Ловци на мамути

6

Айла си проби път през тълпата и стигна да детето, когато то вече губеше съзнание. Тя вдигна момиченцето, седна и го сложи напреко в скута си. След това пъхна пръст в устата му, за да види дали ще може да открие преградата. Когато опитът и се оказа безуспешен, Айла се изправи, обърна детето, хвана го с една ръка през кръста, така че главата и ръцете му да висят надолу и го удари силно между плешките. После обгърна изотзад отпуснатото телце и го дръпна рязко.

Всички се бяха отдръпнали и със затаен дъх наблюдаваха жената, която изглежда знаеше какво прави и която, мъчейки се да отпуши гърлото на момиченцето, водеше борба на живот и смърт. Детето бе престанало да диша, макар че сърцето му все още биеше. Айла го положи на пода и коленичи до него. Съгледа една дрешка — анорака на момиченцето, и я напъха под врата му, за да държи главата му изтеглена назад, а устата му — отворена. След това жената запуши малкото носле, закри устенцата на момиченцето със собствената си уста и пое дълбоко дъх, засмуквайки рязко въздух и създавайки вакуум в гърлото му. Удържа на създалия се натиск дотогава, докато самата тя едва не остана без дъх.

Сетне неочаквано се чу приглушено „пук“ и тя усети как някакъв предмет влетя в устата и и едва не заседна в собствената и гърло. Айла вдигна глава и изплю парче кост с хрущял и прилепнало към него месо. Тя пое дълбоко въздух, отметна назад косите си, за да не и пречат и прилепяйки отново устни до детската устичка, вдъхна собствения си живителен дъх в неподвижните бели дробове. Малкият гръден кош се повдигна. Тя повтори действието още няколко пъти.

Изведнъж детето започна отново да кашля и да пръска слюнка, а после пое въздух само — шумно и продължително.

Когато Нуви започна да диша нормално, Айла и помогна да седне и едва тогава забеляза сълзите на облекчение по лицето на Трони при вида на спасената си щерка.

Айла навлече анорака през глава, отметна назад качулката и хвърли поглед към другия край на редицата от огнища.

Край последното огнище, това на Зубъра, видя Диджи, която решеше назад гъстата си кестенява коса и я навиваше на руло докато разговаряше с някой, седнал върху един от одърите. През последните няколко дни Айла и Диджи бяха станали добри приятелки и обикновено излизаха заедно сутрин. Диджи пъхна в косата си фуркет — дълга и тънка, съвършено гладка игла, изрязана от бивник зъб на мамут — и махна на Айла да я почака.

На едно легло край съседното на Мамутското огнище седеше Трони и кърмеше Хартал. Тя се усмихна на Айла и и даде знак да приближи. Айла влезе в очертанията на огнището, назовано Огнище на Северния елен, седна до нея, а после се наведе да погука на бебето и да го погъделичка. То пусна гърдата за миг, засмя се и зарита с крачета, а сетне отново посегна да суче.

— Вече те познава, Айла — отбеляза Трони.

— Хартал е щастливо, здраво бебе. Бързо расте. Къде е Нуви?

— Манув я изведе още одеве. Толкова ми помага с нея, радвам се, че дойде да живее при нас. Торнек има сестра и той можеше да отиде при нея. Старите и младите сякаш винаги са се разбирали добре, но Манув прекарва почти цялото си време с малката и не може да и откаже нищо. Особено сега, когато едва не я загубихме. — Младата майка вдигна бебето на рамото си и го потупа то гърба, а после отново се обърна към Айла. — Досега все не ми се удаваше да поговоря с теб насаме. Бих искала да ти благодаря още веднъж. Толкова сме ти признателни… Още сънувам кошмари. Не знаех какво да сторя. Не знам какво щях да правя, ако те нямаше — задави се със сълзи тя.

— Трони, остави това. Не е нужно да благодариш. Това е мой… Не знам дума. Аз имам знания… необходимо… за мен.

Айла видя, че Диджи пресича Огнището на Жерава и забеляза, че Фрали я наблюдава. Около очите и имаше тъмни кръгове и тя изглеждаше по-уморена, отколкото би трябвало. От известно време Айла я наблюдаваше и си мислеше, че бременността и е доста напреднала и че вече няма причина да и призлява сутрин, но Фрали продължаваше да повръща редовно, при това не само в ранните часове на деня. На Айла и се искаше да я погледне по-отблизо, но когато спомена за това, Фребек вдигна голяма врява. Според него, това, че е спасила някого от задушаване, не доказвало, че умее да лекува. Нейните твърдения не били достатъчно убедителни за него и не искал някаква чужденка да дава лоши съвети на Фрали. Това даде нов повод на Крози да се кара с него. Накрая, за да прекрати разправията им, Фрали заяви, че се чувства добре и няма нужда от церовете на Айла.

Айла се усмихна окуражително на изпадналата в затруднение жена, вдигна пътьом един празен мях за вода и двете с Диджи се отправиха към изхода. Когато прекосиха Огнището на Мамута и навлязоха в Лисичето Огнище, Ранек вдигна очи и ги проследи с поглед. Айла усещаше, че той я наблюдава по целия им път през Лъвското Огнище и мястото за готвене, до вътрешната арка. Наложи се да подтисне обзелото я желание да погледне назад.

Когато отметнаха външната завеса, Айла замижа от неочаквано ярката светлина на силното слънце, върху ясното синьо небе. Беше един от онези топли и меки есенни дни, които настъпваха като рядък дар и задълго оставаха в паметта в сезона на ежедневните пагубни ветрове, бушуващи бури и режещ студ. Оценявайки цялата прелест на деня, Айла се усмихна и ненадейно я връхлетя спомен, който не я бе спохождал от години — в съзнанието и изплува един също такъв ден през първата есен, след като кланът на Брун я бе намерил, денят, в който се роди Уба.

Землянката и заравнената площадка пред нея бяха изкопани почти в средата на обърнатия на запад склон. Откъм входа се откриваше просторна гледка и тя поспря за миг, загледана навън. Препускащата река проблясваше и искреше, допълвайки с ромолящите си полутонове съвместната игра на слънчевите лъчи и водата, а върху замъгления от далечината отсрещен бряг Айла съгледа друг подобен насип. Широката и бърза река, врязала се в просторната открита степ, бе обградена от ронливи пръстени склонове.

