Кървави белези

8

Около микробуса се издигат облаци жълтеникав прах, докато се движи подскачайки по неравния черен път. Матилде кара на отворени прозорци, за да разсее жегата, която се е натрупала в микробуса през горещия ден. Изкуствената кожа на седалките е разкъсана и на места се подава бялата вата. Моята седалка е била поправена, ако това изобщо може да се нарече поправка, като е облепена с черен изолирбанд. Въпреки отворените прозорци вътре в микробуса мирише на нафта, на куче и на застоял тютюнев дим.

След като се измих и преоблякох, отидох обратно до къщата и заварих Матилде и Гретхен да спорят, застанали до вратата. Спрях в ъгъла на двора, не исках да ги прекъсвам.

— Не е необходимо да го правя! — настояваше Гретхен.

— Напротив, необходимо е.

— Жорж го изчисти вчера! Те са прасета, не обръщат внимание какво ядат!

— Моля те, направи това, което ти казвам.

— Татко не е казал, че трябва да го правя. Защо непрекъснато трябва да правя това, което ти казваш? Искаш да ме отпратиш, за да не ти преча да отидеш в града с твоя…

— Просто го направи!

За първи път чух Матилде да повишава глас. Гретхен се извърна рязко и тръгна, почти не спря, когато ме видя в края на двора.

— Желая ви приятно прекарване! — изсъска тя, а подметките на джапанките й се удряха в камъните, когато с бърза стъпка се отдалечи от нас.

Видях как тръгва по пътя към гората и после погледнах към Матилде. Беше вперила поглед в калдъръма, уморено отпуснала рамене. След това усети присъствието ми и се изправи. Тръгна към микробуса, без да каже нито дума, а аз я последвах.

Мълчи през цялото време, докато кара по черния път към шосето. Когато стигаме до заключената порта, тя спира и слиза от микробуса, като оставя двигателя да работи.

— Аз ще го направя — предлагам й аз.

— Няма нужда.

Очевидно катинарът се отключва трудно, но накрая тя успява да се справи. Отваря портата, като я вдига в последните няколко метра, за да не се влачи по земята. Връща се в микробуса, изкарва го на пътя, след това слиза отново, за да затвори портата. В страничното огледало виждам как заключва катинара, осигурявайки по този начин сигурността на фермата зад нас.

— Защо заключвате непрекъснато? — питам, когато се връща. Спомням си, че портата беше отключена, когато отидох да помоля за вода.

— Баща ми предпочита така.

Според нея това обяснение е напълно достатъчно. Може и така да е, но когато микробусът потегля, продължавам да се питам кой беше оставил портата отключена.

Сега, след като сме извън фермата, имам чувството, че сме навлезли в свят, за чието съществуване съм забравил напълно. Изненадва ме това колко уязвим започвам да се чувствам изведнъж и до каква степен съм свикнал с изолираната вселена на фермата. Но скоро топлата вечер и монотонният шум на работещия двигател ме успокояват. Започвам да се наслаждавам на пътуването. Облягам ръка на отворения прозорец и оставям въздушната струя да се блъска в лицето ми. Във въздуха се носи топлата лятна миризма на цветен прашец и асфалт. Матилде обаче далеч не е така спокойна. И ако съдя по скоростта, с която кара, бърза да се върнем обратно.

Старият микробус се тресе от високата скорост. Сивата лента на пътя се е опънала пред нас. Житните поля стигат до самото шосе, от време на време се появяват високи перести тополи и някакви дебели дървета, които ми приличат на броколи.

Ръката на Матилде леко докосва моята, когато преминава на по-ниска предавка, защото микробусът започва да се задъхва на склона. Става съвсем случайно, но изведнъж вниманието ми се насочва към нея, а не към пейзажа наоколо. Облякла е бяла памучна блуза и е навила ръкавите до малко под лактите.

Ръцете й върху волана изглеждат захабени. Когато протяга ръка към скоростния лост, виждам, че и кожата на кокалчетата й е протрита. Нащърбените й нокти изглеждат розови на фона на кафявата кожа на пръстите.

Мълчанието, което до този момент не забелязвах, започва да ми се струва неловко.

— Къде научи английски? — питам, за да го наруша.

Тя премигва, сякаш мислите й са били много далече.

— Моля?

— Говореше ми на английски, когато за първи път се събудих на тавана. В училище ли го научи?

— Майка ми ме научи. Била е учителка, преди да се омъжи. Преподавала е езици — английски, немски и италиански.

— Значи говориш всички тези езици?

— Не съвсем. Знам малко италиански, но много неща съм забравила.

— Ами Гретхен? — питам аз, спомняйки си неразбирането, изписано по лицето на сестра й, когато заговорих на английски.

