Ловци на мамути

21

По твърдата земя съзвучно трополяха копитата на два коня. Айла се беше навела плътно до врата на кобилата, примижала срещу вятъра, който пронизваше лицето и. Тя яздеше с лекота и движенията на коленете и хълбоците и с които управляваше коня, бяха в пълен синхрон с мощните пулсиращи мускули на галопиращото животно. Усети промяна в ритъма на съседните копита и погледна към Рейсър. Беше напред, но показвайки безпогрешни признаци на умора, започваше да изостава. Тя постепенно накара Уини да спре, и младият жребец стори същото. Конете сведоха глави, обгърнати в облаци пара от собственото им запъхтяно дишане. И двете животни бяха уморени, но бяха направили добър преход.

Седнала с изправен гръб, отскачайки плавно в такт с походката на коня, Айла се насочи към реката със спокойно темпо като се наслаждаваше на възможността да бъде на открито. Беше студено, но много красиво, ярката слънчева светлина се подсилваше от искрящия лед и белотата — последица от неотдавнашната снежна буря.

Нея сутрин, веднага щом излезе от землянката, Айла реши да направи един дълъг преход с конете. Самият въздух я мамеше навън. Изглеждаше по-лек, сякаш бе освободен от гнетящ товар. Реши, че студът не е така силен, макар че видимо нищо не се бе променило. Ледът бе все така стегнат, миниатюрните топчици сняг, навивани от вятъра, бяха все така твърди.

Айла не притежаваше средство, което да и покаже убедително, че температурата се е повишила и вятърът духа с намалена сила, но бе доловила известни промени. Макар не можеше да се приеме и за интуиция, за усещане, в действителност това бе изострена чувствителност.

За хората, които живееха в изключително студени климатични пояси, дори най-слабото омекване на времето беше осезаемо и често се посрещаше с изблик на добри чувства. Още не беше пролет, но безжалостната хватка на сковаващия студ се беше поотпуснала и слабото, но забележимо затопляне, което беше настъпило, обещаваше, че живата природа отново ще се раздвижи.

Усмихна се, когато младият жребец препусна в тръс напред с гордо извита глава и вирната опашка. Все още мислеше за Рейсър като за бебето, за чието раждане беше помогнала, но той вече не беше малко конче. Макар че все още не се бе налял съвсем, той бе по-голям от майка си и умееше да се надбягва. Жребецът обожаваше бясното препускане и беше бърз. Имаше разлика в маниера на препускане на двата коня. Рейсър беше несъмнено по-бърз от майка си на къси разстояния, лесно взимаше преднина пред нея още в началото, но Уини бе по-издръжлива. Тя можеше да препуска по-продължително и ако се надбягваха на по-дълго разстояние, тя неизбежно го настигаше и изпреварваше.

Айла слезе от кобилата, но за миг се спря преди да отметне завесата и да влезе в землянката. Често бе използвала конете за претекст да излезе навън и тази сутрин бе особено доволна, че времето бе подходящо за дълъг преход. Колкото и да бе щастлива, че отново има свой народ, който я приема с открито сърце и я приобщава към своя живот, от време на време тя изпитваше нужда да остане сама. Тази потребност се проявяваше с най-голяма сила, когато се чувстваше несигурна и когато неразрешени недоразумения усилваха напрежението в живота и.

Фрали прекарваше много от времето си в Огнището на Мамута с младите хора, което все повече дразнеше Фребек. До Айла бяха достигнали някои доводи от Огнището на Жерава или, по-скоро, възбудени тиради на Фребек, който се оплакваше от отсъствията на Фрали. Тя знаеше, че не му се нрави Фрали да се сприятелява с нея и беше сигурна, че бременната жена ще започне да страни от нея, само да има мир. Това безпокоеше Айла, особено откакто Фрали и бе доверила, че понякога има кръвотечение. Айла я беше предупредила, че може да загуби бебето, ако не си почива и бе обещала да и приготви цяр, но сега, когато Фребек неодобрително се навърташе наоколо, щеше да бъде по-трудно да я лекува.

Към всичко това се прибавяше и все по-голямото объркване, което Джондалар и Ранек предизвикваха у нея. По-рано Джондалар се бе държал хладно, но напоследък б започнал да се връща към обичайното си поведение. Преди няколко дни Мамут го беше помолил да дойде, за да поговорят за някакво конкретно сечиво, което старецът бе измислил, но шаманът беше зает през целия ден и намери време да обсъди идеята си едва вечерта, когато младежите обикновено се събираха в Огнището на Мамута. Макар да седяха чинно настрана, смехът и закачките им се чува съвсем ясно.

Ранек беше по-настойчив от всякога и напоследък, под прикритието на шеги и закачки, настойчиво подканяше Айла отново да сподели леглото му. На нея все още и беше трудно да му откаже категорично; мълчаливото подчинение на желанията на мъжа и бе твърде силно втълпено, за да може лесно да го преодолее. Смееше се на шегите му — все повече проумяваше хумора, дори случаите, когато той прикриваше сериозни намерения — но умело отбягваше подразбираща се покана на фона на дружен смях за сметка на Ранек. Той също се смееше, наслаждавайки се на остроумието и и неподправеното му приятелство я привличаше. С него тя чувстваше добре.

Мамут забеляза, че и Джондалар се усмихна и кимна одобрително. Каменоделецът избягваше младежките събирания, като само от разстояние наблюдаваше приятелски закачки и шеги, тъй като смехът засилваше ревността му. Не знаеше, че веселото настроение често бе подклаждано отказите на Айла да откликне на поканите на Ранек, макар това бе добре известно на Мамут.

На другия ден Джондалар и се усмихна, за пръв път толкова време, помисли си Айла, но усети как дъхът и спря и сърцето и заби бързо. През следващите дни той започна се прибира в огнището по-рано, без непременно да изчаква да заспи. Макар че Айла все още не изпитваше желание да му се хвърли на врата, а той се колебаеше да скъси дистанцията помежду им, тя започваше да таи надежда, че Джондалар преодолява онова, което го бе гнетило. Но тя не смееше да се надява силно.

