Къщата на Звяра

1

Джуд остави другите в бунгалото и обиколи мотела. Не видя никакъв ролс-ройс, нито пък висок мъж, който да прилича на съпруга на Дона. Върна се в бунгалото. Даде знак на Дона да излезе.

— Сега — каза той — ще идем в твоето бунгало и ще го чакаме там.

— Ами Санди?

— И тя също.

— Налага ли се? Не бих… не искам да го вижда, ако е възможно.

— Там е работата. Изглежда, още не се е появил, но може и да е тук. Възможно е да съм го изпуснал. Ако ни наблюдава, ще види, че оставяме Санди в номер 12. Може да се опита нещо да й направи.

— Ако е с нас — каза Дона — и Рой по някакъв начин ти се… изплъзне… тогава тя е в ръцете му. Ако я оставим с Лари, ще е в безопасност.

— Ти как предпочиташ?

— Мислиш ли, че ще разбере, ако я оставим във вашето бунгало?

— Може би — призна Джуд.

— Но има голяма вероятност и да го заблудим.

— Да, естествено.

— Добре. Нека я оставим с Лари.

— Окей.

Джуд нареди на Лари да не излиза, да заключи вратата и да пусне пердетата. Ако усети и най-малката опасност, да изстреля един предупредителен изстрел и да се залостят със Санди в банята. Да се скрият във ваната, където няма опасност да ги улучат куршумите. Той ще дойде пет секунди след изстрела.

— Може — каза Лари, — да успея да очистя тоя тип със сигналния изстрел.

— Ако стреля по теб, отвърни му. Но не го чакай в засада. По-безопасно е, ако се скриете във ваната и заключите вратата на банята.

Джуд му остави пушката и взе дневника на Лили Торн. След това двамата с Дона пресякоха сенчестия паркинг и отидоха в номер 9.

Влезе пръв и претърси стаята. След като Дона прекрачи прага, заключи вратата и провери дали пердетата покриват изцяло прозореца. Запали лампата на нощното шкафче между двете легла.

— Къде искаш да се разположа? — попита Дона.

— Аз ще седна на пода, между двете легла, така че няма да се виждам. Ти можеш да се настаниш на едно от леглата. Може би на това — каза той и потупа леглото, което беше по-далече от вратата.

— Харесва ми. Какво ще правим, докато чакаме?

— Ако искаш гледай телевизия. Все едно, аз искам да видя какво разказва Лили.

— Може ли и аз.

— Разбира се.

— Искаш ли да чеша на глас?

— Добре — той се усмихна.

Предложението й му хареса. Даже много.

Дона събу маратонките се. Чорапите й бяха бели. Стъпалата й се сториха много малки на Джуд. Гледаше я докато се качва на леглото. Дона опря гръб на рамката.

Той седна на пода между двете легла. Сложи една от възглавниците пред нощното шкафче и се облегна на нея. Остави 45 калибровия колт на пода, до себе си.

— Нагласи ли се? — попита Дона.

— Да.

— „Моят Дневник“ — зачете тя. — „Достоверно описание на моя живот и най-личните ми преживявания“.

2

— „1 януари“ — каза тя.

— Мисля, че всичко е от 1903-а. „Тъй като днес е първият ден от новата година, аз се отдадох на сериозни размишления. Благодарих на Бога за това, че ме е дарил с две чудесни момчета и за средствата, които ни изпраща, за да посрещаме нуждите си. Помолих го да ми прости прегрешенията, но най-вече да се смили над моя скъп Лайл, който имаше толкова добро сърце, но се отклони от праведния път, само защото беше готов на всичко в името на семейството си.“

— Ограбил е банка — каза Джуд.

— Но е имал добро сърце.

— Може да прескочиш тези неща.

