Ловци на мамути

26

— Струва ми се, че е по-добре да яхнеш Рейсър — каза Айла. — Пътят е много дълъг, за да се измине пеша.

„Един много дълъг път“ — помисли си той. А колко път беше извървял от своя дом? Все пак кимна и я последва до една скала край малък поток. Рейсър още не беше свикнал да го яздят. По-добре беше да се отпусне върху него внимателно. Жребецът сви уши, подскочи и пристъпи няколко пъти боязливо, но бързо се успокои и последва майка си, както беше правил много пъти.

Не говореха по време на обратния път и когато пристигнаха, и двамата бяха доволни, че около землянката нямаше хора. Не им беше до празни приказки. Щом спряха, Джондалар скочи и се запъти към главния вход. Обърна се точно когато Айла влизаше в пристройката, чувствайки, че трябва да каже нещо.

— Ъ-ъ… Айла?

Тя спря и вдигна очи.

— Искам да ти кажа, че наистина няма да забравя този следобед. Имам предвид ездата. Благодаря ти.

— Не на мен, Джондалар, на Рейсър благодари.

— Да, но заслугата не беше само негова.

— Да, и ти имаш заслуга за това.

Той понечи да каже още нещо, но се въздържа, намръщи се, погледна надолу и мина през главния вход.

За миг погледът на Айла остана там, където той бе стоял допреди малко; тя затвори очи и с мъка сподави риданието, което заплашваше да се превърне в порой. Когато се успокои, влезе вътре. Макар че конете бяха пили вода от потоците по пътя, тя им наля още в големите купи, после извади меките кожени парчета и отново започна да разтрива Уини. Сетне просто обви с ръце тялото на кобилата, облегна чело на гривестия врат на старата си приятелка — единствената, когато живееше в долината. Не след дълго Рейсър се приближи плътно до нея и тя се оказа притисната между двата коня като в менгеме, но познатият и натиск и подейства успокояващо.

Мамут видя, че Джондалар влезе през главния вход и чу как Айла вкара конете в пристройката. Обзе го отчетливото усещане, че нещо не е наред. Когато я видя да влиза в Огнището на Мамута, раздърпаният и вид го наведе на мисълта, че може да е паднала и да се е ударила, но имаше и още нещо. Беше разстроена. Наблюдаваше я от сенките на нара си. Тя се преоблече и той забеляза, че дрехите и са разкъсани. Сигурно се беше случило нещо. Вълчо се втурна вътре, последван от Ридаг и Дануг, които гордо носеха риболовна мрежа с няколко риби в нея. Айла се усмихна и поздрави рибарите, но щом те се запътиха към Лъвското огнище, за да оставят улова си и да получат още поздравления, тя взе вълчето в ръце н го залюля напред-назад. Старецът се разтревожи. Стана и отиде при нара на Айла.

— Иска ми се още веднъж да повторим ритуала на Клана с корена — каза той. — Просто за да се уверя, че правим всичко както трябва.

— Какво? — каза тя и се втренчи в него. — О…щом искаш, Мамут.

Постави Вълчо в кошницата, но той веднага изскочи и се насочи към Лъвското огнище и Ридаг. Хич не му се почиваше.

Тя явно беше потънала дълбоко в някаква мисъл, която я измъчваше. Изглеждаше така, сякаш току-що беше плакала, или всеки момент щеше да се разридае.

— Ти каза — започна той, опитвайки се да я заприказва, надявайки се от това да и олекне, — че Иза ти е обяснила как да приготвяш питието.

— Да.

— И ти е казала как да се подготвиш. Имаш ли всичко, което ти трябва?

— Необходимо е да се пречистя. Не разполагам точно със същите неща, сега е друг сезон, но мога да използвам други, с които да се пречистя.

— Вашият Мог-ър, този Креб, контролираше ли изживяването ти?

Тя се поколеба, но отговори:

— Да.

— Изглежда, че е притежавал голяма сила.

— Неговият тотем беше Пещерната мечка. Тя го избра и му даде сила.

— Участваха ли и други в ритуала с корена?

Айла сведе глава, после кимна утвърдително.

Имаше нещо, което не му бе казала, помисли си Мамут, чудейки се дали е важно.

— Те помагаха ли му в контролирането на ритуала?

— Не. Силата на Креб бе по-голяма от тази на останалите, взети заедно. Знам това, усетих го.

— Как го почувства, Айла? Никога не си ми разказвала. Мислех, че жените от Клана нямат право да участват в най-сериозните ритуали.

Тя отново сведе поглед.

— Така е — измърмори Айла.

Той повдигна брадичката й.

— Не е ли по-добре да ми разправиш всичко, Айла?

Тя кимна.

— Иза никога не ми беше показвала как става — казваше, че това е твърде свято нещо, за да се хаби за упражнение, но се опита да ми обясни как точно се прави. Когато отидохме на Събирането на Клана, мог-ърите не желаеха аз да им приготвям питието. Казаха, че не съм от Клана. Може би имаха право — добави Айла и отново сведе глава. — Но нямаше кой друг да го направи.

„Дали търси разбиране?“ — зачуди се Мамут.

— Мисля, че направих питието твърде силно или в доста голямо количество. Не го допиха. По-късно, след татула и танца на жените, го открих. Бях замаяна и единственото, което ми мина през ума, бяха думите на Иза, че питието е твърде свято, за да се хаби. Затова го изпих. Не си спомням какво е станало после, но въпреки това никога няма да го забравя. По някакъв начин намерих Креб и мог-ърите и той ме отведе до самото начало на спомените. Спомних си как вдишвам топлата вода на морето, ровейки се в глината… Кланът и Другите, и двата народа имаме общ произход, знаеш ли това?

— Не съм изненадан — каза Мамут, мислейки си колко би дал, за да изживее това състояние.

— Но ми стана и страшно, особено преди Креб да ме намери и насочи. И… оттогава… не съм същата. Понякога се плаша от сънищата си. Мисля, че той ме промени.

— Вероятно това е обяснението — поклати глава Мамут. — Чудех се как можеше да правиш толкова много неща, без да си обучена.

— И Креб се промени. Отношенията ни вече не бяха същите и това продължи дълго. С мен той видя нещо, което не беше виждал преди. Причиних му болка, не знам как, но го нараних — каза Айла и сълзите и бликнаха.

Мамут я прегърна и тя тихичко се разплака на рамото му. После сълзите и рукнаха свободно и бурно и тя се разтресе от спомена за по-неотдавнашна мъка. Тъгата и по Креб предизвика сълзите, които беше сдържала, сълзите на нейната скръб, объркване и измъчена любов.

