Ловци на мамути

27

Джондалар прекара цялата сутрин разхождайки се край реката; в мислите му цареше хаос, в ушите му отново и отново звучаха радостните думи на Ранек. Айла се беше съгласила. Щяха да обявят Обещанието си на церемонията тази вечер. Все си повтаряше, че през цялото време го е очаквал, но сега, когато се сблъска със самия факт, разбра, че не е било така. Подействува му като много по-силен шок, отколкото си бе представял. Подобно на Тонолан, след като загуби Джетамио, Джондалар искаше да умре.

Имаше известно основание за опасенията на Нези. Когато се запъти към реката, Джондалар нямаше никаква определена цел. Посоката бе избрана случайно, но когато стигна буйните води, те изведнъж му се видяха странно привличащи. Сякаш му предлагаха мир, спокойствие и облекчение от болката, мъката и объркването, но той само се взираше в тях. Нещо също така силно го дърпаше назад. За разлика от Джетамио, Айла не беше мъртва и докато бе жива, тлееше слабичко огънче на надежда, но повече от всичко, той се боеше за нейната безопасност.

Намери едно усамотено място на брега на реката, оградено от храсти и малки дървета, и се опита да се подготви за изпитанието, което вечерното празненство щеше да представлява за него и което щеше да включва и Церемонията за Обещаване. Каза си, че тя няма да се събере с Ранек тази вечер, а просто ще Обещае да създаде огнище с него в бъдеще, но той също беше дал дума. Джондалар беше казал на Мамут, че ще остане до края на Пролетния фестивал, но не това обещание го спираше. Макар че нямаше никаква представа с какво би могъл да бъде полезен, не можеше да си замине, знаейки, че Айла е застрашена от някаква неизвестна опасност, та дори да му се налагаше да бъде свидетел на Обещанието и с Ранек. Ако Мамут, който познаваше действията на духовете, беше доловил някаква опасност, свързана с нея, то Джондалар можеше да очаква само най-лошото.

По пладне Айла каза на Мамут, че възнамерява да започне приготовленията си за церемонията с корена. Бяха повторили подробностите няколко пъти, докато тя се увери, че не е пропуснала нещо важно. Взе си чисти дрехи, мека попиваща еленова кожа и още няколко неща, но вместо да излезе през пристройката, мина през готварското огнище. Хем и се искаше да види Джондалар, хем се надяваше, че няма да го срещне. Изпита и разочарование и облекчение, когато намери само Уимез в къта за майсторене на сечива. Той и каза, че не е виждал Джондалар от рано сутринта, но с радост и даде малкия кремъчен отломък, който тя поиска.

Когато стигна до реката, Айла повървя известно време нагоре срещу течението, търсейки подходящо място. Спря там, където малък поток се вливаше в голямата река. Притокът миеше един зъбер, който образуваше висок бряг на отсрещната страна и служеше като преграда срещу вятъра. Ивица новонапъпили храсти и дръвчета правеха мястото закътано и същевременно осигуряваха сухи дърва от предишната година.

Джондалар се взираше в реката от удобното си уединено място, но толкова беше потънал в мислите си, че в действителност не виждаше буйната, мътна вода. Дори не усещаше как сенките се променяха с издигането на слънцето и се стресна, когато чу, че някой приближава. Хич не му беше до разговори, не му се щеше да се прави на любезен и дружелюбен в този празничен за Мамутоите ден, затова бързо хлътна зад един храст и зачака скрит, докато човекът отмине. Като видя Айла, която приближи, а после явно реши да спре тук, Джондалар се зачуди какво да прави. Помисли си да се измъкне тихичко, но Айла беше твърде добър ловец. Нямаше начин да не го усети, беше сигурен в това. После си помисли дали да не излезе просто ей така от храстите, като се извини, че се е облекчавал и да си продължи по пътя, но си остана на мястото.

Стараейки се да бъде максимално незабележим, остана скрит и започна да наблюдава. Не можеше да устои, дори не можеше да извърне глава, макар че скоро разбра, че тя се подготвя за предстоящия ритуал, мислейки, че е сама. Отначало той бе само слисан от присъствието и, след това остана очарован. Сякаш му беше писано да гледа какво става.

Айла бързо запали огън със запалителен камък и кремък и сложи в него готварски камъни, за да се нагорещят. Искаше да извърши пречистващия си ритуал по начин, максимално близък до този на Клана, но не можеше да избегне някои промени. Беше премислила дали да запали огън, както това се правеше в Клана — като върти между дланите си суха пръчка, пъхната в дупка в парче дърво, докато се получи главня. Но в Клана жените нямаха право да носят огън или да го правят за ритуални цели и тя реши, че след като се налага да скъса с традицията и да си запали свой собствен огън, би могла да използва запалителния си камък.

На жените обаче беше разрешено да правят ножове и някои други каменни сечива, стига да не се използват като ловни оръжия или като инструменти за тяхната направа. Реши, че и трябва нова амулетна кесийка. Украсената торбичка от Мамутоите, която сега използваше, не би била подходяща за ритуал на Клана. За да направи истинска амулетна кесийка, каквито носеха хората от Клана, и трябваше нож, като тези на Клана и затова беше поискала от Уимез цяло парче кремък. Потърси във водата и намери заоблен камък, голям колкото юмрук, който можеше да използва като чук. С него отстрани външния сив варовиков слой на кремъчното ядро, с което започна и да променя формата му. Доста време не беше правила свои сечива, но не беше забравила как става това и скоро работата я увлече.

Когато свърши, тъмносивият лъскав камък беше добил формата на грубо заоблен цилиндър, с плосък горен край. Разгледа го, отчекна още едно парче, след това внимателно се премери и отчупи отломък от ръба на плоския горен край в тясното място на заоблеността, за да направи нещо като наковалня. Завъртайки камъка, за да го постави под необходимия ъгъл, удари мястото, което беше зачекнала. Отскочи доста дебел отломък със същата форма като изработения преди това овален горен край и с ръб, остър като бръснач.

Макар че използваше само каменния чук, тя боравеше с лекотата и обиграността, придобити благодарение на опита, и изработи отличен, много остър нож, с който трябваше да се действа внимателно и точно, но тя нямаше намерение да го използва. Беше предназначен да се държи в ръка, а не да му се поставя дръжка. При всичките отлични режещи сечива, с които сега разполагаше, повечето, от които с дръжки, тя не се нуждаеше от нож, какъвто се използваше в Клана, с изключение на този конкретен случай. Без да си прави труда да притъпява изключително острия ръб, за да го направи по-безопасен за хващане, Айла изряза дълга тънка ивица от еленовата кожа, която беше донесла със себе си, отсече едно парче от края и от което изряза малък кръг. Сетне отново взе каменния чук. След като внимателно отцепи две парчета от кремъка, ножът доби вид на шило с остър връх. С него направи дупки по ръба на кожения кръг, през които прекара кожената ивица.

Свали украсената кесийка от врата си, развърза възела и изсипа свещените предмети, знаците от нейния тотем, в ръката си. Вгледа се в тях, после ги притисна до гърдите си, преди да ги постави в новата, по-простичка кесийка, направена в стила на Клана, и затегна шнура. Беше взела решение да остане с Мамутоите и да се събере с Ранек, но някак си не очакваше да намери знак от своя Пещерен лъв, който да потвърждава, че това е правилното решение.

