Кървави белези

15

— Ей, ти там, буден ли си?

Думи ме вадят от съня. Отварям бавно очи, не знам кой ме вика, не съм сигурен дори дали не съм сънувал. Някой силно блъска по капака в пода и този шум ме убеждава, че не е било сън.

— Хайде, събуждай се, мързеливо копеле такова!

Арно. Първата ми мисъл е за Гретхен. Изправям се бързо в леглото, почти съм сигурен, че все още е тук. Но съм сам, слава богу. Скринът все още е върху капака в пода, там, където го избутах снощи. Може би малко съм се престарал, като се има предвид, че предпазните ми мерки са насочени срещу едно осемнайсетгодишно момиче, но се оказват ефективни и срещу баща й. Още не съм се разсънил, затова в първия момент ме обхваща паника и съм почти убеден, че той знае, че снощи дъщеря му е била при мен, но след това си спомням, че трябва да му помогна да махнем капаните.

— Идвам! — подвиквам му в отговор.

Главата ме боли от лошото вино и коняка на Арно и този начин на събуждане изобщо не помага.

— Хайде, крайно време е! — Чувам как стъпалата скърцат под тежестта му. — Побързай и си довлечи задника долу!

— Дай ми пет минути.

— Давам ти две.

Тежките му стъпки се отдалечават от капака. Изпъшквам, свел глава надолу. Слънцето едва се е показало. Ранната сивкава светлина се процежда в таванското помещение. Единственото, което искам в момента, е да се отпусна на матрака и да поспя още час, вместо това обличам гащеризона и слизам долу. Спирам пред крана, пия жадно и наплисквам лицето и врата си. По брадата ми остават водни капки и студът ми носи временно облекчение от главоболието.

Арно и Лулу ме чакат отвън, той е преметнал през рамо платнена торба с инструменти. Носи пушката си през ръка. Лицето му е пребледняло от снощното препиване, а наболата бяла брада прилича на скреж по бузите му. Поглежда ме намръщено.

— Казах ти да си готов рано.

— Не знаех, че имаш предвид още по изгрев. Ами закуската?

— Какво закуската?

Вече прекосява двора на къщата. Лулу се върти около него и му се радва, сякаш е открила отдавна изгубен приятел, а аз вървя след тях. Очаквам да тръгне по пътя към шосето, но вместо това завива зад конюшнята. Мислех, че вече съм опознал фермата, но тук отзад има пътека, за чието съществуване не знаех. Това ме кара да се замисля какво ли още има, за което дори не подозирам.

Влача крака след него. Чува се птича песен, ясна като камбанен звън в прохладното утро и ниско стелещата се мъгла. Иска ми се да си бях сложил фланелка под гащеризона, потърквам ръце и усещам очертанията на лепенката. Става ми още по-студено, като си спомня амнезията на Гретхен. По някакъв начин тя ми се струва дори по-обезпокоителна от факта, че ме нападна. Може би само се е преструвала, Бог ми е свидетел, Гретхен обича да театралничи. Но това не беше единичен случай — след като подпали снимката, никога повече не спомена за случилото се. Тогава си помислих, че си спомня само онова, което иска, и предпочита да забрави неудобните моменти.

Сега започвам да се питам дали зад това поведение не се крие нещо по-дълбоко.

Пътеката ни отвежда в гъстата гора над къщата, буферната зона между фермата и останалата част от света. Опитвам се да изхвърля мисълта за Гретхен от съзнанието си и да се концентрирам върху това да не се спъна в някой корен. Пред погледа ми е здравият, непреклонен врат на Арно, набразден с хоризонтални бръчки. Прехвърлил е пушката през ръката си и сега със закъснение започвам да се питам дали идването ми с него в тази отдалечена гора е било добра идея. Не знам какво може да е казала Гретхен, но Арно е от хората, които не биха се поколебали да обвинят някого, без да се замислят. Тук никой не би чул изстрела на пушката, а трупът ми би могъл да си остане завинаги между корените на дърветата.

Опитвам се да се отърся от тези мрачни мисли. Ако не друго, Арно поне е прям, ако искаше да ми навреди по някакъв начин, вече щях да съм го разбрал. Освен това главата така ме боли, че ако ме убие, само ще ме отърве от мъките.

