Махди

8. Примки и мрежи

Оживената беседа, която водехме по време на нощното спускане по реката, в никой случай не отслабваше нашето внимание. Ние продължавахме да бдим добре, спирахме даже на няколко пъти, когато някоя призрачна брегова сянка напомняше силуета на кораб, но винаги се виждахме измамени. Изгорихме една след друга всички факли, които бях хвърлил в лодката, и накрая трябваше да плаваме без светлина. На утрото вятърът се усили, вследствие на което бързината ни се увеличи. Не бяхме гребали непрекъснато, защото не бихме могли да издържим. Колчем се бяхме озовали в по-добро течение, си бяхме почивали.

Още нямаше пет часът заранта, когато достигнахме мястото, на което беше закотвен „Хирдаун“. Накъсо разстояние преди него бе лежал корабът на Абу ен Нил. Той беше отплавал. Слязохме на лагерното място с надеждата да намерим някого. Беше безлюдно. Това означаваше да плаваме и до Хегаси. Не заварех ли Рейс Ефендина и там, значи или го бяхме пропуснали през нощта, или той се бе върнал в Хартум. В последния случай по отношение сигурността на кервана трябваше да разчитам само на себе си.

Когато наближихме Хегаси, една малка светлинка проблесна насреща ни. Звездите започнаха да избледняват, но въпреки това видях, че светлината принадлежеше на някакъв кораб, пристанал при мишра. Различих източеният, грациозен корпус и двете полегати мачти. Беше търсеният „Шахин“. Светлината идваше от фенера, горящ на предната мачта. Насочихме се към плавателния съд и още преди да сме го достигнали, един глас ни викна от горната палуба:

— Лодка, пристани до борда!

За шега дадох на стария указание да промени малко курса, като че не искаме да се подчиним. Та взехме значи направление малко по настрани. Тогава мъжът се провикна:

— Стой или стрелям!

И по същото време прозвучаха резки камбанни удари. Беше камбаната за бойна тревога на „Шахин“. Дадеше ли сигнал с нея палубният вахтен, то може би в рамките на една минута всички мъже заставаха в бойна готовност даже и да бяха лежали в най-дълбок сън. Не биваше да продължавам повече шегата, защото знаех, че иначе ще стрелят по нас. Затова се насочихме към плавателния съд.

— Пристанете при бакборда — повели вахтеният — и се дръжте спокойно!

Подчинихме се на командата. Палубата горе се оживи и след късо време някой попита:

— Кому принадлежи лодката?

Разпознах гласа на Рейс Ефендина. За да не ме познае, прошепнах отговора на Бен Нил, който отвърна вместо мен:

— На „Хирдаун“.

— Качвайте се горе, веднага горе! — прозвуча възбудено обратно.

Рейс Ахмед бе научил, че корабът, напуснал малко преди пристигането му остров Хасание, е бил „Хирдаун“ и смяташе сега да получи разяснение за него. Запалени бяха няколко фенера. На шега подканих стария кормчия да се качи пръв по въжената стълба, която ни бяха хвърлили.

Абу ен Нил се покори, без да прозре намерението ми. Когато стигна горе, чух Рейс Ефендина да вика:

— Това е първият. Но чакай, тая мутра май ми е позната! Кой е тоя всъщност? Чуй, чапкън, къде наистина съм те виждал?

Старият беше толкова изплашен от това посрещане, че забрави да отговори.

— Ако не се лъжа, името ти е Абу ен Нил. Признай веднага!

— Да, ефенди, да! — съгласи се кормчията, изпълнен със страх.

— Не беше ли в Гиза, където се видяхме?

— В Гиза, да, ефенди.

— Наричай ме, емир! От онова време много добре знаеш, че така бивам наричан! Ако не се лъжа, ти беше кормчията на дахабийето „Ес Самак“, което тогава конфискувах.

— Да, аз съм този.

— Аз плених всички ви. Ти обаче ми се изплъзна. Добре дошъл сега! Ще се радвам да мога да наваксам тогавашния пропуск. Вържете дъртия и го запрете в кауша!

