Ловци на мамути

32

Ръги и Туси се втурнаха с кикот в главната секция на шатрата.

— Отвън има още една — обяви Ръги.

Айла бързо сведе очи, Нези и Тюли си размениха многозначителни погледи, Фрали се усмихна, а Фребек се ухили:

— Още една какво? — попита Нези, за да се увери, макар че знаеше.

— Още една делегация — каза Туси с много важен вид на човек уморен от всичките тези глупости.

— Тюли, очертава ти се трудно лято — от една страна делегации, от друга — задълженията ти на опекун — каза Фрали, докато режеше парче месо за Ташер, но знаеше, че водачката се къпеше в славата си да е центърът на целия интерес, който се проявяваше към Лъвския бивак и неговите членове.

Тюли и Айла излязоха, а след тях и Нези, за да помага, защото всички други сякаш бяха изчезнали. Фрали и Фребек се отправиха към отвора на шатрата, за да видят кой е дошъл. Фребек последва трите жени, но Фрали поизостана, за да държи децата настрана. Извън територията, която Вълчо беше определил като принадлежаща на Лъвския бивак, имаше група хора. Той беше маркирал с миризмата си невидимите граници и редовно патрулираше по следата. Всеки можеше да се приближи до тях, но никой не можеше да ги прекрачи, без да има изрична покана от някого, когото познава.

Животното беше застанало между хората и шатрата, заело отбранителна поза, която включваше оголени зъби и приглушено ръмжене и никой от посетителите не желаеше да поставя на изпитание намеренията му. Айла му даде знак да застане до нея, направи му жест „приятел“, за който беше изгубила една цяла сутрин, за да го научи да го възприема от нея и всички членове на Лъвския бивак. Той беше в противоречие с най-силните му инстинкти и означаваше, че трябва да позволява на външни лица да влизат в територията на неговата глутница. Независимо че приемаше честите посетители по-лесно, отколкото абсолютно непознатите гости, той определено демонстрираше, че не желае компания и винаги се успокояваше, когато те си тръгнеха.

От време на време, просто, за да му даде възможност да свикне с големи групи хора, Айла го развеждаше из лагера, като го държеше близо до себе си. Това винаги предизвикваше ахкания и привличаше ококорени погледи — вижте как жената уверено се разхожда с вълк по петите си — и това караше Айла да се чувства неловко, но тя чувстваше, че е необходимо. Щом като имаше прилика между начина на живот на хората и този на вълците и щом хората щяха да са част от неговата глутница, имаше някои неща, свързани с хората, с които Вълчо трябваше да свикне. Хората обичаха да са в компания, дори с непознати, и им беше приятно да се събират на големи групи.

Но Вълчо не прекарваше всичкото си време в границите на Хвощовия бивак. Той често се спускаше на ливадата, при конете, и изчезваше на лов самичък, или с отделни хора, най-често с Айла, но понякога и с Джондалар, Дануг или, колкото и да беше странно за мнозина, с Фребек.

Фребек го викаше при себе си и го превеждаше през навеса за конете, за да го държи настрана от другите. Вълчо действително плашеше хората и това можеше да има доста неблагоприятно въздействие върху делегациите, които идваха да ухажват Айла от името на някой мъж. Мъжете не се интересуваха от събиране с Айла, те знаеха, че тя е Обещана на Ранек. Не търсеха партньорка, а сестра. Делегациите идваха с предложения да я осиновят.

Колкото и дълбоко да бе вникнала в характера и обичаите на своя народ, дори Тюли не беше преценила широтата на тази възможност. Но още първият път, когато към нея се обърна една нейна позната, която имаше само синове, с въпроса дали би приела предложение от страна на нейното огнище и нейния Бивак за осиновяването на Айла, Тюли моментално разбра какво може да се получи.

— Трябваше от самото начало да се досетя — обясни тя по-късно на Бивака, — че сама жена с висок статус, голяма красота и таланти би била изключително желана сестра, особено след като е била осиновена от Огнището на Мамута. То обикновено не се счита за семейно огнище. Ние, по-скоро Айла не е длъжна да приема което и да от тези предложения, освен, разбира се, ако желае противното, но те сами по себе си повишават стойността и.

Очите на Тюли блестяха ликуващо, когато си мислеше колко много допринася Айла за статуса и стойността на Лъвския бивак. В душата си дори почти и се искаше тя да не е Обещана на Ранек. Ако беше свободна, Булчинската и цена щеше да бъде страхотна. От друга страна, това щеше да означава, че Лъвският бивак би я загубил, а беше по-добре съкровището да се съхрани, отколкото да се загуби, та дори на добра цена. Докато нямаше фиксирана стойност, догадките винаги щяха да я повдигат. Но предложенията, които получаваха за нейното осиновяване, откриваха цяла гама от нови възможности. Тя можеше да бъде осиновена само на думи, без да напуска Лъвския бивак. Можеше дори да стане водачка, ако нейният потенциален брат имаше съответните връзки и амбиции. А ако и Айла и Диджи бяха водачки, с преки връзки с Лъвския бивак, това щеше да го направи изключително влиятелен. Всички тези мисли минаваха през главата на Тюли, докато приближаваха новата делегация.

Айла беше започнала да проумява, че разновидностите на десените, които украсяваха дрехите и обувките, определяха идентичността на отделните групи хора. Макар че всички използваха едни и същи геометрични форми, една, от които преобладаваше над останалите — шеврони над ромбове, например, — начинът на съчетаването им и главният елемент бяха отличителни белези за връзката и родството на един бивак с други. За разлика от Тюли, обаче, Айла не можеше бързо да се ориентира по тези десени и по познатите и хора, за точното им положение в цялостната система на йерархията и взаимоотношенията в рамките на самата група. Статусът на някои биваци беше толкова висок, че Тюли би приела по-малко в предмети, поради връзките и влиянието, които те можеха да предложат. Други биха могли да имат добър шанс, ако пожелаеха да платят достатъчно. На базата на получените досега предложения, Тюли отхвърли тази група още на пръв поглед. Едва ли си струваше дори да се разговаря с тях. Те просто не притежаваха достатъчно, за да предложат родство, което да е от полза. В резултат на това Тюли беше изключително любезна с тях, но не ги покани да влязат и те разбраха, че са дошли с много малко и твърде късно. Но и самото отправяне на предложение си имаше добрата страна. Това беше начин за родеене с Лъвския бивак, който увеличаваше своето влияние и това щеше да се запомни с положително чувство.

