Ловци на мамути

1

Трепереща от страх, без да откъсва очи от приближаващите непознати, Айла се притисна към високия мъж до нея. Джондалар обгърна раменете и покровителствено, но тя не успя да преодолее уплахата си.

„Какъв е огромен!“ — Помисли си Айла, взирайки се във водача — онзи, с огнената коса и брада. Никога до този момент не беше виждала такъв едър човек. Дори Джондалар изглеждаше малък пред него, въпреки че мъжът, който я беше прегърнал, се извисяваше значително над повечето човешки същества. Червенокосият, който вървеше към тях, не беше просто висок, беше грамаден — истинска мечка. Вратът му бе издут, гръдният му кош бе двойно по-голям от тези на обикновените мъже, внушителните му бицепси можеха да се сравняват с бедрата на повечето хора.

Айла погледна Джондалар — по лицето му не се четеше страх, но усмивката му-показваше, че е нащрек. Те бяха непознати, а дългите му пътешествия го бяха научили да бъде предпазлив с непознатите.

— Не си спомням да съм ви виждал преди — каза огромният мъж без предисловие. — От кой бивак сте?

Айла забеляза, че не говореше езика на Джондалар, а един от другите езици, на които той я беше учил.

— От никой — отвърна Джондалар. — Не сме от Мамутоите.

Той пусна Айла и направи крачка към новодошлите, протегнал напред ръце с обърнати нагоре длани, за да покаже, че не крие нищо и ги поздравява като приятели.

— Аз съм Джондалар от Зеландониите. Не откликнаха на поздрава му.

— Зеландониите ли? Това е странно… Чакай, нямаше ли двама чужденци, които живееха с тези речни люде, обитаващи западните земи? Сякаш името, което чух, беше нещо подобно.

— Да, ние с брат ми живеехме при тях — призна Джондалар.

Човекът, чиято брада беше с цвят на пламък, се замисли за миг, а после, съвсем неочаквано, се спусна към Джондалар и стисна високия рус мъж в мечешката си прегръдка, така, че костите му изпукаха.

— Тогава ние сме роднини! — избоботи той и по лицето му се разля широка сърдечна усмивка. — Толи е дъщеря на мой братовчед!

Леко стъписан, Джондалар отвърна на усмивката му.

— Толи! Една жена от рода на Мамутоите на име Толи живееше с моя брат! Тя ме научи на вашия език.

— Разбира се! Нали ти казах. Роднини сме.

Той стисна ръцете, които Джондалар беше протегнал добронамерено и които преди миг беше отказал да поеме.

— Аз съм Талут, оглавявам Лъвския бивак.

Айла забеляза, че всички им се усмихват. Със светнало от широка усмивка лице, Талут я огледа и каза одобрително на Джондалар:

— Виждам, че сега не пътуваш с брат си.

Джондалар отново я прегърна и тя забеляза, че преди да заговори той смръщи вежди от мъка.

— Това е Айла.

— Необичайно име. От речните хора ли е?

В началото Джондалар беше поразен от безцеремонния начин, по който го разпитваха, но после си спомни за Толи и се усмихна на себе си. Ниската и набита жена, която познаваше, не приличаше много на едрия и тромав мъж, изправил се с цял ръст на брега на реката, но и двамата бяха като изсечени от кремък. Бяха еднакво прями и подхождаха към останалите с една и съща, лишена от стеснителност и почти наивна искреност. Не знаеше какво да каже. Нямаше да му е лесно да обясни коя е Айла.

— Не, тя живееше в една долина на няколко дни път оттук.

Талут изглеждаше озадачен.

— Не съм чувал за жена с нейното име, която да живее наблизо. Сигурен ли си, че е от рода на Мамутоите?

— Сигурен съм, че не е от тях.

— Тогава кой е нейният народ? Само ние, ловците на мамути, живеем в този район.

— Не съм от ничий род — отвърна Айла и вдигна брадичка леко предизвикателно.

Прозорливият Талут се опита да прецени произхода и. Беше изрекла думите на неговия език, но тембърът на гласа и и начина, по който учленяваше звуците бяха… странни. Съвсем не неприятни, но необичайни. Джондалар говореше с акцент, който издаваше чужд матерен език, нейният говор се отличаваше не само с акцента си. Това възбуди любопитството на Талут.

— Мястото не е подходящо за разговори — каза той най-сетне. — Нези много ще се разгневи, ако не ви поканя да ни погостувате. Гостите винаги предизвикват известно вълнение, а напоследък никой не ни е спохождал. Ще бъдете добре дошли в Лъвския бивак, Джондалар от Зеландониите и Айла от ничий род. Ще дойдете ли?

— Какво ще кажеш, Айла? Искаш ли да им погостуваме? — попита Джондалар на зеландонски език, давайки и възможност да отговори честно, без да се бои, че ще обиди някого. — Не е ли време да се срещнеш със своя род? Нали Иза те посъветва да постъпиш точно така? Да намериш собствения си народ?

Той не искаше да изглежда прекалено ентусиазиран, но тъй като отдавна не беше разговарял с никой друг, с нетърпение очакваше визитата.

— Не знам — отговори тя нерешително и смръщи вежди. — Какво ще си помислят за мен? Той поиска да узнае кой е моят род. Аз вече нямам род. Ами ако не ме харесат?

