Кървави белези

Епилог

Ситният като мъгла ръмеж, толкова слаб, че не прилича на дъжд, замъглява разделителната линия между земята и ниските сиви облаци. Дърветата около пътя приличат на скелети, голите клони се показват сред останалите тук-там листа, а някогашните житни поля, са се превърнали в голи стърнища, които очакват някой да ги изоре.

Изминавам последния километър до фермата. След като колата замина, ми хрумна, че по странна прищявка на съдбата с последните няколко коли, които ме качиха на стоп, се придвижих по същия маршрут, по който бях дошъл тук за първи път. Спирам, когато стигам до портата с бодлива тел, и поглеждам през нея към познатия път, който се губи сред лозите. Пощенската кутия с надпис „Арно“ все още стои забита на стълба. Но белият надпис е още по-изтрит, отколкото си спомням, и ръждясалият катинар, който трябваше да спира достъпа на външни хора, е заменен от много по-масивен, от стомана и месинг. В центъра на портата е поставено и друго, доста по-тактично предупреждение — напечатана бележка, в която се съобщава, че имотът е собственост на банката.

Прокарвам ръка по износената метална конструкция на портата, но не правя никакъв опит да се прехвърля през нея. След като стигнах дотук, не ми се иска да продължавам нататък. Изчаквам една кола да профучи покрай мен, след това хвърлям раницата си от другата страна и с мъка се покатервам през ръждясалата тел. Пътят, който някога беше прашен, сега е покрит с кал и локви и без зеленината, която да я скрива, скоро съзирам къщата през оголените клони на дърветата. После пътеката влиза в двора и виждам колко много се е променило всичко едва за няколко месеца.

Мястото е напълно запустяло. Няма кокошки, които да подтичват наоколо, докато преминавам по калдъръма, а микробусът и ремаркето са преместени и вече не стоят на входа на конюшнята. Счупеният часовник все още показва нищо без двайсет, древният трактор също е там, прекалено счупен и грохнал, за да бъда местен от вечния си дом. Къщата е затворена, капаците на прозорците й са пуснати и тя изглежда още по-рухнала под ръждясалото скеле. Онази част от стената, която ремонтирах, ми се струва по-малка от това, което си спомням, козметичен ремонт, който не може да прикрие разрухата.

Опасявах се да се върна тук. Но сега, когато пристигнах, не изпитвам нищо особено. Новият сезон и мрачният пейзаж са съвсем различни от спомените ми и убиват въздействието на някога познатата обстановка. Сега всичко наоколо ми се струва странно и сюрреалистично, все едно се връщам към някой трескав сън.

В дните след като Арно простреля малката си дъщеря в сърцето, безброй пъти разказах историята пред френската полиция. В крайна сметка, след като се убедиха, че съм им казал всичко, което знам, ми позволиха да се върна обратно в Англия. Получиха уверението ми, че ще съм тук за процеса, и що се отнася до мен, наистина бях готов да го направя.

Не им споменах единствено, че решението няма да е мое.

След горите и полята на фермата Лондон ми се стори сив и мръсен. Въпреки отсъствието ми светът бе продължил да се върти — улиците все още кипяха от живот, трафикът бе все така убийствен и Темза продължаваше да си тече. Завръщането ми беше знаменателно събитие единствено за мен самия. Очаквах полицията да ме издирва или поне да ме чака заповед за арест. Но реалността се оказа далеч не толкова драматична.

Изобщо не бях поставял под съмнение факта, че Лени е разказал на полицията какво се случи в Докландс през онази нощ. Но трябваше да се досетя, че последното нещо, което би искал той, ще е да привлича вниманието на властите, особено при всички неудобни въпроси, които биха последвали. Затова беше оставил тялото на Джулс на улицата, където го открили по-късно същата сутрин. Тъй като нямало нито улики, нито очевидци, полицията го приела за поредния случай на избягал от местопроизшествието шофьор и всичко най-вероятно щеше да си остане така. Докато не влязох в полицейския участък.

Разбира се, нещата не приключиха с предаването ми в полицията. Над главата ми все още тегнеше заплахата какво ще направи Лени, когато разбере, че съм се върнал. Но по това време бившият бизнес партньор на Джулс имаше свои собствени проблеми. Един миришещ на кафе сержант от криминалната полиция ми каза, че Лени е бил задържан по време на полицейска акция срещу наркотрафиканти. Бил обвинен в нападение на полицай, но освен това го чакала дълга присъда за доставка и разпространение на тежки наркотици.

