Кървави белези

14

Дворът тъне в сенки, докато куцукайки приближавам към къщата. Една кокошка отказва да се махне от пътя ми, затова я избутвам с бастуна. Тя започва да кудкудяка и размахва криле, след това се успокоява и продължава да кълве нещо невидимо в пръстта. Току-що измитата ми коса е прилепнала за главата, а брадата, с която още не мога да свикна, е влажна. Дори съм се преоблякъл за случая, сложил съм изпрана фланелка и най-чистите си дънки. Чувствам се неловко, тази покана кара познатата обстановка да ми изглежда някак странно.

През цялото време си напомням, че става въпрос просто за една вечеря.

Лулу е изгонена на двора. Върти се с надежда пред вратата на кухнята, подскача към мен, когато приближавам, но вниманието й е насочено към това да се вмъкне вътре. Прозорците са отворени и от тях се носи миризма на печено месо. Вдигам ръка, усещам, че се колебая, но после почуквам.

Гретхен отваря. Отдръпва се, за да вляза, но решително препречва пътя на кучето, което се опитва да се шмугне.

— Не, Лулу!

В кухнята е топло и влажно от готвенето. Тенджерите къкрят върху старата печка. Матилде разбърква нещо в една от тях с бързи движения. Усмихва ми се едва забележимо.

— Сядай.

Отивам до масата, на която са подредени прибори за четирима, и дръпвам един от столовете.

— Това е столът на татко — казва Гретхен.

Тя се върти около масата, докато аз се премествам на друг стол. Освен снощното ми предупреждение да остане в къщата, не сме разговаряли от истеричната криза — не знам как по друг начин да го нарека — пред плевнята. Сега в поведението й няма и следа от неудобство или от враждебност. Държи се така, сякаш не се е случило нищо.

— Питай го дали би искал аперитив — нарежда й Матилде.

— Знам, точно това щях да направя — отговаря тя рязко и се обръща неловко към мен. — Искаш ли аперитив?

— Не е лоша идея.

Ще трябва да пийна нещо, за да мога да издържа до края на вечерта — и без това вече съм твърде нервен. Очаквам Гретхен да ми каже какво предлага, но вместо това тя се обръща въпросително към сестра си. Матилде не отделя поглед от тенджерите.

— Има пастис4.

Чакам, но изглежда, това е всичко.

— Звучи добре.

Арно влиза точно в момента, в който тя вади бутилката от шкафа. Носи на ръце Мишел, който изглежда сънлив и раздразнителен.

— Какво е това? — пита той, когато я вижда.

Гретхен спира с ръка на капачката.

— Матилде каза да му сипя аперитив.

Арно за първи път поглежда към мен. Сигурен съм, че ще й каже да прибере бутилката, но той само свива рамене.

— Щом иска да се трови с това, негова си работа.

Гретхен сипва доста голяма доза в една малка чаша и пълни друга с вода. Поставя и двете на масата пред мен. Благодаря й с усмивка и наливам малко вода в прозрачната кехлибарена течност. Образува се облак и съдържанието на чашата се замъглява. Отпивам и усещам как алкохолът затопля гърлото ми.

Арно ме наблюдава, докато оставям чашата на масата.

— Истинска отрова — повтаря той.

Вдигам чашата като за тост, правя го с насмешка. Не знам дали е отрова, или не, но вкусът е по-добър от този на неговото вино. Мишел започва раздразнено да се върти. Арно го подхвърля нагоре-надолу.

— Хей, хей, не прави така, ясно?

— Би трябвало вече да е в леглото — казва Матилде и вдига поглед от тенджерата, в която бърка нещо.

— Не искаше да си ляга.

— Уморен е, ако го сложиш в леглото, той…

— Казах, че не искаше да си ляга.

Изведнъж настъпва тишина. Единственият звук, който се чува в кухнята, идва откъм врящата тенджера. Матилде остава с наведена глава. Бузите й може и да са се зачервили от горещината на печката, но преди малко не бяха червени. Арно я поглежда настойчиво и след това подава Мишел на Гретхен.

— Вземи го. Трябва да го преоблечеш.

— Но, татко…

— Прави каквото ти казвам.

Матилде оставя лъжицата.

— Аз ще го взема.

— Ти готвиш. Гретхен може да го направи.

— Предпочитам…

Арно вдига пръст и й дава знак да замълчи, след това насочва пръста си към нея като цев на пушка, държи го така, докато тя навежда глава и се връща обратно към тенджерата. След това прави знак на Гретхен.

