Мадам дьо Помпадур

5.

Възбудената гълчава в препълнената заседателна зала на Парламента в Ил дьо ла Сите[5] изведнъж замлъкна. Магистратите, чиито червени роби изпъкваха сред навалицата като ярки петна, престанаха да си говорят и се загледаха напред с напрегнати лица. Утихна даже трибуната за зрителите, където нямаше нито едно свободно място, и в залата стана толкова тихо, че би се чуло даже игла да падне на пода. На подиума се качи председателят на Парламента.

С огромно внимание присъстващите в залата проследиха как внушителният господин разгъна кралския бюлетин, подпечатан с Бурбонската лилия.

Пари дьо Монмартел, заел една от страничните ложи заедно с брат си Пари Дюверни и граф Дьо Сакс, затаи дъх. Обикновено в сградата на Парламента се говореше по юридически въпроси – там беше седалището на Върховния съд и на камарите. Ала достопочтената сграда беше и мястото, където се четяха кралските прокламации. Днешната представляваше особен интерес за братя Пари.

Дали ще се потвърди слухът, от няколко дни обикалящ Двора, за да стигне до тях? От ранна утрин очакваха вестта, която можеше да промени съдбините на Европа.

– Господа... – дълбокият глас на председателя прекъсна напрегнатата тишина в залата. Възрастният мъж обходи присъстващите с поглед и обяви: – Негово Величество Луи XV ни известява, че пруският крал Фридрих II не признава претенциите на Мария Терезия към австрийския трон, затова преди пет дни, на 16 декември 1740 г., пруската армия е нахлула в Силезия. Това означава, че започва война с Австрия!

Изненаданите викове на хората в залата заглушиха последните думи. Някои от присъстващите наскачаха възбудено.

– Невероятно!

– Но това е против правото и морала!

– И какво от това? Хабсбургите постъпиха по същия начин!

Пари дьо Монмартел и придружителите му с мъка си пробиха път през възбудената тълпа от парламентаристи, магистрати и стотици зрители.

– Значи е вярно. Фридрих II се е осмелил да поведе война – подхвана невярващо Пари Дюверни, когато най-сетне стигнаха до коридора и навалицата се разреди.

Пари дьо Монмартел изпъна жакета си и кимна замислено.

През октомври бе починал австрийският император Карл VI. Старият Хабсбург не остави син и си отиде с илюзията, че договорите за Прагматичната санкция[6] и свързаните с тях отстъпки към князете и кралските домове в съседните страни ще са достатъчни да узаконят дъщеря му Мария Терезия като наследница на трона. Ала след кончината му мерките и договорите загубиха силата си. Европейските сили се изкушиха от възможността да си присвоят различни части от отслабената Австрийска империя. Не само курфюрстите[7] на Бавария и Саксония, а и кралете на Сардиния и Испания предявиха претенции към наследството на австрийския император.

С оглед на старата вражда с Австрия и роднинството с испанския кралски дом Франция наблюдаваше случващото се със смесени чувства. Никой обаче не очакваше тъкмо малката Прусия първа да пристъпи към дела и да постави Европа пред свършен факт.

Пари дьо Монмартел се обърна към граф Дьо Сакс – широкоплещест мъж с яркосини очи. Роден в Саксония, незаконен син на Август Силния, той беше известен като отличен военен стратег, поставил се в услуга на френската армия, както и като любител на красивите жени.

– А вие как преценявате положението, графе? Франция ще бъде въвлечена в споровете за австрийското наследство, нали?

Морис дьо Сакс кимна.

– Да, мисля, че трябва да очакваме именно това. Само въпрос на време е Англия да сключи съюз с Австрия и тогава Франция вече няма да стои настрана. Ще се наложи да подкрепим Прусия и немските курфюрсти – отговори той с обичайната си откровеност.

– Е, докато вие сте в армията, няма от какво да се тревожим – подхвърли Пари Дюверни. Двамата братя от години поддържаха тесни връзки с граф Дьо Сакс, човек твърде важен за сделките им. Войната щеше да е от полза и за тримата.

Само за няколко часа новината за нахлуването на Прусия в Австрия се разпространи из целия град. Даже вечерта в операта не се говореше за нищо друго.

– Пруският крал е избрал най-благоприятния момент – изкоментира Льо Норман дьо Турнем, когато станаха от местата си след представлението.

Двамата с Луиз Поасон гостуваха в ложата на братята Пари. На сцената Желиот тъкмо бе свалил от лицето си бялата маска на Дардан и се кланяше под бурните овации на публиката.

– Моментът наистина е благоприятен – подкрепи го Пари дьо Монмартел. – финансите на Австрия са в плачевно състояние, армията е разбита. – Обърна се към Луиз и я дари с мека усмивка. – Как сте днес, скъпа моя? Изглеждате красива както винаги.