— Не, не, емир, не ме връзвайте! — извика кормчията. — Та аз не съм ти враг. Дойдох доброволно!

— Доброволно? И въпреки това вахтеният е трябвало да ви заплаши със сила? Къде е корабът ти, „Хирдаун“?

— В Маийех ес Саратин.

— Не го знам. Какво прави там?

— Крие се от теб.

— Значи има нечиста съвест! Какво тъкмеше при джезире Хасание?

— Да те плени!

— Да ме… плени…? В името на Шейтана, ти си във висша степен откровен! Кой е рейсът на тоя „Хирдаун“, дето се тъкми да ме плени?

— Той няма рейс, защото неговият господар, Ибн Асл, го командва лично.

Името предизвика огромно въздействие.

— Ибн Асл, Ибн Асл! — прозвуча високо от всички устни и Рейс Ефендина също даде израз на изумлението си.

— Право ли чувам? Ибн Асл казваш? Прословутият похитител на роби се намира на „Хирдаун“? Сега ми просветна. Тоя кучи син е искал да ми постави капан. Така ли е? Признавай на мига!

— Да, емир, ти отгатна. Ти трябваше да бъдеш изгорен задно с кораба си с газ.

— Аллах керим! Тая работа ми вдъхваше недоверие. Колко добре, че хванах път по суша! Затова значи буретата! Аз веднага ще потегля и ти ще ме отведеш до Маийех ес Саратин! Мен да изгори, мен, кораба и всичките ми хора! Като предвкусване на онова, което те очаква, ще наредя сега-засега да те загреят с бастонадата. Вържи му краката, Азис, и го угости с двайсет удара по ходилата!

Азис беше неговият любимец, младият мъж, който постоянно носеше камшик от хипопотамска кожа и бе винаги готов да изпълни наказанията, заповядани от неговия господар. Абу ен Нил го познаваше от онова време много добре. Той издигна уплашено ръце.

— Не бастонадата, не ме бийте, емир! Та аз съм съвсем, съвсем невинен!

Сега Бей Нил, неговият внук, побърза да се изкачи по въжената стълба и да пристъпи към Слугата на справедливостта.

— Не бива да заповядваш да бият стареца! Той е мой дядо и не ти каза лъжа.

— Какво, ти тук, Бен Нил? Как се озова насам и в компанията на кормчията на ловеца на роби?

— Това Абу ен Нил никога не е бил. Управлявал е за кратко време един роботърговец, но никога ловец на роби. Моят ефенди ще ти каже съвсем същото.

— Къде е всъщност твоят ефенди?

— Идва вече! — отговорих аз, прескачайки фалшборда. — Тук е.

Чу се всеобщ вик на радостна изненада. Ахмед Абд ел Инсаф отстъпи крачка назад, вторачи се за миг слисано в мен, после разтвори обятия и пристъпи насреща ми.

— Кара Бен Немзи ефенди, ти тук? Каква радост! Пристигаш от страната на фесарахите! Ела до сърцето ми, нека те прегърна!

Неговата радост беше голяма и искрена. Тя бе чест за мен и ме ощастливи. Неговият мюлазим, старият онбашия Мустафа и мнозина други приближиха да ме поздравят живо. Само един бе стоял надалеч. Сега неговата дълга, мършава фигура с безконечни крайници си запробива път през тълпата и ме акламира още отдалеч:

— Кара Бен Немзи ефенди, моята душа е изпълнена с наслада, а сърцето ми хрипка от радост, дето очите ми отново имат възможността да те видят! Ти ми липсваше както някоя любима жена на своя мъж. Без теб животът ми беше без стойност. Никой не го бе еня за мене, никой не почиташе думите ми. Моята храброст си отмря, а геройството ми завехна като някое катранено леке върху ръкава на моята одежда. Но сега ме споходи ново блаженство и моите достойнства и умения пак ще избуят и заиграят великолепно във всички багри като сапунен мехур, който се уголемява под нежния лъх на устата.

