Кървави белези

10

— Трябва ми цимент.

Матилде вдига поглед от цветната леха и го насочва към мен. Кухнята беше празна, когато влязох вътре, за да оставя таблата от закуска, затова предположих, че ще я намеря в зеленчуковата градина. До нея има пластмасова купа с току-що набран зелен фасул, но в момента тя е коленичила до цветната леха. Отново насочва поглед към нея и отскубва един плевел, който се е промъкнал между цветята.

— Няма ли нещо друго, което би могъл да свършиш сега?

— Всъщност не. Изчуках мазилката навсякъде, докъдето мога да достигна, и не искам да се местя на друго място, преди да измажа това, което съм започнал.

През последната седмица работата вървеше доста бързо. Но се наложи да извадя толкова много разхлабени камъни, че ме е страх, че горната част на къщата може да рухне всеки момент. Надявам се щетите да са само на повърхността. Така или иначе трябваше да го направя, ако искам да ремонтирам къщата както трябва. Но не мога да я оставя дълго в това състояние.

От няколко дни знам, че неизбежно ще се стигне до този момент, но все отлагах да кажа на Матилде. След случилото се на бензиностанцията никак не ми се иска отново да напускам фермата, а много се съмнявам, че и тя би проявила подобно желание.

Каквото и да чувства обаче, не се издава по никакъв начин. Отскубва още един плевел от лехата.

— Кога искаш да отидеш?

Стана доста по-лесно, отколкото очаквах. Свивам рамене.

— Трябва да направя списък на всичко, от което се нуждая. Няма да ми отнеме много време.

Тя продължава да говори, без да вдига поглед.

— Ела в къщата, когато си готов.

Установявам, че вътрешно в себе си съм таял надежда, че ще намери някакво извинение да не отидем. Но няма какво повече да кажа. Оставям я да плеви и отивам куцукайки обратно на двора, като се подпирам на стария бастун, който Матилде ми даде в замяна на патерицата, изядена от нереза. Бастунът е направен от тъмно дърво и по него си личат следи от зъбите на някой от предшествениците на Лулу, но е дебел и здрав с потъмнял сребърен шип и подходяща украса на дръжката.

Приличам на истинско конте.

Опитвам се да потисна нервността си, докато отварям вратата на килера, за да видя от какво ще имам нужда. На първо място ми трябва цимент, защото ми се струва, че има достатъчно пясък. Обаче ми трябват и нова кофа и мистрия, за да заменя старата, която е ръждясала и покрита със засъхнал хоросан. Както и лопата, казвам си, и подбутвам дръжката на лопатата, циментирана здраво в купчина хоросан. Тя започва да вибрира и да дрънчи като огромен камертон. Оглеждам се да намеря мръсното тефтерче и остатъка от молив, които извадих от джоба на гащеризона. Прелиствам, за да открия някоя празна страница и да направя списък с покупките. Пълно е с някакви цифри, свързани със стари строителни обекти, но една от страниците привлича вниманието ми. На нея има грубо нарисувана скица на гола жена и колкото и да е бил бездарен художникът, забелязвам един отличителен детайл.

Косата на жената е пъхната зад ухото й.

Първата ми мисъл е, че е Матилде и че съм попаднал на още едно потвърждение кой е бащата на Мишел. След това оглеждам рисунката внимателно и вече не съм така сигурен. На лицето на жената има точка, която би могла да се вземе за трапчинка, а и си спомням, че съм виждал как Гретхен от време на време пъха кичур коса зад ухото си, несъзнателно имитирайки сестра си. Но рисунката е толкова примитивна, че е невъзможно да се разбере коя е жената на нея. Ако изобщо е някоя конкретна жена, доколкото мога да преценя, може и да е просто някаква случайна драсканица.

Чувам шум отвън и виновно затварям тефтерчето. Оказва се, че е Жорж. Старият мъж прекосява далечния край на двора с по една дрънкаща кофа във всяка ръка. Успокоявам се и се усмихвам мрачно на реакцията си. Това да ти е за урок. Отварям на друга страница и започвам да записвам какво трябва да купя.

След като привършвам, отново отивам в къщата. Вратата е отворена и Матилде е заета с разфасоването на един одран заек. Купата с току-що набрания зелен фасул е до нея, а тя се опитва да отдели крака на заека от ставата, като го реже с нож и го извива.