Докато стояха пред шатрата и си разменяха любезности, Фребек забеляза, че Вълчо зае отбранителна стойка и заръмжа към реката. Изведнъж се втурна нататък.

— Айла! — извика Фребек. — Вълчо преследва нещо!

Тя изсвири силно, пронизително и настойчиво, после забърза надолу по пътеката към реката. Видя, че Вълчо се връща, следван от нова група хора. Но те не бяха непознати.

— Това е Мамутският бивак — каза Айла. — Виждам Винкавек.

Тюли се обърна към Фребек:

— Би ли потърсил Талут? Трябва да ги приветстваме по подходящ начин и би могъл да кажеш на Марли или Валез, че най-сетне пристигнаха.

Фребек кимна и се отдалечи.

Сега вече делегацията, дошла да прави предложение, беше твърде любопитна, за да си тръгне. Винкавек пръв стигна при тях, видя делегацията, Айла и Тюли и бързо схвана същината на положението. Пусна на земята самара си и се приближи с усмивка.

— Тюли, може би това, че виждаме първо теб, е добър знак, тъй като ти беше първата, която исках да срещна — каза Винкавек като пое двете и ръце и потри бузи с нея, сякаш му беше скъпа стара приятелка.

— Защо аз да съм първата, която искаш да видиш? — попита Тюли, като не се сдържа и се усмихна. Той си беше чаровник.

Винкавек не обърна внимание на въпроса и.

— Кажи ми защо твоите гости са облечени в най-хубавите си дрехи? Може би са делегация?

Една жена се обади:

— Направихме предложение да осиновим Айла.

В гласа и прозвуча гордост, сякаш предложението им не беше практически отхвърлено. Синът ми няма сестра.

Дори Айла усети как заработи умът на Винкавек, но на него му трябваше само миг, за да оцени цялата ситуация и още един, за да вземе решение как да постъпи при тези обстоятелства.

— Е, и аз възнамерявам да направя по-официално предложение по-нататък, но за да има над какво да мислиш, Тюли, искам да предложа свързване. — Той се обърна към Айла и взе ръцете и в своите. — Айла, аз искам да се свържа с теб. Искам да дойдеш и да превърнеш моето Огнище на Мамута в нещо повече от обикновено название. Само ти можеш да ми дадеш това, Айла. Ще донесеш огнището си, но в замяна ще ти дам Мамутския бивак.

Айла се изненада и стъписа. Но защо точно той я моли? Дори и да желаеше, можеше ли така внезапно да промени решението си и да се свърже с него? Така ли лесно се нарушава Обещание?

— Тя вече е обещана на Ранек — каза Тюли.

Винкавек се взря право в очите на едрата водачка и се усмихна многозначително, после бръкна в кесията си и извади от там нещо в свитата си ръка. Отвори я и на дланта му блеснаха две красиви, гладки и взаимно допълващи се парчета кехлибар.

— Надявам се, че Булчинската цена е добра, Тюли.

Тюли се ококори. Предложеното от него беше достатъчно, за да и секне дъха. На практика той и беше казал да назове цената и ако иска, нека тя да бъде в кехлибар, макар че Тюли, естествено, не би я посочила цялата в кехлибар. Тогава очите и се присвиха.

— Аз не мога да решавам, Винкавек. Айла сама прави своя избор.

— Знам, но приеми този кехлибар като подарък за теб, Тюли, за цялата помощ, която ни оказа при изграждането на землянката — отвърна той и настойчиво и подаде парчетата.

Тюли се раздираше от противоречиви желания. Би трябвало да откаже. Ако ги приемеше, това щеше да го постави в изгодна позиция, но решението си беше работа на Айла и обещана или не, тя беше свободна да направи избора си. Тогава защо да не ги приеме? Когато покри с длан кехлибара, тя видя триумфалното изражение на Винкавек и се почувства така, сякаш я бяха купили за две парчета кехлибар. Той знаеше, че тя няма да се спре на никое друго предложение. Ако той можеше да убеди Айла, тя щеше да бъде негова. „Но Винкавек не я познава“ — помисли си Тюли. — Никой не я познаваше. Тя можеше да се нарича Мамутои, но си оставаше чужденка и никой не можеше да каже какво би я трогнало. Тя гледаше как мъжът с поразителната татуировка на лицето насочи цялото си внимание към младата жена и забеляза реакцията на Айла. Без съмнение тя прояви интерес.

— Тюли! Колко мило, че се виждаме пак! — към нея с протегнати ръце се приближаваше Авари. — Толкова закъсняхме, най-добрите места вече са заети. Знаеш ли добро място за устройване на бивак? Вие къде сте?

— Точно тук — каза Нези, приближавайки се, за да приветства водачката на Мамутския бивак.

Тя беше проявила силен интерес към разговора между Тюли и Винкавек и бе забелязала неговото изражение. Ранек никак нямаше да се зарадва, когато научеше, че Винкавек възнамерява да направи предложение на Айла, но Нези изобщо не беше уверена, че водачът-Мамут на Мамутския бивак би могъл лесно да склони Айла, независимо от това какво предлагаше.

— Вие сте тук? Толкова далеч от всичко? — изненада се Авари.

