Махди

10. Край блатото на треската

Сега можех да потегля. Двадесетте мъже, които ме бяха придружавали до фесарахите, останаха да пазят пленниците и камилите. Четиридесетимата души, дадени ми вчера от Рейс Ефендина, тръгнаха с мен. Всъщност Бен Нил трябваше да командва оставащите, ала той ме помоли толкова настойчиво да го взема със себе си, че аз му разреших. Струваше ми се, че можех да имам доверие на фесарахския водач Абдуллах и стария аскери Исмаил, който веднъж вече бе поел командването на своите другари, толкова повече че за някакво изненадващо нападение не можеше и да се мисли.

Беше определено, че един час след зазоряване ще достигна Джебел Араш Кол. Когато потеглихме беше малко по-късно, но това в никой случай не можеше да е от вреда. Строго заповядах на оставащите асакери да внимават добре, дадох им указания за поведение при определени случаи и бях убеден, че грешка няма да бъде извършена. Не си мислех, че с това си уронвам нещо престижа и все пак, както се оказа по-късно, бях проявил едно твърде голямо доверие.

Докато вчера се бях придържал към източната страна на маийех, сега яздехме по западната на юг. Пространството между блатото и планината тук беше четвърт час път широко, но тук и там имаше разни заливи и вдавания на сушата, които съответно намаляваха или увеличаваха тази ширина. Планината горе беше гола и само в подножието си обрасла с трева. Колкото повече напредвахме, толкова по-високо се възкачваше и толкова по стръмни ставаха скалите. Маийех също приближаваше все повече към нея.

След като бяхме яздили продължително време, блатото толкова се приближи отляво, че на някои места можехме да яздим само по двама. Пред нас се появиха отделни широколистни дървета, чиито листа бяха нечетно разчленени. Разпознах ги още отдалече. Бяха дървета гафул, които загатваха, че наближаваме мястото, на което разчитахме да срещнем Ибн Асл и хората му. Когато обърнах внимание върху това на яздещия до мен Бен Нил, той попита:

— Няма ли да спрем, ефенди? Някой трябва тайно да пропълзи напред, за да се осведоми къде се таят ловците на роби.

— Излишно е. Пък и сега е светъл ден.

— Ама ти нали си се промъквал и посред бял ден!

— Защото ми го е позволявала местността. Тук обаче теренът, по който човек може да се придвижи, е твърде тесен. Ибн Асл при всички случаи е оставил пост. За мъжа е необходимо само да държи под около тесния път, за да забележи веднага евентуалния съгледвач от наша страна. Не, сега ще слезем от камилите и ще продължим спокойно пешком нататък.

— И ще налетим право в ръцете на враговете!

— Та нали това искам. Те в никой случай няма да стрелят по нас, а ще ни викнат. Ибн Асл иска да ме има жив. Той сигурно е дал заповед да не се стреля по мен. Значи ако яздя начело, вие сте в безопасност. Изостани малко с другите и ме остави да вървя приблизително трийсет крачки пред вас. Спра ли, спирате и вие, докато ви повикам.

— За съжаление трябва да ти се подчиня, макар да ми се ще да остана до теб, защото решителният миг наближава.

— Още не. Ибн Асл няма да се покаже, преди да се намерим по средата на теснината, на която още изобщо не сме стъпили.

— Ама ако пък Рейс Ефендина още не си е на мястото!

— И тогава няма опасност за нас. Ние ще подкараме Ибн Асл към него. Няма от какво да се опасяваме, след като зад себе си нямаме враг. Трябва само да се погрижим Ибн Асл да не ни се изплъзне.

Продължихме пътя си по посочения начин. Аз крачех сам напред, а другите ме следваха на указаната дистанция. Когато оставих първото дърво гафул зад себе си, тесният път рязко изви надясно, защото от това място започваше споменатата блатна бухта. Тя се врязваше отляво далеч навътре в скалите. Последните се възвисяваха отвесно нагоре и образуваха, така да се каже, кух полуцилиндър, по чиято стена човешки крак не би могъл да се задържи. От лявата ми страна се простираше блатото, изцяло покрито с ом суфах, между която коварно надничаха отделни открити, мазно лъщящи водни петна. От горния кант на скалите се бяха откъртвали и сгромолясвали долу камъни. Те лежаха един до друг и един връз друг, облечени с влажен мъх или покрити с разлагащи се, вонящи растителни останки, върху които кракът трябваше предпазливо да стъпва.

Който бъдеше нападнат тук едновременно отпред и отзад, нямаше да има възможност да се отбранява и щеше да е принуден да се предаде. Отдясно непристъпните скали не предлагаха никакъв път за бягство, а отляво зееше блатото, от чийто щавар се пулеха отвратителните глави на безчет крокодили. И в това блато трябваше да бъдат изблъскали моите асакери като плюсканица за влечугите. Само мен се канеха да пощадят, за да ме съхранят за още по-ужасни мъчения.

Щеше ли да е нечовешко да взема и аз да стъкмя същата орис на ловците на роби? Колко кръв лепнеше по ръцете им! Колко хиляди и хиляди негри бяха направили нещастни! Струваше ми се, че има само едно справедливо наказание за тях — да бъдат бутнати долу в маийех. Око за око, зъб за зъб, това бе законът на пустинята, както и на прерията, саваната, лампата, ляносите, и ако… Не можех да довърша мисълта си, защото недалеч от мен прозвуча висок, заповеден глас:

— Стой, нито крачка повече, иначе стреляме!