— Готов съм да отидем за цимента — казвам аз.

Откъм другата част на кухнята, която остава скрита зад вратата, се чува сумтене.

— Време беше. Достатъчно дълго се мота.

Не бях разбрал, че Арно е там. Отварям вратата по-широко, за да мога да го видя. Седнал е до издрасканата кухненска маса, а пред него има голяма чаша кафе, държи на коляното си Мишел, който гризе коричка хляб.

— Къщата е голяма — отговарям аз, не знам защо думите му ме обиждат.

— Не е чак толкова голяма. Чудя се какво правиш горе на скелето по цял ден.

— Ами, как да ти кажа. Пека се на слънце, чета, гледам телевизия.

— Няма да се учудя. Определено не си свършил много работа.

Никой от двама ни не влага особен хъс в спора. Размяната на такива реплики между нас се е превърнала в ежедневие. Което изобщо не означава, че изпитваме симпатия един към друг.

Арно дава на Мишел една коричка, която преди това е потопил в кафето си.

— Не трябва да яде подобни неща — казва Матилде.

Баща й се смее, когато внукът му натъпква подгизналия хляб в устата си.

— Харесва му. Той сам знае кое е най-добро за него.

— Още е малък.

Арно потапя втора коричка в чашата си.

— Хайде, стига, това е само кафе.

— Не искам…

Арно удря силно с длан по масата.

— Глуха ли си?

Мишел подскача от вика му и сбръчква лице. Арно хвърля последен гневен поглед към Матилде.

— Виж сега какво направи!

Започва да подхвърля детето нагоре-надолу върху коляното си.

— Шшшт, тихо, ти си мъж. Ето, виж, тук има още.

В момента, в който се обръща към внука си, гласът и изражението на лицето му омекват. Мишел грабва натопеното парче хляб и го размазва около устата си. Матилде мълчаливо довършва разфасоването на заека. Твърдата извивка на гърба и червените петна, избили по врата й, са единствената проява на протест.

Една врата в задната част на кухнята се отваря и Гретхен влиза вътре. Усмихва се, когато ме вижда, и това е напълно достатъчно да развали настроението на Арно.

— На какво се хилиш? — пита той грубо, докато тя се мотае из кухнята.

— На нищо.

— На мен не ми прилича на нищо.

— Не мога ли да се усмихвам, когато поискам?

— Зависи на какво.

Острият му подозрителен поглед се премества от по-малката му дъщеря към мен. Има огромна разлика между заяждането преди малко и истинската неприязън, с която ме гледа в момента. Изведнъж атмосферата в кухнята се нажежава, дори Мишел млъква и поглежда към дядо си.

След това Матилде идва и застава между нас. Прави го толкова небрежно, че би могло да се приеме за случайност.

— Изчакай ме до микробуса, докато донеса ключа — казва тя.

Никак не съжалявам, когато тръгвам. Затварям вратата след себе си, но изминавам едва няколко крачки и чувам приглушен звук от счупени чинии, последван от пронизителния писък на Мишел. Тръгвам през двора към микробуса.

Един обикновен ден в семейство Арно.

Лицето на Матилде не изразява никакви чувства, когато се задава откъм къщата. Доближава до мен и ми подава връзка ключове.

— Големият ключ е за катинара на портата. Затвори го след себе си.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не.

Обикновено безизразното й лице този път изглежда напрегнато.

— Можеш ли да караш?

— Да, но…

Не очаквах подобно нещо. Никак не ми се искаше да ходя в града, но си представях, че поне Матилде ще дойде с мен.

— Не знам къде да отида.

— Магазинът за строителни материали е недалеч от бензиностанцията, от която си купи цигари. Карай все направо, докато стигнеш до градския площад. След това веднага завий надясно.

Продължава да държи ключовете. Вземам ги неохотно, все още се мъча да измисля нещо.

— Ами кракът ми?

— Педалите са доста меки. Би трябвало да се справиш без проблеми.

Отваря портфейл, който много прилича на мъжки, и вади от него няколко банкноти.

