Ловци на мамути

13

— Талут? Талут, спиш ли? — пошепна Нези в ухото на едрия водач като го разтърси.

— Ъ? К’во става? — каза той като се ококори.

— Шшшт! Тихо, да не събудиш останалите. Талут, не можем сега да пуснем Айла да си замине. Кой ще се грижи за Ридаг по-нататък? Мисля, че трябва да я осиновим, да я направим член на рода, да стане Мамутои.

Той вдигна очи и видя, че в нейните се отразява червената жарава от огнището.

— Нези, знам, че си загрижена за момченцето. Аз също. Но може ли любовта ти към него да бъде причина за приобщаването на чужденка към нашия род? Какво ще кажа на Съветите?

— Не само Ридаг е причината. Тя е Лечителка. Добра Лечителка. Нима Мамутоите имат чак толкова Лечители, че да изтървем такава? Виж какво стана само за няколко дни. Спаси Нуви от задушаване до смърт… Знам, че Тюли каза, че това може да е просто една техника, която тя е овладяла, но сестра ти не може да каже същото за Ридаг. Айла знаеше какво прави. Даде му Лечебен цяр. Права е и за Фрали. Даже и аз виждам, че кара трудна бременност, а всичките тия свади и разправии не са и от полза. Ами твоето главоболие?

Талут се ухили:

— О, това беше повече от Знахарска магия; беше просто възхитително!

— Шшшшът! Ще събудиш цялата землянка. Айла е нещо повече от Лечителка. Мамут казва, че тя е и необучена Търсачка. А я виж как се оправя с животните, не бих се усъмнила, ако се окаже и Медиум. Помисли си каква полза ще има бивака ако освен че може да Търси животни за лов, има и способността да ги вика при себе си?

— Не знаеш дали е така, Нези. Само предполагаш.

— Но за умението и да борави с онези оръжия не е нужно да предполагам нищо. Знаеш, че ако беше Мамутои, щеше да има добра Булчинска цена, Мамут. С всичко, което може да предложи, а кажи ми сега колко би струвала като дъщеря на твоето огнище?

— Хмммм. Ако беше Мамутои и дъщеря на Лъвското огнище… Но тя може да не пожелае да стане Мамутои, Нези. Ами този младия, Джондалар? Явно помежду им съществува силна връзка.

Нези беше мислила по този въпрос известно време и имаше готов отговор.

— Ами покани го и него.

— Как, и двамата! — избухна Талут и седна.

— Шшшшът! Говори по-тихо!

— Но той си има свой народ. Каза, че е от Зел… Зел… как се казваха.

— Зеландонии — прошепна Нези. — Но неговият народ живее много далеч от тук. Защо ще тръгне да се връща толкова далеч ако може да намери дом при нас? Нищо не пречи да го попиташ, Талут. Онова оръжие, което е изобретил, би трябвало да е достатъчно основание Съветите да са доволни. А Уимез казва, че е и отличен майстор на сечива и инструменти. Ако моят брат му даде препоръка, знаеш, че Съветите няма да откажат.

— Вярно е…, но, Нези — каза Талут като пак си легна, — откъде знаеш, че ще искат да останат с нас?

— Не знам, но ти можеш да си направиш устата, нали?

Беше късно сутринта, когато Талут се измъкна от дългата землянка и видя, че Айла и Джондалар, повели конете, се отдалечаваха от бивака. Нямаше сняг, но ранната сутрешна слана не се беше вдигнала и все още се белееше на кристални петна, а при всяко издишване около главите им се образуваше облак пара. Сухият студен въздух беше наситен със статично електричество. Жената и мъжът бяха облечени с анораци от козина с качулки, загърнати плътно около лицата им и обути в калцуни от козина, подгънати и увити около краката в долния край на панталоните, здраво завързани, за да ги предпазят от студа.

— Джондалар! Айла! Отивате ли си? — извика той и побърза да ги настигне. Айла кимна утвърдително, което изтри усмивката от лицето на Талут, но Джондалар обясни:

— Просто отиваме да поразходим малко конете. След пладне ще се върнем.

Не си направи труда да спомене, че търсят и малко уединение, някъде, където да могат необезпокоявани да обсъдят дали да се върнат в долината на Айла. Или, по-скоро, както Джондалар планираше, да разубеди Айла да не си заминават.

— Добре. Бих искал да уредя упражнения с тези копиехвъргачи, когато времето се проясни. Иска ми се да видя как действат и какво бих могъл аз да направя с едно такова оръжие — каза Талут.

— Мисля, че ще останеш удивен — отвърна Джондалар усмихнат — от това колко добре действат.

— Ама не самички. Сигурен съм, че си ги бива, когато с тях борави някой от двама ви, но е нужно известно умение, а до пролетта може да не ни остане достатъчно време да се упражняваме — каза Талут и замълча размишлявайки.

Айла чакаше с ръка на гърба на кобилата, точно под късата и твърда грива. От ръкава на връхната и туника висеше на шнур тежка ръкавица от козина. Шнурът минаваше през ръкава и, през един клуп отзад на врата и, оттам надолу в другия ръкав, където беше завързана другата ръкавица. Благодарение на свързващия ги шнур, в случай че трябваше бързо да се действа с голи ръце, ръкавиците се сваляха без страх, че могат да се загубят. В земите с такива сурови студове и ветрове една загубена ръкавица би могла да означава загубена ръка или смърт. Жребецът пръхтеше и подскачаше от възбуда като побутваше неспокойно Джондалар. Изглежда нямаха търпение да поемат на път и Талут разбра, че само от учтивост изчакат той да свърши. Реши да действа непоколебимо.

