Кървави белези

2

Едно око се е втренчило в мен. Черно е, но центърът му е замъглен от перде, сива мъгла, изпъстрена с тъмни петна. От нея излизат множество линии и се разпростират като вълни. В един момент те изчезват и се появява грапавата повърхност на дърво. Окото се превръща в чвор, мъглата — в паяжина, легнала върху него като прашно одеяло. Покрита е с останки на отдавна умрели насекоми, но от паяка няма и следа.

Не знам колко време стоя така, загледан в нея, преди да разбера, че това е дървена греда, груба и остаряла от времето. Малко след това осъзнавам, че съм буден. Не изпитвам никакво желание да мърдам, топло ми е и се чувствам удобно, а за момента това е достатъчно. Съзнанието ми е напълно празно, стига ми това да наблюдавам паяжината над мен. Но в мига, в който мисълта минава през главата ми, тя вече не е истина. С идването в съзнание в мен нахлуват въпроси и внезапна паника — кой, какво, кога.

Къде?

Надигам глава и се оглеждам.

Лежа в легло на напълно непознато място. Не съм нито в болница, нито в полицейски участък. Слънцето влиза през един-единствен малък прозорец. Гредата, в която съм впил поглед, е греда на покрив, част от триъгълната дървена конструкция, която стига до пода и от двете страни. През процепите между плочите, с които е покрит покривът, се процеждат струйки дневна светлина. Значи се намирам в таванско помещение. Видът му е като на плевня. Помещението е дълго, с голи дъски по пода и два фронтона в двата края, до единия от които е допряно леглото ми. Покрай неизмазаните каменни стени са натрупани всякакви боклуци и мебели, повечето от които счупени. Усеща се миризма на застояло, на много изминали години, на старо дърво и на камък. Горещо е, но не е непоносимо.

Светлината, навлизаща през прашния прозорец, е свежа, като че ли е ранно утро. Часовникът все още е на ръката ми и показва седем часа. И като че за да потвърди, че е сутрин, някъде отвън се дочува дрезгаво кукуригане на петел.

Нямам никаква представа къде се намирам и какво правя тук. След това се размърдвам и острата болка в крака бързо ми връща спомените. Отмятам чаршафа, с който съм завит, и с облекчение виждам, че кракът ми си е все още на мястото. Увит е в бяла превръзка, от която върховете на пръстите ми стърчат като репички. Размърдвам ги несигурно. Заболява ме, но не чак толкова силно, колкото преди.

Едва тогава осъзнавам, че съм гол. Дънките и фланелката ми са преметнати през облегалката на дървения стол до леглото. Сгънати са и изглеждат току-що изпрани. Ботушите ми са на пода до тях и явно някой е направил опит да почисти повредения, но кожата му е потъмняла от кръвта, а дупките от зъбите на капана не могат да бъдат поправени.

Завивам се отново с чаршафа и се опитвам да си спомня какво се е случило във времето между стъпването в капана и събуждането ми тук. Всичко е бяло петно, но в съзнанието ми нахлуват други спомени. Намирам се в гората, пътувам на стоп и изоставям колата. И тогава се сещам за събитията, които ме доведоха тук.

О, господи, мисля и прокарвам ръка през лицето си, когато всичко си идва на мястото.

Погледът ми попада върху раницата, облегната на едно старо черно люлеещо се конче, и тази гледка ме връща в действителността. Спомням си какво има в раницата и сядам в леглото. Прекалено рязко! Затварям очи и се опитвам да потисна гаденето, докато цялата стая се завърта пред очите ми. Усещането отминава и в този момент чувам стъпки, които се доближават някъде отдолу. След това част от пода изскърцва и се отваря.

Една ръка избутва капака и след малко в таванското помещение влиза жена. Сещам се, че съм я виждал и преди — във фермата, с бебето в ръце. Което отговаря на въпроса къде се намирам, макар и да не обяснява причината. Тя се поколебава, когато ме вижда.

— Буден си — казва.

Минават няколко секунди, преди да осъзная, че говори на английски. Със силен акцент и с известно запъване, но достатъчно гладко. Усещам твърдия камък зад гърба си и разбирам, че съм се облегнал на стената. Едната ми ръка стиска чаршафа толкова силно, че чак го е изпотила. Заставям се да го пусна. Жената спира на известно разстояние от леглото, което, сега разбирам, е само един матрак, проснат на пода.