— Не. Майка ми почина, преди Гретхен да порасне достатъчно, за да учи — казва сухо Матилде и добавя: — Пристигнахме.

Влиза в предната част на бензиностанцията. Тя прилича повече на боядисана в бяло барака с две бензинови колонки. Но отпред има избеляла реклама на „Стела Артоа“, няколко очукани маси и столове стоят под ламаринения навес и показват, че освен бензиностанция тук има и бар.

Матилде спира до една от бензиновите колонки. Изглежда съвсем спокойна, но под отворената яка на блузата й се вижда пулсираща артерия, която бие като механичен чук. По някаква причина изпитвам съжаление към нея и следващите ми думи са точно толкова изненадващи за мен, колкото и за нея:

— Искаш ли да пийнем по нещо?

Тя ме поглежда и за миг в очите й се появява нещо като безпокойство. След това чувството изчезва.

— Не, благодаря — казва тя. — Но трябва да заредя, има време ти да пийнеш нещо.

Усещам, че се изчервявам, докато разкопчавам предпазния колан. Той се плъзва нагоре и изведнъж в съзнанието ми се появява образът на изцапания с кръв колан на аудито и ме кара бързо да се измъкна от буса. Чувам зад гърба си шума на помпата, докато нагласям патерицата си и тръгвам по прашния цимент към бара.

Вътре е тъмно, единствената светлина идва от отворените прозорци и от вратата. Няма много посетители, трима-четирима клиенти седят на масите и един е застанал до бара. Виждам обичайните реклами на „Стела“, „Перно“ и „Оранжина“ и усещам приятен мирис на тютюн.

Когато влизам, барманът точно налива бира, майсторски спира крана съвсем навреме и след това маха излишната пяна с дървена шпатула. Оставя чашата пред възрастния мъж на бара, който дори не вдига поглед от вестника си. Получавам един-два любопитни погледа, докато куцукайки отивам към бара, толкова ми е добре да се намирам отново в заведение, отново сред хора, че за малко да допусна непростимата грешка да се усмихна.

Вместо това пристъпвам към бара с абсолютно безизразно лице и сядам на един от високите столове.

— Шест пакета „Кемъл“ и една бира — отвръщам в отговор на бармана, който въпросително повдига брадичка.

Той е слаб мъж на около петдесет, тънката му коса е сресана настрани, за да прикрие оплешивяващото теме. Докато го гледам как налива бирата, накланяйки чашката със столче на една страна, за да не се получи прекалено много пяна, разбирам как се е чувствал Джон Милс в „Прохлада в Александрия“. Аз самият съм работил в достатъчно много барове и мога да оценя майсторския начин, по който го прави, но асоциациите, свързани с този спомен, не са ми приятни. Избутвам ги настрана, когато той поставя чашата пред мен.

Тя е студена и потна. Вдигам я бавно до устните си и отпивам. Бирата е чиста и леденостудена, с едва доловим вкус на хмел. С усилие се заставям да спра, преди да съм изпил чашата до край, оставям я на плота и въздъхвам.

Барманът ме наблюдава.

— Добра ли е?

— Много.

— Още една?

Изкушавам се да поръчам още една, но не иска да карам Матилде да чака. От мястото, където съм седнал, виждам микробуса през прозореца, но тя е някъде далече, скрита от погледа ми.

— По-добре не.

Барманът избърсва плота.

— От далече ли идваш?

— Не, отседнал съм наблизо.

— Къде по-точно?

Вече съжалявам, че съм казал каквото и да е. Но той продължава да ме гледа и да очаква отговора ми.

— В една ферма нагоре по пътя.

— Във фермата на Дюбрей ли?

— Не. — Казвам си, че отговорът ми едва ли има някакво значение, никой тук не ме познава. — Във фермата на Арно.

Барманът спира да бърше плота и вперва поглед в мен. След това извиква някой, който седи на масите зад мен.

— Хей, Жан-Клод, този човек тук е отседнал във фермата на Арно!

Разговорите спират. Чувам шумолене, когато възрастният човек оставя вестника си, за да види какво ще се случи. Оглеждам се озадачено наоколо. Всички са насочили вниманието си към един едър тип, облечен в гащеризон с презрамки и престилка отпред. Той е около четиридесетгодишен, с тъмна набола брада и черни вежди, сключени над носа му. Оставя чашата си кафе на масата и внимателно оглежда червената ми коса, бинтования крак и патерицата.

— Англичанин ли си? — гласът му е рязък, но не агресивен.

Това е добър знак.

— Точно така.

— Значи работиш за Арно?

Свивам рамене, надявам се да съм го направил достатъчно равнодушно.

— Просто минавам оттук.

