Мадам дьо Помпадур

57.

Франсоа Буше кимна въодушевено.

– Прекрасно, маркизо – рече той и отново потопи четката в боята, за да нанесе няколко бързи щриха върху скицата, която изготвяше за бъдещия портрет с маслени бои.

Ръката ѝ вече бе изтръпнала, но Жан притежаваше дисциплина и успя да запази меката усмивка върху лицето си. Седеше в грациозна поза, горната част на тялото леко изпъната назад, стъпалата кръстосани, а в ръце държеше разтворена книга. Позата ѝ изглеждаше напълно естествена в удобния тапициран стол – сякаш някой я е изненадал, докато чете. Ала привидно лекото и спокойното винаги е свързано с напрежение и усилия.

След малко художникът ѝ направи знак, че е време за кратка почивка, и тя въздъхна облекчено. Стана и с лека стъпка се отправи към току-що влезлия в салона дребен мъж в тъмен, избродиран със злато жакет.

– Много се радвам да ви видя, бароне. Как сте днес?

– Много ви благодаря, маркизо, чувствам се отлично – отговори барон Дьо Монтескьо и се поклони. Откритото му лице с подчертано голям аристократичен нос светна.

Жан познаваше писателя от парижките салони. Бе прочела с възхищение неговите "Персийски писма", а по-късно прочете тайно и оспорваната, забранена от цензурата книга "За духа на законите", в която баронът развиваше теорията си за държавата.

– Загрижен съм за Енциклопедията. През последните години вложихме в нея толкова много работа и усилия – допълни Монтескьо. – Цензорите отказват да вдигнат забраната върху първите два тома.

Жан кимна.

– Знам, доктор Кесне ми разказа. Вижте, бароне, в момента клириците се стремят да забраняват практически всичко. Ако намеря удобен случай, ще се застъпя за вас пред Негово Величество, ала не обещавам нищо. Религиозната партия има силни позиции в двора. – Тя хвана барона подръка и двамата направиха няколко крачки из салона. – Кажете ми, знаете ли нещо за моя приятел Волтер, който ни напусна? Как се чувства в "Сансуси"?

Дълбоко покрусен от смъртта на спътницата си и след няколко освирквания на пиесите му от капризната парижка публика, поетът бе заминал за Прусия и се беше установил в двора на Фридрих II.

– Знам, че тайно копнее за Франция – Монтескьо се наведе към нея и очите му светнаха закачливо. – Ще ви издам една тайна, маркизо: нашият приятел е вбесен от скъперничеството на прусаците.

– Пада му се – отговори с добре изиграна строгост Жан. – Не биваше да напуска краля и всички нас.

Буше приключи със скиците и я помоли отново да заеме мястото си на стола.

– Надявам се да направя нещо за вас, бароне – рече тя и се сбогува с посетителя.

– Благодаря ви, маркизо. Знам колко високо цените свободата на духа.

Жан се настани на стола, но само след две минути главната камериерка съобщи за граф Дьо Сенвил.

За ужас на Буше, който тъкмо бе започнал да рисува, Жан скочи веднага.

– Но мадам! – извика отчаяно художникът.

– Графе!

Сенвил ѝ целуна ръка.

– Моите уважения, мадам.

Жан го хвана подръка и го поведе към другия край на салона.

– Вече се готвех да изпратя някого да ви доведе – започна укорително тя.

Графът се усмихна, но изглеждаше потиснат. По тайните канали на "Версай" кралят много скоро бе научил кой е показал писмото на Жан и оттогава го наказваше с явно незачитане.

– Какво ще кажете да ви назначат за посланик в Рим?

Графът явно не повярва в думите ѝ.

– Това е преголяма чест за мен, маркизо, но не допускам Негово Величество да предпочете недостойната ми личност за такава важна служба.

Жан стисна ръката му и се засмя.

– Това е моя грижа, графе.

Тя знаеше, че трябва само да изчака благоприятна възможност и да подскаже на краля какво да направи. Нескончаемите кавги между Парламента и клира измъчваха Луи и той беше постоянно в лошо настроение.

Следобед Жан отиде в работния кабинет на краля. Абел и архитект Габриел му показваха последните планове за площада в чест на краля и победите му в Париж. Луи ценеше високо Абел, който се интересуваше от строителството и пренебрегваше собствената си личност – качество, твърде рядко срещащо се във "Версай".

– Статуята на Ваше Величество ще бъде поставена тук, а по протежението на този канал ще засадим цветни лехи. – Грижливо поддържаната ръка на Абел описа дъга над чертежа.

Жан се усмихна на брат си, а кралят кимна доволно.

– Много добре. А донесохте ли плановете за преустройството на Кралското военно училище?

– Разбира се, сир. – Габриел разви руло хартия.