— Отивай.

Гретхен изхвърча от кухнята с детето. Арно бавно отива до печката и подушва врящите тенджери. Взема лъжицата от ръката на Матилде и опитва соса.

— Още пипер.

Тя послушно слага още пипер, а той сяда до масата, като се отпуска на стола с въздишка, която повече прилича на грухтене. Разбира се, на неговия стол.

— Виждам, че горната част на къщата е почти готова — казва той, след като се е настанил.

Отпивам глътка пастис.

— Почти.

— Колко смяташ, че ще ти отнеме да довършиш останалото?

Оставям чашата на масата. Не искам да мисля за бъдещето.

— От тази стена ли? Не знам. Може би няколко седмици. Защо?

— Просто искам да знам.

Докато говорим, Матилде отмества тенджерата от котлона и тихо се измъква навън. Дори и да го е забелязал, Арно не възразява. Взема отворената бутилка вино, която стои на масата, и си налива една чаша. Отпива и прави гримаса. До бутилката има кошничка с хляб. Отчупва парче и започва да го дъвче, докато пие.

Седим на масата мълчаливо, единственият звук идва откъм врящите гозби. Все още не знам защо съм поканен. Предположих, че е защото го покрих пред полицията, но сега започвам да подозирам, че има и друга причина. Арно не си пада по благодарностите.

Гретхен се връща в кухнята. Без да се суети, отива право при печката и връща тенджерата на котлона. Арно дори не я поглежда. Или не е забелязал тайното споразумение между дъщерите си, или предпочита да се прави, че не вижда. Въпреки напрежението между тях Матилде и Гретхен очевидно могат да се съюзяват при нужда.

Довършвам пастиса. Арно вижда празната чаша и плъзва към мен бутилката с вино.

— Ето. Чувствай се като у дома си.

Не мога да преценя дали се шегува, или не.

„Специалното“ ястие е обезкостено свинско филе, оваляно в сол и розмарин и опечено с необелени глави чесън. Кухнята се изпълва с тежката му миризма, когато Матилде го вади съвсем вряло от фурната. Нарязва месото до печката и поставя капещите парчета в чинии, които Гретхен носи на масата. На нея вече са сервирани купи с дребен лук, пюре от кестени, цвекло и задушени картофи. Арно пръв си сипва от всичко.

Гретхен донася своята чиния на масата. Среща погледа ми, докато сяда, и ми се усмихва. Правя се, че не виждам, и се надявам и баща й да не е забелязал. Надеждата е напразна.

— На какво се хилиш?

— На нищо.

Арно я поглежда гневно.

— Нещо, да не би да съм пропуснал? Някой виц?

— Не си.

— Тогава защо се хилиш като магаре?

— Не се хиля.

— Да не мислиш, че съм сляп? — срязва я Арно, лицето му става все по-червено и точно когато се кани да каже още нещо Матилде слага една чиния на масата и бута бутилката с виното.

— О, съжалявам.

Бързо я изправя, но рубинената течност вече се е разляла. Арно дръпва стола си назад, за да не го покапе виното, което се излива от ръба, а Матилде изтичва за парцал.

— Внимавай какво правиш — сопва се той, докато тя попива разлятото вино.

Но това отвлича вниманието му. Матилде донася нова бутилка, сипва на мен и на Арно, а после налива по малко на себе си и на Гретхен. Гретхен се намръщва.

— Само толкова ли?

— Засега — отговаря Матилде и оставя бутилката на масата.

— Татко! — протестира Гретхен.

Арно й кимва в знак, че е готов да удовлетвори каприза й. Гретхен хвърля победоносен поглед на сестра си и пълни чашата си до ръба.

Матилде мълчаливо сяда на стола.

Арно е начело на масата, срещу него съм седнал аз, а Матилде и Гретхен са от двете ни страни. Вече е започнал да се храни, но аз изчаквам Матилде. Сосът е от горчица и сметана, не е прекалено лют и към него е прибавен сосът от месото. Свинското е превъзходно.

— Чудесно е — казвам аз.

Похвалата ми е насочена към Матилде, но Арно ме прекъсва:

— Би трябвало. Никъде няма да откриеш по-добро свинско от това.

Набожда парче месо на вилицата си. Челюстите му се движат енергично, докато дъвче, мускулите под ушите му се издуват. Преглъща и поглежда към мен.

— Познато ли ти е?

Нямам представа за какво говори. Набожда следващото парче и размахва вилицата си пред мен.

— Това. Не го ли познаваш? Би трябвало, нали ти помогна да го убием.