В чистата льосова почва бяха изваяни дълбоки оврази, започващи отгоре, от заобления край на платото и стигащи до широката водна равнина под него. Те бяха творение на дъжда, топящия се сняг и стичащите се напролет оттоци от разположените на север големи ледници. Няколко зелени лиственици и борове стърчаха непохватно в своята изолация, разпръснати тук-таме в ниското сред полегналите шубраци от безлистни храсти. Надолу по течението, по ръба на реката, островърхият папур се бе смесил с тръстика и градински чай. Тъй като на това място реката правеше завой, горната и част не се виждаше, но Уини и Рейсър бяха в полезрението и. Те пасяха все още изправената, но изсъхнала трева, която покриваше останалата част от голия студен пейзаж.

До крака и се разби парче пръст. Айла вдигна стреснато поглед и зърна живите сини очи на Джондалар. До него стоеше Талут и се усмихваше широко. Тя с изненада забеляза и неколцина други люде върху покрива на землянката.

— Качи се при нас, Айла. Ще ти подам ръка — подкани я Джондалар.

— Не сега. По-късно. Току-що излизам. Вие защо там горе?

— Покриваме димоотводите с кръглите лодки — обясни Талут.

— Какво?

— Хайде. Ще ти обясня — намеси се Диджи. — Ще ми се пръсне корема.

Двете млади жени се отправиха заедно към един недалечен овраг. По стръмния склон имаше грубо издълбани стъпала, водещи към няколко големи и плоски кости от плешки на мамут с прорязани в тях дупки, закрепени над по-дълбоката част от сухата канавка, Айла стъпи върху една от костите, развърза каишката на панталона си, смъкна го надолу, след това се сниши и приклекна над дупката до Диджи. Отново се зачуди, че не беше се сетила за тази поза, когато и беше толкова трудно да се оправи с дрехите си. След като веднъж бе наблюдавала Диджи, всичко и се струваше толкова просто и очевидно. В канавката бе изхвърлено и съдържанието на нощните кошници, заедно с други отпадъци. Напролет всичко това щеше да бъде отмито.

Измъкнаха се от оврага и се затекоха надолу към реката покрай едно широко и дълбоко дере. В средата му се процеждаше ручейче, чийто извор далеч на север бе вече замръзнал. При следващата смяна на сезоните същото това ждрело щеше да се изпълни от буен поток. Връхните части на няколко мамутски черепа бяха обърнати нагоре и подредени близо до брега заедно с няколко черпака с дълги дръжки, грубо изсечени от кости на крака.

Двете жени загребаха вода от реката и напълниха умивалниците от мамутски черепи. От една торбичка, която носеше със себе си, Айла поръси ръцете и на двете с увехнали венчелистчета — някогашни светлосини цветчета от богати на сапонин растения. Разтъркани между мокри длани, те отделяха пенливо отмиващо вещество, от което по измитите ръце и лица оставаше благороден аромат. Айла откърши едно клонче, сдъвка отчупения му край и почисти с него зъбите си — навик, който бе възприела от Джондалар.

— Какво е кръгла лодка? — попита Айла, когато тръгнаха да се връщат, носейки заедно издут от прясната вода непромокаем стомах на бизон.

— Използваме ги, за да пресичаме реката, когато не е много придошла. Най-напред се изгражда скелета от кост и дърво с формата на купа, която може да побере двама, а понякога и трима души. После той се покрива с кожа, обикновено от зубър, обърната с космите навън и пропита с масло. От рогата на мегацероса, като се поокастрят малко, стават чудесни гребла… за отблъскване на лодката през водата — обясни Диджи.

— Защо кръгли лодки на покрива на землянка?

— Винаги ги държим там, когато не ги ползваме, но през зимата покриваме с тях димоотводите, та дъждът и снегът да не проникват вътре. Тъкмо ги прикрепяха като прокарваха ремъците през дупките, за да не ги отвее вятърът. Но трябва да се остави място да излиза димът, пък и да могат да се обръщат и откачат отвътре, ако натрупа сняг.

Докато вървяха заедно Айла си мислеше какво щастие е за нея, че се бе запознала с Диджи. Уба и беше сестра и тя я обичаше, но Уба беше по-малка, при това бе истинска щерка на Иза разликата винаги се усещаше. Никога преди Айла не бе срещала друг човек на нейната възраст, който да разбира всичко, казано от нея и с когото да я свързват толкова общи неща. Оставиха на земята тежкия мях и спряха да си починат малко.

— Айла, покажи ми как да кажа със знаци „обичам те“, та да ги направя като видя отново Бранаг — помоли Диджи.

— Кланът няма такъв знак — отвърна Айла.

— Не изпитват ли обич един към друг? Когато говориш за тях, оставам с впечатлението, че са истински хора, затова си помислих, че сигурно се влюбват.

— Да, изпитват обич един към друг, но изразяват чувствата си тихо… не, това не е точната дума.

— Мисля, че искаш да кажеш „фино“ — притече и се на помощ Диджи.

— Да, фино… Една майка може да каже на рожбата си „Изпълваш ме с щастие“ — отвърна Айла, показвайки на Диджи съответния знак — но една жена не би изразила така открито… не, откровено? — погледна тя въпросително Диджи и след одобрителното и кимване продължи — откровено чувствата си към някой мъж.

— И какво би направила? — заинтригува се Диджи. — Когато разбрах, че по време на Летните събирания Бранаг ме наблюдава, така както и аз се заглеждах по него, трябваше да му покажа какво изпитвам. Не знам какво щях да направя, ако нямах възможност да му го покажа.

— Жената от Клана не казва, тя показва. Жената се грижи за мъжа, когото обича, готви му, приготвя любимия му чай сутрин, когато се събуди. Прави му дрехи по специален начин — с много мека кожа от вътрешната страна, или топли нозебрани с обърната навътре козина. Още по-добре, ако жената може отгатне какво иска той преди да е помолил. Показва, че тя много внимателно изучава негови навици и настроения, познава го, харесва го.

