Ловци на мамути

22

Излязъл отвън, пред землянката, Джондалар крачеше между главния вход и пристройката за конете. Дори през топлата дреха, един от старите анораци на Талут, усети спадането на температурата, когато слънцето се наклони към хоризонта. Вече няколко пъти бе изкачвал склона в посоката, в която се бяха отправили Айла и Диджи и възнамеряваше да го стори отново.

Опитваше се да потисне безпокойството си още от сутринта, когато двете млади жени бяха излезли. Когато, рано следобед, за пръв път закрачи разтревожено пред землянката, останалите се усмихнаха снизходително, но сега вече той не бе единственият, който се тревожеше. На няколко пъти самата Тюли се бе изкачвала до гребена на склона, а Талут вече говореше, че трябва да се събере група, която да иде да ги търси с факли. Дори Уини и Рейсър изглеждаха неспокойни.

Щом блестящото огнено кълбо на запад се плъзна зад върволицата от облаци, обрамчили земния контур, то придоби резките очертания на яркочервен кръг светлина; кръг, дошъл от друг свят, без дълбочина и измерения, твърде идеален, твърде симетричен, за да бъде част от естествената природна среда. Но блестящият червен ореол оцветяваше облаците и придаваше по-здравословен вид на бледото лице на своя неземен спътник, което току-ще се бе появило на изток.

Джондалар тъкмо се канеше да изкачи склона отново, когато на билото се появиха две фигури с рязко очертани силуети на фона на бледолилавото небе, което преливаше в тъмносиньото на нощта. Над тях блещукаше една единствена звезда. Той въздъхна с облекчение и се облегна на свода от бивници — усещаше, че му се вие свят след внезапно напусналото го напрежение. Бяха живи и здрави. Айла беше в безопасност.

Но защо ги нямаше толкова време? Би трябвало да съобразят, че останалите ужасно ще се разтревожат. Какво ли е могло да ги забави толкова? Може да са били в беда. Трябваше да ги последва.

— Ето ги! Идват! — развика се Лати.

От землянката наизскочиха полуоблечени хора, а онези, които стояха отвън и бяха с топли връхни дрехи, се втурнаха да ги посрещнат.

— Защо се забавихте толкова? Вече почти се стъмни. Къде бяхте? — заразпитва Джондалар, още щом Айла стигна землянката.

Тя се взря в него с изненада.

— Нека първо да влязат вътре — предложи Тюли. Диджи знаеше, че майка и е ядосана, но двете с Айла бяха прекарали цял ден навън, бяха изморени, а времето бързо застудяваше. Упреците и обвиненията можеха да почакат докато Тюли се увереше, че са добре. Накараха ги да влязат бързо — през преддверието, право в готварското огнище.

Диджи, доволна че може да свали товара от раменете си, смъкна трупа на черната вълчица, който се бе вкочанил и приел формата на рамото и. Когато я хвърли на рогозката, се чуха възгласи на изненада и Джондалар пребледня. Значи наистина са били в беда.

— Та това е вълк! — възкликна Друез, зяпнал сестра си със страхопочитание. — Откъде го взехте?

— Почакай да видиш какво носи Айла — отвърна Диджи, докато изваждаше белите лисици от раницата си.

Айла изпразваше замръзналите хермелини от торбата си с една ръка, а с другата внимателно придържаше топлата си кожена туника в областта на диафрагмата си.

— Тези хермелини са много красиви — каза Друез, макар да не бе толкова впечатлен от малките бели хищници, колкото от черния вълк, но не искаше да я обиди.

Айла се усмихна на момчето, после развърза каишката, която опасваше анорака и и извади изпод него малко рунтаво и сиво кълбо. Всички отправиха погледи към него. Изведнъж то се размърда.

Вълчето беше спало удобно до топлото тяло на Айла под горната и дреха, но светлината, шумът и непознатите миризми го изплашиха. То заскимтя и се опита да се сгуши в жената, с чиято миризма и топлина вече бе свикнало. Тя остави малкото пухкаво същество на земята близо до дупката за чертане. Вълчето се изправи на крака, направи няколко несигурни крачки, след това клекна и направи локвичка, която бързо се просмука в меката суха пръст.

— Това е вълче! — възкликна Дануг.

— Бебе-вълче! — обади се Лати с искрящи от радост очи.

Айла видя, как Ридаг приклекна, за да види животинчето отблизо. Протегна ръка, вълчето я подуши, а после я близна. Лицето на Ридаг засия от радост.

— Къде намери малкото вълче, Айла? — попита я той със знаци.

— Дълга история — отговори му тя по същия начин, — по-късно ще ти я разправя.

Тя бързо смъкна анорака си. Нези го пое и и подаде чаша горещ чай. Тя и се усмихна с благодарност и отпи една глътка.

— Няма значение къде го е намерила. Какво ще го прави? — поиска да знае Фребек.

Айла бе сигурна, че той разбира езика на знаците, макар че твърдеше обратното. Фребек явно бе схванал въпроса на Ридаг. Тя се обърна и застана лице в лице с него.

— Ще се грижа за него, Фребек — каза му тя и в погледа и блесна предизвикателство. — Убих майка му — тя кимна към черната вълчица — и имам намерение да отгледам нейното бебе.

— Това не е бебе. Това е вълк! Звяр, който може да нарани хората — възрази той.

Айла рядко бе заемала такава решителна позиция по отношение на него или на когото и да било другиго, а той беше открил, че често тя бе готова да отстъпи при дребни стълкновения, за да избегне изострянето им. Не беше очаквал конфронтация и това не му се понрави, още повече, че усещаше, че този път няма да може да се наложи.

Манув погледна вълчето, после Фребек и лицето му цъфна в широка усмивка.

— Фребек, ама теб да не би да те е страх, че това животинче може да те нарани?

Дружният смях накара Фребек да почервенее от гняв.

— Не исках да кажа това. Имах предвид, че вълците нападат хора. Първо коне, а сега и вълци, А след тях? Аз не съм животно и не искам да живея сред животни — заяви той и се отдалечи с тежки стъпки. Не беше готов да подлага на изпитание обитателите на Лъвския бивак, за да види дали ще предпочетат него или Айла и животните и ако ги заставеше да избират.

— Нези, остана ли ти от печеното бизонско?

— Сигурно умираш от глад. Ще ти сипя една чиния за вечеря.

— Не за мен. За вълчето — каза Айла.

Нези и донесе резен печено месо, чудейки се как такова малко вълче ще може да яде от него. Но Айла си спомни нещо, което беше научила преди много години: бебетата могат да ядат всичко, което яде майка им, но храната трябва да е по-мека, за да я дъвчат и поглъщат по-лесно. Веднъж бе донесла в долината си наранено пещерно лъвче и го бе изхранила с месо и бульон, вместо с мляко. Вълците също са месоядни. Спомни си, че когато наблюдаваше и изучаваше вълците, по-възрастните животни често сдъвкваха храната, поглъщаха я и я отнасяха в бърлогата си, където я повръщаха, за да я поемат вълчетата. Но не беше нужно и тя да я дъвче — имаше ръце и остър нож и можеше да я накълца на ситно.

След като надроби месото на малки парченца, Айла го сложи в купа и му наля топла вода, за да доближи температурата му до тази на майчиното мляко. Вълчето душеше около ръбовете на дупката за чертане, но явно се страхуваше да напусне очертанията и. Айла седна на рогозката, протегна ръка и повика нежно вълчето. Тя го бе измъкнала от студено и пусто място и му бе осигурила удобство и топлина, и то вече свързваше нейната миризма със сигурност и уют. Пухкавата топка се закандилка към протегнатата и ръка.

Взе го, за да го разгледа. Внимателното проучване показа, че вълчето е мъжко, много малко, вероятно от рождението му бе изминал не повече от един пълен лунен цикъл. Зачуди се дали е имало братчета и сестричета и ако е било така, кога са починали. Не забелязваше никакво нараняване; не изглеждаше и недохранено, макар че черната вълчица бе определено дръглива. Айла се замисли за ужасната цена, която черната вълчица трябваше да заплати, за да осигури живота на малкото и си спомни за едно съдбоносно премеждие, което бе преживяла и което укрепи решимостта и. Ако имаше възможност, щеше да съхрани живота на синчето на вълчицата каквото и да и костваше това и нито Фребек, нито който и да било друг не можеше да и попречи.

