Ловци на мамути

29

Обширните пасбища, благодатен източник на живот в тази студена земя, разкриха още една страна от цикъла на обновяващия се живот, докато Лъвският бивак пътешестваше. Синкаво виолетовите и жълти цветя на миналогодишната дребна перуника бяха поизбледнели, но още изпъкваха, а папратолистните божури бяха напълно разцъфтели. Една широка леха от тъмночервените цветове, изпълнила цялата низина между два хълма, предизвика възгласи на удивление и възхищение сред пътешествениците. Преобладаваха обаче американската трева, власатката и глухарчето, които превръщаха степта в развълнувано море от нежно преливащо сребристо, акцентирано със тъмни петна градински чай. Не след дълго, след като младата трева узрееше и загубеше цветовете си, тучните равнини щяха да се превърнат от сребърни в златисти.

Младото вълче се радваше на многообразието от дребни животни, които обитаваха обширната прерия. Втурваше се подир порове и хермелини, облекли лятната си кафява козина, но се отдръпваше, когато безстрашните хищници отстояваха територията си. Когато мишките, полевките и земеровките с кадифена козина, които бяха свикнали да избягват лисиците, се мушваха в бърлогите си в земята, Вълчо започваше да преследва съселите, хамстерите и дългоухите бодливи таралежи. Айла се разсмя като видя изненадата му от това, че един пустинен гризач с дебела опашка, къси предни лапи и по три пръста на задните си крака изчезна с подскоци в дупката, в която беше прекарал зимния си сън. Зайците, гигантските хамстери и едрите пустинни гризачи бяха достатъчно големи, за да послужат за храна и бяха много вкусни като ги одеряха и изпечаха на вечерен огън. Айла уби няколко с прашката, а Вълчо ги донесе.

Ровещите степни гризачи бяха полезни за почвата, защото я разравяха обръщаха и раздробяваха, но някои от тях променяха характера на терена с това, че копаеха много подземни проходи и дупки. Докато Лъвският бивак пътуваше из равнината, на пътя им се изпречваха безчет дупки, изкопани от съсели; а в някои области хората трябваше да заобикалят стотици могилки, покрити с трева, които бяха високи по половин-един метър; всяка от тях осигуряваше подслон за цели родове степни мармоти.

Съселите бяха предпочитана плячка за черните каня, независимо че дългокрилите ястреби се изхранваха и с други гризачи, мърша и насекоми. Изящните птици обикновено откриваха нищо неподозиращите съсели като кръжаха над тях, но канята можеха и да увисват във въздуха, подобно на керкенезите, местните соколи, или с бръснещ полет да изненадват и грабват плячката си. Освен ястребите и соколите, светлокафявите орли също предпочитаха изобилието от дребни гризачи. Веднъж Айла забеляза, че Вълчо направи стойка, която я накара да се вгледа по-отблизо. Видя, че една от едрите тъмнокафяви хищни птици кацна край гнездото си на земята, носейки на малките си един съсел. Наблюдаваше ги с интерес, но нито тя, нито вълчето не нарушиха спокойствието им.

Много други птици също се изхранваха от изобилието на откритата равнина. Степта беше пълна с чучулиги и бъбрици, бели яребици, обикновени яребици и пъдпъдъци, пясъчни яребици, големи дропли и красиви моминарски жерави — синкаво сиви, с черни глави и бели пера зад очите. Идваха през пролетта, за да свият гнезда и отгледат малките си и се прехранваха с насекоми, гущери и змии. Отлитаха през есента на големи У-образни ята, разцепващи небето.

Талут беше наложил темпо, което бе най-удачно при пътуване на целия Бивак. То беше такова, че да не пришпорва по-бавните членове на групата. Но сега установи, че се движат много по-бързо от друг път. Разликата се дължеше ла конете. Това, че те поеха подаръците, стоките за размяна и кожите за палатки на плазовете, както и хората, които се нуждаеха от помощ, на гърбовете си, облекчи товара на всички. Водачът беше доволен от ускореното темпо, още повече че се отклоняваха от пътя си, но същевременно то създаваше и проблем. Той така бе планирал маршрута и спиранията, че да се възползват от известни места с вода. А сега трябваше отново да преценява всичко в движение. Спряха край малка рекичка, макар че още беше светло. Понякога степите преминаваха в гори близо до реките и езерата и те направиха бивак на голяма поляна, заобиколена с дървета. След като Айла откачи плазовете от Уини, тя реши да заведе Лати на езда. На момичето му беше приятно да помага около конете и животните се бяха привързали силно към него. Докато двете яздеха върху кобилата през малка горичка от смърч, бреза, габър и лиственица, стигнаха една горска поляна, отрупана с цветя — един истински оазис в степта, ограден от дърветата. Айла спря и пошепна в ухото на младата жена, яздеща на коня пред нея:

— Лати, не се движи и погледни ей натам, към водата. Лати погледна в посоката, която Айла и показа, отначало се намръщи, защото не видя нищо, но после се усмихна, като забеляза как една антилопа сайга с две малки вдигна подозрително глава. После зърна още няколко. Спираловидните рога започваха направо от темето на малката антилопа, върховете им бяха малко завити назад, голямата и муцуна изпъкваше, като удължаваше лицето и.

Докато седяха тихичко на гърба на коня и наблюдаваха, започнаха да долавят по-ясно звуците на птиците: гукане на гълъбици, весело чуруликане на коприварчета, призивен вик на кълвач. Айла чу флейтата на златния кос, отговори и, като имитацията беше толкова добра, че птицата се обърка. На Лати и се прииска и тя да може да свири така.

Айла леко побутна Уини, с което я насочи към нещо като алея в гората. Лати почти се разтрепери от вълнение, когато се приближиха към антилопата и видяха още една кошута с две малки. Изведнъж вятърът смени посоката си, сайгите вдигнаха глави и незабавно се втурнаха през гората към откритата степ. Нещо сиво ги последва и Айла разбра причината за бягството им.

Когато Вълчо се върна, дишайки тежко, и се пльосна на земята, Уини кротко си пасеше, а двете млади жени седяха на слънчевата поляна и беряха горски ягоди. До Айла имаше букетче пъстри цветя — яркочервени цветове с дълги тънки венчелистчета, сякаш потапяни в боя, и големи златистожълти кръгли цветя, примесени с бели и светли кълбенца.