— Ще те харесат, Айла, повярвай ми. Убеден съм. Нали Талут те покани? За него няма значение, че не принадлежиш към определен род. Освен това, никога няма да разбереш дали биха те приели или ти би ги харесала, ако не опиташ. Точно сред такива хора е трябвало да израснеш. Не е нужно да стоим дълго. Можем да си тръгнем по всяко време.

— Можем ли да си тръгнем по всяко време?

— Разбира се.

Айла сведе поглед, опитвайки се да вземе решение. Искаше и се да иде с тях тези хора я привличаха, любопитна беше да ги опознае, но стомахът и се беше свил на топка от страх. Тя вдигна поглед, видя два гривести степни коня, които пасяха в тучната ливада край реката и страхът и се усили.

— А Уини? Какво ще правим с нея? Какво ще стане, ако поискат да я убият? Не мога да позволя никому да нарани Уини!

Джондалар не се беше сетил за Уини. Какво ли щяха да си помислят, чудеше се той.

— Не зная как ще постъпят, Айла, но смятам, че няма да я убият, ако им кажем, че не е обикновено животно и не я отглеждаш заради месото.

Той си спомни собствената си изненада и чувството на страхопочитание, което изпита, когато за пръв път стана свидетел на отношението на Айла към кобилата. Интересно би било да се види тяхната реакция.

— Имам една идея.

Талут не разбираше словата, които Айла и Джондалар си разменяха, но съзнаваше, че жената бе посрещнала поканата с неохота, докато мъжът се опитваше да я придума да се отзове на нея. При това той забеляза, че тя говори и езика на чужденеца със същия причудлив акцент. Водачът разбра, че това беше езикът на мъжа, но не и на жената.

Той размишляваше върху загадката на Айла с известно удоволствие — обичаше новото и необикновеното необяснимото приемаше като предизвикателство. Неочаквано мистерията придоби ново измерение. Айла изсвири силно и остро. Изведнъж се дочу тропот на копита и една кобила с цвят на сено, следвана от жребец с необикновен оттенък на наситено кафяво, дотичаха сред тях в галоп, спряха пред жената и кротко се оставиха да ги докосне! Едрият мъж потисна надигащата се у него тръпка на благоговение. Не беше и подозирал, че това е възможно.

Дали тя принадлежеше към племето на Мамутоите, чудеше се той с чувство на нарастващо безпокойство. Дали не притежаваше особена сила? Мнозина от Онези, които служеха на Майката, твърдяха, че правят магии за да привличат животните и да насочват лова, но никога не беше виждал друг, който да упражнява такъв контрол над животните, че при определен сигнал те да идват при него. Тя притежаваше уникален талант. Беше малко страшничко, но пък каква полза можеше да донесе такъв талант на едно племе! Ловът можеше да стане толкова лесен!

Талут едва беше започнал да се съвзема от шока, когато младата жена отново го порази. Държейки се за гъстата и стърчаща грива на кобилата, тя скочи на гърба и и я яхна. А когато кобилата, с Айла на гръб, се отдалечи покрай реката, огромният мъж зяпна от удивление. Заедно със следващия ги жребец, те препуснаха по склона на хълма и изчезнаха в простиращата се отвъд степ. Учудването, което се четеше в очите на Талут се споделяше и от останалите членове на групата, особено от едно момиченце на дванадесет години. То се промъкна до водача и се облегна на него, сякаш се боеше, че краката няма да го удържат.

— Как го направи тя, Талут? — попита момичето с тих глас, в който се долавяше изненада и страхопочитание, примесени с лек копнеж. — Това малко конче беше толкова близо до мен, че почти можех да го докосна.

Изражението на лицето на Талут се смекчи.

— Ще трябва да попиташ нея Лати. Или, може би, Джондалар — каза той, обръщайки се към високия чужденец.

— И аз не знам със сигурност — отвърна той. — Айла умее да се справя с животните по особен начин. Тя е отгледала Уини от малко конче.

— Уини?

— Нещо подобно — не мога да произнеса по-точно името, което тя е дала на кобилата. Когато Айла го произнася, човек може да си помисли, че самата тя е кон. Жребецът е Рейсър. Аз го нарекох така — тя ме помоли. На зеландонски език това означава някой, който тича бързо. А също и някой, който се старае да бъде най-добър. Когато за пръв път видях Айла, тя помагаше на кобилата да роди жребеца.

— Сигурно е било страхотна гледка! Не мога да си представя, че една кобила би позволила на някого да я доближи в такъв момент — отбеляза един от другите мъже.

Демонстративната езда постигна ефекта, на който се беше надявал Джондалар и той си помисли, че е настъпил подходящият момент да сподели опасенията на Айла.

— Струва ми се, че тя би искала да посети твоя бивак, Талут, но се страхува, че можете да вземете конете и за обикновен дивеч и тъй като те не се боят от хората, биха станали твърде лесна плячка.

— Така си е. Сякаш четеш собствените ми мисли, но на човек просто не може да не му мине това през ума.

