Къщата на Звяра

1

Нубийските телохранители, облечени като сводници, се нахвърлиха върху Ръкър от всички страни. Черните им лица лъщяха от пот, а зъбите им блестяха големи и бели. Някои насочиха пистолети в лицето му. Други започнаха да го обстрелват с автоматичен огън. Тракаха калашници. Той покоси първите, но прииждаха други, които тичаха, крещяха, размахваха къси тежки саби. Американският му автомат прокара цели тегели по ярките им ризи. Вторите паднаха, но дойдоха още.

Откъде, по дяволите, се взимат? — почуди се той.

От Ада.

Продължаваше да стреля. Сто и седемдесет изстрела за шест секунди. Шест извънредно дълги секунди.

Продължаваха да извират. Едни от тях носеха копия. Някои бяха голи.

Той хвърли празния пълнител, сложи нов и продължи да стреля.

Сега вече всичките бяха голи. Тъмните им кожи проблясваха на лунната светлина. Никой не носеше огнестрелно оръжие. Само ножове, мечове и копия.

Убих всичките сводници, помисли си той. Кои са тези? Резервите. Когато се справя и с тях, ще съм свободен и ще се прибера у дома.

Страхът обаче шепнешком вещаеше смъртта му. Погледна надолу и видя, че цевта на автомата беше клюмнала и се топеше от високата температура.

О, Господи, Господи, сега ще ме хванат. Ще ме повалят. Ще ми отрежат главата. О, Господи!

Дишаше тежко. Сърцето му препускаше. Направи рязко движение в леглото. По гърба му се стичаше струйка пот. Прокара ръка през влажната си коса и я избърса в чаршафа.

Погледна будилника.

Беше едва пет минути след полунощ. По дяволите. Този път ме връхлетя много по-рано от обикновено. Когато кошмарът му се появеше в четири или пет часа сутринта, можеше да стане, да излезе да закуси и да започне деня си. Когато кошмарите го нападаха толкова рано, се чувстваше много зле.

Изправи се замаян. Потта върху голото му тяло стана студена. В банята се изсуши с хавлиена кърпа. След това облече халата и отиде във всекидневната на апартамента. Запали всички лампи. Включи телевизора. Премина бързо през всички канали. Даваха някакъв филм, който току-що бе започнал. Извади бира „Хамс“ от хладилника, кутия фъстъци от шкафа и се върна във всекидневната.

Посегна да отвори бирата и видя, че ръката му трепери.

Когато изпълняваше задача, никога не трепереше.

Джаджмънт Ръкър е железен.

Само да можеш да го видят сега.

По дяволите тези отвратителни кошмари.

Ще изчезнат. Винаги изчезваха. Въпрос на време.

По-добре е да гледа филма.

Опита се.

Когато бирата свърши, отиде в кухнята за още една кутия. Отвори консервата и погледна през прозореца. Лунната светлина образуваше сребърна пътека по водата. От другата страна на залива, върху хълмовете над Сосалито, мъглата се беше разстлала бяла като пряспа сняг. В мъгла беше обвит и почти целият мост Голдън Гейт. От него се виждаше само върхът на северната му кула с мигащата червена светлина. Вероятно другата кула също се подаваше от мъглата, но остров Белведере закриваше тази част от гледката. Вслуша се в тихия вой на сирената, която предупреждаваше за мъгливо време, след това занесе бирата във всекидневната.

Тъкмо се канеше да седне на дивана, когато пронизителен мъжки писък разцепи тишината.

2

Джуд се ослуша пред вратата на апартамент номер 315. Отвътре се чуваше как някой диша тежко. Джуд потропа тихо на вратата.

В края на коридора от една врата надникна жена с ролки на главата.

— Хайде по-тихо? Ако не, ще извикам ченгетата. Знаете ли колко е часът?

Джуд й се усмихна.

— Да — каза той.

Гневът, който беше изкривил лицето й, изчезна. Тя му се усмихна подканващо.

— Вие сте новият наемател, нали? Този от апартамент 308? Казвам се Сали Ленард.

— А сега си легнете, госпожице Ленард.

— Случило ли се е нещо с Лари?

— Аз ще видя.

Като продължаваше да се усмихва, Сали затвори вратата.

Джуд почука отново.

— Кой е? — попита мъжки глас.

— Чух писък.

— Извинявайте! Събудих ли ви?

— Не, вече бях станал. Кой изкрещя?

— Аз. Нищо особено. Сънувах кошмар.

— И вие наричате това нищо?

Джуд чу да се дърпа предпазната верига. Вратата се отвори и той видя мъж по пижама на райета.

— Говорите, като че ли знаете какво представляват кошмарите — каза мъжът. Въпреки че разрешената му от съня коса беше бяла като мъглата, изглеждаше на не повече от четиридесет години. — Казвам се Лорънс Мейуд Ашър.

