Към кулата на Зеления ангел. Част втора

10. Рана в света

Събуди се от нежния ромон на вода.

Беше сънувал, че е заловен в огнен пръстен и че пламъците се приближават все повече и повече. Някъде отвъд огнения кръг Рейчъл Драконката му викаше да отиде да си свърши работата. Опитваше се да й каже, че е хванат в капан, но пушекът и пепелта задръстваха гърлото му.

Ромонът беше приятен като утринна песен в църквата в Хейхолт. Саймън изпълзя до езерцето и накваси ръцете си, после гребна вода в шепи и се зачуди дали е добра за пиене. Помириса я и я лизна, после отпи. Беше вкусна и студена. Ако беше отровна, би предпочел да умре по този начин.

„Глупак. Конете пиха от нея, а Бинабик почисти раните ни с нея“.

Но все пак, дори да се отровеше, щеше да е за предпочитане пред гибелта, която за малко не ги беше сполетяла… миналата нощ?

От студената вода раните върху китките и дланите започнаха да го щипят. Всички мускули го боляха, а ставите му бяха вкочанени и възпалени. Но все пак не се чувстваше чак толкова зле, колкото би могло да се очаква. Вероятно беше спал поне няколко часа — не можеше да прецени кое време на деня е. Огледа пещерата за нещо, което би могло да му подскаже. Колко беше спал? Конете кротуваха на мястото си. От другата страна на огъня зърна златистата коса на Мириамел изпод наметалото й.

— О, приятелю Саймън!

Обърна се. Бинабик подтичваше откъм тунела и носеше нещо в шепи.

— Привет — отвърна Саймън. — И добро утро — ако наистина е сутрин.

Тролът се усмихна.

— Наистина е, макар че скоро ще стане пладне. Току-що бях в студената и потънала в мъгла гора да дебна най-неуловимия дивеч. — Той повдигна ръце. — Гъби. — Приближи се до огъня и изсипа улова си върху един плосък камък, след което се зае да сортира плячката си. — Това е сива шапка. А това е заешки нос, и е много по-вкусна от истински заешки нос, струва ми се, а и много по-лесно се почиства и приготвя. — Той се засмя доволно. — Ще ги сготвя и ще си направим прекрасна закуска.

Саймън се усмихна.

— Радвам се, че дойде, Бинабик. Дори да не ни беше спасил, пак щях да се радвам да те видя.

Тролът вдигна вежди.

— Вие двамата направихте много, за да се спасите и сами, Саймън. Явно си голям късметлия, като знам, че постоянно се забъркваш във всевъзможни проблеми. Веднъж ми каза, че родителите ти били най-обикновени хора. Понякога си мисля, че поне единият не е бил човек, а нощна пеперуда. — Той се подсмихна и посочи огъня. — Непрекъснато се завираш в пламъците на най-близкия огън.

— Така изглежда. — Саймън седна на един камък: намести се внимателно, за да си намери най-безболезненото положение. — А сега какво ще правим? И как ни откри?

— Колкото до това какво ще правим — свъси съсредоточено вежди Бинабик, докато режеше гъбите, — моето предложение е да се нахраним. Реших, че ще е по-добре да ви оставя да се наспите, отколкото да ви будя. Сега сигурно си страшно гладен.

— Направо ужасно — призна Саймън.

— Колкото до другия ти въпрос, мисля да почакам, докато се събуди и Мириамел. Колкото и да обичам да бърборя, не ми се повтаря всичко това два пъти.

— Ако сте искали да ме събудите — обади се троснато от постелята си Мириамел, — успяхте да го направите. Може ли да приказвате толкова?

Бинабик остана невъзмутим.

— Значи сме ти направили услуга, защото скоро ще имам с какво да ви нахраня. Ето тук има чиста вода за миене, а ако искаш да излезеш навън, огледах наоколо и се убедих, че няма никого.

— О — простена Мириамел, — всичко ме боли.

Измъкна се от постелята, омота се в наметалото си и тръгна олюлявайки се навън.

— Сутрин не е много весела — подхвърли Саймън с известно задоволство. — Е, нали не е свикнала да става рано.

На него също никога не му беше харесвало да го измъкват в ранни зори от леглото, но никой не питаше един кухненски прислужник колко рано да стане и да се захване за работа, а и Рейчъл постоянно повтаряше, че мързелът е най-големият от всички грехове.

— Никой не би се радвал особено след всичко, което ви се случи снощи — отвърна намръщено Бинабик, пусна нарязаните гъби в едно гърне с вода, наръси ги с някакъв прах от една торбичка и сложи гърнето върху въглените открая. — Изненадан съм, че след всичко, което видя през изминалата година, Саймън, все още не си се побъркал или най-малкото не трепериш постоянно от страх.

Саймън се замисли за момент върху думите му.

— Понякога наистина ме обзема страх Понякога всичко ми се струва толкова голямо — Кралят на бурите, войната с Елиас. Но всичко, което мога да направя, е онова, което ми предстои. — Той повдигна рамене. — Никога няма да успея да го разбера. А и нали се умира само веднъж.

Бинабик го изгледа.

— Разговарял си с Камарис, моя приятел рицаря. Това много ми напомня на неговите рицарски канони, въпреки че думите са по твоему простички. — Той надникна в гърнето и разбърка съдържанието с една пръчка. — Ще прибавя още някои неща и след това ще го оставим да ври.

Той пусна в гърнето няколко ивици сушено месо, накълца една глава лук и сложи и нея, след което отново разбърка сместа.

Когато приключи, придърпа кожената си торба и я отвори.

— Нося нещо, за което си помислих, че ще те заинтересува… — подхвърли небрежно тролът и измъкна от торбата нещо дълго и тънко, увито в плат. — А, ето го.

— Бялата стрела! — ахна Саймън. — О, Бинабик, благодаря ти! Бях сигурен, че съм я загубил.

— Наистина я беше загубил — отвърна тролът. — Но тъй като така или иначе тръгнах да ви намеря, ми се стори уместно да я донеса.

Мириамел влезе и Саймън викна:

— Виж, Мири! Бялата стрела! Бинабик я е донесъл!

Тя я погледна бегло и каза:

— Много мило. Радвам се за теб, Саймън.

Той я изгледа как кляка до дисагите и тършува за нещо. Сега пък с какво я беше ядосал? Настроението й беше по-непостоянно от времето! А не беше ли по-редно той да й е ядосан?

Измърмори недоволно и пак се обърна към Бинабик.

— Ще ни разкажеш ли най-после как ни откри?

— Търпение! — Бинабик размаха малката си ръка. — Първо нека хапнем и се поуспокоим. Принцеса Мириамел все още дори не е седнала с нас. А има и други новини, някои от които доста неприятни. — Той се наведе над торбата си и отново затършува. — А, ето ги. — Тролът измъкна кесията с ашиците си, обърна я и ги изтръска върху един плосък камък. — Докато чакаме, ще видя какво ще ми кажат.

Кокалчетата затракаха тихичко, щом ги затъркаля в дланите си, после той ги пусна върху камъка и ги заоглежда с присвити очи.

— Сенчестата пътека. — Тролът се усмихна навъсено. — Не за първи път я виждам. — Разбърка ги отново. — Черната пукнатина. — Бинабик поклати глава. — Пак същото. — Разбърка кокалчетата за последен път и ги пръсна пред себе си. — Камъните на Чъку!