— И да отида на интересната част — тя бавно започна да разгръща страниците. — А, ето тук. „12 февруари. Днес ми беше много тежко на душата. Бог непрекъснато ни напомня, че в този град сме нежелани. Няколко от местните момчета нападнали Ърл и Сам, когато се връщали от училище. Тези негодници замеряли момчетата ми с камъни, след това ги нападнали и започнали да ги бият с юмруци и пръчки. Не знам причината за тяхната жестокост, но съм убедена, че корените й се крият в репутацията на баща им.“

Дона отгърна още няколко страници.

— Изглежда няколко дена след това е обиколила родителите на побойниците и е разказала какво са направили. Били са учтиви, но сдържани с нея. Скоро след визитите й, онези отново са набили момчетата. Едното било ударено силно по главата, затова отишла при някой си д-р Рос. „Д-р Рос е мил, приветлив човек над четиридесетте. Той изглежда няма нищо против мен и децата, въпреки роднинството ни с Лайл. Тъкмо обратното, гледаше ни с най-сърдечния поглед, който не съм виждала от месеци насам. Увери ме, че няма защо да се притеснявам за състоянието на Ърл. Поканих го на чай и ние се наслаждавахме на компанията си почти цял час.“

Джуд чу шума на прелиствани страници.

— Очевидно се е виждала с д-р Рос почти всеки ден. Започва да го нарича Глен. „14 април. Аз и Глен взехме храна в една кошница и си направихме пикник на хълма зад къщата. За моя изненада и удоволствие той извади от докторската си чанта бутилка чудесно френско вино. Прекарахме прекрасно, гуляейки с пиле и вино. С напредването на деня страстта ни се разпали. Трудно ми беше да го възпра. Целуна ме толкова страстно, че останах без дъх, но не му позволих никакви други волности.“

Дона спря да чете. Погледна към Джуд, усмихна се и седна до него на пода.

— Позволявам ти една волност — да ме целунеш — каза тя.

Джуд нежно я целуна, а тя впи устни в неговите, сякаш беше зажадняла за вкуса им. Когато сложи ръка върху гърдите й, тя я отмести.

— Да продължим с Лили — каза тя.

Джуд видя как погледът й шари по страниците. Седяха рамо до рамо, а книгата беше подпряна на вдигнатите й колене. Нежният мъх на бузата й изглеждаше златист на светлината от лампата. Близостта и миризмата й възбуждаха Джуд и той изгуби интерес към Лили Торн.

— Говори с недомлъвки, но мисля, че отдавна са минали етапа на целувките. Вече пише само за Глен.

— Ммм — Джуд сложи ръка на крака й. Почувства през джинсите топлината на бедрото й.

— А, ето! „2 май. Снощи, доста след като децата си легнаха, аз се измъкнах и в уречения час се срещнахме с Глен в бараката за дърва. След хиляди уверения в любов поиска ръката ми. Приех предложението му без колебание и той ликуващ ме притисна към гърдите си. През по-голямата част от нощта крояхме планове за бъдещето ни. Студът стана нетърпим. Вмъкнахме се в салона. Там, на кушетката, двамата нежно се прегърнахме, очаровани от силата на мига.“

Дона затвори дневника, но показалецът й остана между страниците.

— Знаеш ли — каза тя, — имам чувството, че правя нещо… неприлично, като чета дневника. Като че ли надничам през ключалка. Това са толкова лични неща.

— Дневникът може да ни разкрие кой е убил семейството й.

— Може би. Ще продължа нататък. Само че… не знам.

Тя наведе глава и започна да прелиства страниците.

— Определили са датата на сватбата. 5 юли.

Джуд обгърна с ръка раменете й.

— „8 май. Отново се срещнахме в бараката — снощи, когато удари един часа. Глен излезе съобразителен и донесе дебело одеяло. Така прогонихме нощния хлад и страстта ни бликна без задръжки. Бяхме като понесени от мощна вълна. Безсилна да устоя на притеглянето й, аз се оставих да ни понесе на гребена си и да ни потопи в блажено удоволствие, което никога до този миг не бях познала.“ Мисля — каза Дона, — че са се чукали.

— Боже, а пък аз си помислих, че салът им се е обърнал.

Дона се разсмя и го удари по крака.

