Кървави белези

Лондон

Известно време след изчезването на Клоуи през онази нощ нещата са почти нормални. Не сме забравили за случилото се, но и двамата избягваме темата. Бях реших да приема, че казва истината, когато твърдеше, че не е станало нищо, а и самата Клоуи явно правеше опит да остави зад гърба си случайното прегрешение. Ако не мислех за това, почти можех да повярвам, че нищо между нас не се е променило.

Но не беше така.

От време на време отново я чаках да свърши работа в бара. Никой от нас не искаше да признае какво всъщност се крие зад това, а именно че вече й нямам доверие. Това е част от негласното споразумение, което сме постигнали.

Една нощ, когато пристигам, в заведението, я заварвам на бара с един мъж. Той седи на висок стол, а тя е застанала до него; в първия момент решавам, че е някой клиент. След това забелязвам как двамата са се привели един към друг, виждам мрачното изражение на Клоуи, докато слуша какво й говори. Спирам за малко, за да дойда на себе си, след това приближавам към тях.

Клоуи вдига поглед и ме вижда. Очите й леко се разширяват, не мога да преценя дали е от шока, или е от страх какво ще последва. Мъжът също се оглежда, но аз не спирам поглед върху него. Опитвам се да изкривя устните си в нещо като усмивка.

— Здрасти. Готова ли си да тръгваме?

По лицето на Клоуи пробягват нервни тръпки.

— Подранил си.

Хвърля бърз поглед към мъжа. Той е впил поглед в мен и едва сега и аз се извръщам към него. Смущението на Клоуи става още по-силно.

— Шон, запознайте се, това е, това е Джулс.

— Здравей, Шон — казва той.

Изглежда около трийсетгодишен. Привлекателен, с набола брада и добре оформено във фитнеса тяло, което ме кара да мисля, че се мъчи да компенсира почти женствените си очи с дълги мигли. Опитва се да докара вид на момче от улицата, но коженото яке и изтърканите дънки са твърде скъпи за целта.

Веднага ми става ясно кой е. Оглежда ме с лукава снизходителна усмивка, като че ли и той знае кой съм аз.

Обръщам се към Клоуи.

— Колко ще се забавиш?

Тя не може да ме погледне в очите.

— Десет минути.

Навежда глава и бързо отива да обслужи клиент. Усещам, че мъжът, когото тя нарече Джулс, ме наблюдава. В този момент съжалявам, че съм отказал цигарите, така нямаше да се чудя къде да си дяна ръцете.

— Значи си учител — казва той.

— Засега.

Мисълта, че Клоуи му е говорила за мен, ми е ужасно неприятна.

Той се усмихва, загледан в чашата си с водка.

— Засега, значи? Явно имаш големи планове.

Не отговарям. Настанил се е удобно на високия стол, оставил е скъпите му дрехи да говорят сами за себе си. Не го питам с какво се занимава, изобщо не искам да знам.

— Значи вие с Клоуи…

— Какво ние Клоуи?

— Нищо — изглежда развеселен. Започвам да се чудя дали е пиян, или пък е взел нещо. — Чух, че преди известно време сте срещнали един мой приятел.

— Така ли? — опитвам се да изглеждам равнодушен, но въпреки това започва да ме гризе любопитство.

— Един мъж на име Лени.

Името не ми говори нищо. След миг се сещам. Съмнителният тип, който онази нощ ни беше спрял на улицата да ни пита колко е часът, макар да имаше часовник на ръката. Клоуи го бе нарекла Лени.

Джулс се плъзва от високия стол и става.

— Трябва да тръгвам. Кажи на Клоуи, че пак ще й се обадя.

Нямам сили да му отговоря. Потъвам в мислите си, докато чакам Клоуи да привърши. Излизаме и тръгваме по улицата. Надявам се, че ще каже нещо, но тя мълчи. Не обелва нито дума.

— Кой беше този? — питам накрая.

— Кой?

— Джулс.

— О, просто клиент.

Спирам. Клоуи прави още няколко крачки, високите й токчета потропват по тротоара, след това усеща, че не съм до нея, и се обръща. За пръв път, откакто влязох в бара, ме поглежда в очите.

— Клоуи, недей.

— Какво недей?

— Не се отнасяй с мен като с идиот. Той беше, нали?

Обръща се и продължава да върви по улицата. Тръгвам след нея.

— Какво искаше?

— Нищо.

— Тогава защо беше дошъл?

— Дойде да пийне нещо. Нали се сещаш, хората правят такива неща.

— Отново ли се виждаш с него?

— Не! Не аз решавам кой влиза в проклетия бар, нали?

Тя избързва и се отдалечава от мен. Настигам я, заставам пред нея и препречвам пътя й. Дъхът ни се вижда ясно на светлината на уличната лампа.

— Клоуи… — думите засядат в гърлото ми. — Какво става? Защо се държиш така?

— Защо ме преследваш непрекъснато? Не съм твоя собственост.

— Моя собственост! В момента имам чувството, че дори не те познавам!

— Може би наистина не ме познаваш!

Очите й горят от гняв. Чувствам се замаян, но и аз самият съм страшно ядосан.

— Искаш ли да се изнеса от апартамента? Ако е така, просто кажи.

Следва много дълго мълчание. След това Клоуи отпуска рамене.

— Не, не искам.

Гласът й е съвсем тих. Чувството на облекчение е толкова силно, че ме плаши.

— Не мога да се примиря с мисълта, че излизаш с някой друг — казвам с дрезгав глас. — Ако наистина е така, кажи ми го още сега. Само не си играй с мен.

Тя ме прегръща и обляга глава на гърдите ми.

— Не е така — прошепва тя. — Съжалявам. Няма да си играя с теб, обещавам.

Чувствам се добре, когато усещам топлото й тяло, притиснато в моето. Вдигам глава и се взирам в студената жълтеникава светлина на уличните лампи, които се губят надолу по улицата. В ледения въздух се носи силен дъх на гнило, идващ откъм реката. Прокарвам ръка по познатите извивки на гърба на Клоуи, изпитвам студ и самота, защото съм сигурен, че ме лъже.