Държейки вълчето в скута си, Айла топна пръст в паницата със ситно смляното месо и го постави пред нослето му. Вълчето беше гладно. Подуши го, близна го, а после го изблиза всичкото. Тя гребна още веднъж и то отново лакомо опапа вкусната манджа. Айла го държеше в скута си и продължаваше да го храни като усещаше как малкото му коремче се закръгля. Когато прецени, че е яло достатъчно, тя постави съдинка с вода под муцунката му, но то само я близна. След това Айла стана и го отнесе в Огнището на Мамута.

— Струва ми се, че ей там, на пейката, ще намериш стари кошници — каза Мамут, който вървеше след нея.

Тя му се усмихна. Беше отгатнал мислите и съвсем точно. Айла затършува наоколо, намери голям плетен готварски съд, разчупен в единия край, и го постави на платформата до горната част на леглото си. Но когато сложи вътре вълчето, то заскимтя и се опита да излезе. Взе го на ръце и се огледа — чудеше се какво би могло да свърши работа. Изкушаваше се да го прибере в леглото си, но вече беше минала през този етап с малки кончета и лъвчета. По-късно беше много трудно да се променят навиците им, а освен това Джондалар може би нямаше да иска да сподели леглото си с вълк.

— Не му е добре в коша. Сигурно иска да спи при майка си или при други вълчета — каза Айла.

— Дай му някое от твоите неща, Айла — каза Мамут. — Нещо меко, уютно, познато. Сега ти си му майка.

Тя кимна и прегледа малкото дрехи, с които разполагаше. Ето разкошния тоалет от Диджи, другия, който беше измайсторила в долината преди да дойде, както и няколко вехтории, които бе получила като подарък или при размяна. Имаше много резервни дрехи, когато живееше с Клана, че дори и в долината…

Забеляза самара, който беше донесла от долината и беше поставила в далечния ъгъл на складовата платформа. Прегледа съдържанието му и измъкна наметалото на Дърк, но след като го подържа известно време, отново го сгъна и го остави на мястото му. Не и даваше сърце да се раздели с него. След това намери старата си дреха на жена от Клана — голяма, стара, мека кожа. Откак се помнеше, до деня, в който бе напуснала долината с Джондалар, бе носила такава роба — увиваше се в нея и я завързваше с дълга каишка на кръста. Струваше и се, че е било толкова отдавна. Постла робата на жена от Клана в коша и постави в него вълчето. То я подуши оттук-оттам, после бързо се сгуши в нея и заспа дълбоко.

Изведнъж усети колко е уморена и гладна, дрехите и още бяха влажни от снега. Свали мокрите си боти, а после и увивките на краката си, направени от сплъстена мамутска вълна, облече един комплект от сухите си дрехи и обу домашните нозебрани, които си бе направила под ръководството на Талут. Бяха я заинтригували нозебраните, които той носеше на церемонията по осиновяването и и настоя да и покаже как се правят.

При тях се използваше една природна даденост на лоса или елена: задният крак на тези животни е така силно сгънат в ставата, че съответства на естествената форма на човешкия крак. Кожата се отрязваше над и под ставата и цялото парче се смъкваше. След обработката и долният край се съшиваше със сухожилно влакно така, че да се получи желаният размер, а горната част обхващаше крака над глезена като се прикрепяше за него с въже или каишки. В резултат на всичко това се получаваше топла и удобна обувка-чорап.

След като се преоблече, Айла влезе в пристройката, за да провери как са конете и да ги успокои, но долови известна колебливост и съпротива от страна на кобилата, когато понечи да я помилва.

— Замириса ти на вълк, нали, Уини? Ще трябва да свикнеш с него. И ти, и Рейсър. Вълчето ще живее с нас, поне за известно време. — Тя протегна ръцете си към конете, за да ги помиришат. Рейсър се отдръпна, изпръхтя и тръсна глава, след това отново подуши ръката и. Уини завря муцуната си в дланите на жената, но сви уши и заклати нерешително глава. — Ти успя да свикнеш с Бебчо, Уини, можеш да свикнеш и с… Вълчо. Утре, като се събуди, ще ви го доведа. Като видите какъв е мъничък, ще разберете, че не може да ви направи нищо.

Когато Айла се върна, видя Джондалар, който стоеше до леглото и разглеждаше вълчето. Изражението на лицето му бе неразгадаемо, но на нея и се стори, че съзря любопитство и известна нежност в очите му. Той вдигна поглед и когато я видя, челото му се набразди по познатия и начин.

— Айла, защо се забавихте толкова дълго? — попита той. — Вече всички се канеха да тръгнат да ви търсят.

— Не смятахме да закъсняваме, но като видях, че черната вълчица, която убих, кърми, трябваше да се опитам да намеря малките и — отвърна Айла.

— Че какво значение има това? По всяко време умират вълци, Айла! — беше започнал да и говори спокойно, но тревогата му за нейната безопасност придаваше известна рязкост на тона му. — Било е глупаво от ваша страна да тръгнете по следите на вълк по този начин. Ако бяхте попаднали на глутница, щяха да ви разкъсат.

Докато ги чакаше, Джондалар бе извън себе си от притеснение, а след облекчението бе обзет от несигурност, примесена с нотка на ядно раздразнение:

— За мен има значение, Джондалар — избухна тя, защитавайки вълчицата. — Освен това, не съм глупачка. Започнах да ходя на лов за хищници преди всякакви други животни. Познавам вълците. Ако беше глутница, никога нямаше да тръгна да търся бърлогата и. Глутницата щеше да се погрижи за малките и.

— Дори да е била самка, защо сте прекарали целия ден в търсене на някакво вълче?

Джондалар бе започнал да повишава глас. Освобождаваше се от собственото си напрежение и в същото време се опитваше да я убеди друг път да не поема такива рискове.

— Вълчето беше единственото нещо, което вълчицата е имала. Не можех да го оставя да умре от глад, след като убих майка му. Ако никой не се беше погрижил за мен, когато бях малка, нямаше да съм жива сега. Длъжна съм да се погрижа, дори и да е вълче. — Айла също бе повишила глас.

— Не е същото. Вълкът е животно. Би трябвало да проявяваш малко повече разум, Айла, а не да излагаш на опасност собствения си живот заради едно вълче — извика Джондалар. Струваше му се, че не може да я накара да разбере. — В такова време не може да се стои навън цял ден.

— Имам достатъчно разум, Джондалар — отвърна му Айла и в очите и проблесна гняв. — Та нали аз бях навън. Да не мислиш, че нямам представа какво е времето? Да не мислиш, че не мога да преценя кога животът ми е в опасност? Грижех се сама за себе си, още преди ти да се появиш и съм се сблъсквала с къде по-големи опасности. Грижех се дори за теб. Хич не ми трябваш, ако ще ме наричаш глупава и неразумна.

Хората, които започнаха да се събират в Огнището на Мамута, реагираха на караницата като се усмихваха притеснено и се стараеха да не и обръщат голямо внимание. Джондалар се огледа и видя няколко души, които се усмихваха и разговаряха помежду си, но сред тях изпъкваше тъмнокожият мъж с пламъчета в очите. Не се ли долавяше известна снизходителност в широката му усмивка?

— Права си, Айла. Не ти трябвам, нали? За нищо. — Джондалар се изплю, а после, като видя, че Талут се приближава, попита: — Талут, имаш ли нещо против да се преместя в готварското огнище? Ще се опитам да не се навирам в очите на никого.

— Не, естествено, че нямам нищо против, но…

— Добре. Благодаря ти — каза Джондалар и грабна завивките и вещите си от леглото, на което спеше с Айла.

Тя бе поразена, не вярваше, че той наистина може да поиска да спи другаде — просто ума и не го побираше. Бе почти готова да го помоли да не се мести, но гордостта и не и позволи да проговори. Той спеше при нея, но от толкова време не бяха споделяли Удоволствия, че тя бе сигурна, че той вече не я обича. А щом вече не я обича, тя няма да се опитва да го насилва да остане, макар че мисълта за това я жегна в стомаха и тя изпита силен страх и мъка.

— Вземи си и твоя дял от храната — каза тя, докато той тъпчеше разни вещи самара си. След това, опитвайки се да избегне пълния разрив, добави: — Макар че не знам кой ще ти готви там. То не е истинско огнище.

— А кой, мислиш, ми е готвил, когато правех Пътешествието си? Някоя донии? Не ми трябва жена да се грижи за мен. Сам ще си готвя!