Като свърши с амулетната торбичка, Айла отиде до потока и загреба вода в готварската кошница. Прибави горещи камъни от огъня. Още не беше дошъл сезонът, когато можеше да намери пенлив корен за сапун, а и наоколо беше твърде открито за да расте конска папрат, която вирееше на сенчести влажни места. Трябваше да намери заместител на традиционните за Клана миещи средства.

След като постави в горещата вода изсушените цветове със сладка миризма, даващи пяна, тя прибави листа от дървесна папрат и няколко цвята от аквилегия, които беше събрала по пътя, после напъпили брезови вейки, заради свежия им аромат и отмести съда настрана. Много и дълго беше мислила с какво да замести средството за премахване на насекоми и паразити, което се правеше от киселината, на зимния хвощ, която би могла да извлече чрез запарване на папратта. Решението и бе случайно подсказано от Нези.

Бързо се съблече, след това взе двата плътно изплетени съда с течност и се запъти към реката. В единия беше сместа с приятен аромат, която току-що беше приготвила, а в другия имаше престояла урина.

Веднъж Джондалар я бе помолил да му покаже техниката на Клана за дялане на кремък и тя му бе направила силно впечатление, но сега остана направо очарован от умението и увереността, с които Айла работеше във въображаемото си уединение. Боравеше без чукове или длета, но бързо изработваше необходимите и сечива, сякаш без никакви усилия. Джондалар се чудеше дали самият той би могъл да се справи така добре само с един каменен чук. Знаеше, че се изисква невероятно умение и концентрация и въпреки това тя му бе казвала, че каменоделецът на Клана, от когото се бе учила, е бил много по-добър от нея. Изведнъж уважението му към каменоделските умения на плоскоглавците нарасна.

Тя бързо изработи и кожената кесийка. Беше удобна, а моделът и сам по себе си беше много практичен. Едва след като видя как изважда предметите от кесийката си и как ги притиска към гърдите си, той усети колко е тъжна, как около нея витае скръбно излъчване. Би трябвало да е изпълнена с радост, но тя изглеждаше нещастна. Може би само си въобразяваше.

Дъхът му спря, когато Айла започна да се съблича и зрялото и, налято и красиво тяло го накара да я пожелае със сила, на която трудно можеше да устои. Но мисълта за грозните неща, които бе сторил последния път, когато я бе пожелал, го спря. През зимата тя пак беше започнала да носи плитки, подобно на Диджи, и като разпусна дългата си коса, той си спомни първия път, когато я бе видял гола, в лятната горещина в нейната долина, златокоса, красива и мокра след плуване. Заповядваше си да не гледа, разбираше, че има възможност да се измъкне, когато тя влезе в реката, но дори и с цената на живота си не би помръднал.

Айла започна процедурата по почистването си с престоялата урина. Амонячната течност беше остра и миришеше силно, но разтваряше маслените петна и мазнини по кожата и косата и и убиваше паразитите, които може би беше хванала. Дори правеше косата и по-светла. Водата, все още пълна с ледникова стопилка, беше много студена, но това и подейства освежаващо, а бълбукащата тинестата и песъчлива река, дори край брега, където течението беше по-спокойно, отнасяше мърсотията и мазнините заедно с острия мирис на амоняка.

Тялото и порозовя от почистването и студената вода и тя потрепери, когато излезе на брега, но ароматната смес беше все още топла и даде обилна, мека пяна, когато я втри в тялото и косата си. Сега тя се насочи към едно басейнче близо до устието на потока, в което водата не беше толкова мътна, както в реката, за да се изплакне. Когато излезе от него, Айла се уви с меката еленова кожа, за да се изсуши, докато разресваше гъстите си кичури коса с твърдата четка и с бивникова игла за коса. Усещането за чистота и свежест беше много приятно.

Макар че копнееше да бъде с Айла и жадуваше да сподели Удоволствия с нея, Джондалар почувства известно удовлетворение от самата възможност да я наблюдава. Това усещане се дължеше на нещо повече от вида на великолепното и тяло с богатите женствени форми, стегнати и красиви, с плоската, твърда мускулатура, издаваща сила и здраве. Приятно му беше да я наблюдава, да следи естествените и грациозни движения, да гледа как работи с лекотата на опита и обиграните умения. Когато правеше огън или изработваше сечиво, което и бе необходимо, тя знаеше точно какво да направи и всичките и движения бяха премерени. Джондалар винаги се възхищаваше на способностите и и сръчността и, на нейната интелигентност. Това бяха някои от качествата и, които го привличаха. Освен всички останали чувства, силно му липсваше нейната близост и това, че я наблюдаваше, запълваше необходимостта му да е до нея.

Айла беше почти облечена, когато едно „кяф, кяф“, излязло от устата на младия вълк, я накара да вдигне поглед и да се усмихне.

— Вълчо? Какво правиш тук? Избяга от Ридаг, а? — попита тя и вълчето подскочи към нея, за да я приветства, доволно и развълнувано, че я е намерило. После започна да души наоколо, докато тя си събираше нещата.

— Е, щом си ме открил, можем да се връщаме. Хайде, Вълчо. Да тръгваме. Какво правиш в тези храсталаци… Джондалар!

Айла онемя, когато откри на кого е попаднал младият вълк, а Джондалар беше твърде смутен, за да проговори, но погледите им се срещнаха и си казаха повече, отколкото словата биха могли да изразят. Но не пожелаха да повярват в онова, което видяха. Най-сетне Джондалар се опита да обясни.

— Аз… ъ-ъ…минавах наблизо и… ъ-ъ… Отказа се да продължи, дори да довърши тромавия си опит за извинение, обърна се и бързо се отдалечи. Айла го последва с по-бавни стъпки към бивака, влачейки крака по склона към землянката. Поведението на Джондалар я обърка. Не беше сигурна колко време е бил там, но знаеше, че я е наблюдавал и се чудеше защо се е крил от нея. Не знаеше какво да мисли, но докато минаваше през пристройката на път за Огнището на Мамута, за да види дали Мамут е свършил с приготовленията си, си спомни как точно я беше погледнал Джондалар.

Джондалар не се върна веднага в бивака. Не беше уверен, че може да застане лице в лице с нея или с когото и да било точно сега. Когато наближи пътеката от реката за землянката, той се върна обратно и скоро се озова на същото уединено място.

Отиде при остатъците от малкия огън, коленичи и усети слаба топлина върху ръцете си, притвори очи и си припомни сцената, която тайно беше наблюдавал. Когато отвори очи, забеляза кремъчната сърцевина, която тя беше оставила и я взе, за да я разгледа. После видя отломъците и люспите, които тя беше отчекнала и постави някои от тях на местата им, за да проучи по-внимателно процеса на обработката. Близо до парченцата кожа забеляза шилото. Взе го и го огледа. Не беше направено по познатия му начин. Изглеждаше прекалено просто, грубо, но беше добро, ефикасно сечиво. И остро, помисли си той, когато си резна пръста.

Сечивото, което беше направила Айла, му напомни за нея, за нейната загадъчност и очевидната и противоречивост. Нейната невинна прямота, забулена в тайнственост; нейната простота, обгърната от древни познания; неподправената и наивност, обвита в дълбочината и богатството на опита и. Реши да задържи шилото, за да му напомня винаги за нея и го уви в кожените ивици, за да го вземе.

Пиршеството беше проведено в топлия ранен следобед вътре в готварското огнище, но всички завеси на арките, дори тези на новата пристройка, бяха отметнати и завързани, за да може лесно да влиза свеж въздух и да не се затруднява движението на хората. Много от празненствата се провеждаха навън, особено, когато имаше игри и състезания — борбата като че ли беше любимият спорт през пролетта — както и пеене и танцуване.