— Де да имаше достатъчно да занесем и на другите — каза Айла, като лапна още една малка, но изключително вкусна и ароматична ягода.

— Би трябвало да се появят още. Много ми се ядат — каза Лати, като се усмихна широко. — А освен това, иска ми се да мисля за това място като за специално, само за нас двете, Айла. — Лапна една ягодка и затвори очи, наслаждавайки се на вкуса и. Лицето и доби замислено изражение. — Тези антилопи сигурно са много малки, нали? Никога не съм виждала такива толкова отблизо.

— Доближихме ги благодарение на Уини. Антилопите не се боят от коне. Обаче Вълчо — каза Айла, гледайки към зверчето. То вдигна глава като си чу името. — Той ги прогони.

— Айла, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Винаги, когато искаш.

— Мислиш ли, че някой ден ще мога да си намеря кон? Имам предвид някой малък, за който да се грижа както ти за Уини, така че да свикне с мен.

— Не знам. Аз не бях си поставяла за задача да намеря Уини. Просто така се случи. Трудно се намира малко конче. Всички майки пазят малките си.

— Ако ти искаш да намериш друг кон, малко конче, какво би направила?

— Никога не ми е минавало през ум… Предполагам, че ако търсиш малко конче… чакай да помисля… трябва да хванеш майка му. Спомняш ли си лова на бизони миналата есен? Ако тръгнеш на лов за коне и вкараш табун в заградено място като онова, не е необходимо да ги убиваш всичките. Можеш да запазиш едно-две малки кончета. Даже може да отделиш малкото и да пуснеш останалите, ако не ти трябват. — Айла се усмихна. — Сега вече ми е по-трудно да ходя на лов за коне.

Когато се върнаха, повечето хора бяха насядали около голям огън и се хранеха. Двете млади жени си насипаха ядене и седнаха.

— Видяхме антилопи сайга — каза Лати. — Даже малки.

— Струва ми се, че сте видели и ягоди — обади се Нези със сух глас, като видя червените петна по ръцете на дъщеря си. Лати се изчерви като си спомни, че и се бе приискало да ги запази всичките за себе си.

— Нямаше достатъчно, за да донесем — каза Айла.

— О, това не би променило нещата. Знам какво е Лати да намери ягоди. Тя може да изяде цяла поляна, без да даде на никого, ако и се отдаде такава възможност.

Айла забеляза смущението на Лати и смени темата.

— Събрах и малко подбел против кашлица, за болния бивак, и едно растение с червени цветове — не му знам името — чийто корен е много добър за силна кашлица и отхрачване — каза тя.

— Не знаех, че затова береш тези цветя — каза Лати. — Откъде знаеш, че болестта в този бивак е точно такава?

— Не знам, но като видях тези цветя, реших, че няма да е зле да понабера от тях, още повече че ние сме карали тази болест. Талут, още колко път имаме до там?

— Трудно може да се определи — отговори водачът. — Движим се по-бързо от обикновено. Би трябвало след ден-два да стигнем бивака на народа Сънге. Картата на Лудег е добра, надявам се да не закъснеем. Болестта им е по-лоша, отколкото си мислех. Айла се намръщи.

— Как разбра?

— Видях знаци, оставени от някого.

— Знаци? — попита Айла.

— Ела с мен. Ще ти покажа — каза Талут, като остави чашата си и стана.

Заведе я при купчина кокали край реката. Такива кости, особено черепи, се срещаха по всички плата, но когато приближиха, на Айла и стана ясно, че те не са подредени естествено. Някой преднамерено ги беше струпал в особен ред. На върха на купчината беше поставен обърнат мамутски череп със счупени зъби.

— Това е знак за лоши новини — каза Талут, сочейки черепа. — Много лоши. Виждаш ли долната челюст и двете ключици към нея? Върхът на челюстта сочи накъде да вървим, а бивакът е на два дни път.

— Талут, те сигурно имат нужда от помощ! Затова ли са поставили този знак тук?

Талут посочи парче обгорена брезова кора, закачена на счупения ляв бивник.

— Виждаш ли това? — попита той.

— Да. Обгоряла е до черно като че ли е била в огън.

— Това означава болест, смъртоносна болест. Някой е умрял; Хората се страхуват от този вид болест, а тук те често спират. Този знак тук не е поставен за помощ, а за предупреждение да не се ходи там.

— О, Талут! Аз трябва да отида. Вие може да не идвате, но аз трябва до ида. Мога да тръгна и сега, с Уини.

— И какво ще им кажеш като отидеш там? — попита Талут. — Не, Айла. Те няма да ти позволят да им окажеш помощ. Там никой не те познава. Те дори не са Мамутои, а Сънге. Вече разговаряхме за това. Знаехме, че ще искаш да отидеш. Тръгнахме по този път и ще дойдем с теб. Мисля, че благодарение на конете ще можем да стигнем за ден, вместо за два.

Слънцето вече докосваше ръба на земята, когато групата пътешественици от Лъвския бивак стигна до голямо селище, разположено на обширна естествена тераса на около десет метра над широка, бърза река. Спряха, когато ги забелязаха някои от тамошните хора, които се втренчиха в тях с удивление. После хукнаха към единия от навесите. Появиха се мъж и жена. Лицата им бяха намазани с червена охра, а косите им бяха покрити с пепел.

„Твърде късно е“ — помисли си Талут, докато заедно с Тюли приближаваха бивака на народа Сънге, следвани от Нези и Айла, която водеше Уини с Мамут на гърба. Явно бяха прекъснали нещо много важно. Когато идващите бяха само на около три метра, мъжът с боядисаното червено лице вдигна ръка с длан, обърната напред. Явно това бе сигнал да спрат. Заговори на Талут на различен език, който въпреки това прозвуча някак познато на Айла. Струваше и се, че би трябвало да го разбира; вероятно беше близък до езика на Мамутоите. Мъжът пак проговори.

— Защо Лъвският бивак на Мамутоите идва тук по това време? — попита той, този път на езика на Мамутоите. — В този бивак върлува болест и има много скръб. Не видяхте ли знаците?