В гласа му прозвуча несигурност.

— „Камъните на Чъку“ лошо хвърляне ли е? — попита Саймън.

— Това е проклятие — обясни Бинабик. — Изрекох го, защото никога не съм виждал ашиците да се подреждат така. — Той се приведе над купчинката жълтеникави кокалчета. — Малко напомня „безкрила птица“ — добави той. — Но не е. — Вдигна едно от кокалчетата, подпряно на други две, и пое дълбоко дъх. — Възможно ли е да е „планински танц“? — Той погледна Саймън с блеснали очи, но нещо в погледа му не се хареса на младежа. Никога не съм го виждал и не познавам трол, който да го е виждал. Но ме се струва, че веднъж чух за него, когато моят господар Укикук разговаряше с една мъдра старица от планината Чъгик.

Саймън помръдна безпомощно рамене и попита:

— Какво означава?

— Промяна. Промяна на нещата. Големи неща. — Бинабик въздъхна. — Ако наистина е „планински танц“. Ако свитъците ми бяха тук, може би щях да разбера със сигурност. — Той събра ашиците и ги изсипа в кесията. Изглеждаше малко изплашен. — Това хвърляне се е появявало само няколко пъти, откакто Пеещите мъже от Канук са записвали живота и знанията си върху кожа.

— И какво?

Бинабик остави кесията.

— Трябва ми известно време, преди да говоря, Саймън. Трябва да помисля.

Саймън никога не беше гледал особено сериозно на предсказанията на ашиците на трола, тъй като винаги му се бяха стрували прекалено общи и безполезни като на панаирджийски предсказател. Но бе объркан от очевидната тревога на Бинабик.

Преди да е успял да притисне трола за повече информация, Мириамел се приближи до огъня, седна и заяви:

— Няма да се върна.

Бинабик и Саймън я погледнаха смаяно.

— Не те разбирам, принцесо Мириамел.

— Напротив, разбираш ме. Чичо ми те е изпратил да ме върнеш. Няма да се върна.

Лицето й беше непоколебимо и решително — Саймън никога не го беше виждал такова. Едва сега му стана ясно защо се държи така троснато. Усети и в него да се надига гняв. Защо винаги беше така упорита, така заядлива? Сякаш й беше приятно да отблъсква хората с думите си.

Бинабик разпери ръце.

— Не мога да те накарам да направиш нищо против волята си, Мириамел, а и въобще не бих опитал. — Кафявите му очи бяха изпълнени със загриженост. — Но е вярно, че чичо ти и много други хора се безпокоят за теб. Тревожат се за безопасността ти и за онова, което си намислила. Аз ще те помоля да се върнеш… но не мога да те принудя.

Мириамел се поуспокои, но продължаваше да стиска челюсти.

— Съжалявам, Бинабик, ако си изминал толкова много път за нищо, но няма да се върна. Трябва да свърша нещо.

— Иска да каже на баща си, че цялата тази война е грешка — измърмори навъсено Саймън.

Мириамел го изгледа с неприязън.

— Не затова отивам, Саймън. Съобщих ти причината.

И заобяснява неуверено на Бинабик предположенията си за причините, вкарали Елиас в ноктите на Краля на бурите.

— Струва ми се, че наистина може да си разбрала грешката му — каза Бинабик, след като тя свърши. — Моите предположения са сходни. Но това съвсем не означава, че има вероятност да успееш. — Той се намръщи. — Ако баща ти се е оказал във властта на Краля на бурите, независимо дали заради измамничеството на Приратес, или поради някаква друга причина, той може да е заприличал на човек, който пие прекалено много кангканг, и затова не може да се впечатли от обстоятелството, че семейството му умира от глад или овцете му са се пръснали. — Той сложи ръка върху рамото на Мириамел. Тя трепна, но не се дръпна. — Освен това — повярвай, че ми е много трудно да ти го кажа, — по всяка вероятност е истина, че баща ти, кралят, вече не би могъл да оцелява без Краля на бурите. Мечът Печал притежава огромна мощ, наистина огромна. Има вероятност, ако му бъде отнет, той да обезумее.

Очите на Мириамел се напълниха със сълзи, но лицето й си остана неумолимо.

— Аз не се опитвам да му отнема меча, Бинабик. Само искам да му кажа, че нещата са стигнали твърде далеч. Баща ми — истинският ми баща — не може да иска да причини толкова много злини заради обичта си към майка ми. Всичко, случило се оттогава, просто трябва да е дело на други.

Бинабик отново разпери ръце, този път примирено.

— Ако си отгатнала причините за неговата лудост, за тази война и за съюза му с Краля на бурите. И ако изобщо може да те чуе. Но както вече ти казах, аз не мога да те спра. Мога само да те придружа, за да се опитам да те опазя от беди.

— Смяташ да тръгнеш с нас? — попита Саймън.

Изпита удовлетворение и странно облекчение при мисълта, че някой друг ще сподели бремето, което му се струваше непосилно.

Тролът кимна, но усмивката му отдавна се беше стопила.

— Освен ако ти не решиш да се върнеш с мен при Джосуа, Саймън. Това може да бъде причина да не тръгна.

— Трябва да остана с Мириамел — каза Саймън категорично. — Дал съм рицарска клетва.

— Независимо че не съм я искала — подхвърли Мириамел.

Саймън изпита болезнен гняв, но си спомни рицарските канони и се овладя.

— Да, независимо че не я поиска повтори той и я погледна навъсено. Въпреки ужасните събития, които бяха преживели, тя изглеждаше твърдо решена да продължи да го наранява. — Това не променя моя дълг. — Той се обърна към Бинабик. — А щом Мириамел отива в Хейхолт, аз отивам в Свертклиф. Блестящ гвоздей е там, а Джосуа се нуждае от него. Но не мога да измисля никакъв начин да проникна в двореца, за да взема Печал — добави замислено той.

Бинабик се отпусна назад и въздъхна дълбоко.

— Значи Мириамел отива в Хейхолт да се моли на баща си да прекрати войната, а ти отиваш там, за да спасиш един от великите мечове, самотни рицарю? — Той внезапно се наведе напред и разбърка с пръчката къкрещата в гърнето смес. — Чувате ли се какви детински небивалици дрънкате? Мислех, че сте помъдрели след толкова много премеждия и смъртоносни опасности, и няма да се нагърбвате с подобни неща.

— Аз съм рицар — отвърна Саймън. — Вече не съм дете, Бинабик.

— Това означава единствено, че белите, които можеш да направиш, са по-големи — заяви тролът, но тонът му беше отстъпчив, сякаш той предварително бе убеден, че не може да спечели спора. — Хайде да се нахраним. Все пак това е приятна среща, макар и във времена на опасности.

Саймън изпита облекчение от приключването на спора.

— Да, хайде да ядем. А и ти все още не си ни разказал как ни откри.

Бинабик разбърка още веднъж гозбата.

— Това и останалите новини, след като започнете да се храните.

След като лакомото мляскане спря, Бинабик облиза пръсти и каза:

— Сега, след като стомасите ви поне са пълни и се намираме в безопасност, ето мрачните новини, които предстои да ви разкажа.

Докато Саймън и Мириамел слушаха с нарастващ ужас, тролът описа нападението на норните и последиците от него.

