Мадам дьо Помпадур

37.

Официалният траур приключи и Дворът се върна към стария си начин на живот. Слугите свалиха черните платна от огледалата и стените и в двора се върнаха светлината и блясъкът. Апартаментите, залите и коридорите отново станаха приветливи. Придворните се смееха и клюкарстваха, а Жан узна, че отново е бременна. Съобщението на доктор Кесне я изпълни с вълнение. Това беше най-голямата радост в живота ѝ.

– Сигурен ли сте, докторе? – Очите ѝ грееха.

Доктор Кесне кимна.

– Да, маркизо. Няма съмнение. Затова през следващите седмици се постарайте да се щадите.

Явно се бе случило малко след завръщането на Луи от Фландрия.

– Разбира се. – Жан беше готова на всичко, за да роди здраво дете. Спомни си последния аборт и се обърна колебливо към лекаря: – Доктор Кесне, не ме разбирайте погрешно, но бих искала да съм напълно сигурна, преди Негово Величество да научи за бременността ми.

– Разчитайте на моето мълчание. Никой няма да научи, преди вие да пожелаете.

– Благодаря ви.

Той се оттегли с усмивка, зарадван от щастието ѝ.

Независимо от положените усилия Жан не успя да скрие бременността си от Луи. Една вечер, не повече от две седмици след прегледа, тя се появи пред него само по копринено неглиже и той я погледна изпитателно.

– Бременна сте, нали? – Гласът му прозвуча почти небрежно.

Жан се смути силно. Коремът ѝ беше все още съвсем плосък. Как ли беше разбрал?

– Откъде знаете?

– Виждам го в начина, по който се движите, в блясъка на кожата и очите ви – отговори с усмивка той.

"Луи е баща на десет деца – спомни си Жан – и явно е съвсем наясно какви промени настъпват в тялото на жената." Тя въздъхна и се облегна на гърдите му.

– Още е твърде рано.... затова реших да почакам, преди да ви кажа.

Той я помилва и силно я притисна до себе си.

– Радвам се на това дете... нашето дете.

Беше прещастлива да чуе тези думи от устата му. Макар никога да не се беше съмнявала, че Луи ще се радва, тя знаеше колко важно е кралят да признае извънбрачното си дете и да му осигури достойна позиция в Двора.

Двамата се разбраха да не казват на никого за бременността ѝ – новината без съмнение щеше да предизвика скандал в Двора и да вбеси кралското семейство и духовниците. Съзнанието, че носи под сърцето си детето на Луи, помогна на Жан да се чувства силна и горда като никога преди и да понася спокойно всекидневните злобни стрели, запращани към нея от придворните. Откакто Луи бе заздравил връзката си с нея след смъртта на дофината, принцеса Роан и другите дами бяха станали още по-противни.

Жан се чувстваше отлично – никакви сутрешни прилошавания, никакво гадене или слабост, затова не ѝ беше трудно да пази състоянието си в тайна. Само графиня Д'Естрад я оглеждаше недоверчиво.

– Нямам понятие как го правите, скъпа моя, но изглеждате още по-красива! Издайте ми тайната си!

– Мисля, че е заради любовта – отговори през смях Жан.

Графинята изкриви лице и извика ужасено:

– Мили Боже! Никога не споменавайте тази дума пред Двора! Първо, никой няма да ви повярва и второ, тя звучи неприятно буржоазно.

Графинята отвори трескаво червеното си ветрило и Жан отново избухна в смях. Забележката на приятелката ѝ в никакъв случай не беше иронична – всеки знаеше, че добрият тон в Двора изисква никой да не приема на сериозно любовните отношения. Придворните се женеха, раждаха деца, после си вземаха любовници – и всичко това за забавление, без силни, драматични чувства.

– Аз пък си мислех, че буржоазно е само да обичаш собствения си съпруг...

– Не, скъпа, това не е буржоазно, а смешно – отговори поучително графинята. Самата тя бе преодоляла без болка смъртта на съпруга си преди няколко години.

Жан размаха ветрилото си.

– Един ден, скъпа графиньо, ще изгубите сърцето си по някой мъж и ще се откажете от всичко заради любовта му.

Графинята остана истински шокирана.

– Господ да ме пази! – извика тя, без да подозира, че Жан ще се окаже истинска пророчица. Отново огледа приятелката си със завист и въздъхна тежко. – Сигурна ли сте, че не пиете тайни отвари?

– Ако вземах, веднага щях да дам и на вас – увери я Жан.