— Снощи говорихме с Нези, а тази сутрин се посъветвах и с някои други хора. Ще ни бъде от помощ при нас да има някой, който да ни показва как да боравим с тези ловни оръжия.

— Вашето гостоприемство беше повече от щедро. Знаеш, че бих бил щастлив да покажа всекиму как да използва копиехвъргача. С това поне ще мога донякъде да се отблагодаря за всичко, което направихте — отвърна Джондалар.

Талут кимна и продължи:

— Уимез ми каза, че си прекрасен майстор на дялани кремъчни изделия, Джондалар. При Мамутоите винаги има работа за човек, който може да произвежда качествени сечива и инструменти. И Айла притежава много умения, които биха били от полза за бивака. Тя не само майсторски борави с копиехвъргача и с тази нейна прашка — ти беше прав — и той се обърна от Джондалар към Айла — тя е и Лечителка. Бихме искали да останете при нас.

— Надявах се да презимуваме при вас, Талут, и съм ти признателен за поканата, но не съм сигурен, как я приема Айла — отвърна Джондалар с усмивка, усещайки, че едва ли би имало по-подходящ момент за поканата на Талут. Та как би могла да си тръгне сега? Определено предложението на Талут означаваше много повече от неприятното отношение на Фребек.

Талут продължи като отправи доводите си към младата жена.

— Айла, ти сега си нямаш народ, а и Джондалар живее много далеч, може би толкова далеч, че не би си правил труда да пътува до там, ако си намери дом тук. Ние много бихме желали и двамата да останете, не само през зимата, а завинаги. Аз ви каня да се влеете в нашия народ и това го казвам не само от свое име. Тюли и Барзек имат желание да приемат Джондалар в Огнището на Зубъра, а Нези и аз искаме да станеш дъщеря на Лъвското огнище. Тъй като Тюли е водачка, а аз — водач, това ще ви даде високо положение сред Мамутоите.

— Искаш да кажеш, че желаете да ни осиновите? Че искате да станем Мамутои? — избъбри Джондалар, малко стреснат и почервенял от изненада.

— Ти искаш мен? Ти искаш осиновиш мен? — попита Айла. Беше изслушала разговора със сбърчено от внимание чело, без да вярва напълно на онова, което чуваше. — Ти искаш да направиш Айла от Ничий род Айла от Мамутоите?

Едрият мъж се усмихна:

— Да.

Джондалар не можеше да намери думи. Гостоприемството можеше да е въпрос на традиция, а и на гордост, но нямаше народ, който по традиция да кани чужденци да се присъединят към негово племе, негов род, без това да е било сериозно обмислено.

— Аз… ъ-ъ… не знам… какво да кажа — смутолеви той. — Това е голяма чест за мен. Поканата е голямо признание.

— Знам, че и двамата имате нужда от време, за да си помислите — каза Талут, — Бих бил изненадан, ако не е така. Не сме споделили предложението си с всички, а трябва да получим съгласието и на целия бивак, но това няма да представлява проблем като се има предвид всичко, което ще донесете със себе си, а Тюли и аз ще застанем зад вас. Исках първо вас да попитам. Ако сте съгласни, ще свикам събрание.

Те мълчаливо гледаха как едрият водач крачи обратно към землянката. Бяха планирали да потърсят някое място, където да поговорят, като и двамата се надяваха да намерят решение на проблеми, които чувстваха, че започват да назряват помежду им. Неочакваната покана на Талут беше внесла съвсем различно измерение в мислите им, в решенията, които трябваше да вземат, дори, на практика, в целия им живот. Без да пророни дума, Айла яхна Уини, а Джондалар се метна зад нея. Последвани от Рейсър, те се запътиха нагоре по склона и през откритата местност, всеки потънал в мислите си.

Айла бе така трогната от поканата на Талут, че не можеше да намери думи. Когато живееше с Клана, често се чувстваше изолирана, но това не бе нищо в сравнение с болезнената празнота, отчайващата самота, която беше изпитала без тях. От времето, когато напусна Клана, до появата на Джондалар, преди по-малко от един сезон, тя беше сама. Нямаше си никого, липсваше и чувство за принадлежност, нямаше дом, род, народ и знаеше, че никога вече няма да види своя клан. Земетресението, което я остави сираче преди да я намерят хората от Клана, и земетресението в деня, когато бе изгонена, придаваха на изолацията и дълбоко чувство на обреченост.

В основата на това нейно усещане лежеше дълбок, първичен страх, комбинация от древния ужас от надигащата се земя и стягащата сърцето скръб на малкото момиченце, загубило всичко, дори спомените си за тези, към които е принадлежало. За Айла нямаше нищо по-страшно от гънещата се земна маса. Тези моменти като че ли винаги сигнализираха резки и разтърсващи промени в живота и, не по-малки от тези, които нанасяха върху земята. Сякаш едва ли не самата земя и подсказваше какво да очаква… или се разтрисаше от съчувствие.

Но след като загуби всичко първия път Кланът стана нейният народ. Сега, ако реши, може отново да принадлежи към свой народ. Би могла да стане Мамутои; няма да е сама.

Ами Джондалар? Как би могла тя да предпочете друг народ пред неговия? Ще пожелае ли той да остане и да се присъедини към Мамутоите? Айла се съмняваше. Беше сигурна, че той иска да се завърне при своите. Но се опасяваше, че всички Други ще се опълчат срещу нея, както направи Фребек. Той не искаше тя да разказва за Клана. Ами ако тя замине с него и те не я приемат? Напълно е възможно неговият народ да е като Фребек. Тя няма да се въздържи да не ги спомене, макар че Иза, Креб, Брун и нейният син бяха хора, от които тя би трябвало да се срамува. Тя няма да се срамува от народа, който обича!