Джондалар наблюдаваше всичко от готварското огнище. Искаше му се да отиде при нея, някак си да се извини и тъкмо обмисляше какво да каже, когато Мамут я заговори. Когато Джондалар видя, че Айла плаче, той реши, че тя е разправила всичко на стария шаман. Лицето му пламна от срам. Не можеше да спре да мисли за случилото се в степта и колкото повече задълбаваше, толкова по-лошо ставаше. „И след всичко — каза си той, — ти просто се измъкна. Дори не се опита да и помогнеш, дори не се опита да и кажеш колко съжаляваш и колко ужасно се чувстваш.“ Джондалар се ненавиждаше и искаше да се махне, да си събере нещата и да напусне, да не застава лице в лице с Айла и Мамут, или с когото ида било друг, но беше обещал на Мамут, че ще остане до края на Пролетния фестивал. „Мамут сигурно вече си мисли, че съм долен човек“ — терзаеше се той. Можеше ли погазването на едно обещание да пробуди по-силно презрение? Но не само обещанието му го задържаше. Мамут беше казал, че Айла може се окаже в опасно положение, и колкото и да се ненавиждаше, колкото и да искаше да избяга, Джондалар не можеше да остави Айла сама срещу заплахата.

— Сега по-добре ли си? — попита Мамут, когато тя се изправи и избърса очите си.

— Да — отвърна Айла.

— И не си наранена?

Айла се изненада от въпроса му. Как е разбрал?

— Не изобщо не съм, но той мисли, че ми е причинил болка. Само да можех да го разбера — рече тя и сълзите и едва не рукнаха отново. След това се опита да се усмихне. Когато живеех в Клана, не плачех толкова. Това ги притесняваше. Иза смяташе, че имам слаби очи, защото се навлажняваха, когато бях тъжна и все ги цереше с един специален лек, когато плачех. Чудех се дали само аз съм така или и останалите Други имат течащи очи.

— Сега вече знаеш — усмихна се Мамут. — Сълзите са ни дадени, за да облекчават мъката. Животът не винаги е лесен.

— Креб често казваше, че не е лесно да се живее със силен тотем. Пещерният Лъв ми дава мощна закрила, но ме подлага и на трудни изпитания. Винаги съм се учила от тях, и винаги съм му била признателна, но това не е никак лесно.

— Но е необходимо, струва ми се. Ти си избрана за специална цел.

— Защо аз, Мамут? — изплака Айла. — Аз не искам да съм специална. Просто искам да съм жена, да си намеря стопанин, да имам деца като всички други жени.

— Ти трябва да бъдеш това, за което си създадена, Айла. Това е твоята съдба, твоето предопределение. Ако не си била способна за това, нямало е да бъдеш избрана. Вероятно се касае за нещо, което може да бъде извършено само от жена. Но недей унива, мило дете. В живота ти няма да има само изпитания и проверки. Ще има и много щастие. Може би не всичко ще стане така, както ти го искаш, или както мислиш, че би трябвало да бъде.

— Мамут, сега тотемът на Джондалар също е Пещерният лъв. Той е бил белязан и избран също като мен. — Ръцете и несъзнателно се протегнаха към белезите на крака и, но те бяха покрити с чорапите и. — Мислех, че той е избран за мен, защото жена с мощен тотем трябва да има мъж с мощен тотем. А сега вече не знам. Мислиш ли, че ще ми стане стопанин?

— Това се решава от Майката и независимо от твоите действия, решението и не може да се промени. Но ако е бил избран, то за това е имало някаква причина.

Ранек знаеше, че Айла е отишла на езда с Джондалар. Самият той също отиде за риба заедно с други хора, но през целия ден се опасяваше, че високият, хубав мъж може отново да я спечели. Облечен с одеждите на Дарнев, Джондалар се открояваше като фигура и ваятелят, с неговата добре развита естетическа чувствителност, добре осъзнаваше неоспоримите качества на госта, особено привлекателни за жените. Ранек отдъхна с облекчение, когато видя, че още са разделени и изглеждат все така чужди, но когато я покани в постелята си, тя каза, че е уморена. Той се усмихна и и каза да си почине, като остана доволен от това, че тя поне си легна да спи сама, след като не възнамеряваше да сподели леглото му.

Когато се сгуши в постелята си, Айла не беше толкова изморена, колкото емоционално изхабена, и остана будна дълго време, размишлявайки. Беше доволна, че Ранек отсъстваше от землянката при завръщането им с Джондалар и му бе признателна, че не се разсърди заради отказа и — тя все още очакваше върху и да се изсипят гняв и наказание за това, че се осмелява да проявява неподчинение. Но Ранек не беше непреклонен и разбирането, което прояви, едва не я накара да промени решението си.

Тя се опита да направи разбор на случилото се и даже на своето отношение към него. Защо Джондалар я облада, след като не я иска? И защо беше толкова груб с нея? Беше почти като Брод. Тогава защо тя бе така готова за Джондалар? Когато Брод я насили, това бе мъчително изпитание. Дали това бе проява на любов? Дали изпита Удоволствия, защото го обича? Но и Ранек я караше да изпитва Удоволствия, а тя не го обичаше, или го обичаше?

Може би до известна степен го обичаше, но не беше същото. Нетърпението на Джондалар наподобяваше преживяното с Брод, но не беше същото. Той беше груб и възбуден, но не я насили. Тя усещаше разликата. Брод искаше единствено да я нарани и да я принуди да му се отдаде. Джондалар я желаеше и тя бе откликнала от дълбините на душата си, с всяка частица на съществото си и се бе почувствала задоволена и изпълнена с хармония. Не би имала това усещане, ако той я беше наранил. А той щеше ли да я насили, ако тя не го бе пожелала? „Не — помисли си тя, — нямаше да го направи.“ Беше убедена, че ако му се бе противопоставила, ако го бе отблъснала, той щеше да спре. Но тя не се възпротиви, прие го с готовност, искаше го и той трябва да го е почувствал. Той я желаеше, но дали я обичаше? Това, че просто искаше да сподели Удоволствия с нея, още не означаваше, я обича. Може би любовта прави Удоволствията по-приятни, но възможно е едното да съществува без другото. Ранек и бе показал, че е така. Ранек я обичаше, тя не се съмняваше в това. Той искаше да се събере с нея, да живее с нея, искаше деца от нея. Джондалар никога не бе и предлагал да се съберат, никога не бе споменал, че иска нейните деца.

Макар че някога я обичаше. Може би тя беше изживяла Удоволствия, защото го обичаше, дори той да не я обичаше повече. Но той още я желаеше, облада я. Защо беше толкова студен след това? Защо отново я отблъсна? Защо бе престанал да я обича? Преди мислеше, че го познава добре. Сега изобщо не го разбираше. Обърна се на другата страна и се сви на кълбо, отново си поплака тихичко, от желание Джондалар отново да я обикне.

— Добре, че се сетих да поканя Джондалар с нас на първия лов за мамути — сподели Талут с Нези, когато се оттеглиха в Лъвското огнище. — Беше толкова зает с майсторенето на онова копие цяла нощ, че май наистина му се иска да дойде.

