Кървави белези

11

Под лъчите на палещото слънце засъхващият хоросан мирише като прясно изпечен хляб. Забърквам пясъка и цимента в едно метално корито, след това занасям пълната кофа горе на скелето. Поставям малко от сместа върху една квадратна дъска, широка около трийсет сантиметра, която намерих в килера, и после с помощта на мистрията попълвам празнините около камъните.

Фугирането на стената става бавно, но колкото и да е странно, ми действа успокояващо. Има нещо много приятно в мекото свистене, което мистрията издава, когато прокарвам плоския й край по мокрия хоросан, за да го изравня. Ремонтирам стената метър по метър. Поставям обратно всеки разхлабен камък, когато стигна до него, първо го вкарвам на мястото му и после го зазиждам отстрани, така че да не се различава от останалите. В дните след посещението ми в града горната част на къщата започва да придобива все по-цялостен и завършен вид, вече не прилича на развалина, готова да рухне. Всяка вечер, когато приключа работа, вдигам поглед нагоре и изпитвам удовлетворение от постигнатото. Отдавна не съм вършил нищо съзидателно.

Всъщност отдавна не съм вършил нищо, с което да се гордея.

Довършвам хоросана, вземам кофата и я занасям в килера, за да я напълня отново. Следобедното слънце грее ослепително, безумната жега изсветлява до бяло-синьото на небето. В такива моменти ми е невъзможно да си представя как би изглеждало това място през зимата, когато всичко е кафяво или покрито със скреж. Но знам, че и това ще стане, няма как.

Малкото останал хоросан в поцинкованото корито се е втвърдил. Изчиствам го и го изхвърлям на купчината пред килера, след това решавам, че съм заслужил малко почивка, преди да забъркам следващата порция. Сядам в сянката на плевнята и паля цигара. Оттук се вижда още колко много работа ме чака.

Това ми действа някак успокояващо. Дръпвам още веднъж от цигарата и продължавам да мисля за работата.

— Не ти плащам, за да си седиш на задника.

Арно се е появил иззад ъгъла на плевнята. Продължавам бавно да пуша цигарата си.

— Все още нищо не си ми платил.

— Три хранения на ден и покрив над главата нищо ли е? Ще получиш останалото, когато си го заслужиш.

Той присвива очи й поглежда към къщата. Завършената част ми изглежда по-малка, отколкото беше само преди минута.

— Май не си свършил много работа.

— Искам да го направя както трябва.

— Както трябва ли? Това е стена, не е Венера Милоска.

На върха на езика ми е да му кажа да отиде в града и да си потърси някой друг да го направи, но спирам в последния момент. Макар че не сме разговаряли за случилото с Дидие и приятелите му, съм сигурен, че е научил от Матилде или от Гретхен. Матилде ме попита откъде е синината, която ударът на Дидие остави на лицето ми. Както можеше да се очаква, не направи никакъв коментар, въпреки че съобщението, което й предадох от Жан-Клод, явно я разтресе силно. Също толкова очаквано Гретхен изпадна във възторг като разбра, че съм участвал в сбиване, особено след като научи с кого е било.

— Какво каза Дидие? Спомена ли нещо за мен?

— Не съвсем — Нямаше да е толкова доволна, ако знаеше с какво се е похвалил. — Кой е той, някое старо гадже ли?

— А, не. Просто излизам с него от време на време — високомерно бе свила рамена тя. — Не съм го виждала от доста отдавна. Най-вероятно ревнува. Затова се е сбил с теб.

Съмнявах се, но започнах да се досещам защо портата беше отключена, когато дойдох във фермата първия път. Сигурно не й беше лесно да се среща с местните момчета при непрекъснатия контрол на Арно. И много се съмнявах, че баща й ще реагира добре, ако разбере какво става.

— Останах с впечатлението, че причината е баща ти. Какво е направил, че е ядосал толкова всички?

— Татко не е направил нищо. Те са виновни — беше отвърнала тя и отново се беше нацупила.

Оттогава не сме говорили за инцидента. Ако не беше новата синина на лицето ми, щеше да е все едно не се е случило нищо. Вече бях разбрал, че фермата има свой начин да попива събитията, да ги поглъща така, както водата поглъща камъните, които хвърлям в езерото. По повърхността се появяват няколко вълнички и после изчезват.

Арно оглежда стената още известно време, след това се обръща към мен.

— Това може да почака още малко. Ела.