— Ужасен си — погледна го в очите и той я целуна. — Ужасен — пошепна тя в устата му.

Той прокара пръстите си по гладката кожа на бузата й, надолу по овала на лицето й, до шията. Тя постави книгата на земята. Обърна се така, че едната й гърда се притискаше в тялото на Джуд, хвана ризата му и започна да я разкопчава. След това мушна ръка под нея. Погали го по гърдите и корема.

Той я положи на земята, встрани от нощното шкафче. Легна на една страна. Усещаше как тялото й по цялата си дължина се притиска към него. Измъкна долнището на ризата й. Пъхна ръка под нея, като галеше хладните и гладки извивки на хълбоците. Премести ръката си нагоре по гърба, за да разкопчее сутиена.

— Чакай — каза тя.

— Какво има?

— Снощи го правихме на пода — каза тя и се отдръпна от него. Изправи се.

С поглед, вперен в Джуд, и с леко напрегнато изражение тя разкопча блузата си. Хвърли я на леглото до вратата. С едно движение на раменете си смъкна сутиена и го захвърли. Седна на края на леглото. Свали чорапите си. Изправи се, разкопча колана и панталона си. Той се смъкна до глезените й. Измъкна крака от него. Сега беше само по бикини. Тъмното петно на венериния хълм прозираше през тънкото синьо жарсе. Смъкна и тях.

— Изправи се — каза тя.

Джуд забеляза, че гласът й леко потрепери от страх, или може би от вълнение.

Той си свали обувките и чорапите. Остави колта до нощната лампа. След това се изправи и започна да съблича ризата си. Докато я откопчаваше, Дона застана на колене, разкопча колана на панталоните му и ги смъкна. След това свали и гащите му. Езикът й погали едрия член и след това го пое с уста.

Той изстена. Дона се изправи. Притисна я плътно към себе си. Дълго време стояха между леглата изправени и прилепени един към друг. Той я целуваше и изучаваше гънките, извивките и отворите на тялото й. Галеха се и притискаха телата си.

След това се отдръпнаха. Дона отметна покривката на леглото и легнаха върху него.

Не бързаха.

Част от съзнанието на Джуд беше нащрек — ослушваше се и внимаваше като страж. Останалата част от него се съедини с Дона. Сля се с гладката кожа, косата, тихите гърлени стонове, влажните и сухите места, безбройните аромати и вкусове. Най-сетне хлъзгавата й утроба го засмука. Усети сладостно напрежение.

Изви гръб и проникна дълбоко, по-дълбоко от всякога. Пак. Дона извика, изви се нагоре и го стисна. Отпусна се върху нея и продължи да се движи, докато сладостната болка не го отпусна.

След това дълго лежаха прегърнати. Говореха тихо, но не си казаха почти нищо. Дона заспа, хванала го за ръката. Джуд стана. Облече се и се настани на старото си място между леглата. Пистолетът лежеше до крака му.

3

— Дълго ли спах? — попита Дона.

— Около половин час.

Премести се до края на леглото и целуна Джуд.

— Искаш ли да продължим с Лили?

— Чаках да се събудиш.

— Бях безпаметна.

— Да.

Тя се усмихна.

— Ти си виновен — протегна голата си ръка към книгата.

— По-добре се облечи.

— Ммм — прозвуча така, сякаш мисълта за това съвсем не й беше приятна.

— Ако дойде нашият човек…

— Боже, защо трябва да ми напомняш за него?

Той я погали по бузата.

— Ти се облечи. Аз ще ида да видя Санди и Лари.

— Добре.

Тя се зави с чаршафа. Джуд отвори вратата.

Докато се любеха се беше стъмнило. Прозорецът на номер 12 светеше. Джуд застана до колата на Дона и огледа паркинга. Жена с две деца излезе от номер 14. Влязоха в една каравана. Изчака ги да тръгнат, прекоси паркинга до номер 12 и почука леко на вратата.

— Джуд е — каза той.

— Секунда.

След миг Лари отвори вратата. Джуд погледна вътре. Видя, че Санди седи по турски пред телевизора и гледа към вратата през рамо.