Спрях и погледнах остро напред. Там растяха едно до друго две дървета гафул, а пред тях лежаха няколко големи скални къса, зад които трябва да се криеха трима мъже, защото тъкмо толкова пушечни цеви видях насочени към мен — неприятно положение, понеже бе необходимо само едно дръпване на пръста, за да прониже смъртоносното олово тялото ми.

— Ти пък кой си? — попитах, правейки се, че виждам само един.

— Един твой стар познат. Искаш ли да ме видиш? — отговори оня.

— Разбира се!

— Остави оръжията си и ще ти се покажа!

— Че да не съм будала!

Направих един скок към най-близкото дърво, зад чийто ствол намерих прикритие. Типовете отсреща очевидно изпаднаха в затруднено положение. Бяха пристигнали тук навреме и очакваха сигнала, който шейк ел белед беше обещал да им даде. Аз ги бях поставил натясно. Не биваше да ме пуснат да приближа или чак пък да мина, а от друга страна можеха да се покажат едва когато изстрелът на шейка отекнеше. Какво да правят? С празни приказки да спечелят време? Така ми се чинеше, защото говорителят отвърна:

— Лесно можем да те принудим, стига само да поискаме, но ти трябва по мирен начин да узнаеш какво искаме от теб.

— Казвай тогава!

— Не така. Остави оръжията си и ела до камъка, който лежи помежду ни. Аз ще направя същото.

— Добре, идвам. Но ако забележа у теб и най-малкото оръжие, най-малкия нож, заминаваш за джендема!

Тикнах револверите в джобовете на шалварите, облегнах пушките на ствола и сложих ножа до тях. Можех спокойно да оставя и револверите, защото работата ми беше напълно сигурна. Един поглед назад ме осведоми, че моите хора бяха спрели. Най-предните от тях, сред които и Бен Нил, стояха зад един храст, който образуваше чопка. Аз можех, наистина, да ги виждам, но не и противникът, разговарящ с мен. Кой беше мъжът, знаех, понеже го бях познал по гласа. Беше старши лейтенантът на Ибн Асл. Но защо ли не ме заговори онзи самият?

Пристъпвайки спокойно иззад дървото си, аз тръгнах към посочения камък и спрях там. Тогава към мен се запъти и старши лейтенантът, спря на няколко крачки пред мен и запита присмехулно:

— Май не ме очакваше тук, а?

— И да, и не — отвърнах несмутимо. — Знаех, че ме очаквате. А казвам „не“, защото мислех, че ще бъда заговорен не от теб, а от Ибн Асл.

— Аллах! Знаел си, че те чакаме тук?

— Ха! Знам и още повече, знам всичко. Сега ти чакаш сигнала, който шейк ел белед се канеше да ви даде. Не е ли вярно, че изстрелът от кремъклийката му трябваше да бъде за вас знак за започване на враждебните действия?

— Аллах е всезнаещ. Той чува, вижда и знае всичко. Как обаче можеш да знаеш ти за шейк Ибрахим и намерението му!

— Ще научите. Повикай Ибн Асл!

— Той не е тук.

— Знам, че се намира тук!

— Знаеш? В такъв случай твоята всезнайност все пак не е толкова голяма! Ако знаеше къде се намира сега Ибн Асл, щеше да проявяваш далеч по-малко самоувереност.

Тези думи ме накараха де се замисля. Де да бях оставил Бен Нил при пленниците! Защото веднага заподозрях, че Ибн Асл е променил своя план, поне що се отнася до неговата персона. Сигурно е нямал достатъчно вяра в съобразителността на шейка, поради което е предал командването на двамата офицери и е препуснал към северния край на маийех, за да поведе оттам след мен четиридесетте ловци на роби. За щастие е стигнал твърде късно. Ние бяхме пленили хората му. Макар и да си казвах, че за Ибн Асл е невъзможно да ги освободи сам, то все пак той можеше да има и още хора със себе си или пък да го огрее някое благоприятно обстоятелство. При всички случаи залавянето му не бе така сигурно, както си бяхме мислили. Аз не позволих загрижеността ми да проличи, а отговорих с усмивка на превъзходство:

— Къде се намира Ибн Асл, не е необходимо да ми казваш. Той е тук при маийех. Ако не стои там отпред при шейсетимата мъже, значи е заминал при другите четирийсет, дето трябваше да ме чакат в котловината на дерето.

— Аллах керим! Той знае за дерето! — извика старши лейтенантът. — Кой ти го издаде?

— Знам го и това е достатъчно. Сега, ахмаци такива, би трябвало най-сетне да си кажете веднъж завинаги, че не можете да ме измамите или чак пък да ми поставите капан, в който да се хвана. Дереджето, на което сега се намираме, го докарах аз, не вие.

— Ти? — изхили се оня подигравателно. — Няма да кажа, че Аллах те е наказал със слепота, защото досега имаше възможност да видиш само мен, но ще споделя, че ти и двайсетимата ти асакери сте заградени. Преди малко ти ни нарече ахмаци, а на мен пък през живота не ми се е мяркал такъв ахмак като теб!

— Наистина ли? Би ли ми го доказал, умнико на всички умници?

— Доказателството е лесно да се приведе. Не беше ли най-големият серсемлък, който може да има, дето си разказал на шейк ел белед, че имаш намерение да доведеш тук пленниците си, за да ги хвърлиш на крокодилите?