Нези го погледна, вдигна вежда и поклати глава.

— Ловът на мамути е най-малкото нещо, което го вълнува в момента — каза тя, след това загърна с кожа русата главица на спящата си най-малка дъщеря и се усмихна с нежност при вида на момичешко-женските форми на най-голямата си щерка, сгушена до сестричката си. — Ще трябва да мислим за отделно място за Лати следващата зима, ще стане жена, но на Ръги ще и липсва.

Талут хвърли поглед назад и видя как гостът отупва дрехите си от парченца кремък, опитвайки се същевременно да зърне Айла през междинните огнища. Като не я видя, Джондалар се загледа в Лисичето огнище. Талут обърна глава и съзря Ранек, който си лягаше сам, но и той не преставаше да хвърля погледи към нара на Айла. „Изглежда, че Нези е права“ — помисли си Талут.

Джондалар не си легна, докато и последният човек не напусна готварското огнище. Обработваше дълго кремъчно острие, което щеше да набучи на здрав прът, както правеше Уимез — учеше се да изработва копие за лов на мамути, копирайки едно от оръжията на Мамутоите. В онзи дял от съзнанието му, който непрестанно долавяше нюансите в неговия занаят, вече се бяха оформили идеи за възможни усъвършенствания, или поне интересни експерименти, но самата работа беше обичаен процес за него и не изискваше особено съсредоточаване, което беше добре. Така можеше да мисли за всичко друго, но не и за Айла и използваше работата си като начин да избегне общуване и разговори и да остане насаме с мислите си.

Бе почувствал огромно облекчение, когато малко преди това бе видял, че тя си ляга сама; едва ли щеше да понесе да я зърне в леглото на Ранек. Джондалар внимателно сгъна новите си дрехи, после се пъхна в нови спални кожи, които бяха разстлани върху стария му пътнически вързоп. Постави ръце зад тила си и втренчи поглед във втръсналия му таван на готварското огнище. Много нощи беше стоял буден, без да сваля очи от него. Още изпитваше болезнени терзания и срам, но тази нощ не усещаше изгарящата болка на нуждата и колкото и да се ненавиждаше за това, той си припомни Удоволствието от следобеда. Размисли върху него, внимателно разнищвайки всеки негов миг, оглеждайки в съзнанието си всяка негова подробност, бавно изживявайки насладата от това, което тогава бе сторил, без да се замисля.

Сега се чувстваше по-спокоен, отколкото когато и да било от осиновяването на Айла насам и в полусън се отдаде на мечтания и блянове. Дали си беше въобразил, че наистина го желае? Изглежда че така е станало; не е възможно да е копняла за него. Дали наистина бе откликнала с толкова чувство? Действително ли тялото и се стремеше към неговото, сякаш го желаеше не по-малко, отколкото той нея? Усети пулсиране в слабините си и отново си я представи, как я изпълва, как дълбоката и топлина го обгръща отвсякъде. Но сега нуждата беше по-слаба — по-скоро остатъчна топлина, отколкото преследваща, хапеща болка, съчетание от потиснато желание, силна любов и изгаряща ревност. Сети се как и доставяше Наслада — много обичаше да го прави — и се надигна, за да отиде при нея отново. Едва след като отметна завивките и седна, поддал се на порива, роден от интимните му мечтания, върху него се стовариха последствията от следобеда. Не можеше да отиде в леглото и. Никога. Никога вече нямаше да може да я докосне. Беше я изгубил. Вече не ставаше въпрос за избор. Беше унищожил всичките си шансове да бъде предпочетен от нея. Беше я обладал със сила, против волята и. Седнал на спалните си кожи, с крака върху рогозката на пода и с лакти, облегнати на коленете, той подпираше отпуснатата си глава, усещайки болката на срама. Тялото му се разтрисаше от безмълвните вълни на отвращението. От всичките позорни неща, които бе извършил през живота си, това противоестествено деяние бе далеч най-отвратителното.

Нямаше нищо по-уродливо — дори раждането на дете от смесени духове или жената, която го раждаше — от това един мъж да обладае жена против волята и. Великата Земя Майка го заклеймяваше и забраняваше. Човек просто трябваше да наблюдава животните, които са Нейно творение, за да види колко противоестествено е това. Нямаше мъжкар, който да обладава женска против волята и.

По време на любовния си период елените се биеха помежду си за привилегията да доставят Наслада на сърните, но когато еленът се опиташе да се качи на женската, достатъчно бе тя просто да се отдалечи, ако не го желаеше. Той можеше да опитва много пъти, но тя трябваше да му позволи да го направи, да застане неподвижна. Той не можеше да я насили. Така бе с всички животни. Вълчицата или лъвицата сама канеше избраника си. Тя се отриваше в него, пускаше изкушаващия си мирис пред носа му и отместваше опашка, когато той се качваше върху и, но яростно се нахвърляше върху всеки мъжкар, който се опиташе да я обладае против волята и. Той плащаше скъпо за дързостта си. Мъжкарят можеше да настоява колкото си иска, но изборът винаги принадлежеше на женската. Така беше отредила Майката. Само мъжът прави опити да насили жената и тогава той е един противоестествен, отвратителен представител на мъжкия пол сред хората.

Тези, който служеха на Майката, често казваха на Джондалар, че той е предпочитан от Великата Земя Майка и всички жени го знаеха. Никоя не можеше да му откаже, дори Самата Майка. Това беше неговият дар. Но днес дори Дони би му обърнала гръб. Той не беше помолил нито Дони, нито Айла, нито която и да било. Беше я насилил, беше я обладал против волята и.

Сред народа на Джондалар всеки мъж, който се отдадеше на такава перверзия, биваше обречен на отчуждение — дори нещо по-лошо. В годините, когото съзряваше като мъж, сред младежите се носеха приказки за болезнено лишаване от мъжественост. И макар че самият той не познаваше такъв човек, считаше, че това е справедливо наказание. Сега сам трябваше да бъде наказан. Къде му е бил умът? Как е могъл да направи такова нещо?

„А ти се тревожеше, че няма да я приемат — каза си той. — Боеше се, че ще я отхвърлят и не беше сигурен как ще го понесеш. А сега кого ще отблъснат? Какво биха помисли за теб, ако научеха за случилото се? Особено след… онова, което стана по-рано. Сега дори Даланар не би те приел. Би те изхвърлил от огнището си, би те прогонил и би се отказал от всички връзки с теб. Золена би била отвратена. Мартона…“ — не смееше да си представи как би се почувствала майка му.

Айла бе разговаряла с Мамут. Сигурно му бе разказала за случилото се, затова плачеше. Отпусна глава на коленете си и я покри с ръце. Каквото и да стореха с него, заслужаваше си го. Седя известно време свит, представяйки си страшните наказания, които биха му наложили. Дори му се искаше да му сторят нещо ужасно, за да се освободи от тежестта на притискащата го вина.

