Къщата на Звяра

1

Дона Хейс затвори телефона. Избърса треперещите си, влажни ръце в завивките и седна в леглото.

Знаеше, че това ще се случи. Очакваше го, правеше планове, страхуваше се. Сега я бе сполетяло. „Съжалявам, че ви безпокоя по това време — казал й бе той, — но знаех, че бихте искали да ви съобщим незабавно. Съпругът ви е освободен. Вчера сутринта. Аз самият разбрах току-що…“

Дълго време се взираше в тъмнината на спалнята. Не изпитваше желание да спусне краката си на пода. Тъмнината в стаята започна да избледнява. Не можеше да чака повече.

Когато стана, въздухът в неделната сутрин беше като студена вода, която обля кожата й. Потрепери от студ и се загърна в домашния си халат. Пристъпи в коридора. По бавното дишане, което се чуваше от стаята, разбра, че дванадесетгодишната й дъщеря все още спи.

Приближи се до ръба на леглото. Изпод завивките се подаваше слабичко рамо, облечено в жълта пижамка. Дона го обхвана с ръка и нежно го разтърси. Момиченцето се търкулна по гръб и отвори очи. Дона го целуна по челото.

— Добро утро — каза тя.

Детето се усмихна. Отмести светлите си коси от очите и се протегна.

— Сънувах нещо.

— Хубаво ли беше?

Детето сериозно кимна с глава.

— Имах си кон, който беше целият бял и толкова голям, че трябваше да стъпвам на кухненския стол, за да го стигам.

— Значи наистина е бил ужасно голям.

— Истински великан — каза то. — Защо си станала толкова рано?

— Мислех си, защо да не си приготвим багажа, да се качим на колата и да направим една хубава ваканция.

— Ваканция ли?

— Ами да.

— Кога?

— Веднага.

— Ураа!

За един час се измиха, облякоха и приготвиха багажа, като взеха достатъчно дрехи за една седмица. Докато сваляха куфарите до навеса за коли, Дона вътрешно се бореше със силното си желание да се довери на Санди — да каже на момичето, че никога повече няма да се върне в този апартамент, че никога повече няма да спи в стаята си, никога повече няма да прекарва безгрижни следобеди на плажа Соренто, никога повече няма да види съучениците си. Дона се чувстваше гузна, но замълча.

Беше сива мрачна юнска утрин, обичайна за Санта Моника1. Дона излезе на шосето на заден ход. Огледа се нагоре и надолу. Нямаше го. Служителите от затвора го бяха оставили вчера сутринта в осем часа на автогарата в Сан Рафаел2. Достатъчно време, за да пристигне, да намери адреса й и да я потърси. Но от него нямаше и следа.

— Накъде искаш да тръгнем? — попита тя.

— Все ми е едно.

— Какво ще кажеш, ако потеглим на север?

— Какво значи север? — попита Санди.

— Това е посока — като юг, изток, запад…

— Мамо!

— Можем да отидем в Сан Франциско. Ще видим дали са боядисали хубаво моста. Можем да отидем още по на север — в Портланд, Сиатъл, Аляска или дори на Северния полюс.

— Ще ни стигне ли една седмица?

— Можем да останем и повече, ако искаме.

— Ами работата ти?

— Някой ще ме замества, докато ни няма.

— Добре тогава. Да тръгваме на север!

Магистралата Санта Моника беше пуста. Такъв беше и пътят към Сан Диего. Старият форд маверик се справяше чудесно и вдигна над сто.

— Отваряй си очите за ченгета — каза Дона. Санди кимна.

— Вече си на сто и шейсет, Голяма Мама.

— Внимавай как говориш!

В ниското се виждаше долината Сан Фернандо, залята от слънчева светлина. Жълтите изпарения на смога в този час на деня представляваха все още едва забележима мъгла, която се разстилаше ниско над земята.

— Как да ти викам тогава? — попита Санди.

— А защо не „мамо“?

— Не е интересно.

Спуснаха се към долината и Дона насочи колата към магистралата Вентура3. След малко Санди поиска разрешение да смени станцията на радиото. Превъртя на 93 KHJ. Дона я остави да слуша цял час и, едва когато помоли за кратка почивка, изключи радиото.

В по-голямата си част магистралата следваше морския бряг до Санта Барбара, след това се врязваше навътре в сушата и минаваше през залесен проход и тунел.

— Умирам от глад — каза Санди.

— Добре, скоро ще спрем да хапнем.

Спряха в един мотел близо до Санта Мария. И двете си поръчаха кренвирши с яйца. Дона въздъхна от удоволствие, когато отпи първата глътка кафе за деня. Санди, с чаша портокалов сок в ръка, я имитираше.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита Дона.

