Къщата на Звяра

1

Дона се събуди от слънцето и пронизителните крясъци на чайките. Опита се отново да заспи, но тясното, хлътнало от старост легло й попречи. Стана и протегна схванатите си мускули.

Санди все още спеше на другото легло.

Пристъпвайки тихичко по студения дървен под, Дона отиде до прозореца. Вдигна щорите и погледна навън. Отсреща видя мъж, натоварен с куфари, да слиза от боядисаното в зелено бунгало. В големия автомобил го чакаха жена и две деца, които приличаха на него. Пред почти всяко бунгало в „Уелкъм Ин“ можеше да се види паркирана кола или каравана. Някъде наблизо лаеше куче. Тя спусна щорите.

След това потърси с очи телефона. В стаята нямаше такъв.

Докато се обличаше, Санди се събуди.

— Добро утро, миличка. Добре ли спа?

— Чудесно. А ти къде отиваш?

— Отивам да потърся телефон и да се обадя на леля ти Карън — тя си завърза маратонките. — Не искам да се тревожи за нас.

— Може ли да дойда с теб?

— Остани тук и се облечи. Ще се върна след минутка и ще отидем да закусим.

— Добре.

Тя закопча карираната си памучна риза и си взе чантата.

— Няма да отваряш на никого, нали?

— Добре — каза момичето.

Утринният въздух ухаеше на борови иглички — аромат, който й напомняше за топлите сенчести пътеки в планината Сиера Невада, където някога ходеха на екскурзии със сестра си. Преди да се появи Рой. Начинът, по който Рой се държеше в планината, я накара да загуби вкус към дивото. Веднага щом се отърва от него, отново трябваше да започне да ходи по планините. Но може би скоро…

Тя изкачи стълбите до входа на рецепцията и в дъното видя телефонна кабина. Отправи се към нея. Дървеният под скърцаше под краката й, като че ли стъпваше по обрулените от времето дъски на стар кей.

Влезе в кабината, пусна монетите в апарата и набра централата. Поиска разговорът й да се отчете по сметката на домашния й телефон. Свързаха я.

— Ало?

— Добро утро, Карън.

— О, не!

— Това вид поздрав ли е?

— Не ми казвай само, че ти се е повредила колата.

— Ти си ясновидка.

— Да дойда ли да те взема?

— Не, за съжаление ще трябва да го отложим днес.

— Защото все аз печеля, нали?

— Въпросът не е в това.

— Да не са променили свободните ти дни? А толкова добре си прекарвахме понеделниците. В кои дни си свободна сега — петък — събота, вторник — сряда?

— Ясновидството ти се изчерпа.

— Така ли?

— Обаждам ти се от вълшебния курорт Малкаса Пойнт, родно място на небезизвестната „Къща на Звяра“.

— Пила ли си нещо?

— За съжаление съм напълно трезва. Доколкото мога да изчисля, намираме се на около сто и петдесет километра северно от Сан Франциско. Плюс-минус петдесет.

— Мили боже! Не знаеш ли къде се намираш?

— Не съвсем. Сигурна съм, че ако намеря карта…

— А ти всъщност защо си хукнала така презглава? — преди Дона да успее да отговори, Карън продължи. — О, господи, да не би да е излязъл?

— Да, пуснали са го.

— Мили боже!

— Решихме, че е по-добре да изчезнем.

— Правилно. Какво искаш да направя?

— Кажи на мама и татко, че сме добре.

— Ами апартаментът?

— Можеш ли да изнесеш всичко на склад?

— Разбира се, ще се опитам.

— Можеш да се обадиш на фирмата „Бийкън“ или някъде другаде. Съобщи ми колко струва. Ще ти пратя чек.

— А как мога да се свържа с теб?

— Аз ще поддържам връзка.

— Ще се върнеш ли някога тук?

— Не зная.

— Как са могли да го пуснат? Как са могли?

— Предполагам, че се е държал добре.

— Господи!

— Всичко ще се оправи, Карън.

