Мадам дьо Помпадур

24.

Керван от карети, кралски екипажи и гвардейци на коне напредваше бавно по широката алея. На възвишението пред тях се издигаше великолепен светъл дворец. В сравнение с "Версай" или "Фонтенбло" "Шоази" изглеждаше съвсем малък, но още отдалеч се виждаше, че сградата и паркът са също толкова впечатляващи и сигурно са стрували много пари.

– Уведомете ротмистрите, че следобед ще излезем на лов.

Луи, в отлично настроение, се обърна към херцог Д'Айен, седнал срещу него и Жан редом с херцог Дьо Ришельо.

Жан се наведе през прозорчето. "Шоази"! Спомни си първата среща с краля в гората на Сенар. Ако тогава някой ѝ беше казал, че един ден ще дойде тук като негова официална метреса, никога нямаше да му повярва.

Луи помилва ръката ѝ.

– Давам кралство, за да разбера за какво мислите, мадам.

Жан наклони глава и очите ѝ светнаха предизвикателно.

– Кое по-точно – вашето или австрийското? А може би английското?

Луи избухна в смях. Пътуването мина много приятно. Даже Ришельо, който през цялото време се мръщеше, не успя да извади Жан от равновесие.

Кралят улови ръката ѝ и нежно целуна връхчетата на пръстите.

– Вие сте скъпа стока, мадам. Признавам, че заслужавате и трите кралства. Но поне ми дайте време да завладея последните две – завърши развеселено той.

Каретата спря. Цяла армия прислужници в кралски ливреи се втурна да помага на пажовете и лакеите да разтоварят сандъците и раклите. Кралят идваше тук само с неколцина доверени хора, но придружаващата го прислуга и гвардейците наброяваха поне стотина.

Луи разведе Жан из двореца. Беше купил "Шоази" едва преди няколко години и оттогава непрекъснато го преустройваше. Кралските покои и галерията на трапезарията бяха разширени, терасата с изглед към Сена вече беше много по-голяма, а главната сграда беше съвсем нова. Архитектът Габриел донесе плановете. Размахвайки въодушевено ръце, той описа на Жан какви промени предвижда: странично крило с апартаменти за гостите, театър, нова оранжерия, бани и конюшни.

– Хубавото на Шоази е, че за разлика от "Версай" и "Фонтенбло" тук няма почти нищо построено в стила на миналите столетия, с което да се съобразяваме при преустройството. Човек е свободен да даде воля на фантазията си – обясни Луи. Беше направил много промени във "Версай", но винаги внимаваше да запази стила и традицията на прадядо си Луи XIV, построил комплекса.

– И вие сте запален по архитектурата като приемния ми баща – отбеляза с усмивка Жан.

– Наистина ли? Някой ден трябва да ми го представите.

Двамата излязоха на терасата, от която се виждаше целият парк. Покрай реката беше издигнат бял зид. Тук Сена не беше мръсна като в Париж, а кристалносиня. На малкия кей бяха вързани венециански гондоли, а в средата на реката се плъзгаше корабче с платна.

– Възхитително място – прошепна Жан.

Луи кимна, застана зад нея и я обгърна с ръце. Тя се облегна на гърдите му и въздъхна доволно.

– Имам изненада за вас – кралят я обърна към себе си.

Прислужник в ливрея изнесе на терасата кошница, украсена с панделка на сини и златни ивици, избродирана с Бурбонски лилии. Прислужникът се поклони и остави кошницата на пода. Жан чу скимтене – от кошницата изскочиха две пухкави кученца с карамелен цвят на козината.

Ришельо, Д'Айен и граф Дьо Коани, застанали в другия край на терасата, се приближиха любопитно.

– Божичко, колко са хубави! – извика Жан и коленичи пред кошницата. Двете кученца се заклатиха на още несигурните си крачета към нея. На шиите им бяха вързани същите панделки в синьо и златно.

Жан се засмя и протегна ръце към тях. Кученцата заскачаха въодушевено и се опитаха да близнат лицето ѝ. После се сгушиха в скута ѝ и притихнаха.

– Е, мадам – обади се Луи, проследил сцената с нежна усмивка, – очевидно и кученцата веднага се поддадоха на чара ви... като мен.

Ришельо, Д'Айен и граф Дьо Коани си размениха многозначителни погледи.

Двамата прекараха в "Шоази" няколко романтични дни. Жан дишаше леко и почти забрави униженията в двора. С Луи се разхождаха из парка, ловуваха, излизаха с лодка, правеха си пикник и се любеха.

Жан беше благодарна на Луи, че е избрал тъкмо такава обстановка за първите дни, след като стана негова официална метреса. Той очевидно се стараеше да ѝ помага, докато тя свикне с новата си роля, и това я изпълни с любов към него.

Освен че се забавляваше и си почиваше, Луи отделяше по няколко часа на ден за държавните дела. Всеки ден от "Версай" специално пристигаха министри и членове на Държавния съвет, за да обсъждат текущата политика. Или Луи се затваряше в кабинета си, четеше документи и доклади от агенти и посланици.

Почти винаги след това кралят ставаше сериозен и замислен и всички присъстващи усещаха невидимата стена, която го разделяше от тях.