— Гелое е мъртва? — Саймън имаше усещането, че земята под него се разпада. Скоро нямаше да остане нито едно безопасно кътче. — Проклети да са! Това са демони! Трябваше да съм там! И аз съм един рицар…!

— Може би е истина, че и двамата трябваше да сте там — отвърна кротко Бинабик — или че поне не трябваше да тръгвате. Но нищо нямаше да можеш да направиш, Саймън. Всичко се случи неочаквано и при абсолютна тишина и беше нападната само една цел.

Саймън тръсна глава, разгневен на себе си.

— И Лелет. — Мириамел изтри сълзите си. — Бедното дете, само болки й се струпват.

След като помълчаха опечалени известно време, Бинабик отново заговори:

— Сега ще ви разкажа за не чак толкова тъжни неща — как успях да ви намеря. Всъщност няма много за разказване. Куантака свърши по-голямата част от работата. Има чудесен нос. Единственият ми страх беше да не изоставам прекалено много, за да не остаряват следите. Но късметът ни съпътстваше.

— Докато вървях по следите ви в покрайнините на Алдхеорте, по едно време нещата се позаплетоха — продължи той. — Най-много се безпокоях, че ще загубим следите ви, тъй като напредвахме бавно, а и валеше. Но Куантака не изпусна следата.

— Значи ти си бил? — попита внезапно Саймън. — Ти ли дебнеше около лагера ни в гората?

Тролът го погледна смутено.

— Не мисля, че съм бил аз. Кога се случи?

Саймън описа случката с мистериозния неизвестен, който се беше прокраднал до лагера им, след което се беше оттеглил в тъмнината.

Бинабик поклати глава.

— Не съм бил аз. Не съм говорил сам на себе си, но понякога казвах по някоя дума на Куантака. Но мога да ви се закълна — изпъна се гордо той, — че кануките не вдигат толкова много шум. Особено нощем в гората. Ние, разбирате ли, винаги се притесняваме да не послужим за храна на нещо по-едро от нас. — Той помълча известно време. — А и времето не съвпада. Тогава сме били поне на ден-два зад вас. Не, явно е бил някой от тези, за които сте предположили, разбойник или дървар.

Все пак той се замисли известно време, преди да продължи разказа си.

— Така или иначе, двамата с Куантака продължавахме по следите ви. Бяхме принудени да го правим тайно и нямах никакво желание да влизам с Куантака в голям град като Станшайър. Затова единственото, на което се надявах, беше, че и вие ще избягвате такива места. Заобикаляхме големите селища, за да откриваме следите ви. Няколко пъти си помислих, че прекалено затруднявам Куантака, но тя неизменно откриваше следата. — Той се почеса замислено по главата. — Е, ако не се бяхте появили, щях да съм принуден да ви потърся. Доволен съм, че не се наложи да го направя. Тогава трябваше да оставя Куантака в пустошта и сам щях да стана лесна плячка за Огнените танцьори или наплашените жители, които никога не са виждали трол. — Той се усмихна. — Хората в Станшайър и Фолшайър все още не са виждали трол, нали разбирате.

— Кога ни откри?

— Ако се замислиш, Саймън, сам ще се сетиш много лесно. Нямах никаква причина да се крия от вас, тъй че щях да ви се обадя в момента, в който ви видя — освен ако нямаше някаква причина да не го направя.

Саймън се замисли.

— Защото може да сме с хора, които не познаваш?

Тролът кимна удовлетворен.

— Точно така. Един млад мъж и една млада жена могат да пътуват из Еркинланд и да разговарят с непознати, без това да впечатлява никого. Но един трол не може.

— Значи е било, когато бяхме с онези, мъжа и жената, Огнените танцьори. Срещахме и други хора, но след това винаги оставахме сами.

— Да. Открих ви тук, в Хасу Вале. Предишната нощ си бях направил лагер в тази пещера. Проследих ви с онези двамата по хълма. С Куантака се промъквахме между дърветата. Видяхме Огнените танцьори. — Той се намръщи. — Станали са многобройни и безстрашни. Научих го, докато проследявах други пътници и подслушвах разговорите им по пътя. Така видях какво направиха Огнените танцьори и когато ви поведоха към възвишението, развързах конете и тръгнах след вас.

Той се усмихна, доволен от собствената си досетливост.

— Благодаря ти, Бинабик — каза Мириамел. Малко от предишната й сдържаност се беше стопила. — Досега пропуснах да го направя.

Той се усмихна и помръдна рамене.

— Всички правим каквото можем, когато можем. Както казах веднъж на Саймън, ние тримата сме си спасявали живота толкова пъти, че вече няма нужда да ги броим.

Той отскубна парче мъх и тъкмо щеше да започне да търка купичката си, когато Куантака се вмъкна тихо в пещерата. Козината й беше мокра. Тя се отърси и пръсна стотици водни капки около себе си.

— А. — Бинабик сложи купичката на пода. — В такъв случай ти можеш да свършиш тази работа. — Щом Куантака заоблизва с розовия си език последните остатъци от гозбата, тролът се надигна. — Това е цялата история. Сега, ако се придвижваме внимателно, мисля, че можем да тръгнем още днес. Ще избягваме пътя, докато не се отдалечим на безопасно разстояние от Хасу Вале.

— А Огнените танцьори няма ли да ни намерят? — попита Мириамел.

— След снощното премеждие не вярвам да са останали много или да имат желание за нещо друго, освен да се крият. Мисля, че слугата на Краля на бурите им вдъхна не по-малък ужас, отколкото на вас. — Той се наведе и започна да събира багажа. — А и водачът им вече е мъртъв.

— Благодарение на една от твоите черни стрелички — уточни Саймън и си припомни слисаното изражение на Мейфуору, докато падаше.

— Така е.

— Не съжалявам. — Саймън отиде да сгъне постелята си. — Изобщо не съжалявам. Значи наистина смяташ да тръгнеш с нас?

Бинабик се потупа по гърдите.

— Не смятам, че онова, което правите, е мъдро или правилно. Но не мога да ви оставя да тръгнете сами, щом мога да ви помогна да оцелеете. — Той се намръщи замислено. — Бих искал да има някакъв начин да изпратим съобщение.

Саймън си спомни за тролите в лагера на Джосуа и най-вече за Сиски, любимата, която Бинабик беше оставил, за да дойде тук. Огромната самопожертвователност на дребосъка го порази и той усети внезапен срам. Бинабик беше прав: двамата с Мириамел се държаха като своенравни деца. Но само един поглед към принцесата му беше достатъчен, за да се увери, че всеки опит да бъде разубедена не би бил по-уместен от упрек срещу вълните, че се разбиват в брега, а той не можеше да си представи, че би могъл да я остави да тръгне сама срещу съдбата си. Също като Бинабик, и той беше в капан.

Или Бинабик беше великолепен водач, или Огнените танцьори наистина се бяха отказали да ги търсят. Не срещнаха жива душа, докато пътуваха по влажните, обрасли с гъсти гори хълмове на Хасу Вале, освен няколко сойки и една черна катерица. Дърветата растяха плътно едно до друго, земята беше покрита с гъста растителност, а всеки ствол беше обвит с влажен мъх; всичко бе стихнало в странна мъртвина, сякаш всяка живинка беше заспала или изчакваше стихнала отминаването на неканените гости.