Дали и се искаше да отиде в неговия дом и да рискува да се отнасят с нея като с животно? Или искаше да остане където е желана и приета? Лъвският бивак беше приел дори дете на смесени духове, момче като нейния син… Изведнъж и хрумна една мисъл. След като веднъж са приели едно, дали не биха приели още едно? Такова същество, което не е слабовато и болнаво? Което би могло да се научи да говори? Територията на Мамутоите се простираше чак до Беранско море. Не спомена ли веднъж Талут, че някой имал там Върбов бивак? Полуостровът, където живееше Клана, не бе много далеч оттам. Ако станеше Мамутои, може би, някой ден тя би могла да… Ами Джондалар? Ако си тръгне? При тази мисъл Айла усети болезнено свиване на стомаха. „Би ли могла да понесе живот без Джондалар“ — питаше се тя и се бореше със смесените си чувства.

У Джондалар също се бореха противоречиви желания. Почти не се замисляше върху предложението, което му бе направено, освен, че искаше да намери причина, за да откаже, без да обиди Талут и Мамутоите. Та той беше Джондалар от Зеландониите и знаеше, че брат му бе прав. Той никога не би могъл да бъде друг. Искаше да се прибере у дома, но това бе по-скоро упорствуващ копнеж, отколкото неотложна необходимост. Не беше възможно да разсъждава в друг план. Неговото родно място бе толкова далеч, че само пътешествието до там щеше да му отнеме цяла година.

Бъркотията в ума му беше заради Айла. Макар че никога не му бяха липсвали благоразположени партньорки, повечето, от които охотно биха се свързали по-трайно с него, никога досега не беше срещал жена, която да е желаел така силно, както Айла. Никоя от жените от неговия народ и никоя от тези, с които се бе запознал по време на пътешествията си, не бе успяла да го доведе до това състояние, което бе наблюдавал при други, но което самият той не бе изживявал, докато не се запозна с нея. Обичаше я повече, отколкото мислеше, че изобщо е възможно. Тя бе всичко, което търсеше в една жена, че дори и повече. Не можеше да си представи да живее без нея.

Но същевременно съзнаваше, че това би било равносилно на опозоряване. Защото точно тези нейни качества, които го привличаха — съчетанието между невинност и мъдрост, честност и загадъчност, самоувереност и уязвимост — бяха следствие от същите обстоятелства, които биха могли да го накарат отново да изпита болката от срама и заточението.

Айла е била отгледана от Клана, народ, който бе различен в много необясними отношения. За повечето народи, които той познаваше, съществата, наричани от нея Клан, не бяха хора. Бяха животни, но не като другите, създадени от Майката, за да задоволяват нуждите на хората. Макар и да не се признаваха, сходствата между тях се отчитаха, но очевидните човешки белези на Клана не предизвикваха братски чувства. На тях гледаха по-скоро като на заплаха и наблягаха на различията. За хора като Джондалар Кланът беше отвратителен животински вид, който дори не беше включен в пантеона на създанията на Великата Земя Майка, сякаш бяха същества, пръкнали се от някакво необяснимо зло.

Но на дело взаимното зачитане на общата им човешка природа бе по-силно, отколкото на думи. Родът на Джондалар бе навлязъл в територията на Клана едва преди няколко поколения, като често се бе настанявал насилствено в благоприятни за живеене местности, изобилстващи на паша и дивеч, прокуждайки Клана в други области. Но така както вълчите глутници си поделят териториите и ги отстояват една от друга, за разлика от други същества — хищници или лешояди, приемането на границите между обитаваните от тях райони беше мълчаливо споразумение, че са от един и същ биологичен вид.

Джондалар беше проумял, горе-долу по същото време, когато осъзна чувствата си към Айла, че целият живот е творение на Великата Земя Майка, включително плоскоглавците. Но макар да я обичаше, беше убеден, че сред неговия народ Айла би била чужда. Имаше нещо повече от връзката и с Клана, което я правеше по-низше същество. На нея щяха да гледат като на уродливо създание, заклеймено от Майката, защото е родила дете от смесени духове, полуживотински и получовешки.

Това табу беше всеобщо. Всички народи, с които Джондалар се беше срещал по време на пътуванията си, вярваха в него, макар и с различна сила. Някои не допускаха съществуването на такова презряно същество, други гледаха на това като на неприятна шега. Ето защо той бе толкова поразен, когато завари Ридаг в Лъвския бивак. Беше сигурен, че на Нези никак не и е било лесно и че в действителност си е навлякла жестоки упреци, породени от предразсъдъци. Само някой искрено уверен и сигурен в положението си би се осмелил да се изправи срещу хулителите, и накрая тя бе успяла да се пребори единствено благодарение на истинската си човечност и милосърдие. Но дори Нези не бе споменала за сина, за който Айла и беше разказала, когато се опитваше да убеди останалите да я приемат.

Айла не знаеше за болката, която Джондалар почувства, когато Фребек и се присмя, макар че бе очаквал нещо по-лошо. Неговата болка, обаче, бе нещо повече от обикновено съчувствие към нея. Цялата остра свада му напомни за една случка, когато чувствата му го бяха подвели и бяха извадили наяве собствената му дълбока и потулена мъка. Но още по-лоша бе неговата собствена неочаквана реакция. Именно това беше причината за неговото терзание сега. Джондалар все още се червеше от вина, защото за момент изпита унижение от връзката си с нея, когато Фребек избълва хулите си. Та как може да обича една жена и да се срамува от нея?

