Ловци на мамути

2

Айла се бе скрила в малка цепнатина върху отвесната стена на една скала и гледаше прострените към нея нокти на големия пещерен лъв, който се опитваше да я достигне. Тя запищя от болка и страх, когато ноктите на животното се забиха в голото и бедро и очертаха четири успоредни резки. Креб и беше обяснил, че самият Дух на Великия Пещерен лъв я е избрал и е оставил своя белег, за да покаже, че е неин тотем след изпитание, далеч по-тежко от онова, на което биваше подложен един мъж, въпреки че тя бе едва петгодишно момиченце. Стори и се, че земята под краката и трепери и усети, че и се повдига.

Тръсна глава, за да прогони яркия спомен.

— Какво те смущава, Айла? — попита Джондалар, забелязал безпокойството и.

— Видях онзи череп — отвърна тя, сочейки украсата над входа, — и си спомних как Пещерният лъв избра да стане мой тотем!

— Ние сме от Лъвския бивак обяви гордо Талут, въпреки че вече им го беше казал.

Той не разбираше разговора им, когато използваха езика на Джондалар, но видя какъв интерес проявиха към талисмана на бивака.

— Пещерният лъв е от голямо значение за Айла — обясни Джондалар. — Тя казва, че духът на голямата котка я напътства и брани.

— Значи тук ще ти хареса — каза Талут със задоволство и и се усмихна лъчезарно.

Тя забеляза Нези с Ридаг на ръце и мислите и отново се върнаха към сина и.

— Мисля, че да — отвърна тя.

Преди да влязат младата жена сиря, огледа сводестия вход и се усмихна, когато разбра как бе постигната идеалната му симетрия. Беше просто, но самата тя не би се сетила. Два големи мамутски бивни, от едно и също животно, или най-малкото от животни с еднакви размери, бяха здраво вкопани в земята с обърнати един към друг върхове, съединени в горния край на арката с тръба, направена от кухата къса част на кост от крак на мамут. Тежка завеса от кожа на мамут покриваше отвора, който беше достатъчно висок, за да може дори Талут да дръпне завесата встрани и да влезе, без да навежда глава. Сводестият вход водеше към обширно преддверие с друга симетрична арка от бивни на мамут с напреко окачена кожа. Спуснаха се в кръгъл вестибюл, чиито дебели извити стени преминаваха в нисък куполообразен покрив.

Докато го прекосяваха, Айла забеляза, че страничните стени, покрити с мозайка от кости на мамут, са отрупани с връхни дрехи, закачени върху куки и рафтове със сандъци за съхранение на вещи и инструменти. Талут дръпна вътрешната завеса и премина от другата страна, придържайки кожата, за да влязат гостите.

Айла пристъпи отново. Сетне спря и се вторачи изумена в неизвестните предмети, непознатите гледки и ярките цветове, които я смутиха и объркаха. Голяма част от онова, което видя, и беше непонятно, затова се вкопчи в нещата, които можеше да проумее.

Почти в средата на помещението, в което се намираха, имаше голямо огнище. Върху него, нанизан на дълга пръчка, цвъртеше огромен бут месо. Двата края на пръта лежаха в улеи, прорязани в коленните стави на прасци от мамути, забити вертикално в земята. Чатал от голям и разклонен еленов рог бе оформен като ръчка и едно момче я въртеше. Беше от децата, наблюдавали сцената с Уини. Айла го видя и се усмихна. По неговото лице също се разля широка усмивка.

Когато очите и привикнаха към сумрака, тя с изненада откри колко просторна бе подредената и уютна землянка. Огънят пред нея пламтеше в първото от цяла поредица огнища, простиращи се в дълбочина по средата на продълговатото помещение, дълго над 80 фута и широко почти 20 фута.

„Седем огъня“ — преброи ги Айла наум, притискайки незабележимо пръсти към крака си и изреждайки думите за броене, на които я беше научил Джондалар.

Усети, че и е топло. Пламъците огряваха вътрешността на наполовина вкопаното в земята жилище по-добре, отколкото пещерите, с които беше свикнала. Бе дори доста топло и тя забеляза, че няколко души по-навътре са доста леко облечени.

Но далечният край не беше по-тъмен. Таванът бе почти еднакво висок в цялото помещение — около 12 фута — и над всяко огнище имаше димоотводи, през които влизаше светлина. Напреко се простираха покривни греди от кости на мамути, върху които бяха окачени одежди, сечива и провизии, но централната част на тавана бе изградена от множество вплетени един в друг рога на северен елен.

Неочаквано Айла долови миризма, която накара устата и да се напълни със слюнка. „Месо от мамут!“ — помисли си тя. Не беше близвала крехко и апетитно месо от мамут от времето, когато напусна пещерата на Клана. Усети аромата и на други вкусно приготвени ястия. Някои и бяха познати, други — не, но всички заедно и напомниха, че е гладна.