– Оставете ги тук. Утре ще ви съобщя какви промени желая да внеса.

– Разбира се, Ваше Величество.

Двамата мъже се оттеглиха с поклони и Жан пристъпи към краля.

– Видяхте ли вече скиците за статуята на Бушарон?

Кралят кимна с отсъстващ вид и я поведе към съседния салон. На масата ги очакваха закуски, красиво подредени в геометрични форми. Жан взе чиния със златен ръб и сложи в нея малко пастет от фазан с пресни маслини, добави гълъбови крилца с мед и грозде и поднесе чинията на краля.

Луи седна на канапето и ѝ посочи мястото до себе си.

– Пак мислите за ужасните пререкания между Парламента и клира, нали? – пошепна нежно тя.

Луи вдигна глава.

– Да. Днес магистратите осъдиха още двама свещеници. Този път не в Париж, но това още повече влошава положението. Не мога да допусна и провинциалните парламенти да тръгнат по пътя на парижкия. Ще ги предупредя за последен път и ще им дам да разберат какви ще са последствията от деянията им – заключи той и посегна без апетит към пастета.

Жан отпи глътка вино.

– Ако имат ум в главата си, магистратите ще се постараят да постигнат примирие. Това ще укрепи позицията им спрямо епископите – тя приглади полата си и се приближи още малко към Луи. – Кажете ми, сир, вярно ли е, че Енциклопедията е забранена окончателно?

Кралят рязко остави чинията си.

– Монсиньор Бойе ми даде да прочета няколко откъса и се принудих да призная колко е прав. Книги като Енциклопедията подкопават авторитета на монархията и Църквата. Те са безотговорни.

Жан не беше готова да се предаде толкова бързо.

– Аз пък си мислех, че Енциклопедията съдържа само умни и полезни идеи... – продължи невинно тя.

Кралят я изгледа недоверчиво.

– Достатъчно, мадам. Въпросът е решен. По-добре се дръжте настрана. Хората и без това коментират колко сте близка с онези свободомислещи еретици.

– Няма да сторя нищо, което да предизвика недоволството ви – обеща тихо тя. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере по тона му, че няма да постигне нищо. – Налага се обаче да ви занимая с още един въпрос. Както знаете, граф Дьо Сенвил би могъл да заеме вакантния посланически пост в Рим.

– Не желая да говоря за графа, мадам – прекъсна я строго Луи.

Жан се отдръпна малко от него.

– Простете, сир, но в случая съм принудена да настоя на своето. Става въпрос за честта ми.

Кралят я погледна неразбиращо.

– Вие отказвате да направите графа посланик само защото именно той ми даде информация за вашите обещания към мадам Дьо Шоазьол-Бопре, права ли съм?

– Информация ли? Графът е откраднал мое писмо. Това е проява на нелоялност.

Жан се изправи бавно.

– Значи вече съжалявате, че днес до вас седя пак аз, а не мадам Дьо Шоазьол-Бопре?

– Глупости!

– Тогава го назначете за посланик!

Между веждите на краля се вдълба бръчка.

– Иначе?

Луи скръсти ръце пред гърдите си. Сега не беше нейният любим, а кралят на Франция. Интимният момент бе отлетял. В такива случаи Жан обикновено отстъпваше, но днес отговори на погледа му с цялата си упоритост.

– Иначе ще напусна "Версай", защото вече не бих могла да гледам графа в очите.

Кралят я погледна смаяно и избухна в луд смях.

– За бога, мадам, вие сте единственият човек, който никога не отстъпва, науми ли си нещо– Явно не ви е страх от мен. Е, добре, ще изпълня желанието ви.

– Много ви благодаря, сир. Графът няма да ви разочарова – обеща тя и го дари с пламенен поглед, без да допусне да се забележи какво облекчение изпитваше.

Тъмните сенки под очите на граф Д'Аржансон ставаха все по-дълбоки. Постоянните болки го изтощаваха. Последният пристъп на подагра дойде изненадващо и продължи цяла седмица. Оттогава и ръцете, и краката го боляха адски. Ала душевната мъка беше по-силна от физическата болка. Как можа да се провали по този жалък начин! Беше твърдо убеден, че прелестите на графиня Дьо Шоазьол-Бопре ще омагьосат краля и той ще прогони маркиза Дьо Помпадур. Вместо това младата дама отиде в изгнание, а метресата на краля бе издигната в ранг на херцогиня!

Новата херцогиня се отнасяше към министъра любезно и отзивчиво, но Д'Аржансон не се мамеше за истинските ѝ чувства към него. Зад усмихнатата фасада очите ѝ оставаха студени. Тя знаеше, че той и графиня Д'Естрад са изковали плана за нова метреса на Луи, и този факт не му даваше покой.

