Мадам дьо Помпадур

56.

Докато Жан се бореше с демоните на ревността и страха от края на връзката ѝ с Луи, в Париж стана произшествие, което щеше да има дълготрайни политически последици за цялата страна.

Абат Дьо Льомер беше на смъртно легло. Ярките лъчи на пролетното слънце влизаха необезпокоявани през прозорците на малката стая. Навън пееха весели птици, ала Льомер знаеше, че няма да доживее до лятото. В топлия мартенски ден на 1752 г. той изпрати прислужника си да доведе свещеник, за да приеме последното причастие.

При появата на монсиньор Буетен умореното му лице се озари от усмивка.

– Абате... – Льомер стисна ръката на колегата си с измършавелите си пръсти. – Времето ми дойде.

Буетен си спомни указанията на архиепископа.

– Имаш ли изповеден билет, братко?

Старецът мъчително обърна глава към него.

– Наистина ли ми е нужно удостоверение?

Буетен кимна с непроницаемо изражение.

– Да, от свещеник, който признава принципите на вулата Unigenitus.

Болният въздъхна дълбоко. Да, Льомер знаеше за указанията на Парижкия архиепископ свещениците и викариите да дават последно опрощение и причастие едва след като са се уверили, че умиращият се е изповядал пред духовник, който признава папската вула, но ги смяташе само за слухове.

– Нямам изповеден билет, братко, и съвсем открито ще ти призная: не одобрявам вулата Unigenitus.

Буетен го погледна строго.

– В такъв случай не мога да ти дам последно причастие, братко Льомер. – Гласът му се извиси. – Ще умреш без опрощение и последно помазване.

Старецът се опита да се надигне на лакти. В погледа му блесна страх.

– Ти си Божи служител като мен, братко. Господ знае, че през целия си живот съм му служил вярно. Моля те, дай ми опрощение... – Разтърси го пристъп на кашлица и той падна върху възглавниците.

Ала Буетен вече бе взел наметката си.

– Не – отговори рязко той и си отиде.

В първия момент Льомер загуби дар слово, но после гневът му вдъхна сили. Седна в леглото и саморъчно написа писмо до Парламента, в което описа поведението на свещеника с най-силни думи. Пратеникът го отнесе още същия ден. И тогава събитията се заредиха едно след друго.

Магистратите, в голямата си част янсенисти, се възмутиха от дън душа. Поканиха Буетен да се яви пред Парламента, ала той отказа. Осъдиха го на парична глоба и му наредиха незабавно да даде опрощение на умиращия абат Льомер, но той изчезна.

Епископите много скоро узнаха за случилото се и побесняха, задето Парламентът си позволява да се меси в църковните дела. Събраха се и отидоха при краля.

Луи отмени наредбата на Парламента и повика при себе си председателя и двамата президенти на камарите, за да им съобщи, че магистратите нямат право да се месят в делата на Църквата.

През това време нещастият абат Льомер продължаваше да се надява на последно опрощение. На петия ден си отиде, молейки се на Небето да прояви милост към бедната му душа.

– Помилуй ме, Господи! – извика пламенно той и почина без подкрепата на свой събрат.

Новината за смъртта му се разпространи из града като пожар. Хората полудяха. Хиляди излязоха на улицата, още повече взеха участие в погребението на добрия абат.

В Двора не знаеха какво да правят. Председателят на Парламента внесе ново оплакване срещу свещеника, но архиепископът на Париж защити решението на Буетен. Независимо че кралят бе отменил нареждането, магистратите продължиха да търсят провинилия се свещеник. Враждата между Парламента и клира взе застрашителни размери.

– Абат Дьо Буетен трябва да бъде отстранен от общността. Поведението му възбуди хората до крайност, то е против мира и съгласието – отсъди мрачно Луи. – Въпреки това магистратите от Парламента нямат право да пренебрегват решенията ми – допълни той. Всеки ден обсъждаше темата с Жан, търсеше съветите и утехата ѝ.

