Мадам дьо Помпадур

16.

И през деня гледката на двореца беше повече от впечатляваща. През портите влизаха и излизаха десетки хора. Потокът никога не секваше. Още отдалеч се виждаше пъстра смесица от ездачи, карети, екипажи и носилки.

Каретата мина през просторния преден двор, където се разхождаха кралски гвардейци, а търговци кресливо предлагаха стоките си, влезе във втория двор и спря пред дясното странично крило.

Херцог д'Айен, който бе мълчал през целия път, се обърна мрачно към Жан:

– Препоръчвам ви да пуснете воала пред лицето си. Негово Величество няма интерес да ви познаят.

Жан кимна, без да се впечатли от обидния му тон. Свали от шапката си плътния дантелен воал и закри лицето си.

Лакей отвори вратичката. Херцог Д'Айен слезе пръв и ѝ подаде ръка. Двамата влязоха през един от страничните входове на двореца.

Никой не забеляза дребния мъж, застанал в другия край на мраморния двор, който проследи сцената с будно внимание. След като херцогът и придружителката му влязоха и вратата се затвори зад тях, мъжът повика с властен жест един от мотаещите се из двора пажове.

– Иди при кочияша и попитай откъде идва каретата с херцог Д'Айен – заповяда той и пъхна една монета в шепата на момчето. Пажът се поклони и хукна към другия край на двора.

В заседателната зала присъстваха всички членове на Държавния съвет. Министрите и държавните секретари стояха в почтителна поза около голямата маса.

Маршал Дьо Ноай хвърли бърз поглед към столовете около масата и безмълвно се помоли кралят да прояви снизходителност и да им позволи да седнат. На 65 години духът му беше буден, както на младини, но краката не го държаха както преди. Дългото стоене прав го напрягаше особено когато трябваше да съобщи не особено приятни новини.

– Е – продължи бодро той, разбрал, че днес Негово Величество няма да го покани да седне, – вече е ясно, че след смъртта на Карл VI Бавария ще се откаже от претенциите си. Синът му Максимилиан III ще признае наследството на Мария Терезия, макар и непряко.

Кралят се облегна назад в тапицираното си кресло и скръсти ръце.

– Искате да кажете, че Максимилиан ще подкрепи избора на съпруга на Мария Терезия за император на Свещената Римска империя?

– Да, Ваше Величество.

Луи се обърна към военния министър.

– Как препоръчвате да действаме в този случай, мосю?

Министърът излезе напред с карта в ръка и учтиво приведе глава.

– Ако позволите, Ваше Величество...

Кралят кимна и графът разстла картата върху масата. Десетина нарисувани знаменца в различни цветове показваха местата на военните действия и съотношението на силите в Европа. Д'Аржансон посочи на запад.

– Според мен, сир, би трябвало да преместим военните действия във Фландрия. Там са истинските ни неприятели, англичаните. Там можем да ги засегнем чувствително.

Луи кимна. Войната за австрийското наследство продължаваше четвърта година и краят ѝ все още не се виждаше. Картата ясно показваше, че междувременно войната се е разцепила на безброй по-малки сблъсъци на различни места.

Льо Бел влезе безшумно в помещението и даде едва забележим знак на господаря си.

Луи стана и направи няколко крачки из помещението. Граф Д'Аржансон беше прав. Истинският враг на Франция не беше Австрия, а Англия. Той попипа античния бюст на Александър Велики, поставен пред високо огледало, после премести поглед към бялата стена. Накрая любопитството победи. Кралят отмести мъничкото капаче и погледна през шпионката. Да, тя беше там. Стоеше с гръб към него пред огледалото и бавно сваляше шапката си. Луи се усмихна доволно.

– Ако отидем във Фландрия, ще лишим Прусия от подкрепата си срещу Австрия – изтръгна го от мислите му възбуден глас.

Луи затвори шпионката и се обърна към маркиз Д'Аржансон. Всички в двора знаеха, че министърът на външните работи не споделя възгледите на своя брат, граф Д'Аржансон.

– Така е, но съпругът на Мария Терезия със сигурност ще бъде избран за император – възрази спокойно графът. – Затова е безсмислено да губим време и сили в Прусия и Силезия.

Маркизът се разгневи още повече.

– Наистина ли ще оставите Прусия на австрийците?

Кралят не търпеше подобно поведение. Погледът, отправен към министъра, беше пълен със студенина.

– Постарайте се в мое присъствие да говорите с умерен тон, мосю!

– Простете, Ваше Величество... – Маркизът засрамено сведе глава.