— Това е добър начин да покажеш на някого, че го обичаш — кимна Диджи. Прекрасно е, когато влюбените правят специални неща един за друг. А как жената узнава, че той я обича? Какво прави мъжа за нея?

— Веднъж Гуув се изложи на опасност, за да убие един снежен леопард, който плашеше Овра, защото търсеше плячка много близо до пещерата. Тя знае, че той го направил заради нея, макар че той даде кожата на Креб и Иза ми направи кожено наметало от нея — обясни Айла.

— Това се казва изтънченост! Не съм сигурна, че ако бях на мястото на Овра, щях да схвана намека — засмя се Диджи. — Ти откъде знаеш, че го е направил заради нея?

— Овра ми каза, по-късно. Тогава не знаех. Бях малка. Още се учех. Език на Клана не само знаци с ръце. Много повече казваш с лице, очи и тяло. Походката, обръщането на главата, стягането на мускулите на раменете, ако разбираш какво искам да кажа, казва повече от думи. Много време мина докато науча език на Клана.

— Изненадана съм колко бързо усвояваш езика на Мамутоите! Наблюдавам те. С всеки изминат ден ставаш все по-добра. Де да имах и аз твоята дарба да уча езици.

— Още не правилно. Много думи не знам, но си мисля за изговаряне на думи на езика на Клана. Слушам думи и наблюдавам как изглежда лице, усещам как звучат и как се свързват думите и виждам как се движи тялото… и се опитвам да запомня. Когато показвам на Ридаг, и на другите, знаци с ръце и аз се уча. Научавам повече вашия език. Трябва да уча, Диджи — добави Айла с жар, която издаваше сериозните и намерения.

— Значи за теб не е само игра? Каквито са за нас знаците с ръце. Забавно е да си представяш как ще идем на Лятното събиране и ще си приказваме без другите да ни разбират.

— Радвам се, че всички се забавлявате и искате да усвоите още знаци. Заради Ридаг. Сега той се забавлява, но за него не игра.

— Не, сигурна съм, че не е. — Те отново посегнаха към мяха с вода, но Диджи се спря и погледна Айла. — В началото не разбирах защо Нези иска да го задържи. Но после свикнах с него и даже започна да ми харесва. Сега той е просто един от нас и ако не беше тук, щеше да ми липсва, но никога не ми беше минавало през ум, че може да му се иска да говори. Струваше ми се, че и той не се е замислял по този въпрос.

Джондалар стоеше на входа на землянката и наблюдаваше приближаването на потъналите в разговор млади жени. Доволен беше, че Айла се разбира така добре с околните. Мина му през ум колко удивително бе, че от всички хора, които можеха да срещнат, попаднаха при единствената група, в която живееше дете на смесени духове и която, поради тази причина, беше по-склонна да я приеме, отколкото вероятно биха били повечето от останалите. Но за едно нещо се бе оказал прав. Айла без колебание разказваше на всички за миналото си.

„Добре поне че не им е казала за сина си“ — помисли си той. Едно нещо бе човек като Нези да разтвори сърцето си за едно сираче и съвсем друго — да приемат с отворени обятия жена, чийто дух се е смесил с духа на плоскоглавец, за да се роди уродливо дете. В такива случаи винаги витаеше страха, че това може да се случи отново, а ако тя привлича лошите духове, те могат да завладеят и други жени наоколо.

Неочаквано високият красив мъж се изчерви. „Айла не смята, че синът и е уродлив“ — помисли си той с покруса. Джондалар се бе отдръпнал с погнуса, когато за пръв път му бе разказала за сина си и тя бе изпаднала в ярост. Никога не беше я виждал толкова вбесена, но синът и бе нейна рожба и тя никак не се срамуваше от него. „Тя е права. Дони ми го каза насън. Плоскоглавците… хората от Клана… също са деца на Майката. Я виж Ридаг. Той е много по-умен, отколкото си представях, че може да е такъв като него. Малко е различен, но е човек, при това много симпатичен.“

Джондалар бе прекарал известно време с момчето и бе разбрал колко интелигентно и зряло бе то, дори проявяваше известно иронично остроумие, особено, когато някой напомнеше, че е различен и слаб. Бе забелязал обожаващия поглед, който Ридаг отправяше към Айла. Тя му бе казала, че в Клана момчетата на възрастта на Ридаг са вече почти мъже, почти като Дануг, но твърде вероятно бе и немощното му телосложение да е допринесло за ранното му съзряване.

„Тя е, права. Знам, че това, което казва за тях, е вярно. Само да можеше да не приказва за тях. Щеше да е много по-лесно. Ако не беше им казала, никой нямаше да знае…“

„Та тя ги смята за свой народ, Джондалар, — упрекна се той, усещайки как лицето му пламна отново от собствените му мисли. — Ти как би се чувствал, ако някой ти каже да не говориш за хората, които са те отгледали и са се грижили за теб? Щом тя не се срамува от тях, защо трябва ти да изпитващ срам? Не беше чак толкова лошо. Фребек си е кавгаджия по характер. Но тя не знае как хората могат да се обърнат против теб и против всеки, който е с теб.

Може би най-добре изобщо да не узнае. Може би това няма да се случи. Та тя вече накара повечето хора от бивака да говорят като плоскоглавци, даже и мен.“

Когато Джондалар видя с какво желание почти всички искаха да усвоят начина на общуване в Клана, той също се включи в импровизираните уроци, които се провеждаха спонтанно всеки път, когато някой зададеше въпрос на тази тема. Усети, че новата игра го увлича, забавно му беше да предава сигнали от разстояние, да се шегува беззвучно като говори едно, а показва съвсем друго зад нечий гръб. Изненадан бе от дълбочината и пълнотата на безсловесната реч.

— Джондалар, защо се изчервяваш? Я кажи за какво си мислиш? — подкачи го Диджи, когато двете жени стигнаха до сводестия вход.

Въпросът и го завари неподготвен, напомняйки му за чувството му на срам, и той се изчерви още по-силно от притеснение.