— Кога ще те видя отново? — тя беше готова всеки момент да се разплаче.

— Скоро всичко ще отмине.

— Да, ще отмине. Ако Рой случайно пукне от инфаркт или се преобърне от някой мост, или… — тя се разхлипа. — Господи, какво нещо… как можаха да му позволят?

— Не плачи, моля те. Всичко ще се оправи. Само кажи на мама и татко, че сме добре, а ние ще ти се обаждаме.

— Добре. Аз ще… ще се погрижа за твоя апартамент.

— Внимавай и се пази!

— Разбира се. И ти също. Целуни Санди от мен.

— Ще я целуна. Чао, Карън.

— Чао.

Дона затвори телефона. Пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее вълнението си. След това прекоси площадката пред входа. Вече слизаше по стълбите, когато чу как някаква врата се отвори със скърцане.

— Госпожо?

Тя се обърна и видя едно момиче, което стоеше на вратата на рецепцията. Вероятно беше дъщеря на собственика.

— Да?

— Вие ли сте със закъсалата кола?

Дона кимна.

— Позвъниха от сервиза на „Шеврон“. Техен служител и Куч са се погрижили за нея. Казаха, че ще ви потърсят, когато я докарат.

— Но ключовете са в мен.

— Те нямат нужда от ключове.

— Аз трябва ли да направя нещо?

Момичето повдигна едното си рамо. То беше голо, с изключение на презрамката на блузката. Очевидно не носеше сутиен и зърната на гърдите й прозираха под тънката материя, тъмни и набъбнали. Дона се запита как родителите й позволяват да се облича по този начин.

— Добре. Благодаря за съобщението.

— Пак заповядайте.

Момичето се врътна. Изрязаните дънки бяха цепнати отстрани и разкриваха мургавите й крака почти до хълбоците.

Това момиче само си търси белята, помисли си Дона. Ако Санди се обличаше така…

Дона слезе по стълбите и се отправи през паркинга към тяхното бунгало. Трябваше да изчака Санди да се приготви.

— Искаш ли да закусим тук, в мотела? — попита Дона. — Или да си опитаме късмета в града?

— Хайде да отидем в града — каза нетърпеливо Санди. — Надявам се, че имат понички. Умирам за една поничка.

— Аз пък умирам за чаша кафе.

Те излязоха. Санди присви очи, отвори дънковата си чантичка и извади слънчеви очила. Кръглите им стъкла бяха твърде големи за лицето й. Дона, която рядко носеше тъмни очила, реши, че с тях дъщеря й прилича на мравка, страхотна мравка наистина, но все пак мравка. Трябваше да внимава да не й го каже.

— Какво ти съобщи леля Карън? — попита Санди.

— Каза да те целуна.

— Тенис ли щяхте да играете днес?

— Да.

— Сигурно е била много изненадана.

— Тя разбра за какво става дума.

Стигнаха до пътя. Дона посочи вляво.

— Градът е насам — каза тя. — Имах чувството, че леля ти Карън никога не е чувала за Малкаса Пойнт. Въпреки всичко, мястото е красиво, нали?

Санди кимна. Слънчевите очила се плъзнаха надолу, по носа й. Тя ги бутна с пръст обратно.

— Тук е много е хубаво, но…

— Какво?

— О, нищо.

— Не, хайде, кажи ми.

— А ти защо трябваше да обясняваш на леля Карън?

— Какво да й обяснявам?

— Къде се намираме.

— Реших, че трябва да знае.

— Аха — Санди кимна и нагласи очилата си.

— Защо?

— Мислиш ли, че трябваше да й казваш? Сега знае къде сме.

— На никого няма да каже.

— Няма, освен ако той не я принуди.

Чуха, че идва кола и се качиха на изровения банкет, докато отмине.

— Какво искаш да кажеш, „да я принуди“? — попита Дона.

— Да я принуди да му каже. Както правеше с теб — принуждаваше те да му казваш разни неща.