— Това трябва да ти стигне за цимент и за каквото друго ти е необходимо. Иска ми се да мога да ти дам аванс от заплатата, но баща ми…

— Няма нищо.

Още съм твърде слисан от развитието на нещата и в момента парите изобщо не ме интересуват. Матилде очевидно също се чувства неудобно. Обръща се и подпъхва коса зад ухото си. Сещам се за рисунката, но това трае само миг. Имам да се тревожа за много по-належащи неща от личния живот на Матилде.

Макар че все още е рано, въздухът в микробуса е горещ и застоял. Подпирам бастуна на съседната седалка, след това се вмъквам зад волана и се опитвам да натисна педала с превързания си крак. Всичко би трябвало да е наред, стига само да не закача импровизираната си обувка. Закопчавам предпазния колан и в съзнанието ми преминава бегъл спомен, но в момента съм прекалено зает с настоящето, за да се занимавам с него. Минава още известно време, през което проверявам светлините и намествам седалката, след това е крайно време да призная, че само отлагам.

Завъртам ключа.

Моторът пали от третия опит, трака и реве, докато натискам педала на съединителя, за да не загасне. Едва когато ръмженето става ритмично, свалям прозореца и подкарвам по пътя. Скоростите заяждат, когато ги сменям. Превключвам на втора и микробусът започва да подскача по неравните коловози на черния път. Стигам до портата и минавам през цялата дълга процедура — отварям я, изкарвам микробуса на шосето и след това се връщам, за да заключа катинара след себе си. Качвам се обратно в микробуса, моторът му работи, докато оглеждам пътя пред мен. Хайде да тръгваме, казвам си.

По пътя има още няколко коли, но далеч не са много. На старото рено хич не му се иска да се откаже от втората скорост. Двигателят реве, когато с удар превключвам на трета, а малко по-късно и на четвърта. Пета скорост няма, но веднъж свикнал с тази идея, старият микробус продължава да се движи безпроблемно. Карам все направо по сивата ивица на асфалта, насочил съм се към трептящата мараня, която изчезва в момента, в който я доближа. Вече не разбирам защо толкова съм се притеснявал. Отпускам се на седалката, започва да ми става приятно.

През слънчевите ми очила изгорелите от жегата поля изглеждат синкави, а небето е добило невероятен сапфирен оттенък. Облягам лакът на отворения прозорец, приятно ми е вятърът да ме удря в лицето, докато житните поля профучават край мен, но в един момент осъзнавам, че се движа прекалено бързо. Намалявам скоростта с неохота, последното, от което се нуждая в момента, е да ме спрат за превишена скорост.

Част от напрежението ми се връща, когато наближавам бензиностанцията, на която спряхме с Матилде. Но отвън няма никой и аз преминавам бързо покрай нея. Имайки предвид очевидната вражда между баща й и съседите, не мога да я обвиня, че не иска да дойде в града. Макар че, като навлизам в него, виждам, че това едва ли може да се нарече град. Не е много по-голям от село. Минавам покрай няколко къщи и магазини, чиито витрини са направо на тесния тротоар, и след малко се озовавам на централния площад. Той е малък, но доста приятен, има дървета, които хвърлят сянка, както и един фонтан пред игрище за петанк, на което двама възрастни мъже вече хвърлят металните топки към малкото дървено топче.

Откривам магазина за строителни материали лесно. Откритият му двор се намира в една странична уличка, но се вижда добре от главния път. Паркирам микробуса до купчините пясък, тухли и дървен материал, струпани пред приличащата на хангар сграда с ламаринен покрив, и влизам вътре. Палетите с цимент и гипс са складирани на високо край стените. Купувам всичко, което ми е необходимо, и след това несръчно започвам да го товаря в задната част на микробуса. Никак не е лесно, защото не мога да използвам бастуна, а никой от работещите в магазина не бърза да ми се притече на помощ. Но това не ми пречи. Предишното безпокойство вече е изчезнало. На негово място се е настанила известна самоувереност, породена не на последно място от чувството на облекчение. Докато карам обратно към градския площад, усещам, че не ми се иска да се връщам във фермата толкова бързо. Виждам пред себе си място за паркиране и тогава ми хрумва, че не е необходимо да го правя.

Спирам, без много-много да му мисля.