Успях да задържа лицето си безизразно, когато чух новината.

Имаше и друга изненада. Предполагах, че ще бъда задържан, поне докато се реши в какво ще бъда обвинен. Вместо това в края на разпита ми казаха, че ме пускат под гаранция.

— Върна се от Франция, за да се предадеш — сви рамене полицаят. — Не мисля, че има голям риск да избягаш.

Тъй като нямаше какво друга да правя, се запътих към стария си апартамент. Очаквах да заваря някой друг да живее там, а вещите ми отдавна да са изхвърлени. Но ключът ми все още пасваше на бравата и когато влязох, заварих всичко точно така, както го бях оставил. Ако не беше насъбралият се прах и натрупалата се поща, по нищо нямаше да личи, че съм заминавал. И тук никой не бе забелязал отсъствието ми, наемът автоматично е бил теглен от банковата ми сметка, постепенно стопявайки спестяванията, с които възнамерявах да отида във Франция. Не можех да не призная иронията. Но въпреки всичко това означаваше, че има къде да спя, докато съдът насрочи делото.

Нямаше никакъв смисъл да мисля за по-далечното бъдеще.

Така се върнах обратно в черупката на предишния си живот. Дори — след разкайващ се разговор със Сергей — получих обратно работата си в „Зед“. Имах нужда от парите, но пак беше странно. Сякаш събитията от лятото изобщо не се бяха случвали. Усещането стана още по-натрапчиво, когато един ден случайно срещнах Калъм.

— Здрасти, Шон — каза ми той. — Не съм те виждал напоследък. Какво става с теб?

Тогава осъзнах, че той изобщо не знае, че съм напускал Англия. Хората си имат свой собствен живот и е много суетно да мислим, че играем някаква значителна роля в него.

— Купи ли си билети за сезона на „Новата вълна“ в „Барбикан“? — попита Калъм.

Изглеждаше много изненадан, когато му казах, че дори не знам за това. Едно време щях да се втурна за билети като луд, но сега изобщо не реагирах на новината. Замислих се и осъзнах, че изобщо не съм ходил на кино и не съм гледал нито един филм, откакто се върнах. Решението дори не беше съзнателно, просто имах да правя по-важни неща.

Клоуи би го оценила.

След цялото притеснение и всичко, което си бях представял, самият процес беше почти разочароващ. Известно време се говореше, че ще ме обвинят в непредумишлено убийство, но после това тихичко отпадна. Досието на Джулс, което бе изпъстрено с насилие и наркотици, както и отношението му към Клоуи, натежаха в моя полза. Дори фактът, че на практика бях откраднал колата му, бе счетен за твърде неясен, за да му се обърне внимание. Бягството ми от страната беше в мой ущърб, но адвокатът ми твърдеше, че съм го направил при самозащита и съм имал всички основания да се страхувам за живота си. А относно това, че ми е отнело повече от обичайното, за да се предам… Е, за това имаше смекчаващи вината обстоятелства.

Признаха ме за виновен за това, че не съм съобщил за инцидента, както и за това, че съм напуснал местопроизшествието. Получих шестмесечна условна присъда с изпитателен срок от две години.

Бях свободен човек.

Останах в Лондон само колкото да си подам предизвестието за напускане и да се сбогувам с един-двама приятели. После си тръгнах. Нямаше какво повече да ме задържа там, а и имах недовършена работа, за която трябваше да се погрижа.

И ето ме тук.

Отивам към къщата, подхлъзвайки се леко по мокрия калдъръм. Вратата на килера е затворена. Дъждът се стича по скелето и капе върху мен, докато стоя навън с внезапната убеденост, че вратата е заключена. Но не е така — там няма нищо, което някой би пожелал да открадне. Изкривената врата изскърцва и неохотно се отваря. Вътре ми се струва по-тъмно от всякога, сивкавата дневна светлина, която навлиза откъм двора, едва успява да освети вътрешността на помещението. Червеният гащеризон го няма, но всичко друго е така, както съм го оставил. Отивам при торбите с пясък. Една от тях е малко встрани от останалите, но не толкова, че да прави впечатление. Оставям раницата си на земята, навивам ръкава си и бъркам във влажния пясък чак до лакътя. В началото започвам да ровя бавно, но когато не откривам нищо, нетърпението ми нараства. Пъхам ръка по-дълбоко и част от пясъка се посипва по пода. Точно когато съм напълно убеден, че вътре няма нищо, пръстите ми докосват нещо твърдо. Измъквам го навън.