— Тъй като сме с животните, това е най-доброто място за нас. Те стават неспокойни от тълпите — каза Тюли, сякаш мястото беше нарочно избрано.

— Винкавек, след като Лъвският бивак е тук, защо да не издигнем нашия наблизо? — попита Авари.

— Мястото не е лошо. Има си преимущества — по-просторно е — обади се Нези.

„Ако и Лъвският, и Мамутският бивак са тук — помисли си тя, — известна част от интереса ще се прехвърли от центъра при нас.“

Винкавек се усмихна на Айла.

— За мен няма нищо по-добро от това да се разположа близо до Лъвския бивак — отвърна той.

Тогава с широка крачка в бивака влезе Талут и приветства гръмогласно водачите на Мамутския бивак.

— Винкавек! Авари! Значи най-сетне успяхте! Какво ви забави толкова?

— Спирахме по пътя на няколко места — отвърна Винкавек.

— Кажи на Тюли да ти покаже какво и е донесъл — подхвърли Нези.

Тюли все още изпитваше известно неудобство и не се зарадва на думите на Нези, но разтвори длан и показа кехлибара на брат си.

— Тези парчета са възхитителни — каза Талут. — Виждам, че сте решили да завъртите малко търговия. Знаеш ли, че Върбовия бивак има бели спираловидни раковини?

— Винкавек иска нещо повече от морски раковини — обясни Нези. — Той иска да направи предложение на Айла… за неговото огнище.

— Но тя е Обещала на Ранек — отговори Талут.

— Едно Обещание не означава нищо — каза Винкавек. Талут изгледа последователно Айла, Винкавек и Тюли.

После се разсмя.

— Е, тази Лятна среща ще се помни дълго време.

— Всъщност ние се забавихме не само поради спирането в Кехлибарения бивак — каза Авари. — Като те видях, Талут, с буйната ти червена грива и се сетих. Доста време се опитвахме да заобиколим един пещерен лъв с червеникава грива, но той изглежда беше тръгнал в същата посока, в която се движехме и ние. Не видях други, но мисля, че е добре да предупредим хората, че наоколо се навъртат лъвове.

— Тук винаги са се навъртали лъвове — каза Талут.

— Да, но този се държеше странно. Лъвовете обикновено не обръщат голямо внимание на хората, но ми се стори, че той ни дебнеше известно време. Толкова се беше приближил, че една нощ не можах да заспя. Беше най-големият пещерен лъв, който съм виждала. Още треперя като се сетя за него — каза Авари.

Айла слушаше внимателно със сбърчени вежди. После поклати глава. „Не. Просто съвпадение“ — помисли си тя. — „Има толкова много големи пещерни лъвове“.

— Като се установите, елате на празното място. Разговаряме за лова на мамути и Огнището на Мамута планира ловната церемония. Няма да навреди наличието на още един Викач. Сигурен съм, че ще искате да имате мамутско месо за Сватбеното пиршество, още повече щом ти, Винкавек, възнамеряваш да си част от него! — каза Талут — Понечи да си тръгне, но се обърна към Айла. — Тъй като ще идваш с нас на лов за мамути, защо не се върнеш с мен, за да вземеш копиехвъргача си. Аз и без това щях да дойда да те викам.

— И аз ще дойда с теб — каза Тюли. — Трябва да отида в Бивака на женствеността и да се видя с Лати.

— Този е с добро качество. Особено за сечива като длета, рендета, дрелки — каза Джондалар, приклекнал на един крак, като разглеждаше гладката сива вътрешност на кремък с фина структура. Беше използвал едно специално оформено парче от рог, достатъчно здраво, за да не се счупи, за да извади оголената силикатна буца от коренната варовикова скала. След това я разчупи с каменен чук.

— Уимез казва, че тук се намират едни от най-добрите парчета — отбеляза Дануг.

Джондалар махна с ръка към перпендикулярната скална фасада на един речен пролом, ерозирала с времето от бушуващата вода. Изпод не толкова твърдия варовик изпъкваха други буци кремък, обгърнати от матово бяла кора.

— Кремъкът винаги е най-добър, когато успееш да го получиш от източника му. Това тук прилича на кремъчната мина на Даланар, а неговият камък е най-добрият в нашия район.

— Вълчият бивак определено смята, че това е най-добрият кремък — каза Тарнег. — Първият път, когато дойдох тук, бях с Валез. Да бяхте видели как се разбесня. Понеже това място е много близо до техния Бивак, те го броят за тяхно. Ти постъпи съвсем правилно, Джондалар, като им поиска разрешение да дойдем.

— Това беше обикновена учтивост. Знам как Даланар гледа на своята мина.

— Какво толкова специално има в този камък? Често съм се натъквал на кремък във водосборни басейни на реки. — каза Тарнег.

— Понякога можеш да намериш добри късове, изровени водата край реките и те са много по-лесни за изваждане. Ако ги изкопаваш от скалата си е трудна работа. Обаче камъкът съхне, когато стои на открито дълго време — каза Джондалар. — Тогава се цепи на по-малки и по-къси отломъци.

— Ако е бил на повърхността твърде дълго време, Уимез понякога заравя кремъка в мокра почва за известно време, за да го направи по-лесен за обработване — обади се Дануг.

— И аз съм го правил. Помага, но зависи от размера на отломъка и от това, колко е сух. Ако е голям, не може да е твърде стар. Този метод е най-подходящ при малките парчета, дори колкото яйце, но те почти не са подходящи за обработване, освен, ако не са наистина с отлично качество.

— Понякога прилагаме подобна процедура при мамутски бивни — каза Тарнег. — Първо обвиваме бивника във влажни кожи и го заравяме в гореща пепел. Материята на бивника се променя, става по-плътна, но по-лесна за обработване и огъване. Това е най-добрият начин за изправяне на цял мамутски бивник.