– Прав сте, сър – кимна успокоително тя. – И двете страни се държаха ужасно, но аз бих ги определила по-скоро като заинатили се деца. Не разбирам подобно поведение. Нима нямат поне малко ум в главата си!

Луи нетърпеливо забарабани с пръсти по перваза на камината. Гневът му нарастваше с всеки ден. Макар да не го признаваше публично, той обвиняваше за случилото се в еднаква степен и Парламента, и клира. Не беше нужно да се постъпва по такъв детински начин. Постъпката на свещеника отприщи народното недоволство, а кралят нямаше как да го потуши, защото и той нямаше право да се меси в решенията на Църквата. Клирът използваше всяка възможност да демонстрира авторитета и влиянието си в страната, а реформаторският Парламент с янсенистки настроените магистрати открай време му беше трън в очите.

– Комисията, която свикахте, ще реши въпроса, сир. Решението ѝ ще е задължително за всички – опита се да го успокои Жан.

В желанието си да се прояви като миротворец кралят бе събрал епископи и членове на Държавния съвет, за да вземат решение по случая.

Луи кимна и тръгна да се разхожда по стаята.

– Дълбоко се съмнявам, че комисията ще вземе някакво решение. Засега господата не стигат до единно мнение.

Кралят грабна една цепеница и я хвърли в огъня.

Жан не каза нищо повече. В такива моменти връзката му с графинята ѝ изглеждаше незначителна. Той вярваше на нея, не на другата. Нейното мнение беше важно за него. Това със сигурност доказваше, че тя все още означава нещо за него. Може би е добре да се опита да не придава чак толкова значение на отношенията му с Шарлот Розали. От гърдите ѝ се отрони тиха въздишка.

Още на следващия ден обаче, докато присъстваше на държавния прием в Салона на Аполон, Жан осъзна неспособността си да преодолее своята ревност. Напрегнато следеше как Шарлот Розали преследва краля с погледи и при всяко негово обръщане му хвърля сладки усмивка. Положението ставаше непоносимо.

Жан и брат ѝ Абел, застанали в близост до кралското семейство, разговаряха със саксонския и с испанския посланик.

– Поздравявам ви с новата ви служба директор на кралските строежи – рече испанецът.

– Благодаря, мосю. Надявам се кралят да е доволен от мен, както беше доволен от предшественика ми – отвърна скромно Абел.

Той не обичаше официалните приеми и Жан се радваше, когато се съгласяваше да я придружава. Присъствието му ѝ вдъхваше сили. Макар да тъгуваше за Льо Норман дьо Турнем, тя беше щастлива, че брат ѝ ще живее близо до нея.

Абел често ѝ разказваше за Италия. Докато отсъстваше, ѝ изпращаше дълги писма и подаръци – картини, рисунки и гравюри на паметници и произведения на изкуството, миниатюрни мозайки, скъпоценни камъни. Ала всичко това бе несравнимо с живите му разкази за преживяното в чуждата страна. Той и придружителите му прекараха в Италия почти две години, изучаваха изкуството, архитектурата и историята на страната. Абел ѝ описваше археологически находки, колекциите на краля на Неапол и на папата, особеностите на античното строителство. Гордееше се, че се е запознал с елита на колекционерите и любителите на изкуството в Рим, Флоренция и Северна Италия. Жан му завиждаше за всичко, което е видял.

Саксонският посланик я изтръгна от тези мисли.

– Мадам, съзнавате ли, че извън границите на Франция се говори много често за вас? – попита той с несравнимия си акцент.

– Надявам се, само добри неща, мосю.

– О, разбира се – побърза да я увери саксонецът. – Хората славят красотата ви, описват приказните празненства, които давате, и са възхитени с каква страст поощрявате изкуството и литературата във вашата страна.

Жан кокетно размаха ветрилото си.

– О, скъпи графе, това не е кой знае каква заслуга! Господ е благословил нашата страна с големи таланти и аз се старая да ги направя известни.