— Как се чувстваш?

Гласът й е тих и спокоен. Облечена е с блуза без ръкави и доста износени дънки. В нея няма нищо заплашително, но задръстеният компютър на мозъка ми отказва да работи. Опитвам се да кажа нещо и гърлото ме заболява. Преглъщам и опитвам отново.

— Кракът ми…

— Беше лошо наранен. Но не се безпокой, всичко е наред.

Да не се безпокоя ли? Оглеждам се наоколо.

— Къде съм?

Не ми отговаря веднага — или се опитва да разбере въпроса ми, или да формулира отговор. Повтарям, този път на френски.

— Във фермата си. Там, където дойде за вода.

Отговаря ми много по-свободно на собствения си език, но в гласа й все още долавям колебание, като че ли внимателно подбира думите си, преди за заговори.

— Това какво е? Прилича ми на плевня.

— В къщата няма място — отговаря ми тя, сивите й очи ме гледат спокойно. — Сестра ми те намери в гората. Извика ме и заедно те донесохме тук.

За миг пред погледа ми минава образът на момиче и след това изчезва. Нищо не разбирам. Главата ми все още е толкова объркана, че не съм сигурен каква част от спомените ми са реални и каква — плод на делириум.

— Откога съм тук?

— Открихме те преди три дни.

Три дни? Имам бегли спомени за болка и пот, за хладни ръце и окуражителни думи, но те може и да са само част от трескавите ми сънища. Усещам как паниката отново се надига в мен. Наблюдавам жената тревожно, докато тя вади от джоба си сгъната салфетка и я развива. В нея има голямо бяло хапче.

— Какво е това?

— Антибиотик. Започнахме да ти го даваме още докато беше в безсъзнание. Имаше температура, а и раната ти беше инфектирана.

Поглеждам към надигнатото място на чаршафа, под който е кракът ми, изведнъж всичките ми други страхове изчезват.

— Много ли е зле?

Тя взема шишето, оставено до леглото, и налива вода в една чаша.

— Вече се оправя. Но още известно време няма да можеш да стъпваш на него.

Не мога да преценя дали ме лъже.

— Какво се случи? Там имаше капан…

— Остави това за после. Сега имаш нужда от почивка. Вземи.

Подава ми хапчето и чашата. Вземам ги, прекалено съм объркан, за да разсъждавам. Но в жената има някаква тиха сдържаност, която, колкото и да е странно, ми действа успокояващо. Трябва да е някъде около трийсетте, слаба, но с едри гърди и бедра. Тъмната й коса е подстригана до врата и от време на време тя я подпъхва зад ухото с жест, който е по-скоро плод на навик, отколкото превземка. Най-забележителни в лицето й са очите, които блестят в опушено тъмносиво над сенките от преумора под тях.

Докато гълтам хапчето, усещам погледа й върху себе си — сериозен и непроницаем. Преглъщам с вода, първо само глътка, след това започвам да пия ненаситно, установявайки колко жаден съм всъщност.

— Искаш ли още? — пита ме тя, след като свършвам.

Кимвам и й подавам чашата.

— В бутилките до леглото има прясна вода. Пий колкото можеш повече. А ако болката се засили, вземи две от тези.

И тя ми подава шишенце с хапчета. Като по команда кракът ми започва да пулсира, болката далеч не е така силна, както преди, но въпреки това я усещам. Опитвам се да не показвам какво чувствам, но в спокойните сиви очи има нещо, което ми подсказва, че не мога лесно да я заблудя.

— Как разбра, че съм англичанин?

Отговаря, без изобщо да се поколебае.

— Погледнах паспорта ти.

Въпреки изпитата вода, устата ми отново пресъхва.

— Бъркала си в раницата ми?

— Само за да разбера кой си.

Изражението на лицето й е сериозно, в него не се долавя оправдание. Опитвам се да не поглеждам към раницата, но сърцето ми започва да блъска силно в гърдите.

— Трябва да тръгвам — казва тя. — Опитай се отново да поспиш. След малко ще ти донеса нещо за ядене.

Кимвам с глава, изведнъж ужасно ми се приисква да си тръгне. Изчаквам да излезе и капакът да се затвори след нея и след това примъквам раницата. Освободено от тежестта, люлеещото се конче започва да се клати напред-назад. Отварям раницата и пъхвам ръка в нея, но не напипвам нищо, освен дрехи. И точно когато съм убеден, че пакетът е изчезнал, пръстите ми стигат до шумолящия найлон.