Талут наблюдаваше Айла, която се беше появила отново, все още яздейки кобилата. Заприлича му на някакво странно животно — получовек-полукон. Беше доволен, че не се бе натъкнал на тях, без да е предупреден. Мъжеството му… щеше да бъде застрашено. За миг се замисли какво ли изпитва човек, когато язди кон и дали и самият той би представлявал такава изумителна гладка. Сетне, като си представи как би изглеждал, ако яхне някой от твърде ниските, макар и яки степни коне като Уини, едрият мъж се разсмя.

— По-лесно би било аз да вдигна тази кобила, отколкото тя да ме носи на гърба си — каза той.

Джондалар прихна. Не му беше трудно да проследи мисълта на Талут. Няколко души се усмихнаха или разсмяха и Джондалар осъзна, че вероятно на всички им бе минало през ум, че и те биха могли да пояздят някой кон. Странно. И той си беше помислил същото, когато за пръв път видя Айла на гърба на Уини.

Айла беше забелязала изразът на удивление и изненада върху лицата на групичката и ако Джондалар не я чакаше, би продължила направо и би се върнала отново в своята долина. Не и се искаше да среща неодобрителни погледи заради действия, които се смятаха за неприемливи, както и се беше случвало в по-ранните години от живота и. Откак живееше сама бе познала свободата и не желаеше да бъде подлагана на критика за това, че следва собствените си влечения. Беше готова да каже на Джондалар, че ако желае, може да посети бивака на тези хора тя, обаче, щеше да се върне в долината.

Но когато приближи отново и видя Талут, който все още се смееше представяйки си как сам би яхнал коня, тя промени решението си. Беше се научила да цени смеха. Когато живееше с Клана, не и позволяваха да се смее, това изнервяше останалите и ги караше да се чувстват неудобно. Смееше се истински, с глас, само с Дърк, тайно от другите. Именно бебето и Уини я бяха научили да изпитва радост от смеха, но Джондалар бе първият човек, който открито го споделяше с нея.

Тя видя как той свободно се смее с Талут. Джондалар вдигна поглед към нея и и се усмихна, магията на невероятно живите му сини очи докосна една нежна струна в самата и душа и тя откликна с приглушен, топъл звън. Айла почувства как я обзе силна любов към него. Вече не би могла да се върне в долината, ако и той не дойдеше с нея. При самата мисъл да си тръгне без него почувства задушаващо стягане в гърлото и пареща болка от напиращите сълзи.

Докато яздеше към тях, тя забеляза, че макар Джондалар да не беше толкова едър колкото червенокосия мъж, той беше висок почти колкото него и по-едър от останалите трима. В следващия миг осъзна, че единият от тях бе още момче. А онова там май беше момиче. Наблюдаваше групата крадешком, тъй като не и се искаше да се взира в хората открито.

Движенията на тялото и дадоха знак на Уини да спре, след което тя прехвърли крак от другата страна и се плъзна на земята. Талут приближи, предизвиквайки безпокойство и у двата коня, но тя помилва Уини и обгърна с ръка врата на Рейсър. Нуждаеше се от познатото им, успокояващо присъствие не по-малко отколкото те се нуждаеха от нейното.

— Айла от ничий род, — каза той, без да е уверен, че това обръщение е правилно, макар да му се струваше подходящо за тази жена с необичайни способности, — Джондалар твърди, че се боиш да не навредим на конете ти, ако се съгласиш да ни погостуваш. Заявявам пред всички, че докато Талут е водач на Лъвския бивак, нищо лошо няма да се случи на тази кобила или на нейното малко. Бих желал да ни посетиш и да доведеш конете. — Усмивката му стана по-широка, а после премина в смях. — Иначе никой няма да ни повярва!

Едва сега тя се поуспокои, пък и знаеше, че на Джондалар му се иска да откликнат на поканата. Нямаше сериозна причина да откаже. Нещо повече, непринуденият, приятелски смях на огромния червенокос мъж я привличаше.

— Да, аз дойда — каза тя.

Усмихнат, Талут кимна. С интересното си произношение и с удивителната си власт над конете тя беше загадка за него. Коя беше Айла от ничий род?

Айла и Джондалар бяха лагерували край буйната река и същата сутрин, преди да срещнат дружината от Лъвския бивак, бяха решили, че е време да се връщат. Коритото бе прекалено широко и дълбоко и едва ли щяха да преминат на отсрещния бряг безпрепятствено, пък и не си заслужаваше, след като възнамеряваха да поемат по обратния път. Източно от долината, в която Айла беше живяла сама в продължение на три години, степта беше по-достъпна и младата жена не си беше правила труда често да пътува по нелекия и обиколен път на запад, поради което тази местност и беше почти непозната. Въпреки че в началото поеха на запад, нямаха никаква конкретна цел и затова по-късно тръгнаха на север, а след това завиха на изток и се озоваха далеч отвъд местностите, които Айла беше достигала по време на ловните си походи. Джондалар я беше убедил да предприемат това пътешествие с проучвателна цел, така че тя да привикне с дългите разстояния. Искаше да я отведе със себе си у дома, а това беше далеч на запад. Тя беше посрещнала предложението му с неохота — боеше се да напусне долината, в която се чувстваше в безопасност и да заживее с непознати хора на неизвестно място. Въпреки силното си желание да се завърне вкъщи след дългогодишните си пътешествия, той беше приел да прекара зимата с нея в долината. Обратният път щеше да е дълъг и мъчителен, вероятно щеше да продължи цяла година и във всички случаи беше по-добре да тръгнат късно напролет. Беше сигурен, че дотогава ще успее да я убеди да дойде с него. Не желаеше да обмисля никаква друга алтернатива.

