото й представление.

„Слабачка — изсъска злобно то. — Нищо чудно, че няма да постигнеш онова, което искаш. Слабачка“.

— У дома? — попита изненадано Саймън. — Искаш ли да се върнем при Джосуа и останалите?

— Не, идиот такъв! — Яростта срещу собствената й глупост моментално прекъсна хлипанията и й позволи да говори. — Искам да си отида у дома! Искам всичко да е пак така, както си беше!

Саймън я привлече към себе си. Мириамел се възпротиви за момент, но после отпусна глава върху гърдите му. Всичко я болеше.

— Аз ще те пазя — промълви нежно той. Тя долови странна нотка в гласа му, някакво кротко задоволство. — Ще се грижа за теб, Мириамел.

Тя го отблъсна. На бледото сияние на процеждащата се под навеса лунна светлина виждаше разчорления му силует.

— Не искам никой да се грижи за мен! Не съм дете. Искам всичко пак да е, както си беше.

Саймън дълго не помръдна; после тя отново усети ръката му върху рамото си. Гласът му беше нежен, сякаш за да успокои надигащото се в нея раздразнение.

— Извинявай — промълви той. — И мен ме е страх.

Думите му неочаквано я накараха да осъзнае, че това до нея е Саймън, че той не й е враг. Отпусна се отново върху гърдите му, закопняла за миг за неговата топлина и сигурност. От очите й рукна нов порой сълзи.

— Моля те, Мири — прошепна безпомощно той. — Не плачи.

Прегърна я и я притегли по-близо до себе си.

След малко хлипанията й утихнаха. Безпомощна, тя остана облегната върху него. Усети как пръстите му докосват брадичката й, как проследяват мокрите следи от сълзите й. Притисна се още по-силно към него, сгушена като подплашено животинче, и усети с лицето си шията му, ритъма на пулса му върху бузата си.

— О, Саймън — промълви тя с пресекващ глас. — Толкова съжалявам.

— Мириамел… — започна той, но замълча.

Усети ръката му да хваща нежно брадичката й. Той обърна лицето й към своето и тя усети топлия му дъх. Като че ли искаше да й каже нещо. Усети думите да увисват между тях, трепетни, неизречени. След което усети устните му върху своите и нежното боцкане на брадата му около устата си.

За миг сякаш се понесе в някакво неопределено място, в някакво неведомо време. Прииска й се да се сгуши някъде, да избяга от болката, която бушуваше около нея като ураган. Устата му беше мека, внимателна, но ръката, с която докосваше лицето й, потрепваше. Тя също се тресеше. Искаше да потъне в него, да се гмурне като в спокойно езеро.

Непоканена, сякаш някаква отломка от сън, в съзнанието й възникна неволна представа: граф Аспитис — златистата му коса проблясваше — се наведе над нея. Ръката, която я обгръщаше, се превърна в остър нокът.

— Не — промълви тя и се отдръпна. — Не, Саймън! Не мога!

Той моментално я пусна, сякаш бе хванат на местопрестъплението.

— Аз не…

— Пусни ме. — Гласът й беше безразличен и хладен. Сякаш нямаше нищо общо с разтърсващите я чувства. — Аз… просто…

Не можеше да намери думи.

Сред възцарилата се тишина се чу внезапен шум. Мина много време, преди Мириамел да осъзнае, че идва отвън. Бяха конете — цвилеха неспокойно. Миг по-късно пред навеса изпращя съчка.

— Отвън има някой! — изсъска тя.

Моментното й стъписване отстъпи място на вледеняващ страх.

Саймън затършува за меча си и след като го намери, се изправи и тръгна към вратата. Мириамел го последва.

— Да отворя ли? — попита той.

— Не трябва да ни хванат тук — прошепна остро тя. — Не трябва да ни вкарат в капан.

Саймън се подвоуми, после блъсна вратата. Отвън настъпи някаква суматоха — някакъв силует се втурна към пътя под смътната лунна светлина.

Саймън хукна след отдалечаващата се сянка.