Мадам дьо Помпадур

59.

В манастира Дьо л'Асомсион майката игуменка не успя да довърши обедната си молитва. Прибрала полите на одеждата си, тя тичаше след младата монахиня към спалнята на момичетата.

– Откога е зле, сестро Агнес?

– От сутринта, майко. След месата внезапно получи гърчове.

– Възможно ли е да е яла нещо развалено?

– Не, със сигурност не, майко. Момичетата вечеряха едно и също.

Игуменката въздъхна угрижено. Какво ще правят, ако момичето се окаже сериозно болно?

Агнес отвори тежката дъбова врата и влезе в спалнята на момичетата. Просторното помещение беше построено и обзаведено за манастирски възпитаници от благороден произход. Две камини осигуряваха приятна топлина и през зимата. Стените бяха покрити със светло платно, от същата материя бяха и параваните, които разделяха леглата. В другия край на помещението се издигаше олтар със златен кръст, украсен със свежи цветя, където момичетата казваха утринната си молитва.

Александрин спеше в последното легло отляво.

Момиченцето очевидно се чувстваше зле. Видът му уплаши игуменката. Сестра Ан-Мари, която бдеше до леглото, бе сложила върху челото на малката влажна кърпа, но бузките на детето пламтяха. Александрин стенеше от болки и се мяташе неспокойно.

– Коремът ме боли... умирам... – проплака жално тя.

– Веднага отнесете момичето в стаята за болни и повикайте доктор Никола – заповяда игуменката, наведе се и помилва горещата бузка на момичето.

Сестра Агнес хукна към изхода.

Лекарят пристигна само след половин час. Температурата на Александрин непрестанно се покачваше.

– Слава богу, че дойдохте, мосю Никола – посрещна го разтревожената игуменка. – Направихме всичко, за да свалим температурата, но...

Лекарят прегледа страдащото дете. Сложи ръка върху горещото чело, после надникна в очите на малката и опипа жлезите на шията ѝ.

– Откога е в това състояние?

– От сутринта. След утринната меса получила гърчове.

Лекарят вдигна загрижено рунтавите си вежди. Отметна завивката и внимателно опипа коремчето на момичето. И то като жлезите на шията беше подуто и твърдо. Александрин простена от болка.

– Няма нищо, малката ми – пошепна лекарят и отново я зави. Даде знак на игуменката да се оттеглят настрана и заговори със сериозно изражение: – Веднага уведомете родителите на детето. Болестта е крайно опасна.

Игуменката изохка ужасено.

– Това означава ли...

Лекарят кимна мрачно.

– Съжалявам. Молете се за нея. Понякога Господ прави чудо...

Луи бе поканил в "Белвю" кардинал Дьо Ларошфуко, монсиньор Бойе, Машо д'Арнувил и граф Д'Аржансон, за да обсъдят продължаващия спор между Парламента и клира и да стигнат до някакво решение. Четиримата влиятелни мъже бяха насядали около масата, Жан седеше на нисък стол до креслото на краля. Често участваше в такива съвещания, но обикновено не се включваше в разговора и се изказваше само когато Луи се обръщаше пряко към нея. Всички знаеха колко важно е за краля нейното мнение. Поради нарастващото ѝ влияние някои придворни тайно я наричаха новия министър-председател. Тя се радваше да чува, че притежава такава власт и оставяше хората да вярват във всемогъществото ѝ, за да държи неприятелите си в страх. Вече знаеше как да действа с интригантите в Двора.

Истината беше друга: Луи в никакъв случай не беше манипулираният крал, за какъвто го представяха. Той се интересуваше от мнението ѝ, обменяше мисли с нея, защото ѝ вярваше безусловно и знаеше, че тя винаги е искрена, но никога не ѝ позволяваше да се намесва в управлението на страната.

– Господа, преди няколко дни разговарях с председателя на Парламента мосю Мопьо и реших, че Парламентът много скоро трябва да се върне в Париж.

Кардинал Дьо Ларошфуко наклони глава.

– Ваше Величество, проявявам разбиране към необходимостта от завръщането на Парламента в столицата, защото магистратите са длъжни да пазят реда в страната, но се надявам най-сетне да са разбрали, че е време да престанат да арестуват свещеници.

Машо д'Арнувил се усмихна пренебрежително.

– Простете, кардинале, но ако свещениците не отказваха да дават последно опрощение на умиращите без изповедни билети, никой не би си помислил да ги арестува. Нека бъдем честни – вие насъсквате хората срещу Парламента и янсенистите само за да демонстрирате могъществото си и вече никой да не посмее да посегне на привилегиите ви.

