Мадам дьо Помпадур

50.

Белият кон, най-кроткият от двайсетте коня на маркизата, носеше името Албоен. Добродушен, вече на години, той не се стараеше да се доказва, както твърдеше конярът Себастиен. В момента той стоеше пред бокса му в средата на конюшнята и белият жребец нетърпеливо го побутваше с муцуна.

– С възрастта ставаш все по-лаком, драги – ухили се Себастиен и извади от джоба на палтото си ябълка. После нахлузи юздата на коня, сложи му дамско седло и затегна ремъците.

– Себастиен! Къде си се скрил? – извика нетърпеливо главният коняр, който чакаше отвън.

Себастиен въздъхна. Какво пак беше сгрешил? Излезе тичешком в двора и видя Августин, главния коняр, да стои под навеса с гневно изражение и ръце, опрени на хълбоците.

– Защо още не си разходил Персивал? И конюшнята още не е почистена! Как, мислиш, ще реагира ротмистърът, като види какво става тук?

Себастиен кимна нещастно.

– Много съжалявам, но ротмистърът ми заповяда първо да оседлая Албоен, защото маркизата желае да излезе на езда.

– Колко време ти трябва, за да оседлаеш един кон? Побързай, ако обичаш – изръмжа главният коняр; очевидно не желаеше да признае, че не е бил осведомен за това нареждане. – Хайде, какво чакаш!

Себастиен се върна с бързи крачки в конюшнята. Знаеше, че ако не побърза, ще си има ядове с ротмистъра, а това беше далеч по-неприятно от вечните критики на главния коняр.

Влезе в помещението и се затича към бокса на Албоен, ала чу шум от падаща кофа. Обърна се стреснато: една сянка бързо избяга навън. Какво ли беше това?

Белият кон изглеждаше неспокоен.

– Уплаши ли те някой, добричкият ми? – попита съчувствено Себастиен. Учуди се, защото обикновено Албоен не реагираше страхливо на шумове.

Даде му още една ябълка и го изведе на двора. Споменът за преобърнатата кофа бързо изчезна от главата му.

Просторният парк изглеждаше наистина величествен. Жан и Луи яздеха бавно по широката алея, следвани от личните кралски гвардейци. Феличе и Цезар тичаха наоколо и лаеха весело. Артур и Силви, любимите кучета на краля, не се отделяха от господаря си.

– Сигурна ли сте, че не е много уморително за вас? – попита Луи и Жан се усмихна.

– О, не, та ние едва се движим! Албоен е най-спокойният ми кон – отговори тя, макар днес белият жребец да изглеждаше малко нервен. Тя го помилва по шията и отново зарея поглед към безкрайния хоризонт, който я успокояваше.

– Свежият въздух явно ви се отразява добре – Луи помилва розовата ѝ буза.

Да, Жан се радваше, че е навън. В последно време проявяваше голяма чувствителност към миризми. Десетките парфюмирани и напудрени хора в двореца ѝ причиняваха гадене и понякога се опасяваше да не припадне. Доктор Кесне я уверяваше, че това е напълно нормално за жена в нейното състояние, но Жан не си спомняше да е реагирала така, докато беше бременна с Александрин.

– Ще възложа на Машо д'Арнувил да започне работа върху данъчна реформа – съобщи неочаквано Луи.

Жан отново помилва Албоен, ала жребецът нервно разтърси глава.

– Вероятно ще замените десятъка с друг данък?

Финансовите проблеми на страната не бяха тайна за никого.

Генералният контрольор на финансите също бе разговарял с нея по въпроса. Кралят се намираше в трудно положение: от една страна, на народа бе обещано с настъпването на мира да бъде премахнат военният данък десятък, от друга обаче, задлъжнялата държава спешно се нуждаеше от нови постъпления.

– В известна степен да. Мисля за по-малък данък, разпределен по друг начин.

Жан се учуди безкрайно.

– Наистина ли смятате да обложите с данък първото и второто съсловие?

Кралят отдавна говореше за обновяване на данъчната система, но ако наистина бе решил да посегне на привилегиите на аристокрацията и клира, мнозина щяха да го обвинят в ерес.

Луи подсвирна на кучетата и те се втурнаха напред по алеята.

– Засега мосю Машо д'Арнувил работи върху реформата тайно. Ще изчакаме и ще видим как финансовият съвет ще приеме предложенията му.

Жан кимна замислено. Направи ѝ впечатление, че щом някое от кучетата се приближи, белият кон се извръща надясно. Все по-трудно ѝ се удаваше да го укроти. "Да не е болен", запита се разтревожено тя.

– Хайде, стига... какво ти става днес?

