Ловци на мамути

3

Част от следобеда Айла прекара в разтъркване и разчесване на Уини с парче мека кожа и чесало от изсушена бодлива лугачка. Заниманието подейства успокояващо не само на кобилата, но и на самата нея.

Джондалар и правеше компания като използваше подобно чесало, за да облекчи сърбежа на Рейсър, като същевременно приглаждаше рошавата зимна козина на жребеца, макар че на младото животно му се играеше и не стоеше на едно място. Топлият и мек вътрешен пласт от козината на Рейсър бе станал много по-плътен и това напомни на мъжа, че съвсем скоро ще ги връхлети студа. Това го накара да се замисли къде да прекарат зимата. Все още не знаеше какво точно е отношението на Айла към Мамутоите, но поне конете и хората от бивака започваха да свикват едни с други.

Айла също забеляза, че напрежението бе спаднало, но се безпокоеше къде ще пренощуват конете, когато тя влезеше в землянката. Бяха свикнали да спят в нейната пещера. Джондалар я уверяваше, че ще се чувстват чудесно, защото конете са свикнали да стоят на открито. Накрая тя реши да върже Рейсър за един кол недалеч от входа. Беше сигурна, че Уини няма да се отдалечи без жребеца и ще я събуди, ако се появи някаква опасност.

С падането на здрача излезе студен вятър, а когато Айла и Джондалар се прибраха, във въздуха се долавяше дъх на сняг, но край Огнището на Мамута, в средата на полуподземното жилище, беше уютно и топло в компанията на събралите се хора. Мнозина бяха престанали да си взимат от донесените студени остатъци от предишната гощавка: малки бели фъстъци богати на скорбяла, диви моркови, боровинки и парчета печено мамутско месо. Зеленчуците и плодовете хващаха с пръсти или с две пръчки, които използваха като щипки, но Айла забеляза, че всеки човек, с изключение на най-малките деца, имаше нож за рязане на месото при хранене. С интерес наблюдаваше как някой от тях захапваше със зъби голяма мръвка, а сетне отрязваше малка хапка с бързо движение на ножа отдолу нагоре, при това без да си отреже носа.

Малки кафяви мехове за вода — съхранените непромокаеми мехури и стомаси на различни животни — се предаваха от ръка на ръка и хората пиеха от тях с огромно удоволствие. Талут предложи на Айла да си пийне. Лъхна я малко неприятната миризма на ферментирала течност, а в устата си усети въз сладък силно парещ вкус. При повторното предложение тя отказа. Не и хареса, макар че на Джондалар сякаш му допадаше.

Хората говореха и се смееха докато се настаняваха по наровете или върху кожите и рогозките на пода. Айла бе извърнала глава, заслушана в един разговор, когато долови, че шумът е намалял забележимо. Обърна се и видя стария Мамут, застанал със спокойно изражение зад огнището, в което гореше слаб огън. Когато всички приказки стихнаха и вниманието на всеки от присъстващите се насочи към него, той вдигна малка незапалена факла, поднесе я към горещите пламъци и я задържа докато се разгори. В изпълнената с очакване тишина останалите със затаен дъх наблюдаваха как пренесе огъня до малка каменна лампа, поставена в ниша на стената зад него. Фитилът от изсушен лишей запращя в мамутската лой, после лумна и освети разположена зад лампата статуетка от резбован бивник, представляваща закръглена и богато надарена жена.

Айла бе обзета от пронизителното усещане, че фигурата и е позната, въпреки че никога не бе виждала друга, подобна на нея. „Ето това Джондалар нарича дони“ — помисли си тя. — „Казва, че е обитавано от Духа на Великата Майка Земя или може би от негова част. Изглежда твърде малко, за да го побере целия. Всъщност, колко ли е голям един дух?“

Мислите и я върнаха към друга церемония, по времето, когато получи черния камък, сега част от амулета, завързан на врата и. В малката бучка черен манганов двуокис съжителстваха части от духовете на чедата на целия Клан, не само на членовете на нейния клан. Получи камъка, когато я обявиха за знахарка, в замяна, на което тя се отказа от частица от собствения си дух, така че, ако спаси живота на някого, той да не е задължен да и подарява нещо от подобно естество, или с подобна стойност. Това бе вече сторено.

Все още я тревожеше споменът, че не беше върнала духовете след като и бе наложено смъртно проклятие. Креб ги бе взел от Иза след смъртта на знахарката, та да не я съпроводят в света на духовете, но никой не ги беше взел от Айла. Щом у нея бе останала частица от духа на всеки член на Клана, дали смъртното наказание, наложено и от Брод, се простираше и върху тях?