— И после се пръсва! — прибавих аз, като му подадох ръка и се дръпнах една крачка, защото той се накани по най-задушевен начин да обвие своите неимоверно дълги ръце около мен. Мисля, че щяха да стигнат не само веднъж, а два пъти да се увият около тялото ми. — Щом никой не те е зачитал, то сигурно единствено ти самият си виновен за това.

Тоя дългуч не бе никой друг, а Селим, моят втори слуга, когото бях оставил при Рейс Ефендина и не бях взел със себе си при фесарахите.

— Ефенди — отговори той, — ти пак, както толкова често, ме недооценяваш. Аз добросъвестно вземах участие във всички техни кахърища и неволи, вървях като ярък пример отпреде им и им давах образец, който те, наистина, през целия си живот не могат да достигнат.

— В плюскането, да! — провикна се един. — Но иначе нищо повече не е правил. Ядене, пиене, пушене, спане и перчене!

— Мълчи! — прогърмя към него върлината. — Твоята уста е извор, от който блика нефелна за пиене вода. Ефенди, ти трябваше например само вчера да ме беше видял, когато потеглихме към джезире Хасание, за да заловим ловците на роби! Моята фигура стърчеше над всички, а в сърцето ми тлееше жаравата на един ищах за бой, на който никой не бе в състояние да противостои. Виждайки това, ловците на роби си плюха на петите и офейкаха. Ние така и не ги заварихме, а корабът им беше заминал. Емирът дължи това изцяло на моето победоносно присъствие.

— Не се захващай още при първата среща да разтягаш пак локумите! — назидах го аз. — Имаме да чуем други неща, а не толкова често слушаната възхвала на твоята мнима слава.

— Това е вярно — изрази съгласие Ахмед Абд ел Инсаф. — Трябва да са настъпили важни събития, за да тръгнеш за Хегаси вместо за Хартум. Защо те намирам в компанията на един кормчия на роботърговец? И къде си оставил моите асакери?

— Те са още назад и ще ти докарат една дружина ловци на роби на Ибн Асл, които плених.

— Ти отново си спипал такива? И на Ибн Асл? Ефенди, какъв щастлив мъж си само! Аз от Вади ел Берд хич нищо не съм заловил.

— Тогава се радвай, защото утре, ако нещо не се заблуждавам, ще получиш в ръцете си самия Ибн Асл.

— Вярно ли? Къде се намира той?

— В Маийех ес Саратин, както ти каза преди малко Абу ен Нил.

— Къде лежи този маийех?

— Над селото Ел Кауа.

— Там горе ли си бил? Как е възможно?

— О-о, вчера, преди да дойдеш, бях и в Хегаси и при джезире Хасание. Ибн Асл ме бе пленил.

— Плен… — думата заседна в устата му. — Ефенди, шегуваш ли се?

— Не.

— Аз предполагах, че си в западната степ, а ти водиш тук боеве с Ибн Асл, за когото си дадох толкова напразен труд да срещна!

— Работата е проста. Ще ти разкажа. Но нареди на хората си да се държат спокойно! За нашата цел е по-добре, ако в Хегаси никой не разбере какво става тук и какво решаваме, защото Ибн Асл има шпиони. Ибрахим, местния шейк ел белед, например е негов съюзник.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да. Ибрахим знаеше, че Ибн Асл ти поставя тук засада. Той даже му бе помогнал, защото беше предоставил кон на един ловец на роби, който трябваше да следи за теб, та да може по тоя начин незабавно да доложи за пристигането ти.

— И ти знаеш всичко това! Горя от любопитство да чуя разказа ти. Тоя стар кормчия на роботърговец26 обаче ще вържем и тикнем в кауша.

— Не, емир! Той е добър и честен мъж, когото препоръчвам на твоята благосклонност. Ще ти обясня и това. Остави го при Бен Нил, неговият внук, и заповядай да ги нахранят и напоят! От вчера нищичко не сме хапнали.

— Значи ти също си гладен? Ще имаш каквото ти сърце пожелае!