— Чудех се как го правите — каза Джондалар, после замълча, явно мислейки за нещо. — Брат ми щеше да поиска да узнае това. Той правеше копия. Можеше да изработи хубав прав прът, познаваше свойствата на дървото, знаеше как да го огъва и оформя. Мисля, че и той би разбрал процеса, който прилагате. Може би познаването на вашите методи е една от причините, поради които Уимез толкова бързо схвана идеята да се нагорещява кремъка, за да става по-лесен за обработка. Той е един от най-добрите майстори на кремъка, които съм срещал:

— И ти си добър каменоделец, Джондалар — отбеляза Тарнег. — Дори Уимез говори много ласкаво за теб, а той не е щедър на хвалбите. Знаеш ли какво си мислех? Ще ми трябва добър майстор на кремък за Бивака на Зубъра. Знам, че си казвал, че ще се връщаш у дома, но това ще бъде дълго пътешествие. Би ли се решил да останеш ако имаш къде? Искам да кажа, би ли се присъединил към моя Бивак?

Челото на Джондалар се набразди докато той се опитваше да измисли как да отклони поканата на Тарнег, без да го обиди.

— Не мога да кажа със сигурност. Ще трябва да помисля.

— Знам, че Диджи те харесва, сигурен съм, че тя ще се съгласи. Освен това няма да ти е трудно да си намериш жена, с която да създадеш огнище — окуражи го Тарнег. — Забелязах как се въртят около теб, дори тези с червените пети. Първо Майги, а сега и всичките останали си намират причини да посещават площадката за работа с кремък. Сигурно, защото, си нов тук. Жените винаги изпитват любопитство по отношение на мъже, които не познават. — Той се усмихна. — Чувал съм не един мъж да казва, че му се иска да е висок русокос чужденец. Те всички биха искали отново да събудят интереса на някоя жена с червени пети, но сега е ред на Дануг — усмихна се хитричко Тарнег на младия си братовчед.

И Джондалар, и Дануг се почувстваха неудобно. Джондалар се изправи и погледна настрани, за да отвлече вниманието в друга посока и случайно установи, че не е много по-висок от тези двама мъже. И тримата бяха почти еднакви на ръст, а Дануг щеше още да порасне. Щеше да стане втори Талут. Но на Срещата имаше мъже с всякакъв ръст, също както на Летните срещи на Зеландониите.

— Ще ми се, Джондалар, да помислиш за Бивака на Зубъра. Сега, когато Диджи и Бранаг най-сетне ще се свържат, смятаме да изградим жилище тази есен, макар че още не съм решил дали да е обща землянка като на Лъвския бивак, или по-малки, индивидуални, за всяко семейство. Самият аз съм малко старомоден. Най-много ми харесват големите землянки, но много млади хора искат да имат място, където да са само със своите роднини и признавам, че когато нещата опират до спор, най-добре е всеки да си има свое собствено жилище.

— Признателен съм ти за предложението, Тарнег — каза Джондалар. — Казвам ти го съвсем искрено, но не искам да оставаш с погрешно впечатление. Аз си заминавам. Трябва да се прибера у дома. Бих могъл да ти посоча редица причина за това — длъжен съм, например, да съобщя на моя народ за смъртта на брат ми. Но истината е, че не знам защо трябва да си тръгна, просто си заминавам.

— Заради Айла ли? — попита Дануг с разтревожен вид.

— Това е една от причините. Признавам, че не горя от нетърпение да видя как тя споделя огнище с Ранек и че се опитвах да я убедя да се върне с мен, когато ви срещнахме. Сега обаче по всичко личи, че ще си замина сам… И това не ме привлича особено, но то с нищо не променя нещата. Наистина трябва да си замина.

— Не съм сигурен дали те разбирам, но ти желая късмет и дано Майката съпровожда с усмивка пътешествието ти. Кога мислиш да тръгнеш? — попита Тарнег.

— Скоро след лова на мамути.

— Като стана въпрос за лова на мамути и се сетих, че трябва да се прибираме. Днес следобед ще обсъждат плана за него — каза Тарнег.

Те се запътиха покрай реката, която беше приток на голямата водна артерия, минаваща покрай селището, и започнаха да се катерят по скалите на местността, където стените се сближаваха. Докато се измъкваха от пролома, заобикаляйки една стръмна тераса, те се натъкнаха на група млади мъже, които ругаеха и подстрекаваха двама от тях, които се биеха. Сред зяпачите беше и Друез.

— Какво става тук? — попита Тарнег, като се намърда по средата на бъркотията и разтърва биещите се.

Устата на единия кървеше, а окото на другия се беше затворило от подутина.

— Те просто… мерят силите си — обади се някой.

— Да, те… такова… се упражняват… за състезанията по борба.

— Това не е никакво състезание, а истински бой — каза Тарнег.

— Не, съвсем честно, ние не се биехме — каза момчето с подутото око, — просто се забавлявахме.

— Ти наричаш забавление подутото око и избитите зъби? Ако само се упражнявахте, нямаше да ви се налага да идвате на толкова отдалечено място, където никой няма да ви види. Не, това е нещо предварително планирано. Я по-добре ми кажете какво става.

Никой не се осмели да отговори, но всички притеснено запристъпяха от крак на крак.

— Ами вие, останалите? — попита Тарнег, оглеждайки другите младежи. — Вие какво правите тук? Включително и ти, Друез. Какво мислиш, че ще направят мама и Барзек, като научат, че си бил тук и си подстрекавал биещите се? Я по-добре ми разправи какво става.

Но никой не промълви и дума.

— Мисля, че ще е по-добре да ви отведем пред Съветите, за да решат те какво да правят с вас. Сестрите ще намерят някакъв начин да ви накарат да се отърсите от желанието си да се биете, а освен това ще послужите като добър пример. Може дори да ви забранят да участвате в лова на мамути.