В този миг едно от кучетата профуча покрай тях и докосна коня. Албоен изцвили стреснато и се вдигна на задните си крака. Жан съобразително стегна юздите, но вместо да стъпи на предните си крака, уплашеното животно подскочи и препусна по алеята. Тя изпищя и отчаяно се опита да се задържи на седлото, докато конят галопираше като бесен.

– Помощ!

Само след минута се плъзна от седлото, изгуби опора, описа висока дъга във въздуха и падна на земята.

Силният удар я зашемети. Имаше чувството, че си е изпочупила всички кости. Положи огромни усилия, за да си поеме дъх. Друга част от нейното аз забеляза как Луи скача от коня и се навежда над нея с ужасено лице.

– Жан!

Помогна ѝ да се изправи на крака и тя се опита да стъпи здраво на земята, но ѝ се зави свят. Синият жакет на Луи се разми пред очите ѝ. Жан стисна зъби и погледна в разтревоженото лице на краля.

– Ранена ли сте?

– Нищо ми няма – произнесе с мъка тя и се опита да се усмихне, ала пак ѝ се пригади. Болките станаха непоносими. Усещаше долната част на тялото си като откъсната. Погледна се и изплака отчаяно. По светлата пола на костюма за езда бързо се разпростираше червено петно.

– Господи, не!

Той проследи погледа ѝ и се обърна към гвардейците.

– Бързо, повикайте лекар! Веднага!

Жан потъна в черен мрак.

По-късно си спомняше само откъслеци от този ужасен ден. Главата ѝ, положена в скута на Луи, шишенце с амоняк под носа ѝ, грижовни ръце я полагат в постлана с мека материя кола. Отново и отново тъмните, изпълнени с болка очи на краля и гласът му: "Всичко ще се оправи! Всичко ще се оправи!". И двамата обаче знаеха, че нищо няма да се оправи. Разкъсващите болки отново я тласкаха в черния мрак.

По-късно в спалнята ѝ. Лекари, много лекари. Не само доктор Кесне, а и останалите кралски лекари. Помолиха Луи да излезе. Камериерки тичаха напред-назад с кани гореща вода и окървавени кърпи. От нея ли идваше цялата тази кръв?

Мадам Дю Осе държеше ръката ѝ и по бузите ѝ се стичаха сълзи.

Жан отново изгуби бебето.

Върху нея падна черна сянка, влезе в тялото ѝ и стигна чак до сърцето. Още една загуба. Най-болезнената от всички досега.

След три дни висока температура и гърчове Жан потъна в дълбок сън, който я дари с милостта на забравата. Много хора бдяха до леглото ѝ: графиня Д'Естрад, херцогиня Дьо Бранка, Абел... Луи държеше ръката ѝ. Температурата спадна и болката се върна, завладя я като пламтящ огън, разпростря се по цялото ѝ тяло. Измъчваше я чувство за вина. Защо излезе на езда в нейното състояние? Тя беше виновна за смъртта на нероденото дете. Защо не умря заедно с детето си?

Минаха дни. Жан продължаваше да се чувства изтощена и болна. Мисълта, че трябва да стане и да продължи да живее както досега, я ужасяваше. Едва навършила 27 години, тя се чувстваше безсилна като старица. Лежеше и апатично понасяше всичко, което правеха с нея. Даже Луи не беше в състояние да ѝ даде утеха.

Две седмици след падането графиня Д'Естрад седна до леглото ѝ и започна да я укорява:

– Мила, не бива да живеете само с болката. Това състояние не може да продължава вечно.

Жан се взираше в копринените завеси на леглото и мълчеше. Неспособна да понесе дълго строгия поглед на графинята, скри лице в шепи.

– Защо? Защо ми отнеха детето, което желаех така силно? – изплака горчиво тя.

Графинята я помилва по косата.

– Беше случайност. Трагична злополука.

– Сякаш се е откъснало парче от мен – продължи отчаяно Жан. Изпита усещането, че в нея се е отворил шлюз и цялата ѝ болка избива навън. – Толкова исках дете от Луи! – изплака тя. – Понякога... понякога се питам дали Бог не иска да ме накаже!

– О, не! Недейте така, маркизо!

Двете жени се обърнаха стреснато към вратата. На прага стоеше Луи.

– Тук едно мило същество много иска да ви види, мадам – рече нежно той и поведе малката Александрин към леглото на майка ѝ.

– Маман!

Жан се надигна във възглавниците.

– Детенцето ми! Ангелчето ми! – Едва в този миг осъзна, че през последните две седмици изобщо не е помислила за дъщеря си.

Малката се хвърли в ръцете ѝ с присъщата си буйност.

– Болна ли си, мамо?

Жан безмълвно поклати глава.

– Защо плачеш тогава? – учуди се малката.

– Защото много ми липсваше, съкровище – отговори Жан и я притисна още по-силно до гърдите си, докато по бузите ѝ се търкаляха едри сълзи.