Айла го беше намерила пребит и почти мъртъв в началото на топлия сезон, чиито последни дни сега догаряха. Знаеше трагедията, която беше изживял. Докато той се възстановяваше под нейните грижи, между тях се беше зародила любов, макар да им беше нужно дълго време, за да преодолеят бариерите, плод на различния им произход и живот. Все още опознаваха навиците и настроенията си.

Айла и Джондалар приключиха със събирането на стана си и за голяма изненада — и интерес — на чакащите ги хора, вместо да приберат багажа си в раници или торби, които сами да носят, те натовариха провизиите и принадлежностите си на коня. Въпреки че се беше случвало и двамата да яздят силния кон, Айла си помисли, че Уини и жребецът и ще са по-спокойни, ако я виждат. Двамата тръгнаха след групата — Джондалар водеше Рейсър с дълго въже, прикрепено към оглавник, който сам беше изобретил. Уини следваше Айла без видим повод.

Изминаха няколко мили по течението на реката, която пресичаше обширна долина, заобиколена от полегатите склонове на тревиста равнинна площ. По високата до гърдите и обгорена от слънцето трева с натежели зрели семенници пробягваха златисти вълни, следвайки ритъма на студения вятър, който духаше на талази откъм ледниковите масиви на север. Тук-таме в откритата степ се виждаха превити и съсухрени борове и брези, скупчени край потоци и рекички, с жадни корени, търсещи влагата, която сухите ветрове им отнемаха. Тръстиките и остриците край реката бяха все още зелени, въпреки че леден вятър пронизваше оголелите след листопада клони на широколистните дървета.

Поизостанала от групата, Лати от време на време поглеждаше към конете и жената до момента, в който, след един завой на реката, съзряха няколко души. Тогава тя изтича напред, защото искаше първа да съобщи за гостите. Виковете и привлякоха вниманието на хората, които се обърнаха и зяпнаха от изненада.

Появиха се и други. Айла видя, че те излизат от нещо като голяма дупка на брега на реката, вероятно някаква пещера, каквато никога преди не беше виждала. Сякаш беше израстък върху склона, обърнат към реката, но формата му не бе случайна, подобно на скална пещера или землянка. Върху покрива от чимове растеше трева, но отворът беше прекалено гладък, с прекалено правилна форма и изглеждаше странно неестествен — съвършено симетрична арка.

Изведнъж нещо трепна дълбоко в нея и тя разбра. Това не беше пещера и хората не бяха Клан! Не приличаха нито на Иза — единствената майка, която си спомняше, нито на Креб и Брун, които бяха ниски и мускулести, с големи очи, засенчени от гъсти вежди, с изтеглено назад чело и с издадена напред челюст без брадичка. Тези хора приличаха на нея. Бяха като онези, сред които седеше родила.

Майка и, нейната истинска майка, вероятно е изглеждала като някоя от тези жени. Това бяха Другите! А пред нея беше жилището им! Тази внезапно осенила я мисъл породи у нея силно вълнение и известен страх.

Когато пристигнаха в постоянното зимовище на Лъвския бивак, странната двойка — както и още по-странните им коне — бяха посрещнати с мълчание и слисани погледи. После сякаш всички започнаха да говорят едновременно.

— Талут, кого си довел този път?

— Откъде взе тези коне?

— Какво си сторил с тях?

— Как ги задържаш при себе си? — обърна се един от тях към Айла.

— От кой бивак са, Талут?

Шумните групи се скупчиха около тях, водени от непреодолимото желание да разгледат и докоснат и хората, и конете. Айла беше поразена и объркана. Не беше свикнала да вижда толкова много хора. Непривичен и беше и човешкият говор — особено, когато всички приказваха едновременно. Наострила уши, Уини отстъпваше встрани с високо вдигната глава и извит като дъга врат — опитваше се да предпази изплашеното си жребче и да се отдръпне от притискащите ги от всички страни човешки същества.

Джондалар виждаше колко объркана е Айла и колко неспокойни са конете, но не можеше да накара нито Талут, нито останалите да ги разберат. Кобилата се потеше, размахваше опашка и танцуваше в кръг. Накрая не издържа. Изправи се на задните си крака, изцвили обзета от панически страх и внезапно започна да рита с твърдите си копита, принуждавайки хората да отстъпят.

Страданието на Уини привлече вниманието на Айла. Тя я повика по име — подобен на цвилене, успокояващ звук — и и даде знак с жест, който използваше при общуването си с кобилата преди Джондалар да я научи да говори.

— Талут! — рече Джондалар. — Никой не бива да докосва конете докато Айла не позволи! Те слушат само нея. Кротки са, но кобилата става опасна, когато я предизвикат или смята, че заплашват малкото и. Някой може да пострада.

— Отдръпнете се. Чухте какво каза — избоботи Талут гръмогласно, принуждавайки всички да замълчат.

Когато хората и конете се поуспокоиха, той продължи с по-естествен глас:

— Тази жена се казва Айла. Обещах и че нищо няма да се случи на конете, ако ни посетят. Обещах като водач на Лъвския бивак. Това е Джондалар от Зеландониите роднина е на стопанина на Толи — брат му е — обясни едрият мъж и додаде със самодоволна усмивка: — Талут доведе гости!