— Къде?

Но той вече се е отдалечил. Оставам на мястото си още няколко секунди, след това се предавам и тръгвам след него. Прекосява двора, отива в конюшнята и изчезва зад трактора, който се намира в едно от огражденията. Докато успея да се промъкна покрай трактора и да стигна до него, той вече взема нещо от задната стена.

— Това тук може ли изобщо да се движи? — питам аз и разтривам лакътя си, който съм одрал в ламарината на трактора.

Гласът му идва откъм задната страна на конюшнята.

— Не и откакто някой сложи захар в резервоара.

— Кой?

— Не си е оставил визитката.

Сещам се за Дидие и се питам дали това е причината Арно да постави капани.

— Не можеш ли да го източиш докрай?

Арно се появява. Носи нещо в ръка, но е прекалено тъмно, за да видя какво е.

— Разбираш ли от двигатели?

— Не съвсем.

— Тогава не задавай глупави въпроси.

Приближава и тогава виждам, че носи моторна резачка. Тя е обемиста и изцапана с масло, от дългото й острие стърчат счупени зъби. Правя крачка назад, но се оказва, че той се е насочил към една туба с бензин. Отваря капачката на резервоара на резачката и го пълни.

— Какво ще правиш с това? — питам аз, около нас въздухът натежава от миризма на бензин.

— Трябва да се запасим с дърва за огрев.

— Сега, през лятото?

— На мокрите дърва им трябва доста време, за да изсъхнат.

От мястото си в конюшнята хвърлям поглед към къщата.

— Ами стената?

— Пак ще си е там, когато се върнеш — заявява той, долина масло от друга туба, затваря капачката и вдига резачката с една ръка. — Вземи количката.

До работния тезгях стои ръчна количка. Изкарвам я непохватно покрай трактора и я поставям пред Арно, който най-безцеремонно стоварва моторната резачка в нея. Имам лошо предчувствие какво ще последва и Арно, разбира се, не ме разочарова.

— Докарай я след мен.

С тези думи той излиза от конюшнята, очаквайки да го последвам. Оставям бастуна в количката и хващам дръжките. Повдигам я и в същия момент тежката резачка се накланя на една страна, губя равновесие и за малко всичко да се обърне. Пускам бързо количката на земята и премествам резачката точно в центъра на количката. След това куцукайки я подкарвам след Арно.

През цялото време той върви пред мен, минава през двора на къщата, покрай лозите и навлиза в гората. Успявам да го настигна едва когато е до едно почти разчистено пространство в близост до статуите, където малките пънове стърчат между по-големите дънери и приличат на счупени зъби. Приближава до едно дърво, като разтрива долната част на гърба си, а в това време аз оставям количката на земята.

— Тук — казва той и плясва дървото. — Ето това.

Дървото е млада бяла бреза, която е успяла да порасне сред доста по-големите кестенови дървета. Гледам неразбиращо към Арно, който вади лулата от джоба си и започва да я пълни.

— Какво очакваш да направя?

— Да я отсечеш, какво друго?

— Искаш аз да я отсека?

— Не те доведох тук, за да ме гледаш как работя. Какъв е проблемът? Само не ми казвай, че никога преди това не си хващал резачка.

— Ами да. Тоест — не съм.

— Значи сега ще се научиш. Запомни само, че трябва да използваш цялата дължина на острието. Ако закачиш нещо с края му, то ще се обърне и ще те нареже на парчета — заявява той със самодоволна усмивка. — Ако си въобразяваш, че онова, което ти се случи с капанчето беше неприятно, това тук изобщо няма да ти хареса.

Вкопчвам се в първото извинение, което ми хрумва.

— Не сме ли прекалено близо до статуите?

— Досега нито едно дърво не ги е ударило. И сега няма да се случи, ако си свършиш работата както трябва — казва той и подритва стеблото на дървото на около четиридесет и пет сантиметра от земята. — Режи някъде тук. Направи два разреза под формата на V. Обаче не режи наведнъж, защото в такъв случай само Господ знае накъде ще падне.

Арно отива и сяда на един пън. Резачката стои на земята между нас и чака. Хвърлям поглед към бастуна в количката. Ако щях да ползвам болния си крак като извинение, трябваше да го направя, преди да добутам количката дотук, Арно прави нервен жест с ръка:

— Хайде, какво чакаш? Няма да те ухапе.

