Къщата на Звяра

1

— Представяш ли си, тази стара вещица да разправя, че съм избягал и изоставил Томи, за да спася собствената си кожа! Тази стара чанта кокали! Каква мерзост! Ще я дам под съд!

— Не трябваше да издаваш самоличността си.

— Да, съжалявам — той поклати глава, намръщен и отчаян. — Но, Джадж, ти чу какво каза тя за мене.

— Да, чух.

— От нея лъха зловонието на ада!

— Извинете! — зад тях се чу женски глас.

— О, не-е! — промърмори Лари.

Те се обърнаха към жената, която бързаше по тротоара към тях и водеше със себе си русо момиче. Джуд разпозна и двете.

— Ще изтичаме до колата — прошепна Лари.

— Едва ли е необходимо.

— Джадж, моля те! Със сигурност е някоя репортерка или някакъв друг вид от онези безскрупулни типове, които търсят сензации.

— На мене не ми изглежда такава.

— О, за бога! — той потропа с крак. — Моля те!

— Ти върви в колата. А аз ще видя какво иска.

Джуд му подаде ключовете. Лари ги грабна и избяга няколко крачки напред.

— Никак не обича журналистите — каза Джуд.

— Не съм журналистка.

— И аз така си помислих.

Тя се усмихна.

— Но ако не сте от пресата, защо тогава ни преследвате?

— Страхувах се, че ще изчезнете.

— Така ли?

— Да — с глава наклонена на една страна, тя сви рамене. — Казвам се Дона Хейс — протегна ръката си. Джуд я хвана леко. — Това е дъщеря ми, Санди.

— Аз съм Джуд Ръкър — каза той, като продължаваше да държи ръката й. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Видяхме ви на закуска.

— Аз не съм — каза Санди.

— Добре, само аз ви видях.

Джуд се намръщи и, забавлявайки се, продължаваше да държи ръката й.

— О, да! Вие седяхте на масата зад мен, нали?

Дона кимна.

— Бяхме и на обиколката.

— Да, точно така. Хареса ли ви?

— Според мен беше ужасно.

— Според мен беше чудесно — каза момичето. — Толкова ужасяващо.

— Беше ужасяващо, наистина — той обърна очи към Дона, но не каза нищо, а стоеше в очакване.

— Както и да е — каза тя и си пое дълбоко дъх.

Въпреки че се усмихваше, изглеждаше разтревожена.

— А какво ще кажете за лудата жена преди обиколката? — попита го Санди.

Тревогата внезапно изчезна от лицето на Дона. С глас, изпълнен с искреност, тя сподели:

— Точно затова исках да говоря с вас, затова ви проследих по този начин — тя се усмихна срамежливо. — Исках да ви кажа колко хубаво беше, че защитихте онази жена — как й помогнахте. Беше толкова на място.

— Благодаря.

— Трябваше да му разбиете мутрата на онзи глупак — допълни Санди.

— За малко да го сторя.

— Трябваше да му забиете една.

— Той се оттегли.

— Санди обича насилието — каза Дона.

— Е — каза Джуд.

Той изрече това междуметие и го остави да виси като точка, поставяща край на неговото участие в разговора.

— Е — повтори като ехо Дона. Въпреки че усмивката й продължаваше да стои на лицето, Джуд видя как започва да изчезва. — Просто исках да ви кажа… колко много ми хареса как помогнахте на жената.

— Благодаря. Беше ми приятно да се запозная и с двете.

— И на мене ми беше приятно — каза Санди.

Дона тъкмо щеше да си дръпне ръката, но Джуд я хвана по-здраво в своята.

— Бързате ли много? Искате ли да изпием по една водка? С доматен сок? — попита той.

— Ами…

— Санди — каза той, — какво ще кажеш за една кола или севън-ъп?

— Дадено!

— А вие? — обърна се той към Дона.

— Да, разбира се. Защо не?

— Мисля, че в „Уелкъм Ин“ имат това, което търсим. Вие пеш ли сте?

— Да, цяла сутрин ходим — каза Дона.

— В такъв случай, ще ви закарам до вратата с моята кола — той стигна с тях до крайслера и видя, че е заключен.