Айла пое дълбоко дъх, след това дръпна тежката завеса и я задържа вдигната, за да минат конете. След като изтърси връхната си дреха и я окачи на една кука, тя влезе вътре. Като никога Огнището на Мамута беше почти празно. Там беше само Джондалар, който разговаряше с Мамут. Стана и драго, макар че бе изненадана, и това я накара да разбере колко малко го бе виждала напоследък. Тя се усмихна и се завтече към тях, но неприятната гримаса на Джондалар изтри усмивката от лицето и. Не изглеждаше особено радостен, че я вижда.

— Цяла сутрин те няма! — изтърси той. — Не знаеш ли, че е опасно да излизаш сама? Тревожиш хората. Още малко и щяха да излязат да те търсят.

Не каза, че именно той е бил разтревоженият, нито че именно той е имал намерение да тръгне да я търси.

Злобата му смути Айла.

— Не бях сама. С мен бяха Уини и Рейсър. Изведох ги на разходка. Имаха нужда от нея.

— Не трябваше да излизаш в такова студено време. Опасно е да си навън сама — каза той, някак примирено, поглеждайки към Мамут, надявайки се той да го подкрепи.

— Казах, че не бях сама. С мен бяха Уини и Рейсър, а навън е приятно, слънчево, и не е чак толкова студено. — Тя беше объркана от гнева му, без да разбира, че зад него се крие страх за безопасността и, който бе почти непоносим. — Джондалар, и друг път съм излизала сама през зимата. Та кой мислиш е излизал с мен, когато живеех в долината?

„Права е — помисли си той. — Тя знае как да се пази. Би трябвало да спра да и нареждам къде и кога може да ходи. Мамут не изглеждаше твърде обезпокоен, когато го попитах къде е Айла, а тя е дъщеря на неговото огнище. Трябваше да обърна повече внимание на стария шаман“ — помисли си Джондалар и се почувства глупаво, сякаш бе вдигнал врява за нищо.

— Ъ-ъ…, ами, аз по-добре да ида да видя конете — смотолеви Джондалар като отстъпваше заднешком и бързаше да влезе в пристройката.

Айла гледаше как той се отдалечава н си мислеше дали Джондалар не смята, че тя не се грижи за животните. Беше объркана и разстроена. Беше и невъзможно да го разбере.

Мамут внимателно я наблюдаваше. Страданието и обидата и личаха ясно. Защо винаги се получаваше така, че хората, които са обвързани един с друг, толкова трудно проумяват собствените си проблеми? Той бе склонен да се заеме с тях и да ги накара да проумеят онова, което бе очевидно за всички, но се въздържа. Вече бе направил толкова, колкото бе сметнал за необходимо. Още от самото начало бе усетил скрито напрежение в мъжа от Зеландониите, и беше убеден, че проблемът не е толкова очевиден, колкото изглежда. Най-доброто разрешение бе да ги остави да го разрешат сами. Ще имат много по-голяма полза от опита, който ще придобият, ако сами стигнат до решението. Но той би могъл да насърчи Айла да разговаря с Джондалар за тях или, най-малкото, да и помогне да избере онова, което сама предпочита и да опознае собствените си желания и скрити възможности.

— Айла, какво каза, че навън вече не е така студено ли? — попита Мамут.

Трябваше да минат няколко мига, за да може въпросът му да достигне до съзнанието и през лабиринта от мисли, които я тревожеха в момента.

— Какво? А…да. Струва ми се, че да. Не изглежда по-топло, но сякаш не е чак толкова студено.

— Чудех се кога Тя ще строши гръбнака на зимата — каза Мамут. — Мислех, че моментът вече наближава.

— Да строши гръбнака? Не разбирам.

— Просто така се казва, Айла. Седни, ще ти разкажа една зимна приказка за Великата Благодатна Земя Майка, която е сътворили всичко живо — каза старецът с усмивка.

Айла, седна до него на рогозката край огнището.

— В една голяма битка Земята Майка взела животворната сила от Хаоса, който е студена и неподвижна празнота, като смъртта, и от нея Тя сътворила живот и топлина, но Майката винаги трябва да се бори за живота, който е създала. Когато настъпва студеният сезон, ние знаем, че това е началото на борбата между Благодатната Земя Майка, която защитава топлия живот, и студената смърт на Хаоса, но най-напред Тя трябва да се погрижи за Своите деца.

Приказката започна да увлича Айла и тя подканващо се усмихна.

— Какво прави Тя, за да се погрижи за Своите деца?

— Някои приспива, други облича топло, за да се предпазят от студа, а трети подканва да съберат храна и да се скрият. Колкото по-студено става, толкова повече изглежда, че смъртта започва да побеждава. Майката бива оттласквана все по-далеч. В дълбините на студения сезон, когато Майката води битка на живот и смърт, нищо не се движи, нищо не се променя, всичко изглежда мъртво. За нас, ако нямаме топло убежище и складирана храна, смъртта би спечелила битката през зимата; понякога, когато борбата е по-дълга от обичайното, това се случва. Тогава всеки избягва да излиза навън. Хората майсторят разни неща, разправят си истории, разговарят помежду си, но не се движат много-много и спят повече. Затова зимата се нарича „малката смърт“.

Най-сетне, когато студът Я притисне максимално, Тя оказва съпротива. Натиска и натиска, докато строши гръбнака на зимата. Това означава, че пролетта ще се върне, но още не е настъпила. Майката е водила дълга битка и Тя трябва да отдъхне, преди отново да създаде живот. Но вече знаем, че Тя е спечелила битката. Ароматът на победата се носи във въздуха, долавя се.

— Така е! Наистина го усетих, Мамут. Ето защо трябваше да изведа конете на разходка. Майката строши гръбнака на зимата! — възкликна Айла. Разказът на шамана сякаш даде най-точно обяснение на състоянието и.

— Мисля, че е време да го отпразнуваме, какво ще кажеш?

— О, да. И аз така мисля!

— А дали ще имаш желание да ми помогнеш с приготовленията? — Изчака само толкова, колкото Айла да кимне. — Все още не всички усещат Нейната победа, но скоро ще я забележат. Можем и двамата да следим за признаците и да решим кога е най-подходящият момент за празненството.

— Какви признаци?