Погледна към Луи над главата на Александрин и видя, че кралят се усмихва.

Още от самото начало мосю Берие се усъмни, че Себастиен крие нещо. Докато го разпитваше, конярят заекваше и усукваше края на ризата си. Държеше се, сякаш лично е бутнал маркизата от гърба на коня, но и той потвърди думите на ротмистъра и на главния коняр: белият кон бил най-възрастният и най-кроткият в конюшнята на маркизата. Нищо не било в състояние да го извади от равновесие. Този ден обаче нещо бе станало с животното и Берие беше сигурен, че Себастиен знае защо. Затова реши да отведе момъка в Париж. Друга обстановка по време на разпит обикновено правеше чудеса. И в този случай опитът му се потвърди. Себастиен едва не се разплака, когато го доведоха в полицията – очевидно беше слушал страшни истории за Бастилията и за жестоките методи на разпит. Лесно щяха да му измъкнат всичко, което знаеше.

– Хайде, момко, признай! Сигурно си сложил нещо в храната на старата кранта. Някой ти е платил за това, нали?

Себастиен зяпна ужасено.

– О, не! Никога не бих постъпил така, повярвайте ми!

– Не ме прави на глупак – отвърна грубо Берие. – Сложил си нещо в храната на животното, нали?

– Не съм! Моля ви, повярвайте ми! – Бедният момък захълца отчаяно и съвсем тихо призна: – Случи се друго.

Берие наостри уши.

– Какво друго?

Себастиен подсмръкна.

– Намерих нещо в колана на седлото...

Полицейският лейтенант остана много учуден, ала само след миг недоверието му се събуди.

– Защо ми го казваш едва сега?

– Защото ме беше страх мосю Августин, главният коняр, да не ме изхвърли от работа, като разбере, че не съм проверил повторно колана на седлото – отговори с треперещ глас момъкът и разказа на полицейския лейтенант какво се бе случило през онзи следобед. Как го повикали навън и как на връщане забелязал бягаща сянка и чул шум от преобръщане на кофа. – След като върнахме Албоен в обора, намерих в колана на седлото нещо лошо... стоманено острие...

Полицейският лейтенант кимна мрачно. Момъкът беше прав – никой нямаше да повярва на историята му.

– И ти изхвърли острието, за да не те обвинят, така ли?

Себастиен се поколеба, но после поклати глава.

– Не. Тук е, у мен.

И започна да изпразва джобовете си пред очите на Берие. Дебел черен конец, монета, треска, с която вероятно си чистеше зъбите – и желязно острие.

Берие бързо скри учудването си и посегна към уликата. Поради натиска на колана острието се е забивало все по-дълбоко в плътта на бедното животно. Нищо чудно, че се е изнервило.

Момъкът продължаваше да го гледа със страх като заек в капана.

– Вярвам ти, затова ще те пусна да си вървиш, но при едно условие.

Зарадван, Себастиен кимна.

– Няма да казваш на никого за острието! На никого, чуваш ли? Случката трябва да си остане между нас!

Полицейският лейтенант остана доволен, че инстинктът му отново не го е подлъгал. Банкерът Пари дьо Монмартел се бе обадил да му разкаже за злополуката и да го помоли да разследва случая дискретно, без да уведомява граф Дьо Морпа.

– Разбрахме ли се?

– Да, мосю, ще си мълча – обеща твърдо Себастиен.

Животът е въпрос на навик. Или поне повечето неща от живота. Човек свиква и с доброто, и с лошото – с добрите и красивите неща бързо, с лошите малко по-бавно и неохотно, но с времето се пригажда и към тях. Така стана и с Жан. Тя свикна с враждебността на придворните, проявила се още при влизането ѝ в Двора. Стана нечувствителна към обидите. Анонимните писма, подигравателните стихчета и песни вече не я нараняваха както преди. В известна степен самата тя прояви готовност да се примири с тях. Бе готова да плати тази цена за всичко прекрасно, с което я даряваше любовта на краля.

За съжаление враговете ѝ не си останаха само с писмата и песните. Доказателството се намираше в ръцете ѝ, между палеца и показалеца на дясната ѝ ръка. Даже без натиск стоманеното острие ѝ причиняваше болка. Живо си представяше как се е измъчвал Албоен, когато металът се е забивал в хълбока му. Това мъничко парче метал беше причината за спонтанния ѝ аборт. Жан не се усъмни нито за миг, че виновникът е граф Дьо Морпа. Той се бе опитал да я убие и замалко да успее! Натъртванията по тялото ѝ още личаха, но най-страшна беше загубата на очакваното е такъв копнеж бебе! Отново болка изгори сърцето ѝ. Все още се чувстваше слаба и нямаше никакво желание за живот. Доктор Кесне ѝ обясни, че е изгубила много кръв, и я помоли да се щади повече.