— Да, видяхме знаците — отговори Талут. — Сред нас има дъщеря на Огнището на Мамута, която е изкусна Лечителка. Вестоносецът Лудег, който е минал оттук преди няколко дни, ни каза за вашата беда. Ние се приготвяхме да отпътуваме за нашата Лятна среща, но Айла, нашата Лечителка, пожела първо да дойдем тук, за да ви предложи помощта си. Един от нашите е роднина с един от вашите, така че ние сме родственици. Затова дойдохме.

Мъжът погледна жената, застанала до него. Тя явно скърбеше и с усилие се владееше.

— Твърде късно е — каза тя. — Мъртви са. — Гласът и премина във вой и тя се разрида от мъка. — Мъртви са. Децата ми, рожбите ми, живота ми, мъртви са.

Двама мъже я прихванаха от двете и страни и я отведоха.

— Сестра ми изживява голяма скръб — каза мъжът. — Загуби и дъщеря си, и сина си. Момичето беше почти жена, а момчето беше е няколко години по-малко. Ние всички много скърбим за тях.

Талут съчувствено поклати глава.

— Това наистина е голямо нещастие. Споделяме скръбта ви и сме готови да ви утешим с каквото можем. Ако вашите обичаи позволяват, бихме искали да останем, за да прибавим сълзите си към вашите, докато мъртвите се върнат в гръдта на Майката.

— Високо оценяваме съчувствието ви и винаги ще го помним, но сред нас има болни хора. Може би ще е опасно за вас да останете. Може би е опасно и това, че сте дошли.

— Талут, попитай го дали мога да видя болните. Може да успея да им помогна с нещо — каза тихо Айла.

— Да, Талут. Попитай дали Айла може да види болните — обади се и Мамут. — Мисля, че тя може да каже дали е безопасно за нас да останем.

Мъжът с червеното лице втренчи поглед в стареца на коня. Отначало, когато видя конете, той бе удивен, но не искаше да го покаже, пък и беше толкова потънал в скръб, че за известно време, докато изпълняваше ролята на говорител на сестра си и на своя бивак, бе забравил любопитството си. Но когато Мамут проговори, странната гледка на човек, седнал на кон, внезапно отново разпали любопитството му.

— Как така този човек е седнал на кон? — изтърси той най-сетне. — Как така конят стои мирен? Ами онзи другия, там, отзад?

— Това е много дълга история — отговори Талут. — Този мъж е нашият Мамут, а конете се подчиняват на нашата Лечителка. Когато разполагаме с време, ще ни е драго да ви разправим всичко за това, но първо Айла би искала да прегледа болните ви хора. Може да успее да им помогне. Ще може да ни каже дали злите духове са все още наоколо и дали ще може, да ги озапти и обезвреди; дали е безопасно за нас да останем.

— Казваш, че тя е много способна. Трябва да ти вярвам. Щом може да управлява конския дух, сигурно притежава мощна магия. Нека да поговоря с хората вътре.

— Има и още едно животно, за което трябва да знаеш — каза Талут и след това се обърна към жената. — Айла, извикай го.

Тя подсвирна и още преди Ридаг да го пусне, Вълчо се освободи от него и се втурна напред, въртейки опашка. Мъжът Сънге и стоящите около него се стреснаха, когато младият вълк се втурна към тях, но останаха още по-изненадани, когато той спря пред краката на Айла и я загледа очаквателно. По неин знак той легна, но вниманието му бе съсредоточено върху непознатите и това ги смути.

Тюли наблюдаваше внимателно реакциите на народа Сънге и бързо разбра какво силно впечатление са им направили опитомените животни. Те повишаваха статуса на хората, с които бяха свързани и на Лъвския бивак като цяло. Благодарение единствено на това, че яздеше кон, Мамут се бе сдобил с особено признание и престиж. Гледаха го с изпитателни погледи, думите му будеха у тях подчертано уважение, но реакцията им спрямо Айла беше още по-красноречива. Взираха се в нея със страхопочитание и боязливо преклонение.

Водачката разбираше, че самата тя вече бе свикнала с конете, но още си спомняше собствените си опасения, когато за пръв път бе видяла Айла с кобилата и жребеца, и не и беше трудно да се постави на тяхно място. Тя присъстваше, когато Айла бе донесла вълчето в землянката и бе наблюдавала израстването му, но знаеше, че един непознат не би го възприел като невинно зверче. Макар че беше млад, Вълчо бе почти напълно пораснал вълк, а Уини бе кобила в зряла възраст. След като Айла можеше да пречупи волята на опърничавите и своенравни коне, както и духа на независимите вълци със заповедите си, кой знае още какви сили можеше да управлява? Особено след като се разбереше, че е дъщеря на Огнището на Мамута и Лечителка.

Тюли се чудеше как ли ще ги посрещнат, когато пристигнат на Лятната среща, но никак не се изненада, когато Айла бе поканена да прегледа болните членове на бивака. Мамутоите се разположиха да изчакат. Когато Айла излезе, тя отиде при Мамут, Талут и Тюли.

— Мисля, че са болни от това, което Нези нарича пролетна болест — треска, стягане в гърдите и затруднено дишане, но лошото е, че са го хванали в края на сезона и че протича в по-остра форма — обясни Айла. — Преди известно време са починали двама по-възрастни обитатели на бивака, но много е тъжно, когато умират деца. Не знам защо е станало така. Младите обикновено са достатъчно силни, за да преодолеят такава болест. При всички останали сякаш най-лошото е отминало. Някои кашлят силно, техните страдания мога да облекча донякъде, но вече няма сериозно болни. Искам да приготвя нещо, което да помогне на майката. Тя го понася много тежко. Разбирам я. Не съм абсолютно сигурна, но мисля, че няма да е опасно за нас да останем за погребението. Струва ми се обаче, че не бива да отсядаме вътре в землянките им.

— Щях да предложа да разпънем палатките си, ако решим да останем — каза Тюли. — Достатъчно трудно им е и без да приемат непознати гости в такъв момент, а не са и Мамутои.

Сънге са… различни.

Сутринта Айла се разбуди от гласове недалеч от палатката и. Бързо стана, облече се и погледна навън. Няколко човека копаеха дълга тясна яма. Навън бяха Трони и Фрали, седнали край един огън, кърмейки бебетата си. Айла им се усмихна и се присъедини към тях. От една готварска кошница се издигаше пара и се разнасяше аромат на градински чай. Тя загреба една чаша и седна при двете жени, отпивайки от горещата течност.

