Ловци на мамути

16

Стълб от студен въздух се изви вихрено и се провря под прага на ниската палатка; една оголена ръка бързо се мушна под кожата. Силен вятър засвистя през преградата на входа; тревога сбърчи спящо чело. Подхваната от внезапен порив, преградата се разцепи и заплющя напред-назад. Воят на вятъра и нахлулото течение в миг пробудиха Айла и Джондалар. Джондалар завърза висящия край на капака на палатката, но вятърът, който с напредването на нощта продължи да се усилва, правеше съня им накъсан и неспокоен, като ту стихваше до стон и секваше, ту се надигаше с вой и свистене край малкото кожено укритие.

На сутринта, блъскани от вилнеещия вятър, те с мъка сгънаха кожената палатка и бързо стегнаха багажа си, без да си правят труда да палят огън. Вместо това пиха студена вода от течащия наблизо леден поток и хапнаха от сухата храна, която си бяха взели за из път. В по-късните часове на сутринта вятърът утихна, но в атмосферата имаше напрежение, което караше и двамата да се съмняват, че най-лошото е отминало.

Когато към обед вятърът забушува отново, Айла долови свеж, почти метален дъх във въздуха — по-скоро липса на мирис, отколкото някакво определено ухание. Въртейки глава, тя пое въздух с нос, като се опитваше да определи мириса му и да го прецени.

— Този вятър има дъх на сняг — извиси глас Айла, опитвайки се да надвика ревящата стихия. — Усещам го.

— Какво каза? — попита Джондалар, но вятърът отнесе словата му и Айла отгатна смисъла им не толкова от това, което чу, колкото от движението на устните му. Тя спря, за да може той да се изравни с нея.

— По мириса усещам, че ще вали сняг. Трябва да намерим подслон преди да ни е застигнала снежната буря — каза Айла като оглеждаше с търсещ, разтревожен поглед равната шир. — Но къде можем да се подслоним на това открито място?

Джондалар, също толкова обезпокоен, обгърна с поглед безлюдната степ. Тогава си спомни почти замръзналия поток, край който бяха лагерували предишната нощ. Не бяха го прекосили — колкото и да лъкатушеше, потокът все още трябваше да е някъде вляво от тях. Напрегна очи, за да пробие с поглед донесената от вятъра пелена от прах, но съзря само неясни очертания. Въпреки това Джондалар зави наляво.

— Да се опитаме да намерим онази малка рекичка — предложи той. — Може би край нея растат дървета или бреговете и са високи и ще могат да ни предпазят. Айла кимна и го последва. Уини също не възрази. Едва доловимата промяна във въздуха, която жената бе доловила и която бе окачествила като „дъх на сняг“, бе надеждно предупреждение. Не след дълго се появи кристален бял прашец, който се завъртя вихрено във въздуха, сменяйки неспирно посоката си и придавайки видима форма на вятъра. Скоро след това той отстъпи място на по-едри снежинки, които още повече намалиха видимостта.

Когато на Джондалар му се стори, че различава пред себе си контурите на неясни очертания и се спря, опитвайки се да ги определи, Уини продължи уверено напред и те всички я последваха. Ниско приведени дървета и стена от храсти очертаваха руслото на река. Мъжът и жената можеха да се снишат зад растителността, но кобилата продължаваше да върви надолу по течението, докато стигнаха до завой, където водата се бе врязала дълбоко в брега от спечена почва. Уини настоятелно подкани жребеца да застане откъм подветрената страна на образувалия се малък нос и покровителствено го прикри от външната страна.

Айла и Джондалар бързо свалиха товара на конете и опънаха малката си палатка почти в краката на кобилата, а после пропълзяха вътре, за да изчакат утихването на бурята.

Макар че бяха на завет и брегът донякъде ги предпазваше от силния вятър, бурята продължаваше да ги застрашава и в лекото им укритие. Ревящата стихия ги връхлиташе от всички страни едновременно, сякаш решена да проникне вътре. И това често и се удаваше. Въздушното течение и поривите на вятъра си пробиваха път под праговете на палатката, през цепнатините на прихлупения вход или завързания димоотвод, посипвайки ги често със снежен прашец. Мъжът и жената се свиха под кожите си, за да се топлят и се впуснаха в разговор. Спомняха си случки от детството, приказки, легенди, познати хора, обичаи, идеи, сънища, надежди — темите за разговор сякаш никога не свършваха. С настъпването на нощта споделиха Удоволствията, а после заспаха. Към полунощ пристъпите на вятъра секнаха.

Айла се пробуди. Лежеше с отворени очи, взираше се в сумрака и се опитваше да преодолее обземащата я паника. Не се чувстваше добре, имаше главоболие; приглушената тишина тегнеше в спарения въздух на палатката. Имаше нещо нередно, но не знаеше какво. Ситуацията и бе бегло позната, като далечен спомен, сякаш вече я бе преживяла, но не съвсем. По-скоро и напомняше за опасност, която трябваше да разпознае, но каква? Изведнъж усети, че не може да се сдържа повече, изправи се до седнало положение и отметна топлата завивка от лежащия до нея мъж.

— Джондалар! Джондалар! — разтърси го тя, макар че не беше необходимо. Той се бе събудил в момента, в който тя се бе изправила.

— Айла! Какво има?

— Не знам. Нещо не е наред!

— Не виждам нищо нередно — отвърна Джондалар. Той не долавяше нищо, но очевидно Айла бе обзета от безпокойство. Не беше свикнал да я вижда в състояние така близко до паника. Обикновено тя бе толкова спокойна, така добре се владееше дори когато я дебнеше непосредствена опасност. Никой четириног хищник не би могъл да предизвика у нея ужаса, който се четеше в очите и.

— Защо мислиш, че нещо не е наред?

— Присъни ми се, че съм на някакво тъмно място, по-тъмно от нощта и че се задушавам, Джондалар. Не можех да дишам!