Изобщо не искам да доближавам резачката, но гордостта не ми позволява да откажа. Навеждам се и я вдигам. Тя е тежка, мазна и изцапана с моторно масло. Държа я предпазливо, едва ли не очаквам сама да заработи. От нея виси нещо, предполагам, че е шнурът за запалване. Усещам погледа на Арно върху себе си, стягам се и дръпвам. Нищо не се случва.

— Пробвай първо да я включиш — казва Арно, очевидно всичко това му доставя удоволствие.

От едната страна на резачката има ключ. Щраквам го и след това отново хващам шнура. Този път, когато го дръпвам, моторът се закашля, но след това угасва.

— Сигурен ли си, че това нещо работи? — питам аз.

— Работи.

Хващам здраво шнура и го дърпам с все сила. Моторът се запалва, резачката се разтриса и след това започва да реве равномерно.

Шумът е направо оглушителен. Резачката се тресе в ръцете ми и острието шумно се върти, докато се доближавам до дървото. Стволът е строен, на фона на сребристата му кора нежните листа приличат на полупрозрачни зелени монети. Насочвам резачката към мястото, което Арно ми показа, но не мога да се накарам да режа.

— Хайде, започвай! — крещи Арно насред шумотевицата.

Заставам така, че да пазя равновесие, без да натоварвам прекалено наранения си крак, поемам дълбоко въздух и допирам острието на резачката до дървото.

Звукът, който се чува, прилича на писък. Разхвърчат се парченца бяло дърво и кора и аз инстинктивно се отдръпвам. Шумът утихва до равномерно ръмжене. Представям си усмивката на Арно и отново допирам триона до дървото.

Резачката се тресе, докато навлиза в ствола. Натискам с цялата си тежест и притварям очи, защото срещу мен започват да хвърчат трески от дървото. Правя прорез с наклон надолу, докато достигам три четвърти от дебелината на стеблото, след това започвам да правя втори прорез, отново под ъгъл, така че двата да се срещнат. Не ми отнема много време. Избутвам дървесината и правя прореза още по-дълбок. Не знам дали работя както трябва, но нямам никакво намерение да питам Арно. Преминавам към поредния прорез нагоре, когато дървото започва да скърца и да се накланя на една страна.

Отдръпвам се бързо назад. Скърцането става още по-силно, след това бялата бреза се олюлява и пада, като отскача веднъж, преди да се стовари върху пречупените си клони. Както Арно бе предположил, дървото пада далече от статуите. Колкото и да не ми се иска, съм впечатлен.

Той прави жест към ключа на резачката. Завъртам го, острието започва да се върти по-бавно, ревът намалява и накрая спира съвсем.

— Ето, видя ли — подхилва се Арно. — Не беше чак толкова страшно, нали?

Окастрям клоните на дървото и след това се залавям да нарежа ствола му на малки парчета. Съвсем скоро поляната заприличва на дъскорезница, парченца бяло дърво са разпръснати наоколо като конфети. Докато аз се занимавам с дънера, Арно събира окастрените клони на едно място и ги подрежда горе-долу по големина, така че всички, освен най-малките да бъдат използвани за подпалки.

Работата е тежка и изморителна. Скоро се събличам до кръста, свалям горната част на гащеризона и връзвам ръкавите му на кръста си. Дори Арно е принуден да поразкопчае ризата си, под отворената яка се вижда тялото му, по него няма никакви косми, на фона на загорялото му от слънцето лице, гърдите му изглеждат белезникави като мляко. От Арно се носи тежък дъх на пот. Комуникацията между нас се осъществява единствено с жестове и знаци. Воят на резачката изпълва гората, докато постепенно разчленяваме дървото.

Накрая всичко приключва. Щраквам ключа на резачката и загасям мотора. Той се закашля и млъква.

Неочакваната тишина пада тежко върху дърветата. Оставям резачката на земята. В притихналия въздух всеки шум звучи много по-силно.

— Хайде да си починем — казва Арно.

Строполявам се на земята и облягам гръб на постамента на една от статуите. Кожата ми е изцапана с масло и по нея са полепнали парченца дърво. Арно прави болезнена гримаса, когато се настанява на същия пън, на който седеше и преди.

— Какво му е на гърба ти? — питам аз.

— Паднах по едни стълби — отговаря той и се усмихва вяло. — Също като теб.