Още от онова ужасно време, когато беше млад, Джондалар полагаше неимоверни усилия да се владее, но сега изглежда не бе в състояние да се справи с противоречивите чувства, които го измъчваха. Искаше да вземе Айла със себе си и да я отведе у дома. Искаше да я представи на Даланар и на хората от своята Пещера, на майка си, Мартона, на по-големия си брат и по-малката си сестра, на братовчедите си и на Зеландони. Искаше му се да я приемат добре, да създаде собствено огнище с нея, място, където тя би могла да роди деца, вероятно създадени от неговия дух. Не му трябваше никой друг на земята, макар че сърцето му се свиваше при мисълта за презрението, което би се изляло върху него за това, че е довел такава жена у дома, пък и не му се искаше да излага и нея на такова отношение.

Особено ако не се налагаше. Да ще само да си мълчи за Клана, тогава никой няма да разбере. И все пак какво би могла да отговори, ако някой я попита кой е нейният народ? Откъде е? Хората, които я бяха отгледали, бяха единствените, които тя познаваше, освен, ако… не приемеше предложението на Талут. Тогава щеше да стане Айла от Мамутоите, все едно, че се е родила сред тях. Особеният и начин на произнасяне на някои думи би могъл да се приеме просто като акцент. Знае ли човек? — помисли си той. Може пък наистина да е Мамутои. Може родителите и да са били такива. Тя не ги помни.

Но ако стане Мамутои, може да реши да остане при тях. Ами ако наистина постъпи така? Ще бъда ли аз в състояние да остана? Бих ли могъл да приема този народ като свой? Тонолан успя. Дали бе обичал Джетамио повече, отколкото аз обичам Айла? Да, но нейният народ бяха Шарамудоите. Тя бе родена и бе израснала сред тях. А Мамутоите са толкова народ на Айла, колкото и мой. Но ако може да е щастлива тук, тя би могла, да се чувства така и при Зеландониите. Да, но ако стане Мамутои, може да не пожелае да дойде с мен при моя народ. Никак няма да и е трудно да си намери някого тук… Уверен съм, че Ранек в никакъв случай не би и отказал.

Айла усети, че той я притисна собственически и се почуди какво ли го бе подтикнало. Видя напред ивица храсти, вероятно беше малка река, и пришпори Уини към нея. Конете подушиха водата и не чакаха да ги подканят. Когато стигнаха потока, Айла и Джондалар слязоха от конете и се огледаха за място, където да седнат удобно.

Там, където водата миеше бреговете на рекичката, се забелязваше заледяване, което както знаеха от опит, бе само началото. Бялата преграда, която се изграждаше пласт подир пласт от тъмните води, които все още се движеха бързо в средата на рекичката, щеше да се увеличава с нарастването на сезона и щеше да добие завършен вид като скове бурния поток, докато се смени сезонът. Тогава водата отново щеше бликне в стремежа си към свобода.

Айла отвори една малка кутия, направена от твърда необработена кожа, в което беше сложила храна за двамина, малко сушено месо, за което предполагаше, че е от зубър, кошничка сухи боровинки и малко сливи. Извади парче медно сивкав железен пирит и кремък, за да запали огън, на който да свари вода за чай. Джондалар отново се възхити от лекотата, с която тя запали огъня с помощта на възпламенителния камък. Това си беше магия, чудо. Никога не беше виждал такова нещо преди да срещне Айла.

Каменистият бряг на нейната долина беше обсипан с буци железен пирит. Нейното откритие, че при удара на кремък о железен пирит може да се извлече достатъчно дълга и силна искра, която да запали огън, беше случайност, но тя беше готова да се възползва от нея. Огънят и беше угаснал. Тя знаеше как да го запали посредством трудоемкия процес, използван от повечето народи — чрез въртене на пръчка в дупка, пробита в парче дърво, докато при триенето се отдели достатъчно топлина, от която да се получи горяща главня. И тогава беше разбрала как да приложи принципа — беше взела по грешка буца железен пирит, вместо каменния чук за оформяне на кремъчни изделия и беше извлякла първата искра.

Джондалар беше научил тази техника от Айла. Работейки с кремъка, често беше получавал малки искри, които възприемаше като израз на живия дух на камъка, освободен в процеса на обработката. Не му беше хрумвало да запали огън от искрите. Но тогава той не беше сам в долина на ръба на оцеляването; около него обикновено имаше хора, а при тях почти винаги гореше огън. Искрите, които получаваше само с кремък, обаче, обикновено не бяха достатъчно силни, за да запалят огън. Именно постигнатата от Айла случайна комбинация между кремък и железен пирит създаваше искрата, която можеше да се превърне в огън. Той веднага оцени стойността на процеса и на запалителните буци железен пирит, както и изгодата от това да се пали огън така лесно и бързо.

Докато се хранеха се смееха на лудориите на Рейсър, който подмамваше майка си да играе с него, сякаш казваше: „Хвани ме, ако можеш“, а после и двата коня се търкаляха по земята и ритаха с копита във въздуха на една пясъчна ивица, закътана от вятъра и стопляна от слънцето. И двамата внимателно избягваха да споделят мислите, които се въртяха в главите им, смехът ги накара да се поотпуснат, а уединението и спокойствието им припомниха дните на тяхната близост в долината. Когато отпиваха от горещия чай, вече бяха добили нагласа за разискване на по-трудни теми.