— Какво ще кажеш, ако ти викам „Мама-Кафето“? — предложи Санди.

— Нека да бъде „Мама-Джава“4 и това е последно.

— Добре, ти си Мама-Джава.

— А ти коя си?

— Трябва да ми измислиш име.

— Какво ще кажеш за „Бонбонче мое“?

— Мамо! — Санди погледна възмутено.

Тъй като знаеше, че ще се наложи да спрат да заредят след един час, Дона си позволи със закуската да изпие три чаши от горещото силно кафе.

Когато Санди изпразни чинията си, Дона попита дали е готова да тръгват.

— Трябва да отида до кенефа — каза момичето.

— Санди, така не се говори! Откъде си научила тази дума?

Санди повдигна рамене и се усмихна.

— Обзалагам се, че от чичо ти Боб.

— Може би.

— Добре. И аз трябва да отида до „кенефа“. Потеглиха отново. Веднага след Сан Ауис Обиспо, на север от града, спряха на една бензиностанция „Шеврон“, заредиха форда и отидоха до тоалетната. Два часа по-късно, в слънчевата и топла долина Сан Уокийн, си купиха от едно крайпътно кафене кока-кола и сандвичи със сирене. Долината като че ли нямаше край, но най-сетне магистралата се изви нагоре и тръгна на запад, където въздухът не беше толкова горещ. Радиото започна да хваща станциите на Сан Франциско.

— Почти стигнахме, нали? — попита Санди.

— Къде?

— В Сан Франциско.

— Да, почти. Остава ни още около един час.

— Толкова много?

— Да, за съжаление.

— Ще преспим ли?

— Не ми се иска. Предпочитам да продължим. А ти?

— Докъде по-точно?

— До Северния полюс.

— О, мамо.

Минаваше три часа, когато се спуснаха по магистрала 101 и навлязоха в сенчест квартал на Сан Франциско. Изчакаха на един светофар, завиха, потърсиха означения за магистрала 101 и отново свиха нагоре, по булевард „Ван Нес“, наляво по „Ломбард“ и най-сетне по един извиващ се път, който водеше до Голдън Гейт5.

— Спомняш ли си колко беше разочарована, когато видя моста за първи път? — попита Дона.

— Все още съм разочарована. След като не е от злато, не трябва да го наричат златен. Не си ли съгласна?

— Съгласна съм, но все пак е красив.

— Да, но е оранжев, а не златен. Трябва да го нарекат „Оранжевия мост“.

Дона хвърли поглед към открито море и видя предните ивици на големи талази мъгла. На слънчевата светлина изглеждаха чисто бели.

— Погледни мъглата — каза тя. — Не е ли красива?

— Да, хубава е.

Оставиха Голдън Гейт зад гърба си.

Минаха през тунел, чийто вход беше изрисуван като небесна дъга.

Префучаха покрай изхода на магистралата за Сосалито.

— Хей, не можем ли да отидем до Стинсън Бийч? — попита Санди, когато видя табелата за отклонението.

Дона сви рамене.

— Защо не? Няма да стигнем толкова бързо, но пък пътят е много по-красив.

Тя даде мигач, сви по отклонението и остави магистрала 101 зад гърба си.

Скоро излязоха на крайбрежния път. Беше твърде тесен и с много завои. Тя караше колкото е възможно по-вдясно.

Мъглата се разстилаше над водата бяла и тежка като памучна вата. Приближаваше се видимо, но все още беше далече от брега, когато стигнаха градчето Стинсън Бийч.

— Можем ли да пренощуваме тук, мамо? — попита Санди.

— Нека продължим още малко. Съгласна ли си?

— Налага ли се?

— Никога не си била в Бодега Бей, нали?

— Не съм.

— Там е сниман филмът „Птиците“.

— Уууу, беше много страшен.

— Да отидем ли до Бодега?

— Далече ли е? — попита момичето.

— Може би на един час път.

Дона се чувстваше отпаднала. Болеше я гърбът. Важно беше обаче да продължат, да изминат още разстояние, да оставят още мили зад себе си. Можеше да изтърпи болката в гърба си още известно време.

Когато стигнаха Бодега Бей, Дона каза:

— Хайде да продължим.

— Трябва ли? Уморена съм.

— Ако ти си уморена, то аз умирам от умора.

Скоро след като отминаха Бодега Бей, мъглата започна да развява косите си пред предното стъкло на колата. Дългите й пръсти се протегнаха към изпънатото тяло на пътя, като се промъкваха напред, опипвайки слепешком. И тогава на мъглата сякаш й хареса онова, което пръстите й напипаха, и тя бавно спусна цялото си туловище върху пътя.

— Мамо, нищо не виждам!

