Кървави белези

1

Колата се движи на изпарения. Не съм виждал бензиностанция от часове и стрелката на бензина опасно клони към червеното. Трябва да се отклоня от пътя, но полята изглеждат безкрайни, сякаш твърдо решени да се точат край мен, докато двигателят изръмжи за последно. Въпреки че все още е рано, денят е сух и горещ. Ветрецът, който влиза през отворените прозорци, само раздвижва въздуха, без да го разхлажда.

Карам надвесен над волана в очакване колата всеки момент да загасне. И точно тогава виждам процеп в зелената бариера. Вляво има път, чийто край се губи в житните поля. Завивам, колата започва да подскача по неравните коловози, изобщо не ме интересува накъде отивам, стига само да е далеч от хорските погледи. Пътят води към горичка. Клоните на дърветата дращят по прозорците, докато навлизам с аудито навътре и загасям двигателя. Тук, в сянката на дърветата, е по-прохладно. В тишината дочувам шум от течаща вода. Затварям очи и отпускам глава назад, но няма време за почивка.

Трябва да продължа.

Отварям жабката на колата. В нея няма нищо, което би могло да издаде самоличността ми, само боклуци и един почти пълен пакет цигари. Старата ми марка — „Кемъл“. Докато се навеждам през съседната седалка, за да ги взема, долавям някаква миризма. Слаба, но неприятна, като от месо, оставено на слънце.

Има нещо размазано по скъпата кожена седалка, както и по предпазния колан, който виси размотан на пода. На едно място здравата му материя е продрана почти докрай и когато го докосвам, по пръстите ми остава нещо тъмно и лепкаво.

Коленете ми се подкосяват, като си помисля, че всичко това се е виждало съвсем ясно през целия път дотук. Искам да се отдалеча колкото е възможно повече от тази кола, но не мога да я оставя така. Клоните на дърветата се блъскат във вратата, докато слизам. През горичката минава поточе и ръцете ми треперят, когато намокрям парцала от жабката. Успявам лесно да изтрия седалката, но кръвта е полепнала по колана. Почиствам го, доколкото мога, след това изплаквам парцала в поточето. Водата сякаш пронизва дланите ми с безброй парченца остро стъкло, докато търкам, жулейки ги с пясък от дъното. Въпреки това продължават да ми се струват мръсни.

Плискам лицето си с вода и примигвам, когато одраното по бузата ми започва да смъди, след това се връщам в колата. Прахът от пътя прикрива черния й цвят. Изкъртвам с камък английските регистрационни номера и след това вземам раницата от багажника. Отдръпвам постелката и стомахът ми се свива, когато виждам пакета, увит в найлон.

Краката ми изведнъж омекват и се облягам на колата.

Пакетът е голям колкото плик захар, но белият прах в него далеч не е толкова безобиден. Оглеждам се бързо, сякаш наблизо може да има някой, който да ме види. Но наоколо има само дървета и се чува единствено непрекъснатото жужене на насекомите. Гледам пакета, без да го виждам, прекалено съм уморен, за да реша какво да правя с този нов проблем. Не искам да го вземам със себе си, но и не мога да го оставя. Грабвам го, напъхвам го дълбоко в раницата, затръшвам капака на багажника и тръгвам.

Житните поля са все така безлюдни, когато излизам от горичката. Хвърлям регистрационните табели и ключовете на колата сред високите стебла на посевите и след това изваждам телефона си. Повреден е така, че не подлежи на ремонт. Вадя в движение СИМ картата, счупвам я на две и хвърлям парчетата на една страна, а телефона на друга.

И без това няма на кого да се обадя.

Слънцето се издига все по-високо и сивата настилка на пътя започва да се гъне и да се изкривява. Струва ми се, че малкото коли по нея са почти неподвижни, замрели в горещината, докато не профучат край мен като ярки цветни петна. Раницата е кацнала високо на гърба ми, сякаш е личната ми опитомена маймуна. Вървя почти час и чак тогава решавам, че съм се отдалечил достатъчно от аудито. Вдигам палец и се опитвам да спра някого.

Червената коса ми помага толкова, колкото и пречи, едновременно привлича вниманието, но и показва, че съм чужденец. Първите, които ме вземат на стоп, са млада двойка в старо пежо.

— Où allez vous? — пита момчето и цигарата в устата му почти не помръдва.

Опитвам се да превключа между езиците. Напоследък съм свикнал повече да слушам френски, отколкото да го говоря, но не това ме спира. Накъде отивам?

Нямам представа.