Макар да се опитваше да се съсредоточи в разговора, тя видя с ъгълчето на окото си как Шарлот Розали разговаря с краля в другия край на салона. Ясно си личеше кокетството ѝ. "Проклета малка безсрамница!" – помисли си тя и ревността отново я загриза болезнено.

Жан се обърна отново към саксонския посланик и се усмихна дружелюбно.

– Аз пък ви завиждам за прекрасния порцелан, който произвеждате в Майсен.

Покланикът се поклони поласкано.

– В Дрезден ще се радват да го чуят.

Ненадейно се появи кралят. Посланиците се поклониха дълбоко. Луи се усмихваше.

– Не позволявайте на маркизата да ви заслепи с очарованието си, господа. Нейната интелигентност и ум са по-остри от тези на всичките ми министри – той дари Жан с топъл поглед.

– Вече имахме удоволствието да го установим, Ваше Величество – отговори учтиво саксонският посланик.

Жан усмихнато наклони глава. В същия миг усети как някой я наблюдава и леко се извърна. Граф Дьо Сенвил стоеше само на няколко метра от нея и очевидно бе чул думите на краля, защото в погледа му светеше учудване.

Жан отговори на погледа му с видима хладина. Точно той ли! "Сигурно вече се чуди каква длъжност да си избере, когато братовчедка му стане официална метреса на краля", помисли си горчиво тя.

Най-сетне приемът свърши и Жан въздъхна облекчено. Все по-трудно ѝ ставаше да пази самообладание. Най-тежко ѝ беше да се преструва пред графиня Д'Естрад. Следобед седна пред тоалетката си и се загледа потиснато в огледалото със златна рамка.

Херцогиня Дьо Бранка дойде да я посети и не одобри поведението ѝ.

– Скъпа моя, вразумете се най-после! Онова незряло хлапе не е в състояние да ви оспори мястото при краля – укори я тя.

– Знам, но понякога усещам, че вече нямам сили да се боря. Постоянните лъжи и интриги ме отвращават. Някога смятах Двора за място, мечтано от всяка жена... – Жан се усмихна меланхолично и сложи на ръката си перлената гривна, подарък от Луи. – А се оказа, че тук царят единствено фалш и лицемерие.

– Е, понякога това е много забавно – отвърна иронично херцогинята, но виждайки изражението на Жан, веднага спря. – Простете, маркизо. Вие го обичате истински, нали? – В гласа ѝ прозвуча искрено съчувствие.

Жан кимна. Да, тя обичаше Луи. Едва сега, след толкова години, когато той се любеше с друга жена, го осъзнаваше напълно. Беше готова да се бори за него с всички средства, но как да го направи, като не можеше да използва оръжията на своя пол? Тази мисъл я изпълни с горчивина.

Луната хвърляше сребърна светлина в просторния салон. Беше късна вечер и дворецът бе потънал в тишина. Граф Дьо Сенвил, току-що завърнал се от вечеря с принц Дьо Конти, си наля чаша вино и седна зад писалището си. Почти бе приключил с последното писмо за деня, когато лакеят съобщи, че е дошла братовчедка му.

Сенвил учудено погледна часовника. Почти полунощ. По това време не се ходи на посещение дори у роднини.

Енергичните крачки и триумфалното изражение на графинята веднага му подсказаха, че се е случило нещо благоприятно за нея. Стана от стола и направи лек поклон.

– Графиньо. Защо ме удостоявате с честта на това късно посещение?

Тя се усмихна, без да отговори на погледа му, и с горда физиономия седна на креслото пред писалището.

– Не ми вярвахте, нали? – Бръкна в деколтето си и извади снопче писма с кралската лилия. – Той ме обича. Тук го имате черно на бяло.

"Пила е много шампанско", разбра Сенвил. Би било редно да я отпрати незабавно, преди да е продължила с недискретностите, ала любопитството надделя. Шарлот Розали хвърли писмата на масата. Очевидно бе дошла при него с желанието да се докаже. "Защо ли ѝ е толкова важно да я призная? – запита се развеселено той. – Сигурно защото още от самото начало бях против брака ѝ."