Не знам дали изпитвам облекчение или съжаление.

Пакетът изглежда непокътнат. Лежи цял-целеничък в ръката ми, усещам тежестта му като обвинение. Трябваше да се отърва от него, когато имах възможност. Сега вече е късно. Увивам го в една фланелка, мушвам го на дъното на раницата и го покривам с останалите дрехи. Проверявам дали паспортът и парите ми са там. Тук са, но когато ги връщам обратно в раницата, пръстите ми допират квадратна лъскава картичка.

Снимката. Не искам да го правя, но не се сдържам и я изваждам. Изпитвам болка в гърдите, докато гледам усмихнатото, огряно от слънчева светлина лице на момичето и хващам края на снимката с внезапен импулс да я скъсам на две. Не мога да го направя. Вместо това приглаждам гънките и я прибирам обратно в джоба на раницата.

Изведнъж се усещам ужасно изтощен. И по-объркан от всякога. Всъщност жената не ми каза нищо, особено за това защо съм в плевня, а не в болница. Със закъснение си давам сметка и за нещо друго. След като тя затвори капака на пода, дочух още един звук, като от удар на метал в дърво.

Звук от затварянето на резе.

Бинтованото ми стъпало пулсира от болка, когато премятам крака и сядам на матрака. Изправям се, без да му обръщам внимание, и почти падам на земята. Облягам се на каменната стена, изчаквам помещението да спре да се върти и се опитвам да пристъпя. Кракът ми поддава, когато отпускам тежестта си върху него, и аз залитам напред, хващам се за стола и нещо под него издрънчава. Виждам, че е гърне, и за първи път си давам сметка за напрежението в пикочния ми мехур.

Но това ще трябва да почака. Очевидно не мога да стигна далеч, но не мога да се върна в леглото, преди да разбера със сигурност. Подпирайки се на прашните мебели, натрупани до стената, се отправям с клатушкане към капака в пода. В него има метален ринг. Подпирам се на едно старо бюро, хващам ринга и започвам да дърпам. В началото леко поддава, но след това не мога да го помръдна.

Залостен е.

Господи! Отново потискам надигащата се паника. Не мога да се сетя за никаква причина да съм заключен тук, поне не и за добра. Но няма смисъл да се опитвам да отворя капака със сила. Дори и да намеря нещо, което би ми помогнало да го откърти, това би изчерпало силите ми докрай. Използвам нощното гърне и това ми носи известно облекчение, след това отново се стоварвам върху матрака. Целият съм облян в пот, а главата и кракът ми туптят от болка.

Вземам две болкоуспокояващи и се отпускам по гръб, но съм прекалено напрегнат, за да заспя. Болката в крака започва да отзвучава, когато дочувам слаб шум откъм пода. Чува се леко жулване, когато някой дръпва резето, и след това капакът изскърцва и се отваря.

Този път влиза друга жена, по-млада от първата. Не съм я виждал преди, но докато затваря капака, светлината попада върху лицето й и събужда в мен неясен спомен. Тя носи табла и се усмихва срамежливо, когато вижда, че съм седнал. Набързо придърпвам чаршафа върху слабините си, запазвайки скромността си, сякаш съм ренесансова рисунка на голо тяло. Тя свежда поглед и се опитва да скрие усмивката си.

— Донесох ти нещо за ядене.

Изглежда осемнайсет-деветнайсет годишна и е поразително красива дори облечена в износени дънки и фланелка. Обула е розови джапанки, които ми изглеждат едновременно нелепо и странно успокоително.

— Не е кой знае какво, само хляб и мляко — казва тя и оставя таблата до леглото. — Според Матилде все още не трябва да ядеш много.

— Коя е Матилде?

— Сестра ми.

Разбирам, че става въпрос за другата жена. Двете не си приличат особено. Косата на момичето е по-светла, почти руса и стига до раменете й. Очите й са малко по-светъл нюанс от сивите очи на сестра й, а в горната част на носа й има малка подутина там, където е бил счупен, незначителен недостатък, който по някакъв странен начин допълва цялото.

Тя непрекъснато ми хвърля бързи погледи и през цялото време се усмихва, а върху бузите й се появяват очарователни трапчинки.

— Аз съм Гретхен — казва тя.