— Където и да е. Просто пътувам.

Сядам на предната седалка, момичето се премества отзад, без да се оплаква. Доволен съм, че шофьорът носи слънчеви очила, защото това ми дава извинение да не свалям своите. Покриват синините по лицето ми.

Той поглежда рижата ми коса.

— Англичанин ли си?

— Да.

— Говориш френски доста добре. Отдавна ли си тук?

За момент се затруднявам да отговоря. Вече имам чувството, че съм тук от цяла вечност.

— Не много отдавна.

— Тогава как го научи? — пита момичето и се навежда между двете седалки.

Тъмнокоса е и леко пълна, с приятно, открито лице.

— Когато бях по-млад често идвах тук. Аз съм… Много харесвам френските филми.

Млъквам. Усещам, че говоря повече, отколкото възнамерявах. За щастие, нито един от двамата не проявява особен интерес към думите ми.

— Аз самият предпочитам американските филми — казва той и свива рамене. — И колко ще останеш?

— Не знам — отвръщам.

Оставят ме в покрайнините на малко градче. Вадя няколко евро от скромните си запаси и купувам хляб, сирене, бутилка вода и запалка еднодневка. От пазара на площада купувам и бейзболна шапка с козирка. Евтина имитация на „Найк“, но ще пази главата ми от слънцето и ще прикрие синините. Знам, че се държа параноично, но не мога да спра. Не искам да привличам повече от необходимото внимание.

Изпитвам облекчение, когато напускам града и отново тръгвам през откритите поля. Слънцето изгаря голия ми врат. След около километър сядам сред редица тополи и се опитвам да хапна малко хляб и сирене. Успявам да преглътна няколко хапки, след това повръщам всичко, напъните продължават дори и след като съм изпразнил всичко от стомаха си. Когато спазмите най-после отминават, се облягам на едно дърво. Чувствам се толкова изтощен, че единственото, което искам, е да остана да лежа там и да се предам.

Но не мога да го направя. Ръката ми трепери, когато щраквам запалката и дръпвам от цигарата. Това е първата ми цигара от две години насам, но имам усещането, че най-после съм се завърнал у дома. Част от напрежението ме напуска, когато издишвам дима, и в няколко благословени секунди успявам да не мисля за нищо.

Допушвам цигарата, изправям се и тръгвам отново. Имам съвсем смътна представа къде се намирам в момента, но това няма абсолютно никакво значение, тъй като така или иначе нямам планове. Вдигам палец всеки път, когато край мен профучи някоя кола, но това не се случва особено често. Всички пътища тук са така наречените routes bis, тихи затънтени отсечки, които обикалят около скоростните шосета и магистралите. До средата на следобеда се возя в един ситроен, а после и в едно рено и изминавам по-малко от двайсет километра. И в двата случая пътуванията са кратки — местни хора, отиващи до съседното градче или село, но от известно време дори и подобни възможности са изчезнали. Пътят е толкова тих, сякаш светът напълно е забравил за мен. Единственият шум идва от влаченето на ботушите ми и от непрестанното жужене на насекомите. Няма никаква сянка и съм благодарен, че шапката ме пази от слънцето.

Струва ми се, че съм вървял цяла вечност, когато откритите поля отстъпват на гъста кестенова гора. Оградена е със стара бодлива тел, но широките клони на дърветата дават известно облекчение от слънцето.

Свалям внимателно раницата от схванатите си рамене и отпивам от водата. Останало е съвсем малко. Топла като кръв, тя едва успява да намокри устните ми и свършва. Трябваше да купя още една бутилка. Но трябваше да направя и още толкова много други неща. Вече е късно да променя каквото и да било.

Присвивам очи и поглеждам надолу по пътя — прав като стрела, той трепти от горещината и по него не се вижда жива душа. Затварям шишето с водата и си пожелавам да се появи някоя кола. Не се случва. Господи, колко е горещо. Отново изгарям от жажда. Свалям шапката и прокарвам пръсти през мократа си от пот коса. Спомням си, че преди малко, докато вървях по пътя, минах покрай портата на някаква ферма. Прехапвам устни, никак не ми се иска да се връщам обратно. Но пресъхналото гърло ме кара да взема решение. Нямам никаква представа след колко време ще стигна до друг град, а е прекалено горещо, за да изкарам без вода.

Вдигам раницата и тръгвам обратно натам, откъдето дойдох.

Портата е обрамчена със същата бодлива тел, с която е оградена и гората. На дирека е закачена пощенска кутия, на която с избелели букви е изписана една-единствена дума: Арно. На резето виси стар, но солиден катинар, който обаче е оставен отключен.