— Сигурно съм стоял много близо до огъня — смутолеви той и се обърна.

„Защо Джондалар казва неща, които не са истина? — зачуди се Айла като забеляза смръщеното му чело и объркания поглед в изразителните му сини очи, преди той да се извърне — Не се е зачервил от огъня. Изчервил се е от чувство. Точно когато си мисля, че започвам да го опознавам, той прави нещо, което не разбирам. Наблюдавам го, опитвам се да не пропускам нищо. Всичко изглежда чудесно и изведнъж, без никаква причина, той се ядосва. Виждам, че се ядосва, но не мога да разбера какво го кара да се ядосва. Също както в играта — едно нещо казваш с думи, а съвсем друго със знаци. И с него е така: говори любезно с Ранек, но тялото му показва, че е разгневен. Защо Ранек пробужда гнева му? Ето и сега, нещо го мъчи, а той казва, че му е горещо от огъня. Къде бъркам? Защо не го разбирам? Ще го опозная ли някога?“

И тримата понечиха да влязат в землянката и едва не се сблъскаха с Талут, който излизаше отвътре.

— Бях тръгнал да те търся, Джондалар — каза водачът. — Не ми се ще да пропилявам такъв хубав ден, пък и Уимез е направил непредвидено разузнаване докато се е връщал. Казва, че минали край мястото, на което се канели да презимуват стадо бизони. След като се нахраним, тръгваме на лов. Би ли желал да дойдеш с нас?

— Да, бих! — отвърна Джондалар с широка усмивка.

— Помолих Мамут да разбере какво ще бъде времето и да потърси стадото. Той казва, че знаците са добри и че стадото не се е отдалечило много. Каза и нещо друго, което не разбирам. Каза: „Изход е самият вход“. Това говори ли ти нещо?

— Не, но това не е необичайно. Онези, които служат на Майката често казват неща, които не разбирам — усмихна се Джондалар. — Те говорят със сенки върху езиците си.

— Понякога се чудя дали самите те знаят какво искат да кажат — отбеляза Талут.

— Ако ще ходим на лов, искам да ти покажа нещо, което може да е от полза.

Джондалар го заведе до техния одър край Огнището на Мамута. Взе в ръка сноп леки копия и някакъв непознат за Талут инструмент.

— Изработих това в долината на Айла и оттогава все с него ловуваме.

Айла стоеше настрана, наблюдаваше ги и усещаше как я изпълва ужасно напрежение. Неимоверно много и се искаше да я включат в ловната дружина, но не знаеше как тези хора гледат на жените, които ходят на лов. Ловуването и бе причинило големи терзания в миналото. На жените от Клана бе забранено да ходят на лов и дори да докосват ловни оръжия, но въпреки наложеното табу, тя сама се бе научила да си служи с прашка и когато това излезе наяве, наказанието бе жестоко. След като устоя на него дори и разрешиха да ходи на лов с ограничен брой оръжия, за да умилостивят могъщия и тотем, който я бе закрилял. Но ловните и умения още повече засилиха омразата на Брод към нея и в крайна сметка допринесоха за изгнанието и.

Въпреки това, именно способността и да си служи с прашка бе увеличила шансовете и, когато живееше сама в долината и я бе подтикнала и насърчила да усъвършенства умението си. Айла бе оцеляла, защото можеше да се грижи за себе си, благодарение както на знанията и уменията си на жена от Клана, така и на собствената си интелигентност и смелост. Но за нея ловът бе станал символ на нещо повече от сигурността, че може да се издържа сама и да носи отговорност за постъпките си той бе равнозначен на независимост и свобода — негово естествено следствие. Нямаше да се откаже лесно от него.

— Айла, защо и ти не вземеш копиемета си? — предложи и Джондалар, а после отново се обърна към Талут. — Аз съм по-силен, но Айла е по-точна от мен. Тя по-добре от мен ще ти покаже какво може да се постигне с това. Всъщност, ако искаш да присъстваш на демонстрация по точност, трябва да я видиш с прашка. Мисля, че умението и да борави с нея и е помогнало да си служи по-добре и с копията.

Айла въздъхна — не бе усетила, че слуша със затаен дъх — и отиде да вземе копиемета и стрелите си докато Джондалар разговаряше с Талут. Все още и бе трудно да повярва на лекотата, с която този мъж от Другите бе приел силното и желание и способността и да ловува, както и на естествения начин, по който хвалеше способностите и. Той изглежда допускаше, че Талут и обитателите на Лъвския бивак също ще я приемат като ловец. Тя хвърли поглед към Диджи, чудейки се какво би казала една жена.

— Трябва да уведомиш Майката, ако се каниш да използваш ново оръжие по време на лова, Талут. Знаеш, че и тя ще иска да го види — каза Диджи. Време е и аз да си извадя стрелите и колчаните. Ще приготвя и шатра. Вероятно няма да се върнем до вечерта.

След закуска Талут махна на Уимез и клекна до петно от мека пръст близо до едно от по-малките огнища в общата предна част, добре очертано от струящата през димоотвода светлина. В земята, близо до ръба бе забито костно сечиво, направено от крак на елен. Беше оформено като нож, или като заострена кама с право притъпено острие, започващо от колянната става и завършващо с остър връх. Талут го хвана, за топката при ставата, заравни пръстта с плоската му страна, после го обърна с върха надолу и започна да чертае знаци и линии по гладката повърхност. Няколко души се събраха край него.

— Уимез каза, че видял бизоните надалеч от трите големи оголени скали на североизток, близо до притока на малката рекичка, която се влива нагоре по течението — подхвана водачът и докато обясняваше, рисуваше груба карта на областта с ножа за чертане.

Картата на Талут бе не толкова приблизително визуално копие, колкото схематичен чертеж. Не беше нужно местността да се рисува точно. Хората от Лъвския бивак познаваха района си и неговият чертеж бе само помощно мнемонично средство, което трябваше да им припомни познатото им място. Състоеше се от условни знаци и линии, представляващи отличителни белези или идеи, които се разбираха.