Хората си разменяха подаръци за щастие, късмет и като израз на добра воля, за възхвала на Великата Земя Майка, която отново създаваше живот и топлина на земята, за да покажат признателността си за земните дарове, с която Тя ги беше обсипала. Обикновено подаръците бяха малки предмети като колани и кании за ножове, животински зъби с издълбани улеи или пробити дупки, през които да се нанижат на конец, за да се използват като висящи украшения и нанизи мъниста, които можеха да се носят или да се нашиват на облекло. Тази година новият теглич на конец беше най-предпочитаният подарък за размяна заедно с кутийките за игли — малки тръбички от бивник или от кухи птичи кости, в които се поставяха иглите. Нези беше изработила първата, която пазеше заедно с квадратче мамутска кожа за напръстник в украсената си шивашка кесийка. Неколцина други се възползваха от нейната идея.

Запалителните камъни, собственост на всяко огнище, се считаха за магически и свещени и се пазеха в нишата, заедно с фигурката на Майката, но Барзек раздаде няколко комплекта за запалване на огън, които той беше изобретил и които бяха посрещнати с голям ентусиазъм. Бяха удобни за носене и съдържаха материали, които лесно се разпалваха от искра — пухкави влакна, стрит сух тор, дървени стърготини. Имаше и място за запалителния камък и кремъка, когато се пътува.

Мразовитият вятър на вечерта прибра в бивака топлите чувства и спусна зад тях тежките завеси, спиращи студа. Дошло бе време да поседнат, да облекат церемониалните си одежди или да ги доукрасят, както и да напълнят чаши с любимото си питие — ароматен билков чай или бозата на Талут. После всички се насочиха към Огнището на Мамута за сериозната част на Пролетния фестивал.

Айла и Диджи махнаха на Лати, за да дойде да седне при тях; сега тя бе почти като тях, почти млада жена. Дануг и Друез я проследиха с необичайно срамежливи погледи, когато мина покрай тях. Тя вдигна глава, изправи рамене, но не каза нищо. Те продължиха да гледат след нея. Когато седна между двете жени, Лати се усмихна, чувствайки се много важна и съвсем на мястото си.

Лати беше другарче и приятелка на момчетата, когато бяха деца, но тя вече не беше дете, нито момиченце, което може да бъде пренебрегвано или надменно подминавано от младоци. Беше навлязла в магически привлекателния, леко застрашителен и като цяло загадъчен свят на жената. Тялото и беше променило формите си и тя беше способна да предизвика неочаквани, неконтролируеми усещания и реакции в техните тела, само като преминеше покрай тях. Смущаващ беше дори откритият и поглед.

Но имаше нещо, всяващо още по-голям страх, за което само бяха чули. Тя можеше да кара кръвта да излиза от тялото и без да има рана и сякаш, без да усеща болка и това някак си я правеше способна да всмуква в себе си магията на самата Майка. Те не разбираха как става това, само знаеха, че един ден от тялото и щеше да се роди нов живот; един ден Лати щеше да създаде деца. Но преди това някой мъж трябваше да я направи жена. Ето това щеше да бъде тяхната роля — не с Лати, разбира се, тя им беше кръвна роднина и братовчедка. Между тях имаше твърде близко родство. Но някой ден, когато станеха по-възрастни и по-опитни, можеха да бъдат избрани за изпълнението на тази важна функция, защото, независимо че можеше да изпуска кръв, жената не можеше да създава деца, преди някой мъж да я е отворил.

Приближаващата Лятна среща щеше да бъде поучителна и за двамата млади мъже, особено за Дануг, тъй като той беше по-възрастният. Никога не бяха ги притеснявали за това; но когато те съзрееха, за тях щеше има жени, посветили се на Майката, които за един сезон щяха да бъдат на разположение на младите мъже, за да ги обучат на тайнствените удоволствия, които жените носят.

Тюли излезе в средата на групата, после вдигна и разклати Говорящия жезъл. Изчака хората да утихнат. Когато всички насочиха вниманието си към нея, тя предаде украсения бивников жезъл на Талут, който беше в пълно церемониално снаряжение, включително с корона от бивник на главата си. Мамут се появи, облечен в изкусно украсена бяла кожена пелерина. Държеше изящно изработен дървен жезъл, който сякаш бе направен от едно цяло парче, но илюзията не беше пълна, тъй като от единия край стърчеше изсъхнал стар оголен клон, а другият беше покрит със свежи пъпки и нови листа. Подаде го на Тюли. Като водачка, тя трябваше да открие Пролетния фестивал. Пролетта беше сезонът на жените; времето на зараждащия се нов живот, времето на новите начинания. Тя вдигна с две ръце пръта с двата края над главата си, застина така за миг, за да постигне желания ефект, след това рязко го свали и го счупи на коляното си, с което символично изразяваше края на старата и началото на новата година, както и откриването на церемониалната част на вечерта.

— През изминалия годишен цикъл Майката ни се усмихна много благосклонно — започна Тюли. — Имаме толкова много да празнуваме, че ще ни бъде трудно да изберем значителното събитие, с което да отбележим отброяването на годината. Айла беше осиновена от Мамутоите, затова имаме нова жена, а Майката реши да подготви Лати за встъпване във възрастта на жената, затова скоро ще имаме още една. — Айла се изненада като чу, че споменават и нейното име. — Имаме новородено момиченце, което предстои да именуваме и да зачислим към нашия бивак, както и да обявим ново Събиране. — Джондалар затвори очи и мъчително преглътна. Тюли продължи: — Разделихме се със зимата здрави и читави и е време годишният цикъл да започне отново.

Когато Джондалар отвори очи, Талут беше излязъл напред и държеше Говорящия жезъл. Видя, че Нези прави знак на Лати. Тя стана, усмихна се притеснено на двете млади жени, които и даваха толкова сигурност и се приближи към големия мъж с пламтящите коси от нейното огнище. Талут и се усмихна окуражително и нежно. Тя видя, че Уимез бе застанал до майка и. Неговата усмивка, макар и не толкова изразителна, беше пълна с не по-малко гордост и любов към дъщерята на сестра му и негова наследничка, която скоро щеше да стане жена. За всички тях това бе важен момент.

— Особено съм горд да обявя, че Лати, първата дъщеря на Лъвското огнище вече е готова да стане жена — каза Талут, — както и да съобщя, че тя ще бъде включена в Празника на Женствеността на Срещата това лято.

Мамут пристъпи към нея и и подаде нещо.

— Лати, това е твоята мута — каза той. — Това ще бъде мястото, където Майката ще пребивава един ден, когато създадеш свое собствено огнище. Пази я на сигурно място.

Лати взе гравирания предмет от бивник и се върна на мястото си, като със задоволство го показа на околните. Айла беше заинтригувана. Знаеше, че мутата е направена от Ранек, защото и тя имаше такава и като си спомни какво и бе казал, разбра защо и я бе дал. Тя имаше нужда от мута, за да може да създаде огнище с него.

— Ранек май се опитва да създаде нещо ново — коментираше Диджи, като разглеждаше фигурата на жена-птица. Не съм виждала такава по-рано. Много е необичайна. Не съм сигурна дали я възприемам правилно. Моята прилича повече на жена.