„Мъртва ли съм?“ — питаше се тя, както се бе питала многократно преди. — „Мисля, че не.“ Беше узнала, че силата на смъртното проклятие се дължи на вярата в него и че когато близките ти вече не признават твоето съществувание и нямаш къде да отидеш, можеш спокойно да умреш. Но защо тя не беше мъртва? Какво я бе накарало да се противопостави на примирението? А по-важно бе какво ще стане с Клана, когато тя наистина умре. Би ли могла смъртта и да навреди на онези, които обича? Дори на целия Клан? Под тежестта на отговорността малката кожена кесийка сякаш също натежа, сякаш на шията и висеше съдбата на целия Клан.

Размислите на Айла бяха прекъснати от ритмичен звук. С парче еленов рог, оформено като чук, Мамут нанасяше удари по мамутски череп с изписани геометрични линии и символи. На Айла и се стори, че долавя нещо повече от ритмичен отклик, затова напрегна зрението и слуха си. Празната кухина усилваше звука и го насищаше с вибрации, но това не бе обикновен резонанс на инструмент. Когато старият жрец изтръгваше звуци от различните полета, отбелязани върху костния барабан, височината и тонът им придобиваха такива сложни и тънки нюанси, че Мамут сякаш извличаше реч от барабана, сякаш караше стария мамутски череп да говори.

С ниския си, плътен глас, старецът напевно зареди близко модулирани минорни тонове. Когато барабанът и гласът се вплетоха в сложна звукова картина, от различни кътчета на помещението към тях се присъединиха други гласове, вписващи се във вече зададения лад и все пак внасящи свои собствени вариации. Ритъмът на барабана бе подет от подобен инструмент в противоположния край на помещението. Айла погледна натам и видя, че Диджи свири на друг черепен барабан. Сетне Торнек започна да удря с чук от еленов рог по друга кост от мамут — раменна кост, покрита с паралелни линии и орнаменти във формата на обърнато „V“, изписани в червено. Дълбокият тонален резонанс на черепните барабани и по-високите тонове на лопатката изпълниха землянката с красив, натрапчив звук. Тялото на Айла откликна с пулсиращи движения и тя забеляза, че останалите също следваха с телата си ритъма на звука. Ненадейно той секна.

Тишината бе наситена с очакване, което постепенно се разсея. Не бе планирана официална церемония, а само приятелско събиране на хората от бивака, за да прекарат една приятна вечер в компания, заети с онова, което вършеха най-добре — разговорите.

Най-напред Тюли обяви, че е постигнато споразумение, че официалното бракосъчетание между Диджи и Бранаг ще се състои следващото лято. Последваха открито и ясно изразени одобрителни слова и поздрави. Младата двойка сияеше от радост. Сетне Талут помоли Уимез да им разкаже за търговската си мисия и те узнаха, че се е състояла в размяна на сол, кехлибар и кремък. Няколко души зададоха въпроси или изказаха мнения, а Джондалар слушаше с интерес. Айла обаче не разбираше за какво говорят и реши да го попита по-късно. След това Талут поиска да узнае доколко Дануг е напреднал в обучението, което смути младежа.

— Има талант и сръчна ръка — докладва Уимез. — След няколко години, като понатрупа опит, ще стане много добър. Съжаляваха, че си тръгва. Учеше се добре — заслужаваше си да прекара една година далеч от къщи.

Изречени бяха още одобрителни думи. После настана затишие водеха се само приглушени частни разговори. Най-сетне Талут се обърна към Джондалар, предизвиквайки развълнуван шепот.

— Разкажи ни, човече от Зеландониите, как се случи така, че сега седиш в жилището на Лъвския бивак на Мамутоите? — попита той.

Джондалар вдигна един от малките кафяви мехове, отпи от ферментиралата течност, огледа изпълнените с очакване хора и се усмихна на Айла. „Правил го е и преди!“ — помисли си тя леко изненадана, когато разбра, че обмисля темпото и стила на разказа си. Тя се намести удобно и също се приготви да слуша.

— Това е дълга история — започна той. Хората закимаха. Точно това искаха да чуят. — Моят народ живее далеч от тук, много далеч на запад, дори отвъд извора на Великата Майка Река, която се влива в Беранско море. И ние като вас живеем край река, но тя се слива с Голямата вода на запад.

Зеландониите са велик народ. Подобно на вас, ние сме Деца на Земята — онази, която вие зовете Мут, ние наричаме Дони, а тя си остава все същата Велика Майка Земя. Ние ходим на лов и търгуваме, а понякога предприемаме дълги Пътешествия. Брат ми и аз решихме да направим такова Пътешествие. — Джондалар затвори очи за миг и смръщи чело от изпитаната болка. — Тонолан… брат ми… беше веселяк и обичаше приключенията. Бе любимец на Майката. Мъката беше съвсем искрена. Всички разбираха, че това не е преструвка за подсилване на ефекта от разказа. И без да им казва нищо, отгатнаха причината. Сред тях също се говореше, че Майката прибира своите любимци рано. Джондалар нямаше намерение да излага на показ чувствата си. Скръбта го завари неподготвен и причини известен смут в душата му. Но такава загуба предизвикваше разбиране у всички. Неволната му проява пробуди тяхното състрадание и ги накара да изпитат топли чувства към него, далеч по-силни от обичайната любознателност и учтивост, с които се отнасяха към дружелюбните чужденци.