Дона вървеше мълчаливо и вече не се наслаждаваше на свежия ароматен въздух. Представи си Карън, просната гола на леглото, завързана, а Рой до нея нагрява със запалка върха на отвертка.

— Ти никога не си виждала какво правеше с мен, нали? Той винаги заключваше вратата.

— О, никога не съм виждала това, което е правил в спалнята. Само когато те удряше. А той какво правеше с теб в спалнята?

— Причиняваше ми болка.

— Сигурно е било ужасно.

— Да.

— Как ти причиняваше болка?

— По много начини.

— Обзалагам се, че ще постъпи по този начин и с леля Карън.

— Не би посмял — каза Дона. — Не би посмял.

— Кога можем да си тръгнем оттук? — попита неспокойно Санди.

— Веднага щом поправят колата.

— Кога ще стане това?

— Не зная. Тази сутрин Аксел е отишъл там с човек от сервиза. Ако не се налага ремонт, можем да тръгнем веднага, щом я докарат тук.

— Така ще е най-добре — каза Санди. — Най-добре ще е да се махнем бързо оттук.

2

Решиха да закусят в „Ресторанта на Сара“, от другата страна на бензиностанцията „Шеврон“. След като разгледа поничките, изложени на витрината, Санди се отказа от тях. Поръча си бекон с яйца.

— Това място е отвратително — каза тя.

— Повече няма да се храним тук.

— Ха-ха.

Санди бръкна под масата и сбръчка нос от отвращение.

— Има лепната дъвка.

— Под масите винаги има дъвки. Някои от нас обаче са достатъчно разумни и не си пъхат ръцете там.

Санди подуши пръстите си.

— Отвратително!

— Защо не се измиеш?

— Обзалагам се, че тоалетната е истински „кенеф“ — каза тя и стана от масата, сякаш изгаряше от нетърпение да провери предположението си.

Дона я наблюдаваше усмихнато как пристъпва пъргаво към другия край на заведението. Сервитьорката се приближи и напълни с кафе голямата нащърбена чаша.

— Благодаря.

— Пак заповядай, мила.

Наблюдаваше как сервитьорката се отправя към друга маса. В следващия миг вниманието й бе привлечено от отварянето на вратата.

В заведението влязоха двама мъже. Изпитият изглеждаше твърде млад за бялата си коса. Въпреки че беше добре облечен, със син спортен костюм, в погледа му се четеше безпокойството на човек, който бяга от нещо. Мъжът до него би могъл да бъде негов бодигард. С дълбоки сини очи и лице, което й напомняше за дървена гравюра, той имаше уверения поглед на ченге. Или на войник. Или на водача от Колорадо, който преди много години ги беше завел с Карън на лов за елени, заедно с баща им.

Двамата мъже седнаха пред бара. По-якият от тях имаше светлокестенява коса, равно подрязана над яката на ризата. Широкият му гръб изпълваше светлокафявата риза и я опъваше. Черният колан изглеждаше твърд и нов в сравнение с дънките, които бяха толкова стари, че едната от гайките на кръста беше скъсана и подскачаше върху задния джоб. Грубите му обувки с каучукови подметки изглеждаха още по-стари и от дънките.

Привлечен от силата на нейния поглед, мъжът погледна през рамо. Дона се пребори с порива си да извърне очи. Тя срещна очите му за момент, след това погледна към другия мъж, след това небрежно плъзна поглед по тезгяха. Вдигна чашата. От кафето вече не излизаше пара. Върху тъмната повърхност се беше образувал мазен слой, който отразяваше цветовете на дъгата, подобно на развалено месо. Все пак отпи. Докато оставяше чашата обратно на масата, тя погледна към мъжа още веднъж.

Той вече не я гледаше.

Разочарованието помрачи облекчението й.