— Тарнег, не ги издавай — помоли го Друез. — Дален просто се опитваше да ги спре.

— Да ги спре? Защо не ми кажете за какво се биете? — настоя Тарнег.

— Мисля, че се сещам — обади се Дануг. Всички обърнаха погледи към високия младеж.

— Всичко е заради нападението.

— Какво нападение? — попита Тарнег. Започваше да става сериозно.

— Някои хора говореха за нападение на бивака на народа Сънге — обясни Дануг.

— Знаете, че нападенията са забранени. Съветите се опитваха да се споразумеят за огън на мира и установяване на разменна дейност със Сънгетата. Просто ми настръхват косите като си помисля за белята, която може да причини едно нападение — каза Тарнег. — Чия е идеята за нападението?

— Не знам — отговори Дануг. — Просто един ден всички говореха за това. Някой открил бивак на народа Сънге на няколко дни път оттук. Планът беше да кажат, че отиват на лов, а вместо това да нападнат и опустошат бивака им, да им откраднат храната и да ги прокудят. Казах им, че това не ме привлича и че мисля, че е глупаво да го правят. Само ще напакостят на себе си и на всички останали. Освен това на идване се отбихме в един бивак на народа Сънге. Току-що бяха умрели брат и сестра. Може да не е същият бивак, но вероятно всички Сънге се чувстват много зле след станалото. Не мисля, че е правилно да ги нападаме.

— Дануг може да си го позволи — каза Друез. — Никой няма да го нарече страхливец, защото никой не иска да се бие с него. Но когато и Дален каза, че няма да участва в никакво нападение, една цяла банда ревна, че го е страх да се бие. И тогава той заяви, че ще им покаже, че не го е страх да се бие с когото и да било. Ние решихме да дойдем с него, за да не му се стовари цяла банда.

— Кой от вас е Дален? — попита Тарнег.

Момчето с избитите зъби и кървящата уста излезе напред.

— А ти кой си? — попита Тарнег другия, чието око вече ставаше синкаво черно.

Момчето не отговори.

— Наричат го Клуве. Племенник е на Чалег — осмели се да каже Друез.

— Знам какво се опитваш да направиш — каза мрачно Клуве. — Искаш да стовариш цялата вина върху мен, просто, защото Друез ти е брат.

— Не, нямам намерение да обвинявам никого. Ще оставя на Съвета на Братята да реши. Всички вие можете да очаквате да ви призоват, включително и брат ми. А сега по-добре се оправете и почистете. Ако се върнете на Срещата в този вид, всички ще разберат, че сте се били и никой няма да може да укрие станалото от Сестрите. Едва ли е необходимо да ви казвам какво ще се случи, ако разберат, че сте се били заради някакво нападение.

Младежите побързаха да се ометат преди Тарнег да е променил решението си, но си тръгнаха на две групи — едната с Клуве, другата с Дален. Тарнег добре запомни кой в коя е. После тримата продължиха пътя си към Срещата.

— Има нещо, което ми е интересно да науча, ако нямаш нищо против — каза Джондалар. — Защо смяташ да се обърнеш към Съвета на Братята, за да реши какво да прави с тези млади мъже? Те наистина ли ще успеят да укрият случилото се от Съвета на Сестрите?

— Сестрите не търпят никакви побоища и няма да изслушат никакви оправдания, но много от Братята са участвали в нападения като млади, или поне в едно-две сбивания, просто така, малко за тръпка. Джондалар, ти никога ли не си се бил с някого, с когото не е трябвало?

— Ъ, да, струва ми се, че ми се е случвало. И също ме хвана яд.

— Братята са по-снизходителни, особено към този, който се е бил заради справедливата кауза, макар че Дален е трябвало да каже на някого за нападението вместо да се бие за да покаже, че не го е страх. За един мъж е по-лесно да опрости такова нещо. Сестрите казват, че боят винаги води до нов бой и това може да е вярно, но Клуве беше прав за едно нещо. — каза Тарнег. — Друез ми е брат. В действителност той не е подстрекавал биещите се, а се е опитвал да помогне на приятеля си. Хич не ми се иска да загази заради това.

— Тарнег, ти някога бил ли си се с друг мъж? — попита Дануг.

Бъдещият водач изгледа за миг по-младия си братовчед.

— Имало е един-два случая, но малко са мъжете, които се осмеляват да ме предизвикат. Подобно на теб и аз съм по-едър от повечето мъже. Макар че понякога в състезанията има повече бой, отколкото признаваме.

— Знам — каза Дануг със замислено изражение.

— Но поне се провеждат под зоркото наблюдение на хора, които няма да допуснат някой да бъде наранен, без да се настървяват и да искат отмъщение. — Тарнег погледна към небето. — Наближава пладне, закъсняваме. Да побързаме да чуем какво ще кажат за лова на мамути.

Когато Айла и Талут стигнаха празното пространство, той я заведе при едно малко възвишение в единия му край, което съвсем естествено служеше като място за събиране на малки групи и се използваше за обикновени и специални срещи. И в този момент тук се бяха събрали хора и Айла обиколи с поглед тълпата, надявайки се да мерне някъде Джондалар. Напоследък успяваше да го зърне само при подобни обстоятелства. Откакто бяха пристигнали, той сякаш се бе изгубил в тълпата. Излизаше от Хвощовия бивак сутрин и се връщаше късно вечер и то не винаги. А когато успееше да го забележи, той често беше с някоя жена, обикновено всеки път различна. Тя се улови, че бе започнала да отправя язвителни забележки пред Диджи и някои други жени относно твърде големия брой на неговите партньорки. И не беше единствената в това отношение. Чу, че Талут се пита дали Джондалар не се опитва да навакса, заради зимата само в един кратък сезон. За подвизите му се говореше из много Биваци, често с хумор и двусмислено възхищение, предизвикано както от издръжливостта му, така и от явната му привлекателност. Не за първи път вниманието, което жените му отделяха, беше предмет на коментарии, но сега за пръв път това изобщо не го интересуваше.