— Серсемлък ли било? Направо ми се доплаква от състрадание по теб. Не беше серсемлък, а умен разчет, който в този миг се прояви като съвсем правилен.

И сега аз му разправих накратко как бях подхванал нещата и какво вече бях постигнал. Тогава той изпляска сащисано ръце.

— О, Аллах, о, Мохамед! Това… това… да го вярва ли човек?

— Щеше не щеш, ще го повярваш. Къде ти е шейкът с четирийсетимата си мъже? Защо не дава уговорения сигнал? Защо не стреля?

— Ибрахим ще дойде съвсем сигурно! А дори и да не дойде, пак ти е твърде рано да ликуваш. При себе си ти имаш само двайсет мъже. Ние обаче сме над шейсет човека и ще ви…

— Нищо няма да ни, хич нищо! Не можете да сторите нищо друго, освен безусловно да се предадете.

— Ти за шантави ли ни считаш?

— Мисля си само че още не си наясно с картинката. Ти изхождаш от погрешна предпоставка. Смяташ тила си за свободен. Това по никой начин не е случаят, защото сега зад вас стои Рейс Ефендина със своите асакери.

— Ре…йс… Ефендина? — запъна оня. — Лъжеш!

— Казвам ти истината и те приканвам с това да сложите оръжие. Ако се опънеш, ще ви се случи онова, което искахте да сторите с нас: ще бъдете хвърлени на крокодилите.

— Ефенди, какво ти текна на ума? Искаш с лъжи да ме…

— Умири се и не ме оскърбявай! — пресякох го аз строго. — Ще проявя милостта да ти докажа истинността на думите си, та с това да се избегне безполезното кръвопролитие… Рейс Ефендина!… Емир!

Викнах това име, свил ръце като фуния около устата, към отсрещния край на блатната вдатина.

— Тук сме, ефенди, тук! — прозвуча отговорът, и то много по-отблизо, отколкото бях очаквал.

— Е-е? — попитах старши лейтенанта. — Отсъди ли по звука, че емирът се намира на няма и двеста крачки оттук?

— Това Рейс Ефендина ли беше?

— Ами кой иначе? Моят вик му каза, че съм тук, и той сега ще настъпи. Съветвам те да се предадеш. Сега ще видиш и моите хора.

Обърнах се назад и дадох знак. Бен Нил изскочи с четиридесетимата си асакери иззад шубрака и тръгна бързо насам. Хората държаха пушките си готови за стрелба. Вярно, че трябваше да вървят един след друг, но тъй като пътят правеше завой, можеха в случай на нужда да пращат през блатото куршумите си отсреща в редиците на ловците на роби. Виждайки хората ми да идват, старши лейтенантът се уплаши.

— О, Аллах! Та това са почти сто мъже! Няма да се оставя да ме хванат. Ефенди, аз тръгвам, тръгвам!

Той хукна към дърветата, зад които се бе таил, и взе пушката си. После се завтече още назад, следван от другите двама, които му бяха правили там компания. Аз не вярвах, че ще се стигне до битка, но въпреки това разставих хората си така, че да са максимално прикрити зад камъни, дървета или храсти.

Сега зачаках какво ще се случи. Аз бях готов и трябваше първо да узная какво ще предприеме Рейс Ефендина. Старши лейтенантът беше получил целебен страх. Той дотолкова се бе измамил от дългата върволица на хората ми, че ги сметна за много по-многобройни, отколкото бяха. Това можеше само да ми е от полза, щеше да увеличи готовността му да се предаде.

Ето че чух от отвъдната страна на блатния залив високи гласове. Думите, които бяха изговорени, не можах да разбера. После прокънтя изстрел, още един, трети, четвърти. Хора закрещяха. След това внезапно стана отново спокойно. Мина четвърт час. После иззад завоя на пътя се зададе един мъж. Носеше униформата на асакерите на емира. При стъпих иззад дървото, до което стоях. Познах го, заблуда не беше възможна. Когато ме видя, той се разбърза към мен.

— Ловците на роби те пуснаха да минеш? — попитах, изпълнен с надежда.

— Да, ефенди, защото положиха оръжие — отговори той.

— Слава Богу! Но отекнаха няколко изстрела!

— Емирът поиска да им покаже, че действаме сериозно. Четирима от тях бяха застреляни. Едвам тогава двамата офицери помолиха за милост. Сега трябва да приближиш с хората си, за да помогнеш да вържем ръцете на пленниците.

Потеглихме напред по това предписание и скоро се натъкнахме на първите врагове. Всички, които можех да видя, още държаха пушките в ръка, но не понечиха да ги употребят срещу нас.

— Ефенди! — чух да вика гласът на Рейс Ефендина.

— Тук — обадих се аз.

— Враговете сложиха оръжие и ще бъдат вързани един по един, така че да образуват единична колона и да могат да бъдат преведени по тесния път. Не допускай никой де са изплъзне! Ще тръгнем към пороището.

Това разпореждане при естеството на пътя беше единствено правилното. На места тук можехме да стоим само двама един до друг. Въжетата и ремъците за връзване, както и плячкосаните оръжия, трябваше да бъдат предавани от един на друг. Когато аз бях готов отпред и Рейс Ефендина доложи същото от своя страна, потеглихме — най-отпред моите асакери, после пленниците и накрая Рейс Ахмед с хората си. Когато по-късно пътят се разшири, от единичната колона на ловците на роби сформирахме двойна, край който крачеха асакерите в постоянна готовност да осуетят с оръжие всеки опит за бягство. Накрая се нагодихме още по-удобно и тогава отпред дойде и Ахмед, за да поговори с мен. И той като мен беше радостен от успеха на нашето начинание, но и също се ядосваше, дето не бяхме пипнали Ибн Асл.