– Кралят ще изгони маркизата – заяви Шарлот Розали и се наведе към него. – Какво ще кажете сега?

Сенвил прочете няколко писма с нарастваща изненада. "Неочакван триумф", прецени недоволно той и вдигна глава.

– Поздравявам ви – рече хладно той. – Кралят явно е загубил ума си по вас.

"Негово Величество положително няма представа какъв недискретен и нечист характер се крие зад това ангелско лице с големи очи на сърна", помисли си той. Май се налагаше да предприеме нещо в тази посока.

Най-неприятното на слуховете във "Версай" беше, че един ден стигаха до всеки, независимо дали искаше да ги чуе, или не. Новината за обещанието на краля да направи младата графиня Дьо Шоазьол-Бопре своя официална метреса и да прогони маркиза Дьо Помпадур, се разпространи със светкавична бързина и неизбежно стигна до Жан.

Както винаги през най-трудните моменти в живота си тя реагира със забележително спокойствие. Решението ѝ беше твърдо. Една дума от краля – и тя ще си отиде. Ще напусне Двора с достойнство и с високо вдигната глава.

Ала херцогиня Дьо Бранка, която в тези тежки времена ѝ беше солидна опора, не желаеше да чува за подобно поведение.

– Стига глупости, маркизо, това са само клюки. Вероятно малката Шоазьол-Бопре и графиня Д'Естрад целенасочено разпространяват слухове, за да ви изнервят. Не вярвам кралят да ви прогони.

Жан много искаше херцогинята да се окаже права.

– Вие сте истинска приятелка. Най-добрата, която мога да си пожелая.

– О, не преувеличавайте – отвърна с леко смущение херцогинята.

Мадам Дю Осе влезе в салона и връчи на господарката си картичка.

Лицето на Жан помрачня.

– Не виждам защо трябва да приема точно граф Дьо Сенвил, и то точно в този момент.

Главната камериерка кимна с лека усмивка.

– Посетителят ме предупреди, че ще реагирате точно по този начин, и ме помоли да ви предам, че много настоява да ви види.

Жан бе готова да откаже, но я обзе любопитство. Беше безсмислено да оставя впечатлението, че се крие от него.

– Поканете го в малкия салон... Нали ще ме извините, херцогиньо?

– Естествено, маркизо.

Херцогиня Дьо Бранка се сбогува, Жан почака малко и влезе при графа.

Сенвил направи дълбок поклон.

Жан го огледа внимателно. Без да е особено едър, тялото му издаваше физическа сила. В сините очи светеше войнственост. Жан си спомни за молбата му преди години да го подкрепи да получи полк. Тогава не успя да му помогне, защото маршал Дьо Сакс вече бе взел друго решение. От този момент нататък той стана много сдържан, дори враждебен. По тъжна ирония на съдбата граф Дьо Сенвил се бе възпротивил на женитбата на братовчед си с Шарлот Розали. А сега тъкмо тази връзка щеше да му помогне да направи кариера.

– Защо ми оказвате честта да ме посетите, графе? – попита хладно Жан.

Мъжът се поклони отново. "Не е много по-възрастен от мен", помисли си Жан. Свежите бузи и пълните устни го правеха да изглежда по-млад, но първите бръчки вече прорязваха челото му. Хладното посрещане явно не го засегна.

– Ще бъда напълно откровен, мадам. Не сме приятели, но счетох за свой дълг да ви покажа това писмо...

Жан погледна смаяно листа, изписан с почерка на Луи.

– Ще ви го дам в знак на доверие – продължи графът.

Тя прие писмото мълчаливо. Още от първия ред разбра на кого е писал кралят. Заболя я ужасно да прочете истината. Той желаеше тялото на онази жена, но не само него. Някога беше отправял същите думи и към нея. Светът ѝ рухна и тя се отпусна тежко върху креслото. Предсказанието на старата циганка отекна в главата ѝ. Нито една от другите жени няма да стане опасна за теб... Е, този път очевидно се е излъгала. Жан въздъхна и прочете отново последния ред: ,...с радост ще изпълня желанието ви да живеете близо до мен."