Той пое дълбоко дъх и се опита да продължи нишката на разказа си:

— В началото Тонолан се канеше да пътува сам. Моето намерение бе да го придружа само до дома на наши роднини, които живееха наблизо, но после реших да ида с него. Прекосихме един малък ледник, който дава началото на Донау, Великата Майка Река, и си казахме, че ще я проследим до края. Никой не вярваше, че ще се справим, дори не съм сигурен, че успяхме, просто продължавахме да вървим, пресякохме много притоци, срещнахме много хора.

Веднъж, през първото лято, спряхме, за да наловим дивеч и докато сушахме месото, няколко мъже ни наобиколиха с насочени към нас копия…

Джондалар бе възобновил първоначалното си темпо и бе увлякъл бивака с разказа за своите приключения. Беше сладкодумен и умееше да увеличава напрежението. Слушателите му кимаха, мърмореха одобрително, насърчаваха го, често изразяваха вълнението си с шумни възклицания. „Хората, които разговарят с думи, не мълчат дори когато слушат“ — помисли си Айла.

И тя като останалите бе запленена от разказа, но за миг погледът и се отклони и тя проследи хората, които го слушаха. Възрастните държаха малките деца в скута си, а по-големичките седяха заедно и с блеснали очи се взираха в чуждоземеца-чародеец. Сякаш най-силно пленен бе Дануг. Беше се навел напред прехласнат.

— След като лъвицата се отдалечи, Тонолан навлезе в каньона, мислейки, че е в безопасност. Тогава чухме рева на лъв…

— И какво стана после? — попита Дануг.

— Ще трябва Айла да ви разкаже останалото. От този момент нататък не помня почти нищо.

Всички погледи се насочиха към нея. Айла бе слисана. Не беше очаквала такъв обрат, никога преди това не беше говорила пред толкова много хора. Джондалар и се усмихна. Изведнъж му бе хрумнало, че най-добрият начин да я приучи да говори пред хора е да я накара да го прави на практика. Не за последен път щеше да се очаква от нея да разказва за свои преживявания, а и след пресните им впечатления от властта и над конете, историята с лъва щеше да им се стори по-правдоподобна. Той знаеше, че случката е вълнуваща и ще подсили нейната тайнственост, пък и ако задоволеше любопитството им с тази история, може би нямаше да и се налага да разказва за миналото си.

— Какво стана, Айла? — обърна се към нея Дануг, вживял се силно в разкара.

До този момент Ръги бе стеснителна и сдържана към по-големия си брат, който беше отсъствал толкова дълго, но сега, спомняйки се за предишни пъти, когато бяха седели в кръг и си бяха разказвали истории, тя реши да се покатери в скута му. Той и се усмихна разсеяно и я гушна, но продължаваше да гледа очаквателно към Айла.

Айла огледа всички тези лица, извърнати към нея и се опита да каже нещо, но устата и бе пресъхнала, въпреки че дланите и бяха потни.

— Да, какво стана? — повтори Лати.

Тя седеше близо до Дануг и държеше в скута си Ридаг.

В големите, кафяви очи на момчето се четеше силна възбуда. Той също отвори уста да попита, но никой не разбра звука, който издаде — освен Айла. Схвана не самата дума, а нейния смисъл. И преди беше чувала подобни звуци, дори се бе научила да ги произнася. Хората от Клана не бяха неми, но способността им да артикулират беше ограничена. В замяна на това бяха създали богат и всеобхватен език от знаци, за да общуват, а думите им служеха само за подсилване. Разбираше, че детето я моли да продължи разказа и че влага именно такова значение в думите си. Айла се усмихна и отправи словата си към него.

— Бяхме с Уини — подхвана тя.

Когато произнасяше името на кобилата, тя сякаш имитираше тихото цвилене на кон. Хората в землянката не разбраха, че става въпрос за името на животното. Помислиха си, че е чудесно украшение към разказа. Усмихнаха се и с одобрителни слова я насърчиха да продължи по същия начин.

— Тя скоро има конче. Много дебела — продължи Айла като протегна ръце пред корема си, за да покаже, че кобилата е била в напреднала бременност. Появиха се разбиращи усмивки. — Всеки ден яздим. Уини трябва излиза. Не далеч, не бързо. Винаги ходим на изток, лесно да ходим на изток. Прекалено лесно, нищо ново. Един ден ние отиваме на запад, не на изток. Виждаме ново място — разказваше Айла, обръщайки се към Ридаг.

