Мадам дьо Помпадур

23.

Суров вятър гонеше първите есенни листа по паважа пред двореца "Роан". Нощта се спускаше бързо и факлите, окачени от двете страни на обкованите с желязо входни врати, вече бяха запалени. Трепкащите пламъци осветяваха великолепния парижки дворец и десетките спрели пред входа карети с гербове и кръстове.

На втория етаж, в осветения от десетки свещи работен кабинет на кардинал Дьо Роан, шестима духовници седяха около дълга дъбова маса.

Монсиньор Дьо Винтимил, старият епископ на Париж, обърна прорязаното си от дълбоки бръчки лице към кардинал Дьо Роан.

– Значи наистина е била представена в Двора?

Кардиналът, достоен старец с червено кепе и рядка бяла коса, кимна.

– Да, Негово Величество не се посвени да я направи своя официална метреса.

В гласа му се долавяше дълбоко съжаление, че смъртта на предишната метреса очевидно не е била достатъчно убедителен Божи знак, за да отвърне Негово Величество от греха и да го върне в правия път.

Монсиньор Бойе, който седеше насреща му, се намеси възмутено:

– Няма да търпим толкова очевидно нарушаване на законите на Светата църква! Това е публично обявяване на връзка между двама души, престъпили брачните клетви!

– Прав сте, не можем да търпим – съгласи се мрачно кардиналът, без обаче да изрази всеобщото мнение. След случилото се преди година в Мец, когато кралят очакваше да умре и тогавашният му изповедник поиска от него да се разкае, принуди го да изгони метресата си от града и настоя публично да признае греховете си, Луи се отнасяше към клира с нарастваща хладина и духовниците се стараеха да бъдат много предпазливи в опитите си да му оказват морално влияние. Всички добре помнеха как Луи, след като противно на очакванията оздравя и се върна в столицата, моментално уволни своя пръв изповедник и назначи на негово място кардинал Дьо Роан. За съжаление обаче монсиньор Бойе беше напълно прав – Църквата не можеше да остане безразлична към факта, че Негово Величество върши двоен грях, защото метресата му беше омъжена жена. Бяха длъжни да заклеймят двойното прелюбодеяние.

Кралският изповедник отец Перюсо замислено поклати глава.

– Още не мога да повярвам, че кралят е толкова заслепен от страстта си към тази жена. Да я издигне над класата ѝ, предопределена от Бога – това е нечувано!

Кардиналът кимна и се обърна към Бойе:

– Как се чувства Негово Височество дофинът?

– Честно казано, Луи Станислас е дълбоко обезпокоен – отговори свещеникът, не само възпитател на престолонаследника, а и религиозен наставник на принцовете и кралицата. Бойе огледа многозначително събралите се и продължи: – Дофинът ни моли да повлияем върху краля с цялата си строгост, за да го върнем обратно в лоното на семейството му и Светата църква.

– Простете, господа, но според мен придаваме прекалено голямо значение на едно обикновено увлечение – намеси се архиепископ Дьо Ларошфуко. Едва 44-годишен, той беше най-младият сред присъстващите, но понеже наскоро го назначиха за френски посланик във Ватикана, беше равен по власт на най-висшите духовници в страната. – Като имаме предвид произхода ѝ, можем да очакваме тази жена да не успее да се задържи дълго в двора. – В гласа му звучеше пренебрежение. – Убеден съм, че кралят много скоро ще се почувства неловко от поведението ѝ.

– Надявам се да излезете прав – промърмори мрачно Бойе.

Всички погледнаха въпросително към кардинала. Само той имаше право да вземе решение.

Кардинал Дьо Роан стана и направи няколко крачки около масата. Спря пред голямата картина на стената, изобразяваща Апокалипсиса, и се взря във всепоглъщащия адски огън, над който се носеха ангели. Надежда за спасение. Бог ще накаже само грешниците. Колко пъти беше проповядвал по тази тема. Обърна се към присъстващите и кимна мрачно.

– Смятам, че нашият дълг изисква внимателно да разясним на Негово Величество последствията от неразумното му поведение.