Името не е френско, но в момента, в който го казва, решавам, че й подхожда.

— Радвам се, че вече си буден. Болен си от няколко дни.

Едва сега разбирам защо ми изглежда позната, в крайна сметка девическото лице от трескавите ми сънища не е било халюцинация.

— Ти ли си тази, която ме откри?

— Да — изглежда смутена, но доволна от себе си. — Е, всъщност Лулу те намери.

— Лулу?

— Кучето ни. Започна да лае. Помислих, че е видяла заек. В началото реших, че си умрял, лежеше толкова неподвижно. Целият беше покрит с мухи. След това издаде някакъв звук и разбрах, че не си мъртъв — казва тя и ме поглежда бързо. — Ужасно се измъчихме, докато те измъкнем от капана. Първо трябваше да го отворим с един железен лост. Ти се бунтуваше и крещеше какви ли не неща.

Опитвам се да питам с равен глас:

— Каква неща?

— Ами… просто бълнуваше.

Отива от другата страна на леглото и се обляга на люлеещото се конче.

— Не беше на себе си, а и повечето неща, които казваше, бяха на английски, така че нищо не разбрах. Но млъкна, когато извадихме крака ти.

Говори така, сякаш в цялата ситуация няма нищо необичайно.

— Кои сте тия вие?

— Аз и Матилде.

— Само двете? Донесли сте ме дотук без чужда помощ?

— Разбира се — казва тя и закачливо се нацупва. — Не си особено тежък.

— Не, но… Защо не съм в болница? Не се ли обадихте за линейка?

— Нямаме телефон — казва го така, сякаш не намира нищо странно в това. — Но и не беше необходимо. Матилде разбира от тези неща и знае как да се погрижи за раната ти. Татко беше излязъл с Жорж и тя не искаше да… Е, успяхме да се справим сами.

Не знам какво искаше да каже, нито пък кой е Жорж, но точно в този момент има по-важни неща, за които да мисля.

— Матилде медицинска сестра ли е?

— А, не. Но тя се грижеше за мама, преди да умре. И е свикнала да лекува животните, когато се наранят. Санглошоните непрекъснато се бият и се нараняват на оградата.

Нямах никаква представа какво е „санглошон“ и изобщо не ме интересуваше.

— Значи дори не повикахте лекар?

— Казах ти, че няма нужда — гласът й звучи притеснено. — Не разбирам защо това толкова те тревожи. Трябва да си благодарен, че се погрижихме за теб.

Цялата ситуация става все по-сюрреалистична, но в положението, в което се намирам, не искам да предизвиквам никого.

— Благодарен съм. Но ми се струва… малко странно.

Успокоена, тя се настанява върху люлеещото се конче. Погледът й спира върху лицето ми.

— Какво се е случило с бузата ти? Падна ли, когато стъпи в капана?

— Ами… най-вероятно да.

Бях забравил за ожуленото. Докосвам мястото и болката запалва в мен спомени, от които сърцето ми започва да блъска. Свеждам глава и се опитвам да се съсредоточа върху настоящия момент.

— Капанът не ми изглеждаше много стар. Имаш ли някаква представа защо е бил поставен там?

Тя кимва.

— Това е един от капаните на татко.

Не знам какво ме шокира повече — непринудеността, с която го признава, или фактът, че има повече от един капан.

— Искаш да кажеш, че си знаела за него?

— Разбира се. Татко направи много такива. Той е единственият, който знае точно къде са поставени, но ни каза приблизително на кои места в гората трябва да внимаваме.

Произнася „татко“ с присвити устни, но думата не звучи детински, а с уважение. В момента обаче съзнанието ми е заето от съвсем други мисли.

— Какво се опитва да лови с тях? Тук наоколо, да не би да има мечки?

Имам някаква смътна представа, че в Пиренеите все още живеят кафяви мечки. Ние изобщо не сме близо до тях, но това е единственото що-годе невинно оправдание, за което се сещам.

Смехът на Гретхен убива и тази последна надежда.

— Разбира се, че не. Капаните са, за да спрат хората да влизат в земите ни.

Казва го като че ли поставянето на смъртоносни капани за хора е нещо съвсем нормално. Поглеждам към крака си, дори и в този момент не ми се иска да й вярвам.

— Не го казваш сериозно, нали?