– Ще минат няколко седмици, докато си възвърнете силите, маркизо.

Жан се взираше втренчено в парченцето метал, причинило нещастието ѝ.

– Не мога да повярвам – промълви беззвучно тя.

– Ако ми позволите тази забележка, маркизо, смятаме, че оттук нататък трябва да сте много предпазлива – каза главният полицейски лейтенант.

Жан кимна безмълвно.

– Най-добре се погрижете някой да опитва ястията и напитките ви. Поне за известно време. За всеки случай – подкрепи го Льо Норман дьо Турнем.

Пастрокът ѝ и Пари дьо Монмартел пристигнаха във "Версай" заедно с мосю Берие веднага щом разбраха как е станала злополуката.

– Ще ви задам един въпрос, мосю – обърна се Жан към главния полицейски лейтенант, – и ви моля да ми отговорите честно. Вярвате ли, че зад покушението срещу мен стои граф Дьо Морпа?

Берие се поколеба за миг, но кимна.

– Всички улики сочат към него, маркизо. За съжаление обаче не разполагаме с еднозначни доказателства.

– Много ви благодаря за откровеността, мосю Берие.

Полицейският лейтенант се сбогува и Жан остана сама с двамата си довереници. Реши да говори направо.

– Кралят ми каза, че е готов да махне граф Дьо Морпа от Двора, но се нуждае от основателна причина.

– Може би не е зле да се съюзите с някого от противниците му в Двора – предложи след кратък размисъл Пари дьо Монмартел.

Жан разбра веднага за кого става дума и всичко в нея се възпротиви.

– Сериозно ли смятате, че е добре да вляза в заговор с херцог Дьо Ришельо?

Пари дьо Монмартел вдигна рамене. Личните отношения не го вълнуваха особено.

– И защо не? Той е най-сериозният противник на Морпа в Двора – усмихна се многозначително и добави: – Знаем какъв труд полагат шпионите му, за да открият грешки в работата на Морпа като министър.

– Мосю Пари дьо Монмартел е прав – подкрепи го решително Льо Норман дьо Турнем.

Жан беше готова да заплаче. Припомни си надменната усмивка и дръзките погледи на Ришельо и потрепери. Беше в двора повече от три години, а той продължаваше да се отнася към нея като към евтина парижка проститутка, готова да преспи с всекиго за няколко ливри. "Приемете комплиментите ми, маркизо. Не очаквах да ви заваря още в Двора при завръщането си." Не! Няма да го моли за помощ! Та тя не може да го понася!

От друга страна обаче... Съюзът с Ришельо откриваше много възможности.

Наистина ли шпионите на херцога следят всяка стъпка на Морпа? Думите на Пари дьо Монмартел не излизаха от ума ѝ.

Следобед двамата с краля излязоха да се поразходят в градината на малкия ермитаж край Драконовата порта. Луи стисна ръката ѝ и измери с тревожен поглед хлътналото ѝ лице.

– Добре ли сте? Още сте доста бледа.

– Много по-добре съм – побърза да отговори Жан. – Доктор Кесне смята, че съм бледа, защото съм изгубила много кръв.

Опита се да се усмихне, но усети металното острие върху кожата си и потрепери. Обзе я силно желание да разкаже всичко на краля, но осъзна, че няма да успее да го убеди. Липсваха ѝ доказателства за вината на Морпа. Подозрението щеше да падне върху бедния Себастиен, който не би могъл да се защити.

Луи кимна замислено.

– Искам да се храните по-добре.

Жан се намръщи многозначително.

– Значи ме намирате за мършава?

Луи се засмя облекчено.

– Не, скъпа моя. Много добре знаете, че каквато и да сте, аз ви намирам за най-красивата жена на света.

Жан изпита известно съмнение. Беше отслабнала и продължаваше да губи килограми. Изпитваше страх да не би някоя жена с пищни форми да привлече Луи. Едва потисна тежката си въздишка. Сигурно беше нервна само защото последствията от спонтанния аборт държаха краля далеч от леглото ѝ.

Той я прегърна и я привлече към себе си.

– Много искам да оздравеете бързо и да възстановите силите си.

Думите му я успокоиха, ала дълбоко в себе си знаеше, че ще оздравее истински едва когато граф Дьо Морпа изчезне от Двора.

Започна да наблюдава тайно херцог Дьо Ришельо. Отбелязваше много точно и най-дребните му сблъсъци с Морпа, пренебрежителното свиване на устните, когато той влизаше в салона, задоволството, когато кралят хокаше своя министър. Пари дьо Монмартел се оказа прав – зад жестовете на Ришельо прозираше нещо повече от враждебност. Той мразеше Морпа, макар умело да прикриваше чувствата си под високомерната маска на потомствен аристократ, който стои много по-високо от графа.