Преведоха ги по добре отъпкана пътека в средата на продълговатото помещение и, подминавайки няколко огнища, тя забеляза край стените широки нарове, покрити с кожи. Върху някои от тях седяха хора, които си почиваха или разговаряха. Усети погледите им. Отстрани забеляза и други сводести отвори, укрепени с бивни на мамути зачуди се накъде ли водят, но не посмя да попита.

„Прилича на пещера“ — помисли си тя. — Просторна удобна пещера. Но арките от бивни, както и огромните кости от мамути, използвани като стълбове, подпори и стени, и подсказваха, че това не е пещера, открита от някого. Беше жилище, построено от самите тях!

Предната част, в която се печеше месото, беше по-голяма от останалите, по-обширен беше и четвъртият сектор, в който ги въведе Талут. От няколкото незастлани нара, разположени покрай стените и очевидно неизползвани, Айла разбра как са изградени.

При прокопаването на по-ниското ниво, от двете страни, малко под повърхността, бяха оставени широки платформи от пръст, укрепени на ключовите места с кости от мамути. Още такива кости бяха поставени напреко върху платформите, а празнините помежду им бяха запълнени с чимове, които повдигаха и придържаха нещо като сламеници от мека гладка кожа, натъпкани е мамутска вълна и други мъхести материали. Като се добавеха няколко пласта кожи, пръстените платформи се превръщаха в топли и удобни легла и кушетки.

Джондалар се зачуди дали огнището, към което ги водеха, е незаето. Изглеждаше безлюдно, но въпреки празнотите в околното пространство, то сякаш беше обитаемо. Виждаха се тлеещи живи въглени, върху някои от наровете бяха струпани кожи, а по рафтовете бяха окачени сухи билки.

— Гостите обикновено отсядат край Огнището на Мамута — обясни Талут. — Ако Мамут няма нищо против. Ще го попитам.

— Разбира се, че могат да останат, Талут — дочу се глас откъм един празен нар.

Джондалар се обърна и се взря в една от купчините кожи, която се размърда. Сетне блеснаха две очи и се появи лице с белег в горния край на дясната буза — татуировка във формата на обърнато V, вплетена в бръчки, издаващи невероятна възраст. Онова, което бе взел за зимната козина на животно, се оказа бяла брада. Два дълги и тънки крака смениха кръстосаната си поза и се спуснаха на пода от ръба на повдигнатата платформа.

— Не ме гледай така учудено, сине на Зеландониите. Жената знаеше, че съм тук — продума старецът със силен глас, по който трудно можеше да се отгатне напредналата му възраст.

— Вярно ли е, Айла? — попита Джондалар, но тя изглежда не го чу.

Айла и старецът бяха впили поглед един в друг и всеки се взираше, сякаш, за да надникне в душата на стоящия срещу него. В следващия миг младата жена се отпусна на земята пред възрастния Мамут със скръстени крака и сведена глава.

Джондалар бе озадачен и смутен. Тя си служеше с езика на знаците, чрез който, както му беше казала, общуваха хората от Клана. Такава поза заемаха жените от Клана, за да изразят почтителното си отношение и уважението си, когато молеха за разрешение да изразят мислите си. Беше прибягвала до нея само когато се бе опитвала да му каже нещо много важно, нещо, което не можеше да предаде по друг начин когато думите, на които я бе научил, не и достигаха, за да сподели чувствата си. Той се питаше как е възможно нещо да се изрази по-ясно на език, в който жестовете и движенията взимаха превес над думите, но много повече се бе изненадал, когато бе узнал, че тези хора изобщо контактуват помежду си.

Щеше му се обаче да не беше постъпвала по този начин точно тук. Когато я видя да си служи със знаците на плоскоглавците по този начин, той се изчерви, прииска му се да изтича при нея и да и каже да стане преди да я е видял някой друг. Тази и поза винаги го бе карала да се чувства неудобно, сякаш предлагаше нему почитта и уважението, което дължеше на Дони, Великата Майка Земя. Смяташе този акт като нещо интимно между тях двамата, като нещо лично, което не бива да се излага на показ пред другите. Съвсем различно бе, когато се държеше така с него насаме. Сега обаче му се искаше тя да направи добро впечатление на тези хора. Щеше му се да я харесат. Не искаше да разберат за миналото и.

Мамут го погледна строго, сетне отново се обърна към Айла. Изпитателният му поглед се спря за миг върху нея, после старецът се наведе и я докосна по рамото.

Айла погледна нагоре и видя мъдри, добри очи и лице, набраздено от бръчици и меки гънки. За миг татуировката под дясното му око и заприлича на потъмняла очна кухина сърцето и заби силно, когато за частица от секундата и се стори, че окото липсва и това е Креб. Но благочестивият старец от Клана, който, с помощта на Иза, беше отгледал и се беше грижил за нея, бе мъртъв. Иза също не беше сред живите. Тогава кой бе този възрастен мъж, който бе предизвикал такива силни чувства у нея? Защо седеше в краката му в позата на жена от Клана? И откъде знаеше той как хората от Клана реагират в такъв случай?