През гъстата бяла маса Дона едва успяваше да различи предницата на колата. Караше само по спомени. Натисна спирачките, молейки се зад тях да няма друга кола. Сви вдясно. Гумите изхриптяха по чакъл. Изведнъж колата затъна.

2

Секунда преди рязкото спиране да изхвърли Дона напред към волана, тя протегна ръка към гърдите на Санди. Момичето се сви и отблъсна ръката. Главата й се удари в таблото. Започна да плаче. Дона бързо изключи двигателя.

— Дай да видя.

Таблото не беше твърдо и остави само червена рязка на челото на детето.

— Удари ли се някъде другаде?

— Ето тук.

— Където те държи колана ли?

Тя кимна и преглътна сълзите си.

— Добре, че го беше сложила.

Дона си представи как Санди разбива с главата си предното стъкло и излетява напред, назъбеното стъкло разрязва тялото й, което изчезва в мъглата и се изгубва завинаги.

— По-добре да не бях го слагала.

— Чакай да го махнем. Дръж се.

Момичето се облегна на таблото и Дона откопча предпазния колан.

— Хайде сега да излезем. Аз първа ще сляза. Не мърдай, преди да ти кажа.

— Добре.

Дона слезе от колата и се подхлъзна върху мократа тревиста повърхност на наклона. Тя се притисна до вратата, докато намери къде да стъпи.

— Добре ли си? — попита Санди.

— Дотук всичко е наред.

Дона се държеше здраво и се взираше в мъглата. Очевидно тук пътят завиваше наляво, а те не бяха забелязали завоя и се хвърлиха с предницата в канавката. Задницата на колата стърчеше на равнището на пътя. Ако мъглата не беше толкова гъста, щеше да се вижда от минаващите коли.

Дона внимателно си проправи път по хлъзгавия насип. Предният калник на маверика се беше забил в канавката. От процепите на предния капак със свистене излизаше пара. Дона пропълзя по капака, слезе от другата страна и се изкачи по наклона до вратата на Санди. Помогна на детето да слезе. Заедно се плъзнаха и спуснаха до дъното на канавката.

— Сега — каза Дона, като се опита гласът й да прозвучи бодро, — дай да видим какви са пораженията ти.

Санди извади карираната си блуза и я повдигна. Дона приклекна и свали дънките на момичето. През корема й минаваше широка червена рязка. Кожата на таза изглеждаше нежна и ожулена, като че ли с шкурка бяха свалени няколко слоя.

— Сигурно много щипе.

Санди кимна с глава. Дона започна да й вдига дънките.

— Трябва да отида на едно място.

— Избери си някое дърво. Чакай малко — тя се изкачи до колата и взе от жабката кутия с книжни кърпи. — Ето, можеш да използваш това.

Санди тръгна с кутията в едната ръка, а с другата придържаше дънките си. Вървеше по дъното на канавката. Изчезна в мъглата.

— Хей, намерих една пътека! — извика тя.

— Не се отдалечавай.

— Само малко по-нататък.

Дона чуваше как краката на дъщеря й шумно стъпват върху горския килим от изсъхнали клони и борови иглички. Стъпките й заглъхваха.

— Санди! Не отивай по-далече.

Стъпките спряха или пък напълно заглъхнаха в далечината и се сляха с останалите шумове на гората.

— Санди!

— Какво? — прозвуча раздразнено, но гласът й идваше от далече.

— Можеш ли да намериш пътя обратно?

— Стига, мамо.

— Добре, добре.

Дона се облегна назад и се подпря на колата. Потрепери от студ. Блузата й беше твърде тънка за това време. Реши да изчака Санди и след това да вземе якетата от задната седалка. Не искаше да мръдне от мястото си, докато не се върне детето. Тя чакаше, взирайки се в сивото мляко, където беше изчезнала Санди.

Изведнъж, вятърът разкъса мъглата.

— Това ходене до „кенефа“ продължи много дълго — каза Дона.

Санди не отговори, нито помръдна.

— Какво има, миличко?

Тя просто стоеше там, над канавката, неподвижна и безмълвна.

— Санди, какво става?

Дона почувства как я полазват студени тръпки по врата и рязко обърна главата си назад. Зад нея нямаше нищо. Обърна се отново към Санди.

— За бога, какво се е случило?

Дона хукна. Затича се към вцепенената, безмълвна фигура, която стоеше на края на гората. Тичаше през сивата неясна мрачина. Когато мъглата се разреди, видя как силуетът на дъщеря й се изкриви, докато накрая, на разстояние три-четири метра, от Санди не остана нищо, а само една борова фиданка, висока метър и двадесет.

— О, господи — промърмори Дона и силно изпищя. — Санди!

— Мамо — чу се далечен глас. — Мисля, че се загубих.

— Не мърдай.

— Няма.

— Не мърдай. Стой там, където си! Идвам!