Как да го накара да ѝ помогне? Точно него! Жан си спомни един от принципите на маршал Дьо Сакс: моментът на изненадата е най-важната предпоставка за успешно нападение. Най-добре лично да посети херцога. Сложи си малко руж, за да прикрие бледината на бузите си, и излезе от покоите си.

– Съжалявам, но в момента мосю Дьо Ришельо не желае да бъде обезпокояван – заяви лакеят. Очевидно не я позна, защото лицето ѝ беше скрито под дантелено було.

– Сигурна съм, че херцогът ще ме приеме – отговори спокойно Жан и му подаде запечатан плик.

Лакеят изчезна. Тя имаше достатъчно време да разгледа креслата и двата лакирани китайски скрина в преддверието, в отлична хармония с яркочервените завеси и тежкия гоблен на стената. "Този мъж има вкус, трябва да му го призная", помисли си с усмивка Жан.

– Моля мадам да ме последва – покани я лакеят и тя тръгна след него по широк коридор с множество врати. За Версайските условия херцогът разполагаше с просторно и удобно жилище и мнозина му завиждаха за това.

От близкия салон долетя звънък женски смях и Жан изкриви уста. Естествено. С какво друго би могъл да се занимава Ришельо по това време на деня... Лакеят я въведе в малък салон.

Херцогът не я остави да го чака дълго. Появи се по домашен халат, без яка и шалче. Жан изпита облекчение, като видя, че поне носи панталон до коленете и чорапи.

– Моля да ме извините за небрежния вид, мадам, но тъкмо бях зает...

– О, съжалявам, че ви попречих.

– Няма нищо. Несъмнено ще мога да си доставя същото удоволствие и по-късно – отговори той с подигравателна усмивка.

Жан вдигна булото и за момент в погледа на херцога се мярна несигурност. Не беше обичайно кралската метреса да дойде в апартамента му рано следобед. Все пак той бързо си възвърна самоувереността.

– Горя от желание да узная на какво дължа тази висока чест да ме посетите в жилището ми, мадам.

Херцогът посочи шафрановожълтия диван и небрежно приседна в креслото насреща ѝ.

Жан се усмихна, доволна от водещата си роля.

– Дойдох при вас, херцоже, защото вярвам в нашия общ интерес.

– Сериозно? – ухили се дръзко мъжът. – Нямах представа, че сте готова да изневерите на краля. С което в никакъв случай не отричам абсолютната ви способност да задоволявате двама любовници.

Жан пренебрегна думите му.

– Имам предвид граф Дьо Морпа.

Херцогът наостри уши.

– Какво ви е накарало да предположите, че имаме общ интерес по отношение на тази личност?

Скръсти ръце пред гърдите си и Жан неволно се възхити на необикновения осмоъгълен рубин, който грееше върху пръстена му. Беше го наследил от правуйчо си, кардинала, а той, от своя страна, го бе получил в дар от Луи XIII.

– Хайде да си спестим този театър, мосю. Знам, че изгаряте от желание граф Дьо Морпа да се махне от Двора. Вашите шпиони от доста време се опитват да открият слабости в работата му, по-специално в ръководството на кралската флота. Аз... аз искам да ви подкрепя.

Ришельо не се опита да скрие смайването си.

– И как ще изглежда вашата... подкрепа? – попита той.

Жан въздъхна недоволно. Всяка дума в устата на този човек звучеше като намек за интимност.

– Ще се погрижа кралят да бъде уведомен незабавно и по правилния начин за всичко, което откриете в ущърб на министъра.

– Това мога да го направя и аз, маркизо.

Жан се усмихна едва забележимо.

– Лъжете се, мосю Дьо Ришельо. Да бъдем честни: кралят ви цени като близък приятел, но много лесно би ви заподозрял в нелоялност, ако разкритикувате министъра му, права ли съм?

Ришельо кимна мрачно и се наведе към нея.

– Някой казвал ли ви е колко е опасно да се месите в тези отношения? Въпреки красотата ви...

– За съжаление се оказа, че е много по-опасно да не се меся в тези отношения – отговори твърдо Жан и се надигна.

Ришельо скочи и застана пред нея.

– Ще помисля върху предложението ви, мадам. – Поклони се, целуна ѝ ръка и я задържа в своята. – Ами ако ви доставя желаните сведения и в замяна поискам една нощ с вас? Ще ми дадете ли една нощ срещу прогонването на министъра? – Очите му светнаха дръзко.

Жан издърпа ръката си с ледено изражение. Ришельо избухна в луд смях.

– Опасявам се, че не сте готова, маркизо. Много жалко, защото щяхме да се забавляваме отлично. Явно в най-дълбоката си същност вие си оставате малката буржоазка, каквато бяхте.

Жан също се засмя.

