Къщата на Звяра

Седемнадесета глава

На зелената метална табела пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. Карайте внимателно“. Рой намали на шейсет километра в час.

Видя, че десетина души се мотаеха около будка за билети пред стара викторианска къща. Погледна към табелата. Червените букви на надписа бяха разкривени и се стичаха като капеща кръв. „КЪЩАТА НА ЗВЯРА“. Той се ухили и си помисли какво ли, по дяволите, е това.

Намали и започна да се взира в лицата на жените и децата близо до будката. Не откри нито Дона, нито Санди, въпреки че за шест години и двете би трябвало да са се променили. Продължи надолу.

Оглеждаше се да ги види по тротоарите, а също по пътя и в паркингите. Карън каза, че са със син форд маверик. Не го излъга. Не беше в състояние да лъже.

Когато видя един син маверик, паркиран пред бензиностанцията „Шеврон“, не можеше да повярва на късмета си. Карън беше споменала, че са закъсали с колата, но той не очакваше да е нещо сериозно. Мислеше си, че Дона е успяла да се измъкне оттук поне преди един ден.

Спря до бензиновите колонки. Слаб мъж, с презрително изражение, се приближи до прозореца.

— Напълнете я със „Суприм“ — каза Рой.

Не беше съвсем сигурен, дали тази марка бензин ставаше за ролс-ройс. Реши, че бензинджията, ще го поправи. Той обаче нищо не каза.

Рой слезе. Почувства се добре, когато се изправи и протегна. Джобовете на дънките му бяха още влажни. Почеса се по краката и отиде зад колата.

— Тоя форд, ей там — каза той, — не е ли на една жена, която пътува с дъщеря си?

— Може и да е.

— Тя е на трийсет и три, кестенява, много секси. Детето е на дванадесет.

Мъжът повдигна рамене.

Рой извади десетдоларова банкнота. Човекът я гледа известно време, след това я взе и я мушна в джоба на ризата си.

— Как се казва жената? — попита Рой.

— Мога да проверя.

— Не е ли Хейс? Дона Хейс?

Онзи кимна.

— Така е. Спомням си я тази Дона.

— И с нея имаше дете, нали?

— Едно малко русо момиче.

— От кога е тук колата?

— От няколко дена. Докараха я в понеделник сутринта, тоест вчера. Счупен радиатор. Трябваше да ни донесат нов от Санта Роза. Току-що го получихме.

— Значи те са в града?

— Къде другаде да идат?

— Къде са отседнали?

— Има само един мотел, „Уелкъм Ин“, на около три километра нагоре по пътя, вдясно.

Рой даде на мъжа още пет долара.

— Да си държиш устата затворена.

— Защо я търсиш?

— Аз съм й съпруг.

— Ясно! — разсмя се той. — Избягала е от теб?

— Точно така. И смятам да й дам да се разбере.

— Не те упреквам. Жена ти е страхотно парче. Ако бях на твое място, щях да побеснея от яд.

Рой плати бензина и измина около един километър, нагоре по пътя. Видя най-напред ресторанта — дървена сграда, закътана между борове. „Крайпътен мотел Уелкъм Ин. Добра храна.“ Малко по-надолу имаше кафене. Зад него една алея водеше към площадка, обградена от десетина бунгала. Зад входа на алеята беше рецепцията на мотела. Червеният неонов знак „Свободни легла“ светеше.

Рой подмина мотела. Изведнъж стана неспокоен.

Беше толкова близко до целта си. Не искаше да провали нещата. Трябваше му време да размисли.

Продължи да кара по пътя, докато видя широка отбивка. Там спря и изгаси колата. Погледна часовника си. Три и петнадесет.

Колата на Дона е в сервиза, помисли си той. Добре. Ако я вземе днес, или ще тръгне веднага или ще преспи. Ако тръгне, ще мине оттук. Можеше да изчака ида я спре по някакъв начин.

Ами ако тръгне на юг? Не, няма, след като е изминала толкова път в тази посока.

И все пак, възможно е да се върне на юг.

А може би ще остане още една вечер в мотела.

Лесно ще разбере. Ще провери на рецепцията. Ако е решила да остане, вече трябва да е платила.

Всъщност, не може да провери в мотела. Тя ще усети.

Защо пък. Отива до рецепцията, разбира в кое бунгало е и спира колата пред вратата, преди тя да успее да се окопити и да извика ченгетата. Ще нахълта вътре, ще я отмъкне заедно с детето и ще офейка, преди някой да е разбрал какво става.

Няма начин. Хората ще видят. Ченгетата веднага ще тръгнат по петите им.

Защо трябва да бягат? Влиза, заключва и остават в бунгалото. Никой няма да ги безпокои. Има и легла. Като му писне, си тръгва.

Ами ако ги няма?

Ако са излезли? Може на връщане да им кажат от рецепцията, че той е идвал и питал за тях.

— По дяволите! — прошепна той, като видя, че планът му се проваля.

Добре, значи този вариант отпада. Остава само един начин да разбере в кое бунгало са — като не изпуска от очи мястото. Ще ги дебне.

Известно време се оглежда, за да разбере, откъде най-добре ще вижда бунгалата, след това слезе от колата. Взе раницата от задната седалка и я сложи на гръб. Отвори багажника. Джони беше в съзнание. Той я измъкна за ръцете.

Тръгнаха. Рой зърна рецепцията на мотела на около стотина метра пред тях. След това двамата с Джони влязоха в гората. Падналите съчки и шишарките бодяха босите й крака. Започна да плаче.

— Престани!

— Боли ме.

— Искаш ли да те нося?

Тя кимна.