След прогонването на племенницата ѝ графиня Д'Естрад дни наред не беше на себе си. Умираше от страх да не би маркизата да ѝ отмъсти за предателството. Д'Аржансон едва успя да я успокои. Властта на Помпадур не стигаше чак дотам.

Лакеят му помогна да си облече палтото и Д'Аржансон посегна към обкования със злато бастун, който в момента му служеше не като моден аксесоар, а като опора при ходене. Излезе в коридора и се запъти към стълбището, за да слезе в двора. Имаше покана за вечеря у кардинал Дьо Ларошфуко и каретата вече го очакваше.

Кой би помислил, че кралят ще отхвърли красива млада жена и ще задържи метресата, с която не спи повече от година?

– Имам чувството, че тази жена го е омагьосала – сподели той малко по-късно с кардинал Ларошфуко.

Компанията се бе разпръснала из просторния салон; двамата, застанали до прозореца, гледаха навън към осветения от факли парк.

– Нали знаете, монсиньор Бойе отдавна твърди, че маркизата е в съюз с Дявола. За разлика от него аз я намирам за много интелигентна. Затова е съумяла да направи краля душевно зависим от себе си – усмихна се хладно кардиналът. – Това е много по-опасно за безсмъртната душа на Негово Величество.

Графът се опря по-здраво на бастуна си и въздъхна.

– Трудно е да предприемем нещо срещу нея. Днес е по-могъща отвсякога.

Дьо Ларошфуко приглади червената си роба и кимна мрачно.

– Така е, мосю. Положението е непоносимо.

– А как е братовчед ви мосю Морпа?

– Зле – съжалително вдигна рамене кардиналът. – За деен човек като него няма нищо по-страшно от заточението.

– Предайте му поздрави – помоли Д'Аржансон. Студена тръпка пробяга по гърба му. Ами ако някой ден го сполети същата съдба?

Мек вятър полюляваше високата трева. Ездачите и каретите се спускаха бавно по склона. На отсрещния хълм се издигаше дворецът "Белвю". Кралят и Жан бяха поканили отбрана компания на неколкодневен излет. Жан бе изготвила точен план за всеки ден от пребиваването им в "Белвю". Предвиждаше лов и пикници, първата вечер щеше да даде театрално представление, после бал, а точно в полунощ – фойерверки с музика. Искаше Луи да си почине и да забрави ядовете от последните дни и седмици. Сблъсъкът с Парламента се бе изострил до крайност.

Кралят издаде категорична забрана магистратите да се занимават с изповедните билети и опрощаването на греховете на умиращите. Магистратите обаче отказаха да регистрират наредбата като постъпила в Парламента, което означаваше, че тя няма да влезе в сила. Сам по себе си този акт на неподчинение беше нетърпим, но магистратите проявиха още по-голямо безсрамие, като заплашиха да спрат работа, докато кралят не приеме възраженията им срещу изповедните билети.

И тогава чашата преля. Кралят заповяда да арестуват четирима магистрати и заплаши останалите със заточение. Кралските пратеници им връчиха заповед да напуснат Париж през следващите 24 часа и да се установят в определените им провинциални градове. Върховният съд на Парламента понечи да се възпротиви и членовете му също получиха заповед за заточение.

Ужасена от поведението на Парламента, Жан подкрепи суровите мерки на Луи.

– Само вашата твърдост и непоколебима строгост ще сломят тази безсрамна съпротива и ще вразумят господа магистратите, сир – каза му тя, но дълбоко в себе си се учудваше на късогледството на парламентаристите. Нима не виждаха, че с неподчинението си само укрепват позицията на клира?

Жан приближи коня си към белия жребец на Луи. Лицето на монарха оставаше безизразно, но тя усещаше съвсем ясно напрежението и болката му. Той знаеше много добре, че не е в състояние да държи Парламента далеч от Париж. За момента беше свикал заместваща камара, която да поеме съдебните дела.

Като я видя, Луи се усмихна.

– Прекрасен пролетен ден – отбеляза той и Жан разбра колко ѝ е благодарен, задето му е дала възможност да напусне "Версай" за няколко дни.

Дворецът "Белвю" се намираше сред веригата възвишения между Севр и Мьодон. Още отдалеч се виждаше яркоцветното море от местни и чужди растения. Луи намали темпото, за да се възхити на геометричните фигури, образувани от лехите с нарциси, зюмбюли и лалета в различни цветове.

– Зашеметяваща гледка.

– Харесва ли ви? – попита усмихната Жан.

Не беше лесно да се снабди с толкова много лалета. Макар и не така скъпи, както преди няколко години, те ѝ струваха доста пари.