Гората е напълно неподвижна, тишината е толкова остра, че всеки звук ми се струва стократно увеличен. Нещо прошумолява на няколко метра от нас. Лулу настръхва и се спуска след него, но Арно я спира с рязка заповед. Кучето неохотно се прокрадва до него и хвърля назад поглед, изпълнен със съжаление.

Пътеката завива, но Арно се отделя от нея и тръгва направо през гората. Тревата е обсипана с капки роса, които оставят тъмни петна по гащеризона ми там, където го докосват. Лулу изтичва пред нас, но Арно отново я вика, хваща я за каишката и я избутва зад гърба си.

— Не се ли страхуваш, че кучето може да попадне в някой капан? — питам аз.

— Не й позволявам да ходи близо до тях.

— Ами ако тръгне сама из гората?

— Тогава вината ще си е само нейна — отвръща той и оглежда внимателно земята пред себе си. — Ето тук.

Има нещо скрито в тревата. Челюстите на капана са отворени, а вътре в него се вижда плоска пластина. Арно взема един изсъхнал клон и бутва пластината. Челюстите на капана изщракват и се затварят, клонът става на трески. Арно сваля торбата от гърба си и вади от нея нещо, което ми прилича на шанцов инструмент, сгънат на две. Първата ми реакция е да се отдръпна, но той го отваря и ми го подава.

— Изкопай клина.

Вземам лопатата и подпирам бастуна си на едно дърво. Понякога се питам дали все още имам нужда от него, но не се чувствам достатъчно уверен да се движа без помощта му. Капанът е вързан с верига за скрития клин. Едната част на шанцовия инструмент е лопата, а другата — кирка. Блъскам с кирката, докато разкопая земята, след това измъквам клина и наоколо се посипва тъмна пръст.

Арно ме чака с един чувал. Пускам капана в него и му подавам шанцовия инструмент.

— Ти го носи — казва той и тръгва обратно към пътеката.

Изкопаваме още две капана, преди да стигнем до онази част на гората, която ми е позната. Поглеждам надолу. Гледката на фермата, дърветата и езерото се е запечатила в съзнанието ми като лош сън. Арно ме чака до едно дърво. По корените над земята има следи от нож. Наблизо е захвърлена празна бутилка от минерална вода. Затвореният капан лежи до дънера на дървото, по зъбите му е полепнало нещо черно.

— Хайде — обажда се настойчиво Арно. — Какво чакаш?

Оставям шанцовия инструмент на земята.

— Този можеш и ти да го изкопаеш.

В очите му проблясва злобно пламъче.

— Да не би да ти навява лоши спомени? Не се безпокой, повече не може да ти навреди.

Не му отговарям. Усмивката изчезва от лицето му. Хвърля чантата и пушката на земята, грабва инструмента и започва да копае, като замахва, без да гледа дали ще улучи земята, или корените на дървото. Той е силен, но клинът е закопан дълбоко, както добре знам от личен опит. Отнема му повече време да го разхлаби, отколкото останалите отнеха на мен, и преди да свърши, Арно здравата се е изпотил. Разкопчава ризата си и отдолу се показва бялото му, безкосместо тяло. Навежда се, за да извади клина, спира изведнъж и поставя ръка на кръста си.

— Сложи го в чувала — нарежда ми той, но лицето му е посивяло. — Или и това е против принципите ти?

Отдалечава се и ме оставя да довърша. Вдигам капана, като го държа за клина. По него все още личат следи от опитите ми да го отваря. Той се завърта бавно на веригата, отвратително парче метал, изцапано с кръв.

Пускам го в чувала.

Из цялата гора има капани. Всеки път, когато напълним някой от чувалите, които Арно е донесъл, го оставяме до пътеката, за да го приберем по-късно. Капаните са добре замаскирани, скрити между корените на дърветата или в туфи трева, един дори е поставен в малка цепнатина и е покрит с клони и трева отгоре.