— Той ми даде една фигурка, която прилича на тази на Лати — обади се Айла. — Аз я възприех едновременно като жена и като птица — зависи откъде я гледаш. — Айла взе мутата на Лати и я показа под различни ъгли. — Каза ми, че искал да представи Майката в Нейната духовна форма.

— Да, сега виждам, след като ми показа — отговори Диджи. Тя върна малката статуетка на Лати, която внимателно я пое в ръце.

— Харесва ми. Не е като тези на другите и означава нещо специално — каза Лати, щастлива, че Ранек и е дал мута, която е уникална.

Макар че той никога не бе живял в Лъвското огнище, Ранек, също и бе брат, но бе толкова по-възрастен от Дануг, че тя го чувстваше повече като чичо, отколкото като брат. Не винаги го разбираше, но го уважаваше и знаеше, че е почитан от всички Мамутои като ваятел. Тя би се радвала на каквато и да е мута, направена от него, но остана доволна, че и е дал такава като на Айла. На Айла би дал само онова, което смяташе за най-доброто си произведение.

Церемонията по именуването на бебето на Фрали вече беше започнала и трите млади жени насочиха вниманието си към нея. Айла позна бивниковата плочка с гравирани знаци, която Талут беше вдигнал високо и за миг изпита безпокойство, като си спомни собственото си осиновяване. Но очевидно церемонията беше съвсем обикновена. Мамут си знаеше работата. Докато гледаше как Фрали представя рожбата си на шамана и водача на Лъвския бивак, Айла изведнъж си спомни друга церемония по именуване. Тогава беше пролет, спомни си тя, само че майката беше тя и представяше бебето си със страх, очаквайки най-лошото.

Чу как Мамут попита:

— Какво име си избрала за това дете?

След това чу отговора на Фрали:

— Тя ще се нарича Бекти.

Но в мислите си Айла чу думите на Креб:

— Дърк. Името на момчето е Дърк.

Очите и се напълниха със сълзи и тя отново почувства признателност и облекчение за това, че Брун бе приел нейния син и Креб го бе именувал. Вдигна очи и забеляза Ридаг, който седеше сред няколко деца с Вълчо в скута си и я гледаше със същите големи и кафяви очи на възрастен човек, които толкова много и напомняха за Дърк. Внезапно изпита силно желание отново да види сина си, но изведнъж проумя болезнената истина. Дърк беше смесен, подобно на Ридаг, но беше роден в Клана, именуван и приет от Клана, отгледан от Клана. Нейният син беше от Клана, а тя беше мъртва за Клана. Потрепери и се опита да се отърси от тези мисли.

Изненаданият писък на детето моментално върна Айла към церемонията. На ръката на бебето беше направена рязка с остър нож, а на бивниковата плочка беше добавен нов белег. Бекти беше именувана и зачислена сред Мамутоите. Мамут наливаше смъдящия разтвор върху малката рана, с което караше бебето, не познало болка до този момент, още по-гласовито да изразява недоволството си, но ядосаният му настойчив писък предизвика усмивка на лицето на Айла. Въпреки преждевременното си раждане, Бекти беше здрава. Имаше достатъчно сили, за да плаче. Фрали вдигна високо Бекти, за да я видят всички, после я гушна, запя с висок и нежен глас успокоителна радостна песен, която укроти бебето. Когато свърши, тя се върна на мястото си до Фребек и Крози. След няколко минути плачът на Бекти се чу отново, но после секна внезапно — очевидно на момиченцето беше предложено най-доброто успокоително средство за всяко бебе.

Диджи сръга Айла и тя разбра, че моментът е настъпил. Беше неин ред. Дадоха и знак да излезе напред. В продължение на няколко мига тя не можа да помръдне. След това и се прииска да избяга, но нямаше къде да отиде. Не искаше да дава това Обещание на Ранек, искаше Джондалар, искаше да го помоли да не тръгва без нея, но когато вдигна очи и видя щастливото, очакващо, усмихнато лице на Ранек, пое дълбоко дъх и стана. Джондалар не я искаше и тя беше казала на Ранек, че ще му даде Обещание. Неохотно се приближи към водачите на Бивака.

Затаил дъх, тъмнокожият мъж гледаше как тя се приближава към него, излизайки от сенките и попадайки в светлината на централния огън. Беше облечена в светлия кожен тоалет, който Диджи и бе подарила и който така и отиваше, но косата и не беше оформена на плитки или кок, нито в сложна прическа, включваща мъниста и украшения, каквито другите жени-Мамутои носеха. От уважение към церемонията с корена, свещена за Клана, тя беше пуснала свободно косата си, която падаше на плавни златисти вълни до под раменете и и, блестейки на светлината на огъня, обрамчваше със златен ореол изключително красивото, сякаш изваяно от скулптор лице. В този миг Ранек беше абсолютно убеден, че тя е самото въплъщение на Майката, преродила се в тялото на съвършения Женски дух. Толкова я искаше за жена, че сърцето му се свиваше до болка от копнеж и не можеше да повярва в реалността на тази нощ.

Ранек не беше единственият присъстващ, зашеметен от красотата и. Когато тя стъпи в кръга, осветен от огъня, всички ахнаха. Облеклото в стила на Мамутоите със своята пищна елегантност и поразителната естествена красота на косата и се съчетаваха по удивителен начин, а ефектът се подсилваше от драматичното осветление. Талут си помисли за стойността, която Айла щеше да прибави към Лъвския бивак, а Тюли беше твърдо решена да и даде много висока Булчинска цена дори ако тя самата трябваше да плати половината, заради високия статус, който щеше да бъде отреден на всички тях. Мамут, вече напълно убеден, че тя е предопределена да Служи на Майката по някакъв важен начин, отбеляза инстинктивното и чувство за вътрешен ритъм и естествен афинитет към драматичното. Знаеше, че един ден тя щеше да бъде сила, с която другите щяха да се съобразяват.

Но никой не усети въздействието на присъствието и така, както Джондалар. Той беше замаян от красотата и не по-малко от Ранек, но майката на Джондалар бе водачка, а след нея брат му бе заемал този пост; Даланар беше основал и станал водач на нова група, а Золена беше достигнала най-високопоставеното положение в зеландонията. Той беше израснал сред естествените водачи на собствения си народ и усети качествата и които бяха забелязани от двойката водачи и шамана на Лъвския бивак. Сякаш някой го ритна в корема и му изкара въздуха, така внезапно осъзна той какво бе изгубил.

Щом Айла застана до Ранек, Тюли започна:

— Ти, Ранек от Мамутоите, син на Лисичето огнище на Лъвския бивак си помолил Айла от Мамутоите, дъщеря на Огнището на Мамута и закриляна от Духа на Пещерния лъв, да се свърже с теб и да създадете огнище. Така ли е, Ранек?

— Да, така е — отговори той и се обърна към Айла с усмивка на неизразимо щастие.

Тогава Талут се обърна към Айла:

— Ти, Айла от Мамутоите, дъщеря на Огнището на Мамута на Лъвския бивак, закриляна от Духа на Пещерния Лъв, приемаш ли този съюз с Ранек от Мамутоите, син на Лисичето огнище на Лъвския бивак?

Айла затвори очи и преглътна, преди да отговори.

— Да — най-сетне промълви тя едва чуто, — съгласна съм.