На лицето му се появи познатият и израз на загриженост и той отново огледа палатката. Айла не се поддаваше на страха току така, без причина; може би наистина нещо не беше наред. В палатката бе тъмно, но мракът не бе непрогледен. Отнякъде се процеждаше слаба светлина. Сякаш нищо не беше разместено, вятърът не беше разкъсал нищо, въжетата бяха здрави. Всъщност, той дори бе престанал да духа. Нямаше никакво движение. Беше съвсем тихо…

Джондалар отметна завивките и бързо допълзя до входа. Развърза преградната кожа. Под нея се показа мека бяла стена, която се срути в палатката; отвъд нея се виждаше същата бяла маса.

— Затрупани сме, Джондалар! Затрупани сме със сняг! Широко отворените очи на Айла бяха изпълнени с ужас, гласът и излизаше на пресекулки от напрежението, което и костваше усилието да се владее.

Джондалар протегна ръка към нея и я прегърна.

— Всичко е наред, Айла. Всичко е наред — прошепна той, без да е сигурен, че действително е така.

— Такава тъмница е и не мога да дишам!

Гласът и беше толкова странен, толкова слаб, сякаш идеше отдалеч; тялото и бе съвсем отпуснато. Положи я върху кожите и забеляза, че очите и са затворени, но тя продължаваше да вика със същия неестествен, далечен глас, че е тъмно и не може да диша. Джондалар не знаеше какво да стори — боеше се за нея, а донякъде и от нея.

Ставаше нещо странно, нещо по-страшно и от погребването им под снега.

Близо до входа забеляза самара си, отчасти покрит със сняг, и няколко мига остана така, с вперен в него поглед. После внезапно запълзя към него. Избръска снега, намери пипнешком страничния джоб и измъкна едно копие. Изправи се на колене и развърза капака на димоотвода, който бе почти в средата на палатката. Пъхна тъпия край на копието в дупката и разръшка снега. Купчинка бели кристали се плъзна през отвора и тупна върху постелята им, а после в малката палатка нахлу слънчева светлина и струя свеж въздух.

Промяната у Айла бе незабавна. Тя видимо се отпусна и скоро след това отвори очи.

— Какво направи? — попита тя.

— Пъхнах едно копие в димоотвода и направих пробив в снега. Ще трябва да разровим снега, за да се измъкнем оттук, но може да не е толкова дълбоко, колкото изглежда. — Тай се взря в нея и попита загрижено: — Какво стана с теб, Айла. Разтревожи ме. Все повтаряше, че не можеш да дишаш. Мисля, че беше припаднала.

— Не знам. Може да е от липсата на свеж въздух.

— Струва ми се, че не беше чак толкова зле. Аз нямах особени трудности с дишането. А ти наистина се страхуваше. Мисля, че никога не съм те виждал толкова изплашена.

Въпросите му караха Айла да изпитва неудобство. Все още се чувстваше странно, беше малко замаяна и сякаш си спомняше някакви неприятни сънища, но не можеше да обясни какво става с нея.

— Спомням си, че веднъж, когато ме прокудиха от клана на Брун и се бях подслонила в една малка пещера, снегът затрупа входа и. Когато се събудих, наоколо бе мрак и въздухът бе лош. Сигурно това е причината.

— Предполагам, че това действително може да те изплаши, когато се повтори — съгласи се Джондалар, но някак си не му се вярваше да е така; Айла също изпитваше съмнения.

Едрият мъж с рижата брада все още работеше навън, макар че здрачът бързо се сгъстяваше в плътен мрак. Той пръв забеляза странната процесия, която превали хребета на склона и пое надолу. Най-отпред, с бавни и изнурени крачки, вървеше жената и пробиваше пъртина в дълбокия сняг. След нея пристъпяше кобилата с клюмнала от изтощение глава; на гърба си носеше товар, а след себе си теглеше шейна. Мъжът, следващ кобилата, водеше за въже кончето, също натоварено. То се движеше по-лесно, тъй като вървящите преди него утъпкваха снега. По пътя Айла и Джондалар си разменяха местата, за да могат да отдъхнат.

— Нези! Върнаха се! — извика Талут и тръгна нагоре да ги посрещне, отменяйки Айла в преправянето на пъртина в последните няколко метра. После ги поведе, но не към познатия им сводест вход в предния край, а към средата на землянката. За тяхна изненада, по време на отсъствието им към жилището бе добавена нова пристройка. Наподобяваше преддверието, но беше по-просторна. От нея се влизаше направо в Огнището на Мамута.

— Това е за конете, Айла — обяви Талут щом влязоха и по лицето му се разля голяма самодоволна усмивка при вида на слисаното и изражение на невярващ на ушите си човек. — След последната буря разбрах, че само навес няма да е достатъчен. Щом ти и конете ти ще живеете при нас, трябваше да направим нещо по-стабилно. Според мен, трябва да го наречем „Огнището на конете“!

Очите на Айла се насълзиха. Тя бе на края на силите си от изтощение, изпитваше признателност, че най-после бяха успели да се върнат и бе завладяна от силни чувства. Преди никой никога не си беше правил толкова много труд, за да я задържи. Макар да бе живяла дълго с хората от Клана, никога не се бе чувствала безрезервно приета, не се бе приобщила към тях напълно. Сигурна бе, че те никога не биха и позволили да държи коне, камо ли да съградят специално помещение за тях.

— О, Талут — възкликна тя със задавен от сълзите глас, после обви врата му с ръце и притисна студената си буза до неговата.

Тъй като винаги му се бе струвало, че отношението на Айла към него е твърде сдържано, спонтанният израз на привързаността и бе приятна изненада за Талут. Тай я прегърна и потупа по гърба с усмивка на очевидно задоволство — чувстваше се особено доволен от себе си.

Болшинството от обитателите на Лъвския бивак се скупчиха около тях в новата пристройка, приветствайки жената и мъжа така, сякаш и двамата бяха пълноправни членове на групата.