— Струва ми се, че на Лати би и доставило удоволствие да гледа как си играят конете — отбеляза Джондалар.

— Да. Тя наистина обича конете, нали?

— Тя обича и теб, Айла. Започнала е много да ти се възхищава — каза Джондалар и като се поколеба продължи — Много хора тук те харесват и ти се възхищават. Не ти се ще наистина да се върнеш в долината и да живееш сама, нали, Айла?

Айла сведе очи към чашата в ръцете си, поразклати остатъка от чай с листенцата и отпи от него.

— Приятно е, че пак сме само двамата, насаме. Не съзнавах, че ще се почувствам толкова добре, когато се измъкна от всичките тези хора, а в пещерата в долината останаха някои мои вещи, които би искала да са с мен. Но ти си прав. Сега, когато срещнах Другите, не искам да живея самичка през цялото време. Харесват ми и Лати, и Диджи, и Талут и Нези, всички… без Фребек.

Джондалар въздъхна с облекчение. Първото и най-голямо препятствие беше лесно преодоляно.

— Фребек е само един-единствен човек. Не бива да позволяваш на едного да провали всичко. Талут… и Тюли… нямаше да ни поканят да останем тях, ако не те харесваха и ако не смятаха, че имаш нещо ценно, което можеш да им предложиш.

— Самият ти можеш да предложиш нещо ценно, Джондалар. Искаш ли да останеш и да станеш Мамутои?

— Те се държат любезно с нас, много по-любезно, отколкото повелява обикновеното гостоприемство. Бих останал, най-малкото докато отмине зимата, дори повече; ще ми е драго да им дам всичко, което мога. Но те нямат нужда от моето умение да дялам кремък. Уимез е много по-добър от мен, а и Дануг скоро ще го догони. Вече им демонстрирах копиехвъргача. Видяха устройството му. След известни упражнения ще могат да боравят с него. Просто трябва да имат желание за това. Пък и аз съм Джондалар от Зеландониите…

Млъкна и очите му добиха мъгляво изражение, сякаш се вглеждаше в нещо много далечно. После извърна взор назад, откъдето бяха дошли и челото му се сбърчи, докато се опитваше да намери някакво обяснение.

— Трябва да се върна… някой ден…, ако не за друго, то поне за да кажа на майка за смъртта на брат ми, и да дам възможност на Зеландони да намери неговия дух и да го отведе в отвъдния свят. При това положение не мога да стана Джондалар от Мамутоите, не мога да забравя задължението си.

Айла си вгледа в него внимателно. Знаеше, че той не иска да остане. Не беше заради някакви задължения, макар че вероятно се чувстваше обвързан с тях. Просто искаше да се прибере у дома.

— Ами ти? — попита Джондалар, като се опита да запази неутрален тон и изражение. — Искаш ли да останеш и да се превърнеш в Айла от Мамутоите?

Тя затвори очи, търсейки начин да изрази мислите си, чувствайки, че и липсват думи, или по-точно че не намира подходящите слова или просто думите не бяха достатъчни.

— Откакто Брод ме прокле, аз нямам свой народ, Джондалар. Това предизвиква у мен усещане за празнота. Харесвам Мамутоите и ги уважавам. Чувствам се като у дома при тях. Лъвският бивак е… като клана на Брун… повечето са добри хора. Не знам кой е бил моят народ преди Клана, едва ли някога ще узная, но понякога нощем си мисля… иска ми се да са били Мамутои.

Тя впи поглед в мъжа, в правата му руса коса на фона на тъмната козина на качулката му, в лицето му, за което продължаваше да мисли, че е красиво, макар че той и беше казал, че за мъж не се употребява тази дума, в силното му чувствено тяло и големите му изразителни ръце, в сините му очи, които изглеждаха толкова искрени и разтревожени.

— Но преди да се появят Мамутоите, дойде ти. Ти прокуди празнотата и ме изпълни с любов. Искам да съм с теб, Джондалар.

Напрежението напусна погледа му и отстъпи място на меката и спокойна топлина, с която тя беше свикнала в долината, а после в очите му се появи магнетичното, повелително желание, от което тялото и тръпнеше по своя собствена воля. Тя импулсивно се приближи до него, устните му намериха нейните, ръцете му я прегърнаха.

— Айла, моя Айла, толкова много те обичам — изтръгна се сподавен вопъл от гърдите му, пропит с терзание и облекчение. Притисна я силно, но нежно, към гърдите си, така както седяха на земята, сякаш никога нямаше да я пусне, но се страхуваше тя да не се откъсне от него. Поотпусна я толкова, колкото да вдигне лицето и към своето, целуна я по челото, очите, върха на носа, после устата и усети как желанието му нараства. Беше студено, нямаше къде да се подслонят на топло, но той я желаеше. Развърза връвта на качулката и, оголи шията и, ръцете му се пъхнаха под анорака и туниката и и намериха топлата и кожа и налетите и гърди с техните твърди щръкнали зърна. Докато той ги милваше, стискаше и разтриваше, тя изстена тихо. Развърза връвта на панталоните и и напипа мъхнатия и хълм. Когато напипа топлата и влажна цепка тя се притисна към него и той усети как вътрешността и се стегна и затрептя.

Тогава Айла също пъхна ръка под анорака и туниката му, развърза връвта на панталоните му, хвана големия му пулсиращ член и започна да го трие с ръце. Той изпусна дълбока въздишка на наслада, когато тя се наведе и го пое с устни. Усети гладката му кожа с езика си, допусна го да проникне, докъдето може, после го избута напред и пак го потегли навътре, като продължаваше да разтрива с ръце топлият му извит ствол.