Около час след залез-слънце си направиха лагер под една надвиснала скала, но удобствата бяха далеч по-малко, отколкото в сухата и притаена пещера. Щом заваля и водата шурна по склона, бяха принудени да се сгушат колкото е възможно по-навътре в сушината под скалата. Конете, който не изглеждаха особено доволни, завързаха най-отпред и дъждът ги шибаше безмилостно. Саймън се надяваше — често беше виждал коне насред полето в лошо време, — че не страдат много, но изпитваше някаква смътна вина. Не заслужаваше ли Намиращата дома, спътницата на един рицар, повече грижи?

След като се наловува, Куантака се завърна и се притисна в тримата. Бяха принудени да я търпят заради топлината, която излъчваше, но пък силната миризма на мократа вълчица изпълни сушината. Най-после заспаха и се събудиха на разсъмване, вкочанени и схванати. Бинабик не позволи да палят огън, затова похапнаха сушено месо и някакви набрани от трола горски плодове, след което отново потеглиха.

Целодневното пътуване беше изтощително заради покритите с хлъзгава кал и мокър мъх хълмове и долинки и внезапните водопади на дъжда, който се стоварваше отгоре им и блъскаше клоните в лицата им. Когато дъждът спря, мъглата отново припълзя и скри дебнещите трапове. Напредваха мъчително бавно. Все пак Саймън беше силно впечатлен, че приятелят му трол изобщо успява да им проправя път при липсата на каквато и да било видимост поради скритото зад плътните облаци слънце.

Някъде следобед Бинабик ги поведе покрай един хълм, за да заобиколят град Хасу Вале. През израсналите едно до друго като стена дървета не се виждаше почти нищо освен неясните силуети на къщите и — когато внезапният вятър вдигаше за кратко мъглата — виещата се като змия черна ивица на пътя на няколкостотин метра от тях. Градът изглеждаше безмълвен и пуст като гората: около дупките за пушек върху покривите на колибите се стелеше само сива мъгла и нямаше нито следа от хора и животни.

— Къде са отишли всички? — попита Мириамел. — Идвала съм тук. Беше оживено място.

— Огнените танцьори — отвърна мрачно Саймън. — Наплашили са всички и те са избягали.

— А може да са съществата, с които Огнените танцьори устройваха празник на хълма през нощта — добави Бинабик. — Мисля, че не е нужно да ги виждаш, както ги видяхте вие, за да разбереш, че нещо не е наред. Усеща се във въздуха.

Саймън кимна. Бинабик беше прав. Цялата тази местност му напомняше за Тистерборг, призрачния хълм между гората и Ерчестър, където се възправяха Камъните на гнева… и където норните бяха предали Печал на крал Елиас…

Не обичаше да си спомня за тази ужасяваща нощ, но поради някаква причина споменът неочаквано му се стори важен. Нещо го теглеше, възникнаха някакви разпокъсани мисли, които искаха да се подредят. Норните. Червената ръка. Тистерборг…

— Какво е това? — извика уплашена Мириамел.

Под него Намиращата пътя се сепна и се плъзна в калта, но успя да се задържи.

В мъглата пред тях се беше появил тъмен силует и жестикулираше като обезумял. Бинабик се приведе към шията на Куантака и присви очи, после се усмихна.

— Нищо няма. Размятан от вятъра парцал. Сигурно някой си е изгубил ризата.

Саймън също се вторачи. Тролът имаше право. Беше някаква изпокъсана дреха, оплела се в клоните на едно дърво. Ръкавите й се развяваха като знамена.

Поуспокоена, Мириамел направи знака на Дървото.

Продължиха напред. Градът потъна в плътната зеленина зад гърбовете им мигновено и абсолютно, сякаш влажната стаена гора го беше погълнала.

Вечерта си направиха лагер в една закътана клисура в подножието на западния склон на долината. Бинабик изглеждаше замислен за нещо, а Саймън и Мириамел се бяха поуспокоили. Похапнаха, без да могат да утолят глада си, и след кратък разговор легнаха да спят.

Саймън усещаше сковаващата дистанция между себе си и Мириамел. Все още не беше напълно сигурен какво да мисли за нещата, които му беше наговорила. Не беше девствена и това беше станало по неин избор. Това беше достатъчно болезнено, но начинът, по който му го беше казала, по който го беше стоварила отгоре му, сякаш за да го накаже, го беше объркал още повече. Защо понякога беше така мила с него, а друг път така злонамерена? Щеше да му е приятно да си мисли, че го разиграва по начина „иди си — ела си“, на който бяха приучени младите придворни дамички в поведението си към мъжете, но я познаваше прекалено добре: Мириамел не обичаше подобни преструвки. Единственото възможно решение на тази загадка беше, че тя наистина държи на него като на приятел, но се бои, че той иска повече.

„Наистина искам повече — помисли си тъжно той. — Дори да не го получа никога“.

Дълго не можа да заспи, заслушан в потупването на процеждащите се от листата капки по горския килим. Сгушен под наметалото си, той опипваше нещастието си, както се опипва рана, за да разбереш колко силно ще те заболи.

До средата на следващия следобед се измъкнаха от долината. Гората продължаваше да се простира вдясно от тях като огромно зелено одеяло чак до хоризонта. Пред тях се изопнаха затревените хълмове между Стария горски път и очертанията на Свертклиф.

Саймън не преставаше да си мечтае и това пътуване с Бинабик и Мириамел да е като през първите опияняващи дни, след като напуснаха езерната къща на Гелое преди толкова много месеци. Тогава тролът преливаше от песни и безразсъдство, а и принцесата тогава се преструваше на прислужница — изглеждаше опиянена и щастлива от живота. Сега и тримата напредваха като войници, понесли се към сражение, което не очакват да спечелят, потънали в личните си мисли и страхове.

Пустата хълмиста местност на север от Кинслах и без това не предразполагаше към голямо веселие. Беше безрадостна и мъртва като Хасу Вале и не по-малко влажна, но без да предлага потайните местенца и сигурност, които се срещаха в обраслата с гъста гора долина. Саймън имаше усещането, че са ужасяващо незащитени, и не преставаше да се изумява на неописуемата им храброст — или глупост, или и двете — да се приближават практически невъоръжени към вратите на Върховния крал. Ако някой от спътниците му останеше жив след цялата тази история, когато някой ден тези мрачни времена свършеха, със сигурност можеше да се получи прекрасна, невероятна песен! Някой бъдещ Шем Коняря сигурно щеше да разказва на някой опулен кухненски прислужник: „Чуйш ли, хлапе, к'во ти разпра'ям за смелия Саймън и неговите приятели — как препускали с блеснали очи и без оръжие към самите Челюсти на Мрака…“

Челюсти на Мрака. Харесваше му. Беше го чул в една от песните на Сангфугол.

Внезапно се замисли какво точно означава този мрак — нещата, които беше видял и преживял, страховитите дебнещи сенки отвъд светлината и топлината на живота — и целият настръхна.

Отне им два дни, за да прекосят осеяните с ливади хълмисти земи, два дни мъгли и непрестанни студени дъждове. Независимо в каква посока пътуваха, вятърът неизменно духаше в лицата им. През цялата първа нощ Саймън кихаше, тресеше го и беше безсилен като топяща се восъчна свещ. Сутринта вече беше по-добре.