— Започнахме да се тревожим за вас — каза Диджи, — особено след като заваля сняг. — Щяхме да се върнем по-рано, ако Айла не беше решила да вземе толкова много неща със себе си — обясни Джондалар. — Последните два дни вече не бях сигурен, че ще успеем да стигнем.

Айла вече бе започнала да разтоварва конете, за последен път, а когато и Джондалар отиде да и помогне, тайнствените вързопи възбудиха всеобщо любопитство.

— Донесе ли нещо за мен? — попита най-после Ръги, задавайки въпроса, на който всеки би искал да получи отговор.

— Да, донесох нещо за теб — усмихна се Айла на момиченцето. — Има по нещо за всекиго — отвърна тя и всеки започна да се чуди какъв ли дар е донесла за него.

— За кого е това? — полюбопитства Туси, когато Айла започна да разрязва вървите на най-големия вързоп.

Айла хвърли бърз поглед към Диджи и те и двете се усмихнаха снизходително, опитвайки се да скрият развеселените си лица от сестричката на Диджи, в чийто глас бяха прозвучали нотки от тона и интонацията на Тюли.

— Донесох нещо даже и за конете — отговори Айла на най-малката дъщеря на водачката като разряза последните върви и вързопът със сеното се разтвори. — Това е за Уини и Рейсър.

След като им го разстла, тя започна да развързва товара на шейната.

— Останалото ще трябва да внеса вътре — отбеляза тя.

— Не е нужно да го правиш сега — настоя Нези. — Та вие дори не сте свалили връхните си дрехи. Елате вътре — ще ви дам да пийнете нещо топло и да хапнете. Засега всичко може да остане тук.

— Нези е права — додаде Тюли. Нейното любопитство не бе по-малко от това на останалите обитатели на бивака, но пакетите на Айла можеха да почакат. — И двамата трябва да си починете и да се нахраните. Имате изтощен вид.

Джондалар се усмихна с благодарност на водачката и последва Айла в землянката.

На сутринта Айла внесе вързопите заедно с многобройните си помощници, но Мамут кротко и предложи да не показва даровете преди церемонията, която щеше да се състои вечерта. Айла изрази съгласието си с усмивка — тя веднага бе схванала намерението му да се създаде атмосфера на тайнственост и очакване, но уклончивите и отговори на намеците на Тюли да и покаже какво е донесла подразниха водачката, макар че тя се постара да не го показва.

Когато пакетите и вързопите бяха струпани на един от празните нарове, а завесите — спуснати, Айла пропълзя в уединеното, затворено пространство, запали три каменни лампи, разположи ги така, че да има добра светлина и започна да преглежда и подрежда даровете, които бе донесла. Направи някои малки промени в предварителния подбор на предметите, като добави нови или размени някои от тях, но когато загаси лампите и излезе, спускайки завесите зад себе си, тя бе доволна.

Мина през новия отвор, пробит на мястото на част от неизползван нар. Подът на новата пристройка бе на по-високо равнище от този на землянката и за по-лесно преминаване от едното помещение в другото бяха изсечени три широки стъпала, всяко високо по десетина сантиметра. Тя се спря и огледа новото преддверие. Конете ги нямаше. Уини беше свикнала да отмества с муцуна входна преграда от сурова кожа, достатъчно беше Айла да и покаже веднъж как това става в новото им жилище. Рейсър бе усвоил умението, подражавайки на майка си. Подчинявайки се на импулсивното си желание да ги нагледа — подобно на майка с деца, част от нейното съзнание бе непрестанно заето с мисълта за конете — младата жена прекоси ограденото пространство, стигна до сводестия изход от мамутски бивни, отметна тежката кожена завеса и погледна навън.

Светът напълно бе загубил формите и отчетливостта си; пейзажът, лишен от сенки и очертания, бе обагрен в два основни цвята: синьо — наситено, вибриращо, зашеметяващо синьо небе, по което не се забелязваше никакво петънце или облаче, и бяло — ослепително бял сняг, отразяващ лъчистото утринно слънце. Айла примижа от ярката белота — единственото свидетелство за бурята, бушувала дни наред. Очите и постепенно се нагодиха към светлината и възвърнаха способността си да възприемат наместващите се детайли в дълбочина и разстояние. Водата, все още бълбукаща в средата на реката, искреше по-ярко от меките, белоснежни брегове, която се сливаха с нащърбените ледени блокове, очертаващи течащата вода с притъпените си от снега ръбове. Наблизо тайнствени бели хълмчета бяха приели формите на мамутски кости и купчини смет. Тя пристъпи няколко крачки напред за да погледне оттатък завоя, където конете обичаха да пасат, необезпокоявани от хорски погледи. На огретите от слънцето места беше топло и отблясъците от връхния снежен слой загатваха за топене. Конете трябваше да разравят дълбокия мек и студен пласт, за да открият сухата трева, която той покриваше. Айла тъкмо се канеше да изсвири, когато Уини се показа, вдигна глава и я видя. Кобилата я поздрави с цвилене и в този момент зад нея се появи Рейсър. Айла отвърна със същия поздрав.

Когато жената се обърна и понечи да тръгне, тя забеляза Талут, който я наблюдаваше със странно изражение, граничещо със страхопочитание.

— Откъде знаеше кобилата, че си излязла? — попита той.

— Мисля, че не знаеше, но кон има силно обоняние, усеща с нос отдалеч. Добър слух, чува надалеч. Нещо помръдне, тя вижда.

Едрият мъж кимна. Нейното обяснение звучеше така просто, така логично и все пак… Той се усмихна, доволен, че се бяха върнали. С нетърпение очакваше осиновяването на Айла. Тя можеше да им предложи толкова много неща, че щеше да е желана и ценна жена-Мамутои.

Двамата се върнаха заедно в новата пристройка и на влизане срещнаха Джондалар, който излизаше от землянката.

— Забелязах, че всичките ти дарове са готови — отправи се той към тях с широка усмивка.