Джондалар, седнал до стената на землянката, затвори очи и стисна зъби така силно, че усети пулса си в слепоочията. Грешката беше изцяло негова. Ако не я беше насилил, може би тя нямаше да се обърне към Ранек. Макар че тя вече се беше събрала с него, споделяше леглото му. Още от първия ден на осиновяването и. Не, не беше съвсем така, трябваше да признае той пред себе си. След оная първа нощ тя не беше споделяла постелята на ваятеля до момента на глупавия им спор, когато той беше напуснал Огнището на Мамута. А защо бяха започнали да спорят? Той не и беше ядосан, просто се беше разтревожил за нея. Тогава защо бе напуснал Огнището на Мамута?

Тюли се обърна към Уимез, който стоеше между Ранек и Нези. Айла дори не го беше забелязала.

— Приемаш ли този съюз между сина на Лисичето огнище и дъщерята на Огнището на Мамута?

— Да, приемам този съюз и го приветствам — отговори Уимез.

— А ти, Нези? — попита Тюли. — Приемаш ли съюз между твоя син, Ранек, и Айла, ако се постигне споразумение за подходяща Булчинска цена?

— Да, приемам съюза — отвърна жената. След това Талут се обърна към стареца до Айла:

— Ти, мъж от Мамутоите, Търсач на духове, ти, който си се отказал от име и огнище, ти, който си бил викач и си се посветил на Огнището на Мамута, ти, който разговаряш с Великата Майка на всичко живо, Ти, Който Служиш На Мут — внимателно изреди водачът всичките имена и титли на шамана, — съгласен ли си да приемеш съюз между Айла, дъщерята на Огнището на Мамута и Ранек, синът на Лисичето огнище?

Мамут не отговори веднага. Погледна Айла, която стоеше с наведена глава. Тя чакаше, и тъй като той не проговори, вдигна поглед към него. Той внимателно се вгледа в изражението и, в позата и, попивайки излъчването и.

— Дъщерята на Огнището на Мамута може да се свърже със сина на Лисичето огнище, ако желае това — най-сетне каза той. — Няма нищо, което може да забрани такъв съюз. Не и е нужно моето одобрение, нито това на когото и да било. Изборът е изцяло неин. Изборът винаги ще бъде неин, независимо от това, къде се намира. Ако някога и потрябва разрешение, аз и давам моето. Но тя винаги ще остане дъщеря на Огнището на Мамута.

Тюли изгледа стария човек. Усети, че зад думите му се крие нещо повече от буквалния им смисъл. Имаше нещо многозначително в отговора му и тя се зачуди какво ли иска да каже, но реши, че може да размисли върху него по-късно.

— Ранек, син на Лисичето огнище, и Айла, дъщеря на Огнището на Мамута, са заявили за намерението си да се свържат. Те желаят да образуват съюз, за да слеят своите духове и да споделят едно огнище. Всички, които имат отношение към това събитие, са съгласни — каза Тюли и се обърна към ваятеля: — Ранек, ако се свържеш с Айла, обещаваш ли и да я закриляш заедно с твоя мъжки дух, ще се грижиш ли за нея, когато бъде благословена от Майката с нов живот, ще приемеш ли нейните деца за деца на твоето огнище?

— Да, обещавам. Искам това повече от всичко — отговори Ранек.

— Айла, ако се свържеш с Ранек, обещаваш ли да се грижиш за него и да го закриляш с майчинската си сила, да приемеш безрезервно Дара на Живота на Майката, да споделиш твоите деца с мъжа на твоето огнище? — попита Тюли.

Айла отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Тя се изкашля, прочисти гърлото си и накрая отговори, но с едва доловим глас:

— Да, обещавам.

— Чуха ли всички свидетели това Обещание? — попита Тюли хората, които се бяха събрали.

— Чухме го — отговори групата.

След това Диджи и Торнек започнаха бавно да барабанят по костните си инструменти, като внимателно променяха тона, така че да акомпанират на гласовете, които бяха започнали да припяват.

— Ще се свържете по време на Лятното Бракосъчетание, в присъствието на всички Мамутои — каза Тюли. — Обиколете три пъти огнището, за да скрепите Обещанието.

Ранек и Айла, застанали един до друг, обиколиха бавно огнището под звуците на ритмичната музика и припяването на хората. Церемонията беше извършена. Бяха се Обещали един на друг. Ранек беше изпаднал в екстаз. Имаше усещането, че не стъпва по земята, а лети. Щастието му беше така безкрайно и завладяващо, че му беше невъзможно да повярва, че Айла не го споделя. Беше забелязал известна неохота у нея, но я извини, като го отдаде на срамежливост, умора или притеснение. Толкова много я обичаше, че изобщо не можеше да му мине през ум, че тя не го обича по същия начин.

Но Айла обиколи огнището със свито сърце, макар че се опитваше да не го показва. Джондалар се свлече на пода, защото не го държаха краката, сякаш всичките му кости се бяха разпаднали, чувствуваше се като празна, изхвърлена торба. Повече от всичко му се искаше да се махне, да не вижда как красивата жена, която обичаше, крачи до щастливо ухиления тъмнокож мъж.

Когато завършиха третата обиколка, ритуалите бяха спрени за известно време за благопожелания и раздаване на подаръци на всички празнуващи. В даровете за Бекти влизаха пространството, придадено към Огнището на Жерава от Огнището на Зубъра, огърлица от кехлибар и раковини, малък нож с украсена кания, които бележеха началото на богатството, което тя щеше да натрупа през живота си. На Лати бяха връчени лични вещи, важни за една жена и красива, богато украсена лятна туника от Нези; която да носи на празненствата по време на Лятното събиране. Щеше да получи и още много подаръци от роднини и близки приятели от други биваци.

Айла и Ранек получиха домакински принадлежности: черпак, изработен от рог, стъргало с две дръжки за омекотяване на вътрешната страна на кожи с косъм, в което имаше процеп за подмяна на острието, плетени подови рогозки, чаши, купи, подноси. Макар че Айла си мислеше, че са получили много неща, всичко това беше само знак на внимание. Много повече щяха да получат на Лятното събиране, но се очакваше и те, и Лъвският бивак също да връчат дарове. Малки или големи, подаръците задължаваха, а отчитането кой на кого има да дава беше сложна и безкрайно очарователна игра.

— О, Айла, толкова се радвам, че ще сключим брак едновременно! — възкликна Диджи. — Толкова ще е забавно да го планираме заедно, но ти ще останеш тук, а аз ще замина да създам нова землянка. Ще ми липсваш идната година. Толкова ще е забавно да разберем коя първа ще бъде благословена от Майката. Ти или аз. Айла, сигурно си много щастлива.

— Да, изглежда е така — усмихна се Айла, макар че сърцето и беше другаде.

Диджи се зачуди на липсата на ентусиазъм у приятелката си. Кой знае защо Айла не изглеждаше така развълнувана от Обещанието си както Диджи от своето. И Айла се питаше защо е така. Би трябвало да е щастлива, искаше и се да бъде щастлива, а единственото, което изпитваше, беше изгубена надежда.

По време на всеобщата врява Айла и Мамут се измъкнаха в Огнището на Зубъра, за да довършат последните си приготовления. Когато станаха готови, те поеха обратно по пътеката, но Мамут се спря в сянката между Огнището на Северния елен и Огнището на Мамута. Хората се бяха събрали на малки групички, увлечени в разговори и шаманът издебна момент, в който никой не гледаше към тях. Тогава направи знак на Айла и те бързо влязоха в ритуалната територия, криейки се в сенките до последния момент.