Джондалар я беше учил на езика на Мамутоите, както и на другите езици, които сам разбираше, но тя не го говореше така свободно, както неговия език, който беше научила най-напред. Речта и бе странна, някак си различна и трудна за определяне, мъчно намираше думите и това я притесняваше. Но когато се сети за момчето, което никак не можеше да изразява мислите си, тя реши, че трябва да опита. Защото то я беше помолило.

— Чувам лъв.

Не знаеше защо го направи. Може би подтиквана от жадния израз върху лицето на Ридаг, от начина, по който бе обърнал главата си, за да чува, или просто инстинктивно, но след думата „лъв“ тя изрева застрашително, предавайки идеята за свирепото животно по начин, понятен за целия свят. Айла долови как някои от събралите се трепнаха от страх и ахнаха, после се разсмяха нервно и дадоха словесен израз на одобрението си. Тя притежаваше необикновена способност да имитира животински звуци. Това неочаквано засили възбудата, предизвикана от разказа и. Джондалар също и кимаше и и се усмихваше одобрително.

— Чувам човек вика. — Тя отправи изпълнен с печал поглед към Джондалар. — Спирам. Какво да правя? Уини натежала от бебе. — Тя издаде кратък писклив звук, наподобяващ цвилене на жребче и бе възнаградена от Лати с лъчезарна усмивка. — Аз се безпокоя за кон, но човек вика. Пак чувам лъв. Вслушвам се. — Тя успя някак си да постигне имитация на лъвски рев, който звучеше игриво. — Това е Бебчо. Тогава влизам в каньон, знам, че кон няма пострада.

Айла срещна озадачени погледи. Изречената от нея дума им бе непозната, макар че при други обстоятелства Ридаг би могъл да я знае. Беше казала на Джондалар, че това е дума от езика на Клана, означаваща малко дете.

— Бебчо е лъв — заобяснява тя. — Бебчо е лъв и аз го познавам. Бебчо е… като син. Аз влизам в каньон, карам лъв да си отиде. Намирам един мъртъв човек. Друг човек, Джондалар, ранен много тежко. Уини занася до долината.

— Бре! — чу се присмехулен глас. Айла вдигна поглед и видя Фребек, мъжът, който се бе карал със старицата. — Да не искаш да кажеш, че си заповядала на лъв да остави на мира ранен човек?

— Не изобщо на лъв. На Бебчо — обясни Айла.

— Какво е това… дето го казваш?

— „Бебчо“ е дума от езика на Клана. Значи дете, малко дете. Това е име аз дава на лъв, когато живее при мен. Бебчо е лъв аз познавам. Кон също познава. Не се страхува.

Айла беше разстроена — нещо не беше наред, но тя не знаеше какво.

— Живяла си с лъв? Това не го вярвам — усмихна се ехидно той.

— Не вярваш? — попита гневно Джондалар. Мъжът обвиняваше Айла в лъжа, а той много добре знаеше, че разказът и отговаряше на истината. — Айла не лъже — защити я той като се изправи и развърза ремъка, с който кожените му панталони бяха пристегнати в кръста. Той отпусна единия край и разголи слабините и бедрото си, обезобразени от възпалени червени резки. — Лъвът ме нападна, а Айла не само ме отърва от него, тя е много опитна знахарка. Ако не беше тя, щях да последвам брат си на другия свят. И друго нещо ще ви кажа. Видях я да язди лъва, също като коня. И мен ли ще наречеш лъжец?

— Никой гост на Лъвския бивак не може да бъде наричан лъжец — рече Тюли, гледайки свирепо Фребек и опитвайки се да предотврати надвисналата грозна сцена. — Явно е, че си бил тежко наранен, пък и ние сами видяхме как жената… Айла… язди коня. Не виждам причина да се съмнявам нито в твоите думи, нито в нейните.

Настана напрегнато мълчание. Айла, объркана, местеше поглед ту към единия, ту към другия. Думата „лъжец“ и беше непозната и тя не разбираше защо Фребек бе казал, че не и вярва. Беше израснала сред хора, които общуваха с помощта на движения. Освен жестове с ръце, езикът на Клана включваше стойката и изражението на лицето като средства за предаване на оттенъци и нюансирани значения. Невъзможно бе да лъжеш успешно с цяло тяло. В най-добрия случай човек можеше да се въздържи и да не каже нещо, но това също се забелязваше, въпреки че беше позволено като нещо лично. Айла просто не се бе научила да лъже.