— Днес ли възнамеряват да ги погребат? — попита Фрали.

— Мисля, че да — отговори Айла. — Струва ми се, че на Талут не му беше удобно да ги попита направо, но останах с впечатлението, че ще стане днес. Не разбирам езика им, но понякога улавям някоя позната дума.

— Изглежда, че копаят гроба. Защо ли го правят толкова дълъг? — попита Трони.

— Не знам, но се радвам, че скоро ще си тръгнем. Знам, че е редно да останем, но не обичам погребенията — каза Фрали.

— Никой не ги обича — вметна Айла. — Ще ми се да бяхме дошли няколко дни по-рано.

— Не можеш да си сигурна, че щеше да помогнеш на тези деца — каза Фрали.

— Толкова ми е мъчно за майката — обади се Трони. — Мъка е да загубиш, едното си дете, но и двете едно временно… Не знам дали аз бих понесла такова нещо.

Тя гушна Хартал, но бебето се задърпа, за да се измъкне.

— Да, мъка е да загубиш детето си — съгласи се Айла. Гласът и беше толкова сподавен, че Фрали я изгледа учудено. Айла остави чашата си и стана.

— Видях, че наблизо расте пелин. От корените му става много силно лекарство. Не го използвам често, но искам да направя нещо, което да успокои и облекчи майката, а то трябва да е силно.

Този ден хората от Лъвския бивак наблюдаваха или частично участваха в различни дейности и ритуали, но на свечеряване атмосферата се промени, насити се с напрежение, което се предаде дори на гостите. Силните емоции предизвикаха истински сълзи на скръб сред Мамутоите, когато двете деца бяха тържествено изнесени на носилки от една землянка и представени на всеки за последно сбогом.

Докато хората с носилките, обикаляха опечалените гости, Айла забеляза, че децата са облечени в красиви, богато украсени одежди, като за важен фестивал. Това не можеше да не я заинтригува. Парчета различно боядисани и естествено оцветени кожи бяха грижливо съшити в сложни геометрични комбинации, за да се получат туниките и дългите панталони, очертани и акцентирани с помощта на хиляди дребни бивникови мъниста. През ума и мина необичайна мисъл. Дали всичкото това беше направено само с шило? Може на някого да се хареса острата бивникова игла с дупката за конец на края.

Тя забеляза и превръзките им за коса и коланите, а върху раменете на момичето бе наметнат плащ с разкошни украшения, вплетени в материя, която сякаш бе изработена от кичури вътрешна козина, отронила се от минаващи влакнести животни. Прииска и се да пипне одеждите, да ги разгледа по-отблизо, да разбере как са били направени, но това нямаше да е уместно. Застанал до нея, Ранек също забеляза материята и се възхити на сложния модел, съставен от спирали под прав ъгъл. Айла се надяваше, че преди да си заминат, ще успее да узнае, как са изработени дрехите, може би в замяна на някоя от нейните игли с дупка.

И двете деца бяха обсипани с бижута, направени от раковини, животински зъби, кости; момчето дори имаше обица от пробит голям и необикновен камък. За разлика от косите на възрастните, които бяха чорлави и посипани с пепел, техните бяха грижливо вчесани и подредени в сложни прически — при момчето на плитки, а при момичето на два големи кока от двете страни на главата му.

Айла не можеше да се отърси от чувството, че децата спят и ще се събудят всеки момент. Бяха съвсем млади, имаха твърде здрав вид със закръглените си гладки лица, за да бъдат мъртви, за да са се преселили в царството на духовете. Усети как по тялото и премина тръпка и неволно се взря в Ридаг. Забеляза, че Нези я гледа, и извърна очи.

Най-сетне телата на децата бяха донесени при дългия тесен изкоп. Спуснаха ги вътре и ги поставиха глава до глава. Една жена с особена прическа и дълга туника, обсипана с мъниста, се изправи и подхвана някакъв печален, пронизителен напев, от който всички потрепериха. На шията и висяха множество гердани и колиета, които дрънкаха и потракваха когато се движеше, а по ръцете и имаше гривни, направени от няколко пластинки, широки по един сантиметър. Айла забеляза, че те бяха подобни на онези, които използваха и някои Мамутои.

Чуваше се басовото барабанене на познат инструмент от мамутски череп. Оплаквайки и припявайки, жената започна да се извива и люлее, повдигайки се на пръсти и вдигайки крака, като от време на време се обръщаше в различни посоки, но оставаше на едно място. Докато танцуваше, размахваше рязко и ритмично ръце, от което гривните и потракваха. Айла се беше запознала с нея и макар че не можеха да разговарят, усещаше, че жената я привлича. Мамут и беше обяснил, че тя не е лечителка като Айла, а е от тези, които имат способността да общуват със света на духовете. Изведнъж Айла осъзна, че тя бе за Сънге това, което бяха Мамут и Креб за своите народи. Все още и беше трудно да приеме идеята за жена мог-ър.

Мъжът и жената с червените лица посипаха прах от алена охра по децата, което накара Айла да си спомни за червения мехлем, който Креб беше втрил в тялото на Иза. В гроба церемониално бяха положени още няколко неща: изправени бивни, кремъчни ножове и ками, изваяни фигури на мамут, бизон и кон — не толкова изящни, колкото тези на Ранек, помисли си Айла. С изненада видя, че до всяко дете бе положен дълъг бивников жезъл, украсен с изваян кръг със спици, към който бяха прикрепени пера и други предмети. Когато хората от селището се присъединиха към жалейната, пронизителна песен на жената, Айла се наклони напред и тихо прошепна на Мамут:

— Двата жезъла приличат на тези на Талут. Това Говорещи жезли ли са?

— Да. Народът Сънге има по-близки родствени връзки с Мамутоите, отколкото някои хора са готови да признаят — каза Мамут. — Има известни различия, но тази погребална церемония е много близка до нашата.

— А защо слагат Говорещи жезли в гроба на децата?