Някакъв шум от далечината изтръгна Жан от дълбокия сън. Без да се събуди напълно, тя усети как Луи я привлече към себе си. Тялото му излъчваше благотворна топлина и закрила. Тя го чу да мърмори нещо и се сгуши в него, готова отново да потъне в царството на сънищата. Точно тогава чу непознат глас.

– Сир! Най-покорно моля за прошка, че ви будя, но е време.

Жан се събуди изведнъж и отвори очи. Камердинерът Льо Бел стоеше пред леглото със свещник в ръка, а зад него се виждаше камериерката, която го бе пуснала да влезе.

– Простете, сир, но вече е седем.

Луи също се събуди и се надигна сънено.

– Довиждане, мадам. – Целуна Жан по челото, навлече нощницата си и мушна ръце в ръкавите на халата, който Льо Бел държеше. Камердинерът явно бе свикнал да вижда господаря си гол, защото дори не трепна.

Луи се прозя и излезе в коридора. Двама пажове с факли му осветиха пътя. Слязоха по широко стълбище, минаха по дълъг коридор и влязоха в кралските покои през странична врата. Луи отиде в спалнята си и легна в кралското легло. Льо Бел побърза да дръпне завесите. За момент кралят се изкуши да заспи отново, ала преддверието положително беше пълно с придворни, очакващи събуждането му. В последно време спеше малко, но пък се чувстваше по-добре отвсякога. На лицето му изгря усмивка.

– Да започваме – нареди той с висок глас.

– Веднага, Ваше Величество!

Кралят чу как Льо Бел прекоси помещението и отвори двукрилата врата. Избраните придворни влязоха в спалнята. Две ръце отвориха завесите. Появи се главата на херцог Дьо Ришельо.

– Добро утро, сир – поздрави първият камерхер и направи дълбок поклон. – Надявам се Ваше Величество да си е починал добре.

Слънцето бавно изгряваше над парка. Жан седеше в леглото и замечтано се взираше навън, където шумата на грижливо подрязаните дървета и храсти вече беше започнала да се оцветява в златно и червено. Настаниха я в помещенията, където преди бе живяла херцогиня Дьо Шатору. Намираха се в северозападното крило на двореца. Оттам се разкриваше приказна гледка. От прозорците ѝ се виждаха пирамидалните фонтани и каскадите на нимфите, придружителки на богиня Диана. Зад тях минаваше дълга алея, оградена от бронзови статуи, която отваряше панорама към Драконовия и Нептуновия басейн.

В ранната сутрин над басейните и фонтаните се носеха облаци пара. Първите слънчеви лъчи оцветяваха влагата във всички цветове на дъгата и местността изглеждаше магично красива. В далечината се издигаха могъщите гори на Марли.

Жан отпи глътка от горещия, подправен с канела шоколад, донесен от камериерката. След като Луи си отиде, не можа да заспи отново. Все още не ѝ се вярваше, че е била представена в двора. След вчерашния ден и тя като всички други придворни имаше право да посещава празненствата, баловете и приемите във "Версай". Поканеха ли я, щеше да участва в различни церемонии, да ходи на лов, да присъства на частните вечери в покоите на краля или кралицата и даже да се вози в кралските карети.

Едва навършила 23 години, тя стана официална метреса на френския крал.

Жан се отдаде на тази опияняваща мисъл, но като погледна големия часовник на стената, скочи. Почти осем! Време за ставане. Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел бяха обещали да я посетят по време на утринния тоалет, графиня Д'Естрад също щеше да намине.

Жан остави чашата и посегна към звънчето, ала камериерката ѝ вече влизаше в спалнята и направи реверанс. В ръцете си крепеше сребърна табла, отрупана с писма и визитни картички. По лицето ѝ бе изписана безпомощност.

– Простете, мадам, но на стълбата пред покоите ви се е наредила опашка. Дадоха ми това за вас. Господата смирено молят да им позволите да изкажат почитанията си.

Жан погледна смаяно таблата и кимна.

– Оставете я тук – и посочи нощното шкафче до леглото.

Камериерката направи няколко предпазливи крачки и сложи таблата върху шкафчето. Очевидно зарадвана, че не е разпиляла писмата и картичките по пода, тя направи реверанс и бързо излезе от стаята.