– Сигурно сте прав, херцоже – отвърна тя и го дари със загадъчна усмивка. После спусна булото над лицето си и излезе от салона.

Минаха две седмици. Ришельо бе помолил краля да му даде отпуск по семейни причини и замина незнайно къде. След това пристигна писмо.

Мадам,

По наскоро обсъждания въпрос има ново развитие и се надявам да ви заинтересува. Както чух, следващата неделя и вие като мен ще вземете участие в малкото празненство на мадам Шатле и мосю Волтер. Там ще ви разкажа всичко.

С най-голямо уважение

Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси, маршал херцог Дьо Ришельо

Жан прочете писмото с облекчение. Още преди няколко дни беше получила покана за празненството на Волтер и мадам Дю Шатле. По същото време Луи бе предвидил среща с кардиналите и епископите и възнамеряваше да вечеря с тях. Метресата нямаше място сред духовниците, затова Луи не се възпротиви на отиването ѝ в Париж. Само доктор Кесне я изгледа укорително, като чу за плановете ѝ.

– Помолих ви да избягвате пътуванията, маркизо. Разбрахме се да се щадите повече.

– Знам, знам, докторе – отговори ведро Жан. – Но повярвайте ми, това отиване в Париж ще допринесе за оздравяването ми много повече от всяка почивка.

Най-сетне дойде и неделята. Жан се радваше на предстоящата вечер. Не само защото очакваше да научи с какви сведения разполага Ришельо, а и защото очакваше да се срещне с много от старите си парижки приятели.

Жан влезе в празнично осветения салон. Мадам Дьо Тенсен, мадам Дьо Сесак и мадам Дьо Винтимий веднага я наобиколиха. Присъстваха и маршал Дьо Сакс, и много поети и философи. Жан познаваше добре Волтер, Мармонтел и Кребийон, но младите, свободни по дух интелектуалци все още ѝ бяха чужди. Много скоро се разгоря бурна, страстна дискусия и тя се почувства като в младите си години. Волтер я запозна с писателя Жан Жак Русо, с маркиз Дьо Монтескьо, с математика и философа Жан Батист льо Ронд д'Аламбер, незаконен син на мадам Дьо Тенсен, и с мрачен млад поет на име Дени Дидро. Жан го помнеше от едно посещение при доктор Кесне и знаеше, че творбите му са трън в очите на кралската цензура.

В центъра на оживения разговор стоеше новият амбициозен проект на интелектуалците. Енциклопедията – своеобразен универсален лексикон със статии за науките, за философията и изкуствата, за религията, но и за различните занаяти и ежедневните занимания. Жан се заслуша с нарастващ интерес.

Появи се Емили дю Шатле – домакинята на вечерта. Поздрави първо Жан и я целуна по двете бузи.

– Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! – възкликна тя и я отведе по-далеч от мъжете.

– Разбрах, че имам повод да ви поздравя – рече топло Жан. От Волтер бе узнала, че мадам Дю Шатле чака дете.

– А, да – отвърна смутено дамата. – На моята възраст... малко необичайно, нали разбирате? Много се надявам детето да не е идиот. Би било голям удар за мосю Волтер... и за мен, разбира се.

– Не говорете така! Ще родите гений, сигурна съм. При тези родители не е възможно друго. Прекрасно е да имате дете.

Жан разбираше, че Емили дю Шатле е загрижена не само за бебето, но и за себе си. След четиридесетгодишна възраст раждането ставаше риск и за майката.

Домакинята се засмя.

– Елате, скъпа. Мосю Дьо Ришельо ви очаква. Накара ме да му обещая веднага да ви отведа при него. После ще си побъбрим на воля.

Жан влезе в будоар, доста отдалечен от салоните на къщата. Тъмночервено копринено кадифе покриваше стените на малкото помещение, два удобни дивана канеха посетителите да поседнат – или по-скоро да полегнат. "Най-подходящото място за среща с Ришельо", каза си с насмешка тя.

При влизането ѝ херцогът се изправи учтиво. По изключение лицето му беше напълно сериозно.

– Маркизо, за мен е чест.

– Мосю.

Той ѝ подаде дебела папка.

– Мисля, че намерих, каквото търсехте.

Жан отвори папката и прелисти няколко гъсто изписани страници.

– Доколкото разбирам, това е доклад за състоянието на флота.

Ришельо кимна.

– Да, и в него подробно е описано колко небрежно и опасно е било управлението на граф Дьо Морпа. Източноиндийската компания е изгубила няколко кораба – паднали са в лапите на англичаните, а е можело да се спасят, ако капитаните им са били информирани навреме за опасностите на маршрута. Освен това мосю Морпа е занемарил строежа на нови военни кораби, а това е подсъдно.

Жан загуби дар слово. Получила бе много повече, отколкото очакваше.

Ришельо се поклони.

