Мадам дьо Помпадур

34.

Мосю Жанел стъпи на килима и изпита чувството, че потъва. Обзавеждането на работния кабинет в двореца Брюноа беше достойно за принц: извезани със злато копринени тапети, тежки завеси от скъп брокат с лозови мотиви, които се повтаряха в тапицерията на столовете и дивана, мраморни облицовки, блестящи лакирани мебели от екзотична дървесина, позлатени крака на столовете и масите.

Дворцовият банкер се надигна иззад писалището си.

– Добър ден, мосю Жанел – поздрави учтиво Пари дьо Монмартел и предложи стол на генералния директор на пощите.

– Мосю Пари дьо Монмартел – Жанел седна и без много думи му връчи папката, която носеше. – Не беше лесно, но се справих. Ето ви копията. Според мен съдържанието им е доста показателно.

Пари дьо Монмартел кимна, прелисти страниците и прочете по няколко реда от тук и там. Лицето му помрачня.

– Много ви благодаря, мосю. Напълно съзнавам колко съм ви задължен за тази услуга.

– О, не, мосю! Вие ми позволихте да ви се реванширам за често оказваните ми от вас услуги – отвърна учтиво директорът на кралските пощи и се сбогува.

Банкерът се настани зад писалището и се замисли. От години Жанел фигурираше в списъка на тайните му информатори. Двамата братя Пари му помогнаха да направи кариера в пощите, засвидетелстваха му приятелството си, закриляха го. Най-сетне го направиха генерален директор на пощите – пост, който оставаше незабелязан от Двора, но имаше огромно значение, защото заемащият го беше информиран дори за най-големите тайни на "Версай".

Днес вложените в Жанел пари се изплатиха, помисли си доволно Пари дьо Монмартел. Той прочете внимателно всички страници от папката и опасенията му се потвърдиха. Грабна лист хартия и написа кратко писмо. После повика секретаря си.

– Погрижете се мосю Льо Норман дьо Турнем да получи това писмо по най-бързия начин. Да му го връчат лично – заповяда той и му подаде запечатания плик.

Слънчевата светлина падаше косо в полузатъмнения кабинет на краля и фините прашинки по черните платна се виждаха съвсем ясно. Жан следеше със загрижено лице как министрите постепенно губят търпение. Всички очакваха Луи най-сетне да заговори, но кралят стоеше до прозореца и се взираше мрачно навън, очевидно забравил света около себе си.

Какво му ставаше? Жан нямаше отговор на този въпрос. Невъзможността да стигне до сърцето му я плашеше по-силно отвсякога. По обед отиде в кабинета му, но той не ѝ обърна внимание. Когато влязоха министрите, помолили за аудиенция, Луи не ѝ нареди да си отиде и тя остана.

Граф Дьо Морпа се покашля шумно и многозначително. Кралят пак не реагира. Тогава той направи поклон и пристъпи напред.

– Ваше Величество, простете, но се налага да ви занимаем с някои нетърпящи отлагане събития. За нас бе от голямо значение да научим от тайните агенти, че англичаните са започнали да подготвят своя военен флот. Ако желаете, ще ви разкажа по-подробно за...

– Ще помисля по този въпрос – прекъсна го безучастно Луи.

Жан се разтревожи още повече. Изведнъж я обзе чувството, че е длъжна да го защити, макар да съзнаваше колко това е недопустимо, а и невъзможно. Независимо от всичко направи крачка напред и се обърна към граф Дьо Морпа:

– Мосю, смятам, че днес не бива да занимавате краля с този въпрос.

Графът я зяпна смаяно. Как си позволяваше да го поучава!

– Мадам, не мисля... – започна високомерно той, но Жан вече му бе обърнала гръб и стоеше пред краля. Докосна го внимателно по ръката и прошепна:

– Простете, сир, но не е ли по-добре да си починете малко. Свежият въздух навън ще ви се отрази добре.

Кралят се извърна рязко.

– Нима се одързостявате да преценявате какво ще ми се отрази добре и какво – не, мадам?

Жан се разтрепери от студения му поглед. Луи никога не ѝ беше говорил с такъв тон. По лицата на придворните светнаха злобни усмивки.

– Не съм имала намерение да проявя недопустима дързост, сир. Би трябвало да знаете, че съм загрижена за вашето добро, винаги.

Луи я погледна раздразнено, ала много бързо се успокои и отново се загледа през прозореца.

– Оставете доклада си на писалището ми, мосю Морпа – нареди с тих глас той след известно време. – Утре ще кажа какво мисля за случващото се.

Зарадван, графът кимна.

– Разбира се, сир.

Кралят кимна на присъстващите и с бързи крачки излезе от кабинета. Жан едва се въздържа да не изтича след него.

– Е, мадам, по всичко личи, че кралят не ви позволява да му досаждате повече – рече студено Морпа.

Жан не намери думи за отговор. Луи наистина бе излязъл, без да я удостои дори с поглед.

По време на вечерята витаеше потиснато настроение. Никой не говореше. Огледалата по стените все още бяха закрити, но Жан разпореди да поставят стола на краля така, че да гледа навън, и направи всичко по силите си, за да разведри мрачната атмосфера.

Лакеите отдавна бяха сервирали супата, но мина доста време, преди кралят да вземе лъжицата и апатично да започне да се храни.

Без да е сигурна дали Луи ще дойде да вечеря с нея, в продължение на няколко часа Жан подбира ястията и даже помоли доктор Кесне за съвет. Той ѝ препоръча някои продукти и подправки.

– Всички храни, които загряват и възбуждат, са подходящи за повдигане на духа – обясни ѝ той и Жан даде съответните указания на готвача.

Сервираха ястия с пикантни подправки, ала по лицето на Луи тя разбра, че храната няма да постигне желаното въздействие. Кралят изобщо не забелязваше какво яде. Бледото му лице не изразяваше нищо и тази безчувственост я уплаши още повече. След случката в кабинета му тя не смееше да го заговори. Добре че все пак дойде да вечеря с нея.

Жан хапна няколко лъжици супа, макар да нямаше никакъв апетит. В помещението цареше призрачна тишина. Чуваше се само лекото потракване на приборите.