Хвърлям още един поглед надолу по пътя, но той остава все така пуст. Бутвам портата и минавам през нея, като внимавам да не се закача на бодливата тел. Пътят плавно се изкачва, след това завива надолу и разкрива няколко струпани един до друг покриви между дърветата. Продължавам напред и скоро се озовавам в прашен двор. В центъра му има порутена къща, част от нея покрита с паянтово скеле. Срещу къщата е разположена голяма плевня, а встрани има празна конюшня, на чиято стена виси древен часовник, останал само с една стрелка. Коне няма, но в откритото сводесто пространство са паркирани няколко превозни средства в различна степен на разруха.

Наоколо няма никой. Някъде наблизо блее коза и няколко кокошки се мотаят в прахоляка. Ако не бяха те, щях да реша, че фермата е запустяла. Спирам пред двора, никак не ми се иска да продължа. Вратата на къщата е открехната. Приближавам до небоядисаната й рамка и чукам. След малко ми отговаря женски глас.

— Qui est-ce?

Бутвам вратата. След ярката светлина навън ми се струва, че в къщата цари непрогледен мрак. Минават една-две секунди, преди да видя младата жена, седнала до кухненската маса, малко по-късно забелязвам, че държи в ръцете си бебе.

Вдигам празната бутилка и нерешително формулирам въпроса на френски:

— Може ли да ми налеете малко вода?

Дори да е притеснена от появата на непознат човек, не го показва.

— Как влязохте тук? — пита тя, гласът й е бавен и спокоен.

— Портата беше отворена.

Чувствам се като натрапник, докато погледът й се плъзга по мен. Оставя бебето в един висок дървен стол.

— Искате ли да ви налея и чаша вода?

— Да, би било чудесно.

Занася бутилката до чешмата и първо налива вода в нея, а след това пълни и една голяма чаша. Изпивам я с благодарност. Водата е леденостудена и има едва доловим земен вкус на желязо.

— Благодаря — казвам и й подавам празната чаша.

— Ще заключите ли катинара, след като излезете? — моли ме тя. — Не е трябвало да стои отворен.

— Добре. Благодаря още веднъж.

Чувствам погледа й върху себе си, когато преминавам през обляния от слънчева светлина двор.

Тръгвам отново през гората по пътя към шосето. Както и преди, наоколо е съвсем тихо. Заключвам портата и продължавам да вървя. От време на време извръщам глава, за да проверя дали не идва някоя кола, но пред погледа ми няма нищо друго, освен нагорещения от слънцето асфалт. Подпъхвам палци под ремъците на раницата, за да поема част от тежестта й. Натежава, когато си спомня какво има в нея, затова се опитвам да прогоня всички мисли и се съсредоточавам върху това да движа краката си един пред друг.

В горещата тишина постепенно се откроява шумът на двигател. Обръщам се и виждам, че нещо приближава, някаква тъмна точка, размазана от жегата. В началото ми се струва, че виси неподвижно над собственото си отражение. След това гумите й се плъзгат надолу, докосват пътя и неясната точка се превръща в синя кола, която бързо се носи към мен.

В момента, в който се измъквам от сянката на дърветата, забелязвам, че на покрива й има нещо. В следващия миг осъзнавам какво е. Прескачам оградата от бодлива тел, закачам дънките си на нея и се приземявам тромаво под тежестта на раницата. Спускам се навътре в гората, без да спирам, а зад гърба ми шумът от мотора се чува все по-силно. Скривам се зад едно дърво, когато колата стига до мен, и оттам поглеждам към пътя.

Полицейската кола отминава. Опитвам се да доловя дали намалява скоростта, да разбера дали са ме забелязали. Но шумът на мотора постепенно заглъхва и накрая изчезва съвсем. Отпускам глава на дървото. Знам, че реакцията ми е пресилена, че френската полиция най-вероятно изобщо не се интересува от мен, но съм прекалено напрегнат, за да оставя нещата на случайността. А и не мога да рискувам да претърсят раницата.

Усещам някакъв горчив вкус в устата си. Кръв. Прехапал съм устната си. Плюя, за да я прочистя и вадя от раницата бутилката с вода. Ръцете ми треперят, докато изплаквам уста, след това се опитвам да преценя къде съм.

Гората се простира върху нисък хълм и през дърветата забелязвам малко езеро, което блести недалече от мен. На единия му бряг се виждат покривите на някаква ферма, малки и незначителни в далечината. Предполагам, че е същата ферма, в която помолих за вода, най-вероятно все още съм на тяхна земя.