– Предоставям на вас, мадам, да измислите как е най-добре да доведем тези престъпления до знанието на краля.

– Кралят ще ви бъде много благодарен за тези важни сведения, херцоже. Много повече от мен – увери го откровено Жан и затвори папката.

Граф Дьо Морпа слушаше подробните обяснения на граф Д'Аржансон само с едно ухо. Беше спал лошо. Стомахът отново му създаваше проблеми. Внезапната проява на добри отношения между маркизата и Ришельо никак не му харесваше. Един агент му бе съобщил, че двамата са разговаряли на празненството у Волтер. Той въздъхна недоволно и отпи глътка чай.

Ришельо и онази Помпадур – всъщност двамата си пасваха перфектно! Сводникът и метресата. Първият камерхер на краля му беше не по-малко омразен от маркизата. Не понасяше начина, по който Ришельо се пъчеше с приятелството на Негово Величество, гадеше му се от проклетото му високомерие. Крайно време беше кралят да възнагради услугите му с титлата херцог – така Ришельо вече нямаше да има по-висок ранг от него.

– Съгласен ли сте с мен?

Въпросът на Д'Аржансон го изтръгна от неприятните мисли. Морпа нямаше понятие за какво се говори, но за всеки случай кимна.

– Да, разбира се... разбира се...

– Добре. – Д'Аржансон си записа нещо и Морпа се постара отново да се съсредоточи върху обсъждането.

– В мирно време бюджетът ще бъде значително съкратен, но имайки предвид, че в колониите рано или късно отново ще се стигне до сблъсък с англичаните... – продължи поучително Д'Аржансон.

В този момент от преддверието се чуха гласове. Вратата се отвори.

– Мадам, министърът е на заседание, сега не можете да... – извика отчаяно секретарят на Морпа.

– Няма да се забавя много – отговори му добре познат женски глас.

Маркизата! Тази жена се превръщаше в кошмар.

Жан влезе в кабинета с високо вдигната глава и папка под мишница. Следваше я графиня Д'Естрад, вечната ѝ сянка. В първия момент Морпа не повярва на очите си.

Жан улови слисания поглед на министъра и се усмихна доволно. Спря пред масата, около която седяха Морпа и Д'Аржансон, кимна учтиво на графа и се обърна към домакина:

– Мосю Дьо Морпа, не искам да говорят зад гърба ми, че викам министрите на краля в покоите си, затова идвам при вас. Според мен е справедливо и вие да получите доклада, който днес ще бъде връчен на краля.

Морпа явно не разбра за какво става дума. Жан му връчи папката и той я отвори.

– Доклад за състоянието на флота?

Жан забеляза несигурните светлинки в очите му. Морпа прелисти набързо страниците, прочете по нещо тук-там, после с презрителен жест тръсна папката на масата.

– Смешно! Знаете ли защо строежът на нови кораби бе занемарен? Защото парите за корабостроене отидоха в други ръце, мадам.

– Навярно е по-точно да се каже, че са потекли по други канали. – Жан изобщо не се стараеше да скрие сарказма в гласа си.

– Точно така, мадам – потвърди графът, ставайки все по-дързък. – Например във вашия театър. Цял Париж говори как вие пилеете парите на краля.

– Което дължа главно на авторите на онези подли памфлети – Жан опря ръце на кръста си и го погледна предизвикателно. – Впрочем, мосю Морпа, открихте ли най-сетне кои са те?

Той ѝ хвърли надменен поглед.

– Щом узная, ще съобщя на краля, мадам. А сега ви моля да ни извините.

"Явно е овладял тревогата си", прецени Жан. Погледът ѝ остана все така студен.

– Вие не изпитвате никакво уважение към метресите на краля, графе.

Морпа, който отново се бе навел над документите, вдигна глава.

– Напротив, мадам... – гласът му преливаше от презрение – Винаги съм се отнасял към тях, както заслужават, все едно към кое съсловие принадлежат.

Графиня Д'Естрад шумно пое въздух, граф Д'Аржансон погледна министъра с неподправен ужас.

Жан беше готова да го зашлеви. Най-сетне Морпа показваше истинското си лице. Всичко, което бе изстрадала заради този човек през последните месеци, избликна на повърхността – обидите, страхът, безсилният гняв, болката от загубата на детето. Тя извади от джоба си желязното острие и го тикна пред лицето му.

– А вие винаги сте подценявали кралските метреси, мосю – и продължавате да го правите!

Морпа потрепери.

Жан прибра острието, завъртя се рязко и излезе от салона като генерал след обявяване на война. Носилката я чакаше в коридора.

Луи прочете доклада до края и започна отначало. Страница по страница, дума по дума.

– Тук са повдигнати тежки обвинения срещу министъра. Нашата флота е в много лошо състояние и поради това са загинали много хора.