— Къде се е дянал? — попита.

— Старши лейтенантът не ти ли каза?

— Призна, че Ибн Асл се бил отправил към пороището. Тая идея, изглежда, му е дошла чак заранта. Може би все пак ще съумеем да го заловим.

— Надали! А именно ако не е вече заловен.

— От пазачите в котловината на дерето?

— Не, а от пазачите на камилите. Преди да стигне до котловината, той трябва да мине покрай тези хора.

— Те колцина са?

— Докато бях там, смятах, че трима мъже са достатъчно, но на тръгване заповядах при тях да отидат още двама.

— Напълно достатъчно. Срещу петима мъже не е възможно Ибн Асл да постигне нещо.

— Чрез сила навярно не, но дали не чрез хитрост?

— Каква хитрост би могъл да употреби?

— Хм-м! Познават ли го всичките ти асакери лично?

— Не.

— Тогава следва да се очаква, че Ибн Асл ще се представи за някой друг. Ако му хванат вяра, може сума ти поразии да причини.

— Това е вярно. Трябва да побързаме.

— Няма ли да е по-добре аз да избързам напред? Колкото по-скоро един от нас иде там, толкова по-лесно ще се оправи дадена грешка.

— Да, побързай напред и вземи Бен Нил със себе си, на когото можеш да се осланяш! Ние ще ви следваме колкото се може по-бързо.

За съжаление се оказа, че опасението ми е било основателно. Когато стигнах с Бен Нил при северната страна на планината и съгледах пасящите там камили, веднага видях, че не всичко е наред. Извън мястото, на което се намираха камилите, стояха петима пазачи, а вътре в този полукръг, където дерето започваше да се врязва в планината, имаше група хора, които не биваше да се намират тук, ако не се бе случило нещо против правилата. Бяха пет човека. Двама лежаха на земята, а трима клечаха и нещо се туткаха около тях. Когато ни видяха, те скочиха и останаха прави да дочакат приближаването ни. Бяха Абдуллах, старият аскери, на когото бях предал командването и още един войник. Още отдалеч им личеше, че се намират в необикновено голяма конфузия.

— Какво собствено се е случило? — попитах ги аз. — Защо тези двамата лежат неподвижно тук?

— Те… са… ранени, ефенди — заекна старият.

— От кого?

— От един чужд човек.

— Как е възможно? Познавате ли мъжа?

— Не. Аз не го видях, а Юсуф, — Исмаил посочи войника — който също стоеше на стража, не го познава.

— Ами другите пазачи.

— Дали са познавали мъжа, не зная. Не мога да ги попитам, защото са в несвяст.

— Те са първо двама, като прибавим и този войник, стават трима. Аз обаче бях заповядал при камилите да стоят петима!

— Ефенди, та нали сега там са петима мъже! — рече Исмаил, свеждайки поглед.

— Петима? — ядосах се аз. — Сега тук има общо десет човека, значи горе при пленниците се намират само десет души наместо петнадесет. Що за поведение! След като не си се вслушал в разпорежданията ми, не е за чудене, наистина, дето се случват такива неща. Ти си най-възрастният от асакерите. Да бях предал командването на някое дете, то сигурно указанията ми щяха да бъдат по-добросъвестно изпълнявани. И тези мъже са само ранени?

— Така мисля, ефенди. Надявам се, че са само в безсъзнание и скоро ще дойдат отново на себе си.

— Вие заехте ли се с тях?

— Още отпреди час. Но въпреки усилията ни те не искат да се пробудят.

— Не се и съмнявам. Виж лицата им! Това са черти на мъртъвци!

Аз коленичих да погледам мъжете, лежащи в локва кръв. Единият беше прострелян в тила, а другият — в гърдите. Никой още не си бе дал труда да им разтвори салтамарките.

Бяха мъртви.

— Абе ти очи нямаш ли! — нахоках гневно стария. — Тези двама души са умрели веднага. А сега искам да знам кака е могло да се случи това нещастие!

— Ефенди, питай Юсуф, той беше тук!

Исмаил посочи войника.

— Разправяй! — повелих му.

— Ефенди — подхвана Юсуф боязливо, — аз нямам вина, повярвай ми! Ние тримата таман бяхме сменили стражата…

— Вие тримата? — прекъснах го аз на думата. — Значи дори след смяната сте били въпреки изричната ми заповед само трима постови?

— Да. Но аз нищо не съм виновен за това.

— Зная, защото не ти си ги определял. По-нататък!

— Та таман бяхме сменили пазачите, когато видяхме да се задава край блатото по степта един мъж. Съглеждайки ни, той обузда като сепнат животното си. После приближи полека към нас.

— Беше ли непознатият въоръжен?

— Да. Аз бях най-близо до него и му викнах да спре. Той се подчини и дойде напълно едвам когато му дадох разрешение за това.

— Било е грешка. Или не биваше изобщо да допускате да приближи, или трябваше да го заловите.

— Та нали само защото искахме да го заловим, му разрешихме да дойде при нас.

— Попита ли той кои сте?

— Да, ефенди.

— И ти отговори?

— Да. Нямаше причина да премълча, че сме асакери на Рейс Ефендина!

