Кървави белези

Лондон

Таванският прозорец е замъглен от влагата. Дъждът пада върху него и капките барабанят по стъклото. Докато лежим на леглото, неясните ни отражения висят отгоре, размазани наши двойници, хванати в капана на стъклото.

Усещам, че Клоуи отново е далеч от мен. Познавам настроенията й достатъчно добре, че да не я притискам. Оставям я на мира, докато тя сама не реши да се върне. Вперила е поглед през прозореца на тавана, русата й коса отразява светлината на покритата с мидени черупки лампа, която купи от един базар. Сините й очи не мигат. Както винаги имам чувството, че мога да прокарам ръка пред тях и тя изобщо няма да реагира. Иска ми се да попитам за какво мисли, но не го правя. Страхувам се, че може да ми каже.

Усещам въздуха в стаята студен и влажен върху голите си гърди. В другата част на апартамента платното стои празно и недокоснато върху триножника на Клоуи. Така е от няколко седмици. Острата миризма на маслени бои и терпентин, която толкова отдавна свикнах да свързвам с малкия апартамент, сега почти напълно е изчезнала.

Усещам, че се раздвижва до мен.

— Мислиш ли понякога за смъртта? — пита ме тя.

Не знам какво да отговоря. Откакто открих кокаина, атмосферата между нас е на тръни. Клоуи се кълне, че е било еднократна грешка, която няма да се повтори, и аз се опитвам да й вярвам. Никой от нас не говори за Джулс. Имам чувството, че всеки ден е някакъв еквилибристичен номер по опънато въже и всичко ще се сгромоляса, ако само за момент изгубим равновесие.

Въпреки това забелязвам, че напоследък се е отдалечила още повече. Нямам конкретна причина, но преди няколко дни отново претърсих апартамента, докато нея я нямаше. Когато не открих нищо, си казах, че си въобразявам. Но можеше и да значи просто, че е намерила по-добро скривалище.

— Що за въпрос е това?

— Плаши ли те?

— Господи, Клоуи…

— Мен не ме плаши. Едно време се страхувах, вече не.

Мускулите на тила ми са стегнати като възел. Надигам се, за да мога да я погледна в очите.

— Накъде биеш?

Тя е впила поглед в таванския прозорец, очите й са като светещи точки върху бледото лице. В момента, в който решавам, че няма да ми отговори, казва:

— Бременна съм.

В началото не знам какво изпитвам. Очаквах какво ли не, представях си какви ли не сценарии, но не и този. Изведнъж всичките ми тревоги изчезват и на тяхно място се появява еуфория и облекчение. Значи това била причината за всичко.

— Господи, Клоуи, това е страхотно! — казвам и се опитвам да я прегърна.

Но тя лежи сковано и безучастно. Погледът й продължава да е прикован в прозореца, но този път светлината в очите й се разлива и потича надолу по бузите. Отдръпвам се и усещам как студът обхваща тялото ми.

— Какво има? — питам, макар че вече знам.

Гласът на Клоуи е съвсем равен, неповлиян от сълзите върху лицето й.

— Детето не е твое.