Ставам и изчиствам дънките си от клонките и пръстта. Фланелката е залепнала за гърба ми от пот. Толкова е горещо, че въздухът сякаш излиза от пещ. Поглеждам отново към езерото и ми се приисква да поплувам. Знам, че няма как да стане, трябва да продължа да се движа. Отпивам отново от водата, правя крачка напред и изкрещявам, когато нещо захапва крака ми.

Болката сковава ходилото ми и ме поваля на колене. Лявото ми стъпвало е стиснато от чифт черни полукръгли зъбци. Опитвам се да го освободя, но движението предизвиква нова вълна от болка по дължината на крака ми.

— Господи!

Застивам неподвижно и едва поемам дъх, обзет от паника. Стъпил съм в някакъв железен ловен капан, скрит сред преплетените корени на дървото. Стиснал е крака ми от средата на стъпалото до над глезена, острите му железни зъби са пробили дебелата кожа на ботуша. Забили са се така дълбоко в крака ми, че усещам студения им допир до костта.

Стискам очи в напразен опит да отхвърля случилото се.

— По дяволите! По дяволите!

Но с това не постигам нищо. Изхлузвам раницата, намествам се по-удобно и хващам с две ръце челюстите на капана. Те изобщо не помръдват. Запъвам свободния си крак в корените на дървото и правя повторен опит. Този път, за моя радост, усещам, че капанът поддава, но съвсем не е недостатъчно. Ръцете ми се разтреперват от усилието, а металните зъби се забиват в дланите ми. Бавно отпускам и задъхан се облягам на дървото.

Облизвам раните по ръцете си и оглеждам капана по-внимателно. Изработен е грубо и е леко почервенял от ръжда, но не много, което означава, че не е тук отдавна. Всъщност ми се струва, че пантите са били смазани скоро. Тревожно скоро. Опитвам се да не мисля какво може да значи това и насочвам вниманието си към веригата, с която е закрепен. Къса е и води към дървен клин, скрит между корените на дървото. Дръпвам я няколко пъти и съвсем скоро се убеждавам, че само си губя времето, като се опитвам да я измъкна.

Докато седя така с крак в капана, поставям ръце на земята, за да се избутам в по-удобно положение, и усещам нещо мокро. Бутилката с вода лежи там, където я изпуснах, по-голямата част от съдържанието й вече е попило в сухата земя. Грабвам я, макар че водата е престанала да се излива. Отпивам внимателно, затварям с капачка остатъка и се опитвам да мисля.

Добре, само спокойно. Първоначалната болка се е усилила и сега кракът ми пулсира като зъбобол — от ходилото нагоре по пищяла. Кръвта е започнала да се просмуква през кожения ми ботуш. Като изключим жуженето на насекомите, изпъстрената със слънчеви петна гора е абсолютно тиха. Поглеждам към покривите на фермата. Прекалено далече са и никой няма да ме чуе, ако викам, а аз така или иначе не искам да го правя. Освен ако не се наложи.

Започвам да ровя в раницата и да търся джобното си ножче. Знам, че е някъде там, но докато го търся, пръстите ми попадат на друго. Вадя го и потръпвам от шока.

Снимката е избеляла и с подгънати краища. Нямах никаква представа, че е в раницата. Бях забравил дори, че я има. Лицето на момичето е станало съвсем неясно от гънката през средата, която разкривява усмивката. Зад нея се белее кеят на Брайтън, ярък и ясен на фона на синьото небе. Косата й е руса и изсветляла от слънцето, лицето й е с тен. Изглежда здрава и щастлива.

Чувствам се замаян. Оставям снимката и имам чувството, че дърветата започват да се накланят към мен. Поемам дълбоко въздух, опитвам се всячески да запазя спокойствие. Миналото вече не съществува. Не мога да направя нищо, за да го променя, а настоящето и без това е достатъчно тревожно. Намирам ножчето и се намествам по-удобно. Острието му е дълго около седем сантиметра, има отварачка за бутилки и тирбушон, но няма приставка за отваряне на железни капани. Вкарвам острието между зъбците и се опитвам да ги отворя, но падам назад, когато то се пречупва.

Хвърлям счупения нож и започвам да се оглеждам за друго. До мен има сух клон. Не мога да го достигна, но използвам по-малко клонче, за да го придърпам към себе си, след това вмъквам дебелия му край в челюстите. Металът се забива в дървото, но капанът бавно започва да се отваря. Натискам по-силно и стискам зъби, когато зъбците започват да се отделят от плътта ми.