— Горите са наша собственост. Ако някой влезе в тях, ще си получи заслуженото — Поведението й е станало хладно, дори високомерно. — А ти какво правеше в земите ни?

Скрих се от полицейската кола. Сега полицията започва да ми се струва по-малката от двете злини.

— Трябваше да отида до тоалетната.

Гретхен се кикоти и лошото й настроение минава.

— Обзалагам се, че сега ти се иска да беше почакал.

Успявам да се усмихна едва-едва. Тя ме оглежда внимателно, прокарвайки пръсти по гривата на люлеещото се конче.

— Матилде казва, че си стопаджия. На почивка ли си тук?

— Нещо такова.

— Много добре говориш френски. Да не би да имаш гадже французойка?

Поклащам глава.

— Тогава значи англичанка?

— Не. Кога мога да си тръгна?

Гретхен спира да гали гривата на кончето.

— Защо? Бързаш ли?

— Едни хора ме очакват. Ще се тревожат за мен.

Дори на мен лъжата ми звучи неубедително. Момичето се обляга назад, подпира се с ръце на кончето, така че гърдите й изпъкнат под фланелката. Извръщам поглед.

— Все още не можеш да си тръгнеш — казва тя. — Не си достатъчно добре. Нали знаеш, че за малко щеше да умреш? Трябва да си благодарен.

За втори път казва това, не съм сигурен дали е заплаха. Капакът зад нея все още е отворен и за момент ми хрумва да се спусна към него. Отново се връщам в действителността — не мога дори да помисля да бягам.

— По-добре да тръгвам — казва тя.

Люлеещото се конче се навежда силно напред, когато тя става от него. Стегнатите дънки описват задните части и бедрата й, когато се навежда да вдигне тежкия капак на пода. Остава в тази поза малко по-дълго, отколкото е необходимо, и бързият поглед, който ми хвърля, когато се изправя, ми подсказва, че в това няма нищо случайно.

— Би ли оставила капака отворен? — моля я аз. — Тук горе няма достатъчно въздух.

Смехът на Гретхен е лек и момичешки.

— Разбира се, че има, иначе как би могъл да дишаш. Щеше да си умрял.

Макар и да го очаквам, трепвам, когато чувам как дръпва резето.

Не си спомням кога съм заспал. Когато се събуждам, в таванското помещение цари полумрак и е пълно със сенки. Извръщам часовника си към светлината и виждам, че минава девет. Ослушвам се да чуя някакви шумове отвън, но не долавям нищо. Не чувам дори шепот или звук от птица или насекомо.

Имам чувството, че съм последният жив човек на Земята.

Таблата с храна, която Гретхен донесе, е все още до леглото ми. На нея има бутилка от вино, пълна с вода, купа с мляко и две парчета хляб, който ми прилича на домашен. С изненада установявам, че умирам от глад. Млякото е хладно и гъсто, има силен вкус, което ме кара да мисля, че може да е козе. Топя хляба в него, сигурен съм, че изобщо няма да успее да утоли глада ми, но който е приготвил храната, разбира повече от тези неща. След няколко хапки апетитът ми напълно изчезва. Бутвам настрани остатъците и лягам отново.

Заситил глада си за момента, впервам поглед в гредите на тавана, а кракът ми пулсира като метроном. Не мога да преценя дали съм затворник или пациент. Грижат се добре за мен, а ако гората е пълна с незаконни капани, това обяснява защо не са искали да рискуват, като ме закарат в болница.

Но след това ме обземат доста по-черни мисли. Все още съм заключен в плевнята и никой не знае, че съм тук. Какво щеше да стане, ако състоянието ми се беше влошило? И какво ще стане, когато се оправя? Дали ще ме оставят просто да си тръгна?

Потен и тревожен, започвам да се въртя върху неудобния матрак, за да си намеря място. По някое време отново се унасям в сън. Намирам се в горичката и се опитвам да почистя кървавите петна от колана на колата. Те не излизат, а коланът се удря в седалката. Ударите стават все по-силни и тогава се събуждам и разбирам, че шумът идва откъм пода. Имам достатъчно време, за да осъзная, че някой се качва по стълбите, след това чувам стърженето на резето и капакът се отваря.

Пада назад и се удря силно. Един мъж изкачва последните две стъпала, вдигнал високо фенер. Около петдесетгодишен е, набит, с тяло като буре, сива коса и набраздено, изсушено от слънцето лице. Изглежда ядосан, а погледът му е прикован право в мен. В едната си ръка стиска ловджийска пушка, не е насочена, но мъжът я държи така, сякаш обмисля тази възможност.