Хората поклатиха глави одобрително. Бяха ги заобиколили. Взираха се в пришълците с неподправено любопитство, но се стараеха да останат настрана от обхвата на твърдите конски копита. Дори да си тръгнеха в този миг, чужденците вече бяха събудили интереса на групата и бяха дали обилен материал за обсъждане през идните години. По време на Летните събирания се беше разнесла мълвата за двама пришълци, дошли по техните земи, които живеели с речните хора на югозапад. Мамутоите търгуваха с Шарамудоите и тъй като Толи от техния род си бе избрала мъж от речните люде, Лъвският бивак бе обзет от още по-голямо любопитство. Съвсем не бяха очаквали, че някой от чуждоземните ще се появи в бивака им, при това придружен от жена с някаква магическа власт над конете.

— Добре ли си? — обърна се Джондалар към Айла.

— Изплашиха Уини и Рейсър. Хората винаги ли говорят така наведнъж? Всички заедно — и мъже, и жени. Объркват ме и са толкова шумни как разбираш какво казва всеки? Може би трябваше да се върнем в долината.

Бе обгърнала с ръце врата на кобилата и се бе притиснала о нея, като не само успокояваше животното, но и самата тя диреше утеха от него.

Джондалар знаеше, че безпокойството на Айла е почти толкова силно, колкото това на конете. Тя беше потресена от напиращите шумни хора. Може би не бива да остават задълго. Вероятно би било по-добре да започнат с по двама-трима души, докато тя отново свикне с хората от собствения си род. Чудеше се обаче какво ще прави, ако това не стане. Както и да е, вече са дошли. Ще почака и ще види.

— Понякога хората говорят високо и едновременно. Но най-често приказват един по един. Пък и мисля, че вече ще внимават с конете, Айла — каза и той, когато тя започна да разтоварва кошниците с багаж, привързани от двете страни на животното с хамут, който сама бе направила от кожени ремъци.

Докато тя беше заета, Джондалар дръпна Талут настрана и тихо му обясни, че и конете, и Айла са малко неспокойни и че ще им трябва време, за да свикнат с всички.

— По-добре е да ги оставят на мира известно време.

Талут разбра и обиколи хората от Бивака като поговори с всеки. Те се пръснаха и се захванаха с други задачи — приготвяне на храна, обработка на кожи и направа на сечива, така че да могат да наблюдават по-дискретно. Пък и нещо ги глождеше. Чуждоземците бяха интересни, но една жена с такава покоряваща магическа сила би могла да стори нещо неочаквано.

Само няколко деца останаха да наблюдават с жив интерес мъжа и жената, които разопаковаха багажа си, но Айла нямаше нищо против. Не беше виждала деца от години — още от времето, когато беше напуснала Клана — и затова ги разглеждаше със същото любопитство, с което те се взираха в нея. Свали хамута и оглавника на Рейсър, сетне потупа и погали първо Уини, а след нея и Рейсър. Когато почеса и прегърна нежно жребчето, тя вдигна поглед и забеляза, че Лати не откъсва изпълнените си с копнеж очи от младото животно.

— Искаш ли докоснеш кон? — попита Айла.

— Може ли?

— Ела. Дай ръка. Аз покаже.

Тя взе ръката на Лати и я постави върху гъстата и рунтава козина на почти порасналия кон. Рейсър обърна глава, подуши момичето и се отърка о него.

Девойчето възнагради Айла с усмивка на благодарност.

— Хареса ме!

— Обича и чешеш — додаде Айла и показа на детето на кои места жребецът обича да го чешат.

Очарован от вниманието, Рейсър показваше задоволството си, а Лати беше извън себе си от радост. Жребецът я привличаше от самото начало. Айла се обърна с гръб към тях, за да помогне на Джондалар и не забеляза приближаването и на друго дете. Когато се извърна, дъхът и секна и тя усети как кръвта и се дръпна от лицето и.

— Може ли и Ридаг да пипне кончето? — попита Лати. — Той не може да говори, но знам, че му се иска.

Ридаг винаги предизвикваше изненада у хората. Лати беше свикнала с тази реакция.

— Джондалар! — прошепна Айла с дрезгав глас. — Това момче би могло да е мой син! Прилича на Дърк!

Той се обърна и, смаян и изненадан от гледката, разтвори широко очи. Пред него стоеше дете на смесени духове.

Плоскоглавците, онези, които Айла винаги наричаше Кланът, се смятаха от повечето хора за животни и за мнозина такива деца бяха „уродливи“ — полуживотни-получовеци. Когато за пръв път узна, че Айла е родила син на смесени духове, той бе слисан. На майката на такова дете обикновено се гледаше като на по-низше същество, което прокуждаха от страх да не привлече отново злия животински дух и да предизвика раждането на такива уродливи същества и от други жени. Някои хора дори не искаха да признаят тяхното съществуване и за него беше повече от неочаквано да се натъкне на такова същество тук, сред хората. Бе поразен. Откъде се беше взело това момче?