Харесваше му атмосферата на очакване, създадена от тайнствените и пакети, още повече че те не криеха никаква изненада за него. Неволно беше дочул думите на Тюли, която със загрижен тон бе изразила съмненията си относно качеството на подаръците и, но той не споделяше нейните опасения. Даровете щяха да бъдат необичайни за Мамутоите, но изкусната изработка си е изкусна изработка и той беше убеден, че умението и ще бъде признато.

— Всички се чудят какво си донесла, Айла — отбеляза Талут.

Очакването и вълнението му доставяха точно толкова удоволствие, колкото и на останалите, ако не и повече.

— Не знам дали мои подаръци достатъчно — промълви Айла.

— Разбира се, че ще бъдат достатъчно. Не се тревожи. Каквото и да си донесла, то ще бъде достатъчно. Че даже само огнените камъни са достатъчни. А ако ги нямаше и камъните, самата ти щеше да си ни достатъчна. — Отвърна Талут, а после добави с усмивка — Стига ни и само това, че имаме повод за голямо празненство!

— Но ти казваш, дарове разменят, Талут. В Клан трябва дадеш същия вид, същата стойност. Какво може да бъде достатъчно да дам на теб, на всички, които правят това място за коне? — попита Айла, оглеждайки постройката. — Като пещера е, но направена от вас. Не знам как хора могат направят такава пещера.

— И аз съм се чудил — додаде Джондалар. — Трябва да призная, че никога не съм виждал подобно нещо, а аз съм посещавал много жилища — летни убежища, жилища, изградени във вътрешността на пещери или под надвиснали козирки, но вашата землянка е здрава като истинска скала.

— Трябва да е здрава, за да можем да живеем тук, особено през зимата — засмя се Талут. — Този силен вятър би отнесъл всяка друга по-паянтова постройка, — Постепенно усмивката му се стопи и лицето му се озари от чувство, сродно на обич. — Земята на Мамутоите е богата, има изобилие от дивеч, риба, ядивни растения. Това е красива, силна земя. Не бих желал да живея никъде другаде… — Усмивката му се появи отново. — Но за да живеем тук са ни нужни здрави укрития, а не разполагаме с много пещери.

— Как правите една пещера, Талут? Как изграждате едно такова жилище? — попита Айла, спомняйки си как Брун бе търсил подходяща пещера за своя клан и колко бездомна се бе чувствала самата тя преди да намери долина е удобна за живеене пещера.

— Ако ви интересува, ще ви кажа. Не е кой знае каква тайна! — отвърна Талут и се усмихна със задоволство. Очевидното им възхищение го радваше. — И останалата част от землянката е построена горе-долу по същия начин, но що се отнася до тази пристройка, започнахме от външната стена на Мамутското огнище с отмерване на разстоянието в крачки. Когато стигнахме до мястото, което, според нас, беше подходящо за център на достатъчно голямо помещение, забихме в земята пръчка — именно там бихме изградили огнище, ако сметнехме, че тук ще ни е нужен огън. После измерихме разстоянието с въже, завързахме единия му край за пръчката, а с другия край описахме кръг, който показваше къде ще мине стената. — Талут представи нагледно обяснението си, прекосявайки половината помещение и завързвайки въображаемо въже към несъществуващ кол.

— Сетне отделихме чимовете, извадихме ги внимателно, за да ги запазим и направихме изкоп, дълбок колкото стъпалото ми. — За да илюстрира още по-добре словата си, Талут вдигна крак и показа невероятно дългото си, но учудващо тясно и добре оформено стъпало, обвито в плътно прилепнала мека обувка. — После отбелязахме един нар ширина — за платформа, която може да се използва за легла или за складово пространство — както и площта, която щеше да е нужна за стената. От вътрешния ръб на нара изкопахме ров, дълбок колкото две-три мои стъпала и издълбахме вътрешността, за да се образува под. Пръстта струпахме равномерно около външния кръг — образува се насип, който подкрепя стената.

— Доста копаене е паднало — отбеляза Джондалар, измервайки с поглед заграденото пространство. — Бих казал, че разстоянието между две противоположни стени е може би тридесет от твоите стъпки, Талут. Очите на водача се разшириха от изненада.

— Точно така! Отмерих го точно. Как позна?

— Случайно — сви рамене Джондалар.

Но това не бе просто случайност, а още една демонстрация на инстинктивните му познания за материалния свят. Умееше точно да преценява разстояния само с поглед, а пространството определяше посредством измеренията на собственото си тяло. Знаеше дължината на крачката и ширината на дланта си, както и дължината и обхвата на протегнатата си ръка. Умееше да преценява части от предмети или материали като ги съпоставяше с дебелината на палеца си, както и да измерва височината на дърво чрез броя на крачките, необходими за покриване на сянката му. Не че някой го беше учил; това бе дарба, с която бе роден и която бе усъвършенствал в практиката. Никога не му бе минавало през ум да се съмнява в нея.

Айла също си мислеше, че копането е било голямо. Тя беше копала трапове и капани и разбираше колко много труд е нужен за това, но изпитваше и любопитство.

— Как правите такъв голям изкоп, Талут?

— Ами, как се прави изкоп? Използваме кирки, за да разбием глинестата почва и лопати за изтребване на пръстта. Изключение правят само плътните чимове на повърхността. Тях ги отделяме с помощта на подострения ръб на плоска кост.

Озадаченият и вид показваше, че не го разбира. Талут си помисли, че тя вероятно не знае названията на сечивата на неговия език. Той излезе навън и след малко се върна с няколко инструмента. Те всички имаха дълги дръжки. Към една от тях беше прикрепено ребро от мамут, единият край на което бе наточен и превърнат в остър резец. Приличаше на мотика с дълга и извита долна част. Айла огледа инструмента внимателно.

— Мисля, че е като пръчка за копаене — каза тя и погледна Талут за потвърждение.

— Да, това е кирка — усмихна се Талут. — Понякога и ние използваме заострени пръчки за копаене. Когато бързаш, те се правят по-лесно, но с това работата е по-спорна.