Трябваше ѝ време да се овладее. Погледна Сенвил с недоумение.

– Защо ми носите доказателство за изневярата на краля, графе?

Сенвил се поклони за трети път.

– Простете надменността ми, маркизо, но аз не желая семейството ми да стане известно с факта, че съпругата на братовчед ми е била избрана за официална метреса на краля. Първо, но мое мнение споменатата дама не е достатъчно интелигентна, за да ви конкурира сериозно, и второ, не вярвам в способността ѝ да се задържи дълго в тази позиция.

Жан вдигна вежди. Обяснението му не я обиди ни най-малко, даже я развесели.

– Нямах представа, че сте толкова остроумен, графе... Какво изкуство – едновременно ми ударихте плесница и ми направихте комплимент.

Мъжът сведе поглед.

– Освен това е редно да знаете и друго – графинята очаква дете.

Жан едва не избухна в плач, но успя да се овладее. "Младата дама явно има късмет", помисли си горчиво тя. Стана и подаде писмото на граф Дьо Сенвил. Той я изгледа с огромно учудване.

– Не искам да изпаднете в немилост, защото сте откраднали писмото на краля, мосю. Прочетох, каквото трябваше. Много ви благодаря. Задължена съм ви. – По устните ѝ се плъзна примирена усмивка. – Ако утре все още съм в Двора, няма да ви навредя, бъдете сигурен.

Графът се поклони и излезе. Жан остана сама с горчивината си.

Вечерта Луи дойде в апартамента ѝ и още по енергичните му крачки тя разбра, че е в лошо настроение. Бе прекарал следобеда в пореден разгорещен дебат с епископите и парламентарния президент. Чувайки вратата да се отваря зад гърба ѝ, Жан не се обърна.

– За бога, тези хора няма ли да престанат да се карат!

Тя се опря тежко на облегалките на стола и се изправи. Като видя израза на лицето ѝ, кралят млъкна стъписан.

– Какво ви е?

Жан приклекна в дълбок дворцов реверанс, какъвто правеше само при официални случаи.

– Ваше Величество, моля за вашето позволение да напусна Двора.

Очите му се разшириха невярващо.

– Какво, за бога, искате да кажете?

"Той наистина не разбира – помисли си Жан – или не иска да разбере." Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Не желая повече да стоя на пътя ви, сир. Бъдете щастлив с графиня Дьо Шоазьол-Бопре.

Луи изхъмка недоволно и намести перуката си.

– Мадам, веднъж вече ви казах, че се мамите относно намеренията ми. Нямам какво повече да добавя по темата.

Жан вирна брадичка.

– Ваше Величество, аз съм ваша поданица и ви дължа послушание, но съм и жена, дълго време живяла с вас, затова мисля, че заслужавам да бъдете искрен с мен. Научих от сигурен източник какво сте обещали на графиня Дьо Шоазьол-Бопре и си позволявам да цитирам думите ви. – Тя пое дълбоко дъх и продължи с треперещ глас: – "Ще ви дам всичко, което желаете, за да сте щастлива. С радост ще изпълня желанието ви да живеете близо до мен."

В погледа му ясно пролича въпрос – откъде е узнала всичко това? – ала Жан го пренебрегна.

– Надявам се да разберете, че и аз имам гордост и достойнство, затова искам да си отида, преди да ми заповядате – заключи смело тя, опитвайки се да преглътне задушаващите я сълзи.

– От кого чухте тези думи? – попита кралят със строг глас и пребледняло лице.

Жан не избегна погледа му.

– Ще ме разберете: честта не ми позволява да назова името

– Настоявам да получа отговор, мадам.

– Не, не мога... А и няма значение. Вече целият Двор знае, че вие отдавна не изпитвате страст към мен, сир – обясни хладно тя.