Градчето се е посъбудило, докато купувах строителните материали. Сядам в едно от кафенетата около площада и се наслаждавам на усещането за свобода. Закачам бастуна на ръба на металната маса и тя започва леко да се клати по неравните плочи на тротоара. След няколко минути идва келнер с бележник в ръка.

— Кафе и кроасан.

Облягам се назад, нямам нищо против да почакам. Улицата все още е мокра след сутрешното миене. Водата се стича на капки по алуминиевите крака на столовете. Във въздуха се долавя свежестта на ранната утрин, знам, че след час от нея няма да има и помен. Доволен, че съм уловил момента, поглеждам към тесния път, който разделя магазините от градския площад. Пищно украсеният фонтан е най-голямата забележителност тук и подсказва за богатството на града от предвоенните години. Шумът от ударите на металните топки, който достига до мен откъм игрището за петанк, заглушава шума от двигателя на някой случайно минал мотор или кола. Към двамата възрастни играчи се е присъединил и трети, също толкова грохнал като тях, но засега само наблюдава. И тримата носят на главите си каскети или барети и са облекли пуловери без ръкави, въпреки предстоящата жега. Смеят се и пушат, възкликват при всеки несполучлив удар и се тупат по гърбовете при успех.

Един от тях забелязва, че ги гледам, и фамилиарно вдига ръка за поздрав. Кимвам в отговор, колкото и да е странно, става ми приятно от този приятелски жест.

Седмици наред закуската ми се състоеше единствено от яйца, затова сега кроасанът ми се вижда много вкусен. Кафето е гъсто и тъмно, с малко кафява пяна отгоре. Храня се съвсем бавно, докато в чинията остават само трохи. Отпускам се назад с въздишка, поръчвам си още едно кафе и паля цигара.

Двама млади мъже минават покрай мен, докато пуша. И двамата са около двайсетгодишни, с дънки и маратонки на краката. Не им обръщам никакво внимание, докато не усещам, че е единият от тях е вторачил поглед в мен. Обръща се, когато вдигам поглед, но неприятното чувство нараства, защото забелязвам, че отново гледат към мен, докато завиват покрай площада.

Казвам си, че не е станало нищо особено. Просто съм непознато лице в малък град, а и червената коса веднага издава, че съм чужденец. Но това разваля настроението ми и когато виждам наблизо да паркира жълт фолксваген костенурка, решавам, че повече не ми се стои в това кафене. Оставям парите в чинията и отивам в магазина за цигари отсреща, за да попълня запасите си. Наблизо има пекарна и когато излизам на улицата, ароматът на прясно изпечени кроасани е толкова силен, че не мога да му устоя. Зад тезгяха, отделен с високо стъкло, стои едра жена с леко кривогледи очи. Но когато обслужва една възрастна клиентка и се обръща към мен, усмивката й е топла като току-що изпечен хляб.

— Шест кроасана, моля.

Тя взема кифличките с форма на полумесец от тавата зад гърба си и ги подрежда в хартиен плик. Плащам за тях от собствените си пари. Предполагам, че Матилде и Гретхен ще оценят промяната, сигурно и на тях яйцата са им омръзнали не по-малко, отколкото на мен. Арно може и сам да си купи кроасани.

— Говорите като чужденец — казва жената и ми подава рестото.

Започва да ми става неприятно, макар че коментарът й е съвсем безобиден.

— Англичанин съм.

— Някъде наблизо ли сте отседнали?

— Само минавам оттук — отговарям и излизам, преди да успее да ми зададе следващ въпрос.

Време е да си ходя. Минавам напряко през площада, за да стигна до паркирания микробус. Сега и тримата възрастни мъже играят на петанк, държат сребристите топки с обратен захват и ги хвърлят, извивайки китки от долу нагоре. Земята е суха и топките почти не се търкалят по песъчливата почва. Един от играчите, новодошлият, успява да удари друга топка и да я измести встрани от дървеното топче. Следват смях и възражения. Наблюдавам ги и изобщо не чувам стъпките зад гърба ми, докато някой не извиква:

— Ей, чакай малко!

Обръщам се. Трима мъже прекосяват площада и се запътват към мен. Двама от тях са същите, които преди малко минаха край масата ми. Третият също ми е познат и стомахът ми се свива, когато се сещам кой е.