— Стани, моето момиче. По-късно ще говорим — рече Мамут. — Нужно ти е време, за да си починеш и да се нахраниш. Това са легла — места за спане — обясни той, посочвайки наровете, сякаш знаеше, че вероятно е необходимо да и се каже. — Ей, там има допълнителни завивки и кожи.

Айла се изправи грациозно. Наблюдателният старец разбра, че движението е било повтаряно с години и добави тази информация към онова, което вече знаеше за жената. За краткото време на срещата им, той бе научил повече за Айла и Джондалар, отколкото който и да било друг в бивака. При това, той бе узнал нещо повече и за миналото на Айла.

Печеното месо от мамут, поставено върху голям поднос от тазова кост заедно с различни корени, зеленчуци и плодове, беше изнесено навън, под косите лъчи на следобедното слънце, където удоволствието от храната щеше да е по-голямо. Ароматното и крехко мамутско месо напълно съответстваше на спомените на Айла, но при сервирането на храната тя се оказа в затруднено положение. Не знаеше какъв е протокола. В някои случаи, обикновено при по-тържествени поводи, жените от Клана се хранеха отделно от мъжете. Най-често обаче седяха на семейни групи, като дори тогава най-напред се сервираше на мъжете.

Айла не знаеше, че Мамутоите изразяват уважението си към своите гости като им предлагат първи да си изберат парче месо, не и беше известно и това, че според обичая, първата хапка се полагаше на жена, като знак на почит към Майката. Когато храната беше изнесена, Айла поизостана, стремейки се да стои зад Джондалар и да наблюдава останалите дискретно. Настана момент на объркано раздвижване — всички отстъпваха назад в очакване тя да започне първа, а тя все се опитваше да остане зад тях.

Някои от членовете на Лъвския бивак разбраха какво става и със закачливи усмивки го обърнаха на игра. Но на Айла не и беше никак забавно. Съзнаваше, че върши нещо нередно, а Джондалар наблюдаваше сцената, без да и помогне. Дори сам я подтикваше да мине напред.

На помощ и се притече Мамут. Той я хвана за лакътя и я отведе до костната тепсия с нарязаното на дебели филии печено мамутско месо.

— От теб се очаква да започнеш да се храниш първа, Айла — каза той.

— Но аз съм жена — запротестира тя.

— Точно затова от теб се очаква да вземеш първото парче. Това е нашият дар за Майката и е по-добре някоя жена да го приеме от Нейно име. Вземи най-хубавата мръвка, не за себе си, а за да почетем Мут — обясни и старецът.

Тя го погледна — първо с изненада, а сетне с благодарност. Взе една чиния — леко огъната плочка отцепена от бивник, и много сериозно и внимателно избра най-хубавото парче. Джондалар и се усмихна и и кимна одобрително, а другите се скупчиха напред, за да си вземат от храната. Когато приключи, Айла остави чинията на пода както беше забелязала че правят останалите.

— Одеве се чудех дали ни показваш нов танц — дочу тя глас зад себе си.

Айла се обърна и срещна тъмните очи на мъжа с кафявата кожа. Не разбра думата „танц“, но широката му усмивка беше дружелюбна. И тя му се усмихна.

— Казвал ли ти е някой колко си красива, когато се усмихнеш? — попита той.

— Красива? Аз? — засмя се тя и поклати глава недоверчиво.

Веднъж Джондалар бе изрекъл почти същите думи, но тя не се възприемаше по този начин. Още като момиче, далеч преди да стане жена, тя беше по-слаба и по-висока от хората, които я бяха отгледали. Бе толкова различна от тях и издаденото си напред чело и със странната кост под устата, която Джондалар наричаше брадичка, че винаги се бе смятала за едра и грозна.

Ранек я наблюдаваше с интерес. Тя се смееше по детски невъздържано, сякаш наистина си мислеше, че е казал нещо забавно. Не беше очаквал такава реакция. Предполагаше, че тя ще откликне със срамежлива усмивка или шеговита покана на опитна жена, но в сиво-сините очи на Айла липсваше коварство, а жестът, с който отмяташе назад дългата си коса бе напълно лишен от стеснение и срамежливост.

В замяна на това движенията и бяха непринудено грациозни като на животно — например на кон или лъв. Тя имаше някакво излъчване, притежаваше качество, което той не можеше добре да определи, но което съдържаше елементи на пълна откровеност и честност, съчетани с непроницаема тайнственост. Изглеждаше невинна, като пеленаче, готова да приеме всичко, но същевременно бе напълно оформена жена — висока, зашеметяваща, безкомпромисно красива жена.

Огледа я с интерес и любопитство. Косата и, гъста и дълга с естествено чуплив косъм, бе с лъскав, наситено златист оттенък като развявана от вятъра слама, очите и бяха големи и раздалечени, обкръжени от ресници леко по-тъмни от косите и. С вещината на скулптор той се взря в изчистените и елегантни черти на лицето и, в гъвкавото и мускулесто тяло, а когато очите му се спряха върху налетите и гърди и съблазнителния и ханш, в тях блеснаха пламъчета, които я смутиха.