Той се отдалечи с тежки стъпки и с ръце, пълни с кожи; мина през Лисичето огнище и Лъвското огнище и хвърли завивките си близо до къта за изработка на сечива. Айла гледаше как си отива и не искаше да повярва.

Землянката жужеше — всички говореха за тяхната раздяла. Щом чу новината, Диджи забърза надолу по пътеката, тъй като и беше трудно да повярва. Тя и майка и се бяха отделили в Огнището на Зубъра, докато Айла хранеше вълчето и бяха разговаряли там тихо известно време. Диджи, която също се бе преоблякла в сухи дрехи, бе едновременно сдържана и решителна. Да, не би трябвало да остават навън толкова дълго, заради собствената си безопасност, както и за да не причиняват безпокойство у останалите, но не, при създалите се обстоятелства тя не би постъпила другояче. На Тюли и се искаше да поговори и с Айла, но и се стори, че не би било редно, особено след като изслуша разказа на Диджи. Айла казала на Диджи да се върне преди да предприемат неразумното проследяване на вълчите стъпки, а те и двете бяха вече зрели млади жени, които спокойно можеха да се грижат за себе си; и въпреки това през целия си досегашен живот Тюли никога друг път не бе изпитвала такава силна тревога за Диджи.

Нези побутна с лакът Трони и двете напълниха чинии с топла храна и ги донесоха на Айла и Диджи в Огнището на Мамута. Може би нещата ще се пооправят след като се нахранят и имат възможност да разкажат какво се бе случило.

Всички се бяха въздържали да задават въпроси за вълчето, преди младите жени да се стоплят и нахранят и преди да бъде обърнато необходимото внимание на малкото на вълчицата. Макар че бе почувствала силен глад, сега Айла с мъка преглъщаше залъците. Продължаваше да се взира в посоката, в която се бе отдалечил Джондалар. Всички останали бяха успели да се съберат в Огнището на Мамута, предвкусвайки вълнуващия и необикновен разказ за приключението, което по-късно щеше да се разказва и преразказва многократно. Независимо от нейното настроение, те всички жадуваха да научат как се бе случило то така, че тя се бе върнала в землянката с вълче.

Първа започна Диджи. Тя разправи за странните обстоятелства около попадналите в примките бели лисици. Сега вече тя бе съвсем сигурна, че именно черната вълчица, отслабнала и гладна, неспособна да се справи сама с елен, кон или бизон, е била принудена да отмъква лисиците от примките за храна. Айла предположи, че черната вълчица може да е проследила стъпките на Диджи от капан до капан, когато ги е залагала. После Диджи разказа как Айла търсела бяла кожа, за да направи нещо за един човек, но този път не искала да бъде от бели лисици, затова проследила хермелините.

Джондалар пристигна, когато разказът вече бе започнал и се опита да остане незабелязан, седнал край далечната стена. Вече съжаляваше и се укоряваше за това, че си бе тръгнал така прибързано, но когато чу забележката на Диджи, усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Ако Айла правеше нещо от бяла кожа за някого и не искаше то да бъде от зимна лисица, то вероятно причината беше, че тя вече бе дала на този някого кожа от бяла зимна лисица. А той знаеше на кого тя бе подарила бели лисичи кожи на церемонията по осиновяването и. Джондалар затвори очи и сви юмруци в скута си. Така не му се искаше да мисли за това, но не можеше да пропъди натрапчивите мисли. Айла сигурно правеше нещо за тъмнокожия мъж, който изглеждаше зашеметяващо в бели кожи; за Ранек трябва да е.

Ранек също се чудеше кой ли е този някой. Подозираше, че е Джондалар, но се надяваше, че може да е някой друг, може би дори самият той. Все пак това му подсказа една идея. Независимо от това, дали тя правеше нещо за него или не, той може, да направи нещо за нея. Спомни си вълнението и радостта и когато и подари гравирания кон и му стана драго при мисълта, че може да извае още нещо за нея; нещо, което отново ще я развълнува и зарадва, особено сега, когато големият русокос мъж се бе отделил от нея. Присъствието на Джондалар винаги го караше да се въздържа, но след като той доброволно се бе отказал от привилегированото си положение и бе напуснал леглото и огнището и, Ранек се чувстваше свободен да я ухажва по-настойчиво.

Вълчето изскимтя в съня си и Айла, която седеше на ръба на нара, протегна ръка и го помилва, за да го успокои.

Единствените мигове от краткия му живот, в които то се бе чувствало така удобно и сигурно, както сега, бяха моментите, когато се бе сгушвало в майка си, а тя много пъти го бе оставяла самичко в студената тъмна бърлога. Но ръката на Айла го бе измъкнала от онова мрачно и пусто място и му бе дала топлина, храна и чувство за безопасност. То се успокои от гальовното и докосване и дори не се събуди.

Айла остави Диджи да продължи разказа, като само допълваше и поясняваше думите и. Не и се говореше много-много, пък и беше и интересно, че историята на другата млада жена звучеше по-различно от начина, по който тя би предала случилото се. Беше също толкова вярна, но гледната точка беше различна и Айла остана малко изненадана от някои впечатления на своята спътничка. Самата тя не смяташе, че ситуацията бе толкова опасна. Диджи се бе изплашила от вълка много повече; тя изглежда не разбираше добре поведението на тези животни.

Вълците бяха едни от най-нежните хищници, при това с много, предугадимо поведение, ако човек обръща внимание на сигналите, които подават — белките бяха къде-къде по-кръвожадни, а мечките — много по-коварни. Вълците рядко нападаха хора.

Но Диджи не виждаше нещата така. Според нейния разказ вълкът бе нападнал Айла свирепо и Диджи се бе изплашила. Ситуацията действително бе опасна, но дори Айла да не беше отблъснала вълчицата, нейното нападение бе само с отбранителна цел. Можеше да бъде наранена, но едва ли щеше да бъде убита, а и вълчицата бе отстъпила още при първата възможност да грабне мъртвия хермелин и да се отдалечи. Когато Диджи описа как Айла се бе вмъкнала с главата напред във вълчата бърлога, всички обитатели на бивака я зяпнаха със страхопочитание. Тя беше или много, храбра, или безразсъдна, но Айла не мислеше така. Просто знаеше, че наоколо няма други възрастни вълци, липсваха други следи. Черната вълчица беше самка, вероятно далеч от родната си територия, и беше мъртва.

Яркият разказ на Диджи за подвизите на Айла предизвика нещо повече от смайване у един от слушателите. Джондалар бе обзет от непрестанно нарастващо вълнение. Във въображението си той още повече разкрасяваше случилото се, представяше си Айла не само силно застрашена, но и нападната от вълци, наранена и окървавена, дори нещо още по-лошо. Тази мисъл бе непоносима за него и предишното напрежение отново го обзе с удвоена сила. И други изпитваха подобни чувства.

— Не е трябвало да се излагаш на такава опасност, Айла — каза водачката.

— Майко! — възкликна Диджи.

Жената и бе дала да разбере, че няма да споделя опасенията си.

Хората, увлечени от приключението, я погледнаха намръщено загдето прекъсва драматичния разказ, предаван с такова умение. Това, че случката беше действителна, го правеше още по-вълнуващ, и независимо, че историята щеше да бъда преразказвана много пъти, тя никога вече нямаше да носи свежестта и непосредствеността на първото разказване. Губеше се тръпката — та нали в края на краищата Айла се беше върнала здрава и читава у дома.

Айла погледна към Тюли, след това към Джондалар. Беше забелязала завръщането му в Огнището на Мамута. Той се бе разгневил, Тюли също изглеждаше сърдита.

— Не бях чак толкова застрашена — каза Айла.

— Значи мислиш, че не е опасно да се пъхаш във вълча бърлога? — попита Тюли.

— Не. Нямаше никаква опасност. Това беше бърлога на вълчица-самка, а тя беше мъртва. Влязох само за да потърся малките и.

— Дори и така да е било, трябваше ли да стоите толкова дълго навън само заради някакви вълчи следи? Беше почти тъмно, когато се върнахте — възрази Тюли.

Джондалар беше казал същото.

— Но аз знаех, че черната има малки, тя беше кърмачка. Без майка, те щяха да загинат — обясни Айла, макар че вече го беше казала и мислеше, че са я разбрали.

