Кървави белези

Лондон

Една вечер след работа Клоуи изчезва. След последния час бях излязъл заедно с Калъм и някои от учениците. Не бяхме в „Домино“, вече не. Едно време ми беше приятно, че мога да вдигна поглед и да видя как Клоуи работи зад бара, да чакам по-спокойните моменти, когато може да дойде и да седне при нас. Сега вече всичко това не ми доставя удоволствие.

— Трябва ли да ме проверяваш? — попита ме тя една вечер, когато й казах, че ще намина да я видя.

— Не — отговорих учудено. — Ако не искаш да идвам, просто го кажи.

Тя сви рамене и се обърна.

— Както искаш.

Минава един часът, когато оставям Калъм и се прибирам в апартамента. Миризмата на маслени бои и терпентин вече не е така силна. Клоуи не е рисувала отпреди заминаването ни в Брайтън, но това е нещо, за което и двамата не говорим.

Ще свърши работа в бара най-рано в два, затова си правя кафе и избирам едно DVD. Спирам се на „Убийствено лято“, който — също както останалите филми от колекцията ми, съм гледал прекалено много пъти. Клоуи твърди, че го харесвам, защото почти през целия филм Изабел Аджани играе гола. Може и да е права до известна степен, но и без това кинематографията е красива.

Гледам как страстта, насилието и трагедията водят към неизбежния край. Едва когато филмът свършва, осъзнавам, че е станало много късно — Клоуи трябваше да се е прибрала преди повече от час.

Обаждам се в бара, но никой не вдига. Чакам още половин час, след това оставям бележка, в случай че тя се прибере междувременно, и тръгвам към „Домино“. Улиците са пусти. Вървя по същия път, по който Клоуи би минала, ако се прибираше пеша, макар че, откакто спрях да я вземам от работа, обикновено хваща такси. Вратите на бара са заключени, отвътре не се вижда никаква светлина, но въпреки това започвам да блъскам по тях. Ехото постепенно отзвучава, но сградата си остава тъмна и безмълвна.

Не знам какво да правя. Стоя на тротоара и оглеждам улицата в двете посоки, като че ли очаквам всеки момент Клоуи да се зададе към мен. Нямам представа къде живее управителят Пол, но един път с Клоуи ходихме на гости на Таня. Дори не знам дали Таня е била на работа днес, но това е единственото, което мога да измисля.

Когато стигам до блока й, вече е почти пет. Лампата на входа не свети и трябва да използвам телефона си, за да прочета имената на звънците. Натискам звънеца на Таня и чакам. Студено е, но това не е единствената причина да треперя. Таня не ми отговаря, натискам звънеца отново и го задържам дълго така.

— Добре, добре, кой звъни?

Домофонът пращи и изопачава гласа й, личи се, че е ядосана.

— Таня, Шон е — прекъсвам я аз и доближавам устата си плътно до решетката на микрофона. — Знаеш ли къде…

— Кой Шон?

— Гаджето на Клоуи. Тя…

— Господи, имаш ли представа колко е часът?

— Знам, съжалявам, но Клоуи не се прибра от работа тази вечер. Знаеш ли къде е?

— Не, откъде мога да знам!

По гласа й разбирам, че е уморена и ядосана.

Сърцето ми се свива. Надявах се, че ще ми каже, че Клоуи е при нея, че е отишла на купон. Каквото и да е.

— Видя ли я да си тръгва от бара?

— Да, тя… О, не, точно така, аз си тръгнах първа. Тя все още разговаряше с онзи мъж, който дойде. Каза ми да си тръгвам.

— Мъж ли? Какъв мъж? Кой е той?

— Ами, някакъв мъж. Виж, трябва да ставам рано…

— Виждала ли си го преди?

— Не, казах ти, беше просто някакъв мъж. Изтупан, но изглежда, Клоуи го познаваше. Сега мога ли да си легна?

Тръгвам обратно към апартамента. Бележката е все още върху кухненската маса — там, където я бях оставил. Въпреки това поглеждам към спалнята. Леглото е празно.

В осем часа звъня на Ясмин. Не очаквам Клоуи да е при нея. Оказвам се прав.

— Обади ли се на полицията? — пита Ясмин, веднага започва да мисли рационално.

— Още не. — Това е последната стъпка, която досега отлагах. — Смяташ ли, че трябва да го направя?

— Изчакай до обяд — отговаря тя накрая.

Наближава единайсет часът, когато чувам външната врата да се отваря. Седя до кухненската маса, а в устата ми горчи от кафе и умора. В момента, в който Клоуи влиза, за миг дъхът ми спира от облекчение. После чувството е заменено от друго.

Тя спира, когато ме вижда, след това затваря вратата.

— Къде беше? — питам аз тихо.

— Останах при едни приятели — отговаря, без да ме погледне в очите.

— Не можа ли да се обадиш?

Прави някакъв неясен жест. Пребледняла е, под очите й има големи тъмни сенки.

— Стана късно. Не исках да те безпокоя.

— Ясно — кимам, като че ли думите й звучат съвсем разумно. — Какви приятели?

— Не ги познаваш — Тръгва към банята. — Трябва да…

— Какви приятели?

Клоуи спира, но остава с гръб към мен.

— Бях при един човек, когото познавам отпреди, това е.

— При същия мъж, с когото Таня ми каза, че си говорила снощи?

Извръща учудено глава. След това бързо кимва.

— Той бивше гадже ли ти е?

Отново кимва. Имам чувството, че някой е притиснал гърдите ми и не ми стига въздух. Не мога да повярвам, че това се случва.

— Спа ли с него?

Сега се обръща към мен, лицето й е пребледняло.

— Моля те, недей…

— Спа ли с него?

— Не — изкрещява тя, изведнъж обзета от гняв. — Нищо не се случи, ясно ли е? А сега ме остави на мира.

— Да те оставя на мира? Щях да умра от притеснение! Реших, че е станал някакъв инцидент или… или че си била нападната. Сега се появяваш, съобщаваш ми, че си била с друг мъж и очакваш да си замълча?

— Изобщо не ти влиза в работата, разбра ли?

Замръзвам и просто впивам поглед в нея. Все още кипя от гняв, но напълно съзнавам, че ако му се отдам, после няма да има връщане назад.

— Наистина ли мислиш това, което каза?

— Не. Не знам. — Започва тихо да плаче. — Съжалявам!

Изтичва в банята и заключва вратата. Седя там и не чувствам нищо, абсолютно нищо.