— Точно така! Хайде!

Клонът се чупи. Челюстите на капана рязко се затварят.

Пищя.

Лежа по гръб, когато болката започва да утихва. Изправям се отново и безпомощно запращам пръчката към капана.

— Копеле!

Вече не мога да се преструвам, че положението не е сериозно. Дори да успея да освободя крака си, се съмнявам, че ще мога да измина много път с него. Но това е по-малкият проблем, защото фактът, че не мога да се освободя, започва все повече да ме плаши.

Доволен ли си сега? Сам се докара дотук. Изхвърлям тези мисли от главата си и се опитвам да се съсредоточа върху по-належащия проблем. С помощта на тирбушона започвам да копая около клина, за който е застопорен капанът. Действията ми са абсолютно безрезултатни, но освобождавам част от емоциите си, като мушкам земята и корените на дървото. В крайна сметка ножът пада от ръката ми и аз се отпускам върху дънера.

Слънцето значително се е снишило на хоризонта. Все още има няколко часа до свечеряване, но мисълта, че ще се наложи да остана тук цяла нощ, ме ужасява. Опитвам се да измисля нещо, но установявам, че има само едно, което мога да направя.

Поемам дълбоко въздух и започвам да викам.

Викът ми замира, без да предизвика ехо. Съмнявам се, че е достигнал до фермата, в която бях. Започвам да крещя отново и на английски, и на френски, докато преграквам и ме заболява гърлото.

— Някой да помогне! — почти ридая и след това добавям тихо: — Моля!

Думите сякаш попиват в следобедната жега, изгубват се сред дърветата. Когато замират, отново се спуска тишината.

В този момент ми става ясно, че няма да отида никъде.

На следващата сутрин вече съм обзет от треска. През нощта извадих спалния чувал и се завих с него, но въпреки това почти през цялото време треперех от студ. Обзет от тъпа болка, кракът ми пулсира с ритъма на сърцето. Подул се е до над коляното. Въпреки че разхлабих връзките на ботуша, доколкото успях, кожата му, която вече е тъмна и лепкава, се е опънала около ходилото ми като барабан. Имам чувството, че кракът ми е огромен цирей, готов да се пръсне.

На развиделяване започвам да викам отново, но гърлото ми е така пресъхнало, че от него излиза само дрезгаво грачене. Не след дълго дори това усилие ми се струва непосилно. Опитвам се да измисля други начини, с които да привлека внимание, и за известно време се въодушевявам от идеята да подпаля дървото, под което се намирам. Стигам дотам, че дори започвам да търся запалката из джобовете си, докато здравият разум надделява.

Фактът, че сериозно обмислях да го направя, започва да ме плаши.

Но моментът на просветление не трае дълго. Отмятам спалния чувал, когато слънцето започва да се издига и сутрешната жега става все по-голяма. Горя и съм достигнал до онзи прекрасен момент на треската, когато едновременно си потънал в пот и се тресеш от студ. Поглеждам крака си с омраза, иска ми се да мога да го прегриза като животно, попаднало в капан. За момент наистина се превръщам в животно, усещам вкуса на собствената си кожа, кръв и кост, докато хапя крака си. След това отново седя облегнат на дънера. Единственото, захапало крака ми, е желязото във форма на полумесец.

Много пъти губя съзнание и после пак идвам на себе си, потънал в объркани, трескави видения. В един момент отварям очи и виждам надвесено над мен лице. Момиче е, красиво, прилича на Светата дева. Струва ми се, че ликът се слива с онзи от снимката и гърдите ми се раздират от вина и мъка.

— Съжалявам — казвам, или поне си мисля, че казвам. — Съжалявам.

Взирам се в това лице с надежда да открия знак, че ми прощава. Но докато го наблюдавам, под него започва да прозира формата на черепа, повърхностната красота се лющи и отдолу се подават разложението и смъртта.

В мен изригва нова болка, агония, която ме понася на вълната си. Някъде далеч се чува нечий писък. Когато заглъхва, долавям около себе си гласове. Говорят на език, който познавам, но не мога да разбера. Преди всичко да заглъхне, няколко думи отекват в съзнанието ми, ясни като камбанен звън:

— Doucement. Essayez d’être calme.

Внимателно, това мога да го разбера. Но съм озадачен защо с необходимо да пазят тишина.

После болката отново ме завладява и аз преставам да съществувам.