Арно безгрешно се насочва към всеки от тях, открива ги без колебание. Полупълният чувал се удря в крака ми, докато вървя подире му към следващия капан. Около него е израснала висока трева, така че се вижда единствено веригата. Арно търси пръчка, с която да разчисти тревата.

— Какъв е смисълът? — питам аз.

— Смисълът на какво?

Оставям чувала с капаните на земята.

— На тези неща.

— Да държат хората далеч, ти какво си мислиш?

— Онази нощ с нищо не помогнаха.

Арно стиска силно зъби.

— Проработи им късметът.

— А на теб не ти проработи, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш ли, че щеше да се разминеш само с предупреждение от страна на полицията, ако някой беше стъпил в капан?

— Мислиш ли, че ми пука?

— Тогава защо ги махаме?

— Защото не искам да им доставям удоволствието да ги открият. След седмица-две, когато всичко се размине, ще ги поставя отново — заявява той и ми хвърля странен поглед. — А ако някой се хване в капана, мислиш ли, че ще може да каже на полицията какво се е случило?

Изчиства остатъка от трева около капана и се изсмива.

— Този няма нужда да го затваряме.

От затворените челюсти на капана висят останките на заек. Сигурно е престоял там няколко месеца. Мухите и червеите вече са свършили работата си, останала е само изсъхнала топка от кости и козина.

Арно го побутва с крак.

— Махни го.

Сутрешният хлад и мъглата отдавна са се вдигнали, когато Арно най-после обявява почивка. Слънцето наднича през клоните, все още не е станало горещо, но вече намеква за жегата, която ще последва. Спираме на място, където една равна скала се показва от земята и оформя идеално място за сядане. Арно подпира пушката си и се настанява на нея. Аз се стоварвам на земята, доволен, че най-после е дошло време за почивка.

— Още колко капана остават?

— Има още много в гората край езерото. Защо? Да не би да се умори?

— О, не, ужасно се наслаждавам на това преживяване.

Арно изсумтява, но не благоволява да ми отговори. Докато се опитвам да не мисля колко време остава до закуска, той бърка в торбата и вади оттам пакет, увит в непромокаема хартия. И двамата с Лулу го наблюдаваме внимателно. Вътре има две парчета студени пилешки гърди. За моя най-голяма изненада той ми подава едното.

— Вземи.

Вземам го, преди да е променил решението си. Започва отново да рови в торбата и този път вади пластмасова бутилка за вода и един хляб.

— Хлябът е от вчера — казва той пренебрежително и го разделя на две.

За мен това няма никакво значение. Храним се мълчаливо и пием вода от едно и също шише, макар че, забелязвам, и двамата бършем гърлото му, преди да отпием. От време на време подхвърлям по някой залък на Лулу, която е успяла да се самоубеди, че умира от глад. Арно не й обръща никакво внимание.

Когато привършва с храненето, вади лулата си и я пълни. С удоволствие бих се присъединил към него, но в бързината да изляза тази сутрин съм забравил цигарите си.

— Как е гърбът ти? — питам го.

Опитвам се да се държа любезно след закуската, която ми предложи. Арно захапва лулата и ме поглежда през кълбата дим.

— От копаенето не става по-добре.

След това и двамата замълчаваме. Арно изглежда твърд като скалата, върху която седи. В един момент забелязвам, че ме наблюдава, но той отмества поглед, без да каже нищо. Усещам в него някакво напрежение и това отново подклажда предишната ми параноя. Взема пушката, присвива очи и поглежда по дължината й.

— Е, харесва ли ти щедростта на дъщеря ми?

По дяволите, мисля си, и се питам какво ли му е казала Гретхен.

— Какво искаш да кажеш?

Той ме поглежда раздразнено. Оставя пушката и започва да си играе с лулата.

— Матилде те глези като новородено. Готви ти, сменя ти превръзката.

— О, това ли! Наистина е… много мило от нейна страна.

Вади лулата от устата си, изчиства някаква невидима прашинка от нея и я захапва отново.

— Какво мислиш за нея?

— Не те разбирам.

— Въпросът ми е съвсем ясен. Какво мислиш за Матилде? Привлекателна жена, нали?

Арно би могъл да се обиди, независимо от отговора, затова залагам на истината.

— Да, така е.