— Всичко ли е наред?

— Докато не ми изкара акъла преди малко, всичко си беше чудесно.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Върна се в бунгалото на Дона. Тя седеше на пода между двете легла. Беше си облякла блузата и джинсите. Дневникът лежеше подпрян на сгънатите й колене. Той седна до нея. Остави пистолета до десния си крак.

— И двамата са добре.

— Чудесно. Да видим какво става с Лили. Ако си спомняш, лодката й се беше преобърнала.

— Точно така. И тя се удави във вълните на страстта.

— Което те накара и ти да направиш същото.

— Така ли стана?

— Ами да.

Джуд леко я целуна и тя се засмя.

— Стига вече — каза тя. — Заемаме се с Лили.

— Правилно.

— И така, след тази първа нощ с Глен, двамата започват редовно „да утоляват страстта си“. Всъщност, почти всяка вечер. Мисля, че не искаш да чуеш това.

— В сегашното ми състояние, не особено.

— Добре, да видим какво става по-нататък — прелисти няколко страници, като бързо ги прегледа. — „17 май. Днес изпратих писмо на Етел, в което я каня на сватбата. Надявам се, че най-сетне ще дойде от Портланд…“

Дона прочете останалото наум и прелисти. Мълчеше. Джуд погледна към нея и видя, че погледът й се движи по редовете. Устните й бяха здраво стиснати.

— Какво пише? — попита той.

Очите й погледнаха Джуд.

— Нещо се е случило — промълви тя. — „18 май. Днес сутринта заварих смущаваща гледка в мазето, когато отидох да взема буркан с ябълки, от тези, които прибрах есента. На светлината от газената лампа видях, че два от бурканите ми със зимнина лежат счупени на земята. Друг беше отборен и празен. В началото бях склонна да обвиня момчетата. На етикета на празния буркан обаче пишеше, че в него е имало цвекло, което и двамата ненавиждат. Това откритие направо смрази сърцето ми, защото разбрах, че в къщата е нахълтал чужд човек, а не знаех какви са били намеренията му. Устоях на порива да изтичам нагоре по стълбите. Претърсих всяко кътче на мазето.

В един ъгъл, близо до източната стена, открих дупка в пръстения под, скрита под няколко големи коша. Дупката беше достатъчно широка, за да мине човек или голямо животно. Грабнах консервираните ябълки и избягах от мазето.

19 май. Дълго мислих, дали да съобщя на Глен, че някой непознат е влизал в мазето. Най-сетне реших да го оставя в неведение, защото знам, че в порива си да ме закриля ще реши да унищожи посетителя, а аз не мога да приема такова строго наказание. Все пак той никому не е сторил зло.

Реших сама да разреша този въпрос, като запуша дупката. За да свърша тази работа, взех лопата от навеса и слязох в мазето. Още два буркана със зимнина лежаха на пода отворени и празни. Този път посетителят се беше нагостил с прасковите ми. Докато се взирах в празните буркани, изведнъж сърцето ми се изпълни със съчувствие.

Осъзнах, че посетителят не е искал да ни причини зло. Единственото му желание е било да утоли глада си. Може би е някой окаян младеж, отритнат от обществото. Аз самата изпитах мъката да си в такова положение. Съчувствах на клетата отчаяна душа, която беше преровила мазето ми, за да намери няколко от моите консерви. Зарекох се да го открия и да му помогна, доколкото мога. 30 май…“ — Дона спря да чете за миг. — Та това е прекъсване от единайсет дена, Джуд.

— Да.

— „30 май. Колебая се, потръпвам при мисълта да изложа деянията си на хартия. Но на кого друг мога да се доверя? На преподобния Уолтърс? Та той само ще потвърди това, което сама знам, че в очите на Бога извършеното от мен е нечестиво; че осъдих душата си на вечно страдание в пламъците на ада. Невъзможно е да кажа на д-р Рос. Знам какво ужасно отмъщение ще подготви за мен и Ксанаду.