Но в крайна сметка разумът надделя. Осъзна, че никой не му беше споменал нищо за случилото се цялата вечер. Мамут дори бе разговарял с него за Пролетния фестивал и изобщо не бе повдигнал въпрос за другото. „Но тогава защо беше плакала тя? Може би заради случилото се, но без да каже нищо.“ Вдигна глава и погледна през тъмните огнища в нейната посока. „Възможно ли е това? От всички тя има най-голямо право да иска възмездие. Онзи брутален плоскоглавец вече се е погрижил тя да изживее достатъчно насилствени противоестествени актове… Но какво право има да говори лоши неща онзи мъж? Да не би самият той да е по-добър?“

И все пак, тя не бе казала нищо. Не го бе заклеймила, не бе поискала да бъде наказан. Тя бе прекалено добра за него. Той не я заслужаваше. Правилно бе тя и Ранек да обявят своето Обещание, мислеше си Джондалар. Още в момента, в който тази мисъл проблесна в съзнанието му, Джондалар усети как стомахът му се сви болезнено, и разбра, че това щеше да бъде неговото наказание. Дони му беше дала онова, което желаеше най-много. Беше му намерила единствената жена, която можеше да обича, но той не можа да я приеме. И ето че сега я бе загубил. Вината беше негова, той щеше да понесе наказанието си, но не, без да скърби.

Откакто се помнеше, Джондалар винаги бе полагал усилия да се владее. Другите мъже проявяваха емоции — смееха се, ядосваха се, плачеха — и го правеха много по-лесно от него, а той най-често се бе съпротивлявал на сълзите. От времето, когато бе прокуден и бе погубил нежния си, доверчив младежки дух в цяла нощ плач за загубения дом и семейство, беше плакал само веднъж — в прегръдките на Айла, за, загиналия си брат. Но ето че тази нощ той още веднъж даде израз на мъката си. В тъмната землянка на един народ, който живееше на една година път от собствения му дом, той тихо се разплака, от очите му рукнаха неудържими сълзи за загубата, която така болезнено чувстваше. Загубата на жената, която обичаше.

Дългоочакваният Пролетен фестивал беше както празник на настъпващата нова година, така и благодарствен молебен. Празнуван не в началото, а в кулминацията на сезона, когато всичко се бе раззеленило и можеха да се съберат първите пъпки и филизи, той бележеше началото на годишния цикъл за Мамутоите. Те приветстваха зеленината, покриваща земята, с буйно веселие и неизказано облекчение, което можеше да се разбере само от тези, които живееха на границата на оцеляването, защото тя гарантираше живота както на тях, така и на животните, с които деляха земята.

През най-дълбоките и най-студени нощи на суровата ледникова зима, — когато сякаш самият въздух замръзваше, дори в душите на най-силно вярващите можеше да се прокрадне съмнение, че топлината и животът отново ще се върнат. В такива моменти, когато нямаше нищо по-далечно от пролетта, спомените и разказите за предишни Пролетни фестивали спомагаха за преодоляването на дълбоко вкоренените страхове и възвръщаха надеждата, че цикълът на сезоните на Земята Майка наистина ще продължи своя ход. Това превръщаше всеки Пролетен фестивал във възможно най-вълнуващото и запомнящо се събитие.

На голямото Пролетно пиршество не можеше да се яде нищо, останало от предишната година. Дни наред отделни хора и групички ходеха за риба, на лов, залагаха капани и събираха растения. Джондалар добре развъртя копнехвъргача си и беше доволен, че успя да допринесе за пиршеството като съвсем сам уби бизон, при това бременна женска, макар и измършавяла. Всяко съестно растение, което намираха, влизаше в употреба. Реси от бреза и върба; млади стъбла от папрат, както и старите им коренища, които можеха да се опекат, обелят и стрият на брашно; сочната вътрешна кора от бор и бреза, подсладена от новия сок, няколко виолетово черни боровинки с твърди семенца, пораснали до малките розови цветчета на плодоносния нисък храсталак; а от закътаните местности, които са били покрити със сняг — замръзнали и разтопили се яркочервени и сладки глогинки, останали непокътнати, заедно с тъмните, напомнящи кожа листа, растящи на кичури по ниските клони.

Пъпки, кълнове, грудки, корени, листа, всякакви цветове; земята предлагаше изобилие от вкусна прясна храна. Като зеленчук се използваха кълновете и шушулките на млечока, а цветът му, натежал от гъст нектар, се използваше за подслаждане. Пресните зелени листа на детелината, щира, копривата, лековития корнеплод, глухарчето и дивата маруля се готвеха или консумираха сурови; търсеха стъбла от дива паламида и особено сладките им коренища. Любим деликатес бяха луковиците на лилията, както и хвощови и папурени стръкове. Сладките, ароматни корени на женското биле се ядяха сурови или печени в пепел. Някои растения се събираха за основни ястия, други — само заради аромата, който придаваха, а много се използваха за чайове. Айла познаваше лековитите качества на повечето от тях и също си събра известно количество за своите цели.

По каменистите склонове беряха тънките, обли филизи на дивия лук, а в сухите голи местности намираха малките листа на киселеца. В мочурищата край реката откриваха подбел. Леко соленият му вкус го правеше подходящ за подправка, но Айла си събра от него и за лек против кашлица и задух. Събираха зеления чесън за апетит и подправка, както и киселия плод на смриката, лютивите луковици на оранжевия крем, а също и ароматен босилек, градински чай, мащерка, джоджен, липа, която растеше като полегнал храсталак, и много други различни билки и пресни растения. Някои щяха да бъдат изсушени и складирани, други щяха да бъдат използвани за гарнитура на прясно уловената риба и различните видове месо, донесени за пиршеството.

Рибата беше в изобилие и беше предпочитана храна по това време на годината, тъй като повечето животни бяха още слаби от зимното гладуване. Но в пиршеството винаги се включваше и прясно месо, трябваше да има поне едно, символично, младо животно, родено през пролетта — тази година това бе крехкото малко бизонче. Това, че бе възможно да се приготви пиршество само от пресните дарове на земята, означаваше, че Земята Майка отново предлага щедростта си, че Тя ще продължи да осигурява прехраната на Своите деца.

С търсенето и събирането на храна за пиршеството, очакването на Пролетния фестивал нарастваше с всеки изминат ден. Дори конете го усещаха. Айла забеляза, че те са неспокойни. Сутринта ги изведе навън, настрани от землянката, за да ги разчеше и среше. Тази дейност имаше отпускащ ефект както за тях, така и за нея, а освен това и даваше възможност да остане насаме със себе си. Знаеше, че днес трябва да отговори на Ранек. Утре бе Пролетният фестивал.