Изкушаваше се да каже истината на единствената си приятелка в Двора, ала разумът я съветваше да си мълчи – защото добре познаваше склонността на графинята да клюкарства. Само за няколко дни целият дворец щеше да научи. По-добре да пази скъпоценната си тайна и да се радва на бебето, което още по-здраво я свързваше с Луи.

Както всяка година, в началото на октомври дворът се премести за няколко седмици във "Фонтенбло". Почти всеки ден пристигаха куриери от армията. В Италия нещата се развиваха зле за Франция, но във Фландрия маршал Дьо Сакс, който естествено не бе напуснал кралската армия, жънеше нови победи. Не само Жан, кралят също му писа няколко пъти, за да го укроти, и старият воин явно бе решил да покаже на Франция и на света колко погрешно е било решението да поверят главното командване на принц Конти. Наскоро маршал Дьо Сакс бе завзел град Намюр и холандците, уплашени от устремно напредващия саксонец, помолиха за помощ австрийската кралица Мария Терезия.

– Нашите куриери и съгледвачи съобщават за придвижване на войски. Шарл дьо Лорен очевидно смята да прекоси река Маас заедно с австрийските и английските армии, за да помогне на холандците – докладва един ден граф Д'Аржансон.

Луи се взираше мрачно в картата, разстлана пред него.

– Колко са?

– Трудно ми е да преценя, Ваше Величество. Движат се обаче много бавно и според мен са около петдесет хиляди души.

– Петдесет хиляди?

Д'Аржансон кимна.

– Вероятно ще нападнат маршала в Лиеж?

– Така изглежда.

– Петдесет хиляди? Това показва само колко силен е страхът от маршал Дьо Сакс. Изпращат толкова голямо подкрепление, но няма да го победят – уверено заключи Жан. Кралят вечеряше в покоите ѝ и разговорът се въртеше все около новините от Фландрия.

– Много ценя способността ви да извлечете нещо добро и от най-лошата вест, мадам, мрачното чело на краля се разведри за момент.

– Надявам се това да не е вашият типичен очарователен начин да ми покажете колко съм наивна, сир?

Даже граф Д'Аржансон се засмя на забележката ѝ. След помирението им Жан по-често го канеше на интимните вечери в покоите ѝ. Той се отнасяше към нея дружелюбно, макар и сдържано. Жан бе поканила и принц Дьо Конти, но кралският братовчед, под предлог, че имал други задължения, се появи едва когато кралят лично го помоли. Жан не се разсърди, защото принцът явно се бе примирил с присъствието ѝ в Двора.

На следващата сутрин намери в кореспонденцията си поредното заплашително писмо. Редовете я изпълниха с ужас. Анонимният изпращач беше съчинил стих, по-грозен от всичко друго, получавано досега.

Под роклята си дръзко носи тя

на позора плода,

копелето на краля – мястото ѝ да затвърди.

Но малката буржоазка страхливо се пита:

Този път ще успея ли, или не?

Знай, драга: гнилият корен цвят не ражда,

а често губи плода си.

Жан се разтрепери от ужас. Думите я улучиха право в сърцето. Притисна ръце върху корема си, сякаш да защити нероденото си бебе от злата магия. Дали думите имаха силата да опишат действителността? При мисълта, че някой така точно е осведомен за най-интимните ѝ неща, я обзе чувство на пълно безсилие. Кой знаеше за бременността ѝ? За аборта? Тя си заповяда да се успокои и да размисли. На никого не бе казала, че чака дете! Знаеха само Луи и лекарят. А вероятно и камериерките, допълни тя. Спомни си, че в последно време някой едва ли не всеки ден се ровеше във вещите ѝ. Но кой? Сигурно човек от персонала ѝ. Извика в паметта си лицата на хората, които работеха за нея. Камердинерът Гийом ѝ беше дълбоко предан. Камериерките и прислужничките се ползваха с добро име, бяха дошли при нея по препоръка на приятели, а това означаваше, че се отличават с абсолютна лоялност и умеят да мълчат. С изключение на Софи, която се представи сама, спомни си Жан. Кръглото ѝ лице излъчваше такова добродушие, такава готовност да ѝ служи! Не, не допускаше камериерката да е в състояние да изнася навън тайните ѝ! Но дори да е някоя от прислужничките – на кого разказва интимни подробности от живота на господарката си? Кой я е подкупил, за да знае всичко за кралската метреса и да ѝ изпраща злобни, заплашителни писма? Човек, който я мразеше от дън душа. Отчаяна, Жан затвори очи.