Изглежда, точно това е искал да чуе. Дръпва от лулата си.

— Никак не й е лесно. Върши цялата домакинска работа. Грижи се за Гретхен, откакто майка й почина. А сега сама трябва да поеме и всички грижи за бебето. Не е лесно.

Не съм забелязал той самият да се опитва по някакъв начин да улесни живота й.

— Бог ми е свидетел и за мен нещата не са никак лесни — продължава той. — Отгледах сам две дъщери. На място като това човек има нужда от син. Някой, който може да работи заедно с него и един ден да поеме нещата в ръцете си. Все се надявах Мари да ми роди момче, но не стана. Само момичета. Казвам ти, направо благодарих на Бога, когато Мишел се роди. Не е никак лесно да си заобиколен само от жени.

Арно изчуква лулата си в скалата и гледа към нея вместо към мен.

— И въпреки това на Матилде й е още по-трудно. Хубава, привлекателна жена, все още млада. Има нужда от мъж. В най-добрия случай това би бил съпруг, но аз гледам реалистично на нещата — той свива устни и все още гледа лулата. — Разбираш ли какво казвам?

Накланям глава уклончиво.

— Бедата е, че мъжете наоколо не струват нищо. Всичките са тесногръди и ограничени. Половината от тях биха изчукали и крава, стига да намерят стол, на който да стъпят, но когато става въпрос за неомъжена жена с дете от друг… — Въздишката му е малко пресилена. — Човек би помислил, че могат да проявят повечко здрав разум и няма да се оставят да бъдат заслепени от предразсъдъците. Аз няма да живея вечно, а Матилде е най-голямото ми дете. Ще минат много години, преди Мишел да порасне достатъчно, за да поеме фермата, а и никой не може да каже дали дотогава ще съм още жив, за да му помагам. Аз съм първият, който ще признае, че това място се нуждае от много работа, но… Не е необходима да си много умен, за да видиш възможностите. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — пита той и за пръв път ме поглежда в очите.

— Мисля, че да — отговарям аз.

Все още не мога да повярвам, че говори сериозно.

Той кима доволно.

— Не бих очаквал никой да вземе решение веднага. Но подходящият човек би се замислил, нали?

— Какво разбираш под подходящия човек? — питам аз, като се мъча гласът ми да прозвучи спокойно.

Но може би не успявам да го постигна, защото Арно ме поглежда хитро.

— Човек, който е готов да използва възможностите, които се отварят пред него — натъртва той и добавя по-меко. — Някой, на когото мога да се доверя.

— Както си се доверил на Луи?

Изражението на Арно се променя изведнъж, сякаш е щракнал капан. Прибира лулата в джоба си и се изправя.

— Хайде, и без това загубихме достатъчно време.

Изправям се уморено и се навеждам да взема бастуна си. Чувам зад гърба си изщракването на затвора на пушката. Обръщам се и виждам, че Арно държи пушката надолу, но въпреки това тя е насочена към мен.

Не мърдам. Разбирам, че наблюдава Лулу. Тя е вперила поглед в дърветата и е наострила очи.

— Какво?

— Шшшт!

Прави ми знак да се отместя встрани. Кучето трепери от напрежение. Арно опира приклада на пушката в рамото си и се подготвя да стреля.

— Дръж!

Арно една прошепва думата, но Лулу вече тръгва към гората, промъква се напред с бавни движения. Изминава няколко крачки и спира, вдигнала е едната си предна лапа във въздуха. Все още не виждам нищо. Неочаквано кучето се хвърля напред. В същия момент две птици излитат от тревата пред нея и започват да кръжат, пляскайки шумно с криле.

Изстрелът от пушката на Арно ме кара да подскоча. Едната от птиците пада от небето. Следва втори изстрел. Другата птица променя посоката си и се издига още по-високо. Чува се трети изстрел, но птицата вече се е загубила зад клоните.

Арно изругава тихо. Сваля пушката и започва ядосано да цъка с език. Лулу се завръща подтичвайки, вдигнала е високо глава, а птицата виси от устата й. Арно взема улова и потупва кучето по главата.

— Браво на теб!