Когато се погрижих и всички светлини освен фенера на мачтата да бъдат угасени, отидохме в неговата великолепно подредена каюта. Азис, любимеца, ни обслужи. Беше ни сервирано от всички налични провизии. По време на яденето аз разказвах и човек може да си представи с какво напрегнато внимание Рейс Ефендина ме слушаше. Той не бе в състояние да остане седнал, а крачеше възбудено напред-назад и често прекъсваше изложението ми със силни възклицания. Аз нямах време да бъда толкова изчерпателен, както в действителност ми се искаше. Разказът ми отне повече от десет минути. Когато привърших, той поиска да научи по-подробни детайли, ала аз отклоних.

— Не сега. Времето е скъпоценно. Ние, сиреч ти, аз и Бен Нил, трябва да тръгнем, преди да е настъпил денят.

— Накъде?

— Ще се качим в лодката, с която дойдох, и ще отплаваме на известно разстояние нагоре по Нил. Междувременно ще ти кажа всичко. Имам един план, за чието изпълнение е необходимо веднага да тръгнеш с мен. Всъщност не би трябвало да имаме придружители, но тъй като аз и Бен Нил сме изморени, а и не мога да искам от теб да гребеш, то нека ни придружават двама от твоите моряци.

— Е добре! Ти винаги си бил потаен! Но понеже знам, че нищо не вършиш без основателна причина, ще тръгна с теб.

— Смени бляскавата си униформа, поне куртката, с някое по-проста дреха. Колкото по-малко хора те забележат при връщането ти, толкова по-лесно ще успее нашият план.

Ахмед свали куртката и навлече на нейно място един тъмен бурнус. Аз загърнах за мен и Бен Нил малко провизии, които взех от масата. После потеглихме.

На изток се показа първият блед утринен светлик, когато се отблъснахме с лодката от „Шахин“. Двама матроси гребяха. Аз седях редом с Бен Нил, а срещу нас — Рейс Ефендина. Беше понятно, че Слугата на справедливостта се намира в състояние на голяма напрегнатост. Аз не го оставих дълго да чака, а му представих, докато се плъзгахме бавно срещу течението край левия нилски бряг, желания подробен доклад. Сега можех без ущърб на моя план да отговоря на всички негови въпроси, а те бяха толкова много, че когато се почувства най-сетне удовлетворен, бяхме достигнали мястото, където бе стоял „Хирдаун“. Пристанахме там и седнахме под едно дърво. На двамата моряци наредих да се върнат по суша в Хегаси, като възможно най-малко се оставят да бъдат видени. Те тръгнаха, а Рейс Ефендина попита учуден:

— Ти ставаш все по-загадъчен. Нима няма да се върнем с лодката?

— Аз и Бен Нил — да, ти обаче — не.

— Защо? И аз ли трябва да вървя пеша?

— Да. Причината ще ти съобщя по-късно. Сега бих желал да чуя най-напред какво мислиш за тези събития. Нали имаш намерение и храниш също надеждата, този път съвсем сигурно да спипаш Ибн Асл?

— Естествено! Заклевам се в Аллах, че днес или утре ще го…

— Не се заклевай! Човекът не е господар на събитията. Една малка грешка може всичко да погуби. По кой начин смяташ да го заловиш?

— По най-простия: отплаваме за Маийех ес Саратин и там го нападаме.

— Ибн Асл изобщо не е вече там. Убеден съм, че късо време след нашето бягство той е напуснал маийех, и то по две причини. Първо, там вече не се е чувствал сигурен, понеже сага на мен ми е известно скривалището му и второ, трябва да побърза да спаси баща си и своите подчинени. Той е поел подире ни надолу по Нил.

— Че тогава е потребно само да тръгнем насреща му, за да…

— За да не го срещнем — вметнах аз.

— Ще претърсим всяко кътче по брега!

— А междувременно Ибн Асл вече ще е започнал с хората си похода по степта срещу твоите асакери!

— Толкова бързо няма да съумее да се оправи!

— Защо не? Ловецът на роби знае, че го търсиш, и че аз при всички случаи ще побързам да дойда при теб, за да те отведа до маийех. Той е използвал нощта да напусне мястото и да стигне възможно по-далеч надолу по течението. Там ще пристане до някое закътано местенце, ще остави няколко души за охрана на плавателния съд и с другите ще потегли към асакерите ти.