Тя се изчерви и отвърна поглед. Джондалар я беше уверил, че не е неприлично да гледа хората в очите, но това не и се нравеше особено. Чувстваше се беззащитна и уязвима. Погледна към Джондалар и видя, че е застанал с гръб към нея, но стойката му бе по-красноречива от всякакви слова. Беше ядосан. Защо се гневеше? Беше ли го подразнила с нещо?

— Талут! Ранек! Барзек! Вижте кой идва! — извика някой.

Всички се обърнаха и видяха няколко души, които преваляха хребета на склона. Нези и Талут заизкачваха стръмнината, а един младеж се отдели от групичката и се затича към тях. Срещнаха се по средата на хълма и сърдечно се прегърнаха. Ранек също се спусна да посрещне новопристигналите и макар поздравът да бе по-сдържан, той прегърна един по-възрастен мъж с доста топлота и нежност.

Обзета от странно чувство на празнота, Айла наблюдаваше останалите хора от бивака, които изоставиха гостите в желанието си да поздравят завръщащите се роднини и приятели, говорейки и смеейки се в един глас. Тя бе Айла от ничий род. Нямаше къде да отиде, нямаше дом, в който да се завърне, нямаше клан, който да я посрещне с прегръдки и целувки. Иза и Креб, които я обичаха, бяха мъртви, а самата тя бе мъртва за онези, които обичаше.

Уба, дъщерята на Иза и беше като истинска сестра, нямаха кръвна връзка, но се обичаха. Но ако Уба видеше Айла в този момент, тя би прокудила Айла от сърцето и мислите си би отказала да повярва на очите си, би се отрекла от нея. Брод я бе проклел да загине. Следователно, тя бе мъртва.

А дали Дърк изобщо я помни? Беше и се наложило да го остави в клана на Брун. Дори да го бе откраднала, пак биха били самотни. А ако и се беше случило нещо, той щеше да остане сам. Най-добре беше да го остави в клана. Уба го обичаше и щеше да се грижи за него. Всички го обичаха, с изключение на Брод. Но Брун щеше да го закриля и да го учи да ловува. А когато порасне, ще стане силен и смел, ще си служи с прашката не по-зле от нея, ще тича бързо и…

Изведнъж забеляза, че един член на Лъвския бивак не беше се втурнал нагоре по склона. Недалеч от землянката стоеше Ридаг, подпрял се с ръка на един бивник, и се взираше с широко отворени очи в спускащата се надолу група от щастливо смеещи се хора. Тогава тя ги видя през неговите очи — прегърнати, гушнали някои от децата, докато други малчугани подскачаха край тях и молеха да ги вземат на ръце. „Много тежко диша“ — помисли си тя. — „Твърде много се вълнува.“

Тя тръгна към него и видя, че Джондалар също се запъти към момчето.

— Исках да го занеса там горе — каза той.

И Джондалар бе забелязал детето и бе обзет от същите мисли.

— Да, да, занеси го — отвърна тя. — Може би Уини и Рейсър пак ще се изплашат от всички тези нови хора. Ще ида при тях.

Айла се загледа в Джондалар, който вдигна тъмнокосото дете сложи го на раменете си и пое нагоре по склона към хората от Лъвския бивак. Младият мъж, когото Талут и Нези бяха приветствали така сърдечно и който беше почти колкото Джондалар на ръст, протегна ръце към момченцето и, очевидно зарадван, го поздрави, после го вдигна на раменете си и го понесе обратно надолу към землянката. „Обичат го“ — помисли си тя и си спомни, че и нея бяха обичали, макар да бе различна.

Джондалар видя, че ги наблюдава и и се усмихна.

Внезапно тя изпита такова топло чувство към грижовния и чувствителен мъж, че и стана неудобно заради самосъжалението, обзело я само няколко мига преди това. Вече не беше сама. Имаше Джондалар. Обичаше да чува името му, мислите и бяха изцяло завладени от любимия мъж и от чувствата и към него.

Джондалар. Първият представител на Другите, когото беше видяла и можеше да си спомни, първият с лице като нейното и очи като нейните — само че още по-сини, зениците му бяха толкова сини, че и бе трудно да повярва, че са истински.

Джондалар. Първият извисяващ се над нея мъж, когото бе срещнала, първият, който се бе смял с нея и бе проронил сълзи на скръб при загубата на брат си.

Джондалар. Мъжът, изпратен и като дар от тотема и, в това беше сигурна, в долината, в която се засели след като напусна Клана и се измори да търси Другите, себеподобните.

Джондалар. Човекът, който отново я научи да говори с думи, а не с езика на знаците, с който си служеше Кланът. Джондалар, чиито деликатни ръце можеха да оформят сечиво, да почешат конче или да вдигнат дете и да го сложат на гърба му. Джондалар, който я бе научил да се радва на собственото си тяло, а и на неговото, който я обичаше и когото тя обичаше повече, отколкото смяташе, че е възможно да се обича който и да било.