Луи не за първи път се запита как е възможно двамата братя да са толкова различни. Той ценеше граф Д'Аржансон и може би тъкмо поради това бе назначил брат му за министър на външните работи, но напоследък все по-често си мислеше, че е направил грешка.

Кралят застана до масата и се вгледа в картата. Когато вдигна глава, решението беше взето.

– Потегляме към Нидерландия, господа.

Жан свали шапката и наметката си и смутено огледа сепарето, където я въведе херцог Д'Айен. Красиво кресло, тапициран стол, скъп килим на стената, китайски параван, малка камина. Помещението, обзаведено с много вкус, създаваше интимна атмосфера. Тихо цвърчене я накара да се обърне. В голяма златна волиера, окачена на тавана близо до прозореца, подскачаха пет пойни птички. Жан се усмихна и се приближи, за да разгледа пъстрите пера на птичките. И петте бяха толкова малки, че би могла да ги скрие в шепата си. Една от птичките полетя към нея, кацна на най-високия прът в кафеза, наведе глава и я огледа доверчиво. Жан предпазливо протегна ръка. Изведнъж птичката замлъкна. В златната стена на кафеза се отрази едра сянка.

Тя се обърна. На прага стоеше Луи и я наблюдаваше със загадъчен израз.

Тя не бе в състояние да скрие вълнението си. Това беше третата ѝ среща с Луи, но за първи път го виждаше в официални кралски одежди. Кралят носеше избродиран със злато син жакет, по маншетите сияеше Бурбонската лилия, през рамото му минаваше златен ешарп, на гърдите му блестяха ордени, а от колана висеше сабя. Жан се почувства несигурна, почти уплашена. Позата, в която стоеше Луи, начинът, по който бе скръстил ръце пред гърдите, спокойният авторитет, с който я гледаше – всичко това го правеше чужд и далечен. Стори ѝ се невероятно, че двамата са прекарали нощта заедно.

Объркана, тя приклекна в дълбок дворцов реверанс.

– Ваше Величество...

Кралят направи крачка към нея и протегна ръка, за да ѝ помогне да се изправи.

– Мадам – промълви той и леко наклони глава. Двамата се погледнаха в очите. – Позволих си да ви поканя на малък обяд. Имате ли нещо против? – Луи учтиво ѝ подаде ръка, за да я отведе в близкия салон.

Малък обяд? Какво омаловажаване! Масата се огъваше под безброй блюда, пълни с кулинарни изкушения, изпускащи сладки аромати. Двама лакей чакаха, за да сервират.

– Вино?

Жан кимна.

Кралят изчака лакеите да напълнят чашите и им даде знак да се оттеглят. Мъжете напуснаха салона заднешком. От съседната стая долетяха тихи звуци на виоли.

Луи застана пред Жан и я огледа с горящи от желание очи. Бузите ѝ пламнаха от смущение. Нямаше как да не си спомни предишната нощ.

Луи вдигна чашата си.

– За вас, мадам.

– Ваше Величество.

Без да откъсват поглед един от друг, двамата отпиха по глътка. Жан стоеше с гръб към масата. Кралят впи поглед в полуотворените ѝ устни и остави чашата. Протегна ръка и очерта контура им. Пръстът му попи мъничката червена капка в ъгъла на устата ѝ.

– Е, мадам, гладна ли сте? – попита шепнешком кралят и се наведе към Жан.

Тя поклати глава.

– Не...

Той я погледна пронизващо.

– Аз пък умирам от глад.

Привлече я с една ръка към себе си и я целуна страстно. После с едно-единствено нетърпеливо движение помете всичко от масата. Чинии, чаши и купи изпопадаха по пода и съдържанието им се разплиска на всички страни. Луи се наведе над Жан и двамата се отпуснаха върху масата. Нетърпеливите му пръсти разкъсаха корсажа и разголиха гърдите ѝ. Жан трепереше колкото от страх, толкова и от възбуда. Той се наведе над нея и зацелува гърдите ѝ. Ръцете му милваха голата ѝ кожа. Дясната му ръка се плъзна под полата ѝ и развърза шнура на чорапа.

Библиотеката на краля представляваше част от истински лабиринт от различни помещения и салони, известни като Petits appartements[11]. Разположени в северното крило на двореца, те бяха предназначени само за краля. От време на време влизаха пажове и камердинери, но обичайният шум на двореца почти не стигаше дотам.

Напълно объркана от бурята, която бушуваше в тялото и сърцето ѝ, Жан стоеше до прозореца и се взираше навън. Кралят отиде в Държавния съвет, но я помоли да го почака. "За мен ще е удоволствие по-късно да вечеряме заедно" – каза ѝ той.