Чуваше го как стене, как понечи да извика, но той пое дълбоко въздух и леко я отстрани.

— Чакай, Айла, искам те — прошепна той.

— Ще трябва да си събуя панталона и калцуните — обясни тя.

— Не, недей, много е студено. Обърни се, нали помниш как?

— Като Уини и нейния жребец — прошепна Айла.

Тя се обърна и застана на колене. За момент позата и напомни не за Уини и нейния жребец, а за Брод, когато я хвърли на земята и я насили. Но нежното докосване на Джондалар не беше същото. Тя смъкна пояса си, оголи топлите си стегнати задни части и отворът, който го приканваше както цветето пчелите с меките си венчелистчета и дълбоко розово гърло. Самата покана беше силно съблазнителна. Усети непреодолим импулс. Потиснато за момент, наведе се плътно до нея, за да я топли, докато милваше гладките и заоблени задни части и нежно опипваше хребетите и гънките на топлата и влажна вътрешност предизвиквайки у нея Удоволствие с опитните си пръсти, докато стоновете и и нов изблик на топлина му подсказаха, че не е нужно да чака повече.

Разтвори двете еднакви половини на хълма и и проникна с налятата си и тръпнеща мъжественост в дълбокия и копнеещ отвор на нейната женственост с неизмеримо удоволствие, което изтръгна стон и от двамата. Отдръпна се почти напълно, после отново проникна в нея, придърпвайки я към себе си, наслаждавайки се на дълбоката и прегръдка. Отново се отдръпна и отново проникна и пак, и пак, докато накрая избухна върховното удоволствие.

След няколко последни движения, които го изсмукаха докрай, все още потопен дълбоко в топлината и, той я обхвана с двете си ръце и двамата се катурнаха на една страна. Беше я прегърнал силно, покрил тялото и с анорака си, докато почиваха.

Най-сетне се отделиха един от друг и Джондалар седна. Вятърът постепенно се усилваше и Джондалар погледна с опасение към трупащите се облаци.

— Трябва малко да се почистя — каза Айла като се надигна. — Тези панталони са нови и са ми от Диджи.

— Когато се върнем, можеш да ги оставиш навън, за да замръзнат и после да ги изчеткаш.

— В потока все още има вода…

— Ледена е, Айла!

— Знам. Само набързо.

Като опита здравината на леда тя клекна край рекичката н се заплакна с една ръка. Когато отново стъпи на брега, Джондалар се приближи зад нея и я изсуши с козината на анорака си.

— Не искам да замръзне — каза той с широка усмивка, като я потупваше лекичко с козината, а после я помилва.

— Мисля, че го поддържаш достатъчно топло, — каза тя усмихнато, завързвайки връвта на кръста си и оправяйки анорака си.

Този Джондалар обичаше. Мъжът, който можеше да я стопли и възбуди с поглед, с докосване; мъжът, който познаваше тялото и по-добре от самата нея и който можеше да изтръгва от него усещания, които тя не подозираше, че притежава; мъжът, който я беше накарал да забрави болката от първото насилствено проникване на Брод в нея и който и бе показал какво са Удоволствията и какви би трябвало да бъдат. Този Джондалар, когото тя обичаше, беше игрив, грижовен, обичлив. Такъв беше той в долината, както и сега, когато бяха сами. А защо беше толкова различен в Лъвския бивак?

— Ей, жена, ти много бързо започна да се оправяш с думите. Ще ми стане трудно да се меря с теб на родния си език! — каза той и я прегърна през кръста, после сведе към нея поглед пълен с любов и гордост. — Добре се оправяш с езика, Айла. Усвояваш го невероятно бързо. Как го постигаш?

— Нямам друг избор. Сега това е моят свят. Аз нямам свой народ. За Клана съм мъртва, не мога да се върна там.

— Би могла да имаш свой народ. Би могла да бъдеш Айла от Мамутоите. Стига да искаш. Какво ще кажеш?

— Искам да съм с теб.

— Пак можеш да си с мен. Това, че някои са те осиновили, не означава, че не можеш да си тръгнеш… някой ден. Бихме могли да останем тук… за известно време. А ако е мен се случи нещо — всичко е възможно, нали знаеш — може би няма да ти е толкова зле да си имаш народ. Народ, който те иска.

— Искаш да кажеш, че не би имал нищо против?

— Да имам нещо против? Не, не бих имал нищо против, ако това е твоето желание.

На Айла и се стори, че долови известно колебание в гласа му, но той наистина изглеждаше искрен.

— Джондалар, аз съм само Айла. Нямам народ. Ако бъда осиновена от някой народ, ще си имам някого. Ще бъда Айла от Мамутоите — тя се отдръпва от него и отстъпи назад. — Трябва да помисля за това.

Обърна се и тръгна към багажа, който носеше. „Ако смятам скоро да тръгна с Джондалар, не би трябвало да приемам — помисли си тя. — Не би било честно. Но той каза, че има желание да остане. За известно време. Може би, след като поживее с Мамутоите, ще промени решението си и ще се установи тук.“ Питаше се дали се опитва да си намери извинение.

Бръкна под връхната си дреха за амулета и насочи мислите си към своя тотем: „Пещерен лъв, иска ми се да има някакъв начин да разбера кое е правилно. Обичам Джондалар, но също така искам да принадлежа към свой народ. Талут и Нези искат да ме осиновят, да ме направят дъщеря на Лъвското…Лъвското огнище. И на Лъвския бивак! О, Велик Пещерен лъв, нима си ме насочвал през цялото време, а аз просто не съм забелязвала?“

Тя рязко се обърна. Джондалар все още стоеше там, където го беше оставила, и мълчаливо я наблюдаваше.