Тя тръгна към реката и зави към едно недорасло дърво, за което с дълго въже бе завързан Рейсър. Все още обзета от така новото за нея чувство, тя избърса навлажнените си очи с опакото на ръката си. Потърси с ръка амулета си — малка кожена торбичка, окачена на врата и с каишка. Опипа предметите с неясни очертания и насочи мислите си към своя тотем.

„Дух на Великия Пещерен Лъв, Креб винаги казваше, че с могъщ тотем се живее трудно. Прав беше. Изпитанията са винаги трудни, но и винаги си заслужават усилията. Тази жена е благодарна за закрилата и за даровете на могъщия си тотем. За вътрешните дарове, за наученото и за даровете на онези, за които милее, като Уини, Рейсър, Бебчо и най-вече — Джондалар.“

Когато Айла стигна до жребеца, Уини се приближи и я поздрави с пръхтене. Жената сложи ръка на врата на кобилата. Чувстваше се изморена, на края на силите си. Присъствието на толкова много човешки същества и всички тези събития бяха нещо ново за нея, пък и хората, служещи си с езика на думите бяха толкова шумни. Имаше главоболие, кръвта пулсираше в слепоочията и, а вратът и раменете я боляха. Уини се облегна на нея, а после и Рейсър се присъедини, притискайки я от другата страна. Почувства се заклещена между двамата, но това не я подразни.

— Стига толкова! — сгълча ги най-сетне тя и тупна жребеца по хълбока. — Много си наедрял, Рейсър, пък и силно натискаш. Я се виж! Виж колко си порасъл. Почти колкото майка си! — Тя го почеса, а после, забелязала засъхнала пот по тялото на Уини, разтърка и потупа кобилата. — И на вас ви е трудно, нали? После ще ви обтрия добре и ще ви разчеша, но сега пристигат още хора, сигурно пак ще привлечете вниманието им. Когато свикнат с вас, няма да е толкова лошо.

Неусетно Айла бе започнала да се изразява на езика, създаден от самата нея през самотните години, прекарани в компанията единствено на животни. Той включваше някои жестове, с които си служеше Кланът, част от малко-членоразделни думи, които хората от Клана произнасяха, звукоподражателни слова, както и безсмислените звукосъчетания, които тя и синът и бяха започнали да използват. Страничният наблюдател вероятно не би забелязал знаците с ръце, които тя правеше, но определено би доловил изключително странните мърморещи звуци, които произнасяше — грухтене, ръмжене и повтарящи се срички. Възможно беше дори да не го възприеме като език.

— Може би и Джондалар ще разчеше Рейсър. Неочаквано в съзнанието и се загнезди тревожна мисъл и тя замълча. Отново посегна към амулета си и се опита да формулира мислите си. „Велик Пещерен Лъв, сега Джондалар също е твой избраник, и той като мен носи на крака си твоите белези.“

После мислите и потекоха на древния ням език, в който участваха само ръцете — единствено правилният език за общуване със света на духовете.

„Дух на Великия Пещерен Лъв, този избран мъж не познава тотемите. Този човек не знае нито за изпитанията и трудностите на могъщия тотем, нито за даровете и за наученото. Това е трудно дори за тази жена, която ги познава. Тази жена би помолила Духа на Пещерния Лъв… би го помолила за онзи мъж…“

Нишката на мислите и се прекъсна. Не беше съвсем сигурна за какво молеше. Не и се искаше да моли духа да не подлага Джондалар на изпитания — не желаеше той да бъде лишен от облагите, които те със сигурност щяха да му донесат — или да бъде по-благосклонен към него. Тъй като самата тя бе преживяла тежки страдания и бе придобила уникални умения и интуиция, Айла бе започнала да вярва, че даровете съответстват на тежестта на изпитанието. Тя събра мислите си и продължи:

„Тази жена би помолила Духа на Великия Пещерен Лъв да помогне на избрания мъж да узнае колко ценен е могъщият му тотем, да научи, че изпитанието е нужно, независимо от тежестта му.“

Най-после тя свърши и отпусна ръце.

— Айла?

Тя се обърна и видя Лати.

— Да?

— Изглеждаше… заета. Не исках да те прекъсвам.

— Вече свърших.

— Талут те моли да дойдеш и да доведеш конете. Вече обясни на всички да не правят нищо, докато не им кажеш. За да не се изплашат или притеснят… Мисля, че накара някои хора да се разтревожат.

— Ще дойда — рече Айла и се усмихна. — Искаш ли яздиш кон на връщане? — попита тя.

По лицето на Лати се разля широка усмивка.

— Може ли? Наистина?

„Когато се усмихва така, прилича на Талут“ — помисли си Айла.

— Може би хората няма да се притесняват, когато видят теб върху Уини. Ела. Ето камък. Ще помогне да се качиш.