— Побързай!

Една тясна пътечка през боровете като че ли водеше в посоката на гласа. Дона забърза по нея.

— Санди! — извика тя.

— Тук съм.

Гласът сега идваше от по-близо. Дона тръгна бързо натам, като се оглеждаше в мъглата. Прескочи един паднал бор, който препречваше пътя й.

— Санди?

— Мамо!

Гласът й този път се чуваше съвсем наблизо, някъде отдясно.

— Добре, почти стигнах до теб.

— Побързай.

— Още една минутка — Дона пристъпи встрани от пътеката и се промъкна между влажните клони, които я отблъскваха назад. — Къде си, миличка?

— Тук съм.

— Къде по-точно?

— Тук!

— Къде?

Преди момичето да успее да отговори, Дона се промъкна през гъсто сплетените клони и я видя.

— Мамо!

Тя притискаше розовата кутия с книжни салфетки до гърдите си, като че ли искаше да се защити от нещо.

— Въртях се в кръг — обясни момичето. Дона я прегърна.

— Всичко е наред, скъпа. Успокой се. Свърши ли си работата?

Тя кимна.

— Добре тогава, да се връщаме в колата.

Стига да можем да я намерим, помисли си тя.

Но се ориентира към пътеката без никакви проблеми, а тя ги отведе до откритото пространство над канавката. Дона мина с наведени очи покрай боровата фиданка, която й беше заприличала на Санди. Знаеше, че е глупаво, но мисълта да я погледне я плашеше. Ами ако отново й заприлича на Санди или на някой друг — непознат или на него самия?

— Не ставай луда — каза Санди.

— Аз ли? Не съм луда.

— Приличаш на луда.

— Така ли? — тя се усмихна.

След това двете слязоха по наклона на канавката.

— Точно си мислех… — каза Дона. — За татко?

Опита се да запази спокойствие. Не възкликна, нито стисна внезапно ръката на дъщеря си, нито пък изненадано обърна глава към детето. С глас, който звучеше много спокойно, тя каза:

— Защо трябва да си мисля за баща ти точно сега?

Момичето сви рамене.

— О, хайде. Стига!

Някъде пред тях в мъглата изникна тъмният силует на колата.

— Защото аз точно си мислех за него — каза й Санди.

— Защо?

— Там беше много страшно.

— Това единствената причина ли е?

— Беше ми студено, както тогава. И панталоните ми бяха смъкнати.

— О, боже.

— Уплаших се, че може да ме наблюдава.

— Обзалагам се, че е било много страшно.

— Да.

Те спряха до колата. Санди погледна към Дона и тихо попита:

— Какво ще стане, ако случайно ни види тук? Съвсем сами?

— Това е невъзможно.

— Ще ни убие, нали?

— Не, разбира се, че не. Освен това, това не може да се случи.

— Може, ако е избягал. Или ако са го пуснали.

— Дори и да са го пуснали, не би могъл да ни намери тук.

— О, напротив, би могъл. Той ми каза. Той ми каза, че ще ни намери, където и да отидем. Той ми каза: „Ще ви подуша къде сте.“

— Шшшт.

— Какво? — прошепна Санди.

За миг Дона помисли, че това е прибоят на океана, който се разбива в скалистия бряг. Но прибоят беше чак от другата страна на пътя, долу под скалата. Освен това, защо до сега не го беше чула? Шумът се усилваше.

— Идва някаква кола — промърмори тя.

Лицето на детето пребледня.

— Това е той.

— Не, не е той. Влизай в колата.

— Той е. Избягал е! Той е!

— Не е той! Качвай се в колата! Бързо!

3

Видя мъжа първо в огледалото — беше се проснал върху задния капак на колата. Видя го как бавно извъртя главата си и започна да я гледа. Очите, носът, ухилената му уста изглеждаха твърде малки, като че ли принадлежаха на глава два пъти по-малка от тази, която ги наблюдаваше.

На задното стъкло почука юмрук в ръкавица.

— Мамо!

Тя погледна към дъщеря си. Беше се свила на пода под контролното табло.

— Спокойно, миличка. Всичко е наред.

— Кой е?

— Не зная.

— Той ли е?

— Не.

Колата се разклати, когато ръката на непознатия дръпна силно дръжката на вратата. Той почука на прозореца. Дона се обърна към него. Изглеждаше на около четиридесет години, въпреки дълбоките линии, които набраздяваха лицето му. Като че ли повече се интересуваше от пластмасовия край на копчето на вратата, отколкото от самата Дона. Отново почука по стъклото.

Дона поклати глава.

— Искам да вляза! — извика непознатият.

Дона пак поклати глава:

— Не!

Мъжът се усмихна, като че ли си играеха на някаква игра.

— Ще вляза!