Мамут, в началото незабелязан от никого, застана безмълвно пред огнището близо до екрана, със заметната отпред пелерина и ръце скръстени на гърдите. Очите му сякаш бяха затворени. Айла беше седнала на земята пред него с кръстосани крака и наведена глава, раменете и също бяха загърнати с пелерина. Когато ги забелязаха, всички останаха със смътното усещане, че изведнъж са се появили сред тях. Никой не ги беше видял да приближават. Те просто си бяха там. Хората бързо намериха къде да седнат, изпълнени с предчувствия и вълнение, готови за тайнството и магията на Огнището на Мамута и любопитни да видят новата церемония, която бе подготвена за тях.

Но Мамут искаше най-напред да установи присъствието на света на духовете, да покаже възвишената реалност на другото измерение, в което той действаше, на онези, които само бяха чували за него или бяха виждали резултати, свързани със съществуванието му. Групата се умълча. В тишината отчетливо се чуваше дишането на хората и пращенето на огъня. Усещаше се невидимото движение на въздуха през клапите на огнището и от време на време се чуваше приглушеният вой на вятъра през полуотворените димоотводи. Постепенно, без някой да разбере кога започна всичко, стенанието на вятъра се превърна в монотонен звук, после в ритмичен припев. Лека-полека към него се присъедини напевът на хората, които разшириха трептящия тон с естествени съзвучия; тогава старият шаман поде бавни, люлеещи се танцови движения. Водещият барабан започна да отмерва ритъма, едновременно с тракалка, която изглежда се състоеше от няколко хванати заедно и разклащани гривни.

Внезапно Мамут отхвърли пелерината си и се изправи пред събралите се чисто гол. Нямаше нито джобове, нито ръкави, нито някакви тайни гънки, в които да скрие каквото и да било. Неусетно той сякаш започна да расте пред очите им като прозрачното му, блестящо присъствие изпълваше пространството. Айла примигна, знаейки, че старият шаман не се е променил. Ако се съсредоточеше, щеше да различи познатите форми на стареца с отпусната му кожа и дългите, тънки и кокалести крайници, но и беше трудно.

Той възвърна нормалния си размер, но призрачното сияние сякаш бе проникнало в него и очертаваше контура му с ореол, който го караше да изглежда по-едър от действителния си размер. Протегна напред разтворените си ръце. Бяха празни. Плесна веднъж с длани, после ги долепи една до друга. Очите му се затвориха и отначало той остана неподвижен, но скоро се затресе, сякаш се напрягаше под въздействието на някаква мощна сила. С голямо усилие, много бавно отдели ръцете си една от друга. Между тях се появи черна аморфна форма и неколцина от присъстващите потръпнаха. От нея се излъчваше необяснимото усещане и мирис на зло; на нещо отвратително, противно и страховито. Айла усети как косата на тила и настръхна и затаи дъх.

Колкото повече Мамут разтваряше ръцете си, толкова повече нарастваше формата. Откъм групата на насядалите хора се разнесе парливата миризма на страха. Всички седяха с изправени гърбове и изпънати напред вратове, припявайки със стенеща монотонност и напрежението в землянката беше почти непоносимо. Формата потъмня, разду се, загърчи се от някакъв свой живот, или по-скоро анти живот. Старият шаман се напрегна. Тялото му се тресеше от усилието. Айла съсредоточи вниманието си върху него, опасявайки се да не му се случи нещо.

Без предизвестие, тя изведнъж усети някаква притегателна сила. Нещо я теглеше към Мамут и тя неочаквано разбра, че се намира в него, в ума и зрението му. Сега ясно видя и осъзна опасността и изпита ужас. Той управляваше явления, за които нямаше думи, които не можеха да бъдат проумени. Мамут я беше въвлякъл и за да я предпази, и за да му помогне. Докато той управляваше страховитата сила, тя беше с него и сякаш онова, което ставаше, хем и беше познато, хем трябваше да бъде усвоено. Когато той започна отново да приближава ръцете си с усилие, формата се смали и тя видя, че той я натиква обратно там, откъдето се бе появила. В ушите и прозвуча силен гръм, когато ръцете му се събраха.

Страшното беше изчезнало. Мамут беше пропъдил злото и Айла разбра, че той бе потърсил помощта и на други духове, за да се пребори с него. Тя беше различила смътни животински форми, духове-пазители, Мамутът и Пещерният лъв, дори може би и Пещерната мечка, самата Урсуз. Сетне тя отново се озова в реалността, седнала на рогозката, загледана в стареца, който пак бе просто Мамут. Той беше физически изморен, но умствените му способности се бяха изострили от противоборството на волите. Айла сякаш също виждаше по-ясно и усети, че духовете-пазители все още не бяха ги лишили от присъствието си. Тя вече бе обучена достатъчно, за да разбере, че Мамут целеше да разчисти всякакви остатъчни зловредни влияния, които биха могли да застрашат нейната церемония. Те щяха да бъдат привлечени към извиканото от него зло и отстранени заедно с него.

Мамут даде знак за тишина. Секнаха и пеенето, и барабаните. Беше настъпил моментът Айла да започне церемонията на Клана с корена, но шаманът искаше да наблегне на помощта на бивака, когато отново дойде моментът да пеят. Където и да ги отведеше ритуалът с корена, напевът щеше да им покаже обратния път.

В изпълнената с очакване тишина на нощта Айла започна да отмерва необичаен ритъм на непознат за тях инструмент. В него нямаше нищо мистично, беше си просто една голяма дървена купа, издялана от цяло парче дърво, обърната с дъното нагоре. Айла я беше донесла със себе си от долината и тя изненадваше Мамутоите колкото с размера си, толкова с това, че се използваше като музикален инструмент. Дървета като това, от което беше направена съдината, не вирееха в откритите, сухи, ветровити степи. Дори в периодично наводняващата се речна долина рядко растяха толкова големи дървета, но малката долина, в която тя бе живяла, бе скрита от лошите хапливи ветрове и предоставяше предостатъчно вода, за израстването на няколко големи иглолистни дървета. Едно от тях беше ударено от гръм и тя бе направила паницата от сърцевината му.

Айла използваше гладка дървена пръчка; за да извлече звука. Макар че можеха да се постигнат някои вариации на тона като се удряше на различни места, това не беше ударен музикален инструмент като резониращите черепни барабани или лопатките; беше създаден само за отмерване на ритми. Хората от Лъвския бивак бяха заинтригувани, но това не беше техният тип музика и не им действаше много приятно. Ритмичните звуци, които Айла произвеждаше, бяха подчертано чужди, но както се надяваше, те създаваха подходящата атмосфера с усещане за Клана. Мамут беше погълнат от спомени за времето, което бе прекарал сред този народ. Финалните и удари не създадоха чувство за завършеност, а по-скоро усещане за нещо предстоящо, което остана да витае във въздуха.

Бивакът не знаеше какво да очаква, но когато Айла хвърли пелерината и се изправи, хората останаха удивени от рисунките по тялото и — кръгове в червено и черно. С изключение на някои татуировки по лицата на онези, които принадлежаха към Огнището на Мамута, Мамутоите украсяваха дрехите, а не телата си. За пръв път хората от Лъвския бивак добиха впечатление за света, от който бе дошла Айла, една толкова чужда за тях култура, че не можеха да я възприемат напълно. Не ставаше въпрос само за различия в стила на туниките, в подбора на доминиращите цветове, в предпочитанието на вида копия, нито дори в езика. Това беше друг начин на мислене, но определено човешки.

