Кървави белези

Лондон

— Кой е Джулс?

Джез замръзва и чашата за кафе увисва в ръката му, преди да стигне до устните. Хвърля ми бърз поглед и я оставя обратно на масата.

— Кой Джулс?

Намираме се в кафенето до езиковата школа, която всъщност се помещава в няколко стаи над офиса на един застрахователен агент. Кафенето е малко и улицата, която минава точно под прозорците, е шумна. Но е удобно място, където можем да поприказваме преди началото на часовете, а и Джез не се интересува особено от естетика, стига закуските да са евтини.

— Джулс на Клоуи.

Опитва се да придаде на лицето си изражение, което наподобява недоумение.

— Ами, не… не мисля, че…

Все още таях някаква надежда, че може да съм сбъркал, но в момента и последната надежда умира.

— Не те бива да лъжеш. Кой е той?

— Откъде да знам?

— Ти живееш с Ясмин, а Ясмин е най-добрата приятелка на Клоуи.

— Питай Клоуи.

— Тя отказва да ми каже каквото и да било. Хайде, Джез!

Той мрачно разтрива врата си.

— Ясмин ме накара да обещая, че няма да издавам нищо.

— Няма да разбере. Това си е само между мен и теб.

Джез не изглежда никак убеден.

— Моля те — настоявам аз.

— Джулс е бившето гадже на Клоуи — въздъхва той. — Абсолютна отрепка, но тя се раздели с него преди две или три години, така че всичко е минало.

Свеждам поглед към чашата с кафе.

— Мисля, че е започнала отново да се вижда с него.

Джез присвива очи.

— Господи, съжалявам, човече.

— Ясмин знае ли?

— Че Клоуи отново се вижда с него? Съмнявам се. Дори и да знае, не е споменала нищо пред мен. А тя направо ненавижда Джулс.

Няколко от учениците, с които след малко трябва да имам час, минават пред прозореца и ми махат. Аз също вдигам ръка за поздрав, но изпитвам облекчение, че не влизат в кафенето.

— Разкажи ми какво е станало — настоявам.

Джез продължава смутено да си играе с чашата.

— Този тип е истинско копеле. Последното, което чух, е, че е взел някакъв модерен фитнес в Докландс, но се изживява като предприемач. На външен вид е много готин, но иначе е абсолютно безскрупулен тип.

Кимвам.

— Виждал съм го.

— Значи не е необходимо да ти обяснявам. Отнасяше се отвратително с Клоуи. Тя му беше нещо като трофей. Нали се сещаш, изглежда страхотно, движи се в артистичните среди. Изобщо не прилича на обичайното му обкръжение. Купи някои от картините й, така се запознаха. Но той е болен на тема контрол, от онези, които изпитват удоволствие да следят и унижават човека до себе си. Заради него започна да взема кокаин и я изхвърлиха от колежа.

— Какво?

Джез съвсем оклюмва.

— По дяволите! Мислех, че знаеш.

Всичко това е съвсем ново за мен. Доколкото ми е известно, Клоуи се е дипломирала заедно с Ясмин. А и кокаин?! Имам чувството, че съм попаднал в някаква паралелна вселена.

— Продължавай.

— Боже, Ясмин ще ме убие, човече — въздъхва той и прокарва ръка през лицето си. — Джулс беше част от света на наркобизнеса. ВИП сепарета, клубове, партита. Във фитнеса му можеха да се намерят и други неща, освен стероиди, сещаш се какво имам предвид. Имаше един едър мъж, който го снабдяваше. Злобно копеле, от тези, с които е по-добре да си нямаш работа.

Явно става въпрос за Лени. Направо съм вцепенен. Джез ме гледа разтревожено.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— Да, разкажи ми.

— Ясмин се опита да й помогне, но Клоуи беше… нали знаеш. И после една вечер предозира с нещо, което Джулс й беше дал. Ясмин я намери, закара я в болница и после я включи в програма за рехабилитация. Накара Клоуи да си смени телефонния номер и да се пренесе при нея, докато си стъпи на краката и е готова отново да заживее самостоятелно. Отряза всякакви контакти между Клоуи и Джулс и онзи побесня. Заплашваше Ясмин с какво ли не, искаше да открие Клоуи, но Яс не отстъпи. И след като се откъсна от него, Клоуи отново се върна към живота. Започна да рисува, запозна се с теб — той свива рамене. — Това е.

Имам чувството, че говорим за някакъв непознат човек. Сега разбирам защо Ясмин беше толкова ядосана, когато Калъм извади кокаина по време на партито. Защо не искаше Клоуи да възлага толкова големи надежди на галерията. Рисуването беше нещо като патерица за Клоуи, нова страст, с която да замени предишното пристрастяване. И сега тази патерица й беше отнета.

Столът изскърцва по плочките на пода, когато го бутам, за да стана.

— Шон, къде отиваш? Шон! — крещи Джез след мен, докато излизам от кафенето.

Не му обръщам внимание. Вземам метрото, за да се прибера в апартамента, но имам усещането, че вече съм твърде закъснял. Клоуи не е вкъщи, затова започвам да претърсвам всяка стая, разхвърлям дрехите, книгите и обвивките на дивидитата. Откривам я под клатеща се плочка в банята. Съвсем невинно изглеждаща пластмасова кутия с херметически затварящ се капак.

В нея има пликче с бял прах, бръснарско ножче и огледалце за гримиране.

Седя до кухненската маса, когато тя се прибира от работа. Спира, щом вижда кутията пред мен, след това затваря вратата и започва да съблича палтото си.

— Нищо ли няма да кажеш? — питам аз.

— Какво искаш да кажа?

— Каквото и да е.

— Уморена съм. Може ли да поговорим друг път?

— Кога например? Когато отново влезеш в болница?

Тя въздиша, привела уморено рамене.

— Кой ти каза? Ясмин ли?

— Няма значение кой ми е казал. Защо ти не го направи?

— Не ти влиза в работата.

— Ами това тук? — питам аз и бутам пластмасовата кутия към нея. — И това ли не ми влиза в работата?

Обръща се с гръб към мен и започва да пълни чайника.

— Аз съм голямо момиче. Мога да правя каквото си искам.

— Откъде го взе?

— Какво значение има? Даде ми го един човек от работата.

— Кой?

— Ти как мислиш?

Въпреки че знам истината, имам чувството, че ме е ударила с юмрук. Нямам сили да изрека името на Джулс.

— За бога, Клоуи, защо го правиш?

— Защо ли? — повтаря тя и оставя шумно чайника. — Защото не мога да търпя повече тази гадост! Защото мразя това, че съм абсолютен провал! И повече не мога да се преструвам, че не съм! Какво изобщо правим с теб? Аз работя в бар, а ти дори не живееш в реалния свят!

— За какво говориш?

— Дори не го съзнаваш, нали? Да не би да мислиш, че филмите са истинският живот? Дори не правиш свои собствени, а гледаш чуждите! Чужди филми, чужд живот, само от това разбираш! През цялото време превъзнасяш френското кино и тъпата Франция, но в действителност никога не ходиш там! Кога за последен път наистина си бил там?

На крака съм, макар да не си спомням кога съм се изправил. Пристъпвам към нея, кръвта пулсира в слепоочията ми.

— Хайде де! — крещи тя. — Защо поне веднъж в живота си не вземеш да направиш нещо!

Подминавам я. Излизам навън слепешком и чувам зад гърба си риданията на Клоуи.