Той пусна дръжката на вратата и скочи в канавката. Когато краката му докоснаха земята, той се залюля. Запази равновесие и погледна през рамо към Дона, сякаш искаше да види дали е оценила скока му. Усмихна се. Затътри се из канавката, куцайки силно. Мъглата малко по малко го обгръщаше, докато съвсем го погълна.

— Какво прави сега? — попита Санди от пода.

— Не зная.

— Отиде ли си?

— В канавката е. Не го виждам. Мъглата е много гъста.

— Може би ще се изгуби.

— Може би.

— Кой е той?

— Не зная, миличко.

— Нещо лошо ли иска да ни направи?

Дона не отговори. Тя отново видя тъмна фигура в мъглата, фигурата бавно придоби ясни очертания и се превърна в непознатия куцащ мъж. В лявата си ръка носеше камък.

— Връща ли се? — попита Санди.

— Идва насам.

— Какво прави?

— Миличко, искам да седнеш.

— Какво?

— Седни на мястото си. И когато ти кажа, скочи навън и бягай. Стигни до гората и се скрий.

— А ти?

— Аз също ще се опитам да дойда. Но ти ще избягаш, когато ти кажа, без да се съобразяваш с мене.

— Не искам. Няма да тръгна без теб.

— Сандра!

— Няма!

Дона видя как мъжът се изкачи по насипа. Хвана се за дръжката на колата, за да се издърпа нагоре. След това почука по прозореца както преди това и посочи ключалката. Усмихна се.

— Аз ще вляза — каза той.

— Махай се!

Мъжът вдигна сивия клинообразен камък в лявата си ръка. Почука с него по стъклото, след това я погледна.

— Добре — каза му Дона.

— Мамо, недей.

— Не можем да останем тук, вътре — каза тя тихо.

Мъжът се ухили, когато Дона се пресегна към вратата.

— Приготви се, миличка.

— Не!

Тя повдигна ключалката, дръпна ръчката на вратата и я натисна с тялото си навън. Вратата изхвръкна, люшна се и удари мъжа. Като нададе вик на изненада, той се търкулна назад, а камъкът изхвърча от ръката му. Преметна се презглава и падна в канавката.

— Сега!

— Мамо!

— Да тръгваме!

— Той ще ни настигне!

Дона го видя да лежи неподвижно по гръб. Очите му бяха затворени.

— Всичко е наред — каза тя. — Виж. Той е повален на земята.

— Преструва се, мамо. Ще ни хване!

Дона висеше на вратата, с единия си крак беше стъпила върху хлъзгавата трева, и гледаше мъжа. Ръцете и краката му бяха разперени по странен и комично уродлив начин. Беше в безсъзнание или мъртъв.

Дали не се преструваше?

Тя прибра крака си в колата, затвори вратата и я заключи.

— Добре. Ще останем тук.

Момичето въздъхна и се снижи на пода, пред предната седалка.

Дона успя да й се усмихне.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Студено ли ти е?

Още веднъж кимна. Дона се обърна и протегна ръка към задната седалка. Взе якето на Санди, след това своето.

Сгушена на седалката и облегната на предната дясна врата, Санди се зави цялата и остави непокрито само лицето си.

Дона облече синьото си яке.

Мъжът навън лежеше неподвижен.

— Почти се здрачи — прошепна Санди.

— Да.

— Той ще се върне за нас, когато стане съвсем тъмно.

— Нужно ли е да говориш такива неща?

— Извинявай — каза момичето.

— Освен това, едва ли ще се върне. Мисля, че е ранен.

— Преструва се.

— Не знам.

Дона беше облегнала брадичката си на волана и наблюдаваше непознатия. Гледаше дали ще раздвижи ръка или крак, дали ще помръдне главата си, дали ще отвори очи. След това се опита да види дали диша.

При падането фланелата под разкопчаното му яке се беше вдигнала и оголила корема му. Тя го огледа внимателно. Като че ли не се движеше, но разстоянието беше голямо, така че можеше да не забележи някое повдигане или спадане на гръдния кош, дори и мъжът да дишаше.

Особено при това окосмяване.

Сигурно целият е покрит с косми — от главата до петите. Не, главата беше обръсната. Дори темето. На върха имаше нещо като едва набола тъмна четина, като че ли не я беше бръснал от няколко дни.

Трябва да си обръсне корема, помисли си тя.

Погледна го отново. Пак не можа да забележи никакво движение.

Сивите му панталони се бяха смъкнали до таза и разкриваха ластика на долното бельо. Беше обут в широки долни гащи. На райета. Дона погледна към краката му. Маратонките бяха мръсни и закрепени със скоч.

— Санди?

— Ммм.

— Стой Вътре.

— Какво правиш? — гласът на детето беше изпълнен със страх.