— А дали е имало причина! Ти си подхванал една гламавщина, нямаща равна на себе си. Той е искал да знае кого има пред себе си и според това да нагоди своите отговори и сведения. Не го ли осъзнаваш? Той е бил по-умен от вас. Трябва да знам точно какво се е случило. Трябва да знам всяка дума, която е била изговорена, по възможност дори в поредица от въпроси и отговори. Помъчи се значи да си спомниш и дай честна информация! Само така ще можеш да получиш прошката ми, която съвсем не заслужаваш. Та той питал пръв, какво?

— Кои сме били. Аз му казах. После поиска да знае къде са другарите ни. Не пожелах да му кажа и тогава той сподели с мен, че бил приятел на емира.

— Ти повярва ли му?

— Не веднага. Аз бях предпазлив, ефенди, и му рекох в лицето, че думите му са лъжа. И тогава той захвана да говори много надменно. Заяви, че бил бърз вестител на мюдюра на Хартум, и бил пратен при Рейс Ефендина да му предаде важни заповеди.

— Мюдюрът на Хартум не може нищо да заповядва на Рейс Ефендина.

— Това аз не знаех. Той се представи за висш офицер, миралай30, и ни заговори така заповеднически, че трябваше да му хванем вяра.

— Трябваше? Когато едно куче те залае, вместо смирено да скимти, трябва ли да го сметнеш за лъв? Но по-нататък! Той сигурно се е осведомил за всичко?

— Да. Познаваше и теб и се отзова така ласкаво за теб, че нашето недоверие изцяло изчезна. Той поиска да знае къде си, къде се намират пленниците, с две думи, трябваше да му кажем всичко.

— Че пленниците се намират там горе в котловината на дерето?

— Да. Трябваше да му разправим как заранта четирийсетте мъже са паднали в ръцете ни.

— Тогава той е узнал също, че Рейс Ефендина се намира тук при Маийех ел Хумма и колко асакери има при себе си?

— Също това.

— Казахте ли му и по какъв начин се каним да заловим Ибн Асл?

— За това той особено настоятелно разпитва.

— Е, за тоя работа е имал пред себе си баш будалите, които са му трябвали. По-глупави и лековерни изобщо не е можел да желае. Къде ли само са ви били мислите! На един непознат мъж да издрънкате всичко, наместо да го заловите и да държите всичко в тайна до завръщането ми, както беше ваше задължение и дълг! Как изглеждаше оня?

— Носеше бял хаик, ефенди.

— Фигурата му?

— Не беше дълга, но много широка.

— Лицето?

— Беше изцяло скрито от голяма черна брада.

— Така си и мислех! Знаеш ли всъщност, сине, внук и правнук на някой дядо на щуротията, с кого си говорил тук и кому си издал тези важни неща? Ибн Асл е бил това, прословутият ловец на роби, самият предводител на нашите врагове!

— Аллах! Възможно ли е?

— И още как! Защото при теб всичко е възможно даже най-голямата безмозъчност. И какво стори оня, след като ти така радушно и изчерпателно си му дал информация?

— Поиска да говори с мъжа, на когото си предал тук командването.

— Добре! А знаеш ли какво би трябвало всъщност сега да се случи?

— Какво, ефенди? Мисля, че не съм извършил никаква грешка.

— Ако бяхте действали правилно, сега работата тук щеше да стои другояче. Един от вас е трябвало да остане при камилите, а другите двама да му поискат оръжията и да го вземат после помежду си, за да го отведат при командващия. Вие така ли постъпихте?

— Не, не така.

— И защо не?

— Защото той заповяда един от нас да иде и доведе командващия.

— И кой тръгна?

— Аз.

— Това ти е спасило живота. Трима все пак са му били твърде много. Затова е разкарал единия, та да може с другите по-лесно да се оправи. Разказвай нататък!

— Аз тръгнах. Ами все още таях подозрение срещу него и спрях между високите брегове на дерето, за да размисля дали пък няма да е по-добре веднага да го взема със себе си. Докато размишлявах по тоя въпрос, чух два изстрела бързо един подир друг. Беше при камилите. Припнах бързешката нататък и видях непознатия да възсяда бялата хеджин, а двамата ми другари да лежат на земята. Както ти сега каза, те са били застреляни от него.

— Не гръмна ли подире му?

— Напротив! Аз тутакси насочих пушката към него и се прицелих в главата му. Куршумът за съжаление отиде нахалост, а после онзи беше отишъл толкова далеч с камилата, че вторият ми куршум вече не можа да го достигне.

— Накъде препусна?

— Натам, откъдето беше дошъл.

— Значи на изток?

— Да. Изчезна зад блатото.

— И после?

— После дойде Исмаил, защото той също чул изстрелите. Аз му разправих какво се бе случило. Тогава той постави тук пет стражи и ние се постарахме да свестим припадналите, ама нямахме никакъв успех, докато накрая ти дойде.

— Да-а, всеки серсемин поправя пропуска си едва когато е твърде късно! Вие сте виновни за смъртта на вашите другари и изплъзването на ловеца на роби. Аз няма да ви диря сметка, а ще предоставя нещата на Рейс Ефендина. По-скоро ще опитам да изгладя гламавщината ви, макар да съм убеден, че това е невъзможно. Помогнете бързо да оседлаем моята камила и тази на Бен Нил, които са най-бързи от всички. Ще препуснем след Ибн Асл. А ти, Исмаил, веднага се връщаш при пленниците! Тъй като при тях си оставил само десет пазачи, лесно би могло към първата беда да се притури още една. На Рейс Ефендина доложете, че сигурно няма да отсъствам дълго!