На 19 май реших да открия и да се опитам да помогна на посетителя в мазето. Глен дойде, след като децата си бяха легнали. Облада ме по обичайния за него начин.“ — Къде изчезнаха бурните вълни? — попита Дона и продължи да чете. — „Когато свърши с мен, побъбрихме известно време. Най-сетне си тръгна. Отидох в кухненския килер и тихо отворих вратата на мазето. Там, в тъмнината, почаках и се ослушах. От мазето не идваше никакъв звук. Спуснах се по стълбите, като внимателно напипвах пътя си, въпреки че носех незапалена лампа.

Когато усетих под краката си пръстения под на мазето, седнах на най-долното стъпало и зачаках.

Търпението ми най-сетне беше възнаградено. Откъм дупката се чу глух звук, сякаш някой дишаше тежко. Скоро дочух слаб шум като от нещо, което се влачи по твърдата пръст. След това видях една глава да се подава между кошовете.

Тъмнината скриваше чертите й. Можах само да различа бледия й силует. Но и той беше доста неясен. Заради белотата на главата реших, че е на човек, който никога не е виждал благословените лъчи на слънцето.

Той се изправи в целия си ръст и аз се изпълних с ужас, защото това не беше човек. Нито пък човекоподобна маймуна.

Когато се приближи, реших да разбера по-точно каква е неговата същност, дори и с това да излагах на опасност живота си. С тази цел запалих една кибритена клечка. Тя пламна и разкри ужасния му лик, преди той да се извърне, ръмжейки.

Докато стоеше обърнат, съзрях гърба и задните му части. Дали това беше някое от екзотичните създания на бога или нескопосано изчадие, избълвано от дявола, не знаех. Мъртвешкият му вид и голотата ме отвратиха. При все това, привлечена от някаква неустоима сила, положих длан върху уродливото му рамо.

Клечката угасна. В непрогледната тъмнина усетих как Звяра се обърна. Топлият му дъх, който почувствах върху лицето си, миришеше на пръст и диви гори. Той положи ръце на раменете ми. Ноктите му се забиха в плътта ми. Стоях пред това създание, омаломощена от страх и почуда, докато разкъсваше нощницата ми.

Когато останах съвсем гола, започна да души тялото ми като куче. Облиза с език гърдите ми. Продължи да души, дори и най-интимните ми части, които допираше с муцуната си.

Застана зад мен. Ноктите му се забиха в гърба ми. Започна да ме натиска надолу, така че да застана на колена. Усетих как хлъзгавата топлина на плътта му се притиска към мен и вече знаех какво се кани да направи. Мисълта за това ме отврати до дъното на душата ми и все пак, незнайно как, докосванията му ме караха да тръпна развълнувана и събудиха по странен начин желанието ми.

Възкачи ме и проникна в мен отзад. Това е поза, непривична за човеците, но обичайна за много от низшите видове. При първия допир на органа му, страх скова тялото ми, не защото щеше да пострада плътта ми, а защото така погубвах душата си. И при все това го оставих да продължи. Сега знам, че никаква проява на воля от моя страна нямаше да му попречи да ме обладае. Но аз дори не направих опит да се противопоставя. Напротив, аз с радост го приех в тялото си. Жадно желаех това, сякаш предчувствах великолепието на този миг.

Господи, как ме оскверни той! Ноктите му разкъсваха плътта ми! Зъбите му се впиваха в тялото ми! Огромният му орган пореше утробата ми. Колко груба беше животинската му страст и колко нежно сърцето му.

Когато след това лежахме изтощени на пръстения под, осъзнах, че никой мъж — даже и Глен — не е разпалвал така страстта ми. Заплаках. Съществото, смутено от моя изблик, се вмъкна в дупката и изчезна.“

4

„На следващата нощ, когато слязох по стълбите към мазето, го заварих да ме чака. Свалих веднага нощницата, за да не я раздере с ноктите си. Прегърнах го, наслаждавайки се на влажната топлина на кожата му. След това се опрях на ръце и колена и той ме облада с не по-малък жар от предишната вечер. Когато опиянението премина, останахме да лежим, докато се съвзема.