Жан прегледа съдържанието на таблата, любопитна да разбере кой чака пред вратата ѝ. Повечето имена ѝ бяха непознати. Прочете предложения за продажба на какво ли не: коне, карети, мебели, бижута, екзотични животни, даже еликсири, обещаващи вечна младост и красота. Откри обаче и картичките на няколко стари, отдавна забравени познати, които явно искаха да напомнят за себе си. Хвърли бегъл поглед към няколко молби да осигури на просителите служба в двора. Имаше десетки покани за вечери и празненства, както и ласкателни поздравления за новото ѝ положение. Най-много я зарадва писъмцето на Волтер: "Звездата ви изгря с ярка светлина. Цял Париж и Версай – о, какво говоря, – цяла Франция и Европа говорят за вас! Един стар приятел се надява да ви посети..."

Жан се засмя и позвъни за камериерката си.

– Да, мадам?

Жан бе отделила от купчината няколко писма и картички, които ѝ се сториха важни, и ги подаде на момичето.

– Щом поговоря с господата Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел, пуснете тези хора да влязат. Ах, да, и кажете на мосю Волтер, че много ще се радвам да го поздравя по време на утринния си тоалет.

– Разбира се, мадам.

Камериерката тъкмо направи реверанс, когато Жан забеляза едно писмо, изпаднало от таблата. Името ѝ бе написано с доста особен почерк. Тя обърна писмото, но никъде не видя името на подателя. Отвори плика и зачете с интерес...

– Мадам! Добре ли сте?

Камериерката, влязла в спалнята с утринния халат и пантофите, я погледна загрижено. Лицето на господарката ѝ бе станало смъртнобледо.

– Нищо ми няма – отговори едва чуто Жан, смачка писмото и с презрителен жест го хвърли в камината.

– Е, господа, позволете да попитам какво толкова спешно има, та желаете да говорите с мен още преди месата.

Кралят застана в средата на кабинета си, вдигна високо тъмните си вежди и демонстративно хвърли поглед към златния си джобен часовник. Стараейки се да прикрие нетърпението си, за да не изглежда неучтив, той се обърна към тримата духовници, настояли да говорят с него: кардинал Дьо Роан, монсиньор Бойе и изповедника му отец Перюсо.

Кръглото лице на отец Перюсо доби предупредително изражение.

– Ваше Величество, позволете да кажем, че сме силно загрижени.

– Ще ми разкриете ли защо? – попита Луи и опря ръце на кръста си.

– Загрижени сме за вас, сир.

Луи се направи, че не разбира.

– Простете, Ваше Величество, но Църквата се страхува за спасението на душата ви – обясни строго отец Перюсо. – Знаете колко страшен грях е прелюбодеянието.

– Маркизата също е омъжена. Това означава, че сте двоен прелюбодеец, Ваше Величество – допълни кардиналът.

Луи не каза нищо. Лицето му остана напълно безизразно.

Кардиналът веднага разбра, че предупрежденията им изобщо не стигат до сърцето му. Май трябваше да се примирят. Поне засега...

– Сир, кралицата и децата ви са неутешими – направи нов опит монсиньор Бойе, преплел мършавите си ръце в пламенен молитвен жест.

– Господа, ваш дълг е да ме просветите за последствията от постъпките ми и аз ви благодаря за загрижеността – отвърна сухо кралят. – Уверявам ви, че напълно съзнавам греховете си. Както знаете, в момента не приемам светите тайнства.

С тези думи той излезе от кабинета и остави тримата духовници сами.

Жан огледа крадешком стотиците напудрени лица. Придружена от графиня Д'Естрад и абат Дьо Берни, тя вървеше през галерията. Дворът бе събран там в очакване на краля. Да, тя знаеше, че животът в двора е различен, че хората са различни, но едва днес осъзна колко голяма е тази разлика. Тук имаше стотици придворни. Някои от тях я познаха, поклониха се и я поздравиха, но повечето само я измерваха с хладен, арогантен поглед. Огледалата ѝ показваха, че дамите си шепнат зад разтворените ветрила. Очевидно говореха за нея и я наблюдаваха.

Жан вървеше и се мъчеше да слуша веселите истории, които разказваше графиня Д'Естрад.

