Мадам дьо Помпадур

19.

Малката се затича към нея на още несигурните си крачета и захълца от радост. Огромните сини очи огряха сърцевидното личице. Жан коленичи на пода и щастливо протегна ръце към дъщеря си. Момиченцето се хвърли в прегръдката ѝ и тя притисна малката Александрин до гърдите си. Целуна я нежно и помилва светлорусата косица.

– Отлично се справяш, миличка, браво на теб! – похвали я и момиченцето се сгуши в нея.

– Възхитително дете – отбеляза с усмивка Абел, който се бе разположил на дивана и четеше.

– Прав си – съгласи се с майчинска гордост Жан, вдигна дъщеря си и я завъртя в кръг. След като изтанцува сложна фигура с Александрин на ръце, спря задъхана. – Време е да поспиш малко, скъпа. После отново ще си играем. – Целуна Александрин по нослето и я предаде в ръцете на бавачката, застанала вече на прага.

Жан изчака бавачката да излезе и се обърна към брат си със сериозно изражение. Направи няколко крачки и застана до прозореца. Небето навън беше сиво, отрупано с ниско надвиснали облаци. Бяха минали почти два месеца след завръщането ѝ в "Етиол". През първите седмици често получаваше писма от Луи, но от почти месец не беше дошло нито едно. Дните минаваха и страхът ѝ растеше. Сигурно желанието му да я повика отново в Двора се бе изпарило. Сигурно е срещнал друга...

Абел забеляза измъченото ѝ изражение.

– Не се притеснявай излишно, скъпа. Виновни са куриерите. Трудно се минава през области, където се водят военни действия.

– Минаха повече от три седмици, откакто не съм получавала писмо!

Абел остави книгата и я изгледа развеселено.

– Какво ти става, сестричке? Нима си влюбена?

Жан се обърна рязко към него. Като видя изражението ѝ, Абел примигна стъписано.

– Мили боже, Жан! – пошепна разтърсено той. – Луи е крал на Франция! Знаеш ли колко метреси е имал преди теб?

– Знам, разбира се – отговори отчаяно тя.

Небето почерня и надвечер се изля проливен дъжд. Вечеряха в тесен кръг. Жан оглеждаше равнодушно красиво наредената маса.

– О, Жан, скъпа, сигурно ще е прекрасно да живееш в Двора – рече майка ѝ.

Очите на Луиз Поасон блестяха неестествено над бледите бузи. Тя седеше във високо кресло, подпряна с възглавници. През последните месеци отслабна много. Болестта вече я бе белязала. Жан се усмихна насила.

– Нека не се радваме предварително, маман – отвърна тя, отряза си парченце месо, но веднага остави вилицата. – Отдавна не съм получавала вести от Негово Величество.

– Не се безпокойте, скъпа, войната ще засили копнежа му по вас – обади се мосю Льо Норман дьо Турнем, обзет от най-добро настроение. – Обзалагам се, че мисли за вас ден и нощ.

Жан не каза нищо. Пастрокът ѝ и братя Пари сигурно бяха пресметнали съвсем точно каква ще е изгодата им, ако тя стане новата кралска метреса. Пресметливата лоялност и подкрепа на Льо Норман дьо Турнем не преставаха да я учудват. Когато през май се върна в "Етиол" и подаде молба до съда за раздяла с Шарл и подялба на имуществото, той подкрепи действията ѝ съвсем спокойно – сякаш не беше същият човек, който я принуди да се омъжи за племенника му.

Силен гръм стресна вечерящите. Бурята не преставаше. Жан нервно бутна чинията си.

– Много си бледа, миличка – в погледа на Льо Норман дьо Турнем светна искрена загриженост.

В този миг се разнесе силно чукане по входната врата. Скоро се чуха и стъпки. На прага застана една от слугините и направи реверанс.

– Пратеник за вас, мадам... от краля – съобщи задъхано тя.

Всички млъкнаха. Жан скочи. В салона с големи крачки влезе едър мускетар с мокра наметка и свали шапката с дълго перо. Спря пред Жан и попита:

– Мадам Д'Етиол?

Тя кимна безмълвно. Мускетарят коленичи пред нея и в гърлото ѝ заседна буца. Все пак тя успя да запази самообладание, докато в сърцето ѝ се бореха страх и надежда. Какво послание ѝ пращаше кралят?

– Мадам Д'Етиол, оказана ми е високата чест да ви предам лично послание от Негово Величество Луи XV, крал на Франция.

Мускетарят отвори наметката си и извади от джоба на жакета плик, запечатан с Бурбонската лилия. Подаде ѝ го и се изправи.

– Благодаря ви – промълви задавено Жан.

– Мадам.

Мускетарят отново направи дълбок поклон, обърна се рязко и напусна салона с големи крачки. Жан го изчака да излезе и сведе поглед към плика в ръцете си. Счупи печата с треперещи пръсти и разгъна писмото. Льо Норман дьо Турнем, майка ѝ и Абел я наблюдаваха напрегнато.

Минаха секунди, докато Жан проумее съдържанието на краткото писмо. Буквите се размиха пред очите ѝ. Отпусна ръка и разтърси глава, за да се отърве от неочаквания шок.

– За бога, Жан! – възкликна Льо Норман дьо Турнем. – Кажи ни най-после какво ти пише кралят! – И понеже Жан не се помръдваше, той отиде при нея и изтръгна писмото от безсилната ѝ ръка. – "Мадам, имаме честта да ви съобщим... – зачете високо и ясно Льо Норман дьо Турнем, но гласът му изведнъж секна. За миг погледна слисано Жан, после в очите му светна триумф. – ... че като лично отличие от нас, Луи XV, крал на Франция, от този момент нататък сте маркиза Дьо Помпадур заедно с всички съпровождащи това име титли и земи."