Най-страшното беше, че нямаше с кого да поговори за случващото се. Не смееше да се довери даже на графиня Д'Естрад, защото приятелката ѝ не знаеше за бременността ѝ. В никакъв случай няма да каже на Луи. Оставаха само Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем. Но да им разкрие тази интимна тайна...

В крайна сметка Жан се довери на Абел, който я посети в покоите ѝ. Младият мъж изпадна в шок.

– Мили Боже, сестричке, това е отвратително! Как е възможно да се пишат такива неща?

Жан безпомощно вдигна рамене.

– Не знам, братко. Единственото сигурно е, че писмата идват от Двора отговори горчиво тя. – Страшно е, наистина. Живея с чувството, че не мога да имам доверие на никого.

Абел се втурна към нея и я прегърна.

– О, Жан, би трябвало да знаеш какво представлява "Версай"! Зад фасадата от учтивост и изискани маниери виреят завист и омраза. Дори да беше една от тях, щеше да ти е трудно да издържиш, а така... – той поклати глава. – Колкото и да са мили с теб, никога няма да те признаят за равна на себе си.

Да, той беше прав.

– Дали да не кажеш на мосю Колен? Той сигурно ще открие кой от слугите предава тайните ти – посъветва я Абел.

Жан кимна. И тя беше мислила за управителя си. Той се радваше на пълното ѝ доверие. Беше работил за нея още в "Етиол", управляваше финансите ѝ, назначаваше и уволняваше служителите ѝ. Жан реши да му разкрие, че някой от персонала проявява недискретност и я излага. Оттук нататък всички щяха да бъдат под тайно наблюдение.

Залата с неизмазани стени беше празна, като се изключи простата дървена пейка в далечния край, където графът остави жакета си. Без да бърза, Морпа се отправи към средата – там Фремон вече го очакваше с оръжие в ръка. Графът кимна, извади шпагата си и нападна с два бързи удара. Противникът му отстъпи умело. Оръжията се кръстосаха със звън. Двамата мъже обиколиха залата, разменяйки си бързи удари, нападаха се и отстъпваха, с лекота парирайки ударите на противника. След няколко минути спряха задъхани.

– Моите уважения, мосю граф – поздрави го Фремон, един от най-добрите учители по фехтовка, и се поклони. – Спокойно можете да излезете на дуел с най-умелия фехтовчик в Двора.

– Боя се само от вас – отговори с усмивка графът и посочи с глава ръкава на ризата си, разрязан от шпагата на Фремон.

Фремон скромно склони глава. Два пъти седмично Морпа го викаше във Версайския си дворец, за да остане във форма. Все пак беше на 44 години и възрастта му личеше. Слава богу, бе запазил гъвкавостта си и като фехтовчик можеше да се мери с най-добрите младежи. Да не говорим, че много придворни изобщо не умееха да въртят шпагата, което според Морпа означаваше упадък на нравите. Да, дуелите бяха забранени, но истинският благородник беше длъжен винаги да е в готовност да се бие за честта си.

Морпа извади кърпичка и изтри потта от челото си. Радваше се на комплиментите на Фремон, макар да съзнаваше, че движенията му губят силата си и вече не се дуелира така добре. Въпреки разрязания ръкав обаче се намираше в блестящо настроение. Предишната вечер присъства на кралския бал и с удовлетворение установи колко напрегната изглежда маркизата. Да, тя се усмихваше и бъбреше весело с придворните, ала опитното му око веднага долови признаците на нервност. През цялото време пръстите ѝ играеха с ветрилото, погледът ѝ трескаво се плъзгаше от лице към лице. Морпа беше сигурен, че тя изпитва страх. Докато тя разговаряше с абат Дьо Берни и граф Дьо Коани, той я наблюдаваше със същата студенина, с която дебнеше уплашените подскоци на подгонения дивеч, преди да го убие. Жестовете и мимиката ѝ издаваха, че писъмцето му я е извадило от равновесие. Тази мисъл извика усмивка на лицето му. Той захвърли кърпичката и посегна към жакета си. Писмата късаха нервите ѝ. Тази малка буржоазка се ръководеше изцяло от чувствата си.

За частица от секундата Морпа си припомни как кралят отиде при любовницата си и нежно сложи ръка на кръста ѝ, но побърза да прогони тази неприятна картина. Дано Бог даде копелето им да не види бял свят, помоли се той.