Следобед на втория ден пред тях се показаха очертанията на Свертклиф с нащърбеното високо скалисто било, на чийто връх стърчеше Хейхолт. Саймън присви очи и му се стори, че вижда невероятно тъничка бяла чертица да се мержелее в небето.

Беше Кулата на Зеления ангел — виждаше се, въпреки че беше на почти цяла левга.

Саймън усети нещо да го полазва по гърба и пак настръхна. Кулата, огромният блестящ шип, който бяха издигнали ситите, докато замъкът е бил техен и където Инелуки се беше простил със смъртния си живот, очакваше, продължаваше да очаква. Но там беше преминало и юношеството на Саймън с неговите скиталчества и фантазии. Беше я виждал — или поне нейното подобие — в толкова много свои сънища, откакто беше напуснал родния дом, че сега отново му заприлича на сън. А под нея, скрит от погледа му, беше самият Хейхолт. Очите му се насълзиха, но не се разплака. Колко пъти беше бленувал за криволичещите коридори, градините и потайните кътчета на момчетата от кухненската прислуга, за топлите ъгълчета и скритите удоволствия!

Обърна се и погледна Мириамел. Тя също се взираше съсредоточено на запад, но дори и да си припомняше нещо радостно, лицето й не го показваше. Приличаше на ловец, който най-после се е натъкнал на опасен, но отдавна преследван дивеч. Той притвори очи, засрамен, че тя може да забележи сълзите му.

— Чудех се дали изобщо ще я видя отново — промълви той. Струя дъжд обля лицето му и той избърса очи, благодарен на неочакваното оправдание. — Прилича на сън, нали? Странен сън.

Мириамел кимна, без да отговори.

Бинабик не ги накара да побързат. Изглежда, му беше приятно да изчака, оставил Куантака да души земята наоколо, докато Саймън и Мириамел се взираха безмълвни.

— Да си направим лагер — каза накрая той. — Ако продължим малко по-нататък, може да намерим подслон в полите на хълмовете. — Той посочи към масивния силует на Свертклиф. — А на сутринта ще можем на светло да… да се заемем с онова, което възнамеряваме.

— Отиваме на гробната могила на Джон — обяви Саймън по-категорично, отколкото го усещаше. — Поне аз ще отида.

Бинабик повдигна рамене.

— Да продължим тогава. След като накладем огън и се нахраним, ще имаме време да чертаем планове.

Слънцето потъна зад просналата се гърбица на Свертклиф много преди настъпването на вечерта. Продължиха да яздят в хладната му сянка. Дори конете изглеждаха неспокойни: Саймън усещаше нежеланието на Намиращата дома и му се струваше, че ако й позволи, тя ще направи завой и ще препусне назад.

Свертклиф ги очакваше невъзмутимо като търпелив великан. С приближаването им огромният мрачен хълм сякаш поглъщаше все по-големи парчета заедно със самото слънце, извисяваше се и набъбваше, докато накрая сякаш вече изобщо не можеха да тръгнат обратно, дори да се опитаха. На склона на най-предния южен хълм забелязаха сиво-зелен проблясък малко зад зъберите — Кинслах. Сърцето на Саймън се сви от радост и тъга — той си спомни познатите призивни крясъци на чайките и баща си, рибаря, когото не беше виждал никога.

Най-накрая, когато почти отвесният склон на хълма се възправи над тях като огромна стена, си направиха лагер в едно дефиле. Тук вятърът беше по-слаб, а Свертклиф заслоняваше сипещия се дъжд. Саймън се усмихна мрачно при мисълта, че очакването на великана е приключило: той и спътниците му щяха да преспят в скута му тази нощ.

Никой не изпитваше желание пръв да заговори какво да предприемат на следващия ден. Запалването на огъня и приготвянето на скромната вечеря стана почти без разговори и без обичайната сърдечност. Тази вечер Мириамел не изглеждаше гневна, а съсредоточена и дори Бинабик беше разсеян, сякаш мислите му бяха някъде далеч.

Саймън се чувстваше изненадващо спокоен, почти развеселен, и беше разочарован, че спътниците му не споделят доброто му настроение. Разбира се, че мястото беше опасно, а утрешните премеждия щяха да са ужасни — не си позволяваше да се замисля много-много къде е мечът и какво трябва да направи, за да го намери, — но поне вършеше нещо. Беше се заел с изпълнението на задача, за която беше посветен в рицарството. И ако успееше — о, слава на бога!, — ако успееше, Мириамел, която несъмнено вече беше свръх силите му да спре, положително щеше да се увери, че предаването на меча на Джосуа е много по-важно, отколкото да се опитва да убеди побъркания си баща. Да, само да намереха Блестящ гвоздей — Блестящ гвоздей! Прочутият меч на Престър Джон — на тяхно разположение! Тогава Мириамел щеше да осъзнае, че са се сдобили с най-значимия трофей, на който можеха да се надяват, а двамата с Бинабик щяха да успеят да я убедят да се върне в сравнително безопасния лагер на чичо си.

Саймън тъкмо обмисляше всичко това, вече позаситил глада си, когато Бинабик най-после заговори.

— Тръгнем ли по този хълм — започна предпазливо тролът, — ще ни е много трудно да се върнем. Нямаме никаква представа къде има поставени войници — Елиас може би е разположил стража, която да пази меча и гробницата на баща му. Ако продължим на запад, ще се озовем на място, от което хората в огромния замък могат да ни видят. Убедени ли сте — ама наистина убедени, — че сте готови за това? Моля ви да помислите, преди да отговорите.

Саймън се съобрази с настояването на приятеля си. След малко вече знаеше какво да каже.

— Вече сме тук. Следващия път, когато сме толкова близо до Блестящ гвоздей, вероятно навсякъде ще се водят сражения. Може никога да не успеем да се приближим до него. Затова мисля, че ще е глупаво да не се опитаме да го вземем сега. Аз отивам.

Бинабик го погледна и кимна едва-едва.

— Значи отиваме да вземем меча. — После се обърна към принцесата. — Мириамел?

— Нямам какво да кажа по този въпрос. Ако се наложи да използваме Трите меча, това ще означава, че съм се провалила. — Тя се усмихна, но с усмивка, която никак не допадна на Саймън. — А ако не успея да убедя баща си, съмнявам се, че каквото и да се случи след това, ще е особено важно за мен.

Тролът събра дланите си.

— Никога не можем да сме сигурни. Ще ти помагам, с каквото мога, а също и Саймън, в което не се съмнявам. Но не бива да се отказваш от всяка възможност за нов опит. Ако мислиш по този начин, ще действаш невнимателно.

— Ще съм много щастлива, ако имам възможност за нов опит — отвърна Мириамел. — Искам да помогна на баща си да проумее какво прави, за да спре убийствата, след което да се сбогувам с него. Не бих могла да живея отново с него след всичко, което направи.

— Надявам се да получиш онова, към което се стремиш — отговори Бинабик. — И така — първо ще потърсим меча, след това ще решаваме с какво да помогнем на Мириамел. Преди такива тежки усилия имам нужда да поспя.

Той се сгуши до Куантака и покри лице с качулката си. Мириамел остана втренчена в огъня. Саймън продължи да я наблюдава притеснено известно време, след това се уви в наметалото си и се отпусна на гръб.

— Лека нощ, Мириамел — промълви той. — Надявам се… надявам се…

— Аз също.

Той закри очи с ръка и зачака да заспи.