– ... тогава добрата херцогиня направи единственото, което една дама би могла да стори в подобна пикантна ситуация – падна в несвяст...

Абат Дьо Берни избухна в смях.

Жан също се опита да се усмихне, макар да не бе разбрала за кого става дума. Мислите ѝ кръжаха около странното писмо, получено сутринта. Щом си припомнеше съдържанието му, я побиваха тръпки.

Херолдът удари с жезъл по мраморния под и шумът я изтръгна от нерадостните мисли. Огледалната зала утихна.

– Негово Величество Луи XV, крал на Франция!

Придворните се снишиха в дълбок поклон. Обкръжен от гвардейците си и неколцина придворни, Луи мина с високо вдигната глава през галерията – кимаше наляво и надясно и разменяше по няколко думи със събралите се.

Стигна до Жан и спря.

– Маркизо...

– Ваше Величество...

Жан грациозно склони глава и в същия миг забеляза, че кралят погледна надолу и изведнъж смръщи чело. Нервно проследи погледа му, разбрала, че е направила грешка, но не съобрази каква. Поклонът беше правилен, накланянето на главата под точния ъгъл... Къде бе сгрешила, за бога? Видя как абат Дьо Берни ѝ направи незабележимо знак. Какво искаше да ѝ каже? Ръцете? Не, не ръцете, а ветрилото! Единствена от дамите в залата не бе затворила ветрилото си. Презрителните погледи на придворните я объркаха още повече. Бузите ѝ пламнаха. Затвори ветрилото и отново се поклони.

– Мадам – Луи ѝ кимна дружелюбно и продължи. Кралицата го очакваше в другия край на залата. Придворните се наредиха на дълга опашка след кралското семейство, за да отидат на месата.

– Ще заминем за Шоази заедно с няколко доверени хора и ще останем там няколко дни. Искам да прекарваме повече време заедно – каза ѝ кралят вечерта. Двамата стояха на терасата и се взираха в ясното, обсипано със звезди небе.

Жан го погледна учудено и не се опита да скрие радостта си. През деня нито за миг не бяха останали сами. Сутринта Луи свика Държавния съвет и обсъди военните планове с министрите и маршалите си. По обед отиде на църква, обядва със семейството си в присъствието на Двора, намина за малко да я види и пак се затвори със съветниците си. Късно следобед отиде на лов. Жан и част от придворните получиха позволение да го придружат. През цялото време беше обкръжен от хора. Всеки поглед и всяка дума, които си бяха разменили, се наблюдаваха ревниво от десетки придворни. Денят ѝ показа какво означава да живее в кралския двор. Тук всичко беше от сложно по-сложно и тя усещаше, че всяка нейна крачка прави впечатление. Постоянно се излагаше на опасност да направи някоя грешка. Не само защото не владееше в тънкости етикета и дворцовия церемониал, а защото в поведението и държанието на придворните имаше безброй дреболии, непознати за нея. Всичко у тези хора беше различно – начинът, по който сядаха, отмятаха дрехата настрани или просто стояха на групи и разговаряха. Нещо свръхстилизирано, неимоверно преувеличено личеше във всяко движение, та даже в носово акцентирания им говор. Въпреки артистичния си талант Жан се опасяваше, че никога няма да придаде на жестовете и позата си тази спокойна надменност – висшите аристократи я получаваха с раждането си.

Изпитваше безкрайна благодарност към абат Дьо Берни, който незабележимо ѝ помагаше да се спасява от груби грешки. За съжаление и той не беше в състояние да предотврати всичките ѝ пропуски. Жан си припомни със срам вечерята в частните покои на Луи, когато със закъснение забеляза, че кралят не яде супа. Нито един от придворните не докосна съответните прибори, само тя вдигна лъжицата към устата си и смутено я върна в чинията. Надменността и пренебрежението, блеснали в погледите на присъстващите, я улучиха право в сърцето. Кралят се направи, че не е забелязал грешката ѝ, но тя беше сигурна, че не е убягнала от вниманието му.

– С времето ще свикнете с живота във "Версай" – промълви Луи, сякаш прочел мислите ѝ. Плъзна ръце под наметката и помилва треперещото ѝ рамо. – "Шоази" ще ви хареса – увери я той и се наведе да я целуне.