— Значи ти изложи на опасност собствения си живот — „и този на Диджи“ — помисли си тя, макар че не го каза, — заради живота на едно вълче? След като черната те е нападнала, е било безразсъдно да продължаваш преследването само за да си вземеш хермелина. Трябвало е да и го оставиш.

— Не съм съгласен, Тюли — намеси се Талут.

Всички се обърнаха към водача.

— Наоколо е имало гладуващ вълк, който вече е бил проследил Диджи при залагането на капаните. Кой би отрекъл, че той можеше да я проследи до тук? Времето се затопля, децата започват да играят навън по-дълго. Ако този вълк беше изпаднал в съвсем безизходно положение, тай можеше да нападне някое дете, без да го очакваме. Сега знаем, че вълкът е мъртъв. Така е по-добре.

Хората одобрително закимаха, но Тюли не се предаваше така лесно.

— Може и да е по-добре, че вълкът е бил убит, но не можеш да твърдиш, че е било нужно да остават толкова време навън, за да търсят малкото. А сега, когато го е намерила, какво ще го правим?

— Мисля, че Айла е постъпила правилно като е убила вълчицата, макар че е срамно да се убива майка-кърмачка. Всички майки имат право да отгледат децата си, дори вълчиците. Нещо повече, не е било съвсем безсмислено Айла и Диджи да вървят по следата до вълчата бърлога, Тюли. Постигнали са нещо повече от намирането на вълчето. Щом като са открили само едни следи, сега вече знаем, че наоколо няма други гладни вълци. И ако, в името на Майката, Айла се е смилила над детето на вълчицата, то аз не виждам нищо лошо в това. То е просто едно мъничко вълче.

— Сега е дребничко, но няма да е все такова. Какво ще правим с един пораснал вълк в землянката? Как можем да сме сигурни, че няма да нападне някое от децата? — попита Фребек. — В нашето огнище скоро ще се роди бебе.

— Като знам как Айла умее да се оправя с животните, мисля, че тя няма да позволи на вълка да нарани когото и да било. Освен това, в качеството си на водач на Лъвския бивак, заявявам, че и при най-малката опасност вълкът да нарани някого — Талут изгледа сурово Айла — аз ще го убия. Съгласна ли си, Айла?

Очите на всички се обърнаха към нея. В началото тя се изчерви и започна да заеква, но после каза онова, което чувстваше:

— Не мога да дам уверения, че когато порасне, това вълче няма да нарани никого. Дори не мога да кажа дали ще остане тук. Отгледах кобилата от малка. Тя ме остави, за да си намери жребец и за известно време се присъедини към един табун, но скоро се върна. Отгледах и пещерно лъвче, докато порасна съвсем. Уини беше като бавачка за Бебчо, когато той беше малък и те се сприятелиха. Макар че пещерните лъвове нападат коне и въпреки че той можеше лесно да нарани и мен, никога не ни е заплашвал. Просто завинаги си остана мое бебе.

Когато Бебчо ме напусна, за да си намери другарка, той повече не се върна при мен, но понякога наминаваше, а се случваше да се срещнем и из степите. Никога не заплашваше нито Уини, нито Рейсър, нито мен, дори след като си намери другарка и създаде свое собствено стадо. Бебчо нападна двама мъже, които влязоха в бърлогата му, уби единия, но когато му казах да си върви и да не закача Джондалар и брат му, той ме послуша. Вярно е, че пещерният лъв и вълкът са хищници. Живяла съм с пещерен лъв и съм наблюдавала вълците. Мисля, че когато един вълк израсне сред народа на даден бивак, той никога няма да нападне тези хора, но заявявам, че при най-малка опасност за някое дете за когото и да е било — тя преглътна няколко пъти — аз, Айла от Мамутоите, ще го убия със собствените си ръце.

Айла реши следващата сутрин да запознае вълчето с Уини и Рейсър, за да свикнат с миризмата му и да не се плашат от него. След като нахрани малкия представител на вълчия род, тя го занесе в пристройката за конете, за да се срещне с двойката копитни. Не усети, че няколко души я проследиха с поглед.

Преди да се приближи с вълчето до конете, обаче, тя взе буца сух конски тор, раздроби я и го натри с влакнестия прах. Айла се надяваше, че степните коне ще проявят желание да приласкаят друга рожба на ловуващо животно, както беше станало с пещерното лъвче, но си спомни, че Уини бе по-склонна да приеме Бебчо, след като той се бе овъргалял в нейния тор.

Когато поднесе към Уини побиращата се в шепата и мъхната топка, кобилата отначало се отдръпна, но после природното и любопитство надделя. Приближи се предпазливо, долови познатия, успокоителен мирис на кон, примесен с по-обезпокоителната миризма на вълк. Рейсър прояви същото любопитство и по-малко предпазливост.

Въпреки инстинктивната си предпазливост по отношение на вълците, той никога не беше живял в табун диви коне и никога не беше преследван от глутница ловки хищници. Пристъпи към топлото, живо и интересно, макар и леко плашещо го пухкаво нещо, което Айла държеше в шепите си и протегна глава, за да го разгледа по-отблизо.

След известно време, като прецени, че конете вече са свикнали с миризмата на вълчето, Айла го сложи на земята пред големите преживни копитни животни и чу въздишка. Погледна към входа за Огнището на Мамута и видя, че Лати беше вдигнала завесата. Зад нея се бяха скупчили Талут, Джондалар и още неколцина други. Не искаха да я безпокоят, но те също бяха любопитни и не можеха да устоят на желанието да станат свидетели на първия контакт между вълчето и конете. Макар и малко, вълчето си беше хищник, а конете бяха естествен обект на нападение от страна на вълците. Копитата и зъбите, обаче, също можеха да бъдат страховити оръжия. Известно беше, че понякога конете нараняваха или убиваха нападащи ги големи вълци, така че и сега биха могли бързо да видят сметката на такова малко хищниче.

Конете разбраха, че малкият ловец не представлява опасност за тях и бързо преодоляха първоначалната си предпазливост. Не бяха един и двама тези, които се усмихнаха при вида на кандилкащото се малко вълче, не по-голямо от копито, вдигнало носле към масивните крака на непознатите гиганти. Уини сведе глава, побутна го с муцуна и се отдръпна, после отново го докосна с трепкащите си ноздри. Рейсър приближи интересното малко от другата страна. Вълчето се сви и се наежи, когато видя приближаващите се огромни глави. Но от гледна точка на малкото вълче, светът бе населен само с гиганти. Такива бяха и човешките същества, дори жената, която го хранеше и утешаваше.

Не долови никаква заплаха в топлия дъх, излизащ от трепкащите ноздри. За чувствителния нос на вълчето мирисът на тези коне беше познат. С него бяха пропити Дрехите и вещите на Айла, дори самата тя. Вълчето реши, че тези четириноги гиганти също са част от неговата глутница и вярно на естественото желание на всяко кутре да се хареса, вдигна главица и докосна с черното си носле меката топла муцуна на кобилата.

— Допират си муцуните! — чу Айла шепотът на Лати.

Когато вълчето започна да ближе муцуната на кобилата, което беше обичайният подход на малките към другите членове на глутницата, Уини бързо вдигна глава. Но тя беше твърде заинтригувана, за да се дърпа дълго от изумителното животинче и скоро започна да приема милващия език на малкото хищниче.

След няколко минути взаимно опознаване, Айла взе малкото вълче, за да го отнесе. Началото беше обещаващо, но тя не искаше да пресилва нещата. По-късно щеше да го изведе на разходка с конете.

Айла забеляза израз на нежност и веселие върху лицето на Джондалар, когато животните се запознаваха. Тази негова реакция и беше толкова позната от преди, че тя усети необясним прилив на радост. Може би щеше да изяви желание да се върне в Огнището на Мамута, след като бе имал време да размисли. Но когато се прибра и му се усмихна — с голямата си красива усмивка — той отклони очи и бързо последва Талут в готварското огнище. Айла сведе глава — радостта и се изпари и отстъпи място на болезнено угнетение; тя бе убедена, че той вече не се интересува от нея.

Нямаше нищо по-невярно от това. Той съжаляваше, че беше постъпил така прибързано, срамуваше се от незрялото си поведение и беше уверен, че вече не е желан след рязкото си напускане. Не мислеше, че усмивката и е предназначена за него. Предположи, че е следствие от успешното запознанство на животните, но изведнъж тази усмивка го изпълни с такава мъчителна любов и копнеж, че не можеше да понесе близостта и.