— Излизам за секунда.

— Недей!

— Нищо не може да ни направи, миличка.

— Моля те!

— Мисля, че е умрял.

Тя отвори колата и слезе внимателно. Заключи вратата. Провери я. Като се държеше за колата, за да пази равновесие, тя слезе по насипа. Застана над мъжа. Той не помръдна. Закопча якето си и клекна до него.

— Хей — каза тя. Разтърси рамото му. — Хей, добре ли си?

Тя постави длан на гърдите му, почувства как се движат нагоре-надолу, усети лекото туптене на сърцето му.

— Събуди се! Искам да ти помогна. Ранен ли си?

В нарастващата тъмнина Дона не забеляза движението му. Изведнъж ръката в ръкавица я сграбчи за китката.

4

Дона извика стреснато и се опита да се измъкне. Не можа да се освободи от здравата хватка на мъжа.

Той отвори очи.

— Пусни ме. Моля те.

— Боли — каза той.

Стисна я още по-здраво. Беше я хванал някак си странно. Дона погледна надолу и видя, че той я държи само с два пръста и палеца на дясната си ръка. Другите два пръста на ръкавицата стърчаха изправени. У нея се надигна леко отвращение, когато разбра, че най-вероятно тези пръсти липсват.

— Съжалявам, че те боли — каза Дона, — но сега ти ми причиняваш болка.

— Ще избягаш.

— Няма. Обещавам.

Той леко отпусна ръката й.

— Не исках да ти направя нищо лошо — каза той. Звучеше като че ли ще заплаче всеки момент. — Просто исках да вляза в колата. Не трябваше да ме нараняваш.

— Уплаших се.

— Исках само да вляза.

— Къде те боли?

— Тук — той посочи задната част на главата си.

— Не виждам нищо.

Пъшкайки, той се преобърна. На мястото, където беше лежала главата му, Дона различи камък. Въпреки че нощта беше тъмна и тя не можеше да бъде абсолютно сигурна, но като че ли нямаше кръв. Тя докосна главата му, опипа мекото окосмяване на четината и напипа цицина. След това разгледа пръстите си. Потърка ги един в друг. Нямаше никаква кръв.

— Казвам се Аксел — каза мъжът. — Аксел Куч.

— Аз съм Дона. Мисля, че ударът не е опасен.

— Даа-нъ.

— Да.

— Дона.

— Аксел.

Той се повдигна на ръце и колене. Обърна лице към нея.

— Само исках да вляза в колата.

— Всичко е наред, Аксел.

— Трябва ли да си вървя сега?

— Не.

— Мога ли да остана?

— Може би заедно ще се махнем оттук. Ще ни закараш ли да потърсим помощ?

— Аз карам добре.

Дона му помогна да се изправи.

— Защо не изчакаме да се вдигне мъглата и тогава да тръгнем.

— У дома.

— В твоя дом?

Той кимна с глава.

— Там е сигурно.

— Къде живееш?

— В Малкаса Пойнт.

— Това наблизо ли е?

— Ще отидем там.

— Къде се намира това, Аксел?

Той посочи в тъмното. На север.

— Ще отидем у нас. Там е безопасно.

— Добре. Но трябва да изчакаме да се вдигне мъглата. Ти — в твоята кола, а ние — в нашата.

— Ела с мен.

— Когато се вдигне мъглата. Довиждане.

Страхуваше се, — че ще се опита да й попречи да влезе при Санди, но не го направи. Тя затвори вратата и спусна прозореца.

— Аксел!

Мъжът се приближи, накуцвайки.

— Това е дъщеря ми Санди.

— Санди-и-и — провлече името той.

— Това е Аксел Куч.

— Здравейте — поздрави го Санди с тих и несигурен глас.

— Ще се видим по-късно — каза Дона и вдигна прозореца.

Няколко мига Аксел гледаше втренчено и мълчаливо в тях. След това се изкачи по наклона и изчезна.

— Какво му има? — попита момичето.

— Мисля, че е малко… муден.

— Искаш да кажеш недоразвит?

— Не е хубаво да се говори така, Санди.

— Имаме такива в училище. Недоразвити. Знаеш ли как се наричат? Специални ученици.

— Това звучи много по-добре.

— Да, сигурно. Къде отиде?

— В колата си.

— Изчезна ли? — в гласа на Санди личеше надежда.

— Не. Ще изчакаме да се разреди мъглата и той ще ни откара оттук.

— Ще заминем с неговата кола?

— Нашата не може да се помръдне.

— Зная, но…

— Би ли предпочела да останеш тук?

— Страх ме е от него.

— Само защото е малко странен. Ако искаше да ни стори нещо лошо, досега можеше да го извърши. Не би могъл да мечтае за по-подходящо място от това.