— Искаш да кажеш, че минаваш през дъщерите му — обажда се някой от друга маса.

Той е по-млад от мен, с изцапани от масло дънки и гадна усмивка. Мъжете около него се разхилват, но едрият мъж пред мен не се присъединява към смеха им.

— Мери си приказките, Дидие.

Смехът спира. Допивам бирата си, вече не усещам вкуса й. Поглеждам навън дали Матилде е заредила микробуса. Не я виждам.

— Какво му е на крака ти? — пита мъжът.

— Стъпих на един пирон.

Това е най-доброто, което ми идва на ум.

— Трябва да е бил голям пирон.

— Голям беше.

Барманът оставя цигарите ми на плота. Усещам, че лицето ми гори, докато ги тъпча по джобовете и търся парите си, за да платя. Той подхвърля рестото ми и монетите се търкалят по плота. Започвам да ги събирам и в този момент вратата се отваря.

Влиза Матилде.

Единственото, което се чува, докато приближава към бара, е шумът на стъпките й. Лицето й е съвсем спокойно, но по врата и бузите й е избила червенина.

— Искам да платя бензина.

Барманът поглежда към едрия мъж с гащеризона, след това мълчаливо приема парите и маркира продажбата. Едва тогава Матилде дава знак, че е забелязала присъствието на мъжа, макар че по начина, по който се обръща към него, разбирам, че през цялото време е знаела, че е тук.

— Жан-Клод.

— Матилде.

Държанието им е ужасно официално. Никой не казва нито дума повече, докато барманът й връща рестото. Прави го много по-любезно, отколкото върна моето. Дори леко навежда глава, когато тя взема парите си.

— Благодаря.

Тръгваме към вратата, а около нас продължава да цари пълна тишина. Правя й път да мине пред мен, затова не съм сигурен дали е чула изгрухтяването от страна на този, когото нарекоха Дидие, и последвалия го смях. Затварям вратата, без да се обръщам, и бързо закуцуквам след нея. И двамата мълчим, докато се качваме в микробуса. Чакам я да каже нещо, но тя пали мотора и потегля, без да отрони и дума.

— Чудесни съседи — отбелязвам аз.

Матилде е вперила поглед в изцапаното от насекоми стъкло.

— Не са свикнали с непознати.

Не мисля, че проблемът е в това, че не ме познават. Иска ми се да попитам защо името на Арно предизвика такава реакция и кой е Жан-Клод. Но държанието на Матилде ясно показва, че не й се говори.

Докато мълчаливо пътуваме обратно към фермата, се питам дали току-що не срещнах бащата на Мишел.

Изпитвам чувство на облекчение, когато отново сме на територията на фермата. Матилде затваря портата, заключва катинара и крехкото усещане за сигурност се връща. Освен резервоара на микробуса е напълнила с бензин и няколко туби, но категорично отказва предложението да й помогна да ги разтовари. Единственото, което казва, е:

— Ще ти донеса вечерята по-късно.

Прибирам се обратно към плевнята и разбирам, че красивата вечер е загубила прелестта си. Знам, че не мога вечно да се крия във фермата, но ми се иска никога да не бях молил Матилде да ме кара до бензиностанцията. Привлякох вниманието върху себе си, без да е необходимо, и го направих само заради някаква си бира и няколко пакета цигари. А дори не знам защо стана така. Изобщо не се учудвам, че Арно и съседите му не се обичат — Бог ми е свидетел, не мога да си представя Арно да дружи с когото и да било. И въпреки това атмосферата в бара говореше за нещо много по-сериозно от обикновена провинциална вражда.

Трябва сериозно да е ядосал някого.

Занасям цигарите в таванското помещение. Вече свиквам да се изкачвам по стълбите и когато спирам на първата площадка, не е защото съм се задъхал.

Капакът е отворен.

Затворих го, преди да изляза. Спирам и се ослушвам, но отгоре не се чува никакъв шум. Изкачвам останалите стъпала колкото е възможно по-тихо, макар че човекът горе със сигурност вече ме е чул. След това поглеждам през отворения капак.

Гретхен седи на леглото ми. Обърнала е гръб към мен, раницата ми е до нея и половината от съдържанието й е разхвърляно по матрака. Не виждам пакета, увит в найлон, но той е скрит на дъното. Гретхен очевидно е открила това, което търси, преди да стигне до него. Поклаща главата си ритмично, слушалките са скрити под гъстата й коса. Дочувам слаба музика, докато изкачвам и последните стъпала и приближавам към нея. Вече не се опитвам да се движа безшумно.

Отваря изненадано очи, когато се навеждам и изключвам MP3 плейъра.

— О! Не те чух.

— Какво правиш?