Ранек видя как Айла проследи с поглед отдалечаващия се едър мъж. Чудеше се колко ли време щеше да продължи раздялата им и какви щяха да бъдат последиците от нея. Макар че се страхуваше да таи надежда, не можеше да не си мисли, че отсъствието на Джондалар би могло да увеличи шансовете му да спечели Айла. Той донякъде съзнаваше, че е част от причината за раздялата им, но долавяше, че проблемът между тях е много по-дълбок. Ранек беше демонстрирал своя интерес към Айла и двамата не бяха показали с нещо, че той е напълно неуместен. Джондалар не му се беше противопоставял с изявление, че има твърдо намерение да заживее с Айла в абсолютно партньорство; просто бе подтиснал гнева си и се бе оттеглил. И макар че Айла не го беше насърчила, тя не беше го и отблъснала.

Айла наистина се радваше на компанията на Ранек. Не можеше точно да определи какво караше Джондалар да се държи така хладно и сдържано, но беше сигурна, че той намира нещо неуместно в поведението и. Докато ухажващото присъствие на Ранек създаваше усещането, че поведението и не е съвсем неадекватно.

Лати бе застанала до Айла със светнали очи, издаващи интереса и към вълчето, което младата жена държеше. Ранек се присъедини към тях.

— Това беше гледка, която никога няма да забравя, Айла — каза той. — Как това мъниче допря муцунката си до ноздрите на огромния кон. То е едно храбро малко вълче.

Тя вдигна очи и се усмихна, толкова доволна от похвалата на Ранек, колкото би била, ако животинчето бе нейно собствено дете.

— Отначало Вълчо се изплаши. Конете са много по-големи от него. Радвам се, че толкова бързо се сприятелиха.

— Така ли ще се казва? Вълчо? — попита Лати.

— Не съм мислила сериозно за това. Макар че наистина изглежда подходящо име.

— Не мога да измисля по-подходящо — съгласи се Ранек.

— Ти какво ще кажеш, Вълчо? — попита Айла, като вдигна вълчето и се взря в него.

То зарита във въздуха, после радостно се протегна към нея и я близна по лицето. Всички се усмихнаха.

— Мисля, че му харесва — каза Лати.

— Айла, ти наистина познаваш добре животните — каза Ранек, след това я погледна изпитателно и добави, — Има нещо, за което искам да те попитам, все пак. Откъде знаеше, че конете няма да го наранят? Вълчите глутници преследват и нападат коне, а аз съм виждал и как коне убиват вълци. Те са смъртни врагове.

Айла се замисли.

— Не знам точно как. Просто го почувствах. Може да се дължи на Бебчо. Пещерните лъвове също убиват коне, но само да беше видял как Уини се отнасяше с него, когато беше мъничък. Пазеше го, сякаш му беше майка, или поне леля. Уини разбра, че едно малко вълче не може да я нарани, а изглежда същото се отнася и за Рейсър. Мисля, че ако започнеш да ги приучваш още като бебета, много животни могат да се сприятелят, а също и с хората.

— Затова ли Уини и Рейсър са ти приятели? — попита Лати.

— Да струва ми се, че затова. Имахме време, за да свикнем един с друг. От това се нуждае и Вълчо.

— Мислиш ли, че може да свикне с мен? — попита Лати с такъв копнеж, че Айла се усмихна на познатото и чувство.

— Ето — каза тя и подаде вълчето на момичето. — Подръж го.

Лати притисна топличкото шаващо животинче до гърдите си и допря буза до пухкавата му козина. Вълчо я лизна по лицето и с това я включи в глутницата си.

— Мисля, че ме харесва — каза Лати. — Току-що ме целуна!

Айла се усмихна на неподправената и радост. Знаеше, че такова приятелско отношение е естествено за малките вълчета; изглежда и хората, подобно на възрастните вълци, не можеха да му устоят. Чак когато пораснеха, вълците ставаха стеснителни, заемаха отбранителна позиция и проявяваха подозрителност към непознати.

Младата жена наблюдаваше с любопитство вълчето, докато Лати го държеше. Козината на Вълчо все още бе обагрена в равномерния тъмносив цвят на новородено. Едва по-късно по нея щяха да се появят тъмните и светли ивици, типични за възрастния вълк — ако това изобщо станеше. Неговата майка бе абсолютно черна, даже още по-тъмна от вълчето и Айла се зачуди какъв ли ще бъде цветът на Вълчо един ден.

Крясъците на Крози ги накараха да обърнат глави.

— Твоите обещания са без стойност! Обеща да ме уважаваш! Обеща, че винаги ще съм добре дошла, независимо от обстоятелствата!

— Знам какво съм обещал. Не е нужно да ми го напомняш — извика Фребек.

Разправията не беше неочаквана. Дългата зима беше осигурила достатъчно време да се изработят и поправят много предмети, да се вае и плете, да се разправят много истории, да се изпеят много песни, да се изиграят много игри и да се свири на музикални инструменти; тя бе дала възможност на хората да се отдадат на всички любими занимания и развлечения, които бяха изобретили. Но с наближаването на края на дългия студен сезон, настъпваше периода, когато продължителното съжителство в затворено пространство караше хората да изпускат нервите си. Тлеещият конфликт между Фребек и Крози така бе обтегнал отношенията между хората, че повечето от тях съзнаваха неизбежността на наближаващата буря.

— Сега ми казваш, че искаш да се махна. Но аз съм майка и нямам къде да отида, а ти искаш да се махна. Така ли държиш на думата си?

Шумът от словесната битка се разнесе по пътеката и скоро пристигна с пълна сила в Огнището на Мамута. Бебето-вълче, уплашено от крясъците и бъркотията, се измъкна от прегръдката на Лати и изчезна преди тя да успее да види къде се мушна.

— Аз държа на обещанията си — каза Фребек. — Не си ме чула добре. Исках да кажа, че…

Наистина и беше обещал, но тогава не знаеше какво е да живееш с дъртата брантия. „Ех, ако можех да имам само Фрали, без да трябва да се съобразявам с майка и“ — помисли си той като се оглеждаше, опитвайки се да се измъкне от трудното положение, в което Крози го бе поставила.

— Исках да кажа, че… — Той забеляза Айла и впи очи в нея — ни трябва повече пространство. Огнището на Жерава не е достатъчно голямо за нас. А какво ще правим като се роди бебето? В това огнище тук изглежда има достатъчно място, дори за животни!

— Не е заради животните. Огнището на Мамута беше с тези размери още преди да се появи Айла — обади се Ранек, заставайки на страната на Айла. — Целият бивак се събира тук, затова трябва да е по-голямо. Тогава дори става претъпкано. На теб не ти се полага толкова голямо огнище.

— Че да не би да съм искал толкова голямо? Просто казах, че нашето не е достатъчно обширно. А защо в Лъвския бивак да се предоставя място за животни, а не за хора?

Заприиждаха и други обитатели на бивака — всички искаха да видят какво става.

— Не може да ти се отстъпи пространство от Огнището на Мамута — каза Диджи като направи място на стария шаман да мине напред. — Кажи му, Мамут.

— Никой не е отделял място за вълчето. То спи в кошница до главата на Айла — започна да говори Мамут с убедителен глас. — Ти твърдиш, че цялото огнище е на Айла, но тя има съвсем малко пространство, което може да нарече свое собствено. Хората се събират тук, независимо от това дали има или няма церемония, особено децата. Тук винаги се навърта някой, включително Фрали и децата и понякога.

— Казвал съм на Фрали, че не ми се нрави да прекарва толкова много време тук, но тя твърди, че и е необходимо повече пространство, за да разположи работата си. Тя не би идвала да работи тук, ако нашето огнище беше по-просторно.

Фрали се изчерви и се върна в Огнището на Жерава. Тя действително беше казала това на Фребек, но то не отговаряше напълно на истината. Обичаше да ходи в Огнището на Мамута просто заради компанията и заради съветите на Айла, които и помагаха в трудната и бременност. А сега трябваше да стои настрана.

— Както и да е, нямах предвид вълчето — продължи Фребек, — макар че мен никой не ме е питал дали искам да живея в землянката с това животно. Не ми е ясно защо само заради това, че един човек иска да вкара тук животни, аз трябва да живея с тях. Не съм животно и не съм израснал сред животни, но изглежда че тук те са по-ценни от хората. Целият този бивак ще построи отделно помещение за коне, а ние ще се бутаме в най-малкото огнище на землянката!

