Кървави белези

Лондон

Когато пристигам в Докландс, вече е тъмно. Нямам представа колко е часът — числата от циферблата на часовника ми приличат на някакъв неразгадаем код, — но знам, че е късно. Баровете и ресторантите, покрай които минавам, са затворени, единственият звук, който чувам, е ехото на стъпките ми.

Стигнал съм до онази степен на илюзорна яснота, при която човек има чувството, че е трезвен. Джез ми каза, че фитнесът се намира близо до изоставен кей, но след като се лутах насам-натам, единственото, което постигнах, бе да се изгубя. Тази част на града е истински лабиринт от неосветени тесни улички, преустроени пристанищни помещения и изоставени складове, които подлежат на обновяване.

Вече започвам да осъзнавам глупостта на това, което правя. Дори и да открия Джулс, какво ще направя? Идеята за възмездие вече ми се струва жалка. Фантазия, подхранвана от алкохола, чиято цел е да потуши собственото ми чувство за вина. Докато вървя по безлюдните улици, обвиненията на Ясмин се въртят в главата ми като развалена плоча. За кой ли път си припомням всяка дума на Клоуи, когато ми каза, че е бременна, опитвайки се да открия истината. Мисълта, че може да ме е излъгала, е като физически удар в гърдите. Смесица от гняв и мъка. Колкото и да ми се иска да повярвам, че Ясмин просто е искала да си го изкара на някого, съзнавам, че Джулс не е единственият виновник.

Началото на махмурлука започва да пулсира в слепоочията ми. Чувствам се уморен и ми се гади от съжалението и отвращението, които изпитвам към себе си. Единственото, което искам в този момент, е да се прибера в апартамента, но не знам как да стигна дотам. Всички улици ми изглеждат еднакви, тунели от тухли, хром и стъкло, повечето от които водят единствено до тъмната вода и смълчаните лодки.

След това завивам край един ъгъл и в далечния край на улицата виждам отворена врата, от която излиза светлина. Над вратата има светещ прозорец и една кола е паркирана от другата страна на улицата, но като изключим тях, наоколо е съвсем пусто. Тръгвам към сградата, надявам се да открия някой, който да ми каже къде се намирам. Значително съм се отдалечил от по-заможните части на Докландс. Ако изключим склада с единствения светещ прозорец, всички останали сгради наоколо изглеждат напълно изоставени. Отвъд ограденото празно пространство се виждат тъмната лъскава вода и призрачните очертания на лодките, завързани за малкия кей. Едва когато прочитам табелата с името на предприемача върху стената на склада и забелязвам скелетоподобните уреди за фитнес зад прозореца на приземния етаж, започвам да разбирам къде съм се озовал. Забавям крачка, все още не мога да повярвам, че съм там, където си мисля, и в този момент някой излиза от вратата, пресича и отива до колата.

Звукът от автоматичното отключване отеква по тихата уличка. Спирам и наблюдавам как мъжът заобикаля и отваря капака на багажника. За няколко секунди го губя от погледа, после той затръшва капака, отива до шофьорската врата и влиза в колата. Стоя като закован, намирам се на около седем-осем метра от него, когато на слабата светлина от таблото разпознавам Джулс. Виждам как отпуска глава върху волана и цялото ми желание да се разправям с него изведнъж изчезва. Вече изобщо не изглежда самодоволен и арогантен. Брадясалото му лице е уморено и съсипано, под очите му има тъмни кръгове.

Изчаквам го да тръгне, не смея да помръдна, за да не ме види. Вместо това той започва да рови в нещо, което не виждам. Разбирам какво прави едва когато навежда глава, притиска едната си ноздра с пръст и смръква нещо от дланта си. Изведнъж добива решително изражение, изправя се и пали мотора на колата. Миг след това ярката светлина на фаровете осветява улицата.

И мен.

Закривам очите си от ослепителната светлина, дори и в този момент се надявам да не ме забележи. Или да не ме разпознае. Известно време не се случва нищо. След това двигателят и фаровете угасват. Докато премигвам и се опитвам да видя нещо в настъпилата тъмнина, чувам, че вратата на колата се отваря.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Все още съм заслепен, взирам се в силуета до колата и се чудя как да отговоря.

— Клоуи е мъртва.

Това е единственото, за което се сещам. Настъпва мълчание. За секунда-две истински се надявам, че ще можем да забравим съперничеството си и ще поговорим. След това той затваря вратата на колата и застава пред нея.

— Е, и?

Гневът, който си беше отишъл, започва отново да се прокрадва в мен. Знам, че трябва да отстъпя, но не мога да се сдържа.

— Това ли е? Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Какво искаш да кажа? Тя сама го направи, да не съм я карал аз?

— Изхвърлил си я!

— Тя беше парцал. Трябва да е благодарна, че я търпях толкова дълго. А ти, по дяволите, кой си, че да ми държиш сметка? Ти също я заряза, така че не ми опявай сега.

— Знаеш ли, че е направила аборт?

Думите ми са посрещнати с пълно мълчание. Отново се сещам за обвинението на Ясмин и това ме кара да продължа да говоря.