Онзи нахаканият от бара до бензиностанцията.

Устоявам на изкушението да погледна към микробуса, знам, че няма да мога да стигна до него навреме. Стискам по-силно бастуна и спирам до фонтана. Ледени пръски вода гъделичкат тила ми, тримата застават пред мен, нахаканият е една крачка пред останалите.

— Какво става? Все още ли си при Арно?

Кимвам мълчаливо. Сега си спомням името му — Дидие. Усмихва се, но това е усмивка на убиец. Изглежда на двайсет и една-две години, мускулест, облечен в изцапани с масло дънки и фланелка. Струва ми се, че протритите му работни ботуши имат стоманени върхове.

— И какво те води в града?

— Трябваше да купя някои неща.

— Задачки, а?

Усещам, че ме преценява — не е ясно колко е силен, но кракът му е зле. Освен това е самичък. Посочва към плика от пекарната.

— Какво има там?

— Кроасани.

— Дъщерите на Арно се продават евтино, а? — ухилва се той. — Макар че на мен Гретхен винаги ми се пуска безплатно.

Другите двама започват да се смеят. Искам да се обърна и да си тръгна, но Дидие препречва пътя ми.

— Какво ти е, май не носиш на майтап?

— Имам работа.

— При Арно ли? — вече не се усмихва. — Каква работа? Чистиш лайната на свинете? Или си прекалено зает да чукаш дъщерите му?

Един от другите започва да квичи като прасе. Поглеждам зад тях, градският площад е абсолютно празен. Няма никой, освен възрастните играчи на петанк. Изведнъж слънчевата светлина ми се струва прекалено ярка. Падащата във фонтана вода е кристалночиста, капките й светят на слънцето.

— Какво ти е? Да не би някое прасе да ти е отхапало езика? — озъбва се Дидие. — Кажи на Арно, ако му трябва нещо, да дойде да си го вземе сам, вместо да изпраща шибания си английски слуга. Кажи му, че е долен страхливец. Да не би да мисли, че е на сигурно зад бодливата тел?

— Аз не…

— Затваряй си мръсната уста!

Грабва плика с кроасаните от ръката ми и го хвърля във водата. Стискам бастуна по-силно, защото в това време другите двама пристъпват към мен отстрани и ме притискат към фонтана. Най-после играчите на петанк ни забелязват. „Ей, Ей! Какво става там?“ — провикват се възрастните мъже, но никой не им обръща внимание.

— Познавам те, Дидие Маршан, знам кой си! — крещи единият от старците, а другият се отдалечава с бърза стъпка.

— Майната ти! — отвръща Дидие, без да го погледне.

До този момент се е нахъсвал, готвел се е да ме удари. Изведнъж замахва, изпъва ръката си, свита в юмрук, и спира в последната секунда. Всички се разсмиват, когато отстъпвам назад и краката ми опират в ръба на фонтана. Инстинктивно вдигам бастуна, но ръцете ми са тежки и непохватни.

— Значи така? — възкликва Дидие. — Ще ме удариш с това? Хайде, давай!

Не вярва, че наистина ще посмея да го направя, и за секунда шансът е на моя страна. Краят на бастуна е дебел и в него има тежест, мога да си представя какво ще стане, ако срещне главата му. Отново чувам чупенето на кости, когато Жорж вдигна чука и го стовари върху черепа на прасето, чувам и тежкото тупване на туловището на пода. За момент отново съм в тъмната уличка, виждам черната лепкава кръв на светлината на уличната лампа. Това ме разколебава, но Дидие няма подобен проблем.

Удря ме право в лицето.

Пред очите ми се появяват светлини. Залитам настрани и размахвам бастуна слепешком. Някой го избива от ръката ми. Той се изтърколва шумно на земята. Нещо ме удря в корема и оставам без дъх. Свивам се на две, вдигам ръце в напразен опит да предпазя главата си.

— Какво става тук?

Гласът е дълбок и властен. Поглеждам задъхано нагоре и виждам, че някой избутва нападателите ми встрани. Все още превит на две, единственото, което различавам, е гащеризон с презрамки и престилка отпред. Вдигам глава и виждам мускулестия мъж от бара до бензиностанцията, онзи, когото Матилде нарече Жан-Клод. Зад него е играчът на петанк, който преди малко си тръгна забързано, той едва си поема въздух и стои доста зад новодошлия, който се е изправил пред тримата младежи.