Мадам Поасон се усмихна зарадвано, макар да знаеше, че придворният банкер лъже. От известно време се чувстваше неразположена и ѝ личеше колко е слаба и немощна. Тя се наведе и потърси с поглед Жан и Абел, заели места на първи балкон. Двамата продължаваха да ръкопляскат въодушевено.

Жан, облечена в прекрасна рокля с цвят на шампанско, се обърна към брат си със святкащи очи.

– Желиот е велик!

Абел кимна.

– Има божествен глас.

Двамата поздравиха няколко познати. В близката ложа мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен разговаряха приглушено.

Жан поздрави учтиво, но сдържано. Не бе забравила обидните думи, които двете изрекоха по неин адрес, макар оттогава да бяха минали четири години. Те останаха в паметта ѝ като мъничък бодил, който не се вижда, но през цялото време се усеща. Върху произхода ѝ тежеше петно и тя не бе в състояние да го изчисти.

Междувременно баща ѝ се бе завърнал във Франция, ала положението не се подобряваше. Той живееше отделно от семейството си, а Луиз и двете деца продължаваха да обитават двореца на Шарл льо Норман дьо Турнем.

Странно беше да го види отново след толкова много години. Откак се помнеше, тя усещаше липсата му и копнееше той да се върне при тях и пак да заживеят както преди. Ала когато застана пред децата си, той се оказа чужд човек. Беше отсъствал почти десет години и Жан не можа да го познае. С времето образът му се беше размил в съзнанието ѝ.

Тя не знаеше какво да му каже. Усмихна се плахо и го целуна по бузата. Той я заключи в силните си ръце и я притисна до гърдите си.

– Колко хубава си станала, моя малка Ренет!

"Ренет, моя малка кралице" – така я наричаше в детските ѝ години, а тя бе забравила.

Очите му се напълниха със сълзи и Жан се почувства зле, защото искаше и тя да изпитва радост от новата им среща. Вместо това обаче умът ѝ отчиташе всички разлики между баща ѝ и мосю Льо Норман дьо Турнем, Франсоа Поасон носеше жакет от просто кафяво платно, косите му не бяха напудрени, а по едрите му червени ръце се виждаха резки и мазоли.

– След още няколко срещи ще бъде отново както някога – опита се да я утеши майка ѝ, докато тримата се прибираха вкъщи с каретата. Очевидно бе разбрала какво става в сърцето на момичето.

Жан кимна безмълвно. Двамата с Абел посещаваха баща си редовно и се стараеха да изградят връзка с него. Разказваха му за уроците си, за книгите, които четяха, за театъра и операта, но той явно не се интересуваше от тези неща.

– Много се радвам, че се учите добре. – Само това казваше. Отчуждението си оставаше.

За Абел посещенията при баща им не бяха нищо повече от изпълнение на синовен дълг, Жан обаче копнееше да изпитва други чувства. Освен това ѝ беше неприятно, че хората говорят зад гърба им за необичайните им семейни отношения. Четеше в очите им какво мислят за нея и страдаше.

– Мадмоазел и мосю Поасон. – Гласът на мосю Лавиер я изтръгна от нерадостните мисли. – Великолепно представление, нали? – Младежът направи поклон към придружителя си. – Ще позволите ли да ви представя граф Дьо Брион? Ротмистър и капитан на кралските конюшни във "Версай". Мадмоазел Поасон и брат ѝ мосю Поасон.

Графът се наведе над ръката на Жан.

– За мен е чест. Мосю Лавиер наистина не е преувеличил, като ми разказваше за вас.

Неприкритото възхищение в очите му извика усмивка на устните ѝ.

Пари Дюверни наблюдаваше сцената с монокъла си.

– Станала е възхитителна млада дама.

Другите двама мъже се наведоха към първия балкон, където около питомката им се бе образувал кръг от млади мъже, надяващи се да поговорят с нея. Пари дьо Монмартел кимна замислено. Жан наистина беше прелестна. Скоро щеше да навърши деветнайсет години. Той се поздрави за добрия си усет – още отрано откри потенциала на момичето и посъветва генералния откупчик на данъците да ѝ даде добро образование. Направи го не само защото търсеше полза за себе си, а и защото се чувстваше задължен към Франсоа Поасон – бащата на момичето бе работил за него като доставчик на храни и братята също носеха вина за принудителното му бягство в Германия.

Пари дьо Монмартел вярваше в силата на връзките и мрежите от познати. Той и братята му бяха изградили своята финансова империя, като оказваха услуги на подходящи хора в подходящ момент и по този начин ги превръщаха в длъжници. Някои го окачествяваха като чист шантаж, но той гледаше на своите доверени лица по-скоро като на широко разклонено семейство, чиито членове си помагат взаимно.

