Кървави белези

Лондон

Следващата седмица Джулс отново идва в бара. Все още е рано и няма хора. Кай, приятелят на Сергей, ми е донесъл кафе и обсъжда с Ди най-добрата рецепта за ориз на фурна. Слушам ги с половин ухо и в същото време наблюдавам входа. Точно се каня да отпия от кафето, когато вратата се отваря и вътре влиза Лени.

Оставям чашата на плота. Сам е, но щом той е тук, има голяма вероятност и Джулс да се появи след малко. Поглежда ме безразлично, но по погледа му личи, че знае кой съм. Отива в онази част на бара, където сервира Ди.

— Бутилка „Стела Артоа“ — поръчва той, без да ми обръща повече внимание.

Протяга се да прибере рестото и в този момент забелязвам златния часовник на ръката му. Часовникът е „Ролекс“ или имитация на „Ролекс“, голям, украсен с камъни. Забелязва, че го гледам.

— Какво?

— Просто се възхищавам на часовника.

Сещам се за това как ни попита колко е часът, когато с Клоуи го срещнахме на тъмната уличка. След толкова време не очаквам да си спомня случката, а и да помни, надали би я свързал с мен. Но съм го подценил. Брадясалото му лице се доближава към моето.

— Хич не ми пука за теб — казва той. — Ако имаш малко акъл, ще внимаваш това да не се променя.

Поглежда ме още веднъж, за да се увери, че съм разбрал, взема бирата си и сяда на една маса.

— Какво става? — пита Ди и идва към мен.

— Имаме си закачка.

Но в случилото се няма нищо смешно. Никой разумен човек не би искал да застане на пътя на Лени. Дори не знам защо го направих.

След това започвам да чакам, знам, че е въпрос на време. От изпитото кафе получавам киселини. Мисля, че съм се подготвил, но пулсът ми скача, когато виждам Джулс да влиза през вратата. Виждам момичето до него и първото чувство, което изпитвам, е облекчение, защото не е Клоуи. След това застават на светло и осъзнавам грешката си. Тя е, но не е онази Клоуи, която познавам. Косата й е по-ярко руса и фризирана, облечена е в къса червена рокля, която подчертава краката й, обути в обувки на високи токове. Когато бяхме заедно, почти не носеше грим. Сега е неузнаваема под дебелата очна линия и червилото.

Движи се малко зад Джулс, който отива при Лени, за да го поздрави. Не ме е видяла, а по студеното й изражение разбирам, че Джулс не й е казал, че работя тук. Не усещам, че съм се вторачил в нея, докато Сергей не се появява откъм кухнята с две бутилки водка „Абсолют“.

— Сложи ги във фризера, Шон — казва той и ми ги подава.

След това ме поглежда по-внимателно.

— И се усмихни, за бога! Изглеждаш така, сякаш се готвиш да убиеш някого.

Вземам водката от ръцете му и се запътвам към фризера под бара. Но не го отварям, защото в този момент Джулс и Клоуи идват към мен.

Джулс ме гледа право в очите, но Клоуи все още не забелязва към кого я води. Приближават и той я прегръща през рамото. Тя го поглежда изненадано и благодарността в погледа й ми къса сърцето.

След това ме вижда и спира като закована. Джулс я стиска по-силно и я побутва напред.

— Изненада! Виж кой е тук — казва той.

Оставям бутилките на бара. Клоуи е впила поглед в плота. Опитва се да каже нещо, но от устата й не излиза нито дума. Отслабнала е. Винаги е била слабичка, но сега е тънка като вейка. Един поглед ми е достатъчен, за да разбера, че отново се друса.

— Няма ли да кажеш „здрасти“? — казва Джулс и я стисва за рамото. — Хайде, бъди добро момиче.

Тя послушно вдига глава.

— Здрасти, Шон.

Говори тихо, почти шепне. Не може да фокусира погледа си и това ме кара да мисля, че сега вече не е само на кокаин.

— Здрасти, Клоуи.

Имам чувството, че лицето ми се е вкаменило. Джулс ни наблюдава, нищо не убягва от погледа му.

— Каква среща само. Знаете ли какво, имам да свърша една работа с Лени, така че защо не си поговорите в това време? Предполагам, има много какво да си кажете.

— Джулс, не, аз…

— А, да, и ще пием водка с лед. Моля те, донеси моята на масата.

Смигва ми, погалва я по рамото, за да демонстрира правата си над нея, след това с важна стъпка се отдалечава към Лени. С Клоуи стоим и се гледаме от двете страни на бара. Тишината е нетърпима.

— Как си? — питам аз.

— Чудесно. Наистина — казва тя и кима няколко пъти, като че ли се опитва да убеди самата себе си. — А ти?

— На върха на щастието.

Трудно ми е да я гледам. Иска ми се в бара да е пълно с клиенти, но наоколо все още е перверзно тихо.

— Как върви рисуването?

— О, всъщност не рисувам… Сега помагам на Джулс в бизнеса му. Има нужда от хора, така че… Но, казва, че може би ще му трябват мои картини за фитнеса, когато нещата… нали се сещаш…

Не съм сигурен, че се сещам, но кимвам.

— Това е добре.

Все още се усмихва, но очите й започват да се пълнят със сълзи.

— Всичко е наред, добре съм. Наистина — казва тя. — Просто ми се иска…

Замръзвам, когато тя се разплаква. Инстинктът ме кара да протегна ръка към нея. Но не правя нищо. Клоуи изтрива очите си с длан.

— Съжалявам — казва тя, извръща лице и бързо отива в тоалетната.

Моля Ди да занесе питиетата на масата и влизам в кухнята. Когато се връщам отново, барът вече е започнал да се пълни с хора. За щастие, известно време съм зает. Следващия път, когато поглеждам към масата, където седяха Джулс и Лени, виждам, че техните места са заети от друга компания.