Картата му не показваше пътя на реката, пресичаща местността те не гледаха района от птичи поглед. Той нарисува зигзаговидни линии във формата на рибена кост, за да обозначи реката и ги прикачи към двете страни на права линия, за да покаже притока. На нивото на земната повърхност на открития и равнинен ландшафт, реките бяха водни площи, които понякога се съединяваха.

Знаеха откъде идват реките и накъде водят, бяха узнали, че могат да ги проследят до определени точки, но същото важеше и за другите отличителни белези на местността, а вероятността да настъпи промяна в някоя оголена скала бе по-малка. По тези земи, разположени така близо до глетчер и същевременно подвластни на сезонните промени, типични за по-ниските географски ширини, ледът и вечно замръзналата почва причиняваха драстични промени в ландшафта. С изключение на най-големите реки, коритата на останалите можеха да бъдат изместени за един сезон от пороите на ледниковите оттоци също така лесно, както ледените шапки на хълмовете през зимата отстъпваха място на тресавищата през лятото. Ловците на мамути възприемаха околната природа като взаимосвързано цяло, в което реките съставляваха само един от елементите.

Талут дори не си представяше, че може да начертае линии за обозначаване на мащаба, така че да покаже дължината на някоя река или пътека в мили или крачки. Линейни мерки от този тип не им говореха много. За тях разстоянието се измерваше не с отдалечеността на дадено място, а с времето, необходимо за неговото достигане, а то се представяше по-добре чрез поредица от линии, показващи броя на дните, или чрез други обозначения за брой или време. При това дадено място можеше да се окаже по-отдалечено за някои хора, отколкото за други, или да се счита, че разстоянието до него е по-голямо през един сезон, отколкото през друг, тъй като до него се пътува по-дълго. Разстоянието, извървяно от целия бивак се измерваше с времето на най-бавния от членовете му. Картата на Талут бе съвършено ясна за обитателите на Лъвския бивак, но Айла се взираше в нея озадачена и заинтригувана.

— Уимез, кажи ми къде са — подкани го Талут.

— На южния бряг на притока — отвърна Уимез като пое костния писец и добави още няколко линии. — Той е скалист, със стръмни зъбери, но наводнената местност е обширна.

— Ако продължат да се движат срещу течението от същата страна, трудно ще намерят изход — забеляза Тюли.

— Ти как мислиш, Мамут? — попита Талут. — Нали каза, че не са се отдалечили много.

Старият шаман взе острия писец и за миг остана неподвижен със затворени очи.

— Има поток, който криволичи между втория и последния зъбер — каза той чертаейки. — Вероятно ще тръгнат натам, смятайки че ще намерят изход.

— Това място ми е познато! — възкликна Талут. — Ако продължиш нагоре по течението, наводнената местност се стеснява и завършва със стръмна скала. Мястото е удобно за капан. Колко са?

Уимез пое заостреното сечиво и начерта няколко линии по протежение на ръба, поколеба се, сетне добави още една.

— Толкова видях със сигурност — заяви той и заби костния нож в калта.

Тюли взе писеца и добави още три.

— Тези бяха изостанали от другите. Единият изглеждаше съвсем млад, а може и да е бил без сили.

Дануг хвана костта за маркиране и отбеляза още една линия.

— Мисля, че имаше близнак. Видях още един на разстояние от стадото. Ти видя ли и двата, Диджи?

— Не си спомням.

— Тя не сваляше очи от Бранаг — усмихна се дружелюбно Уимез.

— Това място е на около половин ден път оттук, нали? — попита Талут.

— Половин ден стегнат ход — кимна Уимез.

— Тогава трябва веднага да тръгваме. — Водачът се замисли за миг. — Отдавна не съм бил по тези места. Ще ми се да знам какъв е релефът на местността. Чудя се…

— Ако някой иска да потича, може да избърза напред и да го огледа, а после да ни пресрещне — отгатна Тюли мислите на брат си.

— Разстоянието е голямо за бегач… — рече Талут и погледна към Дануг.

Източеният младеж понечи да се обади, но Айла го изпревари.

— Това разстояние не дълго за кон. Кон тича бързо. Мога да отида с Уини…, но не знам място — каза тя.

В първия миг по лицето на Талут се изписа изненада, заменена скоро след това от широка усмивка.

— Бих могъл да ти дам карта! Като тази — посочи той рисунката върху пръстта.

Талут се огледа, зърна захвърлена отломка от счупен бивник край купа кости за огрев и измъкна острия си кремъчен нож.

— Гледай, вървиш на север, докато стигнеш до големия поток. — Той започна да дълбае зигзагообразни линии, обозначавайки водната площ. Преди това трябва да прекосиш един по-малък ручей. Гледай да не се объркаш.

— Не разбирам карта — намръщи се Айла. — Не виждала карта преди.

Очевидно разочарован, Талут отново захвърли парчето бивник върху купа.

— Не може ли някой да отиде с нея? — предложи Джондалар. — Конят може да носи двама души. Яздили сме го заедно.

— Това е добра идея! — усмихна се отново Талут. — Кой иска да отиде?

— Аз ще ида! Знам пътя — прозвуча един глас, бързо последван от втори:

— Знам пътя! Току-що се връщам оттам.

Бяха се обадили Лати и Дануг, а неколцина други изглеждаха готови да ги последват.

Талут погледна първо единия, после другия, па сви рамене, разпери ръце и се обърна към Айла:

— Избирай.

Айла се вгледа в младежа: бе висок почти колкото Джондалар, риж като Талут, със светъл мъх — наченки на бъдеща брада. Сетне погледът и се спря на източеното слабо девойче, което все още не бе жена, макар да се доближаваше до зрелостта, с тъмно руса коса, малко по-светла от тази на Нези. И в двата чифта очи се четеше трепетна надежда. Не знаеше кого да предпочете. Дануг бе почти мъж. Айла си помисли, че би трябвало да вземе него, но нещо в Лати и напомняше за самата нея и в съзнанието и изплува пълния с копнеж поглед на момичето, когато за пръв път видя конете.

— Мисля, че Уини върви по-бързо, ако товар не прекалено тежък. Дануг е мъж — усмихна му се Айла продължително и топло. — Мисля, че по-добре този път Лати.