Но тя схвана, че нещо не е наред. Долавяше внезапно появилите се гняв и враждебност така ярко, сякаш бяха изразени с крясъци. Разбираше и това, че се опитват да не дават воля на чувствата си. Талут забеляза как Айла погледна към тъмнокожия мъж, а сетне отмести очи. Като зърна Ранек той се досети как да намали напрежението и отново да насочи всеобщото внимание към разказването на истории.

— Това беше хубава история, Джондалар — избоботи Талут, отправяйки строг поглед към Фребек, — Винаги е вълнуващо да се слушат разкази за дълги пътешествия. Искаш ли за чуеш за едно друго дълго пътешествие?

— Да, много.

По лицата отново се появиха усмивки и хората въздъхнаха с облекчение. Щяха да чуят един от любимите си разкази не им се случваше често да имат възможност да го споделят с хора, за които беше непознат.

— Това е историята на Ранек… — подхвана Талут. Айла погледна очаквателно към Ранек.

— Интересно ми е да узная как човек с кафява кожа идва да живее в Лъвския бивак — промълви тя.

Ранек и се усмихна, но се обърна към мъжа от своето огнище.

— Историята е моя, но добре е да я разкажеш ти, Уимез — отбеляза той.

Джондалар беше седнал отново никак не му харесваше обратът, който разговорът бе взел — или може би интереса на Айла към Ранек — въпреки че това бе по-малкото зло в сравнение с почти откритата враждебност, пък и на него му беше интересно.

Уимез се облегна назад, кимна на Айла и усмихвайки се на Джондалар, започна:

— Между нас, млади момко, има доста общи неща — не е само усетът към камъка. На младини и аз като теб предприех дълго Пътешествие. В началото пътувах на югоизток, подминах Беранско море и стигнах чак до крайбрежието на едно много по-обширно море далеч на юг. Южното море има много имена, защото по бреговете му живеят много хора. Заобиколих източния му край, после се насочих на запад по южното крайбрежие през земи с много гори, където е много по-топло и по-дъждовно от тук.

Няма да правя опити да ви разказвам всичко, което ми се случи. Ще го оставя за друг път. Ще ви разкажа историята на Ранек. Докато пътувах на запад срещах много хора, на някои от тях гостувах и научавах нови обичаи, но не ме свърташе на едно място и отново поемах на път. Исках да видя докъде мога да стигна като се движа на запад.

След няколко години се озовах в една местност, мисля, че не е далеч от твоята Голяма вода, Джондалар, но оттатък тесните проливи, където Южното море се влива в нея. Там срещнах хора с тъмна, едва ли не черна кожа и пак там се запознах с една жена. Жена, която ме привличаше. В началото, може би, защото бе различна… екзотичните и дрехи, цветът и, тъмните и блестящи очи. Усмихваше се подкупващо…, а как танцуваше, как се движеше… беше най-вълнуващата жена, която някога съм срещал.

Разказът на Уимез бе непосредствен, лишен от допълнителни ефекти, но така завладяващ, че не му бе необходимо да театралничи. Но изражението на якия и сдържан мъж се промени осезателно, когато спомена жената.

— Когато тя се съгласи да се съберем, реших да остана там с нея. Винаги съм се интересувал от каменоделство дори когато бях младок, затова се научих да правя остриета за копия като техните. Те отсичат и двете страни на камъка, разбираш ли? — Въпросът му беше насочен към Джондалар.

— Да, двустранно, като брадва.

— Но тези остриета не бяха толкова дебели и груби. Прилагаха добра техника. Аз също им показах някои неща и възприех техния начин на живот, който напълно ме удовлетворяваше, особено след като Майката я благослови и тя роди дете, момченце. Според техния обичай, тя ме попита как да го наречем. Избрах „Ранек“.

„Това обяснява всичко“ — помисли се Айла. — „Майка му е била тъмнокожа.“

— Как реши да се върнеш? — попита Джондалар.

— Няколко години след раждането на Ранек се появиха трудности. Тъмнокожите, с които живеех, бяха дошли по тези места от юг и някои от обитателите на съседните биваци не искаха да делят ловните си полета с тях. Имаше различия и в обичаите. Почти ги убедих да се срещнат и да обсъдят въпроса. Но вместо това няколко луди глави от двете страни решиха да се бият. Смъртта на едного водеше до убийството на другиго, сетне желанието за мъст доведе до нападения на самите биваци.

Изградихме добри защитни прегради, но те бяха по-многобройни. Битките продължиха известно време те продължаваха да ни избиват, един след друг. След време видът на човек с по-светла кожа започна да предизвиква страх и омраза. Макар да бях един от тях, те започнаха да не ми се доверяват, подозираха и Ранек. Кожата му беше по-светла от тази на останалите, а и чертите му бяха по-различни. Поговорих с майката на Ранек и решихме да заминем. Раздялата беше тъжна — напускахме близките си и многобройните си приятели, но не можехме да останем, беше опасно. Някои от лудите глави дори се опитаха да ни спрат, но с малко помощ успяхме да се измъкнем през нощта.