Спирам, докато режа месото, но само за секунда. Няма да му доставя това удоволствие.

— И аз си мислех, че ми изглежда познато.

— Прави го още по-вкусно, нали? Друго си е, когато знаеш откъде идва.

Арно си сипва отново, без да предложи на друг.

— Разбира се, Матилде не е съгласна. Мисли, че свинското „не е чисто“. Нали така, Матилде?

Едва сега забелязвам, че в чинията на Матилде има само зеленчуци. Тя не вдига поглед от нея.

— Просто не ми харесва — отвръща тя тихо.

— Не й харесва — Арно изпива половин чаша вино наведнъж. Гледа лошо. — Няма нищо против да яде пилешко, патешко или заешко. Но не и свинско. Защо е така според теб?

— Хората харесват различни неща — казвам аз.

Нямам никакво намерение да я защитавам. Единственото, което искам в този момент, е да приключим с яденето и да се върна отново на тавана. Арно ме поглежда замислено.

— Така ли било — отговаря той сухо и допива виното.

Останалата част от бутилката бързо изчезва по същия начин. Арно яде и пие с някаква войнствена съсредоточеност, доминира над всички на масата и сякаш всеки момент е готов да избухне. Но успяваме да изядем основното без експлозии. След него следва козе сирене, същото остро на вкус полуузряло сирене, което Матилде приготвя. Аз отказвам, но Арно си маже обилно върху големи филии хляб.

Навън почти се е стъмнило. Когато Матилде пали високата настолна лампа, светлината й веднага превръща полумрака зад прозореца в пълна тъмнина. Двете с Гретхен започват да разчистват масата и аз ставам с чиния в ръка, но Арно ми прави знак да седна.

— Те ще се оправят.

Дояжда още едно парче хляб със сирене и избърсва устни с върха на пръстите си. Въпреки отпуснатата поза усещам в него напрежение. Дръпва рязко стола си назад.

— Хайде, ела да отидем в хола.

И Матилде, и Гретхен го поглеждат учудено, докато той излиза от кухнята. Сега пък какво, питам се, докато неохотно го следвам.

Арно минава през вратата в далечния край на вестибюла. Стаята е дълга и тясна и най-вероятно се простира по цялата ширина на къщата. Когато влизам вътре, виждам, че е коленичил пред камината и пали с клечка кибрит намачкания вестник под полуизгорелите пънове. След като огънят се разпалва, той хвърля клечката и се изправя, коленете му силно изпукват. Посочва ми безцеремонно един от столовете.

— Сядай.

Сядам, но не точно там, където той сочи. В стаята има диван и няколко стола, почти всички обърнати към камината. Избирам един дървен стол с извити подлакътници, който само изглежда удобен. Въпреки горещината навън в стаята е хладно, мирише на застояло и на стари мебели. В единия ъгъл има телевизор, който изглежда толкова древен, че сигурно е черно-бял. Забелязвам, че единият от прозорците е закован с дъски, спомен от посещението на Дидие предишната вечер.

Арно пали една лампа и отива до бюрото с подвижен капак. От двете му страни има два малки шкафа. Той отваря единия и вади бутилка и две чаши.

— Обичаш ли коняк?

Едва преодолявам изненадата си и казвам „да“. Налива по малко в двете чаши и прибира бутилката. Подава ми едната чаша и сяда на стола с висока облегалка от другата страна на камината. Настанява се много внимателно и после отпива от чашата си.

— Ааа…

Намества се по-удобно в стола. Аз също отпивам от питието. Светлозлатистият алкохол има мек вкус и сякаш се изпарява в устата ми, преди да достигне до гърлото.

— Трийсетгодишен коняк — казва Арно.

— Много е хубав.

Поне е доста по-добър от виното му. Но аз седя като на тръни и не мога да му се насладя. Убеден съм, че скоро ще трябва да платя за това удоволствие. Не знам какво си е наумил Арно, но никак не съм сигурен, че искам да го чуя. Отпивам още една глътка от коняка и започвам да оглеждам стаята. До камината, на една малка маса с шест крака, са поставени снимки в рамки. Най-новите са на Гретхен, когато е била съвсем малка. Най-голямата, която се вижда много добре, макар че е поставена най-отзад, е на тъмнокоса жена с малко момиченце.

Арно забелязва, че гледам снимката.

— Това са жена ми и Матилде.

— Много си приличат.

Той кимва, вперил поглед в снимката.

— Гретхен прилича повече на мен.

— Жена ти е била учителка, нали?