Пакетът изглежда точно така, както когато го оставих тук, в онзи следобед след посещението на полицията. Не споменах за него, когато разказах историята пред следователите, не че се гордея с този факт. Но дори и да бяха повярвали, че не съм знаел какво има в багажника на колата на Джулс, щеше да е трудно да обясня защо съм задържал пакета.

Дори аз самият не съм сигурен, че знам причината.

По онова време ми се стори, че килерът е подходящо скривалище, но не очаквах, че пакетът ще престои тук толкова дълго. Оттогава почти не бе минал ден, в който да не ме безпокои мисълта, че някой ще го открие, че килерът ще бъде претърсен и изпразнен. Но тревогите ми са били напразни.

Матилде запази тайната ми, също както аз запазих нейната.

Новината за убийството на Луи и смъртта на Гретхен бе по-срещната с огромно възмущение от жителите на града. Но докато фактите около трагедията скоро станаха широко известни, не може да се каже същото за истината, която се крие зад тях. В нощта на трагедията, преди да тръгна от фермата, за да извикам полиция и линейка, Матилде ме помоли да не разкривам, че тя е майка на Гретхен.

— Обещай ми! — настоя тя с изопнато от мъка лице. — Обещай ми, че няма да им кажеш нищо!

Тогава не исках да я изслушам. Не разбирах какво може да спечели, ако продължава да мълчи, а мисълта, че прикривам Арно, ме отвращаваше. Но Матилде стискаше ръката ми, а сивите й очи горяха.

— Не е заради мен, а заради Мишел. Моля те!

Тогава разбрах. Във всичко, което някога е правила, най-важни за нея винаги са били децата й. На сина й ще му е достатъчно трудно да расте с позора, че майка му и дядо му са убийци, и без да му се лепва още по-страшно клеймо. Не можех да я обвиня, че иска да му го спести. А може би имаше и друга причина за молбата й. Ако излезеше наяве кои са родителите на Гретхен, бащата на Мишел съвсем логично също би бил поставен под въпрос. Матилде ми беше казала, че е син на Луи, но не съм убеден, че би искала твърдението й да бъде подложено на проверка.

По-добре е някои камъни да си останат на мястото.

Затова замълчах и скрих тайната на Матилде. Мислех, че фермата едва ли би могла да пази други тайни, но грешах. Арно не направи опит да отхвърли нито едно от обвиненията срещу себе си и разказът му за убийството на Луи напълно съвпадаше с този на Матилде. Различаваше се само по една подробност.

Каза, че той го е убил.

Според Арно Луи започнал да идва на себе си, след като е бил закаран в колибата до кочините, очевидно ударът на Матилде само го е бил зашеметил. Затова Арно довършил започнатото, разчленил тялото и го дал на прасетата. Когато полицията го попита защо го е направил, той отговори по типичния си безцеремонен начин:

— Всички прасета имат еднакви гърла.

Възможно бе да е излъгал, да се е опитал да поеме вината и така да предпази Матилде. Но ми е трудно да го повярвам. Като се има предвид какъв човек беше, е по-вероятно съзнателно да е оставил дъщеря си да вярва, че е убила собствения си любовник. Това би я привързало към него още повече, а подобна безсмислена жестокост напълно съответства на Арно, когото познавах. Що се отнася до това защо си призна, мисля, че след като загуби всичко, вече нямаше причина да мълчи.

Матилде се погрижи за това, като помоли Жан-Клод и жена му да осиновят Мишел.

Бях шокиран, когато го чух, но после започнах да се досещам за причината да го направи, макар да не можех да си представя какво й е струвало да се откаже от сина си. Дори съдът да проявеше снизхождение, тя знаеше, че Мишел изобщо няма да я помни, когато я освободят. Затова както винаги Матилде бе поставила неговия интерес над своите. Жан-Клод щеше да осигури на Мишел добро семейство и по-важното — щеше да му даде ново начало. А що се отнася до Арно, мисълта, че любимият му внук ще бъде отгледан от брата на Луи, щеше да го измъчва много повече от каквато и да била присъда.