Вълчо се беше свил наблизо и я наблюдаваше. Подуши въздуха, вдигна глава и се озърна. Потупа с опашка по земята, за да покаже, че идва някой приятел. Айла се обърна, лицето и пламна и сърцето и се разтуптя.

— Айла, надявах се да те намеря сама и бих искал да поговоря с теб, ако нямаш нищо против — каза Джондалар със странно тих глас.

— Не, нямам нищо против — отвърна тя.

Беше се избръснал, светлата му коса беше изпъната назад и завързана на тила му, беше облечен с един кат от новите дрехи, подарени му от Тюли. Той и изглеждаше много добре — Диджи използваше думата „красив“ — едва не накара дъха и да спре и тя си глътна езика. Но освен външния му вид, имаше още нещо, което развълнува Айла. Дори и в старите дрехи, харизани му от Талут, той и се виждаше много хубав. Присъствието му изпълни пространството почти осезаемо, сякаш той бе жив въглен, който я топлеше, макар че стояха на разстояние един от друг. Това бе топлина, различна от горещината на огъня, но по-обемна, по-изпълваща и на Айла и се прииска да се докосне до нея, до болка желаеше да усети как я обгръща и се люшна към нея. Но нещо в погледа му я накара да се въздържи, нещо неизразимо тъжно, което не бе виждала в очите му преди. Тя стоеше безмълвно и чакаше той да проговори.

Джондалар затвори очи за миг, събирайки мислите си, като не знаеше как точно да започне.

— Спомняш ли си, как веднъж, докато бяхме заедно в твоята долина, още преди да се научиш да говориш добре, искаше да ми кажеш нещо важно, но не знаеше думите, с които да го изразиш? Започна да ми говориш със знаци — спомням си, че движенията ти бяха много красиви, почти като танц.

Тя много добре помнеше всичко. Тогава се опитваше да сподели с него това, което би желала да му каже и сега: какво изпитва към него, как той я изпълва с чувство, за което тя още не може да намери думи. Не беше достатъчно само да каже, че го обича.

— Не съм сигурен, че има думи, с които мога да изразя това, което трябва. „Извинявай“ е просто звук, който излиза от устата ми, а не знам какво още и как да го кажа. Съжалявам, Айла, и то много, повече, отколкото мога да изразя с думи. Нямах никакво право да те насилвам, но станалото не може да се поправи. Мога само да заявя, че това повече няма да се повтори. Скоро си заминавам, веднага щом Талут прецени, че е безопасно да се пътува. Тук е твоят дом. Хората тук държат на теб… обичат те. Ти си Айла от Мамутоите. Аз съм Джондалар от Зеландониите. Време е да си вървя при своите.

Айла стоеше безмълвна. Сведе очи, опитвайки се да прикрие сълзите, които не можеше да сдържи, после се обърна и започна да разтрива Уини, тъй като не беше в състояние да погледне Джондалар. Той си заминаваше. Връщаше се при своите без да я покани да тръгне с него. Не я искаше. Не я обичаше. Преглътна риданията си и прекара четката по тялото на коня. Откакто бе напуснала Клана, никога не и се бе налагало да полага такива усилия, за да сдържи сълзите си, никога не се бе борила така, за да ги прикрие.

Джондалар стоеше, вперил поглед в гърба и. „Все и е едно — помисли той. — Трябваше отдавна да си тръгна.“ Беше му обърнала гръб; искаше му се да се завърти и да я остави с конете и, но безмълвният език на движения и привлече вниманието му и той долови посланието, което не можеше да изкаже с думи. Беше само едно усещане, че нещо не е наред, но то го накара да остане.

— Айла…?

— Да — отговори тя, като продължаваше да стои с гръб към него и се стараеше да контролира треперещия си глас.

— Мога ли… да направя нещо, преди да замина?

Тя не отвърна веднага. Щеше и се да каже нещо, което да го накара да промени решението си и отчаяно се мъчеше да измисли начин да го приближи към себе си, да подсили ангажираността му. Конете, той харесваше Рейсър. Обичаше да го язди.

— Да, има — най-сетне рече тя, като полагаше усилия гласът и да прозвучи естествено.

Докато тя мълчеше, той се бе обърнал да си върви, но сега бързо се извърна към нея.

— Би могъл да ми помогнеш да обучим Рейсър… докато си тук. Не разполагам с достатъчно време да го извеждам всеки път, когато трябва. — Тя се осмели да се обърне и да застане с лице към него.

Дали си въобразяваше, че тя е бледа и трепери?

— Не знам още колко време ще съм тук — каза той, — но ще направя каквото мога.

Понечи да каже още нещо, искаше да и каже, че я обича и че си заминава, защото тя заслужава нещо по-добро. Заслужава някой, който ще я обича всеотдайно, някой като Ранек. Той сведе очи, докато търсеше подходящи думи.

Айла се боеше, че няма да може да сдържи сълзите си дълго. Обърна се към кобилата и отново започна да я реше, после пусна четката, яхна я и се понесе. Изненадан, Джондалар вдигна очи, отдръпна се няколко крачки назад и се загледа подир Айла и кобилата, галопираща нагоре по склона, следвана от Рейсър и вълчето. Остана така дълго след като се бяха изгубили от погледа му, после бавно се отправи към землянката.

В нощта преди Пролетния фестивал очакването и напрежението се бяха повишили до такава степен, че никой не можа да заспи. И децата, и възрастните си легнаха късно. Лати беше в състояние на особено силна възбуда, нетърпелива в един момент и неспокойна в следващия, обзета от вълнение заради кратката церемония на пубертета, по време, на която щеше да бъде обявена готовността и да започне подготовка за Празника на женствеността, който щеше да се състои на Лятната среща.

Макар че беше достигнала физическа зрялост, обявяването и за жена не можеше да бъде завършено без церемонията, която щеше да достигне своя връх през Първата нощ на Удоволствията, когато един мъж щеше да я отвори, за да може тя да приеме в себе си оплодяващите духове, обединявани от Майката. Едва когато станеше възможно да бъде майка, тя щеше да се счита за жена във всички отношения и тогава щеше да е на разположение за създаване на огнище и за свързване с мъж, с когото щеше да влезе в съюз. До тогава щеше да се намира в състояние на преход — нито дете, нито жена, когато щеше да узнае много неща за женствеността, майчинството и мъжете, благодарение на по-възрастните жени и Тези, които служат на Майката.

Мъжете, с изключение на Мамут, бяха изгонени от Огнището на Мамута. Там се събраха всички жени, докато Лати биваше инструктирана за церемонията следващата вечер, за да окажат морална подкрепа, съдействие и дадат полезни напътствия на неопитната жена. Макар че присъстваше там като по-възрастна представителка на женския пол, Айла научаваше не по-малко от довчерашното момиче.