Луи я погледна слисан.

– В името на онова, което беше между нас, сир, ви умолявам да ми позволите да напусна Двора.

Лицето му се промени. Явно бе разбрал, че тя говори сериозно.

– Мили боже, Жан... – гласът му се пречупи. – Това не е вярно! – Изведнъж доби вид на стар, уморен човек. – Просто не мога да понеса мисълта да ви загубя.

Отиде при нея и улови ръцете ѝ.

– Наистина ли не разбирате? Не исках да застраша живота ви с нова бременност! – В очите му светна горчивина. Пусна я и стисна ръце в юмруци. – Господ ми е свидетел колко нощи съм лежал буден, изпълнен с копнеж да ви любя...

Жан не повярва на ушите си. Наистина ли е престанал да се люби с нея, защото се е страхувал, че тя ще забременее отново и ще умре?

– Но... откъде знаете? – попита беззвучно тя.

Луи извърна лице.

– Стоях пред вратата, докато разговаряхте с доктор Кесне. Чух всичко... Аз ви обичам, Жан – заяви дрезгаво той. – Не си представям живота без вас.

През всичките тези години не беше чувала от устата му обяснение в любов. Жан се разплака – от облекчение, но и от тъга, че двамата бяха преживели толкова страдания.

– Но защо не ми казахте? – попита с пресекващ глас тя. – Поне щях да знам защо ме отблъсквате.

Луи затърси правилните думи.

– Аз... просто не можах. Простете ми.

– А мадам Дьо Шоазьол-Бопре? – попита тихо Жан.

Кралят нежно попи една сълза от бузата ѝ.

– Кратковременно забавление без особено значение. Нищо повече.

– Ала... писмото ви...

Луи вдигна рамене.

– Само празни комплименти. Дребен израз на благодарност за вниманието, с което ме удостоява. Никога не съм обещавал на мадам Дьо Шоазьол-Бопре да я направя своя метреса.

Жан си припомни, че графинята очаква дете от краля, но замълча тактично. Друг път щяха да говорят по въпроса.

Луи зарови пръсти в косата ѝ.

– Искам до себе си само вас, мадам... Затова не мога и не искам да ви позволя да напуснете "Версай".

Жан изтри сълзите от очите си и направи опит да се усмихне. Кралят се наведе и я целуна.

Шарлот Розали се оглеждаше в огледалото и си представяше какво бляскаво бъдеще я очаква. За щастие още не бе започнала да пълнее и никой не подозираше бременността ѝ. В пристъп на великодушие обеща на братовчед си да роди бебето в Париж, за да избегне скандала. Обърна се към леля си, която се грижеше за нея по-трогателно отвсякога.

– Няма да напусна Двора – заяви решително младата жена. – Не е нужно. Никой не знае дали детето е от краля или от съпруга ми. Няма да стане скандал.

Графиня Д'Естрад явно изпитваше известни съмнения.

– Боя се, скъпо дете, че ще се наложи да се съобразите с желанието на краля.

Шарлот Розали се взря недоволно в огледалото.

– Сега най-важното е да се отървем от маркизата. Не разбирам защо не го е направил отдавна, след като вече не спи с нея!

Графинята вдигна рамене.

– Навикът е сила, скъпа.

Шарлот Розали извади от сребърна кутийка кадифена бенка и се огледа съсредоточено, питайки се дали да я сложи на бузата, или на брадичката си. Отново си представи как ще заживее като maitresse еп titre и въздъхна доволно. Очакваха я скъпоценности, дворци, придворни, които се кланят почтително... Припомни си реакцията на братовчед си, когато му показа писмата от краля, и пак се нацупи. Защо не иска да ѝ повярва?

Силно чукане по вратата я изтръгна от мислите ѝ.

– Да?

Появи се млада камериерка.

– Херцог Д'Айен по поръка на Негово Величество, мадам.