Гледаха като омагьосани как Айла напълни с вода дървения съд, който беше дала на Мамут. След това тя взе един сух корен, който не бяха забелязали, и започна да го дъвче. Отначало беше трудно. Коренът беше стар и сух и тя трябваше да изплюва соковете му в съдината. Не биваше изобщо да ги гълта. Когато Мамут я бе попитал дали коренът запазва въздействието си и когато престои, Айла му бе обяснила, че ефектът му дори се усилва.

След известно време, което и се стори много продължително — тя си спомни, че и първия път трябваше да мине дълго време — тя изплю кашата със соковете в съдината с вода. Разбърка я е пръст, докато се получи водниста бяла течност. Когато реши, че изглежда както трябва, тя подаде купата на Мамут.

Като думкаше по собствения си барабан и тръскаше тракалката от гривни, старият шаман зададе правилния такт на барабанистите и певците, после кимна на Айла, с което показа, че е готов. Тя беше неспокойна, предишният и опит с корена и навяваше неприятни асоциации и тя отново си повтори всички подробности по подготовката, като се опита да си спомни всичко, което Иза и беше казвала. Беше направила всичко, за да приближи максимално ритуала до този на Клана. Тя също кимна на Мамут и той поднесе съда към устните си. Отпи от него. Когато го преполови, даде останалото на Айла и тя го допи.

Имаше някакъв старинен вкус, напомнящ плодородна глинеста почва в дълбоки, гъсти гори от незапомнени времена, странни гигантски дървета, през чиито зелени корони се процеждаше слънчева светлина. Усети въздействието на течността почти веднага. Зави и се свят, загуби ориентация.

Землянката се завъртя около нея, погледът и се замъгли, мозъкът и сякаш се разшири и главата и стана тясна за него. Изведнъж землянката изчезна и тя се озова на друго място, тъмно място. Почувства се изгубена и за миг я обзе паника. После усети, че някой протяга ръка към нея и разбра, че и Мамут бе на същото място. Когато го откри, Айла се успокои, но Мамут не беше в съзнанието и така, както беше по-рано с Креб, и не направляваше нито нея, нито самия себе си, както беше сторил Креб. Мамут не упражняваше абсолютно никакъв контрол върху нея, той просто присъстваше — искаше да види какво ще се случи.

Най-после Айла долови слабо пеенето и думкането на барабаните, сякаш те бяха вътре в землянката, а тя — отвън. Съсредоточи вниманието си върху звука. Той имаше стабилизиращо въздействие, даваше и опорна точка и усещането, че не е сама. Близостта на Мамут също имаше успокояващ ефект, макар че и се искаше да присъства силния направляващ ум, който по-рано и бе показал пътя.

Тъмнината избледня в сивота, която просветля и накрая засвети с цветовете на дъгата. Усети движение, сякаш те с Мамут отново прелитаха над земята, но не се виждаха очертания, присъстваше само усещането за преминаване през сияен облак. Постепенно, с нарастването на скоростта, омарата на облака изтъня в тънък слой преливащи се цветове на дъгата. Тя се плъзгаше надолу в дълъг светещ тунел, чиито стени наподобяваха тези на мехур, скоростта и все повече се увеличаваше, тя се носеше право към някаква ярка бяла светлина, подобна на слънчевата, но ледено студена. Тя извика, но звук не се чу, гмурна се в светлината и мина през нея.

Озова с в дълбока, студена, черна пустота, която и беше ужасяващо позната. Беше попадала в нея и преди, но тогава Креб я бе открил и извел оттам. Едва-едва долови, че Мамут е още с нея, но знаеше, че той не може да и помогне. Човешкият напев се усещаше като много слабо отекване. Беше сигурна, че ако то спре, няма да може да намери обратния път, но и не беше сигурна, че иска да се върне. Тук отсъстваха усещанията, чувствата, имаше само пустота, която и позволяваше да съзре объркването си, мъчителната си любов и отчаяната си тъга. Черната пустота беше страшна, но не изглеждаше по-лоша от тази вътре в нея.

Айла отново усети раздвижване и чернотата избледня. Пак се озова в мъглявината на облак, но този път той беше по-плътен и по-тежък. Облакът се разтвори и пред Айла се откри пространство, което не означаваше нищо за нея. Не беше обичайният приятен, неподреден, естествен пейзаж. Пространството беше изпълнено с непознати фигури и форми; равни, правоъгълни, с твърди гладки страни и прави ръбове и с големи струпвания на ярки, крещящи, неестествени цветове. Някои неща се движеха бързо, или може би само така изглеждаше. Не разбираше защо, но това място не и харесваше. Опита се да го отблъсне от себе си, да се измъкне от него.

Джондалар видя как Айла изпи сместа и се намръщи загрижено, когато тя залитна и лицето и пребледня. Изхълца няколко пъти и се свлече на земята. Мамут също лежеше отпуснат, но за шамана не беше необичайно да изглежда безжизнен, когато навлезеше много надълбоко в отвъдния свят, търсейки духове, независимо от това дали беше ял или пил нещо, което да му помогне. Мамут и Айла бяха положени по гръб под звуците на непреставащото думкане и пеене. Джондалар видя, че Вълчо се опитва да стигне до нея, но го дръпнаха настрана. Той знаеше, как се чувства зверчето. Джондалар искаше да се втурне към Айла и дори погледна към Ранек, за да види реакцията му, но Лъвският бивак не изглеждаше разтревожен и той не посмя да се намеси в свещения ритуал. Вместо това запя заедно с другите. Мамут се беше постарал да им втълпи колко важно бе пеенето.

Когато мина дълго време и никой от двамата не помръдна, Джондалар започна да се безпокои за Айла. Стори му се, че видя и други загрижени лица. Стана и се опита да я види, но огънят беше прегорял и в землянката бе станало по-тъмно. Чу скимтене и видя в краката си Вълчо. Малкото зверче пак изскимтя и го погледна умоляващо. На няколко пъти тръгваше към Айла, а после се връщаше при него.

Чу как Уини изцвили от пристройката. Стори му се обезпокоена, сякаш бе надушила опасност. Високият мъж отиде да види какво става. Малко вероятно беше, но в пристройката все пак можеше да се промъкне хищник и да застраши конете, докато всички хора бяха заети. Когато го съгледа, Уини отново изцвили. Джондалар не забеляза никаква причина за неспокойното поведение на кобилата, но тя явно беше разтревожена. Не се успокои дори от потупванията и нежните му думи. Продължаваше да се дърпа към входа, който водеше към Огнището на Мамута, макар че преди никога не беше правила опити да влиза вътре. И Рейсър беше неспокоен, може би нервността на майка му се предаваше и на него.

Вълчо отново се появи в краката му, скимтейки и ръмжейки, тичайки ту към Огнището на Мамута, ту към него.

— Какво има, Вълчо? Какво те безпокои?

„И какво безпокои Уини“ — помисли си той. Сетне внезапно осъзна причината за тревогата и на двете животни. — „Айла! Те сигурно усещат, че Айла е изложена на някаква опасност!“

Джондалар закрачи обратно и видя, че няколко човекът бяха наобиколили Мамут и Айла и се опитваха да ги разбудят. Вече не можеше да се сдържа и се втурна към Айла. Тя беше вдървена, със стегнати мускули и студена. Едва дишаше.

— Айла! — извика Джондалар. — О, Майко, тя изглежда почти мъртва! О, Дони, не я оставяй да умре! Айла върни се! Не умирай, Айла! Моля те, не умирай!

Взе я в ръцете си, викаше името и, много настойчиво, отново и отново, умолявайки я да не умира.