— Наистина ме убеди. Трябва да тръгна бързо с хората си, за да защитя кервана. Ти, разбира се, ще ни придружаваш!

— Предлагам аз да яздя с Бен Нил към кервана, а ти през туй време да поставиш засада на Ибн Асл.

— Защо да не се отправим веднага заедно срещу него?

— Защото в този случай няма да го пипнем. Ибн Асл се намира с хората си над нас. Ние значи имаме преднина. Ловците на роби ще ни последват по-късно и като се натъкнат на дирята ни, ще станат предпазливи и ще спрат.

— Но ако Ибн Асл иска да спаси баща си, трябва все пак да ни последва и нападне!

— Няма на ум да му дойде! Собствената му сигурност е по-ценна за него от живота на баща му и всичките му хора. Разбрах това и ще ти разкажа. Е, да, може и да ни нападне посредством ловците на роби, но да не падне самият той в ръцете ни, за това положително ще се погрижи.

— Значи не бива да избързваме напреде му. Да не би пък да трябва него да пропуснем да мине напред? При това положение той ще връхлети кервана и аз ще стигна твърде късно.

— За кервана в този случай няма да има нищо страшно, тъй като аз ще бъда при него. Ибн Асл значи не би могъл, както има намерение, да го нападне с изненада. Но аз планирам нещо съвсем друго. Често с хитрост съм постигал много лесно онова, което с употребата на цялата налична сила не би ми се удало. Ти самият стана свидетел на подобни примери. С една такава хитрост ще опитам, ако позволиш, за заловя Ибн Асл и ако не се премъкне някоя грешка, съм сигурен в успеха.

— Какво искаш да сториш?

— Да заложа на Ибн Асл един капан, в който да се улови. Победата значително се облекчава, ако човек добре познава бойната арена. Съумее ли един пълководец да примами врага на мястото, където вече всичко е подготвено за посрещането му, то победата дори при неравни сили е почти гарантирана. Ако потеглиш в откритата степ, няма да знаеш къде ще срещнеш Ибн Асл и при какви обстоятелства ще последва битката. За да го избегнем, ще определим някое място, където ще го чакаме.

— Дали ловецът на роби ще дойде със сигурност?

— Ще дойде. За това остави аз да се погрижа!

— Имаш ли някое конкретно място на ума си?

— Да, и то едно много подходящо. То трябва да се намира възможно по-близо до направлението, от което идва нашият керван и накъдето значи трябва да потегли и Ибн Асл. Джебел Аращ Кол е най-подходящото място за моя план. Бил ли си вече там?

— Даже няколко пъти, ефенди. Навремето пребродих цялата околност.

— Това ми е приятно, защото така няма да се налага тайно да те придружа, за да ти покажа терена, който имам предвид. Там има два маийех, свързани чрез воден ръкав с Нил. Северният е по-голям и далеч по-дълъг от южния. Известни ли ти са?

— Да. Големият маийех се нарича Маийех ел Хумма27, името на по-малкия съм забравил.

— Това Блато на треската имам предвид. То се проточва дълго и тясно край подножието на планината. Човек трябва да върви над четири часа, за да стигне от единия край до другия. Приблизително по средата на неговата дължина една бухта се врязва далеч навътре в планината. Тя е много дълбока, покрита с коварната ом суфах, а по периферията обточена с гъсто облистени дървета гафул28, които ми направиха особено впечатление, понеже иначе никой вид гафул не достига такава височина.

— Знам ги. Тяхното прелестно ухание изпълва местността и смекчава вонята на блатото. Пешеходецът може удобно да върви покрай тях, но един камилски ездач трябва много да внимава. Скалната стена е дълбоко вгъната и се възправя кажи-речи отвесно възбог. Бухтата е изпълнена от водата на маийех. Между водата и скалите има само една тясна пътека и по нея лежат разхвърляно големи каменни късове, които са се срутили отгоре и особено затрудняват вървежа на камилите. Този път около бухтата на маийех е донесъл гибелта на много хора, поради което е наречен Дарб