Айла също се смееше на приказките, но в тъмнината на нощта гълташе сълзите си и се питаше какво не и достигаше, че той никога не пожела нея? Въпреки това имаше нещо странно успокояващо в това, че го виждаше с много различни жени. Поне знаеше, че не е намерил една единствена, която да заеме нейното място.

Тя не знаеше, че Джондалар се опитва да стои колкото е възможно по-далеч от Хвощовия бивак. В затвореното пространство на шатрата той много повече мислеше за това, че тя и Ранек спят заедно — е, не бяха в едно легло всяка нощ, тъй като тя усещаше, че понякога се нуждае от спокойствието на собствената си постеля — но бяха един до друг. През деня беше лесно да се навърта на площадката за обработване на кремък, а това водеше до покани за срещи с хора и гостуване на обед и вечеря. За първи път, откакто бе навлязъл в младежките си години, той си създаваше приятели сам, без помощта на брат си и откри, че това не е толкова трудно.

Освен това жените му предоставяха поводи да отсъства от шатрата нощем, ако не през цялата нощ, то поне до късно. Той не изпитваше почти никакви истински чувства към която и да е от тях, но се чувстваше виновен, че ги използва за място, където може да се крие и компенсираше за това по начина, който познаваше най-добре, поради което те съвсем не можеха да му устоят. Опитът на много жени показваше, че красивите мъже като Джондалар се грижеха повече за собственото си удовлетворение, отколкото за това на жената, но той беше достатъчно умел, за да накара която и да е жена да се почувства добре и удовлетворена. За него това беше едно освобождаване, преставаше да се бори със собствените си мощни импулси, както и да се опитва да се справи с обърканите си чувства; той се наслаждаваше на жените по същия начин, по който им се бе наслаждавал винаги — твърде повърхностно. Жадуваше за по-дълбоките чувства, които винаги беше търсил и които никоя жена, освен Айла, не беше предизвикала у него.

Айла видя как той се връща от кариерата за кремък на Вълчия бивак заедно с Тарнег и Дануг и както често ставаше, когато го съзреше, усети, че сърцето и се разтуптя по-бързо и гърлото и пресъхна. Видя как Тюли приближи към тримата мъже и после се отдалечи с Джондалар, докато Тарнег и Дануг продължиха да вървят към тях. Талут махна на двамата да дойдат.

— Джондалар, искам да те разпитам за обичаите на твоя народ — каза Тюли, когато намериха уединено място за разговор. — Знам, че почитате Майката и това говори добре за теб и твоите Зелан… Зеландонии, но има ли при вас церемониално въвеждане на жената в периода на зрелост с разбиране и нежност?

— Първи Обреди? Да, разбира се. Нима може някой да остане безразличен към това как се отваря млада жена за първи път? Нашите обреди не са точно като вашите, но мисля, че целта им е същата — каза Джондалар.

— Много добре. Разговарях с някои от жените. Те имат много високо мнение за теб и вече няколко пъти те препоръчаха, което е важно, но по-важното е, че Лати поиска теб. Би ли желал да участваш в нейното въвеждане в женствеността? Джондалар си помисли, че би трябвало да предугади намеренията на Тюли. Не че не беше получавал подобни покани и преди, но кой знае защо си беше помислил, че тя просто иска да знае какви са обичаите на неговия народ. В миналото имаше голямо желание да участва в такива обреди и се изкушаваше от това, но този път се поколеба. След свещената церемония беше изпитвал ужасно чувство на вина за това, че я е използвал, за да задоволи собствената си необходимост от по-дълбоките чувства, които тя предизвикваше. Не беше сигурен дали точно сега може да се справи с тези смесени чувства, особено, когато ставаше въпрос за Лати, която толкова харесваше.

— Тюли, аз съм участвал в подобни обреди и разбирам честта, която ти и Лати ми оказвате, но мисля, че трябва да откажа. Разбирам, че не сме в роднинска връзка, но аз живях цяла зима в Лъвския бивак и през това време започнах да гледам на Лати като на сестра — каза Джондалар, — много скъпа по-малка сестра. Тюли кимна с глава.

— Жалко, че е така, Джондалар. В много отношения ти би бил идеалния човек. Идваш много отдалеч, и не е възможно между вас да съществува роднинска връзка. Но разбирам как се е получило така, че да я почувстваш като сестра. В действителност не сте споделяли едно огнище, но Нези се отнасяше с теб като със син, а Лати е многообещаваща личност. Няма по-голяма низост в очите на Майката от това, един мъж да отвори жена, родена от неговата майка. Ако се чувствуваш като неин брат, мисля, че това би хвърлило лоша сянка върху церемонията. Доволна съм, че ми го каза.

Те закрачиха обратно към хората, които бяха седнали или стояха прави на склона, там, където той се изравняваше с празното пространство. Джондалар видя, че Талут говори, а още по-интересно бе, че до него стоеше Айла с копиехвъргача си в ръка.

— Видяхте колко далеч Айла може да изстреля копието с този копиехвъргач — казваше Талут, — но ми се иска да ви покажа това при по-добри обстоятелства, така че наистина да се убедите какво може да се постигне. Знам, че повечето от нас обичат да използват по-голямо копие с оформен връх, какъвто Уимез разработи за лов на мамути, но това изстрелващо оръжие има някои действителни преимущества. Някои от нас, от Лъвския бивак, вече експериментираха с него. Оръжието може да изстреля доста голямо копие, но за това се изискват упражнения, както при хвърлянето на копие с ръка. Повечето мъже се научават да хвърлят копия още като деца — по време на игра или лов. Свикнали са с него, но ако видят как добре действа това оръжие, сигурен съм, че мнозина биха го опитали. Айла казва, че възнамерява да го използва в лова на мамути, сигурен съм, че и Джондалар ще го стори, така че някои от вас ще видят какво може да се постигне с него. Говорихме за състезание, но още не всичко е изяснено. Когато се върнем от лова ми се иска да планираме едно голямо състезание с всичките му варианти.