Две минути по-късно седяхме на седлата и яздехме към блатото, зад чийто северен край, както чухме, беше изчезнал Ибн Асл.

Когато край Вади ел Берд Бен Нил и аз преследвахме ловеца на роби на бялата му камила, седяхме на същите животни, които яздехме и днес. Тогава не ни се бе удало да настигнем бялата джебел-герфехска камила. Тя и днес превъзхождаше по същия начин нашите животни. Ето защо сега човек с основателна причина ще се запита, защо ли въпреки това правех опит да заловя Ибн Асл. Аз просто не смятах да разчитам на бързината на моята камила, а на хитростта си. Бен Нил следваше току що описания ход на мислите. Докато яздехме изпървом бавно един до друг, той попита:

— Ефенди, наистина ли мислиш, че ще застигнем Ибн Асл? Спомни си как го преследвахме край Вади ел Берд! Ние седяхме на най-бързите животни, които хората съумяха да ни набавят в Короско, и въпреки това Ибн Асл изчезна пред нас на бялата си камила като някоя падаща звезда зад хоризонта.

— Това е вярно. Но този път аз не възнамерявам да го преследвам, а той сам ще ми дотърчи в отворените обятия. Твърдя, че той е още тук.

При тези думи посочих на север в откритата степ.

— Тогава Ибн Асл ще е най-големият ахмак, когото мога да си представя!

— О, не! Ти си събрал опит, че моите пресмятания — дори когато се случва да са по-дръзки от обикновено — най-често са верни.

— Това е така. Но дали и сегашните ти ще се окажат верни?

— Ще видим! Понеже Ибн Асл вече плаваше в победната омая, сега толкова по-голямо ще е разочарованието му. Той не се е осмелил, когато е чул какво се е случило или по-точно е какво е предстояло да се случи, да отиде в котловината при пленените си хора. Осъзнал е, че е изгубил играта и може да дири избавление само в бягството. Но да се измъкне е можел единствено с бързата си камила. Вчера тя му се беше изгубила и ето че я вижда да пасе при нашите. В главата му се ражда идеята да си я възвърне. Подлъгва пазачите и успява. На гърба на това несравнимо животно той вече се чувства в безопасност от всяко преследване, тъй като никой ездач не е в състояние да го настигне. По тази причина Ибн Асл няма защо да бърза с бягството и може да направи онова, което лежи най-близо до сърцето му след спасението на собствената си персона, а именно да проучи какво е станало с неговите хора. Та нали е в границите на възможното да не са паднали в наши ръце. В този случай не е нужно да бяга, а може, напротив, да стане много опасен за нас. Той ще следи завръщането ни. Когато нашата колона излезе измежду блатото и планината, за да завие към пороището, един таен наблюдател веднага ще схване как стоят нещата.

— Но тук такъв таен наблюдател изобщо не може да има, защото няма къде да се скрие.

— Тъкмо тук се заблуждаваш. Откритата степ предлага едно добро скривалище именно защото е открита. Зад някой храст или дърво човек може да предполага съгледвач. Кажи ми обаче със сигурност точното място в степта, където ще го завариш.

— Като цяло си прав, ефенди. Но Ибн Асл има бяла камила, която ще го издаде.

— Не вземаш под внимание, че сега тя е боядисана.

— Да, бях забравил. Но той носи бял хаик, който непременно ще бъде видян.

— Ще го съблече.

— Има обаче още едно възражение, което навярно няма да съумееш да опровергаеш. Ако Ибн Асл иска да ни наблюдава, трябва да дойде толкова близо, че да може ясно да ни вижда. Само че тогава и ние ще го забележим.

— На „Хирдаун“ видях един корабен далекоглед. Той го е взел със себе си, както забелязах снощи, когато подслушвах при огъня. При всички случаи тръбата и одеве му е била овесена на врата. За съжаление не се сетих да се осведомя за това. Аз си представям нещата така: Ибн Асл се отдалечава яздешком на порядъчно разстояние и после поема обратно, докато стигне толкова близо до пороището, че да може да го наблюдава през тръбата. Там слиза. Кара камилата си да легне и насочва далекогледа към посоката, от която трябва да се зададе нашето шествие.

— Ами че тогава той ще вижда сега и нас двамата, ефенди!

— Действително. Но това нищо не вреди. Та нали изобщо си няма понятие какво възнамеряваме. Сега се пита накъде ще насочи ездата или по-скоро бягството си, след като ни е наблюдавал.

— Сигурно нагоре по Нил до мястото, където лежи корабът му.

— Така мисля и аз. Тук работата на Ибн Асл е изгубена. Той е сам и няма хора, за да ни изтръгне пленниците. Без редници единственият изход за него е бягството. Той ще навести най-напред кораба си и след това с него или с много по-бързата си камила ще се отправи незабавно към Фашода, където го чакат приятели и съюзници. Там и в околностите на Фанакама ловецът на роби може да вербува нови хора, за да продължи да върти позорния си занаят. От това следва, че той оттук ще язди на юг, приблизително в посока към Хегаси, откъдето е дошъл. Ето на какво се базира моят план, при чието осъществяване ти ще ми помогнеш.

— На драго сърце ще сторя всичко, което пожелаеш, ефенди. Дай ми само заповедите си!