Жан разглеждаше замислено богато украсените покриви от другата страна на малкия вътрешен двор. Дали фактът, че Луи я доведе във "Версай", означаваше сериозен интерес от негова страна? Наистина ли връзката им щеше да се превърне в нещо повече от мимолетно удоволствие? Жан не знаеше отговора.

Обърна гръб на прозореца и застана пред голямото огледало, окачено в една от нишите на стената. Имаше чувството, че вижда чужда жена. Лицето ѝ излъчваше дълбок размисъл, но и нещо похотливо, което я учуди. Кралят нареди на първия си камердинер да ѝ донесе нова рокля, понеже старата беше безнадеждно разкъсана. Светлата коприна, обшита със сребро, ѝ хареса много. Освен това роклята ѝ стана изненадващо добре и за момент Жан се запита как ли работи домакинството на краля, щом е в състояние да ѝ достави толкова бързо подходящ тоалет.

С мъка откъсна поглед от дълбокото си деколте и се обърна към високите бели лавици с книги. Подвързаните в кожа томове винаги я успокояваха. Устоя на импулса да помилва меките подвързии, докато разглеждаше книгите с нарастващо вълнение. Тук бяха събрани стотици редки произведения, ценни стари издания, съществуващи само в един – два екземпляра. За повечето от тях само беше чувала, защото не се намираха в никоя библиотека. В това помещение сигурно имаше около три хиляди тома.

Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел се бяха постарали да ѝ опишат в детайли личността на краля и тя знаеше, че през детството си Луи XV е бил обучаван от най-видните учени на страната и е получил разностранно образование.

Жан обходи бавно просторната библиотека. В шкафовете бяха подредени произведения, свързани с математика, география и астрономия, с история и църковно право. Откри много книги по медицина и ботаника, десетки философски трудове. Възхитена от това богатство на писаното слово, тя забрави времето.

– Имате впечатляваща библиотека, сир. Повечето учени биха били прещастливи да прекарат няколко часа сред книгите ви – каза тя, когато Луи се върна при нея.

Придружени от гвардейци, двамата се качиха в кралската карета, за да отидат на вечеря в един от многобройните павилиони в парка на двореца. Кралят кимна учтиво и Жан разбра, че вероятно много пъти е чувал тази похвала.

– Ще ми позволите ли един въпрос? – попита с усмивка тя. – Силно се изненадах, като видях в библиотеката ви редица книги, забранени от цензурата.

Луи се обърна смаян към нея. В погледа му светна неодобрение.

– Учудвам се, че познавате забранени произведения, мадам. Да предположа ли, че и вие сте от хората, които си купуват незаконните издания на тези книги от чужбина?

Жан не бе очаквала тази реакция и затърси правилните думи.

– Е? – попита строго кралят.

– Боя се, че това е слабост на моя пол – отвърна с усмивка тя, без да му позволи да забележи колко е уплашена. По-добре веднага да смени темата. – Очарованието на забраненото упражнява неустоима привлекателна сила върху жените особено когато става въпрос за невинна книга.

Лицето на Луи омекна, но не съвсем.

– Наистина ли е само това, мадам?

Жан кимна бързо.

– Все пак ще ми позволите да отбележа, сир, че понякога се питам дали някои от тези публикации биха имали същия успех, ако не бяха забранени от цензурата – добави тя и се усмихна очарователно.

Кралят отново се слиса и Жан стреснато помисли, че е отишла твърде далеч – но в следващия миг Луи избухна в луд смях.

– Значи според вас не би било зле да си помисля дали просто да не премахна цензурата?

Каретата спря пред павилиона.

– О, сир, никога не бих се одързостила да предложа такава крайна мярка! Исках само да кажа, че именно забраната прави книгите интересни и продаваеми.

Лакеят отвори вратичката с поклон. Луи слезе и ѝ подаде ръка.

– Вероятно имате право, мадам, но се боя, че нито аристократите, нито Църквата ще приемат аргументите ви – каза той, докато влизаха в павилиона.

Въведе я в елегантен салон, издържан в зелено и златно. Големите прозорци откриваха гледка към изкуствено езеро, осветено от факли. В средата сияеше златна купа, от която струеше вода.

Двама лакеи поеха наметките им. Масата до прозореца бе сервирана за двама.

Луи се обърна към Жан с неприкрита жадност.

– Изглеждате невероятно, мадам. Май ще се изкуша днес за втори път да се лиша от храна – промълви дрезгаво той и целуна ръката ѝ.