Въпреки че е разочарован, стрелбата явно е подобрила настроението му. Мушка птицата — предполагам, че е яребица — в торбата.

— Едно време можех да ги отстрелям и двете. Реакциите ми вече не са като преди. Все повече трябва да се осланям на инстинкта. И непременно да уцеля с първия изстрел — заявява той и ме поглежда студено. — Спреш ли, за да се замислиш, си изпускаш шанса.

Предпочитам да възприема думите му буквално.

— Защо не използваш автоматична пушка?

— Автоматичните пушки са за хора, които не могат да стрелят — казва той и поглажда приклада на пушката. — Това е шестмилиметрова „Лебел“. Едно време беше на дядо ми. По-стара е от мен и пак изстрелва 22-калиброви патрони на четиридесет и пет метра разстояние. Виж колко е тежка.

Неохотно вземам пушката. Оказва се неочаквано тежка. Дървеният приклад е излъскан така, че на допир е като топъл сатен, по средата му има цепнатина. От цевта се носи лека миризма на сяра от току-що изстреляните куршуми.

— Искаш ли да пробваш — пита той.

— Не, благодаря.

Връщам му пушката, а Арно се хили самодоволно.

— Отново ли ти се гади, или просто те е страх от силния шум?

— И двете — отговарям и вдигам торбата. — Ще тръгваме ли?

Връщаме се обратно в къщата малко преди обед. Напълнили сме с капани половин дузина чували, а дори не сме започнали да прочистваме гората край езерото.

— Ще го свършим някой друг път — казва Арно и слага ръка на гърба си. — Ако полицаите се върнат, първо ще започнат да претърсват гората до пътя.

Чувалите са тежки и неудобни, затова и двамата вземаме по един и го отнасяме във фермата, като оставяме останалите в гората. Арно стоварва шумно своя чувал в двора и грубо ми нарежда да донеса останалите сам. Каква изненада, казвам си кисело, докато той се отправя към къщата. Налага се няколко пъти да се върна, за да донеса и останалите чували, мъкна ги един по един на гръб. Като някакъв Дядо Коледа на старото желязо. Всичко ме боли и отвсякъде по мен тече пот. Спирам на двора, за да си поема дъх, и започвам да смуча нараненото кокалче на ръката си. В кухнята настъпва някакво раздвижване и Матилде излиза навън.

— Това последният ли е? — пита тя и прикрива с ръка очите си от слънцето.

— Последният от гората. Но останаха онези край езерото.

Не мога да преценя дали е доволна от думите ми.

— Искаш ли чаша кафе?

— С удоволствие.

Последвам я вътре. Сами сме в кухнята, ако изключим Мишел, който си играе в дървена кошарка. Сядам до масата, в последния момент се сещам, че не бива да заемам стола на Арно.

— Не се притеснявай, той отиде да си легне — казва Матилде, като вижда, че се отдръпвам. — Нали знаеш, гърба му.

Не мога да изпитам съчувствие към него.

— Къде е Гретхен?

— Събира яйцата. Скоро ще дойде — отвръща Матилде, слага смляно кафе в алуминиевата кафеварка и я поставя върху печката. — Как върви английският й?

За първи път ми задава този въпрос. Опитвам се да съм дипломатичен.

— Да кажем, че не я интересува особено.

Матилде не прави никакъв коментар. Мие нещо на мивката, докато кафеварката започва да издава звуци, все едно се дави. Тя я сваля от котлона и налива черната течност в голяма чаша.

— Ти няма ли да пиеш? — питам, когато ми я носи.

— Не сега.

Засуетява се около масата и за моя най-голяма изненада сяда. Сега осъзнавам, че изглежда уморена. Отпивам от горещото кафе и се опитвам да измисля какво да кажа.

— Съжаляваш ли, че махнахме капаните?

Не е най-добрият начин да започна разговор, но Матилде се справя чудесно.

— Не, никога не съм ги искала.

— Изглежда, според баща ти фермата се нуждае от защита.

Поглежда ме, после отмества поглед. Сивите й очи са непроницаеми.

— Никой не може да се изолира напълно.