— Тези неща им се дават, защото ще им потрябват, когато се събудят в света на духовете. Като дъщеря и син на водачката, те са сестра и брат, които са били предопределени да станат водачи, ако не в живота, то в отвъдното — обясни Мамут. — Необходимо е да се отбележи ранга им, за да не загубят статуса си там.

Известно време Айла наблюдаваше церемонията мълчаливо и когато започнаха да засипват децата с пръст, отново се обърна към Мамут.

— Защо ги погребват така, глава до глава?

— Те са брат и сестра — каза той, сякаш останалото се подразбираше. После видя учуденото и изражение и продължи: — Пътуването до света на духовете може да е дълго, трудно и объркано, особено за такива млади създания. Те имат нужда да общуват помежду си, да си помагат и взаимно да облекчават трудностите си, но за Майката е скверно брат и сестра да споделят Удоволствия. Ако се събудят един до друг, може да забравят, че са брат и сестра и по грешка да се сношат, мислейки си, че спят заедно, защото е трябвало да се свържат. А като са глава до глава, могат да си помагат по време на Пътуването, без да объркат родството си, когато стигнат другия свят.

Айла кимна. Всичко това беше логично, но докато гледаше как запълват гроба, много и се искаше да бяха пристигнали няколко дни по-рано. Може би нямаше да успее да им помогне, но поне щеше да опита.

Талут спря на брега на малка рекичка, погледна нагоре, срещу течението, после надолу, разгледа парчето, бивник с обозначения в ръката си. Определи положението на слънцето, проучи облаците, скупчени на север, после помириса вятъра. Накрая огледа района.

— Оставаме да нощуваме тук — каза той като смъкна раницата със самара от раменете си.

Запъти се към сестра си, докато тя обмисляше къде да бъде опъната главната шатра, за да има достатъчно място за останалите, които използваха част от нейната опорна конструкция…

— Тюли, какво ще кажеш, ако поспрем за малко, за да разменим някои предмети? Преглеждах картите, които Лудег е направил. Отначало не ми мина през ум, но като видях, къде сме, ето виж — каза той, показвайки и две различни парченца бивник със знаци. — Това е картата, която показва пътя към Вълчия бивак, новото място на Лятната среща, а ето краткия път, който той ми показа до бивака на Сънге. Оттук няма да ни е много далеч да посетим Мамутския бивак.

— Искаш да кажеш Бивака на Мускусния бик — каза Тюли с раздразнение и презрение. — Колко арогантно беше от тяхна страна да преименуват бивака си. Всички имат Огнище на Мамута, но никой не може да нарича бивак с името на Мамута. Та не сме ли всички ние Ловци на мамути?

— Но биваците винаги се наричат на името на огнището на водача, а техният нов водач е и техния Мамут. Пък и това не е причина да не търгуваме с тях — ако още не са тръгнали за Лятната среща. Нали знаеш, че са родственици с Кехлибарения бивак и винаги имат кехлибар за размяна — каза Талут, знаейки слабостта на сестра си към топлите, златисти парчета вкаменена смола. — А Уимез казва, че имат достъп и до хубав кремък. Ние пък имаме много кожи на северен елен, ада не говорим за няколкото великолепни козини.

— Не ми е ясно как един мъж може да създаде огнище, когато няма дори жена, просто казах, че са арогантни. Можем да търгуваме с тях. Разбира се, че ще се отбием, Талут. — На лицето на водачката се появи загадъчна усмивка. — Да, при всички случаи. Мисля, че за „Мамутския“ бивак ще бъде интересно да се срещне с нашето Огнище на Мамута.

— Добре. Тогава по-добре да тръгнем рано — каза Талут, но я изгледа озадачено. Поклати глава, чудейки се за какво ли мислеше умната му снажна сестра.

Когато хората на Лъвския бивак стигнаха една голяма виеща се река, пробила проход между стръмни льосови брегове, подобни на тези при тяхната землянка, Талут се насочи към една издатина между доловете и внимателно огледа околната местност. Видя елени и зубри близо до наводнените площи по-надолу, които си пасяха в една зелена ливада с няколко пръснати ниски дръвчета. Малко по-нататък забеляза голяма купчина кости, струпани край високия бряг, където реката правеше остър завой. Върху тях щъкаха дребни фигурки, които отмъкваха настрани отделни парчета.

— Още са тук — обяви той. — Изглежда, че градят нещо.

Пътешествениците се спуснаха групово по склона към бивака, разположен на широка тераса, на не повече от пет метра над реката. Ако Айла беше останала изненадана от землянката на Лъвския бивак, тази на Мамутския бивак просто я порази. Не беше единична, покрита с чимове, полу подземна постройка като тази, която беше оприличила на пещера или дори на достатъчно голяма бърлога, обитавана от хора, а по-скоро няколко отделни землянки, скупчени заедно на терасата. И те бяха здрави и солидно изградени, покрити с дебел пласт чимове, затрупани с глина; ивици трева, растяха покрай тях, но не и върху покрива им. Айла можеше да ги сравни единствено с големи мармотски могили с гладки била.

Когато наближиха, тя разбра защо билата са голи. Също като обитателите на Лъвския бивак, хората от Мамутския бивак използваха покривите на жилищата си за наблюдателни площадки. Върху две землянки имаше тълпа зяпачи и макар че в момента вниманието им беше насочено към посетителите, това не беше причината, поради която се бяха качили на заоблените покриви. Когато Лъвският бивак заобиколи една землянка, която им препречваше пътя, Айла с удивление видя обекта на техния интерес.

Талут беше прав. Те строяха. Айла беше чула забележките на Тюли за избора на име, който този народ беше направил, но след като видя землянката, която правеха, той и се стори напълно подходящ. Въпреки че в завършен вид тя можеше да се окаже като всички други землянки, начинът, по който местните хора използваха мамутски кости като носеща конструкция сякаш изразяваше едно особено качество на животното мамут. Вярно беше, че обитателите на Лъвския бивак бяха използвали мамутски кости за носещата конструкция на тяхната землянка, бяха подбрали определени парчета и ги бяха одялали така, че да пасват, но костите, използвани за това жилище, имаха много по-голямо предназначение от това на обикновена носеща конструкция. Те бяха подбрани и подредени така, че да се предаде същността на мамута по начин, който да изразява вярванията на Мамутоите.