Продължаваше да пие кафе и да го гледа. Главата му беше обърната към неспокойния белокос мъж. Той го слушаше. Нечие рамо й пречеше да вижда устата му. Забеляза лека издатина на гребена на носа му, вероятно от някаква стара травма. От ъгъла на веждата му надолу, към скулата, косо се спускаше белег. Дона сведе поглед, страхувайки се, че може отново да привлече вниманието му.

Когато чу бързите познати стъпки, видя, че мъжът се обърна. Той погледна към Санди, после към Дона, а след това отново към приятеля си.

— Чисто ли беше? — попита Дона.

— Нямаше с какво да си избърша ръцете — каза Санди и седна.

— А ти в какво се избърса?

— В панталона. Къде е яденето?

— Може би ще имаме късмет, ако не го донесат.

— Умирам от глад.

— Предполагам, че можем да го опитаме.

Сервитьорката дойде скоро и донесе яйца, кренвирши и сандвичи с кайма. Храната изглеждаше добра, колкото и да беше странно. Докато Дона режеше кренвиршите, стомахът й силно изкъркори.

— Мамо! — закиска се Санди.

— Сигурно се задава буря с гръмотевици — каза Дона.

— Не можеш да ме измамиш. Това бяха червата ти.

— Не е учтиво да се говори така.

Момичето се усмихна. След това, с намръщена физиономия, която изразяваше отвращение, взе стрък магданоз от сандвичите и го захвърли в края на чинията.

Дона погледна към мъжа. Той пиеше кафе. Докато ядеше и говореше със Санди, тя често поглеждаше към него. Видя, че не яде. Очевидно той и приятелят му бяха дошли в заведението само, за да изпият по едно кафе. След малко станаха от бара.

Мъжът тръгна към касата и посегна към джоба на дънките. Неспокойният му приятел запротестира, но загуби спора. След като плати сметката, от джоба на ризата си извади тънка пура. Махна обвивката. Докато смачкваше целофановата опаковка на малка топка, той огледа пространството около бара, търсейки кошче за боклук. Като видя, че няма, пъхна топчето в джоба на ризата. Стисна пурата между зъбите. Очите му внезапно се стрелнаха към Дона. Заковаха се в нея, държаха я във вцепенение като подплашена кошута. Очите му не се отместиха, докато мъжът не драсна клечка кибрит и поднесе пламъка под върха на пурата си. Загаси клечката. След това се обърна, бутна вратата и излезе.

Дона изпусна дълбока трептяща въздишка.

— Добре ли си? — попита Санди.

— Всичко е наред.

— Какво става?

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Не изглеждаш толкова добре.

— Привършваш ли с яденето?

— Вече приключих — каза Санди.

— Готова ли си да тръгваме?

— Аз съм готова. А ти няма ли да довършиш закуската си?

— Не. Хайде да тръгваме — тя взе сметката. Ръката й трепереше, когато посегна към портмонето. Пъхна три банкноти под края на чинията и бързо се изправи.

— Какво става?

— Нищо, просто искам да изляза навън.

— Добре — каза момичето неопределено и последва Дона към касата.

Когато излязоха, Дона огледа тротоара. Една пресечка по-надолу някаква възрастна жена с пудел слизаше с мъка от бордюра. Нямаше и следа от двамата мъже. Тя погледна и в другата посока.

— Какво търсиш? — попита Санди.

— Опитвам се да разбера в коя посока е най-добре да тръгнем.

— Вече сме ходили натам — каза момичето и кимна наляво.

— Добре.

Свиха надясно.

— Мислиш ли, че можем да заминем тази сутрин? — попита Санди.

— Не зная колко време ще е нужно. Намираме се поне на един час от мястото, където оставихме колата. Момичето от мотела не каза в колко часа Аксел е отишъл да я вземе.

— Ако няма да тръгваме веднага, защо не отидем да разгледаме „Къщата на Звяра“?

— Не знам, миличкото ми.

— За мен е на половин цена.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да разгледаш такова зловещо място?

— Какво представлява то?

— Говори се, че е домът на ужасен Звяр, който убива хора и ги разкъсва. Това е мястото, където преди няколко седмици бяха убити онези трима души.