Въпросът ми е съвсем безобиден, но той ме поглежда остро. Явно се пита откъде знам, макар че не ми задава въпроси. Вади лулата от джоба на ризата си и започва да я пълни.

— Да, когато се запознахме, Мари беше учителка. Но след това се отказа. Тук имаше достатъчно работа.

— И въпреки това е учила Матилде.

Думите ми предизвикват нов изпитателен поглед.

— Искаше да го направи. Английски, немски, италиански, смяташе, че Матилде трябва да научи всички езици. Особено италиански. Заради културата. — Пали лулата си, дръпва от нея и изсумтява пренебрежително, после продължава: — Няма място за култура в една ферма. А като се замисля, и в реалния свят. Но въпреки това я учеше.

Стиска с устни дръжката на лулата. В думите му няма и помен от съчувствие или обич. Спомням си за сватбената снимка, оставена в неизползваната спалня, и ми става мъчно за жената.

Посочвам с глава снимката.

— На колко години е Матилде тук?

— Десет или единайсет. Направена е, преди Мари да се разболее.

Вади лулата от устата си и укорително насочва дръжката към мен. Синият дим се носи от чашката и изпълва стаята с тежък, сладък аромат.

— И за това си чувал, нали?

— Знам, че е починала.

— Така е, почина. В крайна сметка. От някаква болест, която изтощи организма й. Последните шест месеца не можеше дори да става от леглото. Остави ме да се мъча да се справям с фермата сам, с болна жена и две малки деца. Лекарите казваха, че може да е това, може да е онова, но така и не разбраха какво й е. Нищо чудно, че не успяха да я излекуват. Предвзети копелета.

Арно ядно допива остатъка от коняка и се изправя. Взема чашата ми, без да ме пита, и отива до бюрото.

— Светът е пълен с хора, които си мислят, че знаят повече от теб — заявява той и налива коняк в чашите. Връчва ми моята и се връща на мястото си, като взема и бутилката. Изражението му е мрачно и потиснато, докато отново пъха лулата в устата си. — Все ще се намери някой, който смята, че има право да ти казва какво да правиш. Лекарите. Съседите. Полицията.

Хвърля бърз поглед към мен.

— Всички тези хора, които приказват празни приказки за правата на човека, за свободата, за важността на обществото. Общество! Ха! Обществото няма нищо общо със свободата, то само ти нарежда какво да правиш.

Отпива от чашата и я оставя на подлакътника толкова рязко, че част от трийсетгодишната напитка се излива от ръба.

— Човек има право да изживее собствения си живот както намери за добре. Да вземем теб например. Ти дори не си французин. Чужденец си. Англичанин, но аз нямам нищо против това. Освен това какво друго знам за теб? Абсолютно нищо. Като изключим факта, че има нещо, което криеш.

Опитвам са да запазя пълно спокойствие, ще ми се да не бях пил толкова. Той се ухилва.

— Не се безпокой, това си е твоя работа. Каквото и да криеш, хич не ме интересува. Държиш се дискретно и това ми харесва. Няма значение какво криеш или от какво бягаш. И ти като мен не си част от обществото.

Арно отново отпива и ме наблюдава през цялото време.

— Защо излъга полицията?

Рязката смяна на темата ме сварва неподготвен.

— По-добре ли щеше да е да им кажа истината?

— Не е там работата. Можеше да ми стовариш голяма беля, ако им беше казал за капаните, но не го направи. Защо?

Опитвам се да измисля нещо любезно и уклончиво, но усилието е прекалено голямо. Просто свивам рамене и го оставям да мисли каквото си иска.

Той се усмихва.

— Ние с теб си приличаме много повече, отколкото предполагаш. Какво знаеш за Луи?

Отпивам от коняка, не съм сигурен накъде води въпросът.

— Не много.

— Но си задаваш въпроси, нали? Защо не обичаме да говорим за него? И защо онези говеда от града се отнасят така с нас?

Отново свивам рамене, разговорът все по-малко ми харесва.