Вдигна се голяма врява, всички крещяха едновременно като всеки се опитваше да надвика другите.

— Какво искаш да кажеш — „най-малкото огнище в землянката?“ — нападна го Торнек. — Ние не разполагаме с повече пространство от вас, може даже да е по-малко, а сме също толкова хора!

— Така е — каза Трони.

И Манув енергично кимаше с глава в знак на съгласие.

— На никой не му е особено широко — каза Ранек.

— Прав е! — изрази отново съгласието си Трони с още повече жар. — Даже ми се струва, че и Лъвското огнище е по-малко от твоето, Фребек, а там хората са повече и по-големи от твоите. На тях наистина им е много тясно. Може би трябва да им се отпусне площ от готварското огнище. Ако има огнище, което да заслужава това, то е тяхното.

— Но Лъвското огнище не настоява за повече пространство — опита се да каже Нези.

Айла местеше поглед от човек на човек, без да може да проумее как така изведнъж целият бивак бе въвлечен в гръмогласен спор, но усещаше, че макар и неволно, именно тя бе причината.

Сред цялата врява изведнъж се чу гръмогласен рев, който я заглуши и принуди всички да млъкнат. Талут се бе изправил в средата на огнището с внушителна решимост. Беше стъпил здраво, с разтворени крака, и в дясната си ръка държеше дългият, прав, бивников жезъл със загадъчни украшения. Тюли застана до него, подкрепяйки го с присъствието и авторитета си. Айла почувства преклонение пред властната двойка.

— Донесох Говорещия жезъл — каза Талут като го издигна и разтресе, за да подсили думите си. — Ще обсъдим този проблем спокойно и ще го решим справедливо.

— В името на Майката, нека никой не позори Говорещия жезъл — добави Тюли. — Кой ще е пръв?

— Мисля, че Фребек трябва да се изкаже пръв — каза Ранек. — Проблемът е негов.

Айла беше започнала да се изтегля към периферията, като се опитваше да се измъкне от шумната, крещяща тълпа. Забеляза, че Фребек изпитва неудобство и безпокойство от цялото неприязнено внимание, насочено към него, Думите на Ранек съдържаха прозрачния намек, че вината за бъркотията е изцяло негова. Застанала леко скрита зад Дануг, Айла за първи път се вгледа във Фребек по-внимателно.

Беше среден на ръст, ако не и по-нисък. Едва сега тя забеляза, че е малко по-висока от него, но тя бе по-висока и от Барзек — вероятно колкото Уимез. Толкова бе свикнала да се извисява над останалите, че по-рано не беше обръщала внимание на тази разлика във височината. Фребек имаше светло кестенява коса; мътно сиви очи и правилни черти. Имаше вид на съвсем обикновен човек и тя не можеше да намери нищо, което да оправдае неговото дръзко и войнствено поведение. Имаше моменти в детството на Айла, когато тя страдаше и искаше да изглежда като всички в Клана, така, както Фребек приличаше на хората от своя народ.

Когато Фребек излезе напред и пое Говорещия жезъл от Талут, Айла забеляза с крайчеца на окото си как Крози се усмихна злорадо. Явно, че поне донякъде старицата също имаше вина за действията на Фребек, но дали това изчерпваше всичко? Изглежда имаше още нещо. Айла потърси с очи Фрали, но не я забеляза сред хората, скупчени в Огнището на Мамута. После зърна бременната жена, която наблюдаваше сцената от края на Огнището на Жерава.

Фребек се изкашля няколко пъти, премести ръката си нагоре и надолу по жезъла и като го стисна здраво започна:

— Да, аз наистина имам проблем. — Огледа се неспокойно, направи гримаса и се поизправи. — Искам да кажа, че ние, от Огнището на Жерава, имаме проблем. Не ни достига жилищна площ. Нямаме пространство за работа, това е най-малкото огнище в землянката…

— Не е най-малкото. Тяхното е по-голямо от нашето! — не се сдържа Трони.

Тюли я изгледа строго.

— Трони, ще дойде и твоят ред, след като Фребек свърши.

Трони се изчерви и смутолеви някакво извинение. Изглежда смущението и вдъхна кураж на Фребек. Позата му стана по-агресивна.

— Още от сега площта ни е недостатъчна, на Фрали не и достига място за работа, а и… и на Крози и трябва повече пространство. Скоро ще се появи и нов човек. Мисля, че е редно да разполагаме с повече площ.

Фребек върна жезъла на Талут и се отдръпна.

— Трони, сега можеше да се изкажеш — каза Талут.

— Струва ми се, че не… аз просто… добре, все пак ще кажа — и тя излезе напред, за да вземе жезъла. — Ние не разполагаме с повече площ от Огнището на Жерава, а сме също толкова хора. — После добави като се опитваше да си спечели подкрепата на Талут: — Даже ми се струва, че и Лъвското огнище е по-малко…

— Това не е важно, Трони — каза Талут. — Лъвското огнище не настоява за повече пространство, а и не е близо до Огнището на Жерава, за да бъде засегнато от претенцията на Фребек за повече площ. Вие, от Огнището на Северния елен, действително имате право да се изкажете, тъй като промените в Огнището на Жерава най-вероятно ще засегнат вашата територия. Имаш ли още нещо да кажеш?

— Не, струва ми се, че това е всичко — отговори Трони като поклати глава и му върна жезъла.

— Някой друг?

На Джондалар му се искаше да каже нещо, с което да помогне, но се чувстваше външен човек и смяташе, че не е редно да се намесва. Щеше му се в този момент да е до Айла и още повече съжали, че бе променил мястото си за спане. Почти се зарадва, когато Ранек излезе напред и взе бивниковия жезъл. Някой трябваше да я защити.

— Не е кой знае колко важно, но Фребек преувеличава. Не мога да кажа дали им трябва допълнителна площ или не, но Огнището на Жерава не е най-малкото в землянката. Тази чест се пада и на Лисичето огнище. Но ние сме само двама, затова нямаме претенции.

Разнесе се шепот и Фребек изгледа свирепо скулптора. Между двамата мъже никога не бе съществувало особено разбирателство. Ранек смяташе, че почти нищо не ги свързва и обикновено се отнасяше към Фребек с пренебрежение. Фребек тълкуваше поведението му като презрително и имаше известно право. А след като Фребек бе започнал да подхвърля унизителни забележки по адрес на Айла, Ранек напълно изгуби уважението си към него.

Талут, който се опитваше да предварди нов общ спор, се обърна към Фребек, повишавайки глас:

— Как мислиш, че трябва да се измени пространството на бивака, за да се сдобиете с повече площ?

Подаде дългия бивников прът на мъжа.

— Никога не съм казвал, че искам да взема от площта на Огнището на Северния елен, но ми се струва, че щом някои хора имат място за животни, значи то им е в повече. Към землянката беше направена цяла пристройка за конете, но изглежда никой не го е грижа, че скоро при нас ще се появи нов човек. Може би нещата би трябвало да… да се поразместят — довърши неуверено Фребек. Не му стана приятно като видя, че Мамут посегна към Говорещия жезъл.

— Да не би да искаш да кажеш, че за да се осигури повече пространство за Огнището на Жерава, Огнището на Северния елен следва да се премести в Огнището на Мамута? Това би им причинило голямо неудобство. А колкото до това, че Фрали идва да работи тук, предполагам не намекваш, че тя трябва да си стои само на територията на Огнището на Жерава, нали? Това би било нездравословно за нея и би я лишило от компанията, която намира тук. Именно тук би трябвало да реализира идеите си. Предназначението на това огнище е да създава условия за работа, за която е нужна по-голяма площ от тази, с която разполага всяко друго лично огнище. Огнището на Мамута принадлежи на всички и вече е доста тясно за събирания.

Когато Мамут върна Говорещия жезъл на Талут, Фребек имаше вид на човек, който е разбрал какво му се говори, но се размърда войнствено, когато Ранек отново взе жезъла.

— Колкото до пристройката, ние всички ще имаме полза от това пространство, особено след като се изкопаят хранилищни изби. Дори и сега тя е удобен вход за много хора. Виждам, че ти си държиш там връхните дрехи и използваш пристройката по-често от предния проход, Фребек — каза Ранек. — Освен това бебетата са малки. Не отнемат много пространство. Мисля, че не ви трябва допълнителна площ.

— Ти пък откъде знаеш? — намеси се Крози. — Във вашето огнище никога не се е раждало дете. За бебетата трябва пространство, и то много повече, отколкото си представяш.