"Главният финансов контрольор е много смел човек, щом така открито изказва мнението си пред краля", помисли си Жан, която споделяше възгледите му. Лицето на монсиньор Бойе моментално се разкриви от гняв.

– Намеквате за данъка, нали? Как си позволявате! Искате да разрушите дадения от Бога ред на земята!

– Млъкнете, господа! Забранявам да се говори с този тон в мое присъствие – намеси се енергично Луи.

Мъжете веднага сведоха глави.

– Всичко е казано. Забранявам и на Парламента, и на клира да говорят повече по въпроса.

На вратата се появи камериер с писмо в ръка.

– Простете, Ваше Величество, писмото пристигна току-що – обясни той и се поклони дълбоко. – За мадам маркизата е. Пратеникът каза, че е много спешно.

Жан скочи и грабна писмото от ръката на камериера. От манастира. Обзе я уплаха. Защо ѝ пишеха? Счупи печата и разгъна белия лист. Прочете няколкото реда, написани от майката игуменка, и очите ѝ се разшириха. Нещо у нея отказваше да разбере съдържанието на писмото. Изведнъж ѝ се зави свят и тя се свлече на пода.

Луи скочи стреснат.

– Веднага донесете вода! И ароматни соли, бързо! – извика той, подхвана Жан и я настани на близкия тапициран стол. После вдигна писмото, изплъзнало се от безсилните ѝ пръсти.

Париж, юни 1754 г.

До маркиза Дьо Помпадур

Мадам,

С прискърбие трябва да ви съобщя ужасната новина, че вашата дъщеря, мадмоазел Александрин льо Норман д 'Етиол, почина вчера от внезапен пристъп на треска. Лекарят не можа да стори нищо, за да ѝ помогне. Неутешими сме от вашата загуба. Дано Бог ви помогне в този труден за вас час и облекчи болките ви.

Нито солите, нито водата успяха да върнат Жан в съзнание. Луи извика лекарите.

Отнесоха я в покоите ѝ и ѝ пуснаха кръв. Най-сетне тя се свести от припадъка си, ала веднага си спомни какво се бе случило и изпищя от болка. Замята се трескаво, вдигна висока температура. Скоро контурите на действителността се размиха. Зарея се между световете, търсейки смъртта. Нервна треска, предизвикана от шока, казаха кралските лекари. Доктор Кесне знаеше колко дълбоко я е засегнала загубата на единственото ѝ дете.

Състоянието ѝ се влоши.

В продължение на два дълги дни кралят трепереше от страх, че Жан ще последва дъщеря си, и не се отделяше от леглото ѝ. Най-сетне температурата спадна.

Когато се върна в съзнание, светът ѝ изглеждаше чужд. Усещаше само болка, празнота и безнадеждност. Вече си нямаше нищо, нищичко! Бог я бе наказал. Лишил я беше от единственото ѝ дете. Отнел ѝ бе дъщерята, малкото ѝ ангелче! Тя беше на 32 години – и сам-сама на света. Непрекъснато мислеше за Александрин, представяше си я като бебе, когато акушерката я сложи за първи път в ръцете ѝ и тя разбра, че това е най-щастливият миг в живота ѝ. После, когато малката се учеше да ходи и да говори, викаше майка си и с весел смях се хвърляше в прегръдките ѝ... А само преди няколко дни седеше в скута ѝ и си играеше с косите ѝ. "Маман, ти винаги ухаеш хубаво."

Жан обезумя от мъка. Непрекъснато плачеше. По бузите ѝ тихо, безшумно се стичаха сълзи. Смъртта на Александрин отвори всички стари рани. Всеки ден си припомняше смъртта на момченцето си и спонтанните аборти – дечицата, които не ѝ бе съдено да роди.

Луи усещаше какво става с нея и я утешаваше, доколкото можеше. Седеше до нея, държеше я в прегръдките си и мълчеше. Жан му беше благодарна, че не се опита да я утешава с думи, защото думите не бяха в състояние да намалят страданието ѝ. Луи инстинктивно усещаше, че тя няма друг изход, освен да понесе този страшен удар на съдбата. Неговото присъствие, близостта му се оказаха от съществено значение Жан да остане жива в тези страшни дни.

Тя получи много съболезнователни писма. Дори кралицата ѝ изпрати съчувствени думи:

Само който го е преживял, може да разбере болката на майката, изгубила дете. Страдам с вас, маркизо, и се надявам Бог да ви дари с утеха и надежда в този тежък час от вашия живот.