Жан бързо разбра, че тази негова характерна черта представлява дълбокото, същинското ядро на неговата личност.

– Размишлявате за войната, нали? – попита го тя един ден, докато се разхождаха само двамата покрай оранжерията, а той бе особено потиснат.

Луи кимна.

– Боите ли се от бъдещите сражения?

Той поклати глава.

– Не, по-скоро съм наясно, че Войната за австрийското наследство няма да се реши единствено със смелост и чест. Това ме потиска. Твърде много политически центрове, интереси и партии определят събитията.

– Ала равновесието в Европа не позволява на Франция да остане настрана от войната, нали? – попита Жан. Тя много отдавна следеше европейската политика и военните действия, а и слушаше внимателно разговорите на финансистите, посещаващи дома ѝ.

Луи я погледна учудено.

– Да, права сте! – Спря и улови ръката ѝ. – да не си разваляме хубавите дни с тази неприятна тема.

– Нищо не би могло да развали красотата на тези дни, прекарани във вашата компания – отговори тя, без да откъсва поглед от него.

Следобед ловната компания се разпръсна из гората. Кучетата бързо уловиха следи от дивеч и много скоро обзетите от ловна треска придворни препуснаха в галоп по горските пътеки. Листата на дърветата, обагрени в червено и златно, грееха под есенното слънце. Жан чу сигнал на ловен рог, пришпори коня си и прескочи паднало дърво. Копитата на едрия кафяв кон вдигнаха вихрушка от листа. Вятърът развя полите ѝ, тя стисна здраво юздите и продължи да препуска. Не обичаше особено лова – мразеше да убива животни, но свежият въздух, ездата и скоростта я опияняваха.

Ловният рог заглъхна и тя се постара да забави темпото. Искаше да чуе от коя посока идва кучешкият лай. В този миг забеляза, че конят ѝ куца с предния ляв крак. Спря веднага и скочи на земята. Жребецът изпръхтя.

– Няма нищо, моето момче – успокои го тя и го помилва по врата. Стисна здраво юздата и посегна към копитото на коня.

На пътеката се появи кралят, възседнал любимия си бял жребец. Веднага разбра какво се е случило и скочи от седлото, за да ѝ помогне.

– Дайте на мен!

Наведе се и с няколко умели движения махна от подковата острото камъче, причиняващо болка на жребеца.

– Благодаря ви, сир. Съжалявам, че изгубихте преднината си заради мен.

– Искам обезщетение – засмя се той. Очите му засвяткаха.

Жан се облегна на близкото дърво и му поднесе устните си.

Двамата се целунаха страстно и той я притисна към стъблото. Тя вдъхна с наслада тръпчивия му аромат, смесен с миризмата на влажната есенна шума, и дишането ѝ се ускори. Луи разкопча жакетчето ѝ и плъзна ръце към гърдите ѝ.

Луи продължи да я милва, но лаят на кучетата и ловните рогове изведнъж се засилиха. След минута се чу тропот, после пращене и от гъсталака изскочи грамаден елен, обзет от паника. Двамата се отдръпнаха стреснато и еленът профуча само на метър от тях.

Луи се засмя и се отдели от Жан.

– Простете, мадам, но този елен ме предизвика и трябва да го накажа.

Без да се бави, кралят възседна коня си, прати на Жан въздушна целувка и се впусна да преследва елена. Тя се засмя, махна му за довиждане и започна да закопчава жакетчето си. По едно време си даде сметка, че някой я гледа, и се обърна стреснато.

Между дърветата видя самотен ездач. Херцог Дьо Ришельо! Жан нямаше представа откога стои там и я наблюдава. Усети как се изчервява и се ядоса на смущението си. Мъжът се поклони подигравателно.

– Маркизо.

– Херцоже. – Жан го погледна ледено.

Той очевидно се забавляваше.

– Ако позволите да отбележа, маркизо, признавам, че досега съм ви подценявал във всяко отношение.

Ришельо се изсмя тихо, кимна и препусна през гъсталака след краля.

Жан изпита желание да хвърли нещо по него и едва се овладя. Май започваше да го мрази. Надменността му беше повече от непоносима. Все по-трудно ѝ ставаше да се владее в негово присъствие. За нещастие кралят го ценеше твърде много и не би го отдалечил от себе си. Тя въздъхна примирено, помилва коня, възседна го и продължи бавно по пътеката.

На известно разстояние се чуваше възбуденият лай на кучетата. Ловните рогове промениха сигналите. Очевидно еленът бе обкръжен.

Жан стигна последна до полянката, където се бе събрала ловната компания. Десетки пажове, ротимистри и придворни тичаха насам-натам. Лакеите вече издигаха палатки и приготвяха масите за обяд.

Един паж дотича и ѝ помогна да слезе от коня. Жан огледа с интерес пъстрата бъркотия от хора, коне и кучета. Точно срещу нея стояха дофинът и двете му сестри – принцесите Анриета и Аделаида. Жан направи грациозен реверанс.

Тримата я измериха с хладни погледи и безмълвно ѝ обърнаха гръб.

Жан се изчерви до корените на косата. Придворните, застанали наблизо, я зяпаха нахално, а граф Дьо Морпа и принц Конти се усмихнаха злобно.