После му показах лампата. Дадох му знак да се обърне, за да предпази очите си. След това я запалих и покрих с тъмносин похлупак, който бях направила през деня. Синята светлина не дразнеше чувствителните му очи и едновременно с това беше достатъчна за моите намерения.

Установих, докато го разглеждах, че той е наистина странно устроено същество. Несъмнено, някои от особеностите му обясняваха защо беше такъв чудесен любовник. Една от тях бе дългият, заострен език. Половият му орган безспорно беше най-изумителното и изключителното в него и очевидно той разпалваше както неговия, така и моя любовен плам. Не само, че размерът му беше смайващ, а очертанията и изпъкналости те необикновени, но отборът му не приличаше на нищо, което да съм виждала в познатите на мен създания. Той се затваряше като челюст, в която имаше език, който се подаваше пет сантиметра навън.“

— Глупости — каза Джуд. — Какво, по дяволите, се опитва да ни пробута тя?

— Като че ли пенис с уста — предположи Дона.

— Идеята не е толкова лоша, нали? — каза Джуд и се изсмя.

— Стига да няма зъби — каза Дона.

— За бога, каква ли част от текста са чисти измислици?

— Ти какво мислиш?

— Не знам. Много от това, което казва — ноктите, влажната кожа, реакцията към светлината — отговарят на онова, което видях.

— Ами пениса?

— Нищо не забелязах. Къщата беше тъмна. Едва виждах.

— Ще продължа. „Сигурна съм, че този отвор с език му даваше възможност не само да ме възбужда до краен предел, но също и да разпалва желанието му, като вкусва моите сокове.“

— Господи боже! — промърмори Джуд и поклати глава.

— „След като задоволих любопитството си по отношение на тялото му, той разгледа моето със същия интерес. След това и двамата се отдадохме на нов прилив от страст.

Когато свършихме, аз му предложих най-различни храни. Той изяде сиренето с голямо удоволствие. Наръфа кифлата и я захвърли. Едва подуши телешкото и отказа да го яде. Както по-късно научих, само суровото месо е по вкуса му, а това беше добре сварено. Излочи водата от една купа и след това седна на задните си крака, напълно сит.

Легнах по гръб и разтворих тялото си за него. Той изглеждаше объркан, защото беше свикнал да се сношава само по начина, познат на низшите същества. Все пак успях да го накарам да легне върху мен така, че да мога да виждам особената красота на лицето му и да чувствам хлъзгавата кожа върху гърдите си, докато ме обладаваше.

Когато свършихме, видях как се вмъкна в дупката зад кошовете. Пропълзях до отвора й. Ослушах се и го чух да се движи някъде из дълбините й. Не знаех как се нарича, затова го кръстих Ксанаду, на името на странната и екзотична земя, описана от г-н Колридж В недовършения му шедьовър10. Той си отиде, но знаех, че следващата нощ пак ще се върне.

Оттогава всяка нощ съм с Ксанаду. Слизам тихо в мазето, когато децата заспят. Утоляваме страстта си неколкократно, с плам, който не познава граници. Всяка сутрин, преди да съмне, Ксанаду се връща в дупката си. Не зная защо, нито пък къде отива той. Мисля, че е нощно създание, което прекарва деня в сън. Аз самата започнах да се превръщам в такова.

Дневната светлина ме сварва изтощена до мозъка на костите. Това не минава незабелязано от Сам и Ърл. Обясних им, че напоследък съня ми убягва.

В началото Глен Рос беше най-голямата ми грижа. Той веднага изрази тревога по отношение на моята отпадналост. Настоя да ме прегледа, да не би да имам някакво физическо страдание, но аз рязко му отказах. Той отстъпи и ми предписа приспивателно.