— Ако нещата действително стоят така, както очаквам, мога да си представя приблизително на кое място се намира той сега. Нашето шествие ще излезе между планината и маийех и ще се насочи после наляво. Ибн Асл трябва да дебне срещу тази точка, ако иска всичко ясно да види. Ширината, на която се намира скривалището му, значи ми е известна, а далечината се следва от обсега на неговия далекоглед. Там, където дължината се пресича с ширината, трябва аз да го търся.

— Нещо не разбирам. Моля те да ми го обясниш!

— Не е необходимо, тъй като няма ти да търсиш Ибн Асл. Това по-скоро ще сторя аз. Заобикалям го така, че да не се усъмни, явявам му се после в гръб и го подплашвам. Той ще побегне, и то на юг. Ти междувременно си следвал тази посока. Слязъл си на някое място, край което се предвижда да мине. Животното ти лежи на земята, ти — също. Той значи няма да може да ви види, преди да е станало твърде късно.

Веднага щом стигне достатъчно близо, прицелваш се в камилата му и я убиваш.

— Защо не него?

— Защото колкото и да е лош, Ибн Асл все пак си остава човек. А камилата му е ценна, наистина, но все пак само едно животно. Тя ще се сгромоли. Той ще хукне да бяга, а ти се качваш бързо на седлото. После ще имаме беглеца помежду ни — ти отпред, аз — отзад и той ще трябва да се предаде.

— Той ще стреля по нас!

— Не го вярвай! Аз ще се погрижа да не стигне дотам. Поиска ли на сериозно да се прицели, моят куршум ще го улучи, преди да е съумял да натисне спусъка. Надявам се, си ме разбрал?

— Да. Но къде е мястото, на което трябва да спра, и край което според теб Ибн Асл ще мине? Любопитен съм да узная как се каниш да го определиш в откритата степ.

— Това е много по-лесно, отколкото си мислиш.

— Наистина ли, ефенди? Той ще язди на юг, да. Но колко далеч същевременно ще се придържа източно или западно, ти не можеш да знаеш.

— Ако още не го зная, ще го пресметна. Много далеч на изток Ибн Асл не може да отиде, защото това би означавало обиколка, пък и би могло да го отведе в близост до Нил, където да бъде забелязан. Той следователно ще държи възможно по на запад. Но тъй като блатото е протегнало един дълъг тесен ръкав в степта, той ще трябва да го заобиколи. Сигурно ще мине непосредствено покрай върха на този блатен ръкав и там е мястото, където трябва да го чакаш.

— То далеч ли е оттук?

— Никак. Ние се намираме при северния край на блатото. Погледнеш ли на юг, досами хоризонта ще различиш една тъмна линия!

— Виждам я, ефенди.

— Това са храстите, които маркират блатния ръкав. Там, където тази линия вляво престава, свършва и блатото и ти ще се скриеш там.

— В такъв случай знам какво трябва да сторя. Веднага ли да тръгна?

— Да. Но не прави грешка! Цели се добре, та да не пропуснеш.

— Знаеш, че не стрелям лошо, ефенди.

Разделихме се. Бен Нил препусна на юг, а аз — на север, навътре в степта. Ако Ибн Асл наистина лежеше там, трябваше, както вече споменах, да ме вижда и да се запита защо ли предприемам тази езда. Стопроцентово нямаше да стигне до мисълта, че ездата касае него. Въпреки това аз се придържах повече на запад, за да не отида прекалено близо до него. Ако усетеше още отсега намерението ми, щеше да побегне и нямаше да мога да го подгоня към Бен Нил.

Когато се бях отдалечил от планината колкото по мое предположение достигаше далекогледът му, трябваше да се намирам на една ширина с него и сега се насочих повече източно, но постепенно, за да не му направи впечатление. Яздих още толкова, колкото досега, обърнах после и поех обратно, на юг, към района, който имах на ума си като негово местонахождение или скривалище. Подтикнах животното към най-бърз бяг, за да оставя на Ибн Асл възможно по-малко време, и откачих далекобойния си мечкоубиец от седлото. Може пък да ми се удадеше така да изненадам ловеца на роби, че да стигна до изстрел по животното му.

При това отчитах, че неговото внимание ще бъде отправено предимно към посоката, от която трябваше да се появят нашите асакери. Бях любопитен да узная дали сметката ми е вярна. Да яздя в степта, за да заловя човек, който изобщо не се намира в нея, щеше все пак да ме ядоса и може би и малко посрами.

За щастие поне посрамването щях да избягна, защото внезапно забелязах пред себе си някакво движение в тревата. Видях на земята да лежи камила. Един мъж скочи на седлото, животното се изстреля нагоре като пружина и се понесе в бяг.

Значи Ибн Асл все пак беше тук! Беше лежал точно там, където моето предположение го бе потърсило. Препускайки сега право пред мен, той се обърна и размаха подигравателно кремъклийката над главата си както навремето, когато им избяга при Вади ел Берд. Не исках да стрелям, защото разстоянието беше твърде голямо.

Направи ми впечатление, че не бягаше в посоката, която би съответствала на моето очакване. Той се придържаше повече надясно, сякаш искаше да язди право към пороището. Причината дълго остана скрита за мен. Сега можеха да се видят нашите асакери, които пристигаха в марш с пленниците. Беглецът се насочи точно към тях, за да ги огледа възможно най-добре. За мен, изглежда, хич не го беше еня.