Графиня Д'Естрад ахна изненадано. Паласкана, Шарлот Розали кимна – обикновено Луи ѝ изпращаше писма и покани по пажове.

– Добро утро, мосю Д'Айен – поздрави тя с грейнало лице.

Капитанът на гвардейците не отговори на поздрава. Подаде й запечатан плик и отстъпи крачка назад с непроницаемо изражение.

– Мадам Дьо Шоазьол-Бопре, заповядано ми е лично да ви връча писмо от Негово Величество.

Шарлот Розали счупи печата и прочете кратката вест. Лицето ѝ пребледня, пръстите ѝ затрепериха.

Графиня Д'Естрад издърпа листа от вледенените ѝ ръце и прочете на глас:

Мадам,

Уведомявам ви, че моята воля е вие и съпругът ви да напуснете Двора през следващите 12 часа. Не желая отговор.

ЛУИ

Графиня Д'Естрад се обърна към херцога и попита с пресекващ глас:

– Гонят я от Двора?

Д'Айен кимна.

– Заповядано ми е да се уверя лично, че графинята и съпругът ѝ ще напуснат Двора до вечерта.

Жан трябваше да си признае, че на сутринта след прогонването на Шарлот Розали ѝ достави особено удоволствие да влезе в Огледалната зала. Херцогиня Дьо Бранка бе посетила младата дама предишната вечер и ѝ разказа със злобна радост каква бъркотия заварила в покоите на графинята, как лакеи и камериерки бързали да опаковат багажа. Научавайки, че младата жена през цялото време плакала горчиво, Жан не изпита съчувствие. Съпругът ѝ и графиня Д'Естрад едва я удържали да не изтича при краля.

– Искам да ви кажа, маркизо, с какво удоволствие наблюдавах как големите им планове се провалиха с гръм и трясък – заключи херцогиня Дьо Бранка. – Графиня Д'Естрад на колене ме умоляваше да ви уверя, че не е знаела нищо за връзката между племенницата ѝ и краля.

Жан не повярва на ушите си. Нима графинята сериозно се надяваше тя да приеме лъжите ѝ за чиста монета?

Още на следващата сутрин обаче графиня Д'Естрад се появи на утринния ѝ тоалет.

– Господи, скъпа, нямах представа колко неблагодарна и недостойна е племенницата ми! Ще ми простите ли, че ви я представих и ви помолих да я вземете под крилото си?

Жан нямаше ни най-малко желание да продължи тази игра.

– Хайде да си спестим този недостоен театър, графиньо – отсече хладно тя.

– О, нали не допускате да имам нещо общо с тази жалка история?

– Доскоро ме уверявахте и че нямате връзка с граф Д'Аржансон – продължи още по-хладно Жан.

Графиня Д'Естрад почти загуби самообладание.

– Толкова малко ли означаваше приятелството ни за вас? – попита горчиво Жан.

– Ако ви бях разказала с кого прекарвам нощите си, щяхте да ме намразите – процеди през зъби графинята.

Жан видя как в очите ѝ блесна враждебност и потръпна. Спомни си думите на херцогиня Дьо Бранка по адрес на бившата ѝ приятелка и кимна замислено. Как е била толкова сляпа, та не е виждала завистта и ревността, ясно изписани върху това красиво лице? Е, сега ще си разчистят сметките.

– Да, признавам, нямаше да остана въодушевена от признанието ви – започна спокойно тя, – но като моя приятелка бяхте длъжна да ми кажете истината. Сигурно щях да ви простя и това, но днес не мога да ви простя, че предадохте приятелството ни и всичко, което ни свързва, с намерението племенницата ви да ме измести от позицията на maitresse еп titre.

Графинята пребледня. Вдигна отбранително ръце и изобрази приятелско изражение.

– Нищо подобно не съм направила, маркизо! Как можахте да си го помислите! Аз ви смятам за най-близката си приятелка!