След това и показа лопата, направена от широката долна част на гигантски еленов рог, разцепена по дължина през порестата сърцевина, а след това оформена и заострена. Използваха се рога на млади животни; рогата на възрастните гигантски елени стигаха до единадесет фута на дължина и бяха прекалено големи за тази цел. Дръжката беше закрепена чрез здрава връв, прекарана през три двойки дупки, пробити по протежение на централната част. Инструментът се използваше, обърнат с порестата част надолу, не за копаене, а за изгребване и изхвърляне на фината льосова почва, разровена от кирка, или, когато поискаха — за сняг. Талут държеше и друга лопата, още по-дълбока, изработена от парче, отлюспено от външната част на мамутски бивник.

— Това са лопати — осведоми я Талут за названията на инструментите.

Айла кимна. Тя бе използвала парчета от кости и рога по твърде подобен начин, но нейните лопати нямаха дръжки.

— Доволен съм, че след като тръгнахте, времето се задържа хубаво няколко дни — продължи водачът. — Само че изкопът не стана толкова дълбок, колкото го правим обикновено. Долният земен пласт вече се е втвърдил. Догодина, когато се върнем от Лятното събиране, можем да го изкопаем по-дълбоко и да направим няколко хранилищни ями, а защо не и сауна.

— Нали се канехте пак да идете на лов като се оправи времето? — поинтересува се Джондалар.

— Ловът на бизони беше много успешен, пък и Мамут няма голям късмет в Търсенето. Единственият дивеч, който успява да открие са няколкото бизона, които ни се изплъзнаха, а само за тях не си заслужава да се излиза на лов. Вместо това решихме да изградим пристройката, за да осигурим място за конете, тъй като Айла и кобилата и ни помогнаха толкова много.

— Кирка и лопата облекчават работа, Талут, но все пак си е труд… много копаене — отбеляза Айла изненадана и малко разчувствана.

— Работихме с много хора, Айла. Почти всички харесаха идеята и искаха да помогнат… за да се почувстваш като в свой дом.

Изведнъж младата жена бе обзета от силно чувство и тя затвори очи, за да удържи напиращите сълзи на благодарност. Джондалар и Талут забелязаха състоянието и и извърнаха глави, за да не я притесняват.

Джондалар огледа стените, все още заинтригуван от начина на тяхното изграждане.

— Изглежда, че сте копали и между платформите — забеляза той.

— Да, за главните подпори — отвърна Талут и посочи шестте огромни мамутски бивника, закрепени с вклинени в основата по-малки парчета кости — части от гръбначен стълб и кокалчета от пръсти — и с върхове, обърнати към центъра. Бяха разположени на равни интервали край стената от двете страни на четирите мамутски бивни, които оформяха входа. Здравите, дълги и извити бивни бяха главни елементи в конструкцията на землянката.

По-нататъшният разказ на Талут от Ловците на мамути за начина на изграждане на полувкопаната землянка още повече порази Айла и Джондалар. Той бе много по-сложен, отколкото и двамата си бяха представяли. На половината разстояние между центъра и подпрените с бивни стени имаше шест дървени пилона — стесняващи се към върха дървета с обелена кора, завършващи с чатали. Околовръст, от външната страна на пристройката, имаше изправени черепи на мамути, прикрепени към брега с помощта на раменни, тазови и гръбначни кости, както и на няколко стратегически разположени ребра и кости на крака. Горната част на стената, състояща се главно от плешки, тазови кости и по-малки бивни от мамути, се сливаше с покрива, подкрепян от дървени греди, разположени напреко и надлъжно между външния кръг от бивни и вътрешния кръг от пилони. Мозаечно подредените кости, всяка, от които бе внимателно подбрана, а понякога и подходящо оформена, бяха вклинени една в друга и привързани към яките бивни, образувайки извита стена, чиито части влизаха една в друга подобно на пасващи си парчета от картинна мозайка.

Част от дървения материал си доставяха от крайречните долини, но за строителни цели използваха главно кости от мамути, които се намираха в по-голямо количество. Костите на мамутите, убити от тях по време на лов, съставляваха само малка част от количеството, което използваха. Преобладаващото болшинство от строителните им материали беше подбрано от огромната купчина кости на завоя до реката. Част от костите си доставяха от изкълваните от лешояди трупове, които намираха в близката степ, но голямото значение на застланата с трева обширна равнина се измерваше с друг вид материали, които си доставяха от нея.

Всяка година мигриращите стада северни елени хвърляха рогата си, за да могат на тяхно място да израснат нови, и всяка година те ги събираха. За да се завърши жилището, рогата се навързваха едни за други, образувайки здрава преплетена рамка, подкрепяща куполовиден покрив, в средата на който се оставяше дупка, за да излиза дима. След това върбови клони от речната долина се навързваха заедно докато се получеше дебела рогозка, която се полагаше напряко; с нея обвиваха и обезопасяваха рогата, след което я спускаха по стената, за да се образува здрава основа над покрива и стената; после за върбовите клонки чак до земята завързваха още по-дебел слой от суха трева, който се състоеше от прихлупващи се части, за да се оттича водата. Върху тревата поставяха пласт гъсти чимове. Част от необходимите за пристройката чимове бяха извадили от мястото на изкопа, а останалите си бяха набавили от околността.

Стените на цялата конструкция бяха дебели 3–4 фута, но за да се завърши постройката трябваше да се добави още един последен слой.

Когато Талут привърши подробното описание на изграждането на землянката, те стояха отвън и се възхищаваха на новата конструкция.

— Надявах се времето да се изясни — каза водачът. — Трябва да я довършим. Не знам колко време би устояла без завършващия слой.

— Колко дълго устоява обикновено една землянка? — попита Джондалар.