Айла усещаше как се отдалечава все повече и повече. Напрягаше се да чуе пеенето и барабаните, но те приличаха на мъгляв спомен. И тогава и се стори, че чува името си. Ослуша се. Да, нейното име беше, ето още веднъж се чу, някой го произнасяше много напрегнато, настойчиво. Усети Мамут по-близо до себе си и двамата съсредоточиха вниманието си върху пеенето. Чу тихо боботене на гласове и усети, че звукът я привлича. Тогава в далечината долови дълбокия, вибриращ в стакато глас на барабаните да казва думата „в-к-ъ-ъ-ъ-щ-и-и“. И ето че чу по-отчетливо името си, извикано с много мъка, копнеж и огромна любов. Усети нещо нежно да я докосва така, както се беше сляла с Мамут.

Изведнъж тя се раздвижи, усещайки, че бива издърпвана и тикана по една сияйна ивица. Доби впечатлението, че се движи с голяма скорост. Тежкият облак я обгърна, после изчезна. За не повече от миг премина през празното пространство. Блестящата дъга се превърна в сива мъгла и в следващия момент тя беше в землянката. А под нея — тялото и, неестествено застинало и със сив оттенък, проснато на пода. Видя гърба на русокос мъж, приведен над нея, който я беше прегърнал. Тогава усети, че Мамут я бутна.

Клепачите на Айла трепнаха, тя отвори очи и видя пред себе си лицето на Джондалар, който се взираше в нея. Силният страх в очите му отстъпи място на огромно облекчение. Тя се опита да проговори, но езикът и беше надебелял и и беше студено, ужасно студено.

— Върнаха се! — чу тя гласа на Нези. — Не знам къде са били, но се върнаха. И са ужасно студени! Донесете кожи и нещо горещо за пиене.

Диджи донесе купчина кожи от леглото си и Джондалар се отмести, за да може тя да завие Айла с тях. Вълчо се втурна, скочи върху нея и заблиза лицето и, след това Ранек донесе чаша горещ чай. Талут и помогна да седне. Ранек поднесе горещото питие към устните и и тя му се усмихна с благодарност. Уини изцвили от пристройката и Айла долови напрежението и страха на кобилата. Жената седна, загрижена за нея, и също изцвили, за да я успокои и да и вдъхне увереност. После попита за Мамут и настоя да го види.

Помогнаха и да се надигне, завиха раменете и с кожа и я отведоха при стария шаман. И той беше увит в кожи, с чаша чай в ръката. Усмихна и се, но в очите му се мярна сянка на безпокойство. Тъй като не желаеше излишно да тревожи бивака, той се бе опитал да представи рискования им експеримент в по-приемлива светлина, но не искаше Айла да остане с погрешно впечатление за опасността, която ги бе заплашвала. Тя също искаше да поговорят за това, но и двамата избягваха да го коментират открито. Нези бързо усети, че имат нужда да разговарят насаме и незабелязано отпрати всички, давайки им възможност да останат само двамата.

— Мамут, къде бяхме? — попита Айла.

— Не знам, Айла. Никога преди не съм попадал там. Беше друго място, може би друго време. Може и да не е било истинско място — каза той замислено.

— Трябва да е било — каза тя. — Тези неща бяха като истински и нещо в тях ми беше познато. Онова пустото място, онази тъмнина, била съм там с Креб.

— Вярвам ти, когато казваш, че твоят Креб е притежавал голяма мощ. Може би повече, отколкото съзнаваш, след като е могъл да направлява и контролира това място.

— Да, така е, Мамут, но… — В съзнанието и се бе загнездила една мисъл, но не беше сигурна дали може да я изрази с думи. — Креб контролираше това място, той ми показа спомените си и нашето начало, но мисля, че никога не е ходил там, където бяхме ние с теб, Мамут. Мисля, че той не би успял. Може би това ме е пазело. Той притежаваше определена сила, можеше да я контролира, но тя беше различна. Мястото, където бяхме този път, е ново място. Той не можеше да ходи на нови места, можеше да иде само там, където вече е бил. Но може би е видял, че аз мога. Чудя се дали това бе причината да се натъжи толкова?

— Може би — кимна Мамут. — Но по-важното е, че това място е много по-опасно, отколкото предполагах. Опитах се да представя всичко в по-розова светлина, заради бивака. Ако бяхме се задържали там още, изобщо нямаше да можем да се върнем. А и не се върнахме сами. Помогна ни… някой… който толкова силно желаеше да се върнем, че преодоля всички препятствия. Когато се прилага такава целенасочена сила на волята, няма граници, които да я удържат, освен, може би, самата смърт.

Айла се навъси, явно разтревожена, и Мамут се зачуди дали тя знае кой ги е върнал и дали разбира защо би могла да и е необходима такава целенасочена воля, която да я защитава. След време щеше да разбере, но не беше негова работа да и го казва. Сама трябваше да го открие.

— Вече никога няма да ходя там — продължи той. — Твърде стар съм. Не искам духът ми да се загуби в онази падина. Някой ден, като развиеш силите си, може да поискаш пак да отидеш на това място. Не ти препоръчвам, но ако го направиш, осигури си предварително мощна защита. Погрижи се да оставиш някой, който да те чака и който да може да те извика обратно.

Когато Айла тръгна към леглото си, тя потърси Джондалар, но той се беше измъкнал още щом Ранек бе донесъл чая и сега стоеше настрана, за да не се пречка. Макар че не се бе поколебал да отиде при нея, когато бе в опасност, сега Джондалар се чувстваше несигурен. Та тя току-що беше дала Обещание на ваятеля от народа на Мамутоите. Какво право имаше той да я държи в прегръдките си? Пък и всички други знаеха какво да правят: един донесе чай, друг — кожи. Той беше почувствал, че поради силното желание, което изпитваше към нея, вероятно бе помогнал по някакъв загадъчен начин, но като се замисли, започна да се съмнява. „По това време тя сигурно вече е пътувала насам — помисли си той. — Просто е било съвпадение. Аз съвсем случайно се озовах там. Тя дори няма да си спомни, че бях при нея.“

Ранек отиде при Айла, когато тя свърши разговора си с Мамут и я замоли да легне в леглото му, не за да се любят, а просто за да я прегърне и да я стопли. Но тя настоя, че ще се чувства по-удобно в собственото си легло. Най-после той се съгласи, но лежа дълго време буден в кожите си, размишлявайки. Въпреки очевидния за всички непрестанен интерес към Айла, който Джондалар проявяваше дори след като напусна Огнището на Мамута, Ранек бе съумял да го игнорира. Но след тази нощ вече не можеше да отрече силните чувства на високия мъж към нея, особено след като видя как той се молеше на Майката за нейния живот.

За него нямаше съмнение, че именно Джондалар и бе помогнал да се завърне, но не му се искаше да вярва, че тя отвръща на чувствата му със същите. Тази нощ тя му беше дала Обещание. Айла щеше да бъде негова жена и да сподели неговото огнище. И той се беше уплашил за нея и мисълта, че може да я загуби, било поради някакъв нещастен случай или поради това, че друг мъж може да му я отнеме, само го караше да я желае още по-силно.

Джондалар видя как Ранек отива при нея, но започна да диша по-спокойно, когато тъмнокожият мъж се върна сам в огнището си. После се зави през глава с кожите. Че какво значение имаше дали тази нощ тя щеше да отиде при него или не? В края на краищата това щеше да стане. Тя му беше дала Обещание.