Възхитен, той проследи как Жан умело размаха ветрилото си и каза нещо, което предизвика буря от смях сред обожателите ѝ.

Вече беше убеден, че един ден момичето ще им е много полезно. Нищо не би могло да ги доближи до заветната цел повече от една красива жена – през годините Пари дьо Монмартел беше овладял този урок до съвършенство. Необходимо беше обаче тази жена да е интелигентна и да знае как да използва оръжията си. А Жан явно притежаваше нужните качества. За разлика от майка си тя бе надарена не само с красота, а и с талант, и с дух.

– Да, момичето се развива много по-добре, отколкото се надявахме – кимна придворният банкер.

Льо Норман дьо Турнем прие думите им с гордостта на собственик.

– Тя е мечтата на всеки граф или херцог – заключи тихо той, сякаш бе прочел мислите на Пари дьо Монмартел.

Братя Пари със задоволство установиха, че не единствено те в залата наблюдават Жан. В една от ложите, запазени за придворните, седеше старият херцог Д'Амбоаз с оперен бинокъл в ръка. Пари дьо Монмартел го поздрави почтително. Старецът, известен с ненаситния си апетит към млади момичета, често прибягваше до финансовите им услуги. И сега ги поздрави с учтиво кимване.

Льо Норман дьо Турнем е прав, каза си придворният банкер. Ако момичето си вземе подходящ любовник, ще разпрострем влиянието си върху Двора. Обърна се към братята си:

– Смятам, че е време да се погрижим за... как да се изразя... подходяща изходна позиция за момичето.

Генералният откупчик на данъците го погледна с многозначителна усмивка.

– Знаете ли, господа, аз вече размишлявах по този въпрос.

През прозорците нахлуваха ярки слънчеви лъчи и обливаха помещението с топла, приятна светлина, сякаш ѝ се подиграваха.

Жан се взираше упорито в дългите завеси, по които невинно танцуваха бели точици, и се стараеше да прогони сълзите от очите си.

– Никога! – извика възмутено тя, скочи от стола и избяга от салона. Затръшна вратата зад гърба си и Луиз Поасон и Льо Норман дьо Турнем се стреснаха от шума.

Луиз Поасон се изправи бързо.

– Прощавай, тя не знае какво говори – После се втурна да догони дъщеря си, питайки се къде е грешила през всичките тези години във възпитанието ѝ, за да се стигне до днешната неловка сцена.

Намери Жан в стаята ѝ.

– Как смееш да се държиш по този начин? – възмутено попита Луиз Поасон.

Жан се обърна като ужилена. По бузите ѝ се стичаха сълзи.

– Няма да се омъжа за него – процеди през зъби тя.

– Ще го направиш, разбира се. Би трябвало да си безкрайно щастлива и благодарна, че получи такова добро предложение.

– Той е непохватен и необразован! – извика вбесено Жан.

– Ти ще станеш негова жена!

– Никога!

Жан избухна в плач.

– Жан!

Момичето подскочи уплашено от острия тон на майка си.

– Остави ме аз да поговоря с нея – обади се откъм вратата мосю Льо Норман дьо Турнем, влязъл безшумно в стаята. – Остави ни сами – помоли той и успокоително помилва ръката на Луиз.

После я отведе до вратата и тихо затвори след нея. Обърна се към Жан, която трескаво се опитваше да избърше сълзите си.

– Чуй ме, скъпа. Ти си ми като дъщеря...

– Злите езици твърдят, че наистина съм – прекъсна го студено тя.

Той пренебрегна грубата забележка. Лицето му остана непроницаемо.

– Племенникът ми Шарл е мило, добро момче. Е, не е особено интелигентен, но ще бъде добър съпруг. Аз ще се погрижа за това – обеща тихо той. Приближи се до нея, извади от джоба си кърпичка и попи сълзите от бузите ѝ, продължавайки да говори: – Бракът с Шарл ще ти осигури място в обществото. Място, което иначе никога не би могла да заемеш. Ти си достатъчно интелигентна, за да го разбереш. Виж... – той сложи ръка на рамото ѝ. – Аз нямам наследници. Ти и Шарл ще наследите цялото ми богатство. Освен това ще споделяме градския палат и имението "Етиол", а след време Шарл ще заеме мястото ми като генерален данъчен откупчик.

Жан го гледаше с каменно лице.

– Искам да помислиш добре какви други възможности имаш. Навярно ще ти помогна, като те посъветвам да си представиш как живее майка ти – добави тихо мосю Льо Норман дьо Турнем и излезе от стаята.