— Реших. Ще го направя! Ще стана Айла от Лъвския бивак на Мамутоите.

Тя забеляза, че преди да се усмихне, по лицето му пробягна сянка.

— Това е добре. Айла. Радвам се за теб.

— О, Джондалар. Правилно ли постъпвам? Дали всичко ще бъде наред?

— Това никой не знае. Та кой би могъл да кажа със сигурност? — изрече той, приближавайки се към нея, като поглеждаше с едно око към притъмнялото небе. — Надявам се да е така и за двама ни. — За миг те се притиснаха един към друг. — Мисля, че трябва да се връщаме.

Айла посегна към кутията, за да прибере нещата, но изведнъж забеляза нещо. Снижи се на едно коляно и вдигна един златист камък. Избърса го добре и се вгледа в него по-внимателно. В гладкия камък, който започваше да се затопля в ръцете и, беше затворено като в капсула цяло крилато насекомо.

— Джондалар! Виж! Виждал ли си някога такова нещо? Той го взе от нея, разгледа го внимателно, после я погледна с известно страхопочитание.

— Това е кехлибар. Майка ми има такъв. Много го цени. Този може би е още по-добър. — Видя, че Айла е вперила поглед в него. Изглеждаше слисана. Той не мислеше, че е казал нещо чак толкова поразително. — Какво има, Айла?

— Знак. Това е знак от моя тотем, Джондалар. Духът на Великия Пещерен лъв ми съобщава, че съм взела правилно решение. Той желае аз да стана Айла от Мамутоите!

Докато Айла и Джондалар яздеха обратно към бивака вятърът се усили и макар че беше едва рано следобед, слънцето бе затъмнено от облаци прах, образувани от сухата льосова почва надигаща се от замръзналата земя. Скоро едва намираха пътя през разбушувалата се прашна буря. В сухия мразовит въздух около тях трещяха светкавици, бумтяха и тътнеха гръмотевици. Когато една светкавица проблесна наблизо, последвана от силна гръмотевица, Рейсър се изправи на задните си крака подплашен. Уини изцвили тревожно. Слязоха от нея, за да успокоят уплашения жребец и продължиха пеша, като водеха животните за поводите.

Когато пристигнаха в бивака, вече се бе разразила ураганна прашна буря, която беше затъмнила небето, а носените от вятъра прашинки дращеха кожата им. Като приближиха землянката от черната вихрушка се появи една фигура, която държеше нещо, което плющеше и се напъваше сякаш беше живо същество.

— А, ето ви най-сетне. Бях започнал да се тревожа — надвика Талут воя на вятъра и гръмотевиците.

— Какво правиш? Можем ли да ти помогнем? — попита Джондалар.

— Когато се зададе бурята, направихме заслон за конете на Айла. Не мислех, че ще е прашна. И вятърът го раздроби. Я по-добре ги вкарай вътре. Могат да останат в предверието — каза Талут.

— Често ли има такива прашни бури? — попита Джондалар като сграбчи края на голяма кожа, чието предназначение е било да спира вятъра.

— Не. От няколко години насам не бяха ни сполетявали прашни бури. Тази ще утихне щом падне добър сняг — каза Талут — и след това ще бушуват само снежни бури! — завърши той със смях.

Хлътна в землянката и задържа вдигната тежката завеса от мамутска кожа, за да могат Айла и Джондалар да въведат конете.

Животните се страхуваха да влязат в непознатото място, пълно с толкова много необичайни миризми, но бумтящият ураган им се нравеше още по-малко, затова се довериха на Айла. Веднага щом се скриха от вятъра, те се успокоиха и бързо се почувстваха удобно. Макар и малко изненадана, Айла бе много признателна на Талут за проявената към тях загриженост. След като мина и през втория свод, тя усети колко е измръзнала. Смъденето от запокитените върху им прашинки бяха отклонили вниманието и от общото и състояние, но силният студ и вятър я бяха пронизали до костите.

Вятърът продължаваше да бушува навън около дългата землянка, като дрънкаше капаците на димоотводите и издуваше тежките завеси. Внезапни пориви разнасяха прах и караха огъня в готварското огнище да гори по-бурно. Хората се бяха събрали на групички край първото огнище и довършваха вечерята си, отпиваха билков чай и изчакваха Талут да започне да говори.

Най-сетне той се надигна и се запъти към Лъвското огнище. Когато се върна, носеше бивников жезъл, по-висок от него, долу удебелен, а горе заострен. Беше украсен с малък предмет, който приличаше на колело със спици, завързан на една трета разстояние от върха на жезъла. Към горната му половина бяха прикрепени бели пера от жерав, разперени в полукръг, а между спиците на долната половина — загадъчни торбички, резбовани предмети от бивни и парчета козина, които се люлееха свободно, окачени на каиши. Когато се вгледа по-внимателно, Айла забеляза, че жезълът е направен от единичен дълъг мамутски зъб, който, посредством някакъв неизвестен метод, беше изправен. „Как — питаше се тя, — може човек да изправи извивката на мамутски зъб?“

Хората утихнаха и насочиха вниманието си към водача.

Той погледна към Тюли и тя кимна. Тогава Талут удари с тъпия край на жезъла четири пъти по земята.