— Един човешки живот, а понякога и повече. Но землянките са зимни жилища. Обикновено през лятото ги напускаме заради Лятното събирате, заради големия лов на мамути и други пътешествия. Лятото е време за пътуване, за събиране на растения, за лов и риболов, за търговия и гостуване. Когато заминаваме, оставяме повечето от нещата си тук, защото се връщаме всяка година. Лъвският бивак е нашият дом.

— Ако очакваш тази пристройка да бъде дълго време дом на конете на Айла, най-добре ще е да я довършим, докато все още имаме възможност — подхвърли Нези, докато двете с Диджи полагаха на земята голяма тежка кожа с вода, която бяха напълнили от частично замръзналата река и извлекли нагоре по склона.

После пристигна Ранек, който носеше инструменти за копаене и влачеше тежка кошница, пълна със сбита мокра пръст.

— Не съм чувал някой да е правил землянка, или даже част от землянка, през този късен сезон — рече той.

Непосредствено След него вървеше Барзек.

— Опитът ще бъде интересен — отбеляза той, като постави на земята втора кошница с гладка кал, която бяха изкопали от точно определено място на речния бряг.

В този момент се появиха и Дануг и Друез, носещи още кошници с мокра кал.

— Трони пали огън — обясни Тюли и сама вдигна тежката кожа, която Нези и Диджи бяха донесли. — Торнек и още няколко души трупат сняг, за да се разтопи като кипнем тази вода.

— Бих искала помогна — изрази желанието си Айла, като същевременно се чудеше дали щеше да има някаква полза от помощта и.

Всички останали изглежда знаеха точно какво да правят, а тя нямаше и представа какво става, камо ли да знае как би могла да им съдейства.

— Да, можем ли да помогнем? — добави и Джондалар.

— Разбира се, нали е за конете — отбеляза Диджи, — чакай само да ти дам да облечеш някоя моя стара дреха, Айла. Работата е мърлява. Дали няма нещо от Талут и Дануг за Джондалар?

— Ще му намеря нещо — обеща Нези.

— Ако все още не ви е минал меракът, когато свършим, можете да дойдете да помагате при строежа на новата землянка, която двамата с Тарнег ще изградим, за да положим началото на нашия бивак… след като се съберем с Бранаг — добави Диджи с усмивка.

— Запали ли някой огнищата в сауните? — попита Талут. — Когато привършим тук, всички ще искат да се почистят, особено след като тази вечер ще имаме празненство.

— Уимез и Фребек ги запалиха рано сутринта. Сега носят още вода — отвърна Нези. — Крози и Манув отидоха с Лати и децата да наберат пресни борови клонки — те придават приятно ухание на сауните. И Фрали искаше да иде с тях, но аз си помислих, че за нея не е добре да се катери и спуска по хълмове, затова я помолих да наглежда Ридаг. Оставиха я да гледа и Хартал. Мамут също е зает с приготовления за церемонията тази вечер. Имам чувството, че ни готви някаква изненада.

— А, Талут…, Когато излизах, Мамут ме помоли да ти кажа, че има поличби за добър лов след няколко дни. Иска да знае дали би желал да направи Търсене — рече Барзек.

— Наистина има поличби за добър лов — отвърна едрият водач. — Та вижте снега! Отдолу е мек, а отгоре се топи. Ако свие студ, ще се образува ледена кора, а животните винаги затъват при такъв сняг. Да, мисля, че идеята е добра.

Всички се навъртаха около огнището, където една голяма необработена кожа, пълна с ледена вода от реката, бе окачена на стойка точно над пламъците. Речната вода само подпомагаше топенето на снега, който изсипваха вътре.

След разтапянето му водата се изгребваше с кошници и се изсипваше върху друга голяма, петниста и мръсна кожа, постлана във вдлъбнатина на земята. Към водата се прибавяше специалната почва, донесена от речния бряг и сместа се разбъркваше докато се получи еднородна гъста и лепкава глинена каша. Няколко души се покачиха върху новата, покрита с чимове пристройка с водоустойчиви кошници, пълни с фината, гладка и течна кал и с помощта на черпаци започнаха да заливат двете страни на конструкцията. След като ги наблюдаваха известно време, Айла и Джондалар се присъединиха към тях. В долния край други разстилаха сместа, за да може цялата повърхност да се покрие с дебел пласт.

Жилавата, лепкава глина, промита и раздробена на фини частици от реката, не абсорбираше вода. Беше непромокаема. През нея не можеше да проникне нито дъжд, нито суграшица, нито топящ се сняг. Дори и мокра, тя бе водоустойчива. След като изсъхнеше, с течение на времето повърхността ставаше доста твърда и често служеше като удобно място за складиране на предмети и инструменти. При приятно време беше подходящо място за отмора, за приемане на гости, за шумни дискусии или за спокойно съзерцание. Децата се качваха горе, когато идваха посетители, или когато искаха да наблюдават нещо без да пречат, а когато бе нужна публика или имаше нещо за гледане, всички използваха покрива като място засядане.

Разбъркаха още глина и Айла качи горе една тежка кошница. На ръба тя неволно я разсипа и се опръска. Но това беше без значение. Вече цялата беше окаляна, както и всички останали. Диджи бе права. Работата наистина беше мърлява. Когато приключиха със стените, те се изнесоха по-надалеч от ръба и започнаха да замазват покрива, но когато куполовидната повърхност бе покрита с мокра, хлъзгава кал, ходенето по покрива стана опасно.

Айла изсипа последната кал от кошницата си и проследи с поглед бавното и движение надолу. Обърна се и понечи да тръгне, без да внимава къде стъпва. Преди да се усети, тя се плъзна и изгуби равновесие. Цопна в прясната, мека глина, която току-що бе изсипала, хлъзна се и полетя надолу отвъд заобления ръб и покрай стената на пристройката за конете, издавайки неволен писък.

Следващият миг, точно преди да достигне земята, тя усети как нечии ръце я хванаха и стреснато вдигна очи. Погледът и се спря на изпръсканото с кал и засмяно лице на Ранек.