За да създадат проекта, първо донасяха много еднакви скелетни части от различни мамути от купчината по-надолу. Започваха с един кръг, чийто диаметър беше около пет метра, като по окръжността разполагаха мамутски черепи, така че здравата повърхност на челата им да е обърната навътре. Отворът се оформяше в познатия свод, състоящ се от два големи бивника, закрепени неподвижно в издълбани черепи и свързани в горните си краища. Външната стена до половината височина беше кръгова и изградена може би от сто мамутски мандибули — У-образните долни челюсти, подредени една върху друга със заострените брадички надолу в четири реда.

Цялостният ефект от тези У-образни форми, разположени една до друга, беше поразителен — те придаваха удивителен смисъл на конструкцията. Получаваше се зигзаговидно подреждане, подобно на символа, който се използваше при картите, за обозначаване на вода. Освен това, както Айла бе узнала от Мамут, зигзаговидният знак за водата беше и най-дълбокият символ на Великата Майка, Създателка на всичко живо. Тези форми се възприемаха като насочения надолу триъгълник на Нейния хълм, външното изражение на утробата и. Многократното му натрупване обозначаваше многообразния живот; не само обикновената вода, а и плодните води на Майката, които заливаха земята и пълнеха моретата и реките, когато Тя раждаше живота на цялата земя. Не можеше да има съмнение, че това щеше да бъде землянката на Огнището на Мамута.

Кръглата стена не беше завършена, но те работеха по останалата част на землянката, като вклиняваха лопатки, тазови кости и парчета гръбнак с ритмична симетричност, при това много плътно. Една отворена дървена конструкция отвътре осигуряваше допълнителен крепеж на съоръжението, а покривът изглежда щеше да бъде изграден от мамутски бивни.

— Та това, е произведение на истински художник! — възкликна Ранек, като се приближи и открито се възхити от майсторство им.

Айла знаеше, че той ще го одобри. Забеляза Джондалар малко по-настрана, хванал повода на Рейсър. Разбра, че и той бе не по-малко впечатлен и възхитен от вдъхновения ум, родил тази идея. В действителност целият Лъвски бивак беше загубил дар слово от възхищение. Но както беше предположила Тюли, Мамутския бивак остана не по-малко слисан от пристигането на гостите, или, по-скоро, от опитомените животни, пътуващи с тях.

Настъпи момент на взаимно вторачване, изразяващо възхищение и удивление от двете страни, след което мъж и жена, малко по-млади от водачите на Лъвския бивак се приближиха, за да поздравят Тюли и Талут. Мъжът беше домъкнал тежки мамутски кокали по склона — явно бе, че съвсем не се касаеше за преместване на временни жилища от едно място на друго, а за постоянна обител — и беше гол до кръста и потен. Лицето му бе силно татуирано и Айла трябваше да си наложи да не се взира в него открито. Върху лявата му буза бяха изрисувани не само шеврони като тези на Мамут от Лъвския бивак, но и симетрично подредени зигзаговидни линии, триъгълници, ромбове и спирали под прав ъгъл в два цвята — син и червен. Очевидно жената също беше работила; и тя беше гола до кръста, но вместо панталони носеше заметната пола, която се спускаше малко под коленете и. Нямаше татуировка, но едната и ноздра беше пробита, носеше накит, направен от малко парче кехлибар, изваяно и лъснато, което преминаваше през дупката.

— Тюли, Тюли, каква изненада! Изобщо не ви очаквахме, но в името на Майката ние приветстваме Лъвския бивак — възкликна жената.

— В името на Мут ние ти благодарим за гостоприемството, Авари — каза Тюли. — Не предполагахме, че моментът ще бъде неподходящ за посещение.

— Бяхме наблизо, Винкавек — добави Талут, — и не можехме да не се отбием.

— Лъвският бивак е винаги добре дошъл — каза мъжът, но как така се озовахте толкова наблизо? Не ви е било на път за Вълчия бивак.

— Вестоносецът, който дойде на ни уведоми, че мястото на Срещата се променя, се отбил в бивака на народа Сънге по пътя си и ни каза, че обитателите му са много болни. Ние имаме нов член, Лечителка, Айла от Огнището на Мамута — каза Талут и я покани с жест да излезе напред, — и тя поиска да отидем, за да им помогне. Оттам и идваме.

— Да, познавам този бивак на народа Сънге — каза Винкавек, после се обърна към Айла.

Тя усети, как очите му за миг се впиха в нейните. Поколеба се, тъй като все още не беше свикнала да среща открито погледа на непознат, но долови, че в такъв момент не бива да се срамува, нито да проявява скромността на жена от Клана и отвърна на погледа му. Изведнъж той се разсмя и бледосивите му очи блеснаха одобрително, оценявайки с поглед качествата и на жена. Тогава тя забеляза, че е изключително привлекателен мъж не защото беше красив или блестеше с някаква особена отличителна черта, макар че татуировката му наистина го открояваше, а поради силата на волята и интелигентността му. Той вдигна поглед към Мамут, който яздеше Уини.

— Значи все още си сред нас, старче — каза той, явно доволен и добави с многозначителна усмивка: — и отново с изненади. От кога си станал Викач? Или може би трябва да те наречем с друго име? Два коня и вълк да пътешестват с Лъвския бивак? Това е повече от Дар на Викач.

— Възможно е друго име да е по-подходящо, Винкавек, но това не е мой дар. Животните се подчиняват на Айла.

— Айла? Изглежда, че старият Мамут си е намерил достойна дъщеря.

Винкавек отново я огледа с явен интерес. Не забеляза, че Ранек се взира в него свирепо, но това не убягна от погледа на Джондалар. Разбра чувството му и за първи път почувства странна близост с ваятеля.

— Хайде, стига сме стояли и приказвали тук. — Имаме достатъчно време за това. Пътешествениците сигурно са уморени и гладни. Позволете ми да се погрижа за вашата вечеря и да ви намеря място за почивка.

— Авари, виждаме, че правите нова землянка. Няма защо да се безпокоиш за нас. Достатъчно ще бъде да ни посочиш място, където да опънем шатрите — каза Тюли. — По-късно ще ни бъде приятно да хапнем с вас и евентуално да ви покажем няколко великолепни кожи от северен елен и други животни, които случайно взехме с нас.