— Трябва да уведомя Лъвския бивак за нещо много важно — започна да говори Талут. — Нещо, което засяга всички, затова ще използвам Говорещия жезъл, така че всички да слушат внимателно и никой да не ме прекъсва. Всеки, който желае да се изкаже по въпроса, може да поиска Говорещия жезъл.

Докато сядаха и насочваха вниманието си към водача, през хората премина вълна на възбуда.

— Неотдавна в Лъвския бивак пристигнаха Айла и Джондалар. Когато преброих дните, които те прекараха тук, с изненада открих, че са много малко. Вече ги чувстваме като много стари приятели, сякаш винаги са били с нас. И мисля, че повечето от вас изпитват същото. Поради тези топли приятелски чувства към нашия сродник Джондалар и неговата приятелка Айла, аз се надявах, че те ще удължат гостуването си и планирах да ги помоля да останат до края на зимата. Но за краткото време, което те прекараха тук, те не показаха нещо повече от обикновени приятелски чувства. И двамата дойдоха с ценни умения и знания и ни ги предложиха безрезервно, все едно, че са част от нашия народ.

— Уимез препоръчва Джондалар като опитен майстор на кремъчни изделия. Той безвъзмездно сподели своите знания с Дануг и Уимез. Нещо повече, той донесе със себе си ново ловно оръжие, копиехвъргача, с който се увеличава както разстоянието, на което може да се метне копието, така и силата на удара му.

Последваха кимания и възгласи на одобрение и Айла отново забеляза, че Мамутоите рядко седяха тихо и спокойно, те активно коментираха и участвуваха в разискванията.

— Айла донесе много необикновени дарби — продължи Талут. — Тя е умела и точна с копиехвъргача, както и със своето оръжие — прашката. Мамут казва, че тя е Търсач, макар и необучен, а Нези предполага, че е и Викач. Може и да не е така, но е истина, че умее да кара конете да и се подчиняват и те и позволяват да ги язди. Тя дори ни научи да разговаряме, което ни помогна по новому да разберем Ридаг. Но, струва ми се, най-важното е, че тя е Лечителка. Вече спаси живота на две деца…и притежава чудесно средство срещу главобол!

Последният довод предизвика вълна от смях.

— И двамата носят със себе си толкова много, че не искам Лъвският бивак или Мамутоите да ги загубят. Помолих ги да останат с нас не само през зимата, а завинаги. В името на Мут, Майката и Всички — Талут удари силно по земята с жезъла — аз моля те да се присъединят към нас и вие да ги приемете за Мамутои.

Талут кимна към Айла и Джондалар. Те се изправиха и се приближиха към него с тържествеността на предварително подготвена церемониалност. Тюли, която чакаше настрани, застана до брат си.

— Аз моля за Говорещия жезъл — каза тя. Талут иго подаде.

— В качеството си на водачка на Лъвския бивак, заявявам моето одобрение на доводите на Талут. Джондалар и Айла ще бъдат ценна придобивка за Лъвския бивак и Мамутоите. — Тя се обърна с лице към русокосия мъж. — Джондалар, — рече тя като удари три пъти с Говорещия жезъл — Тюли и Барзек те молят да станеш син на Огнището на Зубъра. Това е нашето желание. Какви са твоите слова, Джондалар?

Той се приближи до нея, пое подадения му жезъл и тропна три пъти с него.

— Аз съм Джондалар от Деветата пещера на Зеландониите, син на Мартона, бивша водачка на Деветата пещера, родена в огнището на Даланар, водач на Ланзадониите — започна той. Тъй като това бе официален случай, той беше решил да направи по-официално обръщение и да изброи основните си родови връзки, което беше посрещнато с одобрителни кимания и усмивки. Всички тези чуждоземни имена придадоха на церемонията екзотичност и тежест.

— Изключително съм поласкан от вашата покана, но трябва да бъда откровен с вас и да ви кажа, че имам големи задължения. Някой ден ще трябва да се върна при Зеландониите. Длъжен съм да съобщя на моята майка за смъртта на брат ми, а трябва да кажа и на Зеландони, нашия Мамут, да направи Търсене на духа на брат ми, за да го насочи към света на духовете. Високо ценя нашето родство, изключително се радвам на вашето приятелство и не желая да ви напусна. Желая да остана при вас, приятели и родственици, дотогава докогато мога.

Джондалар върна Говорещия жезъл на Тюли.

— Ние сме натъжени, че не можеш да се присъединиш към нашето огнище, Джондалар, но разбираме твоите задължения. Ние те уважаваме. Тъй като сме в родствена връзка с теб чрез твоя брат, който е бил стопанин на Толи ти си добре дошъл и можеш да останеш тук докогато желаеш — каза Тюли и предаде Жезъла на Талут.

— Айла — каза Талут като удари три пъти с жезъла земята, — Нези и аз искаме да те осиновим и да станеш дъщеря на Лъвското огнище. Такова е нашето желание. Какви са твоите слова?

Айла взе Жезъла и тропна с него три пъти по земята.

— Аз съм Айла. Нямам свой народ. За мен е чест с радост да приема вашето предложение да стана част вашия народ. Ще бъда горда да съм Айла от Мамутоите! изрече тя грижливо отрепетираното си слово.

Талут взе Жезъла от нея и тропна четири пъти:

— Ако няма възражения, ще пристъпя към закриване на това специално събрание…

— Аз моля за Говорещия жезъл — извика глас от присъствуващите. Всички видяха с изненада, че Фребек приближава към Жезъла.

Взе го от водача и удари с него три пъти по земята.

— Аз не съм съгласен. Аз не искам Айла — заяви той.