Предложението му се посрещна с всеобщи възгласи на одобрение, след което Бреки каза:

— Талут, струва ми се, че едно голямо състезание е добра идея. Не бих имала нищо против да трае няколко дни. Ние се упражнявахме в хвърлянето на пръчка. Някои от нас улучиха от първо хвърляне по няколко птици от едно ято. Междувременно, нека да дадем възможност на Мамутите да определят най-добрия ден за лова и за Викане на животните. Ако няма какво друго да си кажем, аз трябва да се връщам в своя Бивак.

Хората започнаха да се разотиват, но изведнъж интересът се поднови от това, че на празното пространство излезе Винкавек, следван от Бивака си, делегацията, която бе направила предложение за осиновяване на Айла и най-сетне от Нези и Ридаг от Лъвския бивак. Хората от делегацията започнаха да разпространяват новината, че водачът-Мамут на Мамутския бивак е готов да плати Булчинската цена, която Тюли иска за Айла, независимо от обстоятелството, че тя вече е Обещала.

— Нали знаеш, че той претендира, че има правото да назове Бивака си на името на Огнището на Мамута, просто, защото е Мамут — чу Джондалар как една жена казва на друга до нея, — но няма право на никое огнище, докато не се е свързал с жена. Жената е носителка на огнището. Той я иска само защото тя е дъщеря на Огнището на Мамута, просто, за да може неговият така наречен Мамутски бивак да бъде приет.

Джондалар случайно беше застанал до Ранек, когато чу всичко това. Изненада се, че изпита съчувствие към тъмнокожия, когато видя израза на лицето му. Мина му през ум, че ако имаше човек, който знаеше какво чувства Ранек в момента, то-това беше той. Но поне знаеше, че мъжът, който беше убедил Айла да живее с него, я обича. Беше очевидно, че Винкавек искаше Айла просто за да постигне своите цели, а не защото изпитваше чувства към нея.

Айла също подочу части от разговори, в които се споменаваше нейното име. Не обичаше да подслушва. Ако беше сред Клана, би извърнала очи, за да не вижда знаците, които събеседниците си разменяха, но при напълно устното общуване не можеше да си запуши ушите.

Но ето, че изведнъж престана да чува когото и да е било, освен дразнещите гласове на няколко по-големи деца, които произнасяха думата „плоскоглавец“.

— Виж го това животно, как се е издокарало като човек — смееше се едно по-голямо момче, сочейки с пръст Ридаг.

— Ами че те обличат конете, защо да не облекат и плоскоглавеца? — обади се някой сред нов изблик от смях.

— Знаете ли, тя твърди, че той е човек. Казват, че разбирал всичко, което казват хората и дори сам можел да говори — намеси се друго момче.

— Ами да, ако може да накара и вълка да ходи на задните си крака, тя сигурно и него ще нарече човек.

— По-добре е да внимаваш какво говориш. Чалег казва, че плоскоглавецът може да насъсква вълка против хората. Той казва, че плоскоглавецът накарал вълка да го нападне и че ще отнесе случая в Съвета на Братята.

— Е, това не е ли доказателство, че плоскоглавецът е животно? Щом като може да накара друго животно да напада?

— Майка ми казва, че не е правилно дето водят животни на Лятната среща.

— Чичо ми каза, че няма нищо против конете, нито дори против вълка, стига да ги държат настрана, но мисли, че е трябвало да им се забрани да водят плоскоглавеца на срещите и церемониите, които са предназначени за хора. — Ей, плоскоглавецо! Хайде, изчезвай. Върви си в глутницата, при другите животни, там, където ти е мястото.

Отначало Айла беше твърде слисана, за да реагира на унизителните забележки. После видя, че Ридаг затвори очи, погледна надолу, след което понечи да тръгне към Хвощовия бивак. Пламнала от гняв, тя се втурна към хлапаците.

— Какво ви става на вас? Как можете да наричате Ридаг животно? Слепи ли сте? — сипеше въпроси Айла с едва сдържана ярост. Няколко човека спряха, за да видят какво става. — Не ви ли е ясно, че той разбира всичко, което казвате? Как може да сте толкова жестоки? Не се ли срамувате?

— Че защо да се срамува синът ми? — попита една жена като застана до чедото си, за да го защити. — Този плоскоглавец е животно и не би следвало да се допуска на церемонии, които са свещени за Майката.

Насъбраха се още хора, включително по-голямата част от Лъвския бивак.

— Айла, не им обръщай внимание — каза Нези, като се опитваше да охлади яростта и.

— Животно! Как се осмеляваш да го наричаш животно! Ридаг е толкова човек, колкото и ти — извика Айла, обръщайки се към жената.

— Не позволявам така да ме обиждат — каза жената. — Аз не съм жена-плоскоглавка.

— Ами не си! Тя би била по-човечна от теб. Тя би проявила повече съчувствие, повече разбиране.

— Ти откъде знаеш толкова много?

— Никой не знае по-добре от мен. Плоскоглавците ме спасиха, отгледаха ме, когато бях загубила първия си народ и бях останала сама на света. Щях да съм мъртва, ако не беше съчувствието на една жена от Клана — каза Айла. — Чувствах се горда, че съм жена от Клана и майка.

— Не! Айла, спри! — чу тя Джондалар, но вече не я беше грижа.

— Те са хора, а също и Ридаг. Знам, защото имам син като него.

— О, не — сви се като от удар Джондалар и си проправи път, за да застане до нея.

— Какво каза тя? Че има син като него? — обади се един мъж. — Син на смесени духове?

— Айла, опасявам се, че сега провали всичко — каза тихо Джондалар.