Мария Лешчинска

Жан остана трогната от писмото и побърза да благодари на кралицата. Мария Лешчинска ѝ съчувстваше искрено, защото самата тя бе погребала четири от десетте си деца. Принцеса Анриет бе починала само преди две години.

Жан дълго мисли какво я свързва с кралицата на Франция. Двете бяха твърде различни и външно, и по характер, но бяха преживели много горчивини и разочарования. Вероятно затова още от самото начало се отнасяха една към друга с уважение и не се опитваха да си вредят.

Погребаха Александрин в семейната гробница, където вече лежеше Луиз Поасон, майката на Жан и Абел. Жан помоли скулптора Пигал да отлее за гроба ангел и сложи върху лицето му портретче на дъщеря си, което особено обичаше. Като видя за първи път ангела, тя избухна в сълзи.

Време беше да преодолее тъгата си. Вече знаеше как да крие болката си, но дълбоко в сърцето ѝ остана да зее черна дупка. Раната не искаше да се затвори. "Никога няма да бъда отново, каквато бях, преди да загубя Александрин", повтаряше си тя.

Съдбата очевидно бе решила да я подложи на още едно изпитание. Само след десет дни пристигна вест, че е починал баща ѝ Франсоа Поасон. Абел прие смъртта му много тежко. Лекарите отдавна бяха казали, че баща им е зле със сърцето и трябва да се пази. Несъмнено мъката от загубата на любимата му внучка го беше сломила и той не бе успял да преодолее болката си. Жан тъгуваше за баща си и силите отново я напуснаха.

Колкото и да се преструваше на силна и нагла, дълбоко в сърцето си херцогиня Дьо Бранка беше сърдечна и добра. Наблюдаваше с нарастваща загриженост състоянието на маркизата и в същото време ѝ се възхищаваше. В обществото Жан се държеше със завидно самообладание – усмихваше се, шегуваше се, разговаряше любезно, сякаш нищо не се е случило. Ала щом останеше сама, веднага слизаше от сцената и се отдаваше на отчаянието и депресията. Херцогинята се боеше приятелката ѝ да не стане жертва на душевното си състояние. След смъртта на детето си Жан носеше тъмни дрехи и дантели и вече не използваше руж и червило. Понякога приличаше на призрак. Не само кралят, а и брат ѝ, и другите ѝ близки се тревожеха за нея.

Накрая херцогинята не издържа. Налагаше се да сложи край на това положение!

– Отиваме на разходка – заповяда един ден тя.

Бе дошла да види Жан и от известно време наблюдаваше как маркизата седи неподвижно, втренчила поглед в ръба на роклята си. Херцогинята стана и енергично позвъни за камериерката. Жан вдигна глава и се помъчи да се усмихне:

– Простете ми, но аз ще си остана тук.

– Не искам да чувам възражения!

Жан видя строгата линия около устата ѝ и въздъхна. Не намери сили да възрази отново и се надигна.

Свежият въздух веднага оказа своето въздействие. Кучетата тичаха около нея и лаеха възбудено. Цезар изчезна в живия плет, но скоро се върна с пръчка и ѝ я поднесе тържествено. Жан го помилва и кучето доволно размаха опашка.

– Останаха ми единствено Цезар и Феличе – промълви горчиво тя.

Херцогинята застана пред нея със святкащи от гняв очи. Хвана я за раменете и я раздруса.

– Много добре знаете, че това не е вярно! Кралят ви обича. Направо е полудял от тревога за здравето ви. В името на Негово Величество и в името на Франция ви казвам, че това трябва да престане!

Жан я погледна стреснато. Нещо в нея ѝ подсказваше колко права е херцогинята. Тя бе престанала да разговаря с Луи. Политиката и Дворът ѝ бяха безразлични. Откакто Александрин си отиде, нищо нямаше значение за нея. Ако продължи да живее както досега, ще извърши предателство спрямо детето си.

Обзеха я угризения на съвестта. Луи беше до нея в най-черните ѝ дни, а тя, вместо да му се отблагодари, престана да го подкрепя. От гърдите ѝ се отрони тежка въздишка.

– Моля ви, преодолейте мъката си. Кралят има нужда от вас – настоя тихо херцогинята.

Жан кимна. И внезапно се почувства утешена.

След разходката помоли мадам Дю Осе да ѝ извади друга рокля.