Лари му се усмихваше и умираше от удоволствие. Джуд му показа с жестове да отвори. Прозорецът на предната дясна врата се спусна бавно със свистене.

— Кажи? — попита Лари невинно.

— Те са ни приятелки.

— Може би, но са твои приятелки.

Джуд се обърна към Дона.

— Трябва да го очаровате.

Тя се наведе. Когато очите им бяха на едно ниво, каза:

— Казвам се Дона Хейс — подаде ръката си през прозореца.

Лари я пое, здрависа се бързо и се усмихна напрегнато.

— Признайте си, че сте репортер.

— Работя като туристически агент в една компания.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Така е — потвърди Санди.

— Тебе никой не те пита — отговори й грубо Лари.

Санди започна да се киска.

— А тя коя е?

— Това е Санди, дъщеря ми.

— Дъщеря, значи? Тогава сте омъжена?

— Вече не съм.

— Ааа! Значи сте феминистка!

Санди се обърна, като се смееше неистово.

— Не обичате ли феминистките? — попита го Дона.

— Само с кетчуп — отвърна той.

Когато Дона се засмя, ъгълчетата на устата на Лари започнаха да потръпват от прикрита радост.

— Предполагам… — той преглътна. — Предполагам, че ще бъда изгонен на задната седалка с госпожица Кис-кис — после отключи вратата и излезе от колата.

Дона се качи в колата. Настани се бързо по средата на предната седалка.

— Госпожица Кис-кис може да се разположи сама отзад.

— Най-сетне истинска дама! Запознах се с истинска дама! — Лари седна до нея.

Тя отключи вратата на Джуд, докато Лари се пресягаше да отключи задната врата.

— Накъде сме? — попита Лари, тупайки се по краката.

— Към „Уелкъм Ин“ — каза Джуд. — Ще изпием по нещо и ще обядваме.

— Великолепно! Купон! Обичам купоните — той погледна през рамо. — Не обичате ли купоните, г-це Кис-кис?

— Намирам ги за очарователни — отговори Санди и избухна в нов пристъп на истеричен смях.

Докато минаваха покрай бензиностанцията „Шеврон“, Санди извика:

— Ето я нашата кола!

— Повредена ли е? — попита Лари.

Дона каза:

— Снощи имахме малко произшествие.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Просто няколко драскотини.

— Искате ли да спра? — попита Джуд.

— Да, ако обичате.

Спря пред бензиностанцията. Лари излезе от колата, за да мине Дона. След това се качи обратно и затвори вратата.

— Предполагам, че една жена много лесно може да разглоби една кола — каза Лари, като оглеждаше момичето. — Майка ти как успя да го направи?

Джуд не чу отговора на момичето. Цялото му внимание бе погълнато от Дона — от начина, по който слънцето си играеше с буйната й кестенява коса, от вътрешната извивка на гърба и закръглените половини на дупето й, които мърдаха под джинсите, докато вървеше. Пред канцеларията тя се спря с един мъж, облечен в работен комбинезон и самодоволна усмивка. Приказваха. Дона застана на левия си крак и пъхна ръка в задния си джоб. Кимна с глава. С грациозно завъртане последва мъжа до колата, където той отвори предния капак и поклати глава.

Джуд гледаше как косата й се спусна надолу, от едната страна на лицето, докато се навеждаше за да погледне под капака. Изправи се, като продължаваше да говори.

— Аууу — чу той гласа на Санди.

Мъжът затвори капака на колата.

Дона му говореше и кимаше, докато онзи говореше. Тя пъхна и двете си ръце в предните джобове и застана отново на левия си крак. След това се завъртя. Отправи се с големи крачки към колата на Джуд, сви рамене, направи физиономия да изрази негодувание и се усмихна.

Лари излезе, за да я пусне да мине.

— Ами — каза тя на Джуд — все още има надежда, но трябва да изпратят нов радиатор от Санта Роза.

— Това ще отнеме два дни, така ли?

— Каза, че евентуално можем да тръгнем утре.

— Чак утре? — Санди попита разтревожено.

— Няма друг начин, миличко.