Сядам и се облягам на стената, а той се приближава с тежки стъпки. Матилде бързо се изкачва след него.

— Недей! Моля те!

Той не й обръща никакво внимание. Спира до леглото ми, втренчен в мен. Жълтият пламък на фенера образува светла пещера около нас и хвърля в мрак останалата част от помещението.

— Махай се! — изръмжава той.

По всичко личи, че трудно потиска гнева си, едва се сдържа да не ме извлече от леглото.

Матилде го хваща за ръцете.

— Нека остане поне до сутринта.

Той се измъква от ръцете й, без да отделя поглед от мен.

— Махай се — повтаря.

Нямам особен избор. Отмятам чаршафа, опитвам се да не показвам притеснение от голотата си. Стигам накуцвайки до стола и сядам, за да се облека, мъчейки се да не правя гримаси от болка, когато превързаният ми крак преминава през крачола на дънките. По никакъв начин не мога да го вкарам в обувка, затова вземам скъсания ботуш и го напъхвам в раницата при останалите вещи. След това несигурно се изправям.

Мъжът насочва приклада на пушката към капака в пода.

— Хайде — казва той съвсем ненужно.

— Добре, тръгвам си — отговарям, опитвайки се да запазя поне известно достойнство.

И аз искам да се махна, просто не съм сигурен дали ще успея да се добера до другия край на тавана. Спирам, събирам всичките си сили за дългия преход през помещението. Лицето на Матилде е съвсем безизразно, като че ли се е изолирала от ставащото около нея.

Мъжът пристъпва към мен.

— Тръгвай.

Не съм в позиция да споря с него. Стискам с две ръце алуминиевата рамка на раницата и започвам да я бутам пред себе си, за да се подпирам на нея. Стигам до капака с поредица от бавни, несигурни подскачания. Матилде и баща й ме следват. На светлината на фенера виждам, че Гретхен е застанала на стълбите с бебето в ръце. Колкото и да е странно, то все още спи, напълно отпуснато на рамото й. Но очите й са широко отворени и ми се струва, че е уплашена, докато се отмества, за да ми направи път.

Избутвам раницата до ръба на отвора. Гневът и унижението ми помогнаха да стигна дотук, но не знам как ще успея да продължа. Чистите дрехи вече лепнат по мен. Усещам миризмата на собственото си тяло, потта ми вони на болест. Навеждам се внимателно, сядам на ръба на капака и прокарвам ръце през ремъците на раницата. След това се плъзвам напред, опитвам се да напипам стъпалото със здравия си крак и отпускам тежестта си върху него. Държейки се за ръба на отвора изпитвам истинско чувство на триумф, когато успявам да подскоча на следващото стъпало. Едва имам време да чуя бързите стъпки зад себе си, когато нещо силно ме блъсва в гърба и аз политам в тъмнината.

Не успявам да си поема въздух, докато се търкалям до последното стъпало на стълбата. Стоварвам се сред бутилки, разпръснати по пода, и те глухо издрънчават. Оставам да лежа там, където съм паднал, зашеметен и останал без дъх. Тежестта на раницата ме притиска надолу. Опитвам се да се изправя и в този момент някой застава до мен и ми помага.

— Добре ли си?

Матилде. Преди да успея да отговоря, баща й слиза по стълбите, светлината от фенера се отразява в разпилените бутилки. Виждам, че в сянката зад него стои Гретхен. Бебето се е събудило и се е разревало, но изглежда, никой не забелязва това. В момента се намираме на дървена площадка, някъде между таванското помещение и пространството под сенките, което предполагам, е земята. Измъквам се от ръцете на Матилде, сграбчвам една бутилка за гърлото, изправям се с мъка на крака и се обръщам с лице към него.

— Не се приближавай! — изкрещявам на английски, френският започва да ми изневерява.

Вдигам заплашително бутилката, нараненият ми крак протестира бурно, когато се подпирам на него, за да не загубя равновесие.

Мъжът стига до последното стъпало и застава в центъра на жълтеникавата светлина на фенера. Хвърля презрителен поглед към бутилката, ръцете му стискат още по-силно пушката и тръгва към мен. Матилде застава между нас.