— Когато животът започне да се пробужда отново, всеки човек го чувства по различен начин. Някои изпитват радост и искат да излязат навън, но все още е доста студено и затова те стават нервни, раздразнителни. Те искат да се уверят в трепетите на живота вътре в себе си, но все още предстоят много големи бури. Зимата знае, че окончателно е загубила битката, затова по това време на годината става най-ядовита, а хората го усещат и също се ядосват. Радвам се, че ти ми даде знак. От този момент до пролетта хората ще бъдат още по-неспокойни. Мисля, че ще го усетиш, Айла. Тогава става най-доброто празненство. То дава повод на хората да изразят радостта си, вместо гнева си.

„Знаех, че ще забележи“ — помисли си Мамут, когато я видя намръщена. — „Аз едва бях започнал да усещам разликата, а тя вече я беше уловила. Знаех, че е надарена, но способностите и все още ме удивляват и съм сигурен, че още не съм ги открил напълно. Знам ли — нейният потенциал може да се окаже много по-голям от моя. Какво каза тя за онзи корен и церемонията с мог-ърите? Ще ми се да я подготвя… ловната церемония на Клана! Тя ме промени, последиците бяха страхотни. Все още ги изживявам. Тя също е изживяла нещо по-особено… дали то не я е променило? Дали не е подсилило природните и способности? Чудя се… Пролетният фестивал, дали ще е твърде рано да се използва коренът отново? Може би трябва да изчакам, докато тя отработи с мен Празненството за счупването на гръбнака на зимата… или следващото… ще има много тържества от сега до пролетта…“

Диджи мина по пътеката към Огнището на Мамута, облечена в дебели връхни дрехи.

— Айла, така се надявах да те открия! Искам да проверя онези капани, които заложих, за да видя дали са се хванали бели лисици, та да украся с техните кожи анорака на Бранаг. Искаш ли да дойдеш с мен?

Айла, която току-що се бе пробудила, погледна към полуотворения димоотвод.

— Наистина изглежда хубаво навън. Я да се облека.

Тя отметна завивките, седна, протегна се и се прозя, после отиде в преграденото със завеса пространство до пристройката за конете. Мина покрай един нар, на който спяха половин дузина деца, налягали на купчина едно върху друго, като котило вълчета. Видя, че големите кафяви очи на Ридаг се отвориха и му се усмихна. Той отново ги затвори и се сгуши между най-малкото дете, Нуви, която беше почти на четири години, и Ръги, която наближаваше осем. Крисавек, Брайнан и Туси също бяха в купчината, а наскоро Айла беше видяла, че и най-малкото дете на Фрали — Ташер, който още нямаше три години, също започваше да забелязва другите малчугани. Лати, която бе почти жена, все по-малко играеше с тях.

Децата бяха предмет на разточително глезене. Можеха да се хранят и спят където и когато поискат. Рядко съблюдаваха териториалните обичаи на възрастните; цялата землянка беше тяхна. Можеха да ангажират вниманието на възрастни членове на бивака и това често бе посрещано като интересно развлечение; никой не бързаше за никъде. Накъдето и да се насочеха децата, водени от своите интереси, винаги имаха на разположение някой зрял член на групата, който да им окаже помощ или да им даде разяснения. Ако искаха да съшиват кожи, даваха им инструментите, парче кожа и конци. Ако искаха да правят каменни сечива, получаваха парчета кремък и каменни или костени чукове.

Бореха се и се търкаляха, измисляха игри, които често бяха варианти на заниманията на възрастните. Правеха си собствени малки огнища и се учеха да използват огън. Преструваха се, че ловуват, като намушкваха с копия парчета месо от хладилните хранилища и ги готвеха. Когато играта на „огнище“ стигаше до имитиране на половите сношения на техните родители, възрастните се усмихваха снизходително. Нищо от нормалния живот не бе обявено за скрито или потискано; всичко това бе необходимо обучение за превръщането на децата във възрастни. Единственото табу беше насилието, особено прекомерното и излишното.

Живеейки така задружно, те се бяха научили, че нищо не може да разруши един Бивак или народ, както насилието, особено, когато бяха принудени да живеят в затвореното пространство на землянката през дългите студени зими. Случайно или преднамерено, всеки обичай, всички нрави условности или практически действия, дори и да не бяха пряко насочени към това, целеха свеждането на насилието до минимум. Разрешеното поведение допускаше широк обхват от индивидуални различия при дейности, които по нравило не водеха до насилие или които биха могли да бъдат приемлив отдушник за силни емоции. Подпомагаше се развитието на личните умения. Насърчаваше се търпимостта; към завистта и ревността се проявяваше разбиране, но не и подкрепа. Като алтернативи активно се използваха състезанията и споровете, но те приемаха формата на строго контролирани ритуали, ограничени в определени рамки. Децата бързо научаваха основните нравила. Крещенето беше допустимо, но не и размяната на удари.

След като Айла провери големия мях за вода, тя пак се усмихна на спящите деца, които бяха стояли будни до късно предишната вечер.

— Трябва да събера сняг, преди да тръгнем. Водата ни е на привършване, а от известно време не е валял сняг. Става трудно да се намери чист сняг наоколо.

— Хайде да не губим време — каза Диджи. — В нашето огнище има вода, а също и в Незиното. Можем да стопим още като се върнем. — Тя сложи дебелите си връхни дрехи докато Айла се обличаше. — Имам мях с вода и малко храна, която ще вземем с нас, така че, ако не си гладна, можем да тръгваме.

— За яденето мога да почакам, но ми се пие горещ чай. — каза Айла.

Нетърпението на Диджи да тръгнат я увличаше. Дейностите извън землянката едва бяха започнали и на нея и беше драго да прекара известно време само с Диджи.

— Струва ми се, че при Нези има горещ чай и мисля, че не би имала нищо против да изпием по една чаша.

— Сутрин тя го прави от джоджен; само ще взема нещо да му добавя… нещо, което обичам да пия сутрин. Мисля, че трябва да взема и прашката си.

Нези настоя младите жени да си хапнат и малко гореща каша от зърно, после им даде за из път и парчета месо от печеното, което и беше останало от предишната вечер. Талут искаше да знае в каква посока тръгват, както и общото местоположение на капаните на Диджи. Когато излязоха от главния вход, денят току-що бе започнал; слънцето беше изгряло иззад върволица облаци на хоризонта и бе поело пътя си по синьото небе. Айла забеляза, че конете вече са навън. Не им се разсърди.