Когато Айла се появи на завоя, следвана от напълно оформената кобила, възседната от момичето и от игривия жребец, всички разговори секнаха. Онези, които вече бяха виждали подобна сцена, макар и все още обзети от страхопочитание, се наслаждаваха на израза, изписан върху лицата на смаяните си и невярващи близки, които за пръв път бяха свидетели на такава гледка.

— Виж, Тюли. Нали ти казах! — обърна се Талут към една тъмнокоса жена, която приличаше на него по ръст, но не и по цвят.

Тя стърчеше над Барзек, мъжът от последното огнище, който стоеше до нея, обвил кръста и с ръце. Край тях бяха двете момчета от същото огнище, на тринадесет и на осем години, както и шестгодишната им сестра, с която Айла се бе запознала малко преди това.

Когато стигнаха до землянката, Айла свали Лати, после помилва и потупа Уини, чиито ноздри отново се разширяваха, долавяйки миризмата на непознати хора. Момичето изтича до един дългурест червенокос младеж, вероятно четиринадесетгодишен, висок почти колкото Талут и ако, не се смята възрастта и още неукрепналото му тяло, почти същия като него.

— Ела да се запознаеш с Айла — подкани го Лати и го задърпа към жената с конете. Той се остави да го влачат.

Джондалар бе приближил за да успокои Рейсър.

— Това е брат ми Дануг — обясни Лати. — Беше заминал задълго. Но сега вече знае всичко за добиването на кремък и ще си остане у дома. Нали, Дануг?

— Още не знам всичко, Лати — отвърна той леко смутен.

— Поздравявам те — усмихна му се Айла с протегнати напред ръце.

Това го смути още повече. Той беше син на Лъвското огнище и трябваше пръв да поздрави пришълката, но красивата чужденка, която караше животните да и се подчиняват, го бе поразила. Пое предложените му ръце и промърмори някакъв поздрав. Уини избра точно този момент за да изпръхти и отскочи настрани и той бързо пусна ръцете и — стори му се, че кой знае защо кобилата изразява неодобрение.

— Уини ще те опознае по-бързо, ако я потупаш и и позволиш да те подуши — обясни Джондалар, доловил объркването на момчето. Беше в трудна възраст — нито дете, нито мъж. — Значи се учиш да добиваш кремък? — поде разговор той, за да предразположи момчето докато му показваше как да гали коня.

— Работя с кремък. Уимез ме обучава от малък — отвърна гордо младежът. — Той е най-добрият, но искаше да усвоя и други техники и да се науча да преценявам необработения камък.

Сега, когато темата на разговор му бе по-близка, Дануг бе обзет от обичайния за него възторг.

В очите на Джондалар проблясна интерес.

— И аз работя с кремък и също съм усвоил занаята от най-добрия майстор. Когато бях колкото тебе, живеех с него край кариерата за кремък, която сам бе открил. Бих искал по някое време да се запозная с учителя ти.

— Тогава, нека аз да те представя, тъй като съм син на неговото огнище и първият, макар и не единствен, който си служи със сечивата му.

Джондалар чу гласа на Ранек, а когато се обърна, видя, че всички обитатели на бивака са ги наобиколили. До мъжа с кафявата кожа стоеше човекът, с когото се бяха поздравили сърдечно. Въпреки че бяха еднакво високи, Джондалар не виждаше никаква друга прилика помежду им. Косата на по-възрастния мъж беше права и светло кестенява, тук-таме със сиви кичури, а очите му бяха с обичайния син цвят. Липсваше всякакво сходство между отчетливо екзотичните черти на Ранек и неговите. „Земята Майка трябва да е избрала духа на друг мъж за детето на неговото огнище“ — помисли си Джондалар — „но защо се е спряла на човек с такъв странен цвят?“

— Уимез от Лисичето огнище на Лъвския бивак, Майстор на Кремък от Мамутоите — произнесе Ранек с пресилена церемониалност, — запознай се с нашите гости, Джондалар от Зеландониите, от твоя занаят, както изглежда. — Джондалар долови в словата му нещо подмолно… но какво беше то? Шеговитост? Сарказъм? Или нещо друго. — И красивата му спътница, Айла от ничий род, но много очарователна, и тайнствена.

Усмивката му привлече погледа на Айла с контраста между белите зъби и тъмната кожа и в тъмните му очи блеснаха хитри пламъчета.

— Поздравявам ви — рече Уимез точно толкова просто и прямо, колкото помпозно ги бе представил Ранек. — Каменоделец ли си?

— Да, майстор на кремъчни изделия — отвърна Джондалар.

— Донесъл сам няколко превъзходни камъка. Направо от кариерата, никак не са изсъхнали.

— В багажа си имам каменен чук и сечиво за пробиване на дупки — заинтригува се веднага Джондалар. — Вие използвате ли такива сечива?

Когато не след дълго двамата потънаха в разговор за общия си занаят, Ранек хвърли огорчен поглед към Айла.