— Лати, утре вечер нямаш кой знае какви задължения — обясняваше и Мамут. — По-нататък ще трябва да научиш повече неща, а утрешната церемония е само за да уведомим хората. Талут ще направи съобщението, после аз ще ти дам мутата. Съхранявай я на сигурно място, докато станеш готова да си създадеш собствено огнище.

Седнала пред стария човек, Лати кимаше, чувствайки се неловко, но и беше приятно, че и отделят толкова внимание.

— Нали разбираш, че след утрешния ден не бива да оставаш насаме с мъж, докато не станеш изцяло жена. — каза Мамут.

— Дори с Дануг или Друез? — попита Лати.

— Дори и с тях — отговори Мамут.

Старият шаман и обясни, че по време на този преходен период, когато и липсва защитата както на духовете, които я пазят през детството, така и на пълната сила на женствеността, се счита, че тя е много податлива на лоши влияния. От нея ще се изисква да се движи през цялото време под зоркото око на някоя жена и не бива да остава насаме дори с брат си или братовчед си.

— Ами Брайнан? Или Ридаг? — попита младата жена.

— Те са още деца — отговори Мамут. — Децата винаги са безопасни. Около тях винаги има духове-пазители. Затова сега ти е нужна защита. Твоите духове-пазители те напускат, отстъпвайки мястото си на силата на живота, — силата, на Майката, да влезе.

— Но Талут или Уимез не могат да ми навредят. Защо да не мога да разговарям с тях насаме?

— Мъжките духове се привличат от силата на живота точно така, както ти самата ще привличаш мъжете от сега нататък. Някои мъжки духове са ревниви към силата на Майката. Може да се опитат да ти я отнемат през този период, в който ти си уязвима. Не могат да я използват за създаване на живот, но тя е много мощна сила. Ако липсва съответната защита, даден мъжки дух може да нахлуе, и дори да не открадне твоята сила на живота, може да я увреди или да я обезсили. Тогава никога няма да можеш да имаш деца, а желанията ти могат да станат мъжки и да искаш да споделяш Удоволствия с други жени.

Лати отвори широко очи. Не знаеше, че е толкова опасно.

— Ще внимавам, няма да пускам наблизо никакъв мъжки дух, но… Мамут…

— Да, Лати, какво има?

— Ами ти, Мамут? Ти си мъж.

Няколко жени се изкикотиха и Лати се изчерви. Може би въпросът и беше глупав.

— И аз бих задала същия въпрос — забеляза Айла. Лати я погледна с благодарност.

— Въпросът е уместен — каза Мамут. — Да, аз съм мъж, но същевременно Служа на Нея. Вероятно е безопасно да разговаряш с мен по всяко време и, разбира се, при определени ритуали, когато аз действам като Човек, който Служи, ще трябва да разговаряш с мен насаме, Лати. Но мисля, че би било добре да не ме посещаваш просто така, на приказки, освен когато не те придружава друга жена.

Лати кимна със сериозно изражение — започваше да осъзнава отговорността за създаването на нови взаимоотношения с хора, които бе познавала и обичала през целия си живот.

— Какво става, когато мъжки дух открадне силата на живота? — попита Айла, силно заинтригувана от тези интересни вярвания на Мамутоите, които, макар че донякъде наподобяваха традициите на Клана, бяха съвсем различи от тях.

— Тогава се появява мощен шаман — каза Тюли.

— Или зъл — обади се Крози.

— Мамут, вярно ли е това? — попита Айла.

Лати изглеждаше изненадана и озадачена; дори Диджи, Трони и Фрали се обърнаха към Мамут с любопитство.

Старецът събра мислите си като се опитваше внимателно да формулира отговора си.

— Ние сме просто Нейни деца — започна той. — За нас е трудно да разберем защо Мут, Великата Майка, избира някои от нас за специални цели. Знаем само, че Тя си има причини. Може би има моменти, когато Тя се нуждае от човек с изключителна сила. Някои хора могат да се родят с определени дарби. Други могат да бъдат избрани по-късно, но няма такъв, който да е избран без Нейно знание.

Няколко чифта очи се насочиха към Айла, като се опитваха да го сторят дискретно.

— Тя е Майката на всичко — продължи Мамут. — Никой не може да Я опознае напълно, във всичките И лица. Затова лицето на Майката липсва на фигурите, който Я изобразяват. — Мамут се обърна към най-старата жена в бивака. — Крози, какво е злото?

— Злото е злонамерена вреда. Злото е смъртта — отговори убедено старата жена.

— Майката е всичко, Крози. Лицето на Майката е раждането на пролетта, изобилието на лятото, но и малката смърт на зимата. Нейна е силата на живота, но другото лице на живота е смъртта. А какво друго е смъртта, ако не връщане към Нея за прераждане? Зло ли е смъртта? Без смъртта не може да има живот. Злонамерена вреда ли е смъртта? Може би, но дори и тези, които правят зло, го правят движени от Нейните съображения. Злото е сила, която Тя контролира, средство за изпълнение на Нейните цели; то е само едно непознато лице на Майката.

— Но какво става, когато мъжка сила открадне силата на живота от една жена? — попита Лати.

Не я интересуваха разни, философии, просто искаше да разбере какво става на практика.

Мамут я погледна замислено. Тя беше вече почти жена и имаше право да го знае.

— Тогава жената ще умре, Лати.

Момичето потрепери.

— Дори и да бъде открадната. Може да и остане малко, достатъчно, за да зачене нов живот. Силата на живота, която е в жената, е толкова мощна, че тя не може да знае дали е открадната, докато не роди. Когато една жена умре при раждане, това става, защото мъжки дух е откраднал силата на живота от нея, преди да е била отворена. Затова не е здравословно да се чака твърде дълго церемонията за обявяване на Женствеността. Ако Майката те бе подготвила миналата есен, щях да говоря с Нези да уредим събиране на няколко бивака за извършване на церемония, за да не посрещнеш зимата без защита, независимо, че това щеше да те лиши от вълнението, свързано с празненството на Лятното събиране.

— Радвам се, че няма да се лиша от него, но… — Лати направи пауза, все още загрижена повече за силата на живота, отколкото за празненството, — такава жена винаги ли умира?

— Не, понякога се бори, за да запази силата на живота и ако тя е мощна, може не само да я запази, но да задържи и мъжката сила или част от нея. Тогава тя съчетава мощта и на двете в едно тяло.

— И такива жени стават силни шамани — предположи Тюли.

Мамут кимна.

— Да, често се получава така. За да се научат да използват както мъжката, така и женската сила, мнозина се обръщат към Огнището на Мамута за напътствия, и много от тях биват призовани да и Служат. Често те са много добри Лечители или Пътешественици из скрития свят на Майката.

— Ами мъжкият дух, кой открадва силата на живота? — попита Фрали, вдигайки новороденото си на рамо, потупвайки го нежно. Знаеше, че майка и искаше да зададе този въпрос.

— Точно той е злият дух — каза Крози.