— Не се безпокой, не те обвинявам — казва Арно, прави гримаса и вади лулата от устата си, сякаш му е загорчало. — Луи беше абсолютен развейпрах. Изкарваше си хляба, като поработваше по строежите, но беше пълен с велики идеи. Винаги кроеше някакви планове. Като лозите, които купихме евтино. Или статуите. Той имаше подемна техника и пикап, а аз имах място, където да ги държим, докато ги продадем. Разбира се, тогава не знаех, че бърка под полата на голямата ми дъщеря. — Арно поглежда намръщено лулата си. — Не мога да виня Матилде. Луи е способен да подмами дори мухи от кравешко лайно. Матилде трябваше да се замисли, преди да допусне да забременее, но тогава Луи видя големия си шанс. Поиска да се ожени за нея. Нали разбираш, не за да постъпи както е редно. Просто реши, че така може да се добере до всичко това… — Прави жест, който обхваща къщата и земите зад нея. — Това, което не знаеше обаче, е, че когато умра, всичко ще остане за Мишел. Разбира се, ще се погрижа за Гретхен и Матилде, но те няма да получат фермата. Нито пък някой от съпрузите им. Направил съм всичко необходимо, за да не стане така. Голямата ми грешка беше, че казах за това на Луи. И тогава той разкри истинската си същност. Каза ми, че е намерил купувач за статуите и че познава някой в Лион, който има още статуи за продан. Каза, че ще получим двойна цена, и аз като истински глупак му повярвах. Броих му парите, а освен това му дадох и да покрие разходите си, и оттогава повече не сме го виждали. Открадна парите и изостави майката на детето си, сякаш е боклук!

Горката Матилде, мисля си аз. Досещах се за края на историята. Дори Арно да я разказва предубедено, пак е било унизително за нея.

— Тогава, разбира се, всички започнаха да приказват и да клюкарстват зад гърба ни — продължава Арно с горчивина в гласа. — Не можех да разкажа на никого за проклетите статуи, а и това надали щеше да промени нещата. Луи беше много популярен в града, един от тях. Така че, каквато и да е била причината да замине, вината нямаше да е негова, нали разбираш? Нямаше значение, че е преспал с дъщеря ми и е предал доверието ми. О, не, никога не биха го обвинили в това. Ние бяхме виновни, че се е махнал, защото очевидно сме го принудили да го направи!

Бутилката се удря в чашата, докато той си налива още коняк. Имам чувството, че отхапва глътките.

— Онези тесногръди копелета отдавна чакаха повод. Тормозеха дъщерите ми, дори Гретхен, всеки път, когато отиваха в града. Когато ние спряхме да ходим, започнаха да идват те. Обаждаха се по телефона и говореха мръсотии, една вечер някой се опита да подпали плевнята. Сипаха захар в резервоара на трактора. Затова прекъснах телефона и оградих фермата с бодлива тел. Разгласих, че съм сложил капани, та копелетата да знаят какво ги очаква, ако стъпят в земите ми.

И не само тях, мисля си аз. Но Арно не би схванал иронията.

— Защо ми разказваш всичко това?

— За да знаеш точно каква е ситуацията. Защото си държа устата затворена, докато полицаите те разпитваха.

Не му вярвам. Явно има други планове, но каквито и да са те, няма да ги разбера сега. Арно се изправя и ми дава знак, че аудиенцията е свършила.

— Стига приказки за тази вечер. Утре трябва да се хванем за работа рано.

— И какво ще правим?

— Ще махнем капаните. Полицаите ме питаха за тях. Онези копелета от снощи сигурно са им разказали нещо — казва той и изведнъж ме поглежда подозрително. — Ти сигурен ли си, че не си казал на никого?

— Вече ти казах, че не съм.

Казах на Жан-Клод, че съм наранил крака си в гората на Арно, но това е всичко. Явно не му минава през ума, че съседите, към които изпитва такова презрение, не се чувстват длъжни да пазят тайната му, особено след като стреля по тях. Такива противоречия очевидно не означават нищо за Арно.

— Онази дебела полицейска свиня ми изнесе цяла лекция, че капаните били незаконни. Незаконни! На собствената ми земя! — гласът му трепери от гняв. — Казах им, че си е лично моя работа какво правя тук и кракът им да не стъпва, освен ако не дойдат със заповед за обиск.

При тези думи ме побиват тръпки.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Откъде да знам? Но дори и да дойдат, няма да им направя удоволствието да открият каквото и да било.

— И искаш да ти помогна?

— Точна така.

Арно отмята глава и изпива остатъка от коняка, жилите на врата му се опъват като въжета. Премлясква от удоволствие, оставя чашата и се ухилва. На светлината на огъня лицето му изглежда лукаво, но погледът му е суров както винаги.

— Освен ако не искаш да обясниш на полицаите защо излъга днес.