— Налага ли се да стигнете някъде бързо? — попита Джуд и подкара колата.

— Не, не конкретно. Просто два дни в този град е с два дни повече, отколкото имахме намерение да останем. Това е всичко.

— Аз съм прекарал дванадесет години в този прекрасен град — каза Лари. — Ще се удивите, ако разберете колко много неща могат да се правят тук.

— Какви например? — попита Санди.

— Най-разпространеният спорт досега е да седиш на ъгъла на двете главни улици и да наблюдаваш как се сменят светлините на светофара.

— Ужас!

— Отседнали ли сте някъде? — попита Джуд.

Дона кимна.

— Имаме стая в мотела „Уелкъм Ин“.

— Хей, това не е ли радостно съвпадение! — възкликна Лари. — И ние! Всички ли играем бридж?

— Никога не съм играл карти — каза Джуд.

— Не се прави!

— Освен това, вече имаме планове за вечерта.

— Вярно!

— Трябва да свършим една работа — каза той на Дона.

— Само за един ден ли сте в града? — попита тя.

— Може да останем няколко дни. Трудно е да се каже на този етап. Зависи от това как ще тръгнат нещата.

— С каква работа се занимавате?

— Ние работим за… — изведнъж той осъзна, че не иска да лъже. Не и тази жена. Необходимостта да запази прикритието си не беше толкова голяма, колкото обикновено, и не си струваше загубата. — Бих предпочел да не ви казвам.

— Няма проблеми. Извинявайте за любопитството.

— Няма нищо, не се…

— С удоволствие ще им разкажа за нашата работа.

— Лари!

— Ние възнамеряваме да…

— Недей!

— Да убием Звяра.

— Моля? — попита Дона.

— Кеф! — извика Санди.

— Звярът. Чудовището от „Къщата на Звяра“. Джаджмънт Ръкър и аз ще го повалим!

— Наистина ли? — попита Дона, като се обърна към Джуд.

— Вярвате ли, че има Звяр? — попита той.

— Все пак нещо е убило всичките тези хора.

— Или някой — каза Джуд.

— Убиецът на Том Багли не беше човешко същество — настояваше Лари.

— А какво беше? — попита Санди.

— Ще ти покажем трупа му — каза Лари — и тогава сама ще решиш какво е.

— Какво е труп?

— Мъртво тяло, миличко.

— О, отвратително.

— Имаме план — каза Джуд — да открием какво или кой убива хората в тази къща. След това ще се справим с него — той й се усмихна. — Обзалагам се, че не знаехте, че пътувате с двойка безумци. Все още ли сте съгласна да изпиете един коктейл с нас?

— Сега имам нужда да изпия два.

2

— Извинете — каза Дона. Тя дръпна стола си назад. — Ако питиетата пристигнат преди да съм се върнала, не ме чакайте.

— И аз ще дойда — каза момичето.

Джуд ги наблюдаваше, докато вървяха през препълненото заведение. След това се наведе към Лари. Много тихо му каза:

— Затваряй си устата. Ако още някой разбере за какво сме дошли в града, работата е приключила. Ще задържа предплатата, ще се върна обратно в Сан Франциско и край.

— Но, Джадж. Какво толкова може да стане…?

— Ще загине още някой.

— О, добре. Щом настояваш.

— Настоявам.

Докато си пиеха коктейлите и обядваха, никой повече не спомена „Къщата на Звяра“. Когато вече привършваха, Лари им каза, че знае една пътека, която води през тесен проход надолу към плажа.

След като се наобядваха, всички заедно отидоха до рецепцията на мотела и се регистрираха за още една нощ. След това се разделиха, като оставиха Дона и Санди да си облекат банските костюми. Джуд се отпусна на леглото, с кръстосани крака и ръце, сгънати под главата. Заспа.

— Ето ги! — съобщи Лари, като го събуди. Неспокойният мъж се махна от прозореца и се огледа в огледалото на тоалетката. — Как изглеждам?

Джуд се взря в ризата на червени цветя и белите къси панталони.

— Липсва ти панамена шапка?

— Не успях да взема всичко необходимо.