Жан я измери с неодобрителен поглед. Щеше да я уважава много повече, ако бе намерила сили да признае истината. Разбираше страховете на графинята от последствията на интригата, която бе предизвикала. Бившата ѝ приятелка имаше основание да се страхува. Ако зависеше от нея, веднага щеше да я прогони от Двора, ала засега не можеше да стори нищо. Графиня Д'Естрад беше придворна дама на принцесите и официално не бе извършила нищо, което да оправдае прогонването ѝ. Един ден обаче Жан щеше да ѝ поиска удовлетворение. Предателството не се прощава.

Жан се усмихна хладно.

– Е, графиньо, като моя приятелка сигурно ще се зарадвате да узнаете, че кралят ме обезщети щедро за малкото си приключение с племенницата ви. Ще ме удостои с титлата херцогиня.

Графиня Д'Естрад пребледня още повече.

– Аз... поздравявам ви, маркизо.

Жан кимна високомерно.

– А сега ви моля да ме извините.

Графиня Д'Естрад направи тромав реверанс и излезе от салона с бързи крачки.

Церемонията по обявяването ѝ за херцогиня щеше да се състои след няколко дни. Както някога, когато я представиха в Двора, придворните изпълниха официалните салони, за да присъстват на удостояването ѝ с високата чест.

Церемониалмайсторът удари по пода с жезъла си. Жан направи дълбок реверанс пред Луи и сведе глава.

– Негово Величество Луи, крал на Франция, удостоява Жан Антоанет, маркиза Дьо Помпадур, баронеса Дьо Брет, Ла Ривиер и Сен Сир ла Рош, дама на Креси Кув, Треон, Оне, Гарансиер, Льо Буле ле дю Еглиз, Сен Реми сюр Авре и Боаси ан Друе, с ранга на херцогиня, считано от днешния ден – възвести церемониалмайсторът.

Придворните си зашепнаха възбудено. Застанал в най-далечния ъгъл на залата, херцог Дьо Ришельо се наведе към ухото на Д'Аржансон, който следеше церемонията с ледено изражение.

– Херцогиня! Забележително постижение, нали графе? Ето че рангът ѝ стана по-висок от вашия. Ще се налага да ѝ се кланяте и да стоите прав в нейно присъствие.

Ришельо се засмя развеселено и графът му хвърли унищожителен поглед. Бръчиците около устните му станаха още по-дълбоки.

Късно през нощта Луи застана усмихнат пред Жан и сложи ръка на рамото ѝ.

– Е, мадам, как ви харесва новата ви титла?

Жан изпита необяснима плахост.

– Чувствам се много особено, сир... и смятам, че не беше нужно...

Титлата и свързаните с нея привилегии нямаха значение. Смяташе да продължи да се нарича само маркиза Дьо Помпадур. Едно беше важно – той да я обича и да я иска до себе си.

Луи сложи пръст върху устните ѝ, наведе се и я целуна. Сърцето ѝ ускори ритъма си. Дано целувката продължи вечно! Вдигна ръце и го прегърна. Копнежът по него ѝ причиняваше физическа болка. Луи я притисна до себе си, но в следващия миг решително се освободи от прегръдката ѝ.

– Лека нощ, херцогиньо – рече тихо той, кимна ѝ и излезе от спалнята ѝ.

Отново я обзеха страх и ревност. Наистина ли стоеше далече от леглото ѝ само защото се страхуваше тя да не забременее отново? Нима нямаше и други възможности, които биха им позволили да споделят страстта си без опасност от забременяване? Пак започнаха да я измъчват съмнения. Да, риск имаше, но тя не се боеше от рискове.

Изведнъж си спомни за друга от метресите на Луи – мадам Дьо Вентимий, тази преди херцогиня Дьо Шатору – беше я загубил при раждане... Дълбоко в себе си чувстваше, че тревогата му е искрена и той все още я обича, но не бе в състояние да победи страха, че ще го изгуби.

Никога ли вече нямаше да се забрави в прегръдките му? При тази мисъл я обзе паника. Самотата се спусна върху нея като тъмна сянка и тя се разтрепери.