Айла и детето бяха вперили погледи един в друг и не забелязваха нищо около себе си. „Слабо е за човек наполовина от Клана“ — помисли си Айла. — „Техните хора обикновено са мускулести и с едър кокъл.“ Дори Дърк не беше толкова слаб. „И е болнав“ — забеляза Айла с опитното си око на знахарка. Проблем по рождение, със силния мускул в гърдите, който пулсира и тупти, карайки кръвта да се движи, предположи тя. Но Айла долови тези факти без да мисли вгледа се в лицето и главата на детето, за да определи приликите и разликите между сина си и него.

Големите му и интелигентни кафяви очи бяха като тези на Дърк, дори изразът им беше същият — излъчваха древна мъдрост, несъизмерима с възрастта му прониза я силна болка, примесена с копнеж, а в гърлото и заседна буца, но по лицето на момчето се четеше и мъка, и страдание, не непременно физическо, каквото Дърк не беше изпитвал. Обзе я чувство на състрадание. След като го разгледа внимателно, тя реши, че веждите на детето са по-малко изпъкнали. Макар да беше едва тригодишен, когато го остави, Дърк вече имаше добре оформени костни издатъци над очите. Очите и изпъкналите вежди на Дърк бяха типични за Клана, но челото му бе като това на детето — не изтеглено назад и плоско като на хората от Клана, а високо и сводесто като нейното.

После мислите и се отклониха в друга посока. „Сега Дърк трябва да е на шест години“ — припомни си тя, — „достатъчно голям, за да придружава мъжете, упражняващи се да боравят с ловните си оръжия. Но Брун ще го учи да ловува, не Брод“. При спомена за Брод я обзе гняв. Не можеше да забрави как синът на стопанката на Брун, бе таил омраза към нея и как бе успял, воден от чиста злоба, да и отнеме рожбата и да я принуди да напусне Клана. Болката от спомена я проряза като нож и тя затвори очи. Не искаше да повярва, че никога няма да види сина си отново.

Отвори очи, погледна отново Ридаг и въздъхна дълбоко.

„На колко ли години е това момченце? Дребничко е, но на възраст сигурно е горе-долу колкото Дърк“ — помисли си тя, сравнявайки ги отново. Ридаг имаше светла кожа, а косата му беше тъмна и къдрава, макар и малко по-светла и мека от гъстата тъмнокестенява коса, която се срещаше по-често в Клана. Айла забеляза, че детето и синът и се отличават най-много в брадичката и врата. Синът и имаше дълъг врат като нейния — понякога, за разлика от другите бебета в Клана, той се задавяше с храна — и вдадена навътре, но ясно изразена брадичка. Момчето имаше типичен за Клана къс врат и издадена напред челюст. Тогава си спомни. Лати беше казала, че то не може да говори.

Изведнъж тя прозря истината за живота на това дете. Едно нещо беше петгодишно момиченце, загубило близките си при земетресение и намерено от клан, чиито членове не можеха да учленяват добре, да научи езика на знаците, на който те общуваха. Съвсем друго нещо бе да живееш сред говорещи, хора и да не можеш да учленяваш. Тя си спомни колко потисната се чувстваше в началото, когато не можеше да контактува с хората, които я бяха прибрали и как и беше още по-трудно да накара Джондалар да я разбере, преди отново да се научи да говори. А какво щеше да стане, ако и липсваше способността да усвоява реч?

Тя направи знак на момчето — обикновен жест за поздрав, един от първите, които беше научила навремето. В очите на момчето проблесна вълнение, а после то поклати объркано глава. Тя разбра, че никой не го бе учил да разговаря с жестове като хората от Клана, но в съзнанието му вероятно бе останала следа от спомен за тези хора. Беше сигурна, че за миг то разпозна сигнала.

— Може ли Ридаг да пипне кончето? — попита отново Лати.

— Да — отвърна Айла и го хвана за ръка. „Толкова е слабичък и крехък“ — помисли си тя и в този миг осъзна всичко останало. Момченцето не можеше да тича като другите деца. Не можеше да играе обикновените буйни игри. Можеше само да ги наблюдава и да си мечтае. С израз на нежност, каквато Джондалар не беше забелязвал преди, Айла вдигна момчето и го постави на гърба на Уини. После даде сигнал на коня да я последва и бавно обиколи с тях бивака. Разговорите утихнаха, всички прекратиха заниманията си и се вторачиха в Ридаг, който седеше на коня. Въпреки че вече говореха за язденето на коне, никой освен Талут и хората, които ги бяха срещнали край реката, не беше виждал преди ездач върху кон. И през ум не им беше минавало, че е възможно.

От странното жилище излезе едра жена от майчински тип и щом зърна Ридаг върху коня, който бе застрашил живота и размахвайки копита до главата и, първата и реакция беше да му се притече на помощ. Но когато приближи, тя долови драматизма на безмълвната сцена.

По лицето на детето бе изписано учудване и възторг. Колко пъти беше наблюдавал другите деца, изпълнен с желание, но лишен от възможността да се включи в заниманията им поради своята слабост или различията помежду им! Колко пъти беше мечтал да стори нещо, заради което да му се възхищават или да му завиждат! За пръв път сега, когато седеше върху коня, всички деца от бивака и всички възрастни го гледаха завистливо.

Жената, дошла откъм жилището, видя всичко това и се зачуди: „Наистина ли пришълката е разбрала момчето толкова бързо? И го е приела така лесно?“ После забеляза как Айла гледа Ридаг и осъзна, че действително беше така.