По някаква причина това ми прозвучава като упрек. И двамата наблюдаваме Мишел в кошарката, като че ли се надяваме да наруши мълчанието. Той продължава да си играе, без да ни обръща внимание.

— Ти… — започвам, но се спирам.

— Какво?

— Няма значение.

Поглежда Мишел, сякаш е отгатнала какво съм искал да кажа.

— Продължавай.

— Просто се питах… дали се чуваш от време на време с баща му.

Почти съм сигурен, че ще се ядоса. Тя само поклаща глава и продължава да наблюдава Мишел.

— Не.

— Къде е той?

Едва забележимо повдига рамене.

— Не знам.

— Не иска ли да види сина си?

Съжалявам за думите си още в момента, в който ги изричам. Аз съм последният човек, който има право да й задава подобен въпрос. Минават няколко секунди, преди да ми отговори.

— Мишел не беше планиран. А Луи никога не е обичал да поема отговорност.

Вече съм задал повече въпроси, отколкото е редно. Но между нас съществува някаква близост, която съм сигурен, че не си въобразявам. Нещо в начина, по който е седнала, ме кара да протегна ръка към нея, вместо това обхващам чашата си с две ръце.

— Никога ли не си мислила да се махнеш оттук? Само ти и Мишел?

Поглежда ме стресната от откровеността ми. Аз също съм стреснат, но колкото повече опознавам баща й и сестра й, дори Жорж, толкова повече се убеждавам, че Матилде е единственият нормален човек в тази ферма. Не заслужава такъв живот.

— Това е домът ми — казва тя тихо.

— Хората непрекъснато напускат домовете си.

— Баща ми… — започва тя и спира.

Продължава, но оставам с чувството, че не възнамеряваше да каже точно това.

— Баща ми обожава Мишел. Не бих могла да му го отнема.

— Гретхен ще остане при него.

Матилде поглежда през прозореца.

— Не е същото. Той винаги е искал син. Дъщерите винаги са… разочарование. Дори Гретхен. Сега, когато има внук, очаква той да израсне във фермата.

— Това не означава, че трябва да го приемаш. Имаш свой собствен живот.

Гърдите й безмълвно се надигат и спускат. Единственият признак за вълнението й е вената, която пулсира на врата й.

— Не мога да оставя Гретхен. А тя не би тръгнала с мен.

Не, наистина не би тръгнала, мисля си аз и си спомням какво бе казала сестра й за нея. И въпреки това готовността, с която Матилде приема всичко, ме дразни. Иска ми се да я попитам дали смята, че Гретхен би направила същото за нея, да й кажа, че пропилява живота си, като угажда на капризите на човек, който преди малко се опита да ми я пробута като повредена стока. Но и без това вече съм казал повече, отколкото трябва, а и в този момент вратата се отваря и Гретхен влиза в кухнята.

— Кокошката с болното око става все по-зле — казва тя, притискайки купа с яйца до корема си. — Мисля, че трябва…

Спира, когато ме вижда. Матилде става и бързо се отдалечава от масата. Усещам, че се изчервявам, като че ли ни е хванала в нещо нередно.

— Какво прави той тук? — пита Гретхен.

— Просто си почивам — отговарям аз и ставам.

Матилде започва да мие кафеварката.

— Какво каза за кокошката?

Гретхен не отговаря, лицето й е достатъчно изразително.

— По-добре да се връщам на работа — казвам аз, минавам покрай нея и се запътвам към вратата. — Благодаря за кафето.

Матилде кимва леко с глава, но не се обръща към мен. Гретхен изобщо не ми обръща внимание, вперила е поглед в гърба на сестра си. Изминавам едва няколко метра, когато чувам повишените им гласове през отворения кухненски прозорец. В началото думите им са неразбираеми, но след това едната от тях — Гретхен — започва да повишава тон, докато накрая чувам какво си говорят.

— … да правя каквото казваш? Защо винаги се опитваш да развалиш всичко?

Не мога да чуя отговора на Матилде, разбирам само, че се опитва да я утеши. Гласът на Гретхен става все по-рязък.

— Да, правиш го! Кой ти дава правото да ми казваш какво да правя? Писна ми да се държиш като…

Чува се силен звук от плесница. След миг вратата се отваря рязко и Гретхен изхвърча навън. Матилде се появява на прага след нея.