Всяка нощ еротичните желания на доктора стават все по-настойчиви, а това безумно ме плаши. Ласките му ме карат да потръпвам от отвращение. Целувките на Рос са ми противни. И все пак, щях да изтърпя тези мъчения и да му позволя всякакви волности, само за да разсея подозренията, ако не бяха явните следи, оставени по тялото ми от Ксанаду — натъртванията, драскотините и раните от ноктите, белезите от ухапване. Едва ли има място по тялото ми, от врата надолу, което да не е пострадало от страстната ни любов. Когато съм с децата и д-р Рос, винаги нося блуза с висока яка и дълги ръкави и пола до петите. Но и това понякога не е достатъчно прикритие. Веднъж трябваше да оправдая драскотините по лицето и ръцете си с някакъв измислен котарак, който се е разфучал, когато съм го вдигнала.

Преди три нощи д-р Рос ме посети и искаше да узнае на какво се дължи хладината ми към него. Въпреки че отдавна очаквах такъв изблик от негова страна, затрудних се да намеря отговор, който да не събуди подозренията му. Най-сетне, с преднамерена скромност и срам му признах, че като извършваме греха на прелюбодеянието, и двамата обричаме душите си и че не мога повече да погубвам себе си. За моя най-голяма изненада, Рос ми предложи да се оженим. Казах му, че не мога да живея с мъж, който ме е опозорил. Той подигравателно се изсмя и изтъкна, че вече съм била достатъчно опозорена, щом съм била женена за бандит и убиец. Използвах тази обида по адрес на починалия ми съпруг като претекст да изгоня д-р Рос от къщата си. Мисля, че повече няма да дойде.

Вчера пратих писмо на Етел. Съобщих й, че д-р Рос е оттеглил предложението си за женитба и че съм много покрусена. Помолих я да вземе Сам и Ърл за две седмици, защото смятам да отида до Сан Франциско, за да се разтуша. С нетърпение очаквам отговора й. Когато децата заминат за Портланд, ще мога да изоставя уморителната роля, която играех пред тях. Аз и Ксанаду ще имаме на разположение цялата къща.“

— „28 юни“ — прочете Дона. — Значи не е писала почти месец в дневника. „Утре децата се връщат от Портланд, придружени от Етел, която иска да ни гостува за неопределен период от време. С мъка на сърцето очаквам завръщането им.

Почти три седмици аз и Ксанаду живяхме необезпокоявани в къщата. С пристигането на другите, той ще трябва да се върне в мазето. Не знам дали сърцето ми ще издържи раздялата.“

„1 юли. Снощи, докато Етел и децата спяха, отидох в мазето. Вместо да ме посрещне с прегръдка, Ксанаду ме гледаше враждебно, застанал в ъгъла, близо до дупката си. Взе суровото говеждо, което му донесох. Сграбчи го в лапите си, вмъкна се в дупката и изчезна. Въпреки че го чаках до зори, той не се върна.

2 юли. Ксанаду не дойде.

3 юли. И тази вечер не излезе.

4 юли. Ако иска да ме унищожи като не се появява, мисля че успява. Знам какво ще направя, ако не се върне скоро.

12 юли. Нощите минават. Страхувам се, че той няма намерение да се върне. Знам, че постъпих глупаво като го пуснах да излезе от мазето. Той свикна с удобствата на къщата и с постоянното ми присъствие. Как би могъл да разбере, че беше наложително да се върне в мазето? Сигурно е решил, че го отблъсквам.

14 юли. Снощи, вместо да продължа нощното си бдение в мазето, бродих из обраслите с дървета хълмове зад къщата. Въпреки че не открих никаква следа от Ксанаду, довечера пак ще ги обиколя.

31 юли. Нощните ми излети из хълмовете не доведоха до нищо. Чувствам се съсипана. С изчезването на Ксанаду, изчезна всяка радост от живота ми. Дори и децата не ме правят щастлива. Ненавиждам ги с цялото си сърце, защото те бяха причината за тази загуба. Сигурно щях да ги откъсна неродени от утробата си, ако знаех каква мъка ще ми донесе съществуването им.