Двамата влязоха в двора преди каретите. Един паж помогна на Жан да слезе от седлото и ѝ подаде слънчобран. Тя приглади тясното жакетче с дантелена яка, което бе облякла, и изчака конярите да отведат кобилата ѝ в конюшните. Дворът бързо се изпълни с хора. Придворните слизаха от каретите, лакей разтоварваха багажа, пажове тичаха насам-натам. Трийсетина души щяха да прекарат края на седмицата в "Белвю", ала със слугите и гвардейците се събираха почти двеста и всеки трябваше да получи подслон и храна.

Жан отвори чадърчето си и погледът ѝ падна върху млада жена, която тъкмо слизаше от каретата си. Кралят стоеше съвсем близо до нея и тя му се усмихна прелъстително. Жан се вцепени. Не познаваше дамата, но бързо се сети, че кралят бе прибавил към списъка братовчедката на херцог Дьо Дюра, наскоро представена в двора.

Новачката беше красива и в гърдите ѝ отново се надигна добре познатата ревност. "За бога, това никога няма да свърши!" – помисли си отчаяно тя и проследи как Луи подхвърли нещо на младата жена, а тя избухна в писклив смях.

Чувайки гласа на предполагаемата си съперница, Жан се отпусна. Не, явно се е заблудила. Тази жена не представляваше опасност за нея.

Вечерта представиха пиесата Le philosophe marie[27] от Детуш, после вечеряха и излязоха навън да гледат фойерверките. Малката компания слезе по алеята към брега на Сена. В далечината се виждаха светлините на Париж.

Майската вечер беше топла и приятна. Лакеи сервираха освежителни напитки. В няколкото опънати шатри бяха наредени кресла и канапета. На брега свиреше камерен оркестър. Луи прегърна Жан и двамата се отправиха към украсената тераса над реката.

– Вие сте невероятна, мадам. "Белвю" е прекрасен.

Поласкана, Жан се усмихна. Музикантите замлъкнаха и зачакаха началото на фойерверките. В този миг прозвуча крясък. Последваха го гневни гласове.

В първия момент Жан не разбра какво се случва. Огледа се смаяно и най-сетне забеляза, че на другия бряг на Сена се е събрала тълпа. Хората крещяха и размахваха юмруци към нея.

– Курво! Само пилееш парите на краля!

Думите отекнаха като гръм в главата ѝ. Жан изохка ужасено. Луи също се обърна. Лицето му не предвещаваше нищо добро. Даде знак на херцог Д'Айен, който повика гвардейците и те се метнаха на конете си.

– Уличнице! Пръскаш пари за празненства, а ние гладуваме! – разкрещяха се отново хората на отсрещния бряг.

В сцената имаше нещо призрачно. Придворните не смееха да помръднат.

Нещо прелетя във въздуха и плесна във водата недалеч от брега. Жан изпищя уплашено и се разтрепери цялата, въпреки че хората бяха далече и не можеха да я нападнат.

Лицето на Луи помрачня още повече. Някой заповяда на музикантите да продължат да свирят. Зазвуча гръмка музика. Гвардейците бързо прекосиха реката и всички видяха как недоволните се разбягаха по полето. Граф Д'Аржансон, застанал близо до Жан в компанията на графиня Д'Естрад, отпи глътка шампанско и се усмихна доволно. Какво по-добро можеше да се случи? Народът ясно показа на краля какво мисли за метресата му.

Кралят настоя вечерта да продължи според плана, ала настроението остана потиснато. Никой не хареса фойерверките, никой не пожела да танцува. Излетът беше провален.

Жан стоеше до прозореца в спалнята си и нещастно се взираше в нощта. Малко след като приключи с преустройството на "Белвю", на другия бряг също се бяха събрали недоволни хора, но тогава никой не посмя да я наругае както днес.

– Тези хора ме обвиняват в неща, които не са верни! – извика горчиво тя. Луи, излегнал се на канапето, стана и отиде при нея.

– Те са само няколко недоволни безделници. Ще бъдат наказани за безсрамието си – изрече спокойно той. Гвардейците бяха заловили двама-трима. Оказаха се скитници и наемни работници.

– Нищо лошо не съм им направила! – изплака отчаяно Жан. Луи внимателно я обърна към себе си.

– Не сте, разбира се. А и не дължите никому сметка. Водите живот, съответстващ на ранга ви и на мястото, което заемате до мен. Той ви е даден от Бога.

Кралят я целуна нежно и Жан се притисна до гърдите му. Нуждаеше се от него. Обичаше го с цялата сила на сърцето си. Целувката им стана страстна, но след малко Луи се освободи от ръцете ѝ и отстъпи крачка назад.

– Моля ви, останете при мен! – пошепна задъхано тя.

Кралят сложи пръст върху устните ѝ. Помилва я по бузата и се усмихна меланхолично.

– За съжаление не можем да променим нещата – рече той, целуна я по челото и се обърна към вратата. – Лека нощ, мадам.

Жан проследи излизането му с безсилно отчаяние.