Сънува, че е застанал на върха на Кулата на Зеления ангел, неподвижен като скулптурен връх на улук. Край него се движеше някой.

Беше самият ангел, явно напуснал своя връх, за да приседне до него — отпусна хладна длан върху китката му. Странно напомняше малката Лелет, но бе излята от неполиран бронз и покрита със зеленикава патина.

— Много е високо.

Гласът на ангела беше приятен и нежен, но мощен.

Саймън се загледа в мъничките покриви на Хейхолт под тях.

— Да, високо е.

— Не това имам предвид. — Тонът на ангела беше деликатно укорителен. — Имам предвид долу, където се намира Истината. До самото дъно, където започват нещата.

— Не разбирам.

Изпитваше странна лекота, сякаш следващият порив на вятъра можеше да го издуха от покрива на кулата и да го завърти като лист. Сякаш стисналата го ръка на ангела беше единственото, което го задържаше на мястото му.

— От такава височина земните проблеми изглеждат твърде дребни — продължи тя. — Това е една от гледните точки, при това добра. Но не и единствената. Колкото по-надолу се спускаш, толкова по-трудни за разбиране стават нещата — но и по-значими. Трябва да слезеш много надълбоко.

— Не знам как да го направя. — Той се загледа в лицето й, но макар че му беше познато, то все пак беше безжизнено, просто груба отливка от метал. Във вцепенените й черти нямаше и следа от приятелска добронамереност. — Къде трябва да отида? Кой ще ми помогне?

— Дълбоко. Ти. — Ангелът внезапно се изправи и щом вдигна ръка от рамото му, Саймън усети, че полита от кулата. Вкопчи се в някаква издатина и се задържа. — Трудно ми е да разговарям с теб, Саймън — каза тя. — Може би вече няма да мога.

— Не можеш ли просто да ми кажеш? — извика той. Краката му висяха през ръба, а тялото му трептеше като платно, готово да отлети. — Просто ми кажи!

— Не е толкова лесно. — Ангелът се извърна и бавно се изкачи до постамента си на върха на кулата. — Ако имам възможност да дойда пак, ще го направя. Но е възможно да се говори ясно само за по-незначителни неща. Големите истини са вътре, винаги вътре. Те не могат да бъдат изречени. Трябва да бъдат открити.

Саймън усети, че изпуска издатината. Бавно започна да се върти, понесе се встрани. Небето и земята се завъртяха около него, сякаш целият свят беше детска топка, в която е затворен, сега подритната от отмъстителен шут…

Събуди се под слабата лунна светлина, целият плувнал в пот въпреки хладния нощен въздух. Мрачният масив на Свертклиф бе надвиснал над него като заплаха.

На другия ден Саймън бе много по-неуверен, отколкото вечерта. Докато се подготвяха да тръгнат, се усети, че обмисля с тревога съня си. Ако Амерасу беше права и ако Пътят на сънищата наистина му беше станал по-достъпен, дали нямаше някакъв смисъл в онова, което му беше казал ангелът в съня му? Как би могъл да стигне по-дълбоко? Предстоеше му да изкачи високия хълм. И какъв отговор се съдържаше „вътре“? Някаква тайна, която и ангелът не знаеше? Не долавяше смисъла.

Потеглиха, щом слънцето стопли въздуха. През първата половина на сутринта се изкачваха по ниските хълмчета в подножието на Свертклиф. Щом полегатите склонове останаха зад гърбовете им, трябваше да слязат от конете и да ги поведат.

Спряха да закусят — сушени плодове и хляб, които Бинабик беше взел от лагерните продоволствия на Джосуа.

— Мисля, че е време да оставим конете — каза тролът. — Ако Куантака все още иска да продължи с нас, ще се катери сама, без да ме носи на гърба си.

Саймън не се беше замислял, че ще се наложи да изостави Намиращата дома. Беше се надявал, че ще има път да стигнат с езда до върха, но единствената гладка пътека беше в отдалечения край на Свертклиф — погребалният път, който отвеждаше към върха от ниските хълмчета до Ерчестър и Хейхолт.

Бинабик носеше доста въжета в торбата си и пожертва достатъчно от тях, за да могат Саймън и Мириамел да завържат конете си за едно ниско, изкривено от вятъра дърво, така че да достигат до естественото скално езерце с дъждовна вода. Конете разполагаха с обилна паша за половин ден или дори повече, докато се върнат стопаните им. Саймън потърка лице в шията на Намиращата дома и тихичко й обеща, че ще се върне по възможно най-бързия начин.

— Има ли други неща за свършване? — попита Бинабик.

Саймън погледна острия връх на Свертклиф и му се прииска да се сети за нещо, което би забавило изкачването още известно време.

— Тогава да вървим — добави тролът.

Източният склон на Свертклиф не беше чак толкова стръмен, колкото изглеждаше отдалеч, и следвани от Куантака, те дори имаха възможност от време на време да се придвижват изправени в цял ръст, макар че по-често напредваха приведени, подбирайки внимателно за какво да се заловят. Само на едно място, някаква тясна пролука между отвесния склон и една канара, Саймън изпита значително затруднение, но успя да се промъкне. Куантака, която беше открила някаква вълча пътечка, ги чакаше отгоре, провесила розовия си език, и наблюдаваше мъчителните им усилия с нескрита насмешка.

Няколко часа след пладне небето притъмня и въздухът стана тежък. Заръмя лек дъждец, който ги намокри и притесни Саймън. В момента не им беше особено трудно, но много скоро като че ли предстоеше да стане доста по-трудно, а вероятността да им се наложи да преодоляват някоя от вертикално отсечените канари, станали рисковано хлъзгави от дъжда, не беше особено приятна. Но краткият дъждец спря и въпреки заплашително надвесените облаци, като че ли скоро не предстоеше да се разрази буря.

Изкачването наистина стана още по-стръмно, но все пак бе по-леко от очакванията му. Водеше Бинабик — дребосъкът пристъпваше сигурно напред като някой от канукските овни. Използваха въжето само веднъж — завързаха се за по-голяма безопасност, докато прескачаха от една затревена издатина върху друга над един дълъг стръмен сипей. Всички прескочиха успешно, освен че Мириамел ожули дланите си, а Саймън удари коляното си. За Куантака и това препятствие беше съвсем безобидно.

Щом спряха да отдъхнат на срещуположната страна на препятствието, Саймън забеляза на няколко лакътя над себе си туфа бели цветчета — звездички; венчелистчетата им проблясваха като снежинки сред тъмнозелената трева. Гледката го въодушеви: почти не беше виждал цветя, откакто двамата с Мириамел бяха напуснали лагера на Джосуа. Дори зимната шапчица и огнецветът, които обикновено се срещаха в такъв студен сезон, бяха рядкост.

Изкачването на стръмния склон на Свертклиф им отне повече време, отколкото бяха очаквали: когато изкатериха с мъка последното голямо възвишение, слънцето вече се беше спуснало на педя над хоризонта и озаряваше скупчилите се над него облаци. Бяха се превили на две и едва си поемаха дъх. При последния стръмен преход почти през цялото време им се налагаше да пълзят на четири крака и Саймън се питаше какво ли си мисли Куантака, като гледа как двуногите й спътници се превръщат в подобни на нея четириноги същества. Щом изкачиха възвишението и най-после се изправиха на два крака върху затревеното било на Свертклиф, тънък слънчев лъч прониза облаците и обля заобления връх с бледо зарево.