Жан беше достатъчно честна пред себе си, за да признае, че бракът ще ѝ осигури примамливи възможности: градска къща, имение, слуги, собствена карета. Ще е финансово независима, ще има статут на почтена омъжена жена, а щом стане мадам Д'Етиол, ще носи не особено значителна, но поне малка благородническа титла. Ще си живее добре и дори ще осъществи мечтата си да има собствен салон, където ще се дават представления за избрана публика. Но всичкото това означаваше да приеме за съпруг Шарл льо Норман!

Да прекара остатъка от живота си с този дебел, винаги мрачен мъж, лишен от дух и очарование? Да спи всяка нощ в леглото му? Спомняше си месестата му ръка и отпуснатите контури на лицето и не смееше да помисли за другото. Не, в никакъв случай не би могла да се омъжи за него!

Майка ѝ очевидно разбираше какво става в сърцето ѝ. Един ден ѝ донесе в стаята чаша шоколад с канела и започна да я убеждава с добро.

– Виж, скъпа, разбирам, че не го намираш за привлекателен, но никой не казва, че той трябва да остане единственият мъж в живота ти. Ако искаш да се забавляваш, ще си вземеш любовник. Шарл никога няма да узнае и...

Жан се задави с шоколада и се обърна слисано към майка си. Луиз Поасон я потупа успокоително по гърба.

– Вероятно трябваше да поговоря с теб за тези неща много по-рано – усмихна се тя и помилва дъщеря си по бузата. Жан премълча.

Въпреки всичко тя продължи да отказва женитбата. Накрая, напълно неочаквано, в дома на Льо Норман дьо Турнем се появи баща ѝ. Носеше най-хубавия си, макар и отдавна излязъл от мода жакет, бяла риза и брокатена жилетка. Влезе с тежки стъпки в стаята на Жан и застана пред дъщеря си.

Тя скочи уплашено. Нали се бяха уговорили те да го посещават, а не той тях? Никога досега не беше идвал при нея.

– Вие тук, папа?

– Да, аз – отвърна хладно той.

Светлото, облепено с копринени тапети помещение говореше за живота ѝ повече от разказите ѝ. Елегантните мебели, книгите и нотите, оставени върху красива салонна масичка, разпрострените върху креслото платове, от които тя трябваше да избере новата си рокля... и портрета, нарисуван от Буше за последния ѝ рожден ден. Франсоа Поасон си спомни, че тя му бе споменала за художника и молбата му да я нарисува.

Бащата тръсна глава, за да се освободи от тези мисли, и се обърна енергично към разбунтуваната си дъщеря:

– Мосю Льо Норман дьо Турнем и майка ти ме уведомиха, че отказваш да приемеш предложението на племенника му Шарл. Как смееш да им се противопоставяш? След всичко, което този човек направи за теб! Как смееше да проявяваш непослушание и липса на уважение?

В гласа му имаше толкова строгост и заплаха, че Жан се почувства като малко момиче и наведе глава към пода.

– Не искам да съм неблагодарна, но не мога да се омъжа за Шарл – отвърна тихо тя.

Франсоа Поасон направи няколко крачки из помещението, спря и втренчи поглед в тила на дъщеря си.

– През всичките тези години в Германия бях благодарен, че мосю Льо Норман дьо Турнем е приел теб и Абел в дома си и полага големи грижи за вас. А сега ми заявяваш, че племенникът му – млад мъж, много по-високо от теб в обществената йерархия, – не бил подходяща партия за теб? Как смееш да ми причиняваш това? И на майка си?

Жан вдигна глава. Баща ѝ стоеше пред нея леко приведен. Кожата на бузите му беше напукана. Тясната жилетка подчертаваше пълния корем. Изведнъж тя осъзна, че баща ѝ е безкрайно уморен, изтощен до смърт. Годините в изгнание бяха белязали и лицето, и духа му. През всичките тези години тя беше копняла да го види отново, а сега не успяваше да възстанови силната им стара връзка. Той се движеше и говореше с маниерите на дребен буржоа. Не можеше да си го представи в салон като този на мадам Дьо Тенсен. Обичаше го, но съзнаваше, че живее в свят, различен от неговия. Стана ѝ ясно, че с бягството си баща ѝ е изгубил много повече от доброто си име.

– Като твой баща ти казвам да приемеш предложението - нареди той с цялата строгост, на която беше способен. – Разбра ли ме?

Жан стоеше и го гледаше. Все още имаше сили да се противопоставя на майка си и на мосю Льо Норман дьо Турнем, ала сърцето не ѝ позволяваше да прекърши волята на баща си – не и след всичко, което той беше изгубил и изстрадал. Дължеше му послушание.

Жан преглътна хълцането, напиращо в гърлото ѝ, и кимна, скована като марионетка.

– Щом така желаете, папа, ще приема предложението – рече тихо тя.