Надявам се, че те е заболяло, мисля си аз и се протягам към цигарите. Той изтръсква лулата си и започва да я пълни, докато аз все още търся запалка. Трудно ми е да стигна до джобовете си, защото съм свалил горната част на гащеризона.

— Огънче?

Арно ми подхвърля кутия кибрит. Хващам я изненадано.

— Благодаря.

Паля цигарата, дръпвам с удоволствие, за да усетя никотина, и мускулите ми започват бавно да се отпускат. Чувам слабия шум, който устните на Арно издават, когато подръпва от лулата, както и лекото изсвирване на въздуха през чашката й. Първата птица надава предпазлив вик. Постепенно животът в гората се връща към обичайния си ритъм. Дръпвам бавно от цигарата и отпускам глава назад.

Чувам, че Арно започва да се хили.

— Какво има? — питам.

— Възхищавам се на избора ти на облегалка.

Обръщам се и установявам, че зад гърба ми се намира статуята на Пан. Облегнал съм глава право на слабините на езическия бог.

Отново се облягам.

— Щом той не възразява, и аз нямам нищо против.

Арно изсумтява, но изглежда, всичко това го забавлява. Вади лулата от устата си и с чевръсто движение тупва чашката й в подметката си, за да я изпразни. Стъпква пепелта в земята, но не прибира лулата.

— Колко мислиш, че струват? — пита той неочаквано.

За момент решавам, че ми говори за дървата, но после ми става ясно, че има предвид статуите.

— Нямам представа.

— Така ли? Ти си толкова умен, мислех, че знаеш всичко.

— Не и когато става въпрос за крадени статуи.

Арно вади джобно ножче с късо острие и започва да чегърта чашката на лулата.

— Кой ти каза, че са крадени?

— Нямаше да ги криеш тук, ако не бяха — нямам намерение да му казвам, че е била Гретхен. — Защо не ги продаде?

— А ти защо не си гледаш работата?

Продължава да стърже лулата, но след малко оставя и нея, и ножчето, без да е довършил.

— Не е толкаво просто. Трябва да внимаваш към кого ще се обърнеш.

Много да внимаваш, мисля си аз. Ако се съди по тревата, която е поникнала около тях, сигурно са престояли тук доста дълго време.

— Ако не си имал сигурни купувачи, защо си докарал толкова много статуи?

— Имах един… бизнес партньор. Той ми казва, че познава търговец, който ще ме отърве от тях.

Загасям цигарата си.

— И какво стана?

Арно свива устни в горчива усмивка.

— Разочарова ме. Предаде доверието ми.

Гретхен беше използвала почти същата фраза, когато говореше за бащата на Мишел. Готов съм да се обзаложа, че той и този „бизнес партньор“ са един и същи човек, мъжът, чийто мръсен гащеризон съм облякъл в момента. По един или друг начин, безименният брат на Жан-Клод е оставил пълна бъркотия след себе си. Нищо чудно, че изобщо не искат да говорят за него.

— Защо просто не се отървеш от тях? — питам аз.

— Опитай се ти да ги повдигнеш, ако можеш — изсумтява той.

— Все пак си успял да ги докараш тук по някакъв начин.

— Имахме подемна техника.

— Искаш да кажеш, че твоят партньор е имал.

Арно кимва ядосано. Отново поглежда лулата си.

— Мислех, че ти може да имаш някакви идеи. Или контакти.

— Какви контакти?

— Такива, които не биха задавали въпроси откъде идват статуите. Сигурно има много богати английски копелета, които биха платили за подобни неща.

Поглежда ме и в очите му лумва лукаво пламъче.

— И за теб ще има нещичко.

— Съжалявам, но не познавам такива хора.

Намръщва се още по-силно.

— Трябваше да се досетя, че от теб няма да има никаква полза.

— Този бизнес партньор — не мога да се сдържа да не попитам, — той ли ти предложи и да произвеждаш вино?

Погледът на Арно е красноречив отговор. Той затваря шумно ножчето, пъхва го в джоба си и тежко се изправя на крака.

— Можеш да започнеш да пренасяш дървата.

— Сам? Как?

Поглеждам купчината нарязани дърва. Беше ми трудно да докарам количката дотук, когато в нея беше само моторната резачка.

Арно ми се усмихва мрачно.

— Такъв умник като теб все ще успее да измисли нещо.