– Не черна, светлосиня – добави тя, колкото и да ѝ беше тежко на сърцето. Застана пред огледалото и се вгледа в изпитото си лице. Не приличаше на себе си. – Моля, донесете ми и руж.

След час Жан вървеше към кабинета на краля. В момента той провеждаше заседание с министрите. Присъстваха граф Д'Аржансон, маркиз Дьо Пюизиол, граф Дьо Сен Флорентин, мосю Машо д'Арнувил и херцог Дьо Ришельо.

Луи я посрещна зарадван.

– Прекрасно е, че ни оказвате чест с присъствието си, мадам.

Жан направи реверанс. Един гвардеец ѝ донесе стол.

– Пристигна лоша вест – съобщи мрачно кралят. – В долината на Охайо отново се е стигнало до сблъсъци с англичаните.

Сраженията по границата между френската и британската територия продължаваха цяла година и вече всички съзнаваха, че конфликтът няма да се реши по мирен път.

– Вероятно имате намерение да построите нови кораби? – попита Жан и погледна към Машо д'Арнувил. Той вече не беше главен финансов контрольор – само преди дни бе назначен за министър на военния флот.

– Да, вече съм ги поръчал.

– Може би не бива да приемаме положението в Канада толкова сериозно, Ваше Величество. Онези места са далеч от цивилизацията – подхвърли граф Д'Аржансон и министрите отново подхванаха разговор за възможните последствия от конфликта.

Чувството, че Луи има нужда от нея, вдъхна нови сили на Жан. Със смъртта на Александрин умря и надеждата ѝ един ден да предаде всичко, което е постигнала през живота си, на собствената си плът и кръв. Вече не очакваше Абел да се ожени. Тя беше като дърво, което не ражда плодове. Заедно с нея щеше да си отиде и родът ѝ.

Луи бе останал единственият център на живота ѝ. Оттук нататък щеше да живее само за него.

Жан отдавна бе оставила зад гърба си ролята на метресата, заета единствено с грижи за развлеченията на краля. С годините тя се беше превърнала в доверено лице и съветница на Луи. Сега започна да се занимава още по-активно с политиката и управлението на Франция. Изучаваше задълбочено политическите процеси, приемаше посланици, министри и пратеници, за да я информират за всички важни събития, стараеше се да съветва и подкрепя решенията на Луи със солидни аргументи.

Вътрешнополитическите конфликти все така застрашаваха мира и реда в страната. По заповед на краля през септември Парламентът се върна в Париж. Както бе обещал, той веднага изиска и от магистратите, и от клира да пазят абсолютно мълчание по въпроса с изповедните билети. Ала монсиньор Бомон, архиепископът на Париж, остана твърд в решението си да не се подчинява на кралския авторитет.

Търпението на Луи се изчерпваше. Един ден той дойде в покоите на Жан и ѝ разказа за доклада на Д'Аржансон, посветен на най-новите безредици в Париж.

– По нареждане на монсиньор Бомон още един свещеник е отказал да даде последно опрощение на умиращ.

Жан тъкмо дочиташе писмо на граф Дьо Сенвил от Рим. Побърза да го остави настрана и възкликна

– Каква подлост! Даже архиепископът на Париж няма право да се противопоставя на заповедите ви.

– Търпението ми свърши – Луи опря дясната си ръка на хълбока – типична поза, когато беше недоволен от нещо, и се намръщи още повече.

"Архиепископът ще изпита на гърба си цялата сила на кралския гняв", помисли си доволно Жан.

И се оказа права. Граф Д'Аржансон връчи на архиепископ Бомон заповед за заточение. По заповед на краля висшият духовник трябваше да се оттегли до второ нареждане в провинциалното си имение.

Парламентът ликуваше. За съжаление безредиците в страната продължиха, защото магистратите се опитаха да използват заточаването на архиепископа в своя изгода. Според Жан положението започваше да става опасно. В момента Парламентът беше много по-вреден за краля, отколкото своенравният парижки архиепископ. Бунтовния дух в Париж, липсата на респект у народа – всичко това Жан бе изстрадала на собствен гръб и виждаше ясно опасността от един опърничав парламент. По този въпрос се оказа на едно мнение с кралското семейство и придворните духовници. Всички заедно убеждаваха краля да вземе строги мерки срещу самозабравилите се парламентаристи.

Луи реши да приключи веднъж завинаги спора за изповедните билети чрез намесата на висша религиозна инстанция и Жан се съгласи с него, че най-висшият съдник е папа Бенедикт XIV.