Тръгнахме на север, към проливите. Знаех, че там живеят хора, които правят малки лодки и прекосяват с тях откритото море. Предупредиха ни, че в този сезон е опасно да се пътува и че пресичането е трудно дори и при най-благоприятни условия. Но на мен ми се струваше, че трябва да се махнем час по-скоро и реших да поема риска.

Но решението не беше правилно — каза Уимез, като внимателно контролираше гласа си. — Лодката се преобърна. Само Ранек и аз успяхме да преплуваме, заедно с един вързоп от нейни неща. — Той замълча за миг, а после продължи разказа си. — Все още бяхме далеч от дома и много време мина преди да се приберем, но накрая стигнахме до тук по време на едно Лятно събиране.

— Колко време бе изминало от заминаването ти? — пита Джондалар.

— Десет години — отвърна Уимез и се усмихна. — Голяма шумотевица се вдигна. Никой не очакваше да ме види отново, да не говорим пък за Ранек. Нези даже не ме позна, но когато заминах, сестричката ми бе още момиченце. Току-що бе приключило бракосъчетанието и с Талут и двамата поставяха началото на Лъвския бивак заедно с Тюли, двамата и стопани и техните деца. Поканиха ме да се присъединя към тях. Нези осинови Ранек, въпреки че той все още е син на моето огнище. Грижеше се за него като за собствен син, дори след раждането на Дануг. Когато Уимез млъкна, минаха няколко мига, преди останалите да осъзнаят, че е приключил. Всички искаха още. Въпреки че повечето от тях бяха чували за много от приключенията му, той комай винаги успяваше да ги изненада с нови истории или с неочаквани обрати във вече познати разкази.

— Струва ми се, че Нези би била майка на всички, стига да можеше — обади се Тюли, спомняйки си неговото завръщане. — Тогава още кърмех Диджи и Нези не можеше да се наиграе с нея.

— За мен тя е повече от майка! — заяви Талут с шеговита усмивка и я потупа по широките задни части. Беше извадил още един мях със силното питие и след като си пийна го предаде нататък.

— Талут! Ще ти дам да разбереш кой ти е повече от майка! — закани му се тя уж гневно, като едва се сдържаше да не се усмихне.

— Обещаваш ли? — засече я той.

— Знаеш какво имам предвид, Талут — настоя Тюли, пренебрегвайки твърде очевидните намеци, които си разменяха брат и и неговата жена. — Та тя не можа да изостави дори Ридаг. А той е толкова болнав, че щеше да е по-добре, да го беше оставила.

Айла обърна поглед към детето. Забележката на Тюли го беше обезпокоила. Думите и не бяха преднамерено жестоки, но Айла долови, че не му харесва да говорят за него така, сякаш не бе сред присъстващите. Ридаг обаче не можеше да стори нищо. Не можеше да и каже какво чувства, а тя, без да се замисля, бе допуснала, че тъй като не може да говори, той няма и чувства.

На Айла и се искаше да поразпита и за детето, но се боеше, че може да прозвучи нахално. Джондалар зададе въпроса вместо нея, макар и за да задоволи собственото си любопитство.

— Нези, ще ни разкажеш ли за Ридаг? Мисля, че на Айла ще и бъде особено интересно, а също и на мен.

Докато събираше мислите си, Нези се наведе, взе детето от Лати и го сложи в скута си.

— Бяхме подгонили мегасероси, нали ги знаете, гигантските елени с големите рога — поде тя — и смятахме да им устроим капан и да ги вкараме в него това е най-добрият начин да се уловят елени с големи рога. Когато за пръв път забелязах една жена да се крие край ловния ни стан, това ми се стори странно. Човек рядко можеше да види плоскоглава жена и никога — сама.

Айла, устремена с цялото си тяло към Нези, слушаше внимателно.

— Освен това не хукна като разбра, че я гледам, избяга чак като се опитах да я приближа. Тогава видях, че е бременна. Помислих си, че може да е гладна, затова и оставих малко храна до скривалището и. На сутринта храната я нямаше, затова и оставих още преди да разтурим стана.

На следващия ден сякаш на няколко пъти ми се мярна, но не бях сигурна. Видях я отново вечерта, докато кърмех Ръги край огъня. Станах и се опитах да я доближа. Тя пак побягна, но движенията и показваха, че има болки. Разбрах, че е започнала да ражда. Не знаех какво да сторя. Исках да и помогна, но тя все бягаше, а беше започнало да се смрачава. Казах на Талут, той събра няколко души и тръгна след нея.