Диджи показа на Айла как се прави бързото усукване с ходилото, с което се обръщаше кожената примка, прикрепена към елипсовидната рамка с гъсто наплетено жилаво върбово лико, така че да се получи удобна снегоходка. След няколко упражнения Айла вече крачеше по повърхността на снега до Диджи.

От входа на пристройката Джондалар наблюдаваше как двете жени тръгват. Погледна намръщено към небето и се замисли дали да не ги последва, но се отказа. Видя няколко облака, но нищо, което да предвещава опасност. Защо винаги се тревожеше, когато Айла излезеше от землянката? Неловко му беше постоянно да се навърта около нея. Не излизаше сама навън, Диджи беше с нея и двете млади жени можеха отлично да се грижат за себе си… дори и да завалеше сняг… или нещо по-лошо. Биха го забелязали, ако тръгнеше, след тях и само щеше да им се пречка, ако искаха да останат насаме. Пусна завесата и се върна вътре, но не можеше да се отърве от чувството, че Айла може да се окаже в опасност.

— Ей, Айла, виж! — извика Диджи, докато, застанала на колене, разглеждаше замръзналия животински труп с бяла козина, висящ на примка, стегната плътно около врата му. — Бях заложила и други капани. Да побързаме да ги проверим.

Айла искаше да остане, за да разгледа примката, но тръгна след Диджи.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита я тя като я настигна.

— Зависи колко съм хванала. Исках да направя яка на наметало от козина за Бранаг, но ще му шия и туника, червена — но не толкова яркочервена, колкото твоята. Ще бъде с дълги ръкави и за нея трябват две кожи. Опитвам се да докарам цвета на втората като на първата. Иска ми се да я украся с кожа и зъби от зимна лисица. Ти как мислиш?

— Мисля, че ще стане много красива.

Известно време се спускаха заедно по снега, после Айла каза:

— Как мислиш, какво би било най-добре за бяла туника?

— Зависи. Искаш ли да има и други цветове или да бъде цялата бяла?

— Мисля, че искам да е цялата бяла, но не съм сигурна.

— Много би подхождала кожа от бяла лисица.

— Мислех за това, но… Струва ми се, че няма да е най-подходящата — каза Айла.

Онова, което я безпокоеше, не бе толкова цветът. Спомни си, че бе избрала кожи от бяла лисица за Ранек на церемонията по осиновяването и и не искаше да има нищо, което да буди спомени за онова време.

Вторият капан беше хлопнал, но беше празен. Примката от сухожилие бе прегризана и наоколо имаше вълчи стъпки. В третия също се бе хванала лисица и явно бе здраво замръзнала в примката, но козината и бе ръфана, почти напълно изядена и на практика беше безполезна. Айла отново посочи вълчи следи.

— Изглежда, че ловя лисици за храна на вълците — каза Диджи.

— Май само една е пострадала, Диджи — обади се Айла.

Диджи вече започваше да се опасява, че няма да се сдобие с още една годна кожа, дори и да се бе хванала лисица в четвъртия и капан. Забързаха към мястото, където го беше заложила.

— Би трябвало да е ей там, близо до онези храсти — каза тя, когато наближиха един шубрак в гориста местност, — но не виждам…

— Ето я, Диджи! — извика Айла, която беше я преварила. — И изглежда добра. Я виж каква опашка има!

— Идеално! — въздъхна с облекчение Диджи. — Трябват ми поне две.

Тя освободи замръзналата лисица от примката, завърза я за първата и ги метна на клона на едно дърво. Беше се поуспокоила, след като се беше сдобила с две лисици.

— Гладна съм. Защо да не спрем тук и да хапнем нещо?

— Като спомена за ядене, и аз огладнях.

Намираха се в долчинка с рехава горичка — повече шубрак, отколкото дървета. Беше се образувала от рекичка, просякла дълбоки слоеве льосова почва. През отминаващите дни на дългата сурова зима долчинката навяваше нерадостно чувство на отегчително изтощение. Беше еднообразна местност в черни и бели тонове, примесени с потискащи сиви нюанси. Снежната покривка, накъсана от храсталаците под дърветата, беше стара и слегната, набраздена от множество следи и изглеждаше износена и мърлява. Счупени клони, под които се подаваше оголено дърво, показваха опустошенията на вятъра, снега и гладните животни. Върбите и елшите се бяха привели ниско до земята — тежестта на климата и сезона ги бяха превърнали в слегнати храсталаци. Стърчаха само няколко мършави брези, чиито голи клони потракваха на вятъра, сякаш шумно призоваваха изпълващото присъствие на зеленината. Дори иглолистните дървета бяха загубили цвета си. Огънатите борове, чиято кора бе покрита със сиви лишеи, бяха посърнали, високите им стволове бяха потъмнели и притиснати от снежния си товар.

Върху един полегат склон изпъкваше снежна могила, въоръжена с дълги стебла, на които стърчаха остри, тръни — това бяха изсъхналите дървени стъбла на пълзящи растения, отвоювали миналото лято нова територия. Айла запомни мястото, но не като непроходим гъсталак от трънливо бяло изтравниче, а като място, където можеха да се намерят ягоди, малини и лековити листа през съответните сезони. Тя можеше да проникне отвъд безрадостния, изнурен пейзаж и да прозре надеждата, която той криеше. След дългия принудителен престой на закрито дори тъжният зимен пейзаж изглеждаше обещаващ, особено когато грееше слънце.

Двете млади жени струпаха сняг на купчинки, за да има на какво да седнат там, където би бил брегът на малкия поток, ако беше лято. Диджи отвори торбата си и извади приготвената от нея храна, както и още по-важния запас — водата. Отвори един пакет от брезови кори и даде на Айла самун. Това бе храна за из път — питателна смес от сушени плодове, месо и калорична сланина, оформена като пирожка.

— Снощи Мама приготви пропарени самуни с борови семена и ми даде един — каза Диджи, отваряйки друг пакет, и отчупвайки парче за Айла. Тези самуни бяха станали едно от любимите и лакомства.