— Аз имам по-добра идея! — избоботи Талут, смъквайки раницата си там, където стоеше. — Защо да не ви помогнем? Е, може да ми казвате кое къде да слагам, но затова пък имам гръб, който спокойно може да носи една-две мамутски кости.

— Да. И аз бил помогнал — предложи услугите си Джондалар, като поведе напред Рейсър и помогна на Ридаг да слезе от коня. — Това е необикновена землянка. Никога досега не съм виждала подобно нещо.

— Ама разбира се. Приветстваме желанието ви да ни помогнете. Някои от нас бързат да се приготвят за Лятната среща, но за доброто построяване на една землянка е нужно цяло лято, затова трябва да я построим преди да сме тръгнали. Лъвският бивак е много щедър — каза Винкавек като се чудеше колко ли парчета кехлибар щеше да струва щедростта им, когато започнеше размяната на предмети. После реши, че си заслужава да се завърши изграждането на землянката, за да се запуши устата на мърморковците.

Отначало Винкавек не беше забелязал високия рус мъж сред тълпата, но сега го погледна повторно, после отново обърна очи към Айла, която освобождаваше Уини от плазовете. Той беше чужденец, както и Айла, но се държеше така свободно с конете, както и тя. Но пък и малкият плоскоглавец изглеждаше близък с вълка, а той не беше чужденец. Изглежда, че тук беше замесена жената. Водачът-Мамут на Мамутския бивак отново насочи вниманието си към Айла. Забеляза, че тъмнокожият ваятел се върти около нея; „Ранек винаги е имал набито око за красивото и изключителното“ — помисли си той. Той фактически се държеше така, сякаш я притежаваше, а кой, тогава, беше чужденецът? Не беше ли свързан с жената? Винкавек хвърли поглед към Джондалар и забеляза, че той наблюдава Айла и Ранек.

„Нещо става тук“ — реши Винкавек, после се усмихна. Каквито и да бяха взаимоотношенията им щом и двамата така се интересуваха от нея, това показваше, че жената още не е официално омъжена. Пак я огледа от главата до петите. Беше поразителна жена, при това дъщеря на Огнището на Мамута, Лечителка, поне така твърдяха, а явно имаше и уникалната дарба да подчинява животни. Без съмнение жена с голям статус, но от къде беше родом? И защо винаги Лъвският бивак се изтърсваше с някоя необикновена личност?

Двете водачки стояха в почти завършената, но празна нова землянка. Макар че външната стена беше изградена, отвътре дискретно се очертаваше зигзаговидния дизайн.

— Авари, сигурна ли си, че няма да пътувате с нас? — попита Тюли. Шията и беше украсена с нов наниз от едри кехлибарени мъниста. — Би ни било драго да почакаме още няколко дни, докато се приготвите.

— Не, не, вие вървете. Знам, че всички с нетърпение очакват да се доберат до Лятната среща, а вие вече толкова много направихте. Землянката е почти завършена, а без вас никога нямаше да успеем да напреднем толкова със строителството и.

— За нас беше удоволствие да работим с вас. Трябва да призная, че новата землянка е много впечатляваща. Тя изразява почитта ви към Майката. Брат ти е действително забележителен човек. Вътре просто се усеща присъствието на Майката.

Тя беше искрена и Авари го знаеше.

— Благодаря ти, Тюли, няма да забравим помощта ви. И точно затова не искаме повече да ви задържаме. Вече закъсняхте поради това, че останахте да ни помогнете. Ще бъдат заети всички най-добри места.

— Сега няма да ни отнеме дълго време да стигнем до там. Товарът ни е доста по-лек. Мамутският бивак поиска много висока цена.

Погледът на Авари се стрелна към новата огърлица на водачката.

— Е, не беше чак толкова висока, колкото цената на Лъвския бивак — забеляза тя.

Тюли беше съгласна. Смяташе, че Лъвският бивак е спечелил пазарлъка, но привидно не искаше да го признае. Смени темата на разговора.

— Е, ще ви очакваме с нетърпение на Срещата. Ако можем, ще се опитаме за ви запазим място.

— Ще ви бъдем много признателни, но ми се струва, че ние ще сме последните. Ще трябва да се задоволим с каквото остане. Но ще ви потърсим — каза Авари и те излязоха.

— Тогава ние ще тръгнем утре сутринта — каза Тюли.

Двете жени се прегърнаха, допряха бузите си и водачката на Лъвския бивак се запъти към палатките.

— О, Тюли, ако не видя Айла преди да сте тръгнали, моля те, благодари и за запалителния камък — каза Авари, после добави сякаш между другото: — Определихте ли и вече Булчинска цена?

— Мислим по този въпрос, но ни е трудно — тя има много неща, които може да предложи — каза Тюли и се обърна, за да си върви. Направи няколко крачки, обърна се и се усмихна. — Тя и Диджи станаха толкова близки, че я чувствам съвсем като моя дъщеря.

Тюли едва успя да прикрие усмивката си, докато се отдалечаваше. Уверена беше, че Винкавек беше обърнал специално внимание на Айла и знаеше, че въпросът на Авари не беше случаен. Той беше накарал сестра си да го повдигне. „Не би бил лоша партия — помисли си Тюли, — а установяването на връзки с Мамутския бивак би било от полза. Разбира се, Ранек първи и направи предложение.“ В края на краищата те се бяха Обещали, но ако някой като Винкавек направеше предложение, нямаше нищо лошо в това да го обмислят. Най-малкото би и повдигнало цената. Да, добра беше идеята на Талут да се отбият тук и да направят размяна.

Авари я проследи с поглед. „Значи самата Тюли ще преговаря за Булчинската цена. И аз така си мислех. Може би трябва да се отбием в Кехлибарения бивак по пътя си, знам къде Майката държи необработения кехлибар и ако Винкавек се опита да поиска Айла, ще му трябва всичко, което може да намери. Не знам друга жена, която да се пазари така твърдо като Тюли“ — помисли си Авари с неволно възхищение. Преди не беше зачитала особено едрата водачка на Лъвския бивак, но през тези няколко дни, когато имаха възможност да се опознаят по-добре, тя беше започнала да я уважава, дори да я харесва. Тюли работи здравата с тях и не пестеше на хвалбите си, когато бяха заслужени, а това, че беше изключителна търговка, просто бе част от ролята и на водачка. В действителност, ако беше млада и готова за бракосъчетание — помисли си Авари — тя самата не би имала нищо против някой като Тюли да се пазари за нейната Булчинска цена.