Дануг кимна смутено и отстъпи назад, като се опитваше да се справи с неочаквания изблик на завладелите го смесени чувства. Изпитваше дълбоко разочарование, че избранницата бе Лати, но ослепителната усмивка на Айла, когато го бе нарекла мъж, бе накарала кръвта да нахлуе в лицето му, а сърцето му да забие по-бързо. При това, усети и смущаващо стягане в слабините.

Лати трескаво облече меките и леки дрехи от кожа на северен елен, които носеше по време на път, стегна раницата си, добави храната и водата, които Нези приготви за нея и излезе навън, готова да тръгне, още преди Айла да се облече. Сетне видя как Джондалар помага на Айла да завърже плетените кошове със самоделния хамут, оставяйки ги да висят като дисаги от двете страни на Уини. В единия кош, върху другите си принадлежности, Айла сложи храната и водата, които Нези и даде за из път, после взе раницата на Лати и я пъхна в другия плетен панер. Сетне се хвана за гривата на Уини, подскочи и в миг се намери на гърба и. Джондалар помогна на момичето да се качи. Седнала пред Айла, Лати гледаше хората от своя бивак от гърба на жълтеникаво-кафявия кон с препълнени от щастие очи.

Дануг се приближи до тях с известна срамежливост и подаде на Лати отломъка от бивник.

— Ето, дръж, завърших картата на Талут, та да ви е по-лесно да намерите мястото — рече тай.

— О, благодаря ти, Дануг! — възкликна Лати и обви врата му с ръце.

— Да, благодаря, Дануг — усмихна му се Айла и отново сърцето му заби неудържимо.

Лицето на Дануг придоби почти същия цвят като рижата му коса. Когато, възседнали кобилата, жената и момичето поеха нагоре по стръмнината, той им махна с обърната към лицето си длан — жест, означаващ „Щастливо завръщане!“

Джондалар, обгърнал с едната си ръка извития врат на жребеца, който, с вдигната глава и вирнат нос, напираше да тръгне след тях, прегърна с другата си ръка младежа.

— Беше много мило от твоя страна. Знам, че ти се искаше Ща тръгнеш с тях. Сигурен съм, че ще можеш да пояздиш коня друг път.

Дануг кимна безмълвно. Не за конска езда мислеше той в момента.

Щом стигнаха до степта, Айла даде знак на кобилата с леко притискане и движение на тялото си и Уини се впусна в бърз галоп, отправяйки се на север. Лати гледаше стрелкащите се копита и размитото петно на движещата се под тях земя и не можеше да повярва, че препуска през степта, яхнала кон. Усмивката на опиянение не слизаше от устните и, макар че от време на време затваряше очи и се накланяше напред, напрягайки се да усети полъха на вятъра върху лицето си. Въодушевлението и бе неописуемо не беше и сънувала, че съществува такова вълнуващо нещо.

Скоро след тях тръгнаха и останалите ловци. Към дружината се присъединиха всички, които можеха и искаха да участват в лова. Лъвското огнище даде трима ловци. Лати беше малка и едва наскоро и бяха разрешили да се присъедини към Талут и Дануг. Винаги изгаряше от желание да ги съпровожда, също като майка си на младини. Сега обаче Нези рядко придружаваше ловците. Тя оставаше в бивака да се грижи за Ръги и Ридаг, както и да помага в наглеждането на други малки деца.

В пределите на Лисичето огнище живееха само двама мъже, но и двамата — Уимез и Ранек — участваха в лова. От Огнището на Мамута нямаше представител, ако не се броят гостите — Айла и Джондалар. Мамут беше прекалено възрастен.

Макар да му се щеше да се присъедини към ловците, Манув се отказа, за да не ги бави. Трони също остана, с Нуви и Хартал. И тя вече не ходеше на лов. Само понякога се включваше в подплашването на животните, но там и децата можеха да помагат. Торнек бе единственият ловец от Огнището на Северния елен, както и Фребек, който бе единствен от Огнището на Жерава. Фрали и Крози останаха в бивака с Крисавек и Ташер.

Тюли почти винаги намираше начин да се присъедини към ловната дружина дори когато имаше малки деца, а Огнището на Зубъра като цяло бе добре представено. Освен водачката, сред ловците бяха Барзек, Диджи и Друез. Брайнан направи всичко възможно, за да накара майка си да го пусне, но накрая го оставиха при Нези заедно със сестра му Туси, успокоен от обещанието, че не след дълго ще бъде достатъчно голям, за да ловува.

Ловците изкачиха стръмнината заедно и щом стигнаха до тревистата равнина, Талут наложи бърза крачка.

— И аз мисля, че денят е твърде хубав, за да го пропиляваме — каза Нези и решително остави чашата си.

Думите и бяха насочени към групата, събрала се край огнището на открито след заминаването на ловците. Те отпиваха от чая си и довършваха закуската си.

— Зърното е зряло и сухо. Отдавна ми се иска да се изкача горе и за последен път да събера колкото мога за един ден. А ако ни остане време, можем да отидем до онова място с боровете, край малката рекичка. Някой иска ли да дойде с мен?

— Не знам дали за Фрали е добре да отива толкова далеч — изрази съмнение Крози.

— О, майко, — обади се Фрали. — Една малка разходка ще ми се отрази добре, пък и щом времето се развали, все вътре ще стоим. Няма да ни се наложи да чакаме дълго. Ще ми се да дойда, Нези.

— Тогава ще е най-добре и аз да дойда, за да ти помогна с децата — отсече Крози, сякаш правеше голяма жертва, макар че идеята да си направят излет и се струваше добра.

Трони не изпитваше никаква неохота да изрази одобрението си.

— Чудесна идея, Нези! Сигурна съм, че ще мога да взема Хартал на гръб, така че да мога да нося и Нуви, когато се измори. От всичко най-много ми се иска да прекарам един ден навън.

— Аз ще нося Нуви. Не е нужно ти да носиш и двамата — намеси се Манув. — Но смятам направо да ида да събирам шишарки, а зърното да оставя на вас.