Опитвам се да прикрия яда си, но гласът ми звучи обвинително. Гретхен моментално придобива виновно изражение.

— Нищо. Само слушах музика.

Грабвам някои от дрехите и започвам да ги тъпча обратно в раницата. Докато го правя, опипвам с ръка, за да се убедя, че пакетът си е на мястото. Част от напрежението ми изчезва, когато докосвам найлоновата опаковка, но ръцете ми все още треперят.

— Трябваше да ме попиташ!

— Направих го! Ти каза, че може.

Сега, като го споменава, смътно си спомням нещо подобно. Но тогава го казах, защото мислех, че ще си тръгна още на другия ден и след това напълно забравих за обещанието. Гретхен очевидно нищо не беше забравила.

— Исках да кажа, че можеш да слушаш музика, когато съм тук — добавям аз вече не така разгорещено.

— Плевнята е наша. Не ми трябва разрешението ти.

— Това не означава, че можеш да ровиш в нещата ми.

— Да не мислиш, че ме интересуват старите ти чорапи и фланели? — Сега вече и тя започва да се ядосва. — И без това не ми харесва глупавата ти музика. А ако татко разбере, че съм тук, сериозно ще си изпатиш!

Има нещо много странно в логиката й, но не изпитвам никакво желание да споря с нея.

— Виж, извинявай, че ти се скарах. Просто не очаквах да заваря някого тук.

Изглежда, думите ми укротяват гнева й. Без да проявява някакъв признак, че възнамерява да си тръгне, тя се обляга на люлеещото се конче и започва да гали гривата му, в това време аз вадя цигарите и запалката от джоба си и ги хвърлям на леглото.

— Може ли да пробвам една?

— Пушиш ли?

— Не.

— Тогава не трябва да започваш.

Знам, че се държа лицемерно, но нищо не мога да направя. Гретхен се цупи.

— Защо си в такова лошо настроение?

— Просто съм уморен. Имах тежък ден.

Тя обмисля отговора ми и усуква около пръстите си кичур от гривата на кончето.

— Колко дълго ще останеш? Докато свършиш цялата къща ли?

— Не знам.

Упорито се опитвам да не мисля толкова напред.

— Татко казва, че бягаш от нещо.

— Татко не може да знае всичко.

— Знае повече от теб. Дори не съм сигурна, че те харесва. Но ако се държиш добре с мен, ще му кажа няколко добри думи за теб.

Не отговарям. Надявам се, че ще схване намека и ще си тръгне, вземам още една фланелка от леглото и я прибирам. От нея изпада нещо.

Снимката.

— Какво е това? — пита Гретхен.

— Нищо.

Отивам да я вдигна, но Гретхен ме изпреварва. Държи снимката далече от мен и ме дразни.

— Коя е тя? Мислех си, че нямаш гадже.

— Нямам.

— Тогава защо носиш тази снимка със себе си?

— Забравих да я изхвърля.

— Значи ти е все едно какво ще се случи с нея?

Гретхен се ухилва, взема запалката от леглото, щраква я и задържа снимката над нея.

— Недей — казвам аз и се присягам.

Тя се извърта, все още държи снимката над запалката.

— Ахааа, а твърдиш, че не ти пука какво ще стане с нея!

— Виж какво, дай ми я.

— Няма да ти я дам, преди да ми кажеш кое е момичето — заявява тя и натиска запалката. — Ще трябва да побързаш…

Посягам към снимката. Гретхен се кикоти от удоволствие, отдръпва ръка и в този момент един от ъглите на снимката попада в пламъка. Следва силна жълта светлина и лъскавата картичка лумва моментално. Гретхен изпищява и я пуска. Избутвам горящата снимка от леглото, опитвам се да я угася, а в това време образът върху нея почернява и се сгърчва. Но пламъкът продължава да гори, а в таванското помещение е пълно със суха дървесина. Грабвам бутилката вода, която стои до леглото, и бързо я изливам върху снимката.

Чува се пращене и пламъкът угасва съвсем.

В помещението се разнася миризма на изгоряло. Впервам поглед в локвата вода и пепел на пода.

— Заради теб си изгорих пръстите — заявява Гретхен сърдито.

Оставям бутилката на земята.

— Най-добре е да си тръгваш.

— Не съм виновна. Не трябваше да се опитваш да я вземеш.

— Баща ти ще се чуди къде си.

Тя се поколебава, но споменаването на Арно има ефект. Не се обръщам, докато не излиза от помещението. Когато стъпките й напълно отзвучават, се навеждам и започвам да ровя в мократа пепел. От снимката не е останало абсолютно нищо, освен едно бяло ъгълче с черно по края.

Пускам го отново на пода и отивам да потърся нещо, с което да почистя.