— О, това ли е мястото?

— Да, наистина.

— УУУУ! Можем ли да го видим?

— Не съм сигурна, че идеята ми харесва.

— О, хайде. Почти стигнахме. Моля те!

— Добре, нищо не ни пречи да проверим в колко часа започват посещенията.

3

Дона стоеше до северната част на желязната ограда и наблюдаваше зловещата, обрулена от времето къща. Изпитваше нежелание да се приближи до нея.

— Не съм сигурна, че ми се прави това, мила.

— Но ти каза, че ще проверим за посещенията.

— Не зная дали изобщо искам да вляза вътре.

— Защо не?

Дона сви рамене. Не искаше да изрази с думи мрачния страх, който усещаше.

— Не знам — каза тя.

Тя премести погледа си от издадения навън скосен прозорец нагоре към балкона с перилата. После зрително обходи разстоянието от триъгълното чело на островърхия покрив до кулата в южния край. Прозорците на кулата не отразяваха нищо. Покривът й представляваше стръмен конус и приличаше на шапка на вещица.

— Страхуваш се, че ще се шашнеш ли?

— Езикът ти достатъчно ме „шашка“.

Санди се засмя и нагласи слънчевите си очила.

— Добре, ще погледнем графика на обиколките. Но не ти обещавам нищо.

Запътиха се към будката за билети.

— Ако те е страх, ще отида сама.

— Ти няма да влезеш вътре сама, малка госпожице!

— За мен е на половин цена.

— Въпросът не е в това.

— А в кое е въпросът?

Можеш никога да не излезеш оттам, внезапно си помисли Дона. Пое дълбоко дъх. Въздухът, който ухаеше на високопланински бор, я успокои.

— В какво е въпросът?

Дона се опита да изкриви лицето си в зла усмивка и проломоти:

— Не искам Звярът да те изяде!

— Ти си ужасна!

— Но не толкова, колкото Звярът.

— Мамо! — смеейки се, Санди размаха дънковата си чанта.

Дона я улови с ръка, вдигна поглед и видя мъжа от кафенето. Очите му бяха приковани в нея. Усмихвайки му се, Дона отби следващата атака от страна на дъщеря си.

В ръката му забеляза син билет.

— Добре, скъпа, стига толкова! Ще направим обиколката. Ще разгледаме къщата.

— Наистина ли? — попита зарадвано.

— Рамо до рамо, ние ще се изправим пред ужасния Звяр.

— Ще го размажа с чантата си — каза Санди.

Докато вървеше към входа, Дона видя как мъжът небрежно се обърна към неспокойния си приятел и му заговори.

— Виж — Санди посочи над касата един дървен циферблат на часовник. На табелата отгоре пишеше: „Следващата обиколка започва в…“, а часовникът показваше десет. — Колко часът е сега?

— Почти десет — каза Дона.

— Ще влезем ли?

— Добре. Хайде да се подредим на опашката.

Те застанаха зад последния човек — дундест пубертет, скръстил важно ръце на корема. Без да помръдне крака, той се обърна целият и изгледа критично Дона и Санди. Каза тихо „Хм“, като че ли присъствието им го обиждаше и наведе рамене.

— Какво му става на този? — прошепна Санди.

— Шшшт.

Докато чакаха, Дона преброи четиринадесет души на опашката пред тях. Въпреки че осем изглеждаха деца, тя видя само две, които можеха да минат в категорията „деца под дванадесетгодишна възраст“, за които имаше намаление. Ако на никой от останалите не се полагаше билет с намаление, тя изчисли, че обиколката носи петдесет и два долара приход.

Никак не е зле, помисли си тя.

Мъжът от кафенето беше трети в редицата.

Млада двойка, мъж и жена, с две русокоси момиченца, пристъпиха към будката за билети.

— Това прави шейсет и четири — каза Дона.

— Какво?

— Долара.

— Колко е часът?

— Остават две минути.