— Тя е била майка на изчадие? Я по-добре се дръпни по-далеч от нея.

Един мъж излезе напред към жената, която се караше с Айла.

— Щом привлича такива духове към себе си, те могат да проникнат и в други жени.

— Така е! По-добре и ти се дръпни от нея — каза друг мъж на жената до себе си, която очевидно беше бременна, и я дръпна настрана.

И други започнаха да отстъпват — на лицата им беше изписано отвращение и страх.

— Кланът? — каза един от музикантите. — Онези ритми, които тя изсвири, не каза ли тя, че са на Клана? Тях ли имаше предвид? Плоскоглавците?

Айла се огледа — за миг я обзе паника и и се прииска да избяга от всички тези хора, които я гледаха с такова отвращение. После затвори очи и пое дълбоко дъх, вдигна глава и зае уверена и войнствена поза. Какво право имаха те да твърдят, че синът и не е пълноценен човек? С крайчеца на окото си видя, че в страни и малко зад нея бе застанал Джондалар и изпита силна признателност, която не можеше да изрази с думи.

Тогава, от другата и страна застана още един мъж. Тя се обърна и се усмихна на Мамут, а също и на Ранек. После до нея се изправиха Нези и Талут, а сетне, най-неочаквано, и Фребек. Почти като един целият Лъвски бивак застана до нея.

— Не сте прави — обърна се Мамут към тълпата с глас, който звучеше твърде силно, за да принадлежи на толкова възрастен човек. — Плоскоглавците не са животни. Те са хора и са толкова деца на Майката, колкото и вие. Аз също живях при тях известно време и ходих на лов с тях. Тяхната знахарка излекува ръката ми и аз научих пътя си към Майката чрез тях. Майката не смесва духове, не съществуват коне-вълци, нито лъвове-елени. Хората от Клана са различни, но разликата е незначителна. Не могат да се родят деца като Ридаг или сина на Айла, ако Кланът не произхожда от човешкия род. Те не са изчадия. Просто са деца.

— Не ме интересува какво казваш, стари Мамуте — обади се бременната жена. — Не искам плоскоглаво или смесено дете. Ако тя вече е имала такова, духът може още да витае край нея.

— Жено, Айла не е заплаха за теб — отвърна старият шаман. — Духът, избран за твоето дете, вече е в теб. Сега той не може да бъде променен. Не Айла е тази, която е дала на рожбата си духа на плоскоглав мъж, тя не е привлякла този дух. Такъв е бил изборът на Майката. Трябва да помниш, че духът на мъжа никога не витае далеч от самия мъж. Айла е израсла в Клана. Станала е жена докато е живяла с тях. Когато Мут е решила да я дари с дете, Тя е могла да избира само измежду мъжете, които са били около Айла, а те всички са били мъже от Клана. Естествено, че духът на един от тях е бил избран, за да влезе в нея, но нали сега не виждаш тук наоколо мъже от Клана?

— Стари Мамуте, ами ако наблизо има плоскоглави мъже? — извика една жена от тълпата.

— Мисля, че трябва да са съвсем близо, дори да споделят едно огнище с вас, преди да бъде избран такъв дух. Хората от Клана са човешки същества, но има известни различия. Какъвто и да е живот е по-приемлив за Майката, отколкото никакъв, затова тя е дала на Айла дете, когато тя и го е поискала, но това не се постига лесно. При толкова много Мамутои мъже наоколо би трябвало да бъде избран един от тях.

— Това са твои приказки, стари човече — обади се друг глас. — Не съм много сигурен дали са верни. Ще държа жена си настрана от нея.

— Нищо чудно, че така добре се оправя с животните, тя е израснала сред тях.

— Означава ли това, че тяхната магия е по-силна от нашата? — попита Фребек.

В тълпата започнаха притеснено да пристъпват от крак на крак.

— Чувал съм я да казва, че това не е магия. Тя казва, че всеки може да го постигне.

Фребек позна гласа на Мамут от Бивака на Чалег.

— Тогава защо никой не го е сторил преди? — попита Фребек. — Ти си Мамут. Щом всеки може да го направи, хайде да видим как ти ще яхнеш коня и ще го управляваш. Защо не подчиниш някой вълк? Аз съм виждал как Айла сваля птици от небето с подсвиркване.

— Фребек, защо я защитаваш и се опълчваш срещу собствения си род и Бивак? — попита Чалег.

— Кой Бивак е моят Бивак? Този, който ме прокуди, или този, който ме прие? Моето огнище е Огнището на Жерава, моят Бивак е Лъвският бивак. Айла живя сред нас цялата зима. Беше с нас, когато се роди Бекти, а тя не е смесена. Ако не беше Айла, дъщеричката на моето огнище нямаше да види бял свят.

Джондалар слушаше Фребек със стегнато гърло. Независимо от думите му, беше необходима истинска смелост, за да застанеш лице с лице срещу собствения си братовчед, срещу близките си и родния си Бивак. Джондалар не можеше да повярва, че това е същият човек, който създаваше толкова неприятности. Отначало бързо беше заклеймил Фребек, а всъщност кой се беше чувствал неловко заради Айла? Кой се беше страхувал какво ще кажат хората, ако тя кажеше нещо за миналото си? Кой се боеше, че ще бъде отхвърлен от семейството и народа си, ако се застъпи за нея? Фребек му показа какъв страхливец е той, Джондалар. Фребек и Айла.

Когато я видя как преглътна страха си и вдигна гордо глава, за да застане лице в лице с тях, Джондалар се почувства толкова горд, колкото никога досега. После Лъвският бивак се застъпи за нея и той едва повярва на очите си. Тези, които бяха достойни, бяха тези, които държаха на нея. Преизпълнен с гордост за Айла и Лъвския бивак, Джондалар бе забравил, че той първи бе застанал до нея.