Айла видя как жената се взря в нея изпитателно, а сетне се усмихна. Тя също и отвърна с усмивка и спря до нея.

— Ти много зарадва Ридаг — каза жената, протягайки ръце, за да поеме момчето, когато Айла го свали от коня.

— Дреболия — отвърна Айла.

Жената кимна.

— Казвам се Нези — представи се тя.

— Моето име е Айла.

Двете жени се вгледаха една в друга, като всяка преценяваше събеседницата си — не враждебно, а опипвайки почвата за бъдещите си взаимоотношения.

В главата на Айла се въртяха някои въпроси във връзка с Ридаг, но тя се колебаеше да ги зададе, защото не знаеше доколко е удачно. Дали Нези е майка на момчето? Ако е така, защо е родила дете на смесени духове? Айла отново се блъскаше над въпроса, който я мъчеше още от раждането на Дърк. Как се поставяше начало на живота? Жената разбираше, че го носи в себе си едва когато тялото и започнеше да се променя с растежа на бебето. А как влизаше в утробата и?

Креб и Иза вярваха, че се зачева нов живот, когато жената погълне духа на тотема на мъжа. Джондалар смяташе, че Великата Майка Земя смесва духовете на мъжа и жената и ги поставя във вътрешността на жената, при което тя забременява. Но Айла имаше свое собствено мнение. Когато забеляза у сина си някои от своите черти и някои от тези на Клана, тя осъзна, че в утробата и бе започнал да расте живот едва след като Брод бе проникнал в нея насила.

Споменът я накара да потрепери, но тъй като беше твърде болезнен, не можеше да го забрави и беше започнала да вярва, че има някаква връзка между поставянето на мъжкия орган на мястото откъдето се раждаха бебетата и зачеването на живота във вътрешността на жената. Когато сподели мислите си с Джондалар той сметна идеята и за странна и се опита да я убеди, че животът се създава от Майката. Тя с учудване установи, че не беше му повярвала докрай. Айла бе израснала сред хората от Клана и бе една от тях, макар да изглеждаше различна. Стореното от Брод и беше противно, но той просто упражняваше правата си. А как ли е могъл човек от Клана да насили Нези?

Мислите и бяха прекъснати, от пристигането на друг малък ловен отряд. Когато един от мъжете приближи и дръпна назад качулката си, Айла и Джондалар зяпнаха от изненада. Човекът беше кафяв! Кожата му бе оцветена в наситено меко кафяво. Цветът му бе почти същия като този на Рейсър и беше твърде рядък дори и за кон. Никой от тях не беше виждал човек с кафява кожа.

Косата му беше черна, на гъсти твърди къдрици, които образуваха вълнеста шапка, напомняща козината на дива коза. Очите му също бяха смолисти и искряха от удоволствие, когато им се усмихна, разкривайки блестящи бели зъби и розов език, контрастиращи с тъмната му кожа. Знаеше, че видът му предизвиква объркване у хората, които го виждаха за пръв път и това го забавляваше.

Иначе беше съвършено обикновен човек — среден на ръст, само с няколко сантиметра по-висок от Айла, със съразмерно телосложение. Но стегнатата му енергичност, пестеливите му движения и непринудената му самоувереност създаваха впечатление за човек, който знае какво иска и преследва целта си, без да губи време. Когато видя Айла, очите му заблестяха още по-силно.

Погледът му подсказа на Джондалар, че Айла го привлича. Дълбоки бръчки прорязаха челото на пришълеца и му придадоха намръщен вид, но русокосата жена и тъмнокожият мъж не забелязаха нищо. Тя бе пленена от непознатата и необичайна пигментация на мъжа и се взираше в него с невъзмутимото любопитство на дете. Той бе привлечен колкото от наивната невинност на нейната реакция, толкова и от красотата и.

Внезапно Айла осъзна, че е вторачила поглед в мъжа, изчерви се силно и сведе очи. От Джондалар знаеше, че няма нищо непристойно в това мъж и жена да се гледат открито, но за хората от Клана такава постъпка издаваше не просто липса на учтивост — тя бе обидна, особено, ако взиращият се човек беше жена. Причина за смущението и беше нейното възпитание, обичаите на Клана, внушавани и многократно от Креб и Иза, за да стане по-приемлива за останалите.

Но очевидното и смущение само подклаждаше интереса на тъмнокожия мъж. Той често беше обект на необичайно внимание от страна на жените. Първоначалната им изненада от външния му вид сякаш ги подтикваше да любопитстват дали не се отличава и с нещо друго. Понякога той се чудеше дали по време на Летните събирания всяка жена трябваше действително сама да се убеди, че той е мъж като всички останали. Не че имаше нещо против, но реакцията на Айла го заинтригува не по-малко, отколкото цветът на кожата му възбуди нейния интерес. Струваше му се необичайно поразително красива зряла жена да се изчервява свенливо като момиче.

— Ранек, запозна ли се с нашите гости? — провикна се Талут, приближавайки към тях.

— Още не, но очаквам… с нетърпение.