Излязоха от бунгалото. Лари се спусна напред да посрещне двете дами, а Джуд остана назад, за да огледа Дона. Тя носеше синя риза с навити ръкави. Под висящите краища на ризата се виждаха краката й — стройни и мургави. Беше без бански костюм.

— Надявам се, че под блузата не си „натюр“ — каза Лари.

— Почакай и ще видиш.

— О, моля те, позволи ни да надникнем. Само мъничко.

— Не може.

— Моля те.

Санди се превиваше от смях и замахна с дънковата си чанта към Лари. Той се завъртя и се наведе. Чантата го хлопна по гърба.

— Жестоко джудже! — извика той.

Момичето отново започна да върти чантата.

— Стига толкова, миличко.

— Но той е необикновен — каза Санди задъхано, продължавайки да се смее.

— Винаги ли се държи така? — Дона попита Джуд.

— Запознах се с него едва снощи.

— Наистина ли?

— Джаджмънт никога не лъже — каза Лари.

Качиха се в крайслера на Джуд и Лари започна да го упътва как да стигнат до крайбрежната улица покрай бензиностанцията „Шеврон“, покрай „Ресторанта на Сара“ и надолу, през още две пресечки с магазини. От лявата страна, пред тях, се изпречи „Къщата на Звяра“. Разговорите и смеховете внезапно секнаха, но никой не спомена къщата.

Лари пръв наруши тишината.

— Свий вдясно — по онзи черен път.

Джуд зави.

— Тук ли живее майката на Аксел? — попита Санди, сочейки към тухлената къща.

— Да — каза Дона.

Джуд погледна към тухлената къща отляво и видя, че е без прозорци.

— Странно — промърмори той.

— Наистина — каза Лари и попита Дона: — Откъде познаваш Аксел?

— Той ни докара снощи в града?

— Странна птица е.

— Той е със забавено развитие — обясни Санди.

— Естествено, с майка като Маги Куч…

— Какво?

— Майката на Аксел е Маги Куч, собственицата на „Къщата на Звяра“, екскурзоводката на обиколките.

— Така ли?

— Да.

— Омъжила ли се е повторно след убийствата? — попита Дона.

— Карай вдясно, Джадж. Не, но е имала връзки. В града се предполага, че Уик Хапсън е бащата на Аксел. Той работи за Маги от самото начало и живеят заедно.

— Мъжът, който продава билети на касата? — попита Дона.

— Точно така.

— Приятно семейство — каза Джуд. — Къщата няма прозорци.

— Наистина няма.

— Как така? — попита Санди.

— За да не може Звярът да влезе вътре, разбира се.

— Това е ужасно — Санди, като че ли съжаляваше, че въобще е попитала.

Черният път се разширяваше и свършваше.

— А, стигнахме! Паркирай някъде, Джадж. Той обърна колата с предницата навън и я паркира отстрани на пътя.

— Страхотно ще ви хареса този плаж — каза Лари, докато излизаше.

Преди да отвори вратата, Джуд разгледа Дона. Както беше предположил, под ризата си тя носеше бански костюм или поне долната му част. Синята лъскава материя блесна в очите му, когато тя се наведе, за да слезе от колата.

Той се присъедини към другите, които го чакаха отвън. Вятърът вееше приятно и разпръскваше горещината като свежа струя.

— Тръгваме ли? — Лари попита Дона.

— Готови ли сме? — обърна се тя към Джуд.

— Аз съм готов. Ти готова ли си, Санди?

— Всички сте толкова смешни.

Вървяха в колона по един по тесния проход, който се спускаше под остър ъгъл между две пясъчни дюни. Джуд присви очи от вятъра. Той свиреше в ушите му и довяваше само най-силните думи на Лари, който разказваше някакъв детски спомен.

Проходът направи завой и изведнъж пред тях се разкри океанът. Върху неспокойната синя повърхност имаше пяна, която образуваше редици от бели шапчици. Вълните се разбиваха в скалист нос. От тази страна на носа вълните се миеха спокойно в пясъчната ивица. Джуд не виждаше никого на плажа.

— А, великолепно! — извика Лари, като разпери ръце и пое дълбоко въздух. — Който последен стигне до плажа, е глупак!