— Ще трябва да попитам Тюли как ги прави — каза Айла, отхапвайки от парчето, преди да развие резените печено месо, които Нези им бе дала. Остави по няколко от тях до двете. — Виж какво пиршество си устроихме тук. Липсват ни само малко свежи пролетни зеленчуци.

— Това вече би било идеално. Копнея да дойде пролетта. След като изкараме Празненството за счупване гръбнака на зимата, става все по-трудно да я дочакаме — отговори и Диджи.

На Айла и беше приятен дружеският излет, в който не участваше никой друг освен нея и Диджи и почувства, че се позатопля в плитката падинка, където не проникваше вятър. Развърза каишката на врата си и отметна качулката, след това оправи прашката на главата си. Затвори очи и наклони лицето си към слънцето. На червения фон на спуснатите си клепачи тя виждаше кръглия остатъчен образ на ослепително яркото кълбо; усети благата топлина. Когато отново отвори очи, на Айла и се стори, че вижда по-ясно.

— Винаги ли се провеждат борби на Празненствата за счупване на гръбнака на зимата? — попита тя. Преди никога не съм виждала някой да се бори, без да си движи краката.

— Да, това е в чест…

— Диджи, виж! Дошла е пролетта! — прекъсна я Айла като скочи и се втурна към близкия върбалак.

Когато Диджи я стигна, тя и посочи едва оформилите се пъпки на едно тънко клонче, както и друго, разцъфнало в яркозелен пролетен цвят, което бе подранило и можеше да не оцелее. Жените размениха удивени усмивки, изпълнени от откритието, сякаш те самите бяха сътворили пролетта.

Примката от сухожилие все още се поклащаше недалеч от върбалака. Айла я вдигна.

— Мисля, че това е много добър начин за ловуване. Не е нужно да търсиш животните. Правиш капан и се връщаш по-късно, за да си вземеш плячката, но как го правиш и как разбираш, че ще хванеш лисица?

— Не е трудно да се направи. Нали знаеш, че сухожилията се втвърдяват, когато ги намокриш и изсушиш, също както кожа, която не е била обработвана?

Айла кимна.

— Правиш малък клуп на края — продължи Диджи като и и показа как става. — След това хващаш другия край и го прекарваш, за да получиш друг клуп, толкова голям, колкото през него да мине лисича глава. После го намокряш и го оставяш да изсъхне с разтворена примка, за да се запази така. Сетне трябва да отидеш там, където се навъртат лисици, обикновено където са били забелязани или улавяни по-рано. Моята майка ми показа това място. Обикновено всяка година тук се навъртат лисици, можеш да познаеш по следите им. Често минават по едни и същи пътеки, когато са близо до леговищата си. За да заложиш капана, намираш лисича следа, и там, където тя минава през храсти или близо до дървета, залагаш примката точно напреко на следата на височина на лисичата глава, завързваш я, ето така, тук и тук — показваше и Диджи докато обясняваше Айла гледаше сбърчила съсредоточено чело.

— Когато лисицата тича по следата, главата и влиза в примката, а когато продължи да тича, клупът се затяга около врата и. Колкото повече се бори лисицата, толкова по-стегната става примката. Бързо свършва. След това остава само да намериш плячката, преди някои друг да те е преварил. Дануг ми разправяше как хората на север започнали да залагат капани. Каза, че там огъвали надолу фиданка и я завързали за примката, така че тя да се освободи веднага щом се хване животното и да се вдигне нагоре, когато дръвчето се изправи. Така лисицата остава във въздуха, докато я намериш.

— Мисля, че това е добра идея — каза Айла, докато двете се връщаха там, където бяха седели. Тя погледна нагоре и изведнъж, за изненада на Диджи, измъкна прашката от косата си и започна да оглежда земята. — Къде има камък? — прошепна тя. — Ето!

С плавно и енергично движение, което Диджи почти не можа да проследи, Айла взе камъка, постави го в прашката, завъртя я и го изстреля. Диджи го чу да пада, но едва когато се върнаха на местата си, забеляза обекта на Айлината стрелба. Беше един бял хермелин, малка невестулка дълга около тридесет и пет сантиметра, дванадесет, от които бяха пухкава опашка с черен връх. През лятото издълженото животинче имаше мека козина с наситен кафяв цвят и бяло коремче, но през зимата гъвкавата малка сибирска белка ставаше чисто бяла като коприна, с изключение на черната и муцунка, проницателните малки очички и крайчеца на опашката и.

— Виж я ти, ще ни краде печеното! — възкликна Айла.

— Аз дори не я забелязах на фона на снега. Имаш остро око — каза Диджи. — И си толкова бърза с таза прашка, че просто не знам защо така се вълнуваш за капаните, Айла.

— Прашката е добра за ловуване, когато виждаш това, което искаш да хванеш, но капанът може да ти хване нещо, когато дори не си там. Добре е да познаваш и двете — отговори и Айла, приемайки въпроса на сериозно.

Седнаха, за да довършат яденето си. Айла не спираше да глади меката гъста козина на малката белка, докато говореха.

— Хермелините имат най-хубавата козина — каза тя.

— Така е при повечето от тези дълги белки — каза Диджи.

— Добра козина имат норките, самурите, че дори лакомците. Не е толкова мека, но е най-подходящата за качулки, ако искаш по лицето ти да полепне скреж. Но трудно се хващат в примка, а не стават за лов с копие. Бързи са и са зли. Изглежда, че в случая прашката ти върши най-добра работа, макар че още не разбирам как успя да го уцелиш.

— Научих се да ходя на лов с прашка за този вид животни. Отначало стрелях само по месоядни и първо изучих техните привичките.

— Защо? — попита Диджи.

— На мен изобщо не ми беше позволено да ловувам, затова не ходех на лов за животни, които служат за храна, а само за такива, които ни крадяха храната. — Тя кисело се усмихна при тази своя констатация. — Мислех че това ме оневинява.

— Защо не ти даваха да ловуваш?

— На жените от Клана им е забранено да ловуват…, но накрая ми разрешиха да използвам прашката си. — Айла замълча за миг припомняйки си миналото. — Знаеш ли, че убих лакомец много преди да убия заек? — усмихна се тя на иронията на съдбата.

Диджи поклати изумено глава. „Какво странно детство трябва да е имала Айла“ — помисли си тя.