— Не обичам да чакам.

— Наблюдавай хората.

— Защо да ги наблюдавам?

— Интересни са.

Санди погледна майка си. Дори с тъмните очила, които закриваха по-голяма част от лицето й, скептицизмът на Санди беше очевиден. Но тя направи крачка встрани от опашката, за да разгледа хората по-внимателно.

— Демони! — някой пронизително изкрещя. — Таласъми!

Дона рязко се обърна. Застанала на средата на улицата, една слаба бледа жена сочеше към нея, към Санди — към всички тях. Жената беше на не повече от тридесет години. Косата й беше късо подстригана, по момчешки. Жълтата й рокля без ръкави беше смачкана и изцапана. Краката й бяха мръсни и боси.

— Ти, и ти, и ти също! — крещеше тя. — Таласъми! Караконджули! Всичките сте вампири, които изсмукват кръвта на мъртвите!

Вратата на будката рязко се отвори. Оттам изтича мъж с червено от яд лице.

— Махай се оттук, по дяволите!

— Червеи! — крещеше тя. — Всички вие сте червей. Да плащате, за да видите тази мръсотия! Лешояди! Страхливци!

Мъжът измъкна широкия си кожен колан от гайките на панталона и го сгъна на две.

— Предупреждавам те!

— Блудници такива! Блудствате с трупове!

— Това вече е прекалено — мърмореше той.

Жената хукна назад, когато мъжът я подгони с високо вдигнат колан, готов да я удари. Залитайки, тя падна тежко на настилката.

— Продължавай, червей такъв! Таласъмите обичат това! Виж ги тия дръвници! Дай им кръв! За това са дошли!

Изправяйки се на крака, тя разтвори предната част на роклята си. Гърдите й бяха твърде големи за толкова дребна жена. Те се люлееха върху корема й като чували с ориз.

— Дай им зрелища! Дай им кръв! Разкъсай плътта ми! Точно това обичат те!

Той вдигна колана над главата й, готов всеки миг да го стовари.

— Недейте! — думата беше изстреляна бързо и остро.

Пазачът се огледа.

Дона се обърна и видя мъжа от кафенето, който излезе от опашката. Приближи се към човека с колана.

— Ти си гледай твоята работа, приятелче.

Той продължи да върви.

— Нямаме нужда от чужда намеса.

Той нищо не каза на мъжа с колана, но мина покрай него към жената. Помогна й да се изправи. Повдигна роклята, за да покрие раменете й, и внимателно я придърпа отпред. Жената хвана здраво скъсаните краища с трепереща ръка.

Той тихо й заговори. Тя се спусна към него, целуна го необуздано в устата и отскочи встрани.

— Бягайте! Бягайте, за да спасите живота си! — крещеше тя. — Бягайте, за да спасите душите си!

След това хукна по улицата.

Няколко души от опашката се засмяха. Някой смотолеви, че лудата жена е част от атракцията. Други не се съгласиха. Мъжът от кафенето се върна и застана мълчаливо на опашката до приятеля си.

— Слушайте, хора! — извика човекът с билетите. Той тръгна към тях, като поставяше колана обратно в гайките на панталона. — Извиняваме се за закъснението, но съм сигурен, че всички можем да проявим разбиране към момичето. Преди три седмици Звярът нападна съпруга и единственото й дете — разкъса ги на парцали. След това преживяване момичето превъртя. През последните дни, откакто отново започнахме да пускаме посетители, непрекъснато се мотае наоколо. Но сега, тук има една друга жена, жена, която е минала през пречистващия огън на трагедията, и се е обогатила от нея. Това е собственицата на „Къщата на Звяра“ и ваш личен екскурзовод по време на днешната обиколка.

С широк замах той посочи към поляната пред къщата. Към тях се приближаваше приведена, дебела жена.

— Още ли искаш да влезем?

Санди сви рамене. Лицето й бе пребледняло. Беше стресната от истеричната жена.

— Да — каза тя. — Мисля, че да.