— Попитах какво става тук.

Дидие отговаря мрачно:

— Нищо.

— Значи това е нищо, така ли? А дали Филип знае, че един от механиците му се е скатал от работа и прави „нищо“ на градския площад?

— Не се намесвай, Жан-Клод.

— Защо? За да можете вие, глупаци такива, да пребиете някого в центъра на града?

— Не е твоя работа.

— Не е моя работа ли? Чия работа е тогава? Твоя?

— Той работи за Арно. Няма право да идва тук.

— А ти имаш, така ли?

Брадясалото лице на мъжа става все по-мрачно.

— Добре — продължава той, — щом толкова искате да набиете някого, можете да започнете с мен.

— Жан-Клод…

— Какво чакате?

Той разперва ръце, изглежда толкова здрав, сякаш може да прекърши и тримата едновременно.

— Хайде, смелчаци, чакам ви!

Дидие свежда поглед към краката си.

— Какво, отказвате ли се? Май вече не ви е до бой? — Мъжът поклаща глава с отвращение. — Хайде, разкарайте се!

Те не помръдват от местата си.

— Казах ви да се махате оттук!

Тримата неохотно си тръгват. Дидие спира и насочва пръст към мен.

— Още не съм свършил с теб.

Мъжът ги гледа известно време как се отдалечават и след това се обръща към мен:

— Добре ли си?

Кимвам, но трябва да се облегна на фонтана, за да прикрия треперенето си. Бузата ми гори от удара на Дидие и стомахът ме свива, но нищо сериозно.

Вдигам ръка за поздрав към възрастния играч на петанк, който отново се връща към играта, вземам бастуна от земята и се изправям, за да застана пред човека, който току-що ме спаси. Разбирам защо нападателите ми се оттеглиха. Мъжът не е особено висок, но е здрав като скала, а големите му ръце са покрити с толкова много мазоли, че сякаш е невъзможно да прокървят.

— Благодаря — казвам аз.

— За нищо. Аз би трябвало да ти се извиня — отговаря той и поклаща глава с отвращение. — Дидие ми е братовчед. Когато той прецака нещо, винаги се отразява на цялото семейство.

— Въпреки това оценявам жеста.

Вдигам мокрия плик с кроасаните от фонтана. Водата се стича от подгизналите сладкиши, докато ги изхвърлям в кошчето за боклук.

— Какъв му е проблемът с Арно?

Едрият мъж поглежда към гащеризона ми. Струва ми се, че полага усилие да не го прави.

— По къщата ли работиш?

Кимвам.

— Дойдох за строителни материали.

Забелязах, че отбягва въпроса ми. За пръв път ми хрумва, че ако съм прав и това е бащата на Мишел, ще означава, че сега върша неговата работа. Но следващите му думи изключват тази възможност.

— Трябва да съм те изпуснал. Аз съм управителят на магазина за строителни материали.

Погледът му отново се спира върху гащеризона, който съм облякъл.

— Как се озова при Арно?

— Пътувах на стоп и нараних крака си в тяхната гора. Матилде го закърпи.

— Май преди каза, че си стъпил на пирон?

Сега е мой ред да отбягна въпроса му. Не искам да го лъжа, но и не искам да предизвиквам още неприятности.

— Защо всички толкова мразят Арно? Какво е направил? — питам аз.

Лицето на Жан-Клод добива мрачно изражение.

— Нищо, което да те засяга.

— Дидие не мисли така.

— Дидие е глупак. Но ако искаш съвета ми, стой далеч от този град. Или по-добре си намери работа някъде другаде.

— Защо? Хайде, не ме оставяй да гадая — казвам аз, но той понечва да си тръгне.

Виждам как в продължение на секунда-две се раздира от колебания. Търка брадата си, очевидно обмисля нещо. След това поклаща глава, жестът е насочен повече към самия него, отколкото към мен.

— Кажи на Матилде, че Жан-Клод пита как е племенникът му.

Тръгва си от площада и ме оставя сам до фонтана.