Вече се свечерява, когато донасям до къщата и последните нарязани дърва. Правя курс след курс с количката, куцукам напред-назад по черния път, докато накрая цялото тяло ме боли. Всеки път си казвам, че това са последните, които ще донеса, и че Арно може да свърши сам останалата работа. Но не искам да му доставям удоволствието да се присмива, че не мога да се справя. А и би било ужасно прахосничество да оставя бялата бреза в гората, след като веднъж съм я отсякъл, истински вандализъм.

Затова продължавам да работя, докато всички дърва са струпани под навеса в задната част на къщата. Едва когато оставям количката в конюшнята, ми идва на ум, че съм забравил бастуна си в гората. За малко да реша, че не си струва да се връщам, справях се и без него през целия следобед, а и раните на крака ми заздравяват добре. Но само като си помисля за това, започвам отново да изпитвам болка.

А и вече свикнах да има нещо, на което да се подпирам.

Свалям гащеризона и се опитвам да се измия на крана в плевнята. Водата шурти между камъните, събира се в хлътналия цимент и след това се оттича в голямата цепнатина на повърхността му. Докато се опитвам да отстраня мръсотията от себе си, си напомням да донеса малко хоросан тук и да запълня цепнатината. Дъхът ми спира от ледената вода, но дори калъпът домашен сапун не може да пробие през слоя от моторно масло и дървени стърготини.

Продължавам настойчиво да се търкам, докато кожата ми се изранява и набръчква, след това хвърлям сапуна с отвращение. Затварям крана, обличам отново мръсния гащеризон и вземам чисти дрехи от таванското помещение. След това отивам до къщата и чукам на вратата на кухнята.

Матилде отваря.

— Имам нужда от баня — казвам предпазливо.

Готов съм да получа отказ и ако Арно е там, най-вероятно ще стане точно така. Но откъм кухнята не се чува възражение. Матилде само поглежда изцапаното ми с масло тяло и отстъпва навътре.

— Влез.

В кухнята мирише на готвено. Тенджерите врат на печката, но вътре няма никой друг, освен Матилде.

— Къде са останалите?

— Баща ми е с Жорж, а Гретхен изведе Мишел на разходка. Отново му растат зъби. Банята е насам.

Минаваме през вратата в задната част на кухнята и влизаме в мрачен вестибюл, по това време на деня тук не влиза естествена светлина, а и лампата не е запалена. Стълбите са стръмни и тесни, потъмнели месингови пръчки захващат на място износения килим. Следвам я нагоре по стълбите, придържам се за боядисаните перила и свеждам очи, за да гледам стъпалата, а не краката на Матилде.

За първи път влизам в друго помещение на къщата, освен в кухнята. Чувствам се странно. Всичко вътре е старо и износено, но чисто. Стълбите водят към дълъг коридор, който се простира и в двете посоки. От двете му страни има врати, всички са затворени. Предполагам, че една от стаите вляво е празната спалня, която виждам от скелето. Но не съм сигурен точно коя е, а и няма начин да разбера какво има зад всяка врата.

Матилде върви по коридора и отваря вратата в дъното.

— Ето тук.

Банята е толкова огромна, че старата вана и умивалникът направо се губят в нея. Подът е покрит с голи дъски и само пред ваната има едно малко чердже. Помещението е светло и просторно, макар че вече е късно и слънцето се е изместило и не влиза в единствения прозорец.

— Първо трябва да пуснеш топлата вода и след това да я разредиш със студена — казва ми тя. — Тръбите не работят както трябва, ако се опиташ да пуснеш и двете едновременно. Внимавай, водата става много вряла.

Подпъхва косата зад ухото си и отбягва погледа ми.

— Ще ти трябва чиста кърпа.

— Няма нужда.

— Не е проблем.

Излиза и тихо затваря вратата след себе си. Може и да се въобразявам, но ми се струва, че в нея е настъпила едва забележима промяна, след като й предадох съобщението от Жан-Клод. Държи се леко резервирано към мен. Това не ме изненадва. Бог ми е свидетел, и аз не бих искал чужди хора да се занимават с личния ми живот. Но въпреки това съжалявам за промяната.

Ваната е метална и дълбока. Там, където крановете са капали върху олющения емайл, са останали две ръждиви следи. Завъртам крана, той изскърцва и за момент не се случва нищо, след това започва да се тресе и от него се разнася звук, който прилича на стон, изтръгнал се сякаш от сърцето на къщата. След това се появява струя вода, която изведнъж става много силна. Поставям запушалката на ваната, водата наистина е вряла, както Матилде ме предупреди.