Бях убеден, че Ибн Асл ще дръзне да се приближи само до обсега на стрелбата. После обаче трябваше да се отправи съвсем наляво, за да мине край блатото. Въпреки краткото време той беше спечелил вече една значителна преднина и сега даже спря, та да може по-добре да наблюдава. Аз се възползвах от случая да извоювам известно предимство. Не яздех право към него, а се пренасочих повече към Маийех ел Хумма. Не можех, наистина, по тоя начин да му отрежа пътя, но разстоянието помежду ни все пак щеше да намалее и може би щях да успея да дам изстрел.

Нашите асакери видяха ездача. Видяха и мен и предположиха, че той е враг. Нададоха висок крясък. Той им отговори по същия начин и после се обърна към мен. Тогава забеляза, че искам да го изпреваря, и подкара отново животното си. Какво великолепно създание беше тази джебел-герфехска камила! Как само отхвърляше пътя! Не можах да стигна до изстрел и подтикнах с удари моята хеджин към най-голямата й бързина. Тя правеше всичко възможно от себе си, но да се държи в крак или чак за настигане не можеше и дума да става.

За мое удовлетворение сега Ибн Асл спазваше посоката, която трябваше да го отведе при Бен Нил. Аз се насочих още по-наляво, за да го принудя да остане повече надясно, и така да го притисна към края на споменатия блатен език. Същевременно се налагаше максимално да отклоня вниманието му отпред, за да не съгледа преждевременно Бен Нил. Ето защо виках подире му, прикачвах му най-груби епитети, накратко казано, вдигах дандания, която можеше да се чуе далеч по степта. Ибн Асл се обърна на няколко пъти и отговори с гръмък кикот. Гюрултията трябваше същевременно да има и друг ефект — да привлече вниманието на Бен Нил върху приближаването ни.

Яздехме толкова бързо, че храстите, зад които знаех, че се намира Бен Нил, сякаш летяха към нас. Ловецът на роби беше отдалечен от тях на хиляда и двеста, хиляда, осемстотин, шестстотин крачки… Той явно нямаше много доверие на блатото, защото изви повече наляво, за да може още по-отдалеч да го заобиколи. Приближи на четиристотин, триста крачки и завиваше все повече. По този начин щеше да мине толкова далеч от Бен Нил, че моят съюзник изобщо нямаше да може да уцели.

Тогава видях спътника си да изскача иззад последните храсти с пушката в ръка и да хуква в откритата степ към Ибн Асл. Онзи също го съгледа и се стъписа. Поиска да се отклони встрани, но увлечена от инерцията, камилата му продължи още известно разстояние направо, преди да съумее да направи завой. По същото време Бен Нил спря, прицели се и стреля. Забелязах дима от пушката му, чух изстрела и видях как бялата камила спря посред бяг, сякаш бе получила удар отпред. После се съвзе и полетя, подкарала от кремъклийката на ездача си, като изстреляна от дулото на топ. Бен Нил гръмна повторно подире й, но без да улучи. Ибн Асл префуча край блатния ръкав… беше ни се изскубнал! Няколко секунди по-късно бях стигнал до Бен Нил и спрях.

— Ефенди, аз не съм виновен — врече се той. — Аз уцелих камилата. Не видя ли? Тя спря за миг посред бяг.

— Забелязах — отвърнах, слизайки. — първият ти изстрел улучи, вторият обаче — не.

— Аз и при втория се премерих добре!

— Но твърде късно натисна спусъка!

— От изненада, ефенди. Как да не се диви човек, като знае със сигурност, че е умерил, а пък животното продължава да си търчи наранено. То трябва в късо време да падне. Аз се прицелих точно в гърдите.

— Хайде да видим дали ще намерим кръв. Проследихме дирята на едно значително разстояние, без да открием и една-единствена червена капка. Ездачът междувременно изчезна на южния хоризонт. Толкова бързо това не би могло да се случи, ако камилата беше тежко ранена.

— Може би изстрелът е засегнал само кожата — изразих мнение аз.

— Не, ефенди. Аз съм толкова сигурен в работата си, че мога да се закълна в Аллах, Пророка и всички халифи, че съм улучил гърдите. Имай предвид, че разстоянието възлизаше на петдесет, най-много шейсет крачки! Как при това положение ще е възможно само някакво одраскване?

— От вълнението. Но аз също не го смятам за възможно. Един куршум, който само е „близнал“ кожата, не би дал на камилата такъв тласък назад. Ти трябва да си уцелил напълно. Нека потърсим! Може би куршумът се е плъзнал по нещо.

Въпросното място беше лесно да се разпознае, тъй като камилата бе изорала с пръсти земята. Потърсихме из тревата и наистина, там нещо металическо заблестя насреща ни. Аз го вдигнах — беше сплесканият куршум от пушката на Бен Нил.

— Колко жалко! — изрази чувствата си младежът. — Той трябва да се е разплескал в някой твърд предмет.

— Така е — потвърдих аз. — Видях, че гръдният ремък на камилата беше украсен с плочки и големи пулове. Виждаш колко добре щеше да бъде, ако беше стрелял бързо втория път.

— Прости ми, ефенди! Аз съвсем се слисах, като не видях животното да пада.

— Аз не ти се ядосвам за първия изстрел, а задето закъсня със следващия!

Натъжеността полека-лека изчезна от лицето му. Той отиде да изведе камилата от храсталака, където я беше скрил. Възседнахме и поехме към пороището.