— Знаех си, че така ще стане — отбеляза той. — Знаеш ли кое е най-лошото, когато живееш край огнището на майстор на сечива? Не е това, че кожите ти винаги са обсипани с каменни отломъци, а това, че ушите ти са винаги пълни с приказки за камънаци. А когато и Дануг прояви интерес… камък, камък, камък… само това чувах.

Добродушната усмивка на Ранек опровергаваше оплакванията му, пък и явно всички ги бяха чували преди, защото никой освен Дануг не му обърна особено внимание.

— Не знаех, че това те дразни толкова много — заоправдава се младежът.

— Не го дразни — намеси се Уимез. — Не познаваш ли кога Ранек се опитва да направи впечатление на хубава жена?

— Всъщност, аз съм ти благодарен, Дануг. Преди да се появиш ти, все си мислех, че се надява мен да направи майстор на кремъчни изделия — додаде Ранек, за да разсее опасенията на Дануг.

— Престанах да се надявам още, когато разбрах, че гледаш на сечивата ми само като на резбарски оръдия за обработка на бивни, а това стана скоро след като дойдохме тук — каза Уимез, а после се усмихна и добави: — А ако каменните отломъци в леглото са ти неприятни, трябва да опиташ вкуса на стърготини от бивни в храната си.

Двамата различни на външност мъже си размениха усмивки и Айла с облекчение разбра, че те се шегуват като дружелюбно си разменят заядливи забележки. Освен това тя забеляза, че въпреки различната им боя и екзотичните черти на Ранек, те си приличаха по усмивката и движенията на тялото.

Ненадейно откъм вътрешността на дългата къща долетяха крясъци.

— Не се бъркай, стара жено! Това засяга само Фрали и мен.

Беше мъжки глас, на човека от шестото, предпоследно огнище. Айла си спомни, че се беше запознала с него.

— Не знам защо тя избра теб, Фребек! Не трябваше да и позволявам! — изпищя в отговор пронизителен женски глас.

Изведнъж една възрастна жена изскочи навън през сводестия вход след себе си тя влачеше плачеща млада жена. Последваха ги две момченца с объркано изражение на лицата, едното на около седем години, а другото — двегодишен малчуган с все още неуверена походка, голо дупе и палец в устата.

— Ти си виновна за всичко. Тя те слуша прекалено много. Защо не престанеш да се месиш?

Всички отвърнаха погледи — репликите им бяха до болка познати. Но поразената Айла не сваляше очи от старицата. Никоя жена от Клана не би спорила с мъж по такъв начин.

— Фребек и Крози пак се счепкаха, не им обръщайте внимание — обади се Трони.

Тя беше жената от петото огнище, Огнището на Северния елен, спомни си Айла. Намираше се в съседство на Огнището на Мамута, в което бяха отседнали двамата с Джондалар. Жената кърмеше новородено момченце.

Айла вече се познаваше с младата майка от съседното огнище и изпитваше силна симпатия към нея. Торнек, другарят и, вдигна притискащото се към майка си тригодишно момиченце, което все още не приемаше новото бебе, узурпирало мястото му в прегръдките на майка му. Двамата млади бяха сърдечни и любящи и Айла се радваше, че именно те, а не кавгаджиите обитаваха съседното огнище. Манув, който живееше с тях, бе дошъл да си поприказва с нея докато се хранеха. Разказа и, че той е бил мъжът на огнището, когато Торнек, син на братовчед на Мамут, е бил малък. Каза и, че често се заседява в пределите на четвъртото огнище и това и достави удоволствие. Тя винаги изпитваше особена привързаност към възрастните хора.

Обитателите на огнището от другата им страна, третото по ред, не предизвикваха у нея същия възторг. Там живееше Ранек — именно той го бе нарекъл Лисичето огнище. Не че не го харесваше, но в негово присъствие Джондалар се държеше толкова странно. Това огнище беше по-малко, само с двама мъже, и заемаше по-малко място в дългото помещение, така че тя се чувстваше по-близо до Нези и Талут във второто огнище, а също и до Ридаг. Харесваха и и другите деца от Лъвското огнище на Талут — Лати и Ръги, по-малката дъщеря на Нези, близка по възраст до Ридаг. А сега, след като се бе запознала с Дануг, намираше, че и той и се нрави.

Приближи Талут, съпроводен от едрата жена. С тях бяха Барзек и децата и Айла предположи, че са брачна двойка.

— Айла, бих искал да те запозная със сестра си, Тюли от Огнището на Зубъра, водачка на Лъвския бивак.

— Поздравявам те — протегна ръце жената за официално запознанство. — В името на Мут те приветствам с добре дошла.

Като сестра на водача тя бе равна с него по ранг и знаеше задълженията си.

— Поздравявам те, Тюли — отвърна Айла, като се опитваше да не задържа прекалено дълго погледа си върху нея.