— Недей. Моля те.

Не съм сигурен на кого от двама ни говори. Но баща й спира и безмълвно впива злобен поглед в мен.

— Опитвах се да си тръгна! — изкрещявам аз.

Гласът ми трепери. След прилива на адреналин се чувствам слаб и целият се треса. Изведнъж започвам да усещам хладната тежест на бутилката в ръката си. Олюлявам се, започва да ми се гади и за миг се връщам в тъмната уличка, при друга сцена с кръв и насилие, която е на път да се повтори.

Оставям бутилката да се изплъзне от ръката ми. Тя бавно започва да се търкаля по прашните дъски на пода и с глух звук се блъска в останалите. Бебето продължава да реве и да се върти в ръцете на Гретхен, но никой не казва нищо, когато залитайки тръгвам към следващите стълби. Още в същия миг краката ми се огъват и падам на колене. Почти се разплаквам от отчаяние, но нямам сили да се вдигна. След това Матилде отново се появява до мен и пъхва ръка под мишницата ми.

— Мога и сам — казвам с раздразнение.

Тя изобщо не обръща внимание на думите ми. Помага ми да се подпра на една дървена греда, преди да се обърне отново към баща си.

— Не е в състояние да отиде, където и да е.

На светлината на фенера чертите на лицето й са станали остри.

— Това не е мой проблем. Не го искам тук.

Идва ми да кажа, че ако не беше капанът му, изобщо нямаше да съм тук, но от устата ми не излиза нищо. Затварям очи и отпускам глава на гредата, оставям гласовете им да минават покрай мен.

— Чужденец е, няма как да знае.

— Не ме интересува, няма да остане тук.

— Може би предпочиташ полицията да го прибере?

Споменаването на полицията ме кара да вдигна глава, но предупреждението изобщо не се отнася до мен. В трескавото състояние, в което се намирам, имам чувството, че те водят някаква своя битка помежду си, възрастни, които се карат над главата на дете, което не разбира нищо. Може би не искат полицията да узнае за капаните, мисля си аз, но съм прекалено уморен, за да се съсредоточа върху това предположение.

— Остави го няколко дни — в гласа на Матилде се долавя молба. — Само докато си върне силите.

Дълго време от страна на баща й не идва никакъв отговор. Поглежда ме гневно, след това се обръща и изсумтява презрително.

— Прави каквото искаш. Само да не ми се мярка пред очите.

Тръгва към стълбите.

— Фенерът — казва Матилде.

Той спира, виждам, че се колебае дали да не го вземе и да ни остави без светлина. След това го оставя на пода и мълчаливо се спуска в тъмнината.

Матилде взема фенера и кляка до мен.

— Можеш ли да се изправиш?

Не й отговарям, затова повтаря въпроса на английски. Продължавам да мълча, но започвам бавно да се изправям. Без да ме пита, тя взема раницата от гърба ми.

— Облегни се на мен.

Никак не ми се иска да го правя, но нямам друг избор. Под тънката памучна блуза рамото й е твърдо и топло. Поставя ръка около кръста ми. Главата й стига до брадичката ми.

Когато доближаваме до първото стъпало, Гретхен се появява от сенките. Лицето на бебето все още е зачервено от плача, но сега то е по-скоро любопитно, отколкото разстроено.

— Казах ти да останеш в къщата с Мишел — казва Матилде.

В гласа й се долавя известна острота.

— Исках само да помогна.

— Ще се оправя. Занеси го в къщата.

— Защо трябва аз да се грижа за него през цялото време? Той е твое дете.

— Моля те, просто прави каквото ти се казва.

Гретхен смръщва лице. Минава бързо покрай нас, джапанките й шляпат сърдито по стъпалата. По-скоро усещам, отколкото чувам, въздишката на Матилде.

— Хайде — казва тя уморено.

Отпускам тежестта си почти изцяло върху нея, докато се изкачваме по стъпалата и стигаме до леглото. Това трае цяла вечност. Стоварвам се върху матрака, едва забелязвам, че си е отишла. Връща се след минута, носи раницата и фенера. Оставя ги до леглото.

— Баща ти не знаеше, че съм тук, нали? — питам аз. — Не си му казала.

Матилде е застанала извън светлината на фенера. Не мога да видя лицето й, не знам дори дали гледа към мен.

— Утре ще говорим — казва тя и ме оставя сам в таванското помещение.