— Тогава пак се случи нещо необяснимо — додаде Талут, внасяйки своя дял в разказа на Нези. — Мислех, че ще трябва да я заобиколим и да и устроим засада, но щом и викнах да спре, тя просто седна на земята и зачака. Нямаше вид на особено изплашена от мен и когато и махнах да дойде, веднага стана и ме последва, сякаш знаеше какво трябва да прави и разбираше, че няма да и сторя зло.

— Не знам как успяваше да пристъпва — продължи Нези. — Болките и бяха толкова силни. Бързо схвана, че искам да и помогна, но не знам доколко успях да я облекча.

Дори не бях сигурна, че ще успее да роди бебето преди да издъхне. А тя даже не гъкна. Най-сетне, призори се роди синът и. С изненада забелязах, че е дете на смесени духове. Въпреки че беше толкова малък, личеше, че е различен. Жената беше толкова слаба, че реших да и покажа, че момченцето и е живо — мислех си, че това може да я накара да се бори за живота си пък и на нея изглежда много и се искаше да го види. Но изглежда вече беше твърде късно. Беше изгубила много кръв. Сякаш просто отказа да се съпротивлява на смъртта. Издъхна преди изгрев слънце.

Всички ми казваха да го оставя да умре заедно с майка си, но по това време и без друго кърмех Ръги, пък и имах много мляко. Нищо не ми костваше да му давам и на него да суче. — Тя го гушна, сякаш го закриляше. — Знам, че е слаб. Може би трябваше да го оставя, но ако Ридаг ми беше собствен син едва ли щях да го обичам повече. И не съжалявам, че го приех.

Ридаг вдигна към Нези големите си и блестящи кафяви очи, после обви врата и със слабичките си ръце и положи глава на гърдите и. Нези го залюля в прегръдките си.

— Някои хора казват, че е животно, защото не може да говори, но аз съм сигурна, че разбира. И не е „уродлив“ — додаде тя, хвърляйки гневен поглед на Фребек. — Само Майката знае защо духовете, които са го създали, са били смесени.

Сълзите на Айла напираха и тя едва ги удържаше. Не знаеше какво реакция ще предизвикат у тези хора влагата, отделяна от очите и, винаги пораждаше безпокойство у хората от Клана. Докато наблюдаваше жената и детето, в главата и нахлуха спомени. До болка и се прииска да прегърне сина си и отново заскърби за Иза, която я беше прибрала и се беше грижила за нея като майка, въпреки че бе също толкова различна от членовете на Клана, колкото Ридаг — от обитателите на Лъвския бивак. Но повече от всичко друго и се искаше да намери начин да обясни на Нези колко е трогната и колко и е благодарна заради Ридаг… и заради себе си. Обзе я непонятното усещане, че донякъде ще успее да се отблагодари на Иза, ако намери начин да направи нещо за Нези.

— Нези, той разбира — каза тихо Айла. — Той не животно, не от плоскоглавците. Той дете на Клана и на Другите.

— Знам, че не е животно, Айла, но какво е това „Клан“?

— Хора, като майката на Ридаг. Вие казвате „плоскоглавци“, те казват „Клан“. — обясни Айла.

— Как така те казват „Клан“, та те не могат да говорят — намеси се Тюли.

— Не казват много думи. Но говорят. Говорят с ръце.

— Откъде знаеш? — попита Фребек. — Какво те кара да се мислиш за толкова умна?

Джондалар пое дълбоко дъх и го задържа докато чакаше отговора и.

— Преди живеех с Клана. Говорех като хората от Клана. Не с думи, докато дойде Джондалар — промълви Айла. — Кланът беше моят народ.

Когато смисълът на думите и достигна до съзнанието им, настана мъртва тишина — всички бяха смаяни.

— Искаш да кажеш, че си живяла с плоскоглавци! Живяла си с тези мръсни животни! — възкликна Фребек с отвращение, сетне скочи на крака и отстъпи назад. — Нищо чудно, че не може да приказва както трябва. — Щом е живяла с тях и тя е същата. Те са най-обикновени животни, всички, включително смесеното ти недоносче, Нези.

В бивака избухна врява. Макар и някои да споделяха мнението на Фребек, той бе отишъл твърде далеч. Бе прекрачил границата на учтивостта, която дължеше на гостите и дори беше обидил стопанката на водача. Но той отдавна изпитваше неудобство от това, че принадлежи към бивак, който беше прибрал „урода от смесени духове“, а и все още беше раздразнен от хапливите забележки на майката на Фрали по време на последната схватка от отколешната им битка. Искаше да си излее гнева на някого.