— Гретхен!

Гласът й звучи измъчено. Гретхен се обръща и я поглежда в лицето, на бузата й ясно се вижда червеният отпечатък от плесницата.

— Мразя те.

Изтичва през двора. Матилде прави няколко крачки след нея, но спира, когато чува, че Мишел плаче. Преди да ме забележи, цялото нещастие е изписано ясно на лицето й. Обръща се и влиза вътре при сина си.

Излизам изпод навеса на конюшнята, като първо се оглеждам, за да се уверя, че Гретхен я няма. Какъвто и проблем да има с Матилде, предпочитам да не заставам между двете. Във фермата отново цари обичайната тишина. Тръгвам обратно към плевнята, не знам какво да правя. Няма никакъв смисъл да забърквам нова порция хоросан, сигурно вече наближава обяд и след като сутринта станах толкова рано, никак не ми се иска да се катеря по скелето точно сега. Ожаднял съм от кафето, затова отивам да пийна малко вода от крана. Както винаги вътре е хладно, мирише на старо дърво и кисело вино. Пускам крана и слагам шепи под студената струя. Чувам и някакъв друг шум въпреки плисъка на водата. Спирам крана и излизам от плевнята, бършейки ръцете си в гащеризона. Откъм гората край езерото се чува някаква дандания. Прекалено далече е и не мога да разбера какво става, но ако се съди по квиченето, сигурно още едно прасе се преселва в отвъдното.

След това чувам писък.

Гретхен.

Тръгвам по черния път, забивам бастуна в земята и се придвижвам като ту тичам, ту скачам на един крак. Врявата става още по-силна, когато наближавам кочините на прасетата. Чуват се викове, лаене и квичене. Стигам до поляната и виждам Жорж, нереза и Лулу, които се въртят в някакъв странен танц. Възрастният човек се опитва да вкара нереза в заграждението, а в същото време Лулу се хвърля като луда към него. Вбесеният нерез се върти в кръг и се опитва да достигне до кучето, блъска се в дъската, с която Жорж се опитва да го избута, и за малко да повали стареца на земята.

Гретхен стои наблизо като вкаменена, притиснала ръце до устата си.

— Хвани кучето! — крещи Жорж към нея, като се опитва да препречи пътя на нереза и едновременно с това да изрита кучето далече. — Махни кучето оттук!

Гретхен не помръдва. Виждам, че възрастният мъж бързо се уморява. Все по-трудно му е да задържи двете животни далеч едно от друго. Поглежда ме, когато се появявам на поляната, и Лулу използва този момент, за да се шмугне зад краката му. Жорж се олюлява и вече не стиска дъската така здраво, в момента, в който кучето се опитва да се измъкне настрани, нерезът се спуска към него. Чува се пронизителен писък и силно хрущене, когато задният крак на шпаньола попада в челюстите на нереза.

Моментално се хвърлям право към нереза, надявам се, че ще успея да го задържа далече от кучето. Все едно се блъскам в ствола на голямо дърво. Инерцията ме прехвърля през гърба на прасето, оставам без дъх, когато се стоварвам на земята от другата страна на животното. Опитвам се да се отдръпна настрани, ритам като луд към бивните на нереза, който вече се е извърнал към мен, и в този момент Жорж поставя дъската между нас.

— Вземи друга дъска! — крещи той.

Виждам една подпряна на оградата. Спускам се към нея, като по пътя вдигам бастуна си от земята. Заставам до Жорж и започвам да бутам прасето с дъската, след това стоварвам бастуна си върху главата му.

— Не толкова силно! — скастря ме Жорж.

Нерезът така или иначе не усеща. Той се блъска и бута в дъските, а Лулу пълзи и се опитва да се измъкне настрани, задният й крак се влачи след нея. След това Арно се появява до нас и натиска животното с цялата си тежест. Тримата бутаме и удряме прасето, използваме дъските, за да му пречим да вижда, и най-накрая успяваме да го вкараме в кочината. То се хвърля към оградата, но Арно вече е затворил и залостил вратата.

Обръща се към Жорж, като диша тежко и гледа мрачно.