Банята бързо се изпълва с пара. Завъртам крана и металът изгаря пръстите ми. Затварям го колкото е възможно по-бързо и пускам студената вода. Въпреки че ваната е дълбока, се налага да напълня две трети от нея, преди водата да стане поносимо топла.

Отивам да заключа вратата, не искам Арно или — не дай боже — Гретхен, да влезе. Но макар че има дупки от липсващо резе, се оказва, че вратата не може да се заключи. Не ми остава друго, освен да се надявам Матилде да не позволи да ме безпокоят. Събличам се и влизам във ваната. Горещината попива в уморените ми мускули и стави. Опирам ранения си крак встрани, за да не намокря превръзката, плъзвам се надолу и се потапям във водата до шия.

Истинско блаженство.

Започвам да се унасям, когато някой почуква на вратата. Чувам приглушения глас на Матилде.

— Донесох ти кърпа.

Сядам във ваната. По повърхността на водата се е образувала варовикова пяна и тя е станала непрозрачна.

— Можеш да влезеш.

След известно забавяне вратата се отваря. Матилде е преметнала хавлиена кърпа на едната си ръка. Без да поглежда към ваната, тя я поставя върху стария стол с извити крака, който стои до стената.

— Тук можеш ли да я стигнеш?

— Да, няма проблем.

И двамата изпитваме неудобство. Тя се обръща, за да си тръгне.

— Мислех да сваля превръзката — казвам аз. — Да измия раната.

— Добре.

Поглежда към наранения ми крак, който се поклаща извън ваната. Чакам, знам какво ще последва.

— Дай — казва тя. — Аз ще я сваля.

Матилде сяда на ръба на ваната, а аз вдигам крака си, за да може да свали превръзката. Единственият шум, който се чува, е лекото шумолене на памучната превръзка и стичащите се от време на време капки от крана. Голият ми крак е бял и слаб, изглежда ми непознат, като че ли е на чужд човек. Раните, причинени от капана, са се затворили, приличат на нацупени устни с корички върху тях. Все още изглеждат много грозно, но поне вече не са възпалени. Отдавна не вземам антибиотик и последното болкоуспокояващо хапче, което изпих, беше заради махмурлука.

Ръцете на Матилде пипат много нежно, тя се навежда над крака ми, за да огледа по-внимателно раните. Памучната й блуза се допира до пръстите на краката ми.

— Може ли конците да се махнат вече? — питам аз.

— Още не.

На мен ми изглеждат готови, но приемам преценката.

— Още колко трябва да стоят?

— Още малко. Но нощем можеш да сваляш превръзката. Хубаво е да оставяш раните да дишат.

Пускам крака си във водата, а Матилде става. Цялото ми същество усеща присъствието й до мен. Ръката ми лежи на ръба на ваната, само на сантиметри от крака й. Нито един от двама ни не поглежда към другия, но изведнъж разбирам, че и тя усеща присъствието ми по същия начин.

— Трябва да приготвя вечерята — казва, но не помръдва от мястото си.

Имам чувството, че парата ни е обгърнала и ни прикрива от останалата част на къщата като с воал. Трябва само да помръдна ръката и ще я докосна. Матилде все още е извърнала глава на другата страна, но устните й са леко разтворени, а бузите й са зачервени. Причината едва ли е само в горещината. Повдигам ръката си и като че ли между нас съществува някаква невидима връзка, защото в същия момент и Матилде реагира.

Отдръпва се.

— Утре ще ти сложа чиста превръзка — казва тя.

Хващам се за ръба на ваната и леко се надигам от водата, като че ли през цялото време съм искал да направя точно това.

— Добре. Благодаря.

Парата се завърта, смутена от отварянето и затварянето на вратата при излизането на Матилде. Нея вече я няма, но във въздуха все още усещам аромата й. Плъзвам се надолу и потапям глава под водата. Тишината на къщата се заменя с приглушено ехо от почуквания и удари. Затварям очи и си мисля, че Матилде се е върнала обратно. Представям си как се е надвесила над мен. Или може би е Гретхен.

Или Арно.

Изтласквам се нагоре, пръскайки вода. В банята все още няма никой, освен демоните на парата, които се вият и въртят в невидими течения. Решавам, че водата не е единственото, което е прегряло.

Вземам сапуна и започвам да се къпя.