— Каза ми, че детето е твое.

Той свива рамене.

— И какво от това? Трябвало е да внимава повече.

— Господи, изобщо ли не ти пука?

— Защо да ми пука? Тя беше шибана наркоманка!

— И кой е виновен за това?

Поглежда ме продължително и после се обръща към колата. Мисля, че ще се качи и ще замине, но той отива до другата врата. Отваря я и се навежда, за да вземе нещо.

Бейзболна бухалка.

— Дойде в много неподходящ момент — казва той, оставя вратата отворена и тръгва към мен.

Изведнъж цялата ситуация започва да ми се струва нереална. Мисля си, че само блъфира, не мога да повярвам, че наистина ще я използва. Правя стъпка назад и като че ли това го предизвиква, вдига бухалката и се спуска към мен с вик. Опитвам се да се извъртя, когато той стоварва бухалката върху ми, крещя едновременно от изненада и от болка, когато ударът попада във вдигнатата ми ръка. Започвам да се препъвам назад, а Джулс размахва бухалката като побеснял, повечето от ударите му не попадат в целта. В следващия миг се чува шум от счупени стъкла — спънал съм се в кашон с празни бутилки. Губя равновесие и едва успявам да вдигна навреме ръка, когато бухалката се насочва към главата ми. Отскача от рамото и ме жулва по бузата. Пред очите ми проблясва ярка светлина и залитам. Падам тежко и бутилките се разпиляват по тротоара. Опитвам се да се измъкна, вцепенен от паника, а Джулс вдига бухалката над мен, лицето му е изкривено от злоба.

— Какво, по дяволите, става?

Викът идва от другата страна на улицата. Една едра фигура засенчва светлината, идва от същото място, откъдето преди малко се показа Джулс. Излиза на улицата и тогава разпознавам широките рамене на Лени.

— Бившето гадже на Клоуи, онзи педал от бара — обяснява задъхано Джулс.

Все още е вдигнал бухалката и е готов да замахне, но е ясно, че чака решението на другия мъж.

Голямата глава се приближава, опитва се да ме разпознае в тъмнината.

— Какво прави тук?

— Не знам, опитва се да ме обвини за…

— Да върви на майната си — измърморва Лени и тръгва да пресича улицата към нас.

Има нещо ужасяващо в бавните му решителни стъпки и докато вниманието на Джулс все още е насочено към него, грабвам една от бутилките, които лежат до мен, и се прицелвам в главата му. Той я вижда, навежда се и тя се разбива зад гърба му, в това време успявам да се изправя на крака и се втурвам да бягам. Чувам вик, когато минавам покрай него и усещам как бухалката профучава толкова близо до главата ми, че разрошва косата ми. Тичам с всички сили. Чувам стъпките на Джулс зад гърба си, а Лени пресича улицата и се опитва да ме пресрещне. Няма къде да избягам, но колата на Джулс е точно пред мен, а предната врата е отворена. Хвърлям се вътре и се опитвам да я затворя, но Джулс успява да вмъкне ръката си. Изкрещява, когато вратата я заклещва, притиска костта и хрущяла и оттам потича кръв. Ръката му се опитва да ме хване през седалката, а аз натискам дръжката с цялата си тежест и така го държа прикован. Лени почти е стигнал до нас. Няма да успея да се справя и с двамата, затова, когато Джулс пуска бухалката и се опитва да освободи ръката си, блъскам вратата с всичка сила в него. Той залита назад и когато ръката му се измъква от процепа, успявам да затръшна вратата.

Натискам бутона за централно заключване и чувам прекрасното изщракване. След това колата се разтърсва, защото Джулс се хвърля върху нея с цялата си тежест.

— Отвори проклетата врата! — крещи той и блъска по стъклото. — Мъртъв си, чуваш ли? Направо си мъртъв.

Проснал съм се на предната седалка, едва си поемам дъх. Изправям се и лакътят ми се удря в нещо. Поглеждам към волана и разбирам защо Джулс не използва ключа си, за да отключи вратата.

Той все още е на стартера.

Успявам някак си да се преместя на шофьорското място, а Джулс продължава да блъска по съседното стъкло. Ръката му е окървавена от притискането на вратата.

— Да не си посмял!

Пръстите ми треперят, когато завъртам ключа и стъпвам здраво на педала. Колата подскача напред и спира. По дяволите, по дяволите! Потрепвам, защото чувам силен удар по вратата до мен, Лени се опитва да разбие стъклото с лакът. Колата се клати, Джулс продължава да дърпа дръжката на вратата и да крещи, отново завъртам ключа.

— Чакай! Недей!

Шумът на мотора заглушава гласа му. Лени се навежда и вдига бейзболната бухалка от тротоара, но аз вече се отдалечавам бързо. Той отстъпва, но Джулс продължава да тича до колата и да блъска по стъклото. Крещи нещо, но аз настъпвам здраво педала и той изчезва. За миг изпитвам облекчение, но в следващия момент едва не изпускам волана, защото колата подскача нагоре и се разтриса. Чува се някакво дрънчене откъм предната страна, като че ли нещо се е закачило за джантата. Натискам спирачката, тресенето спира, спирачките изскърцват и колата се заковава на място. Извръщам се, но наблизо няма никой. В огледалото за обратно виждане съзирам Лени, който е спрял насред улицата малко по-назад.