— Може да е така, но може и да не е.

— Така или иначе не можем да стоим повече тук.

— Зная. Баща ми ще ни намери — очите на детето бяха като черни дупки, издълбани върху овала на лицето й. — Той вече не е в затвора, нали?

— Не, не е. Районният съдия… спомняш ли си г-н Голдстайн… ми се обади тази сутрин. Пуснали са баща ти вчера. Г-н Голдстайн ни предупреди.

— И ние бягаме, така ли? — Да.

Момичето потъна в мълчание. Дона, облегната на волана, затвори очи. За миг тя заспа. Събуди се от тихо хлипане.

— Санди, какво има?

— Няма никакъв смисъл.

— Кое няма никакъв смисъл?

— Да бягаме. Той ще ни настигне.

— Миличко!

— Ще ни хване!

— Опитай се да поспиш, котенце. Всичко ще се оправи. Ще видиш.

Детето утихна, само от време на време подсмърчаше тихо. Дона се беше облегнала на волана и се мъчеше да заспи. Когато се унесе, сънят й представляваше напрегната болезнена полусъница, трескава и изпълнена с кошмарни сънища.

Наложи се да излезе. Ако мозъкът, гърбът, краката и ръцете й все още издържаха на това мъчение, пикочният й мехур не можеше.

Като взе кутията с книжните салфетки, която лежеше на пода до Санди, тя изпълзя тихо от колата. Потрепери от студения въздух. Дишаше дълбоко. Завъртя главата си няколко пъти. Опита се да раздвижи схванатите мускули на шията. Нямаше особена полза. Заключи вратата и леко я затвори.

Преди да пусне дръжката, погледна над покрива на колата. Върху банкета на пътя, на пет метра от задницата на маверика, беше спряла камионетка.

Аксел Куч седеше на покрива на кабината. Краката му висяха върху предното стъкло. Лицето му, обърнато към небето, се осветяваше от пълнолунието. Той гледаше луната като в транс.

Дона се спусна тихо по насипа. От дъното на канавката виждаше главата на Аксел. Гледаше го, докато разкопчаваше кадифените си джинси. Голямата му глава беше отметната назад, а устата — широко отворена. Тя клекна близо до колата.

Кожата й почувства студения вятър.

„Беше ми студено, както тогава. И панталоните ми бяха смъкнати.“

Всичко ще се оправи, помисли си тя.

„Той ще ни подуши.“

Когато свърши, Дона се изкачи по насипа до пътя. Аксел, който продължаваше да седи върху покрива на кабината, изглежда не я забеляза.

— Аксел?

Ръцете му трепнаха. Той я погледна и се усмихна.

— Дона — каза той.

— Мъглата се е вдигнала. Дали можем да тръгваме вече?

Без да каже нито дума, той скочи на земята. Когато стигна асфалтовото платно, левият му крак хлътна в някаква дупка, но той успя да запази равновесие.

— Какво става? — извика им Санди.

— Тръгваме.

Тримата разтовариха маверика и прехвърлиха куфарите в ремаркето на камионетката. След това се качиха в кабината. Дона седна между Аксел и дъщеря си.

— Запомни къде оставяме колата — каза тя на Санди.

— Ще се върнем ли за нея?

— Разбира се.

Аксел изкара камионетката на шосето. Усмихна се на Дона. Тя отвърна на усмивката.

— Миришеш хубаво — подхвърли той.

— Благодаря.

След това млъкна. По радиото Джини Райли пееше „Долината на арфите“. Дона заспа преди края на песента. Когато отвори очи, видя, че светлините на фаровете осветяват завоите по пътя и пак ги затвори. Събуди се отново, когато Аксел започна да припява на радиото с плътния си нисък глас, но пак се унесе в сън. Събуди я потупване по крака.

Беше ръката на Аксел.

— Пристигнахме — каза той.

Фаровете осветиха метална табела, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. Карайте внимателно.“

През железните решетки на оградата Дона видя тъмна викторианска къща — странна смесица от издадени прозорци, кули и балкони. В единия край покрива се издигаше във формата на конус. Той стърчеше в мрака.

— Кой живее тук? — попита тя шепнешком.

— Това е домът на Звяра — каза Аксел.

— Искаш да кажеш „Къщата на Звяра“?

Аксел потвърди с глава.

— Където бяха станали онези убийства?

— Те бяха пълни тъпанари.

— Кои?

— Те влязоха през нощта.

Той намали скоростта.

— Какво правиш…?

Сви в ляво по непавиран път, който водеше право срещу будката за билети на „Къщата на Звяра“. Пред тях, може би на около петдесет метра нагоре по пътя, се очертаваше силуета на двуетажна тухлена къща с гараж.

— Пристигнахме — каза Аксел.