Рой се усмихна. Спомни си, че снощи отказа подобно предложение. Може би започваше да му вярва. Наведе се. Тя ловко обви с ръка врата му, сякаш беше правила това много пъти. Рой я подхвана с едната си ръка зад гърба, а с другата под колената. Изправи се и я понесе между дърветата.

Беше му приятно да носи Джони на ръце. Беше много лека, така че не беше трудно да върви. Държеше го за врата свойски, но той знаеше, че прави това, само за да не падне. Лицето й почти докосваше неговото. Само с едно леко движение на главата си можеше да потърка с буза меката й коса. Чувстваше голотата на краката й върху дясната си ръка. Докато вървеше, галеше кадифената вътрешност на бедрото й. Свободната й ръка не направи опит да го спре.

Пред тях се появиха няколко бунгала. Бяха боядисани. Имитираха облицовка от секвоя. Покривите им — полегати. От задната страна се виждаха прозорци, но нямаше врати. Рой заобиколи последното бунгало. Виждаше паркинга от една пролука между дърветата. Той леко се извиваше между бунгалата, в южна посока. По разположението на паркинга прецени, че прозорците на най-близкото бунгало, вляво от него, навярно гледат към фасадата на останалите бунгала.

Той заобиколи през гората и застана точно зад него. Ухили се. Бунгалото беше под такъв ъгъл, че гърбът му не се виждаше от другите бунгала. Остави Джони на земята.

— Какво правиш?

Шепнеше. Това му хареса.

— Търся къде да се настаним.

Первазът на прозореца беше на нивото на главата му. Прозорецът беше затворен.

— Ще те повдигна — прошепна той. — Виж дали има някой вътре.

Рой свали раницата и се потупа по рамената. Джони се покатери. Държеше се за главата му. Той я хвана за коленете и бавно се изправи, докато очите й се изравниха с долния край на прозореца.

— По-близо — каза тя. Наведе се напред. Бедрата й притискаха главата му. Сложила длани отстрани на очите си, тя надникна през мрежата на прозореца. — По-високо — прошепна тя.

Той я повдигна.

— Има ли някой?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Какво?

— Никой ли няма?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той я смъкна на земята и тя слезе от раменете му.

— Нали не ме лъжеш?

— Никога не лъжа!

— Окей. И никога не лъжи!

— Гладна съм.

— Ще ядем като влезем вътре.

— Какво?

— Имам много неща в раницата. Но първо трябва да се вмъкнем.

— Как?

Той не отговори. Преместиха се до страничната стена. Тук имаше два прозореца, но можеше да ги види някой от отсрещното бунгало, оттатък паркинга. Не искаше да рискува. Върнаха се при задния прозорец.

Можеше да влезе, само ако го счупи.

А това означаваше да вдигне шум.

Какво друго му оставаше да направи? Да иде до някое от заетите бунгала, да почука и, като извади ножа си, да се вмъкне вътре? Някой можеше да го види. Ако не е достатъчно бърз, този, на който попадне, ще се развика. Това щеше да е по-кофти, отколкото шума от счупено стъкло.

Може би трябва да се мушне под бунгалото и да дебне Дона оттам. Коленичи и огледа пространството отдолу. Разстоянието от земята до бунгалото беше около петдесетина сантиметра. Имаше достатъчно място. Щеше да вижда добре откъм предната част.

Там сигурно е много мръсно. Кой знае какви буболечки и паяци има. Плужеци. А може би дори и плъхове. Не се знае колко ще трябва да чака. Часове, може би. И какво ще прави с Джони? Не става.

С ножа си разхлаби двете най-долни скоби на мрежата. Махна и останалите, свали я. Подпря я до стената.

Бръкна в раницата и извади фенера.

— Хайде — каза той. — Качвай се на раменете ми.

Джони се покатери.

Рой й подаде фенера. Изправи се.

— Виждаш ли? Удари силно!

— Тук ли? — тя посочи към дървеното черчеве, в края на горния прозорец.

— Точно там. Счупи стъклото точно над него и отвори резето. Използвай дръжката на фенера. Удряй!

— Тук ли?

— Малко по-наляво.

— Тук?

— Да. Удари силно, за да го счупиш от първия път.

Тя обгърна челото му с едната си ръка и замахна. Рой чу силния удар на фенера. Стъклото не се счупи.

— По-силно! — прошепна той. — Удряй силно! С все сила — чакаше. — Хайде, дявол да те вземе!

Фенерът се стовари върху темето му. Още веднъж и още веднъж. Болка прониза черепа му. Закри главата си с ръка. Фенерът го удари по пръстите.

Наведе се рязко и блъсна Джони в стената. Тя извика. Изпусна фенера. Рой посегна към нея. Хвана я за блузата и я дръпна. Тя се претърколи над главата му. Падна по гръб.

— Ей!

Рой погледна към ъгъла на бунгалото. Видя момиче на около шестнайсет години, с хавлиени кърпи в ръце.

— Какво по дяволите правиш? — каза тя строго.

Усети в гласа й повече гняв, отколкото страх.

Рой веднага измъкна ножа си. Притисна го в корема на Джони.

— Ще я убия, ако не се приближиш.

— Няма да посмееш.

— Само да се развикаш или да избягаш, ще я разпоря като шаран.

Момичето започна да клати глава.

— Ти си луд! — каза тя.

— Ела тук.

Момичето започна да пристъпва към него със ситни, колебливи стъпки. Не откъсваше поглед от него, сякаш се опитваше да го запомни.

Той гледаше как ранният вечерен бриз развя косата й. Видя как малките й гърдите примамливо потрепваха под бялата тениска. Гледаше стройните й, загорели крака.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Аз трябва да те питам.

— Отговори.

— Мотелът е мой.

— Твой?

— На семейството ми.

— Значи в тебе са ключовете — каза той и се ухили.