— Това е единият от начините, да се разстели по стената — каза той, помагайки и да се задържи на крака, докато тя възвръщаше самообладанието си. После, без да я изпуска от прегръдките си, добави — Ако искаш да го направиш отново, ще те чакам тук.

Тя усети топлина на мястото, където той докосваше хладната кожа на ръката и и напълно съзнаваше, че тялото му е притиснато към нейното. Тъмните му очи, блестящи и дълбоки, бяха изпълнени с копнеж, който изтръгна неканен отклик в дълбините на женствеността и. Тя потръпна и преди да сведе поглед, усети, че се изчервява и се отдръпна от него.

Айла погледна към Джондалар и онова, което видя, потвърди очакванията и. Беше ядосан. Ръцете му бяха свити в юмруци, а слепоочията му пулсираха. Тя бързо извърна поглед. Сега по-добре разбираше гнева му, съзнавайки, че той е израз на страха му — страх да не я загуби, да не бъде отхвърлен — но въпреки това изпита известно раздразнение от реакцията му. Не беше се подхлъзнала нарочно и бе благодарна, че Ранек се бе оказал там, за да я хване. Отново се изчерви при спомена за усещането, което дългата му прегръдка бе предизвикала у нея. И то не бе подвластно на желанията и.

— Хайде, Айла — подкани я Диджи. — Талут каза, че това е достатъчно, а и сауните вече са се сгорещили. Хайде да отидем да изчистим тази кал и да се приготвим за празненството. Нали ти си виновницата за него.

Двете млади жени влязоха в землянката през новата пристройка. Когато стигнаха до Огнището на Мамута, Айла изведнъж се обърна към другата млада жена:

— Диджи, какво е сауна?

— Никога ли не си била в сауна?

— Не — поклати глава Айла.

— Ще видиш, че много ще ти хареса! Можеш да свалиш тези кални дрехи в Огнището на Зубъра. Жените обикновено използват задната сауна. Мъжете предпочитат тази — посочи Диджи един сводест вход непосредствено след леглото на Манув, докато минаваха през Огнището на Северния елен и навлизаха в Огнището на Жерава.

— Не е ли складово помещение?

— Да не би да мислиш, че всички странични стаи се използват за хранилища? Предполагам, че не е имало как да разбереш. Вече до такава степен те чувстваме като част от нас, че почти сме забравили, че си тук отскоро. — Диджи спря и се обърна, за да погледне Айла. — Радвам се, че ще бъдеш една от нас. Мисля, че си била предопределена за това.

— И аз се радвам — усмихна се Айла свенливо. — Радвам се и че ти си тук, Диджи. Хубаво е да познавам жена… млада… като мен.

— Знам — отвърна на усмивката и Диджи. — Само ми се ще да беше дошла по-рано. Когато лятото свърши, аз ще замина. А почти не ми се иска. Добре би било да съм водачка на мой собствен бивак, като майка ми, но тя ще ми липсва, а също и ти, и всички.

— Колко далеч заминаваш?

— Не знам. Още не сме решили — отвърна Диджи.

— Защо да заминаваш надалеч? Защо не построите нова землянка наблизо? — попита Айла.

— Не знам. Повечето хора не го правят, но предполагам, че аз бих могла. Не бях се сетила за това — призна Диджи озадачена и изненадана. Сетне, когато стигнаха до последното огнище на землянката, тя добави — Свали тези мръсни дрехи и просто ги остави там на купчинка.

Диджи и Айла се освободиха от мръсните си одежди. Айла усещаше топлината, която проникваше иззад завеса от червена кожа, спускаща се от твърде нисък сводест вход от бивни на мамути в най-отдалечената задна стена на постройката. Диджи се наведе и влезе първа. Айла я последва, но преди да влезе, докато още държеше отметнатата завеса, тя спря за миг и се опита да види какво става вътре.

— Влез бързо и пусни завесата! Ще избяга топлото! — обади се един глас от изпълненото с пара, слабо осветено и донякъде задимено помещение.

Тя бързо се отмести и пусна завесата зад себе си, но вместо студ, усети топлина, която я нападна от всички страни. Диджи я поведе надолу по грубо стълбище от мамутски кости, изградено покрай стена от пръст и спускащо се в яма, дълбока около три фута, Айла стъпи на дъното върху под, покрит с някаква мека кожа, прегъната на няколко ката и потъваща под краката, изчака очите и да се нагодят към сумрака и се огледа. Изкопаната площ бе с ширина около шест фута и дължина десет фута. Състоеше се от две съединени кръгли отделения, всяко с нисък, куполовиден таван — както беше застанала, само на 8–10 сантиметра от главата и. По пода на по-голямото отделение бяха разхвърляни горещи костни въглища, които блестяха ярко. Двете млади жени прекосиха малкото помещение, за да се присъединят към останалите и Айла видя, че стените бяха покрити с щавени кожи, а подът на по-голямото отделение бе обсипан с кости от мамути, внимателно подредени на разстояние една от друга. Така те можеха да се движат над горящите въглени. По-късно, когато поливаха пода с вода, за да се образува пара или за да се измият, се отцеждаше в пръстта под костите, благодарение на които краката им оставаха над калта: В огнището, разположено в центъра, бяха струпани още въглени. Те не само отделяха топлина, но бяха и единственият източник на светлина, ако не се смята контура от оцеждащите се през покрития димоотвод слънчеви лъчи. Около огнището голи жени бяха насядали върху импровизирани пейки от плоски кости, поставени напреко на кост-подпори, също от мамути. Покрай стената бяха наредени контейнери с вода. В големи, здрави, плътно изплетени кошници имаше студена вода, а от стомасите на огромни животни, закачени на стойки от рога, излизаше пара. С помощта на две плоски кости някой измъкна от огъня нажежен до червено камък и го пусна в един от пълните с вода стомаси. Издигна се облак пара с аромат на бор и забули цялата стая.