— Какво е това?

— Това е моят дом. Тук сме на сигурно място.

— Мамо? — гласът на Санди приличаше на отчаян стон.

Дона взе ръката на детето. Дланта й беше изпотена.

— Мястото е сигурно — повтори Аксел.

— Няма никакви прозорци. Нито един.

— Да, къщата е без прозорци. Мястото е сигурно.

— Ние няма да влезем вътре, Аксел.

5

— Не можем ли да пренощуваме някъде другаде? — попита Дона.

— Не.

— Няма ли къде?

— Искам да останете с мене.

— Ние няма да останем тук. Не и в тази къща.

— Там е майка ми.

— Въпросът не е в това. Просто ни заведи другаде. Наоколо трябва да има някакъв мотел или нещо подобно.

— Ти ми се сърдиш — каза той.

— Не, не ти се сърдя. Просто ни заведи на друго място, където можем да останем до сутринта.

Аксел обърна камионетката и потегли през улиците на административната част на Малкаса Пойнт. В северните покрайнини на градчето минаха край бензиностанция „Шеврон“. Беше затворена. Няколкостотин метра след това, Аксел спря на осветения паркинг на мотела „Уелкъм Ин“. Високо над главите им проблясваше неонова табела „Свободни легла“.

— Тук е чудесно — каза Дона. — Само да си свалим багажа и всичко ще е наред.

Слязоха от камионетката. Аксел се пресегна и извади куфарите.

— Аз ще се прибера вкъщи.

— Много ти благодарим за помощта.

Той се усмихна и повдигна рамене.

— Да — каза Санди. — И аз ти благодаря.

— Почакайте — устата му се разля в широка усмивка.

Бръкна в предния си джоб и извади оръфан портфейл. Черната кожа изглеждаше износена, съдрана по краищата и беше изгубила блясък от толкова много употреба. Аксел отвори издутото отделение за банкноти, което беше претъпкано по-скоро с най-различни листчета и картички, отколкото с пари. Като държеше портфейла много близо под носа си, той го претърси. Започна да мърмори неразбираемо. Погледна към Дона с мълчалива молба да бъде търпелива, след това отпрати бърза и смутена усмивка към Санди.

— Почакайте — каза той.

Обърна се с гръб към тях, наведе глава и захапа дясната си ръкавица за пръстите.

Дона гледаше към рецепцията на мотела. Изглеждаше празно, но светеше. Кафенето отсреща беше претъпкано. Усещаше миризмата на пържени картофки. Стомахът й къркореше.

— А, ето ги!

Аксел се обърна към тях. Между зъбите си стискаше ръкавицата. В ръката си — или това, което беше останало от нея — държеше две сини карти. Кожата на ръката му беше набраздена от белези. От двата липсващи пръста бяха останали къси ампутирани крайници. Върхът на средния пръст липсваше. Палецът беше увит с две превръзки с телесен цвят.

Дона пое картите с усмивка, въпреки че в стомаха си почувства внезапна тежест. Тя започна да чете горната. На нея пишеше с едри печатни букви „ПОКАНА“. Под тях имаше напечатано нещо с много ситни букви, които трудно се четяха на светлината на паркинга, но тя се „пребори“ и с тях, като ги прочете на висок глас. „Този билет дава правото на неговия приносител на едно безплатно посещение с екскурзовод в ужасната, известна по целия свят, «Къща на Звяра» в Малкаса Пойнт…“

— Това ли е страховитата стара къща с оградата? — попита Санди.

Аксел кимна ухилено. Дона видя, че си беше сложил ръкавицата.

— Хей, би било чудесно!

— Аз работя там — каза той, видимо горд.

— Наистина ли съществува Звярът? — попита момичето.

— Само през нощта. Никакви посещения не са позволени след четири часа следобед.

— Благодарим за билетите и за това, че ни докара дотук.

— Ще дойдете ли?

— Ще се опитаме да го видим — каза Дона, въпреки че нямаше никакво намерение да разглежда такова зловещо място.

— Ти ли си екскурзоводът? — попита Санди.

— Аз почиствам. Трък-трък-трък.

Като им помаха, той се качи в камионетката. Дона и Санди видяха как прекоси паркинга и изчезна по пътя за Малкаса Пойнт.

— Е — Дона си пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на облекчението от раздялата с Аксел. — Хайде да се регистрираме и след това ще сложим по една хапка в уста.

— Една хапка едва ли ще ни стигне.

— Добре, ще изядем всичко, което има в закусвалнята.

Взеха куфарите и се отправиха към рецепцията на мотела.

— Ще отидем ли утре да разгледаме къщата? — попита Санди.

— Ще видим.

— Това означава ли, че няма да отидем?

— Ако искаш да направим обиколката, ще отидем.

— Добре!