— Не — каза Мамут, клатейки глава. — Това не е вярно. Мъжката сила просто се привлича от женската сила на живота. Тя не може да и се противопостави, мъжете обикновено не знаят, че тяхната мъжка сила е взела силата на живота на млада жена, докато не открият, че не ги привличат младите жени, а предпочитат компанията на други мъже. Тогава младите мъже са уязвими. Не искат да бъдат различни, не искат никой да знае, че техният мъжки дух е навредил на някоя жена. Често изпитват силен срам и вместо да дойдат в Огнището на Мамута, те се опитват да го скрият.

— Но някои от тях са зли и притежават голяма сила — каза Крози. — Сила, която може да унищожи цял бивак.

— Силата на мъж и на жена в едно тяло е нещо много мощно. Ако не е направлявана, тя може да стане извратена и злонамерена, може да пожелае да причини болест или нещастие, дори смърт. Дори и без да притежава такава сила, когато едно лице желае нещастие на друго, то може да го причини. А с нея резултатите са почти неизбежни, но при правилно насочване един мъж с две лица може да стане толкова силен шаман, колкото една жена с две лица и по-безопасно е такава сила да се използва само за добро.

— Ами ако такъв човек не иска да стане шаман? — попита Айла.

Може и да се е родила със своите „дарби“, но не можеше да се отърве от чувството, че я принуждават да върши нещо, което не беше сигурна, че желае.

— Не е длъжен да става шаман — отговори Мамут. — Но за него е по-лесно да намери сродни души, такива като него, измежду Тези, който служат на Майката.

— Спомняш ли си онези пътешественици Сънге, които срещнахме преди много години, Мамут? — попита Нези.

— Тогава аз бях млада, нямаше ли някакво объркване около едно от техните огнища?

— Да, като го спомена и си спомних. Тъкмо се връщахме от Лятната среща, пътувахме заедно с няколко други бивака, когато ги срещнахме. Никой не знаеше какво точно да очаква, имаше някои случаи на нападения, но накрая накладохме огън на приятелството с тях. Някои жени-Мамутои се разтревожиха, защото един мъж Сънге искаше да се присъедини към тях в тяхното „майчино място“. Дълго трябваше да ни обясняват, докато разберем, че огнището, което според нас се състоеше от една жена и двамата и партньори, фактически се състоеше от един мъж и двама негови партньори, само че единият бе жена, а другият — мъж. Останалите Сънге говореха за него като за жена. Той беше с брада, но облечен в женски дрехи и макар че нямаше гърди, беше „майка“ на едно от децата. Наистина се държеше като майка на детето. Не си спомням добре дали детето му е било дадено от жената от това огнище, или от друга жена, но ми казаха, че е изпитал всички симптоми на бременност, както и болките на раждането.

— Сигурно много е искал да бъде жена — заключи Нези.

— Може и да не е откраднал силата на живота на никоя жена. Може би се е родил в погрешно тяло. И това се случва.

— Но имал ли е коремни болки при всеки лунарен месец? — попита Диджи. — Така може да се провери дали е жена. Всички се засмяха.

— Диджи, ти имаш ли коремни болки при всеки лунарен месец? Мога да ти дам нещо против тях, ако искаш — каза Айла.

— Следващият път може да ти поискам.

— След като родиш, ще ти попреминат, Диджи — каза и Трони.

— А когато износваш бебето, няма да ти трябват попиващи превръзки и няма да се чудиш къде да ги изхвърляш — каза Фрали. — Но с нетърпение очакваш появата на новороденото — добави тя като се усмихна на спящата си малка, но здрава дъщеричка, избърсвайки струйка мляко от ъгълчето на устата и. Изведнъж тя вдигна изпълнени с любопитство очи към Айла.

— Ти какво използваше, когато беше… по-млада?

— Меки кожени ивици. Много са добри, особено, ако ти се налага да пътуваш, но понякога ги нагъвах или ги натъпквах с муфлонова вълна или козина, даже пух. Понякога с мек пух от растения. Никога по-рано не съм опитвала с мамутски тор, но и той върши работа.

Мамут имаше способността да не натрапва присъствието си и да остава в сянка, когато пожелае, така че жените го забравиха и разговаряха свободно, макар че не биха го сторили, ако при тях имаше друг мъж. Но Айла усещаше присъствието му и виждаше как той внимателно ги наблюдава. Най-сетне, когато разговорът позатихна, той отново се обърна към Лати.

— Скоро ще настъпи моментът, в който ще поискаш да си намериш място, от което да общуваш лично с Мут. Обърни внимание на сънищата си. Те ще ти помогнат да си намериш подходящо кътче. Преди да посетиш личния си олтар, трябва да постиш, за да се пречистиш, винаги да отдаваш почит на четирите посоки, на скрития свят и на небето и да принасяш жертви в нейна чест, особено, ако търсиш Нейната помощ или благословия. Това е особено важно, когато пожелаеш да имаш дете, Лати или когато разбереш, че чакаш бебе. Тогава трябва да отидеш в личния си олтар и да направиш жертвоприношение, да изгориш нещо в Нейна чест, да и направиш подарък, който ще се възнесе към Нея заедно с дима.

— Как ще разбера какво да и подаря? — попита Лати.

— Може да е нещо, което ще намериш или ще направиш. Ти сама ще разбереш дали е подходящо. Не можеш да сбъркаш.

— Когато искаш някой конкретен мъж, също можеш да Я помолиш — усмихна се заговорнически Диджи. — Да не ти казвам колко пъти съм Я молила за Бранаг.

Айла погледна Диджи и реши да разбере нещо повече за личните олтари.

— Толкова много трябва да се учи! — възкликна Лати.

— Майка ти може да ти помогне, също и Тюли — предложи Мамут.

— Нези ме помоли и аз приех да бъда Наблюдаваща жена тази година, Лати — обади се Тюли.

— О, Тюли! Толкова се радвам — откликна Лати. — Значи няма да се чувствам толкова самотна.

— Е — каза водачката, усмихвайки се на радушната реакция на момичето, — Не всяка година Лъвският бивак има нова жена.

Лати се намръщи съсредоточено и попита с тих глас:

— Тюли, а какво всъщност представлява то? Имам предвид в палатката. През нея нощ.

Тюли погледна към Нези и се усмихна.

— Това тревожи ли те малко?

— Да, мъничко.

— Не се безпокой. Всичко ще ти бъде обяснено предварително и ще знаеш какво да очакваш.

— Дали е нещо като това, на което си играехме като деца с Друез? Той се друсаше силно върху мен… Струва ми си, че се опитваше да се прави на Талут.

— Не съвсем, Лати. Това са били детински игри, само сте си играели на възрастни. Тогава сте били много малки.

— Вярно е, малки бяхме — каза Лати и се почувства много по-възрастна. — Това са игри на малки деца. Много отдавна спряхме да ги играем. В действителност вече на нищо не играем. Дори напоследък Дануг и Друез вече не приказват много с мен.