Станаха да си вървят и докато Диджи си прибираше лисиците, Айла взе мекия бял хермелин. Прекара ръка по тялото му от главата до опашката.

— Ето това ми трябваше! Хермелин!

— Ами ти го имаш — отговори Диджи.

— Не. Искам да кажа за бялата туника. Искам да я украся с бял хермелин и да има тези опашчици. Харесват ми тези опашчици с малките черни връхчета.

— Откъде ще намериш достатъчно хермелини, за да украсиш цяла туника? — попита я Диджи. — Идва пролет, скоро ще си сменят цвета.

— Не ми трябват кой знае колко много, а където има един, обикновено се срещат и други. Ще отида на лов за тях. А сега трябва да намеря добри камъни.

Започна да разрива снега, търсейки камъни близо до брега на замръзналото поточе.

— Сега ли? — попита Диджи.

Айла спря и вдигна очи. От вълнение почти бе забравила за Диджи. Тя можеше да и попречи да проследи и издебне животинките.

— Няма защо да ме чакащ, Диджи, Връщай се. Аз ще намеря обратния път.

— Да се върна? Не бих изпуснала това за нищо на света.

— Можеш ли да стоиш съвсем тихо?

Диджи се усмихна.

— И друг път съм ходила на лов, Айла.

Айла се изчерви — почувства, че бе казала нещо неуместно.

— Не исках да кажа…

— Знам — каза Диджи, след това се усмихна. — Струва ми се, че мога да науча нещо от човек, който е убил първо лакомец, а след това заек. Лакомците са по-злобни, подли, безстрашни и коварни от всяко друго животно, включително хиената. Виждал съм как прогонват леопарди от собствената им плячка, та те могат да се изправят и срещу пещерен лъв. Ще гледам да не ти се пречкам. Ако мислиш, че плаша хермелина, кажи ми и ще те изчакам тук. Но не ме карай да си вървя.

Айла се усмихна с облекчение като си мислеше колко е хубаво да си имаш приятелка, която те разбира толкова бързо.

— Хермелините не са по-добри от лакомците. Просто са по-малки, Диджи.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Останало е малко печено месо. Може да влезе в употреба, но първо трябва да намерим следи, след като се запася с достатъчно камъни.

Когато Айла натрупа задоволителна купчина заряди и ги сложи в една кожена кесия, закачена на кръста и, тя взе раницата и я метна през лявото си рамо. После спря и проучи терена, като търсеше най-доброто място за началото на лова. Диджи стоеше само на една крачка встрани и зад нея и чакаше тя да поеме инициативата. Айла започнала и говори тихо, сякаш мислеше на глас.

— Белките не правят леговища. Използват, каквото им падне, дори дупки на зайци — след като ги убият. Понякога дори си мисля, че не биха се нуждали от леговище, ако нямаха малки. Постоянно се движат, ловуват, катерят се, изправят се на задни лапи и все търсят плячка и убиват — денем и нощем, дори след като току-що са се нахранили и биха могли да подминат жертвата си. Изяждат всичко — катерици, зайци, птици, яйца, насекоми, дори мърша и развалено месо, но в повечето случаи убиват и изяждат месото докато е прясно. Когато ги заловиш, излъчват отблъскваща воня на мускус, не бълват като скункс, но миризмата е също толкова лоша и издават ето такива звуци… — Айла нададе писък, който беше нещо средно между сподавен вик и приглушено грухтене. — В сезона на техните Удоволствия подсвиркват.

Диджи бе смаяна. Току-що бе научила повече за хермелините и белките, отколкото през целия си живот. Дори не знаеше, че могат да издават звуци.

— Те са добри майки, имат много малки, две ръце… — Айла спря, за да се сети за съответната дума за броене. — Десет, понякога и повече. А друг път само няколко. Малките остават при майката почти докато станат големи. — Тя отново спря и придирчиво огледа околността. — По това време на годината котилото може да е още с майката. Ще потърсим следи… може би край тръстиката.

Тя тръгна към снежната могила, покрила почти изцяло преплетена маса от стъбла и ластари, които бяха расли на същото място в продължение на много години.

Диджи я последва, чудейки се как Айла е могла да научи толкова много, след като не беше много по-възрастна от нея. Диджи забеляза, че докато говореше, Айла правеше съвсем малки грешки — това бе единственият признак, че се вълнува. Същевременно тя осъзна колко правилно се изразява Айла. Речта и рядко беше бърза, но тя говореше езика на Мамутоите почти съвършено. Изключение правеше само начинът, по който произнасяше няколко звука. Диджи си мислеше, че Айла може никога да не се отърве от този речев маниеризъм и дори се надяваше, че ще стане именно така. Това я правеше по-различна от другите… и по-близка.

— Търси малки следи с пет пръста, понякога се отбелязват само четири, техните следи са най-малките от всички месоядни, а задните лапи винаги попадат в следите, оставени от предните.

Наблюдавайки я, Диджи поизостана, защото не искаше да настъпи някоя едва забележима следа. Айла внимателно оглеждаше всяко място, на което предстоеше да стъпи кракът и — покритата със сняг земя и всеки килнат пън, всяка клонка на всяко храстче, стройните стволове на голите брези и надвисналите клони на боровете с тъмнозелени иглички. Изведнъж шарещият и поглед се закова върху нещо, което спря дъха и. Бавно спусна крака си докато посягаше към раницата си за голямо парче леко запечено бизонско месо. Взе го и го постави на земята пред себе си. След това внимателно се оттегли и посегна към кесията с камъните.