От Мамутския бивак Лъвският бивак се насочи на север като през по-голямата част от пътя си следваше реката. Близо до големите реки, които навлизаха навътре в континента, северният ландшафт непрекъснато се променяше и разкриваше изобилие от растителен живот. Транс континенталното им пътешествие ги отведе от тундри и льосови равнини до тръстикови горски езера, от гъсти мочури до голи баири и тучни ливади, осеяни с летни цветя. Макар че северните растения бяха по-ниски, цветовете им често бяха по-големи и по-ярки от южните разновидности. Айла можеше да определи повечето от тях, макар че не винаги можеше да ги назове. Когато минаваха покрай тях, когато яздеше или се разхождаше сама, тя често ги береше и ги носеше на Мамут, Нези или Диджи, или на някой друг, който да и каже как се наричат.

Колкото повече се приближаваха към мястото за Лятната среща, толкова повече претексти намираше Айла, за да се отклонява от пътя. За нея лятото открай време бе сезонът, в който диреше уединение. Така беше откакто се помнеше. През зимата приемаше затварянето в ограничено пространство, наложено от лошото време, било в пещерата на клана на Брун, било в нейната долина или в землянката на Мамутоите. Но през лятото, макар да не обичаше да е сама през нощта, често с удоволствие се усамотяваше през деня. Това беше времето, когато можеше да се отдаде на собствените си мисли и импулси, освободена от ограниченията, наложени и от околните и произтичащи или от подозренията, или от любовта им.

Когато спираха за нощувка, беше много лесно да им каже, че иска да открие нови растения или да ловува. Тя правеше и двете, като използваше копиехвъргача заедно с прашката, за да донесе прясно месо, но в действителност просто искаше да е сама. Нужно и беше време за размисъл. Страхуваше се от това, което щеше да се случи, когато пристигнат и не можеше да разбере защо. Вече се беше запознала с много хора и народи, които я приемаха добре и знаеше, че не в това е проблемът. Но колкото повече се приближаваха до мястото, толкова Ранек ставаше по-развълнуван, а Джондалар — по-мрачен. А на нея все повече и се искаше да може да избегне събирането на биваците.

В последната нощ от пътешествието им Айла се върна от дълга разходка с букет цветя. Забеляза край огъня утъпкана ивица земя, върху която Джондалар рисуваше нещо с нож. Торнек държеше в ръцете си отчупено парче бивник и нож и внимателно се вглеждаше в знаците, които Джондалар правеше.

— Ето я — каза Джондалар. — Айла може да ти покаже по-добре от мен. Не съм сигурен, че мога да се оправя с пътя до долината от Лъвския бивак, а оттук изобщо не мога. Твърде много завои и отклонения направихме.

— Джондалар се опитваше да направи карта, която да показва пътя до долината, където сте намерили запалителните камъни — обясни Талут.

— Откакто сме тръгнали, все ги търся, но не съм видял нито един запалителен камък — обади се Торнек. — Иска ми се да направя едно пътуване до там и да събера още. Тези, с които разполагаме, няма да са вечни. В моя вече има голям жлеб.

— На мен ми е трудно да определя разстоянието — каза Джондалар. — Пътувахме на коне, затова не мога да кажа колко дни ще са нужни, ако се ходи пеша. А и спирахме много често, за да правим много проучвания, не спазвахме някаква постоянна, логична посока. Почти съм сигурен, че пресякохме обратно реката, която тече през твоята долина, по-нагоре на север. Може би не веднъж. Когато се върнахме, беше почти зима и много от белезите на терена бяха променени.

Айла остави цветята, взе ножа за рисуване и се опита да помисли как да състави карта на пътя до долината. Започна да изтегля една линия, но се поколеба.

— Не се опитвай да покажеш пътя оттук — насърчи я Талут. — Просто помисли как се стига до там от Лъвския бивак.

Айла сбърчи вежди в стремежа си да се съсредоточи.

— Сигурна съм, че мога да ви покажа пътя от Лъвския бивак — каза тя, — но не разбирам много от карти. Не знам как да ви го начертая.

— Е, не се безпокой тогава — каза Талут. — Не ни трябва карта, ако можеш да ни покажеш пътя. Може би след като се върнем от Лятната среща ще направим пътешествие до там. — После посочи цветята с рижата си брада. — Какво си ни донесла този път, Айла?

— Точно това исках да ми кажеш. Познавам ги, но не знам как ги наричате.

— Знам, че червеното е алено мушкато — каза Талут. — А това е мак.

— Я, още цветя? — обади се Диджи, присъединявайки се към тях.

— Да. Талут ми каза какви са тези двете — отговори Айла.

— Я да видим, това е пирен, а това е розов карамфил — каза Диджи, разпознавайки другите две, после седна до Айла. — Почти стигнахме. Талут каза, че утре по някое време ще сме там. Вече не мога да чакам. Утре ще се видя с Бранаг и не след дълго ще се съберем. Не знам дали ще мога да спя тази нощ.

Айла и се усмихна. Диджи беше толкова развълнувана, че не можеше да не сподели ентусиазма и, но това само и напомни, че скоро и тя щеше да се задоми. Думите на Джондалар за долината и за връщане там отново я накараха да закопнее по него. Беше го наблюдавала, като се опитваше това да не личи и имаше определеното усещане, че и той я наблюдава. Често улавяше за миг погледа му преди да извърнат глави.

— О, Айла искам да те запозная с толкова много хора и се радвам, че и двете ще се задомим на една церемония. Така винаги ще имаме нещо общо.

Джондалар се изправи.

— Аз трябва да вървя… и… ъ-ъ… да си приготвя спалната постеля — каза той и побърза да се отдалечи.

Диджи видя как Айла го проследи с поглед и почти беше сигурна, че забеляза в очите и сълзи. Поклати глава. Айла изобщо нямаше вид на жена, на която предстои да се бракосъчетае и създаде ново огнище с човек, когото обича. Липсваше и радост, вълнение. Да, нещо липсваше. Нещо, което се наричаше Джондалар.