— И аз мисля да се присъединя към вас, Нези — обади се и Мамут. — Може би Ридаг няма да има нищо против да прави компания на един старец, а може да ме научи и на други знаци, които Айла му е показала, щом се справя толкова добре.

— И ти се справяш много добре със знаците, Мамут — започна да жестикулира Ридаг. — Бързо ги научаваш. Може би ти ще ме научиш на някои от тях.

— Тогава можем да се учим един от друг — отвърна със жестове Мамут.

Нези се усмихна. Отношението на стареца към детето на смесени духове никога не се отличаваше от отношението му към останалите деца от бивака, ако се изключи това, че му оказваше по-голямо внимание поради слабостта му. Мамут често и помагаше като се занимаваше с Ридаг. Между тях съществуваше особена близост и тя подозираше, че Мамут бе решил да дойде, за да намери занимание на момчето, докато другите работят. Нези знаеше, че той ще се погрижи никой да не упражнява натиск върху Ридаг, карайки го непредумишлено да се движи по-бързо, отколкото би трябвало. Ако видеше, че момчето се напряга прекалено много, Мамут можеше да забави крачка и да хвърли вината за това на напредналата си възраст. Беше го правил преди.

Когато всички се събраха пред землянката, въоръжени с кошници за бране и за друг багаж, с непромокаеми кожени постелки, мехове и храна за обед, Мамут изнесе малка фигурка на зряла жена, изваяна от бивник и я заби в земята пред входа. Изрече няколко слова, разбираеми единствено за него и направи поредица от емоционално наситени жестове. Всички обитатели на бивака щяха да напуснат землянката, тя щеше да остане празна и той призоваваше Духа на Мут, Великата Майка, да пази и закриля жилището им докато отсъстват.

Никой не би нарушил забраната за влизане, изразена чрез поставената на входа статуетка на Майката. Ако не е крайно наложително, никой не би се осмелил да рискува, поради общото вярване за последиците, които биха настъпили. Дори ако нуждата е неотложна, ако някой бъде ранен или попадне в снежна буря и дири подслон, веднага биха взели мерки за омилостивяването на закрилящата сила, вероятно разгневена и замисляща отмъщение. Човекът, неговото семейство или бивак биха заплатили компенсация, надхвърляща значително стойността на всичко, използвано от него, при това във възможно най-кратки срокове. Членовете на Огнището на Мамута получаваха дарове, за да успокоят Духа на Великата Майка с настойчиви молби и обяснения, както и с обещания за бъдещи добри дела или отплата. Действието на Мамут бе по-ефикасно от всякаква ключалка. Когато Мамут се извърна от входа, Нези вдигна на гръб един кош за пренасяне на багаж и нагласи на челото си кожената лента, с която бе завързан. Сетне вдигна Ридаг, сложи го върху широкия си ханш, за да го изнесе до горния край на стръмнината и като подкара Ръги, Туси и Брайнан пред себе си, пое нагоре към степта. Останалите я последваха и скоро втората половина от Лъвския бивак бродеше сред откритата тревиста равнина. Хората бяха излезли, за да прекарат деня в труд, прибирайки зърното и семената, засадени и предложени им от Великата Майка Земя. Усилията и приносът на събирачите към препитанието на бивака се смятаха за не по-малко ценни от труда на ловците, но и за двете групи това не бе просто работа. Компанията и споделените усилия превръщаха труда в забавление.

Айла и Лати прецапаха през плиткото поточе, но преди да доближат следващия, малко по-голям водоем, Айла накара коня да забави ход.

— Този поток ли ще следваме? — попита тя.

— Мисля, че не — отвърна Лати, а сетне направи проверка със знаците върху парчето бивник. — Не. Виж тук, ето малкото поточе, което прекосихме. Трябва да пресечем и това, а после да завием и да се движим срещу течението на следващото.

— Не изглежда дълбоко тук. Добро ли място за пресичане?

Лати огледа потока — първо нагоре, после надолу.

— Малко по-нагоре има по-добро място. Там ще трябва само да свалим ботушите си и да навием крачолите на панталоните си.

Тръгнаха срещу течението, но когато стигнаха до широкия и плитък брод, където водата се пенеше край стърчащите камъни, Айла не спря кобилата. Тя накара Уини да се обърне и да влезе във водата, сетне я остави да прекоси сама. Когато стигнаха на отсрещния бряг, кобилата отново се втурна в галоп и усмивката отново озари лицето на Лати.

— Даже не се намокрихме! — възкликна момичето. — Само няколко пръски.

Когато достигнаха до следващия поток и завиха на изток, Айла накара Уини да забави ход, за да си почине. Но дори когато се движеше по-бавно, конят бе по-бърз от всяко вървящо или неспирно тичащо човешко същество и пътят им спореше. Постепенно релефът на местността се променяше — теренът ставаше по-насечен и стръмен. Когато Айла спря и посочи един поток, вливащ се от срещуположната страна, образуващ широко V с този, край който се движеха, Лати се изненада. Не беше очаквала, че ще видят притока толкова скоро, но Айла бе забелязала завихрянето на водата и бе подготвена. От мястото, на което бяха застанали, се виждаха три големи гранитни зъбера, образуващи нащърбена скалиста стена напреко на водния път. Нагоре по течението, откъм тяхната страна, се забелязваха две други голи скали, разположени под ъгъл.

Продължиха да се движат край същото разклонение на потока и забелязаха, че то завива към скалите. Когато приближиха първата от тях, видяха, че водата тече между двете. Скоро след като отминаха зъберите, оградили потока от двете му страни, Айла забеляза няколко тъмни и рунтави бизона, които пасяха все още зелената острица и тръстика близо до водата. Тя посочи животните и прошепна в ухото на Лати:

— Не говори силно. Виж.

— Ето ги! — сподави вика си Лати, опитвайки се да овладее вълнението, си.

Айла обърна глава назад, после пак напред, наплюнчи пръст и вдигна ръка, за да определи посоката на вятъра.

— Духа от бизоните към нас. Това добре. Не искам да безпокоим, докато станем готови за лова. Бизони познават коне. На гърба на Уини можем стигнем по-близо, но не много.