Диджи надникна иззад Айла без да се движи, опитвайки се да види, това, което тя бе забелязала. Накрая долови някакво движение и се вгледа в няколко малки бели форми, които пъргаво се придвижваха към тях. Препускаха с изненадваща скорост, макар че прескачаха трапове, катереха се и се спускаха по дърветата, стрелкаха се през храсталаци, вмъкваха се или заобикаляха малки дупки и пукнатини като поглъщаха всичко, което попаднеше на пътя им. Диджи никога по-рано не си бе правила труда да наблюдава малките хищници и гледаше прехласната и възхитена. От време на време животинките спираха, лъскавите им черни очички напрегнато блестяха, ушите им щръкваха при всеки шум, но безпогрешно надушваха миризмата на злочестата си плячка. Цвърчейки през гнезда на полевки и мишки, под корени на дървета, където тритони и жаби спяха зимен сън, стрелкайки се към малки птици, които бяха твърде измръзнали и изгладнели, за да могат да избягат, опустошителната орда от осем-десет малки снежни белки изникна пред тях. Мятаха се глави напред-назад, мяркаха се жадни черни очи, хвърляха се със смъртоносна точност към мозъка, основата на врата, яремната вена. Нападащи безмилостно, те бяха най-ловките и кръвожадни убийци сред животинския свят и изведнъж Диджи много се зарадва, че са дребни. Изглежда единствената причина за силното им желание да унищожават бе страстта им да убиват — може би подклаждана от нуждата да поддържат тялото си в постоянна активност по начина, който природата им беше отредила.

Хермелините бяха привлечени от резена полусурово месо и без да губят време започнаха бързо да го унищожават. Изведнъж настъпи объркване, по лапащите животинки се посипаха камъни, някои бяха повалени и въздухът се напълни с безпогрешната мускусна миризма на невестулки. Диджи бе толкова погълната от зрелището, че не бе забелязала внимателната подготовка на Айла и бързите и изстрели.

В този миг, сякаш изневиделица, сред белите невестулки изникна голямо черно животно и Айла с изненада чу заплашително ръмжене. Вълкът се втурна към дебелото парче бизонско месо, но бе отблъснат от две храбри, безстрашни белки. Като се отдръпна само на крачка, черният хищник издебна едно повалено животинче и го сграбчи.

Но Айла нямаше намерение да остави вълка да и отнеме хермелините; твърде много усилия беше положила, за да се сдобие с тях. Тя ги беше убила, защото и трябваха за бялата туника. Щом вълкът започна да се измъква, захапал малката бяла невестулка, Айла го подгони. Вълците също са месоядни. Беше изучила поведението им също така внимателно, както това на белките, когато се учеше да използва прашка. Наясно бе и с тях. Докато тичаше след вълка, грабна паднал клон. Вълкът-единак обикновено отстъпваше пред решителна атака и имаше вероятност да пусне хермелина.

Ако беше глутница или дори само два вълка тя не би се впуснала в такова безразсъдно нападение, но когато черният вълк спря за миг, за да намести хермелина между зъбите си, Айла се спусна към него, теглейки клона след себе си с намерение да го прасне здравата. Знаеше, че клонът не е кой знае какво оръжие, но намерението и беше да изплаши звяра, да го стресне, за да изтърве малкото пухкаво животно, което носеше. Но внезапно самата Айла се стъписа. Вълкът пусна хермелина в краката си и със злобно и грозно ръмжене се нахвърли върху нея.

Моменталната и реакция бе да вдигне клона пред себе си като защитно средство, за да задържи атакуващия вълк на разстояние и инстинктът и подсказваше, че трябва да бяга. Но когато завъртя клона в гористата долчинка, тя удари едно дърво и крехкият клон се пречупи. В ръката и остана късо изгнило парче, но отчупеният връх отхвърча в муцуната на вълка. Това беше достатъчно, за да го спре. Вълкът също блъфираше и нямаше особено желание да напада. Като се спря, за да вдигне мъртвия хермелин, той се измъкна от гористата долчинка.

Айла беше изплашена, но и ядосана. Не можеше да остави хермелинът да и бъде измъкнат току-така. Отново подгони вълка.

— Остави го! — извика Диджи. — Имаш си достатъчно! Остави това животинче на вълка.

Но Айла не я чу; просто не обърна внимание на виковете и. Вълкът се насочи към открита равнина, а тя го следваше по петите. Бръкна за нов камък и установи, че са и останали само два, после пак хукна подир вълка. Въпреки че очакваше големият хищник скоро да набере прекалено голяма преднина, тя трябваше да опита още веднъж. Зареди камък в прашката и го изстреля по отдалечаващия се звяр. Вторият камък, изстрелян почти веднага след първия, довърши започнатото от него. И двата попаднаха в целта.

Когато вълкът падна, Айла изпита удовлетворение. Това животно повече нямаше да краде улова и. Докато тичаше, за да си вземе хермелина, на Айла и хрумна, че би могла да прибере и вълчата козина, но когато Диджи я намери, тя беше седнала до мъртвия черен вълк и белия хермелин и не помръдваше. Изражението на лицето и обезпокои Диджи.

— Айла, какво става?

— Трябваше да и го оставя. Трябваше да се досетя, че тя има причина да се спусне към печеното месо, въпреки че хермелините не и го отстъпваха. Вълците познават злия нрав на белките и обикновено вълк-единак би се отказал да ги напада на непознато място. Трябвало е да и оставя това хермелинче.

— Нищо не разбирам. Върна си хермелина, а освен това имаш и една вълча кожа. Какво искаш да кажеш, че е трябвало да и го оставиш?

— Погледни — каза Айла като посочи корема на черната вълчица. — Тя кърми. Има малки.

— Не е ли малко рано за вълчета? — попита Диджи.

— Да. Не е улучила подходящия сезон. А е и самка. И точно затова толкова трудно си е осигурявала храна. Затова посегна на печеното и искаше толкова много да грабне хермелина. Виж и ребрата. Малките са я изсмукали. Останала е почти кожа и кости. Ако живееше в глутница, щяха да и помогнат да изхрани вълчетата, но ако беше с глутница, тя нямаше да ги има. Обикновено само водачката на глутницата има вълчета, а тази вълчица е с различен цвят. Вълците свикват с определени цветове и белези. Тя е като онзи бял вълк, когото наблюдавах, когато ги изучавах. И тя не беше любимка на другите вълци. Все се стараеше да се реваншира на водачката и водача, но те не я приемаха. След като глутницата се разрасна, тя ги напусна. Може би и бе омръзнало никой да не я харесва.

Айла се взря в черната вълчица.