Той подаде ръка на Джуд. Беше костелива и влажна. Вялото ръкостискане говореше за изтощеност и като че ли се опита да изсмуче сила от ръката на Джуд.

— Казвам се Джуд Ръкър — каза той, докато влизаше.

Мъжът затвори вратата.

— Добре, Джудсън…

— Цялото ми име е Джаджмънт.

Лари се развесели и попита закачливо:

— Като Страшния съд6?

— Баща ми е баптистки свещеник.

— Джаджмънт Ръкър. Звучи очарователно. Искате ли малко кафе, Джаджмънт?

Той си спомни за отворената бира в своя апартамент. По дяволите, ще я използва утре като готви.

— Да, би било чудесно.

— Познавач ли сте?

— Съвсем не.

— Нищо, това ще ви достави истинска наслада. Опитвали ли сте някога ямайско кафе?

— Не, доколкото си спомням.

— Добре, ето че ще имате тази възможност. И вашето слънце изгря.

Джуд се усмихна, изненадан от оживеността на мъжа, който беше изкрещял.

— Ще дойдете ли с мен в кухнята?

— Разбира се.

Там Лари отвори малка кафява торбичка. Поднесе я към лицето на Джуд. Джуд усети силния аромат на кафето.

— Мирише хубаво — каза той.

— Няма как да не мирише. Това е най-хубавото кафе. С какво се занимавате, Джуд?

— Инженер съм — каза той, използвайки обичайното си прикритие. — Работя в „Брехт Брадърс“.

— Звучи ми като немски сироп за гърло.

— Компанията строи мостове, електроцентрали. А вие?

— Преподавам.

— В гимназия?

— Боже опази! Достатъчно се занимавах с тези безочливи, невъзпитани, вулгарни копелета преди десет години. Никога повече! За бога, не!

— На кого преподавате сега?

— На елита — той пусна кафемелачката. — Висш ешелон — Американски сили. Преподавам американска литература.

— А те не са ли вулгарни?

— Техните псувни не са отправени по мой адрес.

— Да, има разлика — каза Джуд.

Той наблюдаваше как мъжът сложи с лъжица от смлените зърна във филтъра на машината за кафе и я включи.

— Голяма разлика. Ще седнем ли?

Отидоха във всекидневната. Лари се разположи на дивана. Джуд седна на стол с облегалка, но не се облегна.

— Наистина се радвам, че се отбихте при мене, Джаджмънт.

— Защо не ми викате Джуд?

— А защо не Джадж7?

— Аз дори не съм юрист.

— Ако съдя по външния ви вид, навярно сте добър съдник. На човешкия характер, на положението, на това какво е добро и какво е зло.

— И познахте всичко това по външния ми вид?

— Разбира се. Значи, ще ви наричам Джадж.

— Добре.

— Кажете ми, Джадж, какво ви накара да дойдете и да почукате на вратата ми?

— Чух писъка.

— Разбрахте ли, че е предизвикан от кошмар?

— Не.

— Може би решихте, че някой ме убива?

— Тъкмо това си помислих.

— И въпреки опасността дойдохте. При това невъоръжен. Вие сте смел човек, Джадж.

— Едва ли.

— Или може би сте виждали толкова страшни неща, че възможността да се сблъскате с един прост убиец ви изглежда дреболия.

Джуд се засмя.

— Да, сигурно е така.

— Както и да е. Аз действително се радвам, че дойдохте. Срещу ужасите на нощта няма по-добра противоотрова от приятелско лице.

— Често ли ви спохождат кошмари?

— Почти всяка нощ през последните три седмици. За двадесет и една нощи аз съм имал кошмари деветнадесет нощи поред. Трябва да ви кажа, че ми изглеждат като години.

— Разбирам ви.

— Понякога се чудя, дали изобщо някога съм живял без кошмари. Разбира се, че имаше и такова време. Аз не съм луд, нали ме разбирате, само съм разстроен. Нервен съм. Много. Ужасно нервен бях и съм. Но защо твърдите, че съм побъркан?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, разбира се, че не — той се усмихна с крайчеца на устата. — Това е Едгар Алан По. От разказа „Сърцето-издайник“ — за един друг нещастен човек. Нещастен до умопобъркване. Аз приличам ли на умопомрачен?

— Изглеждате уморен.

— Цели деветнадесет нощи!

— Знаете ли какво е предизвикало кошмарите ви? — попита Джуд.

— Сега ще ви покажа — той извади една изрезка от вестник, която лежеше на масата, под списание „Таим“. — Прочетете това, докато донеса кафето.

Той стана от дивана и подаде на Джуд статията от вестника.