Както всичко свързано с нея, отмъщението на Матилде бе фино.

Едва разпознах съсипания старец, когото въведоха в съдебната зала. Месата му висяха като костюм, който не му е по мярка, отпуснатата кожа под брадата му се люшкаше като на пуяк. Промяната личеше най-силно в очите му. Стоманеният поглед вече го нямаше, беше притъпен от съмнения и от загуби.

Онзи Арно, когото помнех, се появи в съда само за миг. Когато прочетоха присъдата му, той вдигна глава и огледа залата с добре познатото ми дълбоко презрение. След това погледът му срещна очите на дъщеря му. Тя също го гледаше — спокойно и неумолимо, докато той не сведе глава.

Присъдата на Арно беше неизбежна, но това, което ме изненада, бе, че признаха Матилде за виновна почти наравно с баща й. Дори и да не беше нанесла фаталния удар, беше помогнала за прикриване на убийството. И тъй като никой не знаеше, че през целия си живот е била жертва на насилие, ролята й в убийството на Луи изглеждаше необяснимо жестока. Когато чу присъдата си, на външен вид остана спокойна както винаги, макар да видях как ръката й потрепери, когато подпъхна кичур коса зад ухото си. Гледах безпомощно как я извеждат от залата. Когато стигна до вратата, за миг вдигна поглед и ме погледна право в очите.

След това вратата се затвори и тя изчезна.

Изтупвам пясъка от найлоновата обвивка на пакета и излизам от килера. Ръмежът се превръща в истински дъжд, когато прекосявам двора и се отправям към плевнята. Водата се стича от входа, докато подпирам раницата си на стената. Вътре е тъмно, студено и влажно, като че ли никога не е имало лято. Различавам блясъка на винените бутилки по дървения рафт в дъното на помещението, виното е прекалено кисело, за да ги пожелае някой. Циментовата площадка изглежда по-малка, отколкото си я спомням, цепнатината в нея все още не е поправена. Възнамерявах за последен път да се кача на тавана, но сега, когато съм тук, разбирам, че няма смисъл да го правя. Вместо това оставям раницата си на сухо в плевнята и тръгвам по пътя към езерото.

Земята е мокра и кална, останалите без листа лози приличат на редици преплетена тел. Дори гората ми изглежда различна без зеленото покривало на листата. Кестените са голи и под капещите им клони са се натрупали жълти листа и бодливи обвивки.

Тази година няма да има кой да прибере реколтата.

Отминавам бързо разклонението, което води към кочините на прасетата. Спирам едва когато стигам до статуите. Мислех, че вече са ги отнесли, но те все още стоят на местата си. Непроменени и явно непожелани. Опитвам се да си спомня как се чувствах онази нощ, когато се криех тук от Арно, да преживея отново страха и несигурността, които изпитвах. Не мога. На сивкавата дневна светлина статуите не са нищо друго, освен обикновени каменни фигури. Обръщам се и продължавам надолу към езерото.

Водата е сива и набраздена от вятъра. Пръстта върху скалата изглежда като разорана от големи гуми. Стоя под голите клони на стария кестен и гледам как дъждовните капки падат в езерото. Не виждам под повърхността му, но знам, че там вече няма нищо. Пикапът на Луи отдавна е изваден и откаран оттук.

Обвитият в найлон пакет тежи в ръката ми. И сега чувствата ми към него са толкова нееднозначни, колкото и в първия момент, когато го видях в багажника на аудито. Имах достатъчно възможности да се отърва от него още през лятото и въпреки това не го направих. Можех да си кажа, че причината е просто проява на страх, нещо като застраховка, в случай че Лени или някой друг от бизнес съдружниците на Джулс си го поиска обратно, но знам, че това не е цялата истина. Също както човек обръща камък, за да види какво има под него, така и аз сега, когато съм тук, мога най-после да призная истинската причина да запазя пакета през цялото време.

Не можех да се откажа от него.

Нямам представа колко струва съдържанието му, но съм сигурен, че никога не съм държал в ръцете си толкова много пари. Достатъчно, за да започна нов живот. И сега, след като Джулс е мъртъв, а Лени — в затвора, вече няма кой да го потърси. Бях в Лондон достатъчно дълго и ако някой искаше да ме открие, можеше спокойно да го направи. Поставям пакета на дланта си и преценявам теглото му, усещам възможностите, които се крият под шумолящата обвивка. След това извивам ръка и го захвърлям в езерото, колкото се може по-далече.