— Така е станало и с тази. Сигурно, затова е искала да има малки, защото е била сама. Но не е трябвало да ги ражда толкова рано. Струва ми се, че това е същата черна вълчица, която видях по време на лова на бизони, Диджи. Сигурно е изоставила глутницата си, за да търси вълк-единак, с когото да образува своя глутница, те така се създават. Но за единаците и самките е трудно. Вълците обичат да ловуват заедно и се грижат един за друг. Водачът винаги помага на водачката при отглеждането на малките. Да можеше някога да ги видиш как си играят с малките. Но къде е мъжкият? Дали изобщо го е намирала? Дали е умрял?

Диджи с изненада видя, че докато говореше за мъртвата вълчица, Айла едва сдържаше сълзите ся.

— Айла, те всички умират някой ден. Всички се връщаме при Майката.

— Знам, Диджи, но, първо, тя е била различна, а след това е останала и самка. Трябвало е да има нещичко, докато е живяла, партньор, своя глутница, поне няколко малки.

Диджи усети, че започва да разбира защо Айла изживяваше така силно смъртта на една дръглива стара черна вълчица. Тя се поставяше на мястото на животното.

— Айла, тя наистина е имала малки.

— Да, и сега те също ще умрат. Нямат глутница. Нито дори водач. Без майка, те ще умрат. — Изведнъж Айла скочи. — Няма да ги оставя да измрат!

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш?

— Ще ги намеря. Ще проследя стъпките на черната вълчица до леговището и.

— Тава може да е опасно. Може наоколо да се навъртат други вълци. Как можеш да си сигурна, че не е опасно?

— Сигурна съм, Диджи. Достатъчно ми беше само да я погледна.

— Е, като не мога да те накарам да промениш решението си, поне едно нещо да кажа.

— Какво?

— Ако очакващ от мен да се мъкна с теб по вълчите следи, можеш сама да си носиш хермелините — каза Диджи като изхвърли пет бели трупчета от раницата си. — Имам си достатъчно товар с моите лисици! — ухили се доволно Диджи.

— О, Диджи! — усмихна и се с топло и благодарно чувство Айла. — Ти си ги донесла! — Двете млади жени се прегърнаха, изпълнени с обич и привързаност.

— Айла, едно нещо е сигурно. Край теб човек не може да скучае!

Диджи и помогна да сложи хермелините в раницата си.

— Какво смяташ да правиш с тази вълчица? Ако не я вземем, друг ще го направи, а козина на черен вълк не се среща кой знае колко често.

— Иска ми се да я взема, но първо да намеря вълчетата.

— Добре, аз ще я нося — каза Диджи и метна безжизнения труп на рамото си. — Ако имаме време по-късно, ще я одера.

Понечи да зададе още един въпрос, но се отказа. Скоро щеше да разбере какво точно възнамерява Айла да прави, ако намери живи вълчета.

Трябваше да се върнат в дола, за да подхванат следите, които ги интересуваха. Вълчицата ги беше прикрила добре, знаейки колко несигурен беше животът на мъничките същества, които беше оставила без надзор. На няколко пъти Диджи мислеше, че са загубили следите, а самата тя беше добър следотърсач, но Айла упорстваше, докато отново ги намереше. Когато откриха мястото, за което Айла бе сигурна, че е леговището, слънцето вече клонеше към залез.

— Айла, да ти кажа честно, не виждам никакви признаци на живот.

— Така би трябвало да бъде, ако са самички. Ако имаше признаци на живот, това щеше да им докара беля.

— Може и да си права, но ако вътре има вълчета, как ще ги изкараш навън?

— Мисля, че има само един начин. Ще трябва да вляза вътре, за да ги извадя.

— Айла, не можеш да направиш това! Едно е да гледаш вълци от разстояние, съвсем друго е да искаш да се намъкнеш в леговището им. Ами ако не са малки? Наоколо може да се навърта друг възрастен вълк.

— Видя ли други вълчи следи, освен тези на черната вълчица?

— Не, но въпреки това не ми харесва намерението ти да влезеш във вълче леговище.

— Не съм дошла чак дотук, за да си тръгна, без да разбера дали има вълчета. Трябва да вляза, Диджи.

Айла остави раницата си и се запъти към малката тъмна дупка в земята. Беше стара бърлога, отдавна изоставена от други вълци, защото разположението и не бе възможно най-доброто, но все пак бе най-подходящото, което черната вълчица бе намерила след като партньорът и, един стар единак, привлечен от преждевременната и страст, бе загинал в битка. Айла легна по корем и започна да пълзи навътре.

— Айла, почакай! — извика Диджи. — Ето, вземи ножа ми.

Айла кимна, стисна ножа между зъбите си и започна да навлиза в тъмната дупка. В началото тя бе наклонена надолу и проходът беше тесен. Изведнъж усети, че засяда и трябваше да се измъкне навън.

— Айла, по-добре да си вървим. Става късно, като не можеш да влезеш, не се мъчи повече.

— Не — отговори тя и свали анорака си. — Ще вляза. Трепереше от студ, докато се промъкваше в бърлогата, трудно премина през първия тунел — там, където беше наклонът. Близо до дъното, където проходът се изравняваше, беше малко по-широко, но леговището изглеждаше пусто. Тъй като беше препречила пътя на светлината с тялото си, трябваше и известно време, докато свикне с тъмнината, но едва когато започна да се измъква, и се стори, че чува някакъв звук.

— Вълче, ей малко вълче, тук ли си? — извика тя и като си спомни звуците, които много пъти беше чувала да издават вълци, изскимтя умолително. После се ослуша. От най-дълбоката и тъмна ниша на бърлогата се дочу тихо скимтене и на Айла и се прииска да извика от радост.

Пропълзя към звука и отново изскимтя. Ответният звук беше наблизо и в този момент видя две блестящи очички, но когато посегна да хване вълчето, то отскочи, изсъска и тя почувства острото убождане от зъбите му върху ръката си.

— Ох! Ти си бил побойник! — възкликна Айла и се усмихна, — значи още има живец в теб. Ела, малко вълче. Всичко е наред, Не се бой. Хайде.

Тя отново посегна да хване малкото вълче, скимтейки умолително и усети в ръцете си мъхнато кълбо. Като го хвана здраво, тя задърпа вълчето, което плюеше и се съпротивляваше. След това се измъкна от бърлогата.

— Диджи, виж какво намерих! — каза Айла, победоносно усмихната, вдигайки високо малкото сиво мъхнато вълче.