Конякът на Арно бучи в главата ми, докато се връщам обратно в плевнята. Нощта е неестествено ясна, за разлика от бъркотията в мислите ми. Преминавам през двора леко на зигзаг, бастунът ми се пързаля по облите камъни. Във вътрешността на плевнята е тъмно, а фенерът е горе. Напипвам една празна бутилка от вино и събарям няколко други около нея. По земята се посипват ледени капки вода, докато пълня бутилката от крана, след това поставям ръцете си под него и наплисквам лицето си.

Така е по-добре.

Изкачвам се по стълбите доволен, че най-после съм в познатата обстановка на таванското помещение. Затварянето на капака в пода е твърде голямо усилие, затова го оставям отворен. Бастунът ми се плъзга и пада на пода, когато се опитвам да го подпра на стената, но сега не ми се занимава да се навеждам, за да го вдигна. Едва успявам да сваля фланелката си и след това се строполявам на леглото както съм по дънки. Иска ми се да сваля и тях, наистина ми се иска, но от обилната вечеря и от алкохола клепачите ми тежат като олово. Затварям ги само за няколко секунди. След минута ще стана и ще се съблека.

След минута…

Отново съм в старата стая, в старото легло. Усещам как матракът се раздвижва и след това топлото й тяло се плъзва до моето. Устните й ме докосват, леки като перо върху бузата ми. В гърдите ми пламва щастливо пламъче, че тя е тук и всичко отново е нормално. Но дори докато го осъзнавам и започвам да реагирам, знам, че нещо не е на ред. Усещането се засилва, когато се притиска до мен, ароматът, очертанията й са различни.

Меката й коса пада върху кожата ми, докато ръката й ме гали, след това отварям очи и се озовавам обратно в таванското помещение, а лицето на Гретхен е само на сантиметри от моето.

За секунда-две инстинктът почти надделява. След това се разбуждам напълно и идва шокът. Изправям се и я избутвам от себе си върху матрака.

Тя започва да се смее.

— Изплаших ли те?

И главата, и сърцето ми пулсират едновременно. Отдръпвам се по-далече от нея.

— Какво правиш?

— Ти как мислиш?

Очите и зъбите й блестят в тъмнината. Облечена е само с къса бяла тениска.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Не трябва да си тук.

— Защо? Всички спят. А ти си доволен, че съм тук, усещам го.

Ръката й се протяга към дънките ми. Отблъсвам я.

— Трябва да си вървиш.

— Не го казваш сериозно.

— Напротив.

Премятам крака през матрака и ставам. Последното нещо, от което имам нужда, е да се забъркам с Гретхен, но е по-лесно да си го напомням, когато не лежа до нея.

Дори на лунната светлина забелязвам объркването й.

— Защо? Какво има? Не ме ли харесваш?

— Виж… — започвам аз и спирам. — Не става въпрос за това. Просто… мисля, че трябва да си вървиш.

Настъпва мълчание. Опитвам се да измисля какво да кажа, как да я накарам да си тръгне, без да предизвикам нов истеричен пристъп. Ако отново започне да говори за Матилде, положението може да стане много неприятно. Тогава виждам усмивката й, белите й зъби светят в тъмнината.

— От татко ли те е страх? Кажи, страх ли те е?

Продължавам да мълча и я оставям сама да си направи изводите. По-лесно е да я оставя да повярва в това, а и в твърдението й има известна доза истина. Тя коленичи на леглото.

— За какво искаше да говори с теб татко? Не може да ти е бил сърдит, щом те е почерпил с най-хубавия си коняк. Знам, защото измих чашите.

— Говорихме за фермата.

— Лъжец — разсмива се тя. — Не се безпокой, няма да му позволя да те нарани. Освен ако не се държиш лошо с мен.

Не мога да разбера дали се шегува.

— Иска да му помогна с капаните. Само след няколко часа ще трябва да ставам…

— Има много време.

— Гретхен…

— Добре, ще си отида. Не искаме татко пак да те изрита надолу по стълбите.

Отново е в добро настроение. Отивам до капака в пода, а в това време тя става от леглото. Лунната светлина се отразява в косата й, краката й са дълги и голи под късата фланелка. Изглежда прекрасно и за момент съм доволен, че заспах с дънки.

Спира пред мен, поглежда ме с дяволита усмивка и леко погалва ръката ми.

— Няма ли поне да получа целувка за лека нощ?

— Не и тази вечер.

— Никак не си забавен.

Тя се нацупва, все още не е напълно готова да се откаже от намеренията си. Усещам как пръстите й се плъзгат по бицепса ми и стигат до лепенката. Виждам как се намръщва, докато я опипва.

— Какво е станало с ръката ти? — пита тя.