Едва след като изрече тези думи, Крози осъзна, че за пръв път взима страната на Фребек. Намръщи се, но след това реши, че той може би е прав. Изглежда наистина имаха нужда от по-голяма площ. Вярно бе, че Огнището на Мамута бе място за събирания, но то сякаш допринасяше за по-високия статус на Айла, защото тя живееше в такова обширно огнище. Макар че всички го считаха за тяхно, когато Мамут живееше самичък в него, сега, ако се изключат церемониалните събирания, всички считаха, че то е огнището на Айла. А едно по-обширно Огнище на Жерава би могло да повиши статуса на неговите членове.

Изглежда всички приеха намесата на Крози като сигнал за всеобщо обсъждане. Талут и Тюли с поглед се разбраха да ги оставят да се наприказват. Понякога хората имаха нужда да дадат израз на мислите си. По време на спора Тюли улови погледа на Барзек и след като хората утихнаха, той излезе напред и поиска Жезъла. Тюли кимна в знак на съгласие, като че ли знаеше какво възнамерява да каже той, макар че не бяха разменили нито дума.

— Крози е права — каза Барзек като кимна към нея.

Тя се поизправи, приемайки признанието, и мнението и за Барзек се подобри.

— За бебетата наистина е нужно повече пространство, много повече, отколкото би предположил човек, съдейки по ръста им. Може да е настъпило времето за известни промени, но аз не смятам, че трябва да се взима от територията на Огнището на Мамута. Нуждите на Огнището на Жерава нарастват, но тези на Огнището на Зубъра намаляват. Тарнег отиде да живее в бивака на жена си и скоро ще постави началото на нов бивак с Диджи. Значи и тя скоро ще си отиде. Ето защо, Огнището на Зубъра, разбирайки нуждите на нарастващата фамилия, ще отстъпи част от своята територия на Огнището на Жерава.

— Това удовлетворява ли те, Фребек? — попита Талут.

— Да — отвърна той, като не знаеше как точно да реагира на неочаквания обрат на събитията.

— Тогава оставям на вас да се разберете колко пространство да ти бъде отстъпено от Огнището на Зубъра, но мисля, че не е необходимо да се правят каквито и да било промени преди Фрали да е родила. Съгласен ли си?

Фребек кимна, все още ошашавен. В предишния си бивак не би и помислил да иска допълнително пространство; ако го беше сторил, щяха да му се присмеят. Не притежаваше нито прерогативите, нито статуса, за да предявява такива искания. Когато започна спора си с Крози, и през ум не му минаваше мисълта за допълнителна площ. Просто се мъчеше да намери някакъв начин да отреагира на хапливите и, макар и справедливи обвинения. А сега се опитваше да убеди самия себе си, че именно липсата на достатъчно пространство е била истинската причина за спора им и ето, че като никога, тя взе неговата страна. Изпита радост от успеха, който беше пожънал. Беше спечелил битка. Даже две битки: една — с бивака и една — с Крози. Докато хората се разотиваха, той видя, че Барзек разговаря с Тюли и му мина през ум, че им дължи благодарност.

— Много съм ви признателен за разбирането, което проявихте — каза Фребек на водачката и мъжа от Огнището на Зубъра.

Барзек изрече обичайните за такива случаи учтивости, но и двамата с Тюли нямаше да са доволни, ако Фребек не бе изразил благодарността си за отстъпената му територия. Знаеха много добре, че стойността на техния жест далеч надхвърля няколкото метра площ. В него се съдържаше посланието, че Огнището на Жерава има статус, поради който заслужава такъв дар от огнището на водачката, макар че когато Тюли и Барзек обсъждаха преместването на границата още преди въпросът да бъде повдигнат от Фребек, те имаха предвид статуса на Крози и Фрали. Вече бяха предвидили променящите се нужди на двете семейства. Барзек дори бе намислил да повдигне въпроса по-рано, но Тюли бе предложила да изчакат по-подходящ момент, може би като подарък за бебето.

И двамата разбраха, че моментът е настъпил. Достатъчно беше да се погледнат и да си кимнат, за да си дадат знак. И тъй като Фребек току-що беше постигнал номинална победа, Огнището на Жерава сигурно щеше да е сговорчиво при определяне на границата. Барзек тъкмо отбелязваше с гордост колко мъдро бе постъпила Тюли, когато Фребек се приближи, за да поднесе благодарностите си. Докато вървеше към Огнището на Жерава, Фребек продължаваше да се наслаждава на случилото се, пресмятайки точките, които беше спечелил — броеше победите си точно както при игрите, който обитателите на бивака обичаха да играят.

Погледнато съвсем реалистично, това действително беше игра — много деликатната и напълно сериозна игра на съпоставка на ранговете, която се играе от всички социални същества. Това е начинът, по който се подреждат индивидите — конете в табуна, вълците в глутницата, хората в общността — за да могат да живеят заедно. В играта се противопоставят две сили, еднакво важни за оцеляването на рода: автономията на индивида и благополучието на общността. Целта е да се постигне динамично равновесие. В някои периоди и при определени условия отделните същества могат да бъдат почти напълно автономни. Даден индивид може да живее сам и да не се тревожи за положението си в дадена формация, но няма биологичен вид, който би могъл да оцелее без взаимодействие между отделните му представители. Крайната цена би била по-окончателна от смъртта на индивида. Целият род би бил унищожен. От друга страна, пълното подчинение на индивида на групата е също толкова пагубно. Животът не е нито статичен, нито неизменен. Без индивидуалност не може да има промяна, не може да има адаптация, а в един свят, за който промяната е вътрешно присъща, всеки род, който не е способен да се адаптира, е обречен на гибел.

Човешките същества в дадена общност, независимо от това дали тя се свежда до двама души или е голяма колкото света, и независимо от формата, която обществото приема, се подреждат в съответствие с някаква йерархия. Общоприетите жестове на учтивост и зачитане, както и обичаите, могат да спомагат за изглаждане на търканията и намаляване на напрежението при поддържането на функционален баланс в рамките на тази постоянно променяща се система. В някои ситуации болшинството индивиди не са длъжни да правят големи компромиси с личната си независимост за благото на социалната формация. При други, поради нуждите на общността, може да се наложи индивидът да жертва личността си докрай, дори да се откаже от живота си. Не може да се каже кое е по-правилно, всичко зависи от обстоятелствата; но и двете крайности не могат да бъдат поддържани дълго, така както и дадено общество не може да оцелее задълго, ако няколко човека налагат своята индивидуалност за сметка на общността.

Айла често се улавяше, че сравнява общественото устройство на Клана с това на Мамутоите и започна да се добира до този принцип, докато разсъждаваше за различните стилове на ръководство на Брун и на водача и водачката на Лъвския бивак. Забеляза, че Талут върна Говорещия жезъл на обичайното му място и си спомни, че при пристигането си в бивака на Мамутоите си бе помислила, че Брун е по-добър водач от Талут. Брун просто вземаше решение и останалите изпълняваха заповедта му, независимо дали тя им харесваше, или не. Малцина биха се замислили дали решението им се нрави, или не. На Брун никога не му се налагаше да спори или да вика. Достатъчно беше да хвърли един остър поглед или да издаде рязка команда, за да въдвори моментален ред. В началото на Айла и се струваше, че Талут не може да управлява шумните, свадливи хора и че те не изпитват никакво уважение към него.

Но сега вече не беше толкова убедена в това. Струваше и се, че е по-трудно да си водач на група хора, които смятат, че всеки, мъж или жена, има право да се изказва и да бъде изслушван. Продължаваше да мисли, че Брун бе добър водач на своето общество, но се чудеше дали би могъл да предвожда всичките тези хора, които така свободно изразяваха мненията си. Можеше да стане много шумно, дори непоносимо, когато всеки имаше свое мнение и не се колебаеше да го огласи, но Талут никога не позволяваше да бъдат преминати определени граници. Макар да беше достатъчно силен, за да наложи волята си, той бе предпочел да управлява чрез консенсус и съгласие. За опора му служеха някои санкции и вярвания, разполагаше и с методи за привличане и задържане на вниманието, но за да убеждаваш без да принуждаваш, бе нужна сила от друг тип. Талут печелеше уважение, като сам оказваше уважение.

Докато вървеше към групичка хора скупчени край готварското огнище, тя се огледа, търсейки вълчето. Направи го несъзнателно и като не го откри, предположи, че се е скрило някъде по време на бъркотията.