Когато Джондалар за пръв път успя да се изправи на крака, тя с изненада откри, че е по-висок от нея, но да види по-висока жена беше още по-смайващо. На ръст Айла надминаваше всички в Клана. Но водачката не бе просто висока. — мускулестото и тяло излъчваше сила. Единствено брат и се извисяваше над нея. Тя се носеше с осанка, каквато само високият ръст и едрото тяло могат да придадат, и с неоспоримата самоувереност на жена, майка и водачка, която сама управлява живота си.

Странният акцент на гостенката учуди Тюли, но тя си имаше друга, по-голяма грижа и без колебание повдигна въпроса с прямотата, присъща на нейния род.

— Не знаех, че Огнището на Мамута ще бъде заето, когато поканих Бранаг да се върне с нас. Те с Диджи ще се съберат това лято. Той ще остане само няколко дни и, колкото знам, тя се надяваше да прекарат това време сами, настрана от братята и сестра и. Тъй като си гостенка, Диджи не би се обърнала към теб с такава молба, но и се иска двамата с Бранаг да отседнат в Огнището на Мамута, ако не възразяваш.

— Огнището е голямо. Много легла. Не възразявам — отвърна Айла.

Неудобно и беше, че искат нейното разрешение. Нали домът не беше неин.

Докато говореха, от землянката излезе млада жена, следвана от млад мъж. След беглия поглед, Айла се взря в жената по-продължително. На възраст — почти колкото Айла, тя бе яка и малко по-висока! Имаше червеникаво-кестенява коса и дружелюбно лице, което мнозина биха определили като хубаво и очевидно придружаващият я младеж я смяташе за доста привлекателна. Но Айла не обърна особено внимание на физическите и черти — тя не можеше да откъсне изпълнения си с благоговение поглед от облеклото на жената.

Беше обута с кожени ботуши и облечена с туника от кожа, чийто цвят почти съвпадаше с този на косата и. Дрехата беше дълга, пищно украсена, боядисана в тъмно червено — цвят охра, с отвор отпред и с колан, за да я държи прибрана. За Клана червеният цвят беше свещен. Торбичката на Иза беше единственият боядисан в червено предмет, който Айла притежаваше. В него държеше особените корени, които служеха за приготвяне на питието за специалните церемонии. Все още я пазеше, скътана в торбата с церовете, в която носеше и различни изсушени билки за изцелителните магии. Цяла туника, направена от червена кожа? Трудно и бе да повярва.

— Много е красива! — възкликна Айла още преди да са я представили както трябва.

— Харесва ли ти? За брачната ми церемония е, когато се съберем. Даде ми я майката на Бранаг, а на мен ми се прииска да я облека и да я покажа на всички.

— Аз никога не виждала нищо такова! — промълви Айла с широко отворени очи.

Младата жена се зарадва.

— Ти си Айла, нали? Аз се казвам Диджи, а това е Бранаг. Той трябва да се връща след няколко дни — добави тя със съжаление, — но от следващото лято нататък ще бъдем заедно. Ще се преселим при брат ми, Тарнег. Сега той живее при своята жена и нейното семейство, но иска да основе нов бивак и настоява да си намеря другар, за да има водачка.

Айла видя как Тюли се усмихна и кимна на дъщеря си и си спомни молбата и.

— Край огнището има много място, много празни легла, Диджи. Ти ще отседнеш в Огнището на Мамута с Бранаг…, ако Мамут няма против. Огнището на Мамут.

— Първата му жена беше майка на баба ми. Много пъти съм спала край огнището му. Мамут няма да възрази, нали? — попита Диджи като го зърна.

— Разбира се, че ти и Бранаг можете да останете тук, Диджи, но да знаете, че може и да не си отспите. — Диджи се усмихна очаквателно, а Мамут продължи — Имаме гости, Дануг се завърна след едногодишно отсъствие, предстои твоята брачна церемония, а търговската мисия на Уимез завърши с успех — мисля, че има достатъчно причини да се съберем край Огнището на Мамута тази вечер и да послушаме разказите.

Всички се усмихнаха. Очакваха съобщението, но това не намаляваше вълнението им. Знаеха, че по време на събиранията край Огнището на Мамута се разказваха минали преживелици и приказки, а понякога имаше и други забавления, затова очакваха вечерта с нетърпение и радост. Много им се искаше да узнаят новините от другите биваци и отново да чуят познатите им истории. А интересът им към реакциите на пришълците по отношение на живота и приключенията на членове от собствения им бивак, беше не по-малък от желанието им да чуят разказите, които щяха да споделят с тях.

Джондалар също знаеше какво представлява едно такова събиране, затова се тревожеше. Дали Айла ще разкаже голяма част от своята история? Дали след това Лъвският бивак ще бъде все така гостоприемен? Мина му през ум да я отведе настрана и да я предупреди, но знаеше, че само ще я ядоса и разстрои. В много отношения тя беше като Мамутоите — изразяваше чувствата си открито и честно. Във всички случаи, нямаше да излезе нищо добро. Тя не умееше да лъже. Най-добре би било да се въздържа и да не взима думата.