Насочвайки коня, Айла внимателно заобиколи животните, оглеждайки местността още по-нагоре по течението. Когато удовлетвори любопитството си, тя се върна по същия път. Една едра, стара женска вдигна глава и ги изгледа преживяйки. Върхът на левия и рог бе отчупен. Жената накара Уини да забави крачка до естествения за нея ход, а двете пътнички замръзнаха върху гърба и със затаен дъх. Кобилата спря, наведе глава и пощипна няколко стръка трева. Това изглежда успокои женски бизон, тъй като конете обикновено не пасат, когато са възбудени. Тя също сведе глава и продължи да пасе. Айла се промъкна край малкото стадо възможно най-бързо, сетне пришпори Уини и препусна в галон надолу край потока. Когато стигнаха до една местност, чиито белези бяха запомнили, свърнаха отново на юг. След като прекосиха следващия поток спряха, за да напоят Уини и сами да утолят жаждата си, сетне продължиха на юг.

Ловната дружина тъкмо бе пресякла първото поточе, когато Джондалар забеляза, че Рейсър, когото водеше със завързано около шията въже, се дърпа към приближаващ се облак прах. Той потупа Талут и посочи с ръка. Водачът погледна напред и видя наближаващата в галон Уини с Айла и Лати на гръб. Не се наложи ловците да чакат дълго — скоро кобилата изтрополя сред тях и, вдигайки се на задните си крака, се закова неподвижно. Върху лицето на Лати грееше възторжена усмивка, очите и искряха и бузите и бяха зачервени от вълнение, когато Талут и помогна да слезе. Сетне Айла прехвърли крак и се плъзна на земята. Всички се скупчиха около тях.

— Не можахте ли да го намерите? — попита Талут, изразявайки всеобщата тревога.

Почти едновременно с него същите опасения изрази и друг човек, но тонът му бе различен:

— Дори не са успели да го намерят. Знаех си, че няма смисъл да се язди на кон преди останалите — ухили се подигравателно Фребек.

Лати му отговори с гневно учудване:

— Какво искаш да кажеш с това „Дори не са успели да го намерят“? Открихме мястото. Даже видяхме бизоните!

— Да не би да се опитваш да кажеш, че вече сте били там и сега се връщате? — попита той, клатейки недоверчиво глава.

— Къде са сега бизоните? — обърна се Уимез към дъщерята на сестра си, пренебрегвайки Фребек и смекчавайки злонамерената му забележка.

Лати отиде до коша, висящ върху левия хълбок на Уини и извади парчето бивник с издълбани върху него знаци. Сетне извади кремъчния нож от висящия на кръста и калъф, седна на земята и започна да дращи допълнителни знаци върху картата.

— Южното разклонение минава между две скали, ей тук — заобяснява тя. Уимез и Талут седнаха до нея и кимнаха в знак на съгласие, а Айла и неколцина други останаха прави зад и около нея. — Бизоните бяха от другата страна на скалите, където наводнените площи се разширяват и все още има зеленина край водата. Видях четири малки… — Докато говореше, тя издълба четири паралелни резки.

— Мисля, че пет — поправи я Айла.

Лати вдигна поглед към Айла, кимна и добави още една къса резка.

— Дануг, ти беше прав за близнаците. И те са млади. И седем женски… — Тя отново вдигна очи към Айла за потвърждение. Жената кимна в знак на съгласие и Лати прибави още седем успоредни линии, малко по-дълги от първите. — …само четири с малки, мисля. — Тя се замисли за миг. По-нататък имаше още.

— Пет млади мъжкара — добави Айла. — И два-три други бизона. Не съм сигурна. Може и повече, но не видяла.

Лати изписа пет малко по-големи линии, отделяйки ги от първата група, сетне прибави още три по-малки резки между двете поредици от знаци. Накрая издълба малка отметка във формата на У, за да покаже, че е свършила и че това е окончателният брой на забелязаните от тях бизони. Резките, маркиращи броя на животните, бяха попаднали върху някои от издълбаните преди това знаци, но това нямаше значение. Те вече бяха постигнали целта си.

Талут, взе парчето бивник от Лати и го разгледа внимателно. После погледна към Айла.

— А дали случайно не сте забелязали в каква посока се движат?

— Мисля, че нагоре, срещу течението. Ние заобикаляме стадо, внимателно, да не тревожим. Няма следи от другата страна, трева не изпасана — отвърна Айла.

Талут кимна и замълча. Очевидно мислеше.

— Каза, че сте ги заобиколили. Продължихте ли по-нататък край потока?

— Да.

— Доколкото си спомням, наводнената площ се стеснява докато изчезне, а от двете страни на потока се появяват високи стени без изход. Така ли е?

— Да… но може би има изход.

— Изход?

— Преди високи скали, бряг стръмен, дървета, гъст шубрак с бодли, но близо до скали има пресъхнало корито на поток. Като стръмен път. Мисля, изход — обясни тя.

Талут се намръщи, погледна към Уимез и Тюли, сетне се засмя гръмогласно.

— Изход е самият вход! Така каза Мамут!

Озадачението на Уимез продължи само миг. Сетне устните му бавно се разтегнаха в широка усмивка, показвайки, че се е досетил. Тюли погледна първо единия, после другия. След това върху привлекателното и лице се появи изражение на разбиране.

— Разбира се! Можем да влезем оттам, да изградим капан с преграда, после да заобиколим от другата страна и да ги вкараме в него — каза Тюли, разяснявайки идеята и на останалите. — Някой ще трябва да ги наблюдава да не ни усетят докато строим преградата, защото могат да се върнат обратно надолу по течението.

— Това май е идеална работа за Дануг и Лати — отбеляза Талут.

— Мисля, че Друмез може да им помогне — додаде Барзек. — А ако смяташ, че са нужни още помощници, ще ида и аз.

— Чудесно! — възкликна Талут. — Наистина, защо не отидеш с тях, Барзек. Тръгнете нагоре покрай потока. Знам как да стигнем по-бързо от другата им страна. Ще минем напряко оттук. Обкръжете Ги, а ние щом свършим с капана, ще заобиколим и ще се върнем при вас, за да ви помогнем да ги вкараме в него.