— Ето, можеш да седнеш между Тюли и мен — предложи Нези и отмести на една страна пълното си тяло, за да и направи място. Тюли се премести на другата страна. Тя също бе едра жена, но по-голямата част от внушителната и плът бе мускулеста маса, макар че налетите и женски форми не оставяха съмнение за пола и.

— Искам първо да отмия част от калта — обясни Диджи. — Сигурно и Айла ще стори същото. Видяхте ли я как се плъзна от покрива?

— Не. Удари ли се, Айла? — попита Фрали загрижено и с леко неудобство заради напредналата си бременност.

Преди Айла да успее да отговори, Диджи се засмя:

— Ранек я хвана и трябва да ви кажа, че съвсем не изглеждаше нещастен.

Думите и бяха посрещнати с усмивки и кимания.

Диджи вдигна един леген от череп на мамут, наля вътре гореща и студена вода, като с горещата случайно загреба и едно борово клонче, после посегна към тъмна купчина от някаква мека материя и издърпа една стиска за Айла и една за себе си.

— Какво е това? — попита Айла, усещайки в ръката си приятната, копринено мека консистенция на материята.

— Мамутска вълна — отвърна Диджи. — Долният слой, с който се покриват през зимата. Всяка пролет мамутите се освобождават от нея на големи кичури, които се измъкват изпод дългата външна козина. Закача се за храсти и дървета. Понякога може да се събере и от земята. Топни я във водата и я използвай, за да отмиеш калта.

— И коса кална — отбеляза Айла. — Трябва да измия.

— Ще се измием по-добре после, след като се поизпотим.

Изплакнаха се сред облаци от пара, а после Айла седна между Диджи и Нези. Диджи се облегна назад, затвори очи и въздъхна със задоволство, но Айла се вглеждаше в присъстващите и се чудеше защо ли всички седят заедно и се потят. Лати, която седеше от другата страна на Тюли, и се усмихна. Тя отвърна на усмивката и.

При входа настъпи раздвижване. Лъхна я студен въздух и Айла усети колко и е горещо. Всички погледнаха нагоре, за да видят кой идва. Ръги и Туси се втурнаха надолу, следвани от Трони, която носеше Нуви.

— Трябваше да накърмя Хартал — обяви Трони на всеослушание. — Торнек искаше да го вземе със себе си в сауната и не ми се щеше малкият да капризничи.

Очевидно тук не се допускаха мъже, но нима това се отнасяше и за малките момченца? — зачуди се Айла.

— Всички ли мъже са в, сауната, Трони? Може би трябва да се погрижа за Ридаг — каза Нези.

— Той влезе с Дануг. Мисля, че мъжете са решили този път да се съберат всички, като вземат дори и децата.

— Фребек взе Ташер и Крисавек — спомена Туси.

— Време е да започне да проявява повече интерес към тези момчета — измърмори Крози. — Не беше ли това единствената причина, поради която се свърза с него, Фрали?

— Не, мамо. Това не беше единствената причина.

Айла се изненада. Никога преди не беше чувала Фрали да възразява на майка си, дори и в мека форма. Изглежда това не направи впечатление на останалите. Може би тук, където се събираха само жените, Фрали не се притесняваше, че думите и ще се изтълкуват като вземане на страна в спора. Крози се бе облегнала назад, със затворени очи; удивително бе колко много дъщеря и приличаше на нея. Всъщност, приликата между двете беше прекалено голяма. Абстрахирайки се от големия и корем, издаващ напредналата и бременност, Айла забеляза, че Фрали бе толкова слаба, че изглеждаше едва ли не на възрастта на майка си. Глезените и бяха подути. Това не беше добър признак. Щеше и се да и даде да я прегледа, после си помисли, че тук, в сауната, това вероятно бе възможно.

— Фрали, глезени много отичат? — попита Айла с леко колебание.

Всички поизправиха гърбове и зачакаха отговора на Фрали, сякаш внезапно се бяха досетили за намеренията на Айла. Дори Крози наблюдаваше дъщеря си без да пророни нито дума.

Фрали сведе очи към краката си, сякаш оглеждаше подутите си глезени. След като помисли малко, тя вдигна поглед.

— Да. Напоследък все отичат.

Нези въздъхна с такова облекчение, че всички я чуха.

— Все още повръщаш сутрин? — попита Айла, накланяйки се напред.

— С първите ми две деца не съм повръщала толкова дълго.

— Фрали, ще дадеш на мен… да те прегледам? Погледът на Фрали се плъзна по лицата на жените.

Никоя не каза нищо. Нези се усмихна и и кимна, насърчавайки я мълчаливо да се съгласи.

— Добре — каза Фрали.

Айла бързо стана, погледна очите и, помириса дъха и опипа челото и. В сауната беше прекалено тъмно, за да може да види много неща и прекалено горещо, за да може да прецени, дали бременната жена има температура.

— Ще легнеш ли? — попита Айла.

Всички се отдръпнаха, за да направят място на Фрали да се опъне. Жените наблюдаваха с интерес как Айла я опипа, прислуша и прегледа щателно и с очевидна вещина.

— Повръщаш не само сутрин, мисля — отбеляза Айла, когато приключи. — Аз приготвя нещо, помогне храна не се качва нагоре. Помогне чувстваш по-добре. Ще изпиеш ли?

— Не знам — отвърна Фрали. — Фребек следи какво ям. Мисля, че се тревожи за мен, но не иска да си признае. Ще пита откъде е дошло.

Крози седеше със стиснати устни, като очевидно с мъка удържаше напиращите думи, страхувайки се, че ако ги изрече, Фрали може да вземе страната на Фребек и да се откаже от помощта на Айла. Нези и Тюли се спогледаха. Не беше обичайно за Крози да се сдържа толкова много.

Айла кимна.

— Мисля, че знам начин — сподели тя.

— Не знам вие как се чувствате, но аз съм готова да се измия и да изляза — отбеляза Диджи. — Айла, как ще ти се отрази, ако сега бързо се овъргаляш в снега?

— Мисля, че добре. Горещо, ми е.