Останал сам в стаята, Джуд се отпусна на облегалката и прочете:

Джуд се наведе напред и погледна Лари, който в този момент, с нервна усмивка на лицето, носеше в стаята двете чаши с кафе. Взе една от тях. Изчака Лари да седне. После каза:

— Вие се представихте като Лорънс Мейуд Ашър.

— Винаги съм бил голям почитател на Едгар Алан По. Всъщност предполагам, че до голяма степен именно неговото влияние ме подтикна да изследвам „Къщата на Звяра“ онази нощ с Томи. Когато най-накрая реших, че едно ново име ще бъде много важно за емоционалното ми оцеляване, изглеждаше съвсем на място да приема името на преследвания герой на По — Родерик Ашър.8

3

Лорънс Мейуд Ашър пиеше кафето си в крехка чаша от костен порцелан. Джуд наблюдаваше как задържа течността в устата си като вино и й се наслаждава, преди да я погълне.

— Ммм, прелестно е — той погледна нетърпеливо Джуд.

Джуд повдигна чашата си. Хареса му тежкия аромат и отпи. Беше по-силно, отколкото го предпочиташе.

— Не е лошо — каза той.

— Вие сте цар на сдържаните изказвания, Джадж — по лицето на измъчения човек се изписа загриженост. — Наистина ви харесва, нали?

— Хубаво е. Много е хубаво. Просто не съм свикнал с ямайско кафе.

— Никога не свиквайте с нещо, което обичате. Удоволствието се притъпява.

Джуд кимна и отпи още една глътка. Този път кафето имаше по-добър вкус.

— Кошмарите ви с „Къщата на Звяра“ ли са свързани? — попита той.

— Винаги с къщата.

— Изненадан съм, че са предизвикани от статията във вестника, ако се има предвид какво сте преживели тогава.

— Статията, малко или много, съживи кошмарите. Иначе аз постоянно ги сънувах, в продължение на няколко месеца, непосредствено след моето… преживяване. Лекарите предложиха психиатрично лечение, но родителите ми не се съгласиха. Колкото и да бяха разумни, те възприемаха психиатрията като преследване на идиоти и побъркани. Преместихме се от Малкаса Пойнт и кошмарите ми бързо изчезнаха. Винаги съм мислел, че това бе една победа на здравия разум над шарлатанството — той се усмихна, видимо доволен от остроумието си и се отдаде отново на удоволствието да пие кафе.

— За съжаление — продължи той — не можахме напълно да загърбим случката. Непрекъснато ни откриваше поредният журналист, който искаше да напише нещо неизвестно за злополучната туристическа атракция. Това винаги отключваше нови кошмари. Всяко голямо списание публикува статии за историята.

— Виждал съм някои от тях.

— Прочетохте ли ги?

— Не.

— Дрън-дрън сензации! Ах, тези репортери! Знаете ли какво представлява репортерът? „Писател, който чрез догадки си проправя път до истината и я прогонва с буря от думи.“ — Амброуз Биърс. Единственият път, когато позволих на един от тези драскачи да ме интервюира, той изопачи думите ми по такъв начин, че приличах на някакво недоразвито дрънкало. Журналистът беше стигнал до извода, че преживяването ме е умопомрачило! След това си промених името. Досега нито един от тези копелдаци не е успял да ме издири и аз престанах да сънувам кошмарите с чудовището, докато… то отново не си намери жертви.

— То?

— Официалната версия от времето на нападението върху бащата и децата Торн, е била, че това е „той“ — маниак, който си служи добре с ножа, нещо от порядъка на Джек Изкормвача. Всяко нападение, разбира се, се извършва от различен убиец.

— А истината не е тази, така ли?

— Изобщо не е такава. Става дума за звяр. Убиецът е винаги един и същи звяр.

Джуд не се опита да прикрие съмнението, което се появи на лицето му.

— Нека да ви сипя още едно кафе, Джадж.

4

— Аз не зная какво представлява чудовището — каза Лари. — Може би никой не знае. Но аз съм го виждал. С изключение на старата г-жа Маги Куч, аз най-вероятно съм единственият жив човек, който го е виждал. Това не е човешко същество, Джадж. Или ако все пак е човек, е някакъв неописуемо деформиран тип. И е много, много старо. Първото известно нападение се е случило през 1903 година. Тогава президент е бил Теди Рузвелт. Това е същата година, в която братята Райт са полетели в Кити Хок, за бога. Същата година чудовището убило трима души.

— А първият собственик на къщата?

— Тя оцелява. Това е вдовицата на Лайл Торн. Нейната сестра обаче е била убита. Както и двете деца на Лили. Властите прехвърлили отговорността за зверството върху един умствено недоразвит, когото хванали в покрайнините на града. Той бил обвинен, осъден и обесен от балкона на къщата. Още тогава изглежда е било наредено случаят да се прикрие. Знаели са, че обесеният е невинен.