Той се затича. Санди го последва.

Джуд се обърна към Дона.

— Няма ли да участваш в състезанието?

— Не.

Вятърът развяваше кичури коса по лицето й. Джуд ги отмести с ръка. Не можеше да отдели очите си от нейните.

— Обзалагам се, че знам защо — каза той.

— Защо?

— Страхуваш се, че ще те победя.

— Дали това е причината? — очите й светеха развеселени, но сериозни, като че ли не би си позволила да се подведе от неговите закачки.

— Така е — каза той.

— Наистина ли се казваш Джаджмънт?

— Наистина.

— Искам да останем насаме, Джаджмънт.

Той постави ръце на раменете й. Привлече я към себе си. Усети как тялото й се притиска в неговото, как ръцете й нежно докосват гърба му, как влажните й устни леко се разтварят.

— Не сме сами — каза тя след малко.

— Може би трябва да престанем, а?

— По-добре да престанем, докато е време.

— Не бих казал, че е добре, но…

— Няма как.

Като се държаха за ръце, те се спуснаха надолу през прохода. На плажа Санди тичаше пред Лари. Тя се гмурна във водата. Лари спря на края на водата и падна на колене. Момичето му махна да влезе във водата, но той поклати глава.

— Хайде! — чу Джуд през шума на вятъра и вълните.

Санди се плискаше във водата и пръскаше Лари.

— По-добре да побързаме — каза Дона, — преди очарователната ми дъщеря да я прихване нещо ида го завлече навътре.

Момичето изтича на брега и започна да дърпа Лари за ръката.

— Остави го, Санди!

Лари, все още на колене, успя да се обърне.

— Няма нищо, Дона — извика той. — Мога сам да се справя с нея.

Санди пусна ръката му, заобиколи го и скочи на гърба му.

— Дий, дий! — извика тя.

Той се наведе напред и започна да подскача на „четири крака“ по пясъка, като издаваше звуци, които първоначално наподобяваха цвилене на кон. След това се изправи на крака. Санди, която го държеше здраво около шията, погледна назад към Дона и Джуд. Не каза нищо, но на лицето й се изписа страх. Лари се завъртя в кръг, като дърпаше ръцете на момичето, и Джуд видя ужаса в широко отворените му очи. Цвиленето му се превърна в накъсано пъхтене от страх. Той подскачаше и се изпъваше, опитвайки да се освободи.

— Господи! — извика Дона и се спусна към тях.

Джуд изтича покрай нея към момичето, което сега вече крещеше от ужас.

— Лари, спри! — извика той.

Лари като че ли не го чуваше. Той продължаваше да подскача и да се извива, теглейки силно момичето за ръцете.

В следващия миг Санди падна назад, а краката й продължаваха да обвиват кръста на Лари. Една от малките й ръчички се държеше здраво за яката на Лари. Ризата му се разцепи надолу по гърба и той извика. Джуд хвана падащото момиче.

Лари се обърна рязко и ги погледна с налудничав поглед. Отдалечи се. Падна. Подпря се на единия лакът и продължи да се взира в тях. Бавно и постепенно необичайното изражение на лицето му изчезна. Задъханото му дишане започна да се успокоява.

Джуд остави Санди в ръцете на майка й. Отиде при него.

— Не трябваше… да скача на гърба ми — гласът му се извиваше в жално скимтене. — Не точно на моя гръб.

— Всичко вече е наред — каза Джуд.

— Не точно на гърба ми.

Той легна на пясъка, покри очите си с ръце и тихо заплака.

Джуд коленичи до него.

— Успокой се, Лари. Всичко свърши.

— Не е свършило. Никога няма да ми мине. Никога.

— Ужасно много уплаши детето.

— Зна-а-а-м — каза той, провлачвайки думата като отчаян стон. — Съжа-ля-вам. Може би… ако се извиня.

— Опитай.

Той подсмръкна и си избърса очите. Когато седна, Джуд видя белезите. Те кръстосваха рамената и гърба му в дива плетеница, по-бели от бледата му кожа.

— Те не са от Звяра. Получих ги при падането. Звярът не ме е докосвал. Въобще не ме е докосвал.