– Епископите ще използват всички средства, за да насъскат папата срещу нас, и ще представят положението едностранчиво – предрече мрачно Луи.

– Да, а министърът на външните работи няма да си помръдне пръста, за да ви помогне в тази битка – заключи горчиво Жан и предпазливо предложи: – Не би ли могъл да се намеси граф Дьо Сенвил?

– Хм... – Луи все още не понасяше да чува това име, напомнящо му за аферата с графиня Дьо Шоазьол-Бопре.

Жан реши да пренебрегне възраженията му.

– Ако позволите, ще го помоля да поиска частна аудиенция при папата, за да му разясни как стоят нещата. Никой няма да узнае.

Луи кимна колебливо и постепенно лицето му се разведри.

– Идеята ми се струва добра...

– Графът ще се радва да ви услужи.

Кралят се усмихна подигравателно.

– Е, щом е така, нека мосю Дьо Сенвил покаже дали е добър дипломат, или не.

Той взе ръката ѝ и я целуна.

– Казах ли ви вече, че във ваше лице съм изгубил един превъзходен министър, мадам?

Жан направи съвършен дворцов реверанс и се усмихна гордо.

– Не, сир, днес за първи път чувам тези хубави думи.

Масата беше подредена със стил, съдовете и приборите бяха съвършено съчетани, макар пред всеки гост да имаше различно декорирани чинии от порцелановия сервиз с тесен златен ръб.

Възхитена, принцеса Дьо Роан вдигна високо тъмносинята чаша за супа и посочи двете птичета, кацнали на цъфтящо клонче.

– Невероятно, маркизо! И тази чаша ли е от колекцията, проектирана от мосю Буше? – попита високо тя.

Жан кимна и едва удържа напиращата на езика ѝ иронична забележка. Доскоро принцесата се възползваше от всеки удобен случай, за да я подиграва, а сега непрекъснато я ласкаеше. Понякога Жан не знаеше кое е по-непоносимо: надменността, с която я посрещаха преди, или лицемерните ласкателства сега. В Двора тя ценеше компанията на твърде малко дами и господа. Херцогиня Дьо Бранка заемаше първото място, но тя харесваше и херцогиня Дьо Мирпоа, дребна дама с будни очи и близка приятелка на Дьо Бранка. Съпругът ѝ беше посланик в Лондон, а тя – придворна дама на кралицата. Жан хвърли бърз поглед към графиня Д'Естрад. Ако имаше начин, щеше да я изхвърли завинаги от салона си.

– Принцесата е права – обади се херцог Дьо Ришельо. – Скоро ще започнем да конкурираме саксонците.

Жан се засмя. Херцогът беше непоносим, но поне винаги казваше, каквото мисли.

– Точно такова е намерението ми, херцоже. Искам да произвеждам висококачествен френски порцелан, равностоен и дори по-добър от майсенския.

Жан беше много доволна от порцелановия сервиз. Помнеше колко мъчително тръгна в началото и затова високо ценеше постигнатото. Нищо не беше, както трябва – нито материалът, нито глазурата и боите. Първите порцеланови изделия, извадени от пещта, изглеждаха ужасно и изобщо не можеха да се сравняват с качеството на майсенските. Месеци наред изпробваха различни видове суровина, даже поискаха пръст от Саксония. После промениха рецептурата и температурата в пещите и стъпка по стъпка подобряваха качеството на порцелана. Жан се обърна към мосю Буше и мосю Фалконе да ѝ помогнат за цветовете и декорирането на изделията. Двамата художници ѝ представиха различни проекти: пейзажи, сцени с деца, цветни гирлянди, фигурки. Благодарение на тях френският порцелан придоби специфични художествени качества.

В последно време всички купуваха порцелан – не само кралят, но и търговецът на луксозни вещи Лазар Дюво, който имаше клиенти по целия свят. Жан обаче имаше още по-амбициозни планове.

Огледа гостите си и се усмихна чаровно.

– Много се радвам, че новият порцеланов сервиз ви харесва, дами и господа. Предупреждавам ви обаче: моят дълг към страната изисква да ви накарам да подкрепите стопанството на Франция, като редовно купувате от новия порцелан.

Ришельо се засмя развеселено.

– О, мадам, веднъж намислите ли нещо, не се спирате пред никакви препятствия, за да го осъществите. Знам го от собствен опит, затова още утре ще отида лично в манифактурата във Венсен, за да направя своята поръчка.

– Това наричам аз истински патриот – засмя се Луи, проследил разговора с доволна усмивка.