— Как успя да излезе?

— Вратата беше отворена — заявява Жорж без всякакво колебание.

Той е най-малко задъхан от трима ни.

— Господи, не я ли провери?

Възрастният мъж поглежда Арно с укор.

— Проверих я.

— Не може да се отвори сама!

— Така е — съгласява се Жорж.

— Къде е Гретхен? — пита намръщено Арно.

Няма я наоколо. Но Матилде е тук, клекнала до шпаньола. Задната му лапа виси само на окървавената кожа. Арно поглежда кучето и стиска устни.

— Ще донеса пушката.

Матилде се опитва да вдигне животното.

— Какво правиш? — пита Арно.

— Ще я занеса в къщата.

— Стой тук. Връщам се след малко.

— В града има ветеринар. Ще закарам кучето там.

— Не. За нея е най-добре да й тегля куршума.

Матилде не отговаря. Изправя се на крака, притиснала Лулу до гърдите си. Кучето изпищява, когато кракът му увисва.

— Не чу ли какво казах? — ядосва се Арно.

— Чух.

Тя пристъпва напред. Той препречва пътя й.

— Никъде няма да ходиш. Остави я на земята и…

— Няма!

Отказът й го кара да замръзне на място. За първи път я виждам да му се противопоставя. Арно впива поглед в нея, но тя не мигва, лицето й е пребледняло, докато по неговото са избили гневни червени петна.

— Няма да ти позволя да я убиеш.

Този път не повишава глас, но не оставя съмнение, че е твърдо решена. За миг ми се струва, че Арно ще я удари. Но той отстъпва настрани.

— Прави каквото искаш. Но не очаквай да платя за ветеринаря.

Матилде го подминава, носейки с мъка тежкото тяло на кучето.

— Дай я на мен — казвам аз.

— Ще се справя.

Но не настоява. Лулу изскимтява, когато я хващам. Усещам, че Арно ме наблюдава. Изведнъж ми идва на ум, че може би си мисли, че причината да помагам на Матилде е казаното от него тази сутрин, че по този начин изпълнявам своята част от мълчаливото ни споразумение. Тази мисъл ме вбесява, обръщам се и виждам, че Гретхен е застанала зад нас.

Лицето й е изцапано от сълзи. Опитва се да не поглежда към Лулу, макар че погледът й непрекъснато се връща към крака на кучето.

Арно минава покрай мен и я хваща за рамото.

— Ти ли отвори вратата?

Тя е отпуснала глава на гърдите си. Арно я стиска за раменете и я разтърсва.

— Отговори ми! Ти ли отвори вратата?

— Не!

— Тогава как излезе нерезът?

— Не знам! Остави ме на мира!

Тя се опитва да се отскубне от ръцете му, но той я обръща така, че да вижда кучето.

— Виж! Виж какво направи!

— Нищо не съм направила! Остави ме!

Измъква се от ръцете му и побягва в гората. Арно я проследява с поглед, след това се обръща към нас.

— Тръгвайте, щом така сте решили! — нарежда той и с тежка стъпка се отправя към кочините.

Опитвам се да не друсам много кучето, докато го нося към къщата, оставил съм Матилде да вземе бастуна ми. Кракът ми се държи сравнително добре. Стигаме до микробуса и тя постила едно старо одеяло на предната седалка. Шпаньолът трепери, но близва ръката ми, когато го оставям там. Задният му крак изглежда така, сякаш е бил смлян в месомелачка. Счупената кост се показва през окървавената козина и за първи път си мисля, че Арно може би е прав. Така само удължаваме страданията му. Но кучето не е мое и не ми е работа да се обаждам.

Матилде затваря вратата и отива до шофьорската седалка.

— Искаш ли аз да я закарам? — питам, защото знам, че никак не й се ходи в града.

— Не, всичко е наред.

— Да дойда ли с теб?

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Държи се като напълно чужд човек. Наблюдавам я как потегля по черния път и се движи бавно през неравностите. Микробусът стига до завоя и изчезва, след него остава само прахолякът, който бавно се разнася. Когато шумът от двигателя заглъхва, сякаш не се е случило нищо.