На стотина лакътя от мястото, където се опитваха да възстановят дишането си, пред тях лежаха надгробните могили на кралете на Хейхолт. Всички, с изключение на една-единствена, бяха обрасли с трева, до такава степен заоблени от времето, че се бяха превърнали в част от хълма: онази, която със сигурност беше на Джон, все още представляваше само купчина голи камъни. На запад се извисяваше неясният масив на Хейхолт — тънкият като игла връх на Кулата на Зеления ангел блестеше по-ярко от всичко.

Бинабик вдигна очи към мъжделивото слънце.

— Стигнахме по-късно, отколкото се надявах. Няма да успеем да се върнем, преди да се е стъмнило. — Той помръдна рамене. — Но нищо не може да се направи. Конете имат какво да пасат до сутринта.

— Ами ако се появят… — Саймън погледна смутен Куантака, за малко не бе казал „вълци“ — диви животни? Сигурен ли си, че всичко ще е наред?

— Конете могат да се защитават отлично. А и почти не съм виждал каквито и да било животни по тези места. — Бинабик потупа Саймън по ръката. — А и нищо не можем да направим, освен да рискуваме да си строшим вратовете или най-малкото някой от нас да си изкълчи ръка или крак.

Саймън пое дъх и закрачи към могилите.

— Тогава да вървим.

Седемте надгробни могили бяха разположени в непълна окръжност. Беше оставено място за други да запълнят кръга. Саймън усети как изтръпва от суеверен страх при тази мисъл. Кой щеше да легне тук един ден? Елиас? Джосуа? Или никой? Вероятно ходът на предстоящите събития щеше да се развие така, че нищо от случвалото се досега нямаше да се случи отново.

Стигнаха до центъра на недовършения кръг и спряха. Вятърът рошеше и накланяше тревите. Върхът беше безмълвен. Саймън се приближи до първата могила, която се беше слегнала върху всепоглъщащата земя на височина почти човешки ръст, но беше няколко пъти по-дълга и почти толкова широка. В съзнанието на Саймън изникна един стих, един стих и един спомен за черни статуи в мрачна, стихнала тронна зала.

— Фитил Първи, Кървавия крал На алените криле на войната от север долетял.

След като изрече първия стих, му се стори, че ще е „на кутсуз“ да спре дотук. Приближи се до втората могила, стара и порутена като първата. Сред тревата като зъби проблясваха няколко камъка.

— Хйелдин — синът му, страшният Луд крал, към смъртта от призрачната кула полетял.

Третата се намираше близо до втората, сякаш заровеният в нея продължаваше да търси закрила от предшествениците си.

— После Икфердиг, Изгорелия крал, сред огнени талази в нощ черна изгорял.

Спря. Имаше празно място между първите три могили и следващите три, а следващият куплет се опитваше да изникне в паметта му. След малко си го припомни.

— Трима северни крале — мъртъвци студени — и Северът не царува в Хейхолт извисени.

Приближи се до втората тройка могили. Песента изникваше постепенно в съзнанието му и не му се налагаше да се напъва да си спомни думите. Мириамел и Бинабик стояха на едно място и го наблюдаваха и слушаха безмълвни.

Крал Сулис Чаплата, Отстъпника наречен, избягал от Набан, дошъл и бил посечен.

И кралят най-свещен на Хернистир, Тетаин Стари, той влезе в крепостта и там смъртта го свари.

И начетеният Ейлстан, Рибарския крал, той дракона събудил и в Хейхолт той умрял.

Саймън пое дълбоко дъх. Имаше усещането, че изрича магическо заклинание и че още няколко думи може да накарат обитателите на могилите да се събудят от вековечния си сън и да раздрънкат изгнилите си доспехи, докато се надигат от пръстта.

— Шестима крале царуваха на Хейхолт в просторните зали. Шестима господари сред стените велики от камък.

В шест надгробни могили на хълма над залива Кинслах шестима крале ще почиват до последния ден…

Щом свърши, вятърът за миг се усили — запривежда още по-силно тревата и сякаш простенваше печално над смълчаното било… но това беше всичко. Могилите останаха тайнствено безмълвни. Издължените им сенки се източваха върху моравата на изток.

— Естествено, сега тук има седем крале — изрече той, нарушавайки тишината.

Усети настъпването на момента и изпита огромна нерешителност. Сърцето му блъскаше в ребрата и изведнъж му се стори трудно да говори, тъй като думите засядаха в гърлото му. Обърна се към последната могила. Беше по-висока от останалите и тревата покриваше само тук-там купчината камъни. Заприлича му на раковина на огромно морско същество, изхвърлена от вълните на древен прилив.

— Крал Джон Презвитер — промълви той.

— Моят дядо.

Сепнат от гласа на Мириамел, Саймън се обърна. Сякаш й се привиждаха духове — лицето й беше пребледняло, а погледът й беше пуст и уплашен.

— Не мога да гледам повече — каза тя. — Ще изчакам ей там.

Обърна се и заобиколи могилата на Фингил, приклекна и се скри от погледите им; вероятно гледаше на изток към хълмовете, които току-що бяха прекосили.

— Да се хващаме за работа — обади се Бинабик. — Няма да ми е особено приятно, но ти беше прав, Саймън: след като сме тук, ще е глупаво да не вземем меча.

— Престър Джон би искал да го направим — каза Саймън с повече увереност, отколкото усещаше. — Той би искал да направим всичко възможно, за да спасим кралството и народа му.

— Кой може да знае какво искат мъртвите? — подхвърли мрачно Бинабик. — Хайде да се захващаме. А трябва да си направим и някакъв подслон, преди да се е спуснала нощта, за да скрием светлината на огъня, ако не друго. Мириамел — извика той, — можеш ли да огледаш дали тези шубраци ей там на склона ще свършат работа за огъня?

Тя се показа и вдигна утвърдително ръка.

Саймън се наведе и се опита да повдигне един от камъните. Беше прилепнал толкова здраво към обраслата с трева земя, че му се наложи да подпре крак на съседния камък, за да намери здрава опора. Изправи се и изтри бликналата по лицето му пот. Ризницата му беше прекалено тежка и неудобна за подобна работа. Той я развърза и я свали, след това свали и ватирания елек и го остави до ризницата на тревата. Студеният вятър го прониза през тънката риза.

— Прекосихме половината Остен Ард — каза Бинабик и зарови пръсти в пръстта, — а никой не се сети да вземе лопата.

— Имам меч — отвърна Саймън.

— Запази го, докато наистина ни потрябва. — В тона му се долови нещо от характерната му острота. — Казвали са ми, че почнеш ли да дълбаеш камъни с меча си, острието му се изхабява. А нищо чудно да ни дотрябва остър меч. Особено ако ни забележи някой, че разкопаваме гроба на бащата на Върховния крал.

Саймън притвори за миг очи и изрече кратка молитва за прошка към Ейдон — а и към Престър Джон за по-сигурно — заради онова, което възнамеряваха да направят.

Слънцето беше залязло. Сивото небе започваше да чернее на запад, което винаги се беше харесвало на Саймън, но сега не му се струваше особено приятно. Успяха да отместят и последния страничен камък от обраслата с трева каменна пирамида на Престър Джон. Черното нищо под камъните приличаше на рана върху тялото на света.