Въпреки това не изглеждаше напълно убеден. Жан прочете в очите му въпрос. Очевидно се налагаше отново да му обясни защо толкова държи Морпа да изчезне от Двора. Така да бъде.

– Сир, когато ме направихте това, което съм днес – започна смело тя, – ми казахте, че обичате честността ми. Затова сега ще бъда честна докрай. Мосю Дьо Морпа ме унижаваше и обиждаше, и то не само публично и пряко, което е достатъчно позорно, а и чрез анонимни стихове, писма и непрестанни опити да настрои народа на Париж срещу мен. – Жан се стараеше да говори с неутрален тон, ала вълнението заплашваше да я надвие. – Убедена съм, че именно той ми е изпратил фиолата, която избухна. Този човек се погрижи да падна от коня... и да изгубя нашето дете.

Гласът ѝ пресекна.

Луи загуби дар слово. Жан направи крачка напред, положи металното острие върху масата и отново отстъпи назад.

– Моля ви за прошка, сир, че говоря така грубо, но аз винаги ще мразя граф Дьо Морпа и няма да се чувствам в безопасност, докато той е в Двора. Знам, би било ужасно министърът да изпадне в немилост заради личните чувства на вашата метреса, затова се постарах да ви предоставя доказателства за неговата обективна вина – свидетелства, че той е лош, безотговорен министър и няма да липсва във вашето правителство – заключи тя и сама се учуди с каква студенина и твърдост говори. Такава обаче беше истината. Или Морпа, или тя – един от двамата трябваше да си отиде.

В галерията с огледалата цареше вълнение. Още от рано сутринта събраните там придворни си шепнеха възбудено и се опитваха да разберат какво точно се е случило. Правеха се невъзможни предположения, разказваха се недостоверни истории. Най-абсурдното твърдение, стигнало до ушите на херцог Дьо Ришельо, беше, че кралят е обявил намерението си да изгони маркиза Дьо Помпадур от Двора, затова тя отишла при Морпа и му направила сцена.

Херцогът се усмихна потайно. Вчера маркизата бе връчила доклада му на краля и той беше готов да се обзаложи на пръстена на прачичо си, че не нейните, а дните на Морпа в двора са преброени. Министърът на флота разговаряше с граф Д'Аржансон и братовчед си, кардинал Дьо Ларошфуко. Движеше се припряно, изглеждаше необичайно нервен – сякаш предусещаше, че в този момент се решава съдбата му.

Ришельо реши да се порадва на нещастието му.

– Добро утро, господа – поздрави той малката група.

Тримата отговориха учтиво на поздрава и херцогът се обърна с лицемерна усмивка към Морпа:

– Доколкото разбрах, вчера сте имали необичайна следобедна визита, графе.

Министърът го погледна раздразнено.

– Да, маркизата. – Хората наоколо замлъкнаха смутено и това явно го вбеси. – Очаквайте посещението на маркизата в покоите ми да ѝ донесе нещастие. Много добре си спомням как някога ме посети мадам Дьо Майи и само след два дни отиде в историята. След нея дойде херцогиня Дьо Шатору, която според слуховете съм бил отровил...

– Млъкнете, братовчеде! – изсъска предупредително кардиналът.

Ала Морпа се изсмя шумно и фалшиво. Очите му светеха трескаво.

– Точно така, аз нося нещастие на всички кралски метреси – заключи дрезгаво той.

Очевидно не забелязваше ужасените погледи на придворните и старанията им да се отдръпнат от него. "Ако не беше толкова отвратителен, сигурно щях да го съжаля", каза си Ришельо с насмешка към себе си.

Жан седеше на нисък стол до писалището на краля. Приказките на министъра в галерията с огледалата се разпространиха като огън във "Версай" и много бързо стигнаха до ушите на монарха. Луи незабавно повика в кабинета си херцог Дьо Ришельо и граф Д'Аржансон.

– Моля да повторите думите на граф Дьо Морпа, казани тази сутрин във ваше присъствие, мосю Д'Аржансон – нареди строго Луи.

Жан не помръдваше. Отдавна знаеше, че високомерният Морпа сам ще си нанесе решаващия удар, който ще го прати в гроба. Министърът вече беше част от миналото.

Ужасно смутен, Д'Аржансон повтори дума по дума непредпазливите изказвания на Морпа. "... херцогиня Дьо Шатору, която според слуховете съм бил отровил... аз нося нещастие на всички кралски метреси."

Лицето на краля остана безизразно.

– Потвърждавате ли чутото, мосю Дьо Ришельо?

– Да, сир. Със съжаление трябва да призная, че граф Дьо Морпа употреби точно тези думи.

– Благодаря ви, господа. Може да се оттеглите.

Двамата мъже се поклониха и излязоха от кабинета.