— Пак ще поискат да разговарят с теб — каза Тюли. — Сигурна съм в това, но запомни, че вече не бива да говориш много с тях и никога да не оставаш насаме с тях.

Айла посегна да вземе големия мях с вода, който висеше на кожена каишка, закачена на кука, забита в един от опорните стълбове. Беше направен от стомаха на гигантски елен, мегацерос, който беше обработен така, че да запази непромокаемостта си. Пълнеше се от долния отвор, който се сгъваше и запушваше. В единия край на мяха беше вкарана куха къса кост. За да се направи чучур, кожата на отвора на стомаха на елена беше здраво завързана около костта с корда.

Айла извади запушалката — тънка кожена ивица, пъхната в кухината и завързана на няколко възела — и наля вода в непромокаемата кошница, която използваше за приготвяне на специалния си сутрешен чай, после набута кожения възел обратно в чучура, за да го запуши. Нажеженият до червено готварски камък изсъска, когато го пусна във водата. Разбърка я няколко пъти, за да извлече максимално топлина от камъка, после го измъкна с две плоски пръчки и отново го сложи в огъня. С мокрите пръчки взе друг горещ камък и го пусна във водата. Когато тя закъкри, Айла изсипа в нея точно отмерена доза смес от сухи листа, корени и най-вече подобните на лозови ластари стебла от златна нишка и остави чая да се утаи.

Много внимаваше да не забравя да взима тайното лекарство на Иза. Надяваше се, че мощната магия ще и действа така, както беше действала на Иза в продължение на много години. Сега не искаше да има бебе. Беше твърде неуверена.

След като се облече, наля запарката в личната си чаша, седна на рогозката край огъня и опита силното, доста горчиво питие. Беше свикнала с този сутрешен вкус. Това беше времето и за доразбуждане, което представляваше част от обичайните и утринни действия. Докато отпиваше от чая, размишляваше за това, което и предстоеше да направи този ден. Да, днес бе светлият ден, който всички очакваха с нетърпение, денят на Пролетния фестивал.

Най-щастливото събитие за нея щеше да бъде именуването на бебето на Фрали. Мъничкото същество беше пораснало и наддало и вече не беше нужно постоянно да лежи на гърдите на майка си. Беше достатъчно силно, за да плаче и можеше да спи само през деня, макар че Фрали предпочиташе да го държи при себе си и често използваше торбата за носене. Огнището на Жерава беше много по-щастливо напоследък, не само защото обитателите му споделяха радостта, свързана с бебето, а и защото Фребек и Крози бяха започнали да разбират, че могат да живеят, без да се карат постоянно. Не че липсваха проблеми, но те се справяха с тях по-добре и самата Фрали все по-успешно действаше като посредничка помежду им.

Айла размишляваше за бебето на Фрали, когато вдигна очи и забеляза, че Ранек я наблюдава. Днес бе и денят, в който той искаше да обявят Обещанието си и тя внезапно си спомни думите на Джондалар, че си заминава. Неочаквано в съзнанието и нахлуха спомни за ужасната нощ на смъртта на Иза.

— Айла, ти не си от Клана — беше и казала Иза. — Ти си родена сред Другите, ти принадлежиш на тях. Върви на север, Айла. Намери своя народ. Открий своя собствен стопанин.

„Открий своя собствен стопанин…“ — помисли си тя. По-рано мислеше, че това ще е Джондалар, но той си заминаваше, отиваше си у дома без нея. Джондалар не я искаше…

Но Ранек я искаше. А и тя вече не бе съвсем млада. Ако наистина възнамеряваше да има бебе, трябваше скоро да го зачене. Тя отпи от цяра на Иза и разклати остатъка от течността и утайката. Ако спреше да взима лека на Иза и споделеше Удоволствия с Ранек, дали така щеше да зачене бебе? Можеше да опита и да види какво ще се получи. Може би трябваше да се събере с Ранек. Да заживее с него, да роди деца в неговото огнище. Щяха ли да бъдат красиви тъмнокожи бебета с гъста къдрава коса? Или щяха да са като нея? А може би и двете.

Ако останеше тук, свързана с Ранек, нямаше да е много далеч от Клана. Щеше да има възможност да отиде да вземе Дърк и да го доведе. Ранек се държеше добре с Ридаг, може би нямаше да възрази срещу това, в огнището му да има дете на смесени духове. Може би щеше да успее официално да осинови Дърк, да го направи Мамутои.

Мисълта, че наистина би могла да се появи възможност да прибере сина си, я изпълни с копнеж. Може би даже беше добре, че Джондалар си заминаваше без нея. Ако тръгнеше с него, никога вече нямаше да види сина си. Но ако си заминеше без нея, тя вече никога нямаше да види Джондалар.

Тя бе направила своя избор. Оставаше. Щеше да се събере с Ранек. Опита се да обмисли всички положителни моменти, да се убеди, че ще е по-добре да остане. Ранек беше добър човек, обичаше я и я искаше. А и тя наистина го харесваше. Нямаше да е толкова непоносимо да живее с него. Щеше да роди деца. Щеше да открие Дърк и да го доведе да живее с тях. Добър мъж, нейният собствен народ, а и синът и пак щеше да е с нея. Това беше повече, отколкото някога смяташе, че е възможно. Какво повече и трябваше? Да, какво друго, след като Джондалар си заминаваше.

„Ще му кажа — помисли си тя. — Ще кажа на Ранек, че днес може да обяви нашето Обещание.“ Но като стана и тръгна към Огнището на Лисицата, съзнанието и беше изпълнено само с една мисъл. Джондалар си заминаваше без нея. Вече никога нямаше да види Джондалар. Колкото повече го осъзнаваше, толкова по-тежко и ставаше и тя затвори очи, за да се пребори с мъката.

— Талут! Нези! — извика Ранек като изтича от землянката, за да намери водача и втората си майка. Когато ги видя, беше толкова развълнуван, че почти не можеше да говори.

— Тя се съгласи! Айла прие! Обещанието, ще го направим! Айла и аз!

Дори не забеляза Джондалар, а и да беше го видял, нямаше да има никакво значение. Ранек не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за това, че жената, която обичаше, жената, която искаше повече от всичко на света, се беше съгласила да стане негова. Но Нези видя как Джондалар пребледня и се хвана за извития бивник на свода, за да се задържи на крака, видя мъката върху лицето му. Най-после той пусна бивника и тръгна към реката. В съзнанието и проблесна сянка на тревога. Реката беше придошла. Човек лесно можеше да се удави в нея.

— Мамо, не знам какво да облека днес. Просто не мога да реша — измрънка Лати, притеснена заради първата церемония, която щеше да утвърди по-високия и статус.

— Я да видим — каза Нези и хвърли поглед към реката. Джондалар не се виждаше.