От Джулс няма и следа.

Двигателят продължава да работи тихо. Поглеждам към другата страна на колата. Предпазният колан е затиснат от вратата и виси размотан и огънат като миниатюрна примка. Протягам се и отварям вратата, а той бавно се намотава като змия върху седалката, докато се опитва да се прибере. Но механизмът е развален и скоро спира. Гледам разръфания колан и си мисля за ръката на Джулс, как беше заклещена във вратата. Как блъскаше по прозореца, докато аз натисках педала на газта.

Оставям двигателят да работи и слизам от колата.

Лени е вперил поглед в нещо, което лежи в канавката. То е неподвижно и на светлината на уличната лампа виждам неестествената поза, която са заели крайниците. Нещо черно и лепкаво се стича около него и блести като масло. Всичките ми съмнения изчезват, когато забелязвам бавните движения на Лени. Той вдига глава и ме поглежда със смразяващо спокойствие. Шофьорската врата се удря в крака ми, когато отстъпвам назад и влизам отново в колата, след това бързо превключвам скоростите.

Понасям се надолу по пътя и поглеждам в огледалото за обратно виждане. Лени все още не помръдва. Просто стои там и гледа след мен, а ръката му стиска бейзболната бухалка.

Карам, докато преценя, че съм се отдалечил достатъчно и вече съм в безопасност. Спирам и успявам да отворя навреме, преди да повърна, опирам се на вратата, парещата жлъчка се надига в гърлото ми и се излива на улицата. Когато спазмите отминават, бъркам в джоба си и вадя телефона, за да повикам линейка. Не че тя може да помогне с нещо на Джулс, но в момента действам автоматично, реагирам като кучето на Павлов и се опитвам да се държа като добър гражданин. Освен това не се сещам какво друго бих могъл да направя.

Но телефонът ми е счупен. Екранът му е напукан и той всеки момент ще се разпадне в ръцете ми. Не знам кога е станало, но вече е напълно безполезен. Отново подкарвам колата с намерението да спра до първия обществен телефон. Обаче не виждам такъв. Пускам чистачките, когато неочаквано започва да се излива такъв порой, че замъглява стъклото и всичко навън заприличва на размазано петно от картина на импресионист. Имам чувството, че съм попаднал в капана на някакъв кошмар, но малко по малко умът ми започва да работи. Не след дълго вече съм в състояние да разсъждавам ясно. Или поне така ми се струва в този момент.

Все още вали, но първите проблясъци на лятното слънце вече озаряват небето, когато спирам пред апартамента. Влизам вътре, действам трескаво, съзнавайки необходимостта да бързам. Целият се треса и всичко ме боли, но не мога да остана тук. Лени знае кой съм и е само въпрос на време той или някой от бизнес съдружниците му да ме открият. Дори не мога да се предам на полицията, защото, съдейки по думите на Джез, се съмнявам, че и в затвора ще бъда на сигурно. Сещам се само за едно нещо, което бих могъл да направя.

Набутвам в раницата си малко дрехи и всичките пари, които имам в себе си, едва в последния момент се сещам да взема паспорта си. Оглеждам за последен път малкия апартамент, хвърлям един поглед на етажерката с дискове и филмовите плакати по стената. Имам една рядко срещана репродукция от „Рифифи“ и копие от плаката на „И Бог създаде жената“ на Вадим с невероятната Бардо, за който бях дал цяло състояние. Но сега всичко това няма значение.

Затварям вратата и бързо отивам там, където съм паркирал колата на Джулс — скъпо и елегантно ауди. Не приличам на човек, който би могъл да притежава подобна кола, но необходимостта да се махна, е по-силна от всичко.

Въобще не си задавам въпроса къде да отида.

Хвърлям раницата в багажника и се запътвам към шофьорската врата, но после спирам. Нямам никакво желание да видя какво има от другата страна на колата, но не мога да тръгна, без да проверя. Уверявам се, че улицата все още е празна, и се принуждавам да заобиколя. Черната боя над задната гума е издраскана и леко огъната, но не толкова, че да привлича внимание, а ако е имало някаква кръв, дъждът я е отмил.

Нищо не издава какво съм направил.

Все още е рано и трафикът не е натоварен, затова бързо стигам до терминала на ферибота в Дувър. Постепенно започвам да усещам тялото си. Гони ме махмурлук, изтощен съм и цялото тяло ме боли от боя. Всичко ми се струва нереално и едва когато купувам билет за себе си и за колата, ми идва на ум, че регистрационният номер може да ме издаде. Изненадан съм от собствената си глупост. Защо не се отървах от колата и не се качих на ферибота пеша.

Но не чувам полицейски сирени, нито сигнал за тревога. Вкарвам колата на мъртвия в огромния метален търбух на ферибота, след това се качвам на палубата и гледам как белите скали бавно се отдалечават.

Няколко часа по-късно вече пътувам на стоп по прашен път под бялото слънце на Франция.