Талут се дереше в защита на Нези и Айла. Тюли побърза да защити честта на бивака. Крози, със злобна усмивка на устните, ту обсипваше Фребек с дълги тиради, ту отправяше заплашителни погледи към Фрали, докато останалите изразяваха мнението си шумно. Погледът на Айла се местеше от лице на лице — прииска и се да си запуши ушите с ръце, за да не чува шума.

Изведнъж Талут гръмогласно призова към тишина. Викът му бе достатъчно силен, за да стресне всички и да ги накара да замълчат. Тогава прозвуча барабанът на Мамут. Под неговите звуци хората се успокоиха и насядаха по местата си.

— Мисля, че преди другите да вземат думата, би трябвало да чуем какво има да ни каже Айла — рече Талут след като барабанът замлъкна.

Хората се наклониха напред и насочиха вниманието си към Айла — изгаряха от желание да узнаят нещо повече за тайнствената жена. Айла не беше сигурна, че и се ще да разказва каквото и да било на тези шумни, груби хора, но чувстваше, че няма избор. После, повдигайки леко брадичката си, тя си помисли, че щом искат да чуят историята и, ще им я каже, но още сутринта ще си тръгне.

— Аз не… не помня ранно детство — започна Айла, — земетресение и пещерен лъв, който оставя белези на крака ми. Иза казва тя ме намира край река… каква дума, Мамут? Не будна?

— В безсъзнание.

— Иза ме намира край река в безсъзнание. Аз съм горе-долу на години на Ридаг, по-малка. Може би пет години. Имам рани по крака от нокът на пещерен лъв. Иза е… знахарка. Тя лекува мой крак. Креб… Креб е Мог-ър… като Мамут… свят човек… познава свят на духове. Креб ме учи да говоря като Клана. Иза и Креб… целият Клан… те се грижат за мен. Аз не съм от Клан, но те се грижат за мен.

Айла се напрягаше да си спомни всичко, което Джондалар и беше казвал за техния език. Не и хареса забележката на Фребек, че не може да говори правилно, а също и всичко останало, което каза. Тя погледна към Джондалар. Челото му бе сбърчено. Той искаше от нея да внимава. Не знаеше каква е причината за загрижения му вид, но може би не беше нужно да споменава всичко.

— Аз израствам в Клан, но го напускам… да намеря Другите, като мен. Аз съм… — Тя спря да говори и се замисли за точната цифра. — четиринадесет години тогава. Иза ми казва Другите живеят на север. Аз дълго търся, не намирам никой. Тогава намирам долина и оставам, да приготвя за зимата. Убивам кон за месо, после виждам малък кон, нейно бебе. Нямам народ. Малък кон е като бебе, аз грижа за малък кон. По-късно намирам малък лъв, ранен. Взимам и лъв, но той пораства, напуска, намира другарка. Аз живея в долина три години, сама. После идва Джондалар.

Айла замълча. Никой не продума. Обяснението и, предадено така просто, можеше да бъде само истина, но им прозвуча невероятно. Въпросите, които поставяше, бяха повече от отговорите, които даваше. Възможно ли е наистина да е била прибрана и отгледана от плоскоглавци? Дали те наистина могат да говорят, или поне да общуват? Възможно ли е наистина да са толкова хуманни, толкова човечни? Ами тя? Щом е била отгледана от тях, дали самата тя е човешко същество?

В настъпилата тишина Айла обърна поглед към Нези и момчето и в този миг си спомни за една случка от ранния период на живота и в Клана. Тогава Креб я учеше да общува с помощта на жестове, но един от знаците с ръце тя бе усвоила сама. Често показваха този жест на бебетата, а по-големите деца винаги го използваха, когато се обръщаха към жените, които се грижеха за тях. Айла си спомни какви чувства бяха обзели Иза, когато тя се бе обърнала към нея с този знак.

Тя се наведе напред и каза на Ридаг:

— Искам да покажа на теб дума. Дума ти казваш с ръце. Той се поизправи — в очите му се четеше интерес и вълнение. Беше разбрал, както винаги досега, всяка от изречените думи и разговорът за знаците с ръце бе пробудил у него неясен трепет. Всички наблюдаваха как тя направи жест — целенасочено движение с ръцете. Той се опита да го повтори, мръщейки се озадачено. Сетне ненадейно смисълът на жеста изплува от дълбините на съзнанието му и изразът на лицето му се промени. Той се поправи, а Айла му се усмихна и кимна с глава. Тогава той се обърна към Нези и отново повтори жеста. Тя погледна към Айла.

— Той казва на теб „майко“ — обясни Айла.

— „Майко“? — Нези затвори очи, мъчейки се да удържи сълзите си и притисна към себе си детето, за което се беше грижило от раждането му. — Талут! Видя ли това? Ридаг току-що ме нарече „майка“. Мислех си, че няма да доживея деня, в който Ридаг ще ми каже „майко“.