Бинабик затрака с огнивото, блесна искра, той запали факлата и я заслони от бръснещия вятър, докато се разгори. Саймън не изпитваше особено желание да погледне към очакващата го чернота и вдигна очи над тъмнозелената покривка на хълма. Мириамел бе дребна фигурка в далечината — беше клекнала и духаше, за да разпали огъня. На Саймън му се прииска да зареже всичко, да се обърне и да се махне. По-добре изобщо да не му беше хрумвала подобна глупост.

Бинабик размаха пламъка в дупката, извади факлата и отново я пъхна още по-навътре. Свлече се на колене и помириса предпазливо.

— Въздухът поне като че ли не е много тежък. — Изкърти още няколко буци пръст от ръба на дупката и тикна глава вътре. — Виждам дървените стени на нещо. Лодка ли е?

— „Морска стрела“. — Сериозността на онова, с което се бяха заели, започваше да притиска Саймън като непоносимо бреме. — Да, лодката на Престър Джон. Погребаха го в нея.

Бинабик се пъхна още малко навътре.

— Вътре е достатъчно просторно да стоя прав — съобщи той. Гласът му звучеше глухо — А гредите отгоре ми се струват съвсем здрави.

— Бинабик — каза Саймън. — Излез.

Дребосъкът се измъкна заднишком и се извърна.

— Какво има, Саймън?

— Идеята е моя. Аз съм този, който трябва да влезе вътре.

Бинабик повдигна вежда.

— Никой няма желание да ти отнема славата за намирането на меча. Просто аз съм по-дребен и подходящ за навиране из пещери.

— Не става дума за слава, а за риска от някоя неприятност. Не искам ти да пострадаш заради глупавата ми идея.

— Твоята идея? Саймън, за нищо не си виновен. Правя онова, което смятам за най-правилно. А и ми се струва, че вътре няма нищо, от което някой би могъл да пострада. — Той замълча. — Но щом искаш…

Той отстъпи встрани.

Саймън се смъкна на четири крака, взе факлата от малката ръка на трола и я напъха в дупката пред себе си. На потрепващата светлина зърна огромната, оплескана с кал извивка на корпуса на „Морска стрела“. Лодката се беше килнала като огромен мъртъв лист, като пашкул… сякаш вътре в него нещо очакваше отново да се роди.

Саймън се надигна и тръсна глава. Сърцето му щеше да се пръсне.

„Малоумник! От какво се изплаши? Престър Джон беше добър мъж“.

Да, но ако неговият дух беше разгневен от онова, което се беше случило в кралството му? А и сигурно на нито един дух не би му се харесало да ограбват гроба му.

Саймън пое колкото е възможно по-дълбоко въздух, след което бавно се промъкна през отвора от едната страна на могилата.

Плъзна се по рохкавата пръст на ямата и докосна корпуса на лодката. Опналият се над главата му купол от греди, кал и белезникави коренчета приличаше на измайсторено от некадърен и полусляп бог небе. Когато най-после си пое отново дъх, ноздрите му се изпълниха с миризма на пръст, борова смола и плесен, както и други смътни миризми, които не можеше да разпознае — някои толкова екзотични, колкото съдържанието на бурканите с подправки на главната готвачка Джудит. Силните аромати го изненадаха и той се задави. Бинабик напъха глава в дупката.

— Добре ли си? Въздухът лошо ли мирише?

Саймън оправи дишането си.

— Добре съм. Просто… — Той преглътна. — Не се тревожи.

Бинабик се поколеба и се измъкна.

Саймън огледа борда на лодката. Горният ръб беше по-високо от главата му. Не виждаше начин да се изкатери с една ръка, а факлата беше твърде дебела, за да я стисне със зъби. След миг колебание, през който изпита силно изкушение да се обърне, да се измъкне навън и да остави Бинабик да реши проблема, той вклини дръжката на факлата до една от гредите на гробницата, прехвърли ръка над ръба и се издърпа нагоре, като подритваше, за да намери някаква опора. Дъските на „Морска стрела“ бяха хлъзгави.

Саймън прехвърли горната част на тялото си над ръба и увисна за момент по корем — дървото сякаш се заби в него като пестник. Сладникавият мирис на плесен стана по-остър. Той погледна надолу и едва не изруга — преглътна в последния момент думите, които биха могли да му навредят, а и биха осквернили подобно място, — тъй като се оказа, че е оставил факлата ниско и светлината не можеше да освети вътрешността на корпуса. Всичко, което можеше да види, бяха някакви смътни сенки. Разбира се, мина му през ума, че би трябвало да е лесно да намери едно-единствено тяло и меча, който държи, дори в тъмното: можеше да стане с опипване. Но за нищо на света не би се опитал да го направи.

— Бинабик! — извика той. — Ела да ми помогнеш!

Изпита гордост от категоричния си тон.

Тролът се промуши през дупката и се пързулна вътре.

— Заклещи ли се?

— Не, но не виждам нищо без факлата. Можеш ли да ми я подадеш?

Дървеният корпус потрепна. За момент Саймън се уплаши, че може да рухне под тежестта му, а страхът му в никакъв случай не намаля от някакво тихичко проскърцване, което изпълни подземното помещение. Беше почти сигурен, че причина за това е изгнилото дърво — все пак лодката на краля се намираше цели две години под влажната земя, — но беше невъзможно да не си представи една ръка… стара, сбръчкана ръка… да се протяга сред сенките на корпуса…

— Бинабик?!

— Ей сега, Саймън. Беше по-високо, отколкото можех да стигна.

— Побързай, моля те.

Светлината върху тавана на гробницата се размърда от движението на пламъците. Саймън се извъртя и взе факлата от протегнатата ръка на Бинабик. Каза още една безмълвна молитва и присвил очи от ужас какво ли ще види, се извърна и се надвеси над празното пространство във вътрешността на корпуса.

В първия момент не видя почти нищо. Отвори очи по-широко. Малки камъчета и буци пръст се бяха откъртили от тавана и бяха покрили голяма част от предметите в „Морска стрела“, но все пак съвсем не всичко.

— Бинабик! — извика Саймън. — Виж!

— Какво!? — Разтревоженият трол се втурна покрай корпуса до едно място, където лодката допираше стената на гробницата, и се покатери чевръсто като по стръмна пътечка в Минтахок. Изтича пъргаво по ръба и спря до Саймън.

— Виж.

Саймън посочи с потрепващата факла.

Крал Джон Презвитер лежеше в утробата на „Морска стрела“, обкръжен от погребалните си дарове, все така облечен във великолепното одеяние, с което беше погребан. Върху високото чело на Върховния крал блещукаше златна диадема, а ръцете му бяха кръстосани на гърдите върху дългата снежнобяла брада. Кожата на Джон, като се изключеше восъчната й прозрачност, изглеждаше стегната като плътта на жив човек. След няколко сезона гниене под земята той изглеждаше като заспал.

Но колкото и да беше ужасяваща гледката на сякаш недокоснатия от времето крал, това не беше единствената причина за крясъка на Саймън.

— Кикасут! — изруга Бинабик, не по-малко изумен от Саймън.

И миг след това скочи в лодката.

Резултатът от светкавичното претърсване на гробницата беше същият: Престър Джон продължаваше да лежи в мястото си за вечен покой в Свертклиф.

Но Блестящ гвоздей липсваше.