1 август. Прекарах нощта в мазето с надеждата, че Ксанаду ще се върне. Искаше ми се да се помоля, но не посмях да оскверня Бога. Накрая реших да сложа край на живота си.

2 август. Снощи изчаках Етел и децата да заспят. След това занесох дълго въже в мазето. Лайл често ми беше говорил за смърт чрез обесване. Ужасно се страхуваше от такава смърт, но накрая загина от куршум. Бих избрала друг начин, за да сложа край на живота си, но никой, освен примката, не ми изглеждаше сигурен.

Дълго се мъчих с въжето. Не можах да направя възела както трябва. Реших, че обикновена примка ще свърши работа. Болката от задушаването щеше да е непоносима, но само за миг.

Успях след доста опити да преметна примката през една от подпорните греди на мазето. Завързах другия край на въжето за централната колона. След това се качих на стола, който бях донесла за тази цел. С примката на шията се подготвих за смъртта си.

Изведнъж разбрах, че не мога да си отида от този живот, без да направя последен опит да видя моя скъп Ксанаду.

След като реших това, слязох от стола и се приближих до отбора на дупката. Коленичих. Извиках го. След като почаках няколко минути, без да чуя отговор, реших да го намеря. Ако ми беше писано да загина, докато го търся, още по-добре. Такава смърт щеше да ме спаси от мъчителното обесване.

Свалих си дрехите и се вмъкнах в дупката с главата напред, точно както го бях виждала да изчезва. Плътта ми се притискаше във влажната и студена пръст. Цареше пълен мрак. Тесният проход ми пречеше бързо да пълзя, затова напредвах бавно, лазейки по корем, като змия. Извивах се с мъка и влизах все по-надълбоко. Стените на тунела се затягаха около мен, затискаха ме, сякаш искаха да изстискат и последната глътка въздух от дробовете ми. Напрегнах се и продължих напред.

Когато не можех повече да мръдна, извиках Ксанаду. Зовях го с цялата болка на любовта и отчаянието. Виках името му, въпреки че дробовете ми пареха при всяко вдишване, но не можех да си представя, че ще умра, без да се сбогувам с моя любим.

Най-сетне дочух познатия шум от плъзгането на слузестата му кожа по глината. Чух свистенето на дъха му. Той бутна лицето ми с муцуната си и започна да го лиже.

Захапа косата ми с едрите си челюсти и запълзя назад, като ме теглеше. Болката беше добре дошла за притъпените ми усещания. Когато накрая пусна косата ми, усетих, че наоколо нямаше стени, които да ме притискат. Въздухът беше свеж. По-късно разбрах, че ме беше довел в подземното си леговище — една кухина, голяма колкото да може да стои изправен и да ляга в нея. Беше разположена на няколко метра под земята, точно в края на двора ми. Свежият въздух влизаше от скрит отвор над главите ни и от другите тунели, които водеха към хълма. Всичко това открих на сутринта. Когато Ксанаду ме довлече до леговището си, бях почти в безсъзнание и треперех от студ. Прегръдките на моя любим прогониха студа и скоро потънах в блажен сън.

Той ме събуди малко преди да съмне. Вече се бях съвзела. Ксанаду проникна в тялото ми и ме люби по-нежно от всякога, но със същата жар. Когато свършихме, той ме заведе до един отвор. От начина, по който се разделихме, разбрах, че довечера ще дойде.

Минах гола по росната трева под сивотата на утрото.

Прекарах сутринта в усамотение и размисъл. Малко преди пладне мислите ми бяха прекъснати от млад мъж на име Гюс, който искаше да свърши някаква работа срещу храна. Дървата трябваше да се нацепят, затова му възложих да се заеме с тях. По-голямата част от следобеда чувах екливия звук на брадвата му. През цялото това време продължих да обмислям намеренията си.

Нощ е. Гюс вечеря с нас и си тръгна. Децата спят. Етел още не се е оттеглила в стаята си, но няма значение. Ксанаду чака. Ще го пусна в къщата и отново ще разполагаме изцяло с нея.“

— Това ли е всичко? — попита Джуд.

Дона кимна.