Той прави парабола на фона на сивото небе и цопва едва чуто във водата.

Пъхам ръце в джобовете си и наблюдавам как кръгчетата, образували се на повърхността, постепенно изчезват. Клоуи не получи втори шанс, нито пък Гретхен. Затова аз няма да пропилея своя. Обръщам се и тръгвам обратно през гората. Спирам до плевнята, за да си взема раницата, и след това се отправям към къщата. Свърших това, за което дойдох, но има още нещо, което искам да видя, преди да си тръгна.

Градината зад кухнята е неузнаваема. Козите и кокошките ги няма, зеленчуците в подредените лехи са подивели и обрасли отвсякъде. Малката цветна леха е задушена от бурени, но дори толкова късно през годината, все още се забелязват няколко цветни петна. Спирам и я оглеждам, мисля за тъгата, изписана по лицето на Матилде, докато се грижеше за това малко парче земя. Като че се грижи за светилище.

Или за гроб.

Матилде не ми каза какво е направил баща й с останките на мъртвородената им дъщеря, но знам в какво й се е искало да вярва. Полицията така и не разбра за другите престъпления, освен за убийството на Луи, така че малката цветна леха си остана незасегната. Но колкото и да се опитвам, не мога да си представя, че Арно ще погребе доказателствата за своето престъпление на място, където лесно биха били открити. Особено като се има предвид, че е разполагал с много по-практичен начин да се отърве от тях, както доказва случаят с Луи. Много се съмнявам, че би изпитал по-различни чувства само защото става въпрос за собствената му плът и кръв.

Не и когато е просто още една дъщеря.

Това са само спекулации от моя страна, но има и други въпроси без отговор. Дори и сега все още не мога да преценя дали онова, което чух в последните секунди в колибата, е било шум от ножа, който Матилде вдига от каменната плоча. Не искам да го вярвам, но тогава се сещам за всичко, което е направила, за да предпази семейството си. След като открих пикапа на Луи в езерото, тя вече нямаше какво да губи, като ми разкаже цялата история. Все още се надяваше, че ще ме убеди да взема Гретхен. Но след като й отказах, дали наистина щеше да ме остави да си тръгна с цялата информация, с която разполагах?

Когато съм по-оптимистично настроен, си казвам, че би го направила. Веднъж преди това вече ми бе спасила живота, след като стъпих в капана. Тогава обаче бях възможност, а не заплаха. Когато съм в мрачно настроение се питам какво щеше да се случи с мен, ако състоянието ми се беше влошило, вместо да се подобри. Дали наистина щеше да се погрижи да получа адекватна медицинска помощ, както ми беше казала, като се имат предвид всички рискове, които биха последвали от това? Или може би щях да завърша като Луи, поредната порция за прасетата на Арно?

Не знам. Може би съм толкова покварен от тайните, които крие фермата, че ги виждам дори там, където не съществуват. Без много да мисля, клякам и започвам да скубя бурените от цветната леха. Не знам защо го правя, но ми се струва, че постъпвам правилно. Изправям се, когато лехата почти придобива някогашния си вид, и за последен път се оглеждам наоколо. След това избърсвам калта от ръцете си, връщам се обратно в двора и изсвирвам силно с уста.

— Лулу! Ела тук, момичето ми.

Шпаньолът изскача иззад конюшнята, където души нещо. Липсата на един заден крак не му пречи да се движи бързо, а ентусиазмът му е толкова голям, че ме кара да се усмихна. Нямах никакво намерение да вземам кучето, но никой друг не го поиска, а ветеринарят нямаше как да го задържи. Не можех да позволя да бъде приспано. Освен това е изненадващо по-лесно да пътуваш на стоп, когато си с трикрако куче.

Когато минаваме пред къщата, Лулу спира пред кухненската врата и започва да вие. Но не се задържа дълго, скоро тръгва след мен през двора и обратно по черния път.

Промъква се под портата, докато аз се покатервам, за да я прескоча. Излизаме навън и аз оглеждам шосето и в двете посоки. Не се вижда нито една кола. Лулу ме наблюдава с щръкнали уши и се поклаща леко, докато чака да реша в коя посока да поемем. Трудно й е да пази равновесие само когато стои на едно място.

Докато продължаваме да се движим, тя няма абсолютно никакъв проблем.