Кървави белези

Лондон

Отиваме в Брайтън с парите, които Клоуи получава за една картина. Купувачът е куратор, който скоро ще открие галерия в Нотинг Хил. Взел е за себе си картина — абстрактна смесица от различни нюанси на синьо и лилаво, която лично аз намирам за твърде мрачна, и е поръчал още шест платна, които да изложи при откриването на галерията.

— Нещата започват да се случват! — крещи радостно Клоуи след телефонния си разговор с него. Хвърля се към мен и ме обгръща с ръце и крака. — Най-после всичко се подрежда!

Вечерта празнуваме в „Домино“. Клоуи е намерила някой да я замества, а Пол, управителят, ни дава шампанското на по-ниска цена.

— Стиснато копеле! — негодува Ясмин. — Нищо нямаше да му стане, ако пиенето беше за сметка на заведението.

Клоуи е в еуфория и без да е пила алкохол, прелива от вълнение и крои планове.

— Господи, не мога да повярвам! Той има връзки в Париж и Ню Йорк и колегите му ще дойдат за откриването! А и художественият критик на „Дейли мейл“ ще присъства!

— Не знаех, че „Дейли мейл“ има художествен критик — мърмори Джез.

Ясмин го сръчква с лакът и го поглежда многозначително.

Клоуи или не го чува, или думите му изобщо не я интересуват. Поглъща шампанското като вода.

— Господи, най-после ще мога да напусна това място! Ще се отдам изцяло на рисуването и няма да се занимавам с никакви рекламни агенции.

Приносът на Калъм към партито е грам кокаин. Седнали сме в затъмнено сепаре, той поставя кокаина върху корицата на едно списание и го разделя на линии с ръба на кредитната си карта.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъсква Ясмин.

— Няма проблем, просто малко да дръпнем. Никой няма да ни види. Шон, искаш ли?

— Не, благодаря.

Никога не съм вземал кокаин. Доколкото знам, Клоуи също, затова очаквам и тя да откаже, но за мое най-голямо учудване, тя приема.

— Сигурна ли си? — питам я аз.

— Защо не? Нали все пак празнуваме?

— Клоуи — предупреждава я Ясмин.

— Всичко е наред, не се безпокой — отвръща тя и приема предложението на Калъм за още една линия.

Ясмин се навежда към мен, докато си наливам още шампанско.

— Не й позволявай да взема повече.

— Нека се забавлява — отвръщам. Много харесвам Ясмин, но понякога е прекалено скована. — Какво толкова? Заслужила си го е.

— И какво ще стане, ако нещата се провалят. Тя не се справя особено добре с разочарованията.

— Ооо, хайде, Ясмин! Отпусни се!

Тя ми се мръщи ядосано.

— Наистина ли си толкова глупав?

Поглеждам я, объркан и обиден, но тя бутва стола си назад и се отдалечава. Май някой завижда, казвам си аз.

Идеята да отидем в Брайтън е на Клоуи. В седмицата преди откриването на галерията тя е толкова нервна, че е изгризала ноктите си до кръв. Рисува по цял ден, буквално до последния момент, когато на бегом се изнася от апартамента, за да поеме смяната си в „Домино“.

— Хайде да отидем някъде — казва една вечер, след като картините са занесени в галерията.

— Чудесно. След откриването…

— Не, сега. Чакането направо ме побърква. Трябва да се махна оттук, и то веднага.

След огромния мрачен Лондон курортният град ни изглежда ослепително бял, всичко блести, окъпано в слънчева светлина. Стигаме дотам на стоп, защото не можем да рискуваме с колата на Клоуи, която използваме на все по-кратки разстояния. Ако всичко с картините мине добре, купуването на нова кола ще е цел номер едно. Клоуи е изпълнена с планове и идеи, убедена е, че е достигнала повратен момент в своята кариера. При някои от безумните й планове се сещам за предупреждението на Ясмин, но оптимизмът на Клоуи е толкова заразителен, че прави на пух и прах всички съмнения.

Отбиваме се в една крайбрежна кръчма и даваме луди пари за бира, държим се безразсъдно, защото вярваме в успеха на Клоуи, а и освен това сме на почивка. След това обикаляме магазините втора ръка и търсим стари рамки за картини, които могат да се използват повторно. Не намираме нищо, но купуваме стар фотоапарат и половин дузина филми за моментални снимки към него. Използваме ги на крайбрежната улица, броим на глас, докато чакаме снимките да се проявят, но се появяват празни квадрати с емулсия. Само една от снимките излиза както трябва, на нея Клоуи е застанала пред кея на Брайтън, усмихва се и позира като модел. Тя не харесва снимката, но аз не й я давам, когато се опитва да я измъкне от ръцете ми и да я скъса. По нейно настояване отсядаме в хотел, който е доста над обичайния ни бюджет, а за вечеря хапваме обилно подправени с чесън ястия в един италиански ресторант. Когато се прибираме в хотела, сме доста пийнали, шъткаме си един на друг и се заливаме от смях, докато отключваме вратата на стаята, след това правим любов и вдигаме още повече шум.

След три дни вземаме влака обратно за Лондон, Клоуи високомерно твърди, че вече можем да си позволим такава глезотия. Прибираме се в апартамента късно следобед и там ни чака новината, че собственикът на галерията е обявил фалит, откриването на изложбата се отменя и цялата му собственост е иззета. В това число и картините на Клоуи.

— Не могат да го направят! Копелета! Не могат да го направят!

Опитвам се да й кажа, че в крайна сметка ще си получи картините, но знам, че не става въпрос само за тях. По-важна е възможността, която те представляваха.

— Остави ме на мира — отрязва ме тя категорично, когато се опитвам да я успокоя.

— Клоуи…

— Сериозно ти говоря! Просто… ме остави на мира!

Така и правя. Доволен съм, че имам извинение да изляза навън. На мен самия ми е необходимо малко време да приема станалото, не толкова заради разочарованието, а заради срамното чувство на облекчение, което изпитах, когато чух новината. В края на краищата всичко ще си остане постарому.

Мисля да се обадя на Калъм, но не ми се говори с никого. В едно от студийните кина дават стари филми. Заедно с още десетина души гледам двойната прожекция на филмите на Ален Рене „Мюриъл“ и „Хирошима, моя любов“. След това лампите в салона светват и аз отново се връщам в действителността, в свят, много по-безцветен от черно-белите филми, които току-що съм изгледал.

Когато се връщам в апартамента, там е съвсем тъмно. Паля лампите. Клоуи седи на пода, около нея са разхвърляни скъсани платна. Маслената боя е изцедена от тубичките и всичко наоколо е омазано в цветовете на дъгата. Триножникът с недовършения портрет е съборен на земята, а върху картината има отпечатъци от стъпки.

Клоуи не ми обръща никакво внимание. Лицето й е изцапано — там, където го е докосвала с покритите си с боя пръсти, са останали следи. Минавам внимателно покрай разпилените платна и леко се хлъзгам на боята по пода. Когато сядам до Клоуи и я придърпвам към себе си, тя не оказва съпротива.

— Всичко ще се оправи — казвам й безсмислено.

— Да — отговаря тя. Гласът й е единственото безцветно нещо в омазаната с бои стая. — Разбира се, че ще се оправи.