— …Фребек определено постигна своето — казваше Торнек — благодарение на Тюли и Барзек.

— Аз съм доволна, заради Фрали — каза Трони, успокоена, че Огнището на Северния елен няма да бъде заличено или стеснено. — Надявам са само, че поне за известно време Фребек ще се укроти. Този път наистина предизвика голяма свада.

— Никак не ми харесват такива големи свади — намеси се Айла, спомняйки си, че кавгата бе започнала по повод оплакването на Фребек, че нейните животни разполагат с повече площ, отколкото той.

— Не се тревожи за това — каза Ранек. — Зимата беше много дълга. Всяка година по това време се случва нещо подобно. Това е едно малко отклонение от ежедневния живот, за да се предизвика известно вълнение.

— Съвсем не беше нужно да вдига толкова много шум, за да получи допълнителна площ — каза Диджи. — Чух как майка и Барзек обсъждат този въпрос много преди той да го повдигне. Възнамеряваха да предоставят територия на Огнището на Жерава като подарък за бебето на Фрали. Фребек просто трябваше да помоли.

— Ето, затова Тюли е такава добра водачка — рече Трони. — Тя мисли за тези неща.

— Добра е, а и Талут си го бива — съгласи се Айла.

— Да, и той е добър — усмихна се Диджи. — Затова продължава да бъде водач. Никой не може да се задържи водач задълго, ако не си извоюва уважението на своя народ. Мисля, че Бранаг ще бъде също толкова добър. Той научи много от Талут.

Топлите чувства между Диджи и брата на нейната майка надхвърляха формалната връзка между племенница и вуйчо и, заедно със статуса и наследството от майка и, гарантираха на младата жена високопоставено положение сред Мамутоите.

— А кой би станал водач на мястото на Талут, ако той не беше уважаван? — попита Айла. — И как?

— Ами… ъ-ъ… — понечи да обясни Диджи.

После младите се обърнаха към Мамут, за да даде отговор на въпроса на Айла.

— Ако става въпрос за предишните стари водачи, които предават водачеството на свой по-млад брат или сестра, които са били избрани — обикновено това са роднини — има период на обучение, после следва церемония, сетне по-възрастните водачи стават съветници — обясни шаманът и учителят.

— Да. Така направи и Брун. Когато беше млад, той уважаваше стария Зуг и следваше съветите му, а когато стана по възрастен, предаде водачеството на Брод, сина на своята стопанка. Но какво става, когато бивакът престане да уважава водача? Ако той е млад? — попита Айла, силно заинтригувана.

— Промяната не настъпва бързо — отговори Мамут. — След известно време хората престават да се обръщат към него. Отиват при някого, който може да ги поведе на успешен лов или да разреши проблемите им по-удачно. Понякога водачът се отказва от положението си, понякога бивакът просто се разпада, едни тръгват след новия водач, други остават при стария. Но водачите обикновено не отстъпват лесно поста и властта си и това може да създаде проблеми, дори да доведе до сбивания. Тогава въпросът се отнася за разрешаване в Съветите. Водачът или водачката, които са споделяли водачеството с някого, който е причинил неприятности, или е отговорен за някакъв проблем, рядко имат възможността да създадат нов бивак, макар че вината може да не е тяхна — Мамут се поколеба и Айла забеляза, че очите му се стрелнаха към старата жена от Огнището на Жерава, която разговаряше с Нези. Хората искат да имат водачи, на които да могат да разчитат, и не се доверяват на такива, които имат проблеми… или са преживели трагедии.

Айла кимна и Мамут долови, че го е разбрала, че е схванала, и онова, което беше казал, и онова, което се подразбираше. Разговорът продължи, но мислите на Айла отново се върнаха към Клана. Брун беше добър водач, но какво щеше да стане с неговия клан, ако Брод не беше такъв? Чудеше се, дали биха потърсили нов водач и кой би могъл да бъде той. Много време щеше да мине, докато порасне синът на неговата стопанка. Изведнъж упорстващото безпокойство, което не преставаше да човърка съзнанието и, излезе наяве.

— Къде е Вълчо? — попита тя.

Не го беше виждала от началото на спора, останалите също не знаеха къде е. Всички започнаха да го търсят. Айла прерови нара, после претърси всяко ъгълче на огнището, дори преграденото място за коша с пепелта и конския тор, което беше показала на вълчето. Започваше да изпитва същата паника, която обзема майката, при изчезване на детето и.

— Айла, ето го! — чу тя Торнек и въздъхна с облекчение, но стомахът и се сви, когато той добави: — Фребек го носи.

Изненадата и прерасна в почти пълно недоумение, когато го видя да се приближава. И тя не беше единствената, която се взираше в него с невярващи очи.

Фребек, който никога не пропускаше възможността да покаже пренебрежението си към животните на Айла, или към самата нея заради връзката и с тях, беше гушнал вълчето нежно. Предаде и го, но тя забеляза в жеста му моментно колебание, сякаш не му се щеше да се разделя с мъничето, и долови в погледа му известна мекота, каквато по-рано не беше забелязвала.

— Трябва да се е уплашило — обясни Фребек. — Фрали каза, че изведнъж се появило в огнището. Скимтяло. Не разбрала откъде се взело. Повечето деца също били там и Крисавек го взел и го сложил на складовата платформа до горния край на леглото си. Но там има дълбока ниша в стената. Тя отива доста надълбоко в хълма. Вълчето я намерило и се напъхало съвсем навътре, а след това не искало да излезе.

— Сигурно му е напомнила за бърлогата му — каза Айла.

— Така каза и Фрали. На нея и беше доста трудно да го измъкне, както е наедряла сега, а освен това, мисля, че се страхуваше, след като чу какво каза Диджи за теб и за влизането ти във вълчата бърлога. Не даваше и на Крисавек да влезе, за да го измъкне. Когато отидох там, трябваше да се пъхна вътре и да го извадя. — Фребек направи пауза и когато продължи, Айла долови нотка на учудване в гласа му. — Когато стигнах до него, то беше толкова радостно, че ме вижда, че ми изблиза цялото лице. Опитах се да го спра — Фребек си придаде по-неангажиран вид, за да прикрие факта, че явно е бял трогнат от естествените подкупващи маниери на изплашеното вълче. — Но като го сложих на земята, то започна да скимти и не спря докато не го взех на ръце отново. — До този момент вече се бяха събрали няколко души. — Не знам защо беше си избрало Огнището на Жерава или мен, за да се скрие, когато е търсило безопасно място.

— Сега то възприема бивака като своя глутница и знае, че ти си член на бивака, особено след като си го измъкнал от бърлогата, която е намерило — отвърна Айла, опитвайки се да възстанови обстоятелствата.

Фребек бе все още смутен от победата си, когато се върна в огнището си; изпитваше и нещо по-дълбоко, което го караше да чувства някаква непривична топлина — усещането за принадлежност към общността като равен. Не бяха го пренебрегнали, нито му се бяха присмели. Талут винаги го изслушваше, сякаш статусът на Фребек го изискваше, а Тюли, самата водачка, беше предложила да му отстъпи площ от собственото си пространство. Дори Крози застана не негова страна.

В гърлото му заседна буца, когато видя Фрали, неговата безценна, високопоставена жена, която бе направила всичко това възможно; неговата красива бременна жена, която скоро ще роди първата рожба в неговото собствено огнище, огнището, което му беше дала Крози, Огнището на Жерава. Отначало се раздразни, когато тя му каза, че вълчето се крие в нишата, но радостта, с която то го прие, независимо от грубите му думи, го изненада. Дори и новото бебе-вълче го посрещаше с възторг и само той можеше да го успокои. И Айла каза, че е така, защото знаело, че той е член на Лъвския бивак. Дори един вълк знаеше, че той принадлежи към този народ.

— Е, по-добре да го държиш тук от сега нататък — предупреди Фребек като се обърна да си върви — и не го изпускай от очи. Ако го изтървеш, някой може да го стъпче.

След като Фребек си тръгна, няколко от присъстващите се спогледаха в пълно недоумение.

— Ето това се казва промяна. Какво стана с този човек? — обади се Диджи. — Ако не го познавах добре, щях да кажа, че даже харесва Вълчо!

— Не знаех, че е способен на такова нещо — каза Ранек, изпитвайки повече уважение към мъжа от Огнището на Жерава, отколкото когато и да било друг път.