— Защо трябва да са знаели?

— Звярът има големи животински нокти — каза Лари. — Остри и твърди като пирони. Дерат жертвата, дрехите, плътта. Пронизват тялото, за да го приковат към земята, докато чудовището… изнасилва жертвата.

Чашата започна да трака върху чинията. Той я остави на масата и сви пръстите си в юмруци.

— А вас…?

— За бога, не! Той изобщо не ме докосна. Мене не. Но аз видях какво направи на Томи там, в спалнята. Беше толкова… погълнат… за да се занимава с мен. Първо трябваше да свърши с Томи. Надхитрих го! Прозорецът ми остави гадни порязвания. А при падането си счупих ръката, но се измъкнах. Измъкнах се, по дяволите! Оживях, за да разкажа историята!

Той си сипа още едно кафе. Треперещата му ръка постави чашата обратно на масата. Питието като че ли му помагаше да възвърне самообладанието си. С много тих глас каза:

— Разбира се, никой не вярва на моята история. Свикнах да не я разказвам. Сега вече, предполагам, се убедихте, че съм луд.

Той погледна Джуд. В уморените му очи се четеше отчаяние.

Джуд посочи към изрезката от вестника.

— Там казват, че в „Къщата на Звяра“ са намерили смъртта си единадесет души.

— Фактите поне са верни.

— Убийствата са твърде много.

— Да, наистина.

— Някой трябва да сложи край на всичко това.

— Аз щях да го убия, ако имах смелост. Но, господи, като си помисля само, че трябва да вляза в тази къща през нощта! Никога! Не бих могъл никога да го направя.

— След това влизал ли е някой?

— През нощта? Само някой глупак…

— Или човек с много силен мотив.

— Какъв мотив? — попита Лари.

— Отмъщение, идеализъм, пари. Не е ли предлагана награда?

— За този, който убие Звяра? Неговото съществуване не се признава от никого, освен от старата Куч и лудия й син. А те със сигурност не му желаят злото. Този проклет звяр и неговата слава са единственият им източник на доходи. Това вероятно е и единственото, което държи на повърхността градчето. „Къщата на Звяра“ не е нито средновековен замък, нито къща — музей, но ще се изненадате, ако ви кажа колко много хора са готови да платят четири долара на човек, за да се разходят с екскурзовод из такова злокобно място, което не само изтъква, че подслонява легендарно чудовище, но и е станало декор на единадесет брутални убийства. Хората идват от цяла Калифорния, от Орегон, от всеки щат. Семейство, което пътува през Калифорния, не може да мине на стотина километра от Малкаса Пойнт, без децата да започнат да плачат, че искат да посетят „Къщата на Звяра“. Парите на туристите вдъхват живот на града. Ако някой убие животното…

— Помислете си за туристите, които ще привлече трупът му — ухили се Джуд.

— Но загадката вече няма да съществува. Чудовището е сърцето на тази къща. Без него къщата ще умре. Малкаса Пойнт ще я последва по петите, а жителите й не желаят това.

— Искате да кажете, че предпочитат убийствата да продължават?

— Разбира се. По едно убийство от време на време върши чудеса за бизнеса.

— Ако хората в този град са такива, те не заслужават да живеят.

— Колко проницателен е бил баща ви, когато ви е нарекъл Джаджмънт.

— Казахте, че вие самият бихте убили чудовището, стига да можехте?

— Да, стига да бях достатъчно смел.

— Не ви ли е хрумвало да наемете някого, който да го направи вместо вас?

— Кого бих могъл да наема за подобна работа?

— Зависи какво ще платите?

— Колко струва добрият сън през нощта? — в усмивката на хлътналото му лице имаше нещо карикатурно и едновременно с това трагично.

— Можете да го разглеждате като милосърден принос към човешкия род — каза Джуд.

— Като че ли имате предвид някого, който срещу голяма сума би се съгласил да влезе в къщата посред нощ и да очисти чудовището?

— Може би наистина познавам такъв човек — каза му Джуд.

— Колко би струвало?

— Това зависи от риска. Той ще трябва да разбере много повече подробности, преди окончателно да се заеме с работата.

— Можете ли да ме ориентирате приблизително?

— Минимумът ще бъде пет хиляди.

— А максимумът?

— Няма максимум.

— Средствата ми не са бездънни, но мисля, че съм готов да вложа значителна част от тях в такъв проект, ако се наложи.

— Какво ще правите утре?

— Готов съм да чуя предложението ви — каза Лари.

— Защо не се качим на колата рано-рано и не посетим „Къщата на Звяра“.

5

Двете чаши кафе не попречиха на Джуд да заспи, когато се прибра в апартамента си. Заспа веднага и, ако изобщо беше сънувал нещо, когато будилникът иззвъня в 6 часа сутринта, вече не си спомняше нищо.