Когато чу гласа му, Айла вдигна глава и срещна изпълнения с желание и тънък хумор поглед на меките му черни очи. Той проникна дълбоко в нея и докосна кътчето, до което само Джондалар бе имал достъп. Тялото и откликна с неочаквана тръпка, която я накара леко да затаи дъх и да разтвори широко сиво-сините си очи. Мъжът се наведе напред, готов да поеме ръцете и но преди да бъде извършено обичайното представяне, високият чужденец пристъпи между тях и, силно намръщен, протегна напред двете си ръце.

— Аз съм Джондалар от Зеландониите — представи се той. — Жената, с която пътувам, е Айла.

Нещо бе обезпокоило Джондалар, Айла бе сигурна в това, нещо, свързано с тъмния мъж. Тя умееше да разгадава значението на позите и стойките и внимателно бе наблюдавала Джондалар, търсейки ориентири за собственото си поведение. Но езикът на тялото, с който си служеха говорещите хора, беше много по-слабо изразителен от този на Клана, където се общуваше с жестове и тя все още не се доверяваше на възприятията си. Понякога и беше по-лесно да разбере тези хора, а друг път, както при сегашната внезапна промяна, в отношението на Джондалар, това и се удаваше по-трудно. Знаеше, че е ядосан, но не можеше да си обясни защо.

Мъжът хвана ръцете на Джондалар и ги разтърси силно.

— Аз съм Ранек, приятелю, най-добрият, макар и единствен резбар на Лъвския бивак от рода на Мамутоите — изрече той със самоупрекваща се усмивка, а сетне додаде — Когато се движиш с такава красива спътница, би трябвало да очакваш, че тя ще привлича вниманието върху себе си.

Сега беше ред на Джондалар да се смути. Дружелюбното отношение и прямотата на Ранек го накараха да се почувства глупак и го върнаха към болезнения спомен за брат му. Тонолан се държеше със същата дружелюбна самоувереност и винаги правеше първата крачка, когато срещнеха хора по време на пътешествието си. Джондалар се разстройваше, когато постъпеше глупаво — винаги беше така, а и не му се искаше отношенията му с новите му приятели да започват с неприятности. Най-малкото, беше се показал невъзпитан.

Но внезапният му гняв го бе изненадал и го бе сварил неподготвен. Парещата ревност беше ново чувство, което изпитваше за пръв път и което не беше очаквал. Дори веднага би отрекъл, че е така, но облеченият с кожи висок и красив мъж с непреднамерен и непреодолим чар, бе чувствителен и имаше по-голям опит с жени, които ревниво се домогваха до вниманието му.

„Защо ли се дразня, че някакъв мъж е погледнал Айла?“ — помисли си той. Ранек беше прав — той трябваше да го очаква при нейната красота. Пък и тя имаше право на свой собствен избор. Това, че Джондалар беше първият себеподобен мъж, когото бе срещнала, не означаваше, че тя няма да изпитва влечение и към други. Айла видя как той се усмихна на Ранек, но забеляза, че раменете му все още бяха напрегнати.

— Ранек винаги говори шеговито за това си умение, макар да не отрича другите си способности — обясняваше Талут докато ги водеше към необикновената пещера, приличаща на пръстен израстък върху брега. — По това си приличат с Уимез, въпреки че нямат много общи черти. Уимез признава умението си да прави сечива със същата неохота, с която този син на неговото огнище говори за резбата си. Ранек е най-добрият резбар сред всички Мамутои.

— Имате майстор, който прави сечива? И дяла кремък? — попита Джондалар, изпълнен със задоволство и надежда. Моментната пареща ревност бе отминала при мисълта, че ще срещне друг човек, запознат с неговия занаят.

— Да, при това също най-добрият. Лъвският бивак е известен. Имаме най-добрия резбар, най-добрия майстор на инструменти и най-стария Мамут — заяви водачът.

— И достатъчно огромен водач, за да накара всеки да се съгласи, без значение дали му вярва или не — отбеляза Ранек с пресилена усмивка.

Талут също му се усмихна широко — позната му беше склонността на Ранек да отклонява хвалбите за резбарските му умения като подхвърля остроумни забележки. Но това не накара Талут да престане да се хвали. Той беше горд със своя бивак и без колебание го показваше на всички.

Айла наблюдаваше как изкусно общуват двамата мъже — по-възрастният внушителен гигант с огненочервена коса и светлосини очи и тъмнокожият стегнат мъж — и разбра, че те са обединени от дълбока привързаност и преданост един към друг, макар да бяха пълни антиподи. И двамата бяха Ловци на мамути, и двамата принадлежаха към Лъвския бивак и племето на Мамутоите.

Вървяха към сводестия проход, който Айла бе забелязала преди. Той сякаш водеше към могила или може би поредица от хълмчета, сгушени върху склона с изглед към голямата река. Айла бе видяла как през него минават влизащи и излизащи хора. Разбираше, че това вероятно е пещера или някакво друго жилище, сякаш изцяло направено от пръст — силно набита, с петна от растяща върху нея трева, най-гъста в долната част и отстрани. Жилището се вписваше така добре в пейзажа, че ако не беше входът, човек трудно би могъл да го отличи от околната му среда.

Като се вгледа по-внимателно, тя забеляза, че закръгленият връх на хълма служеше като хранилище за някои любопитни оръдия на труда и вещи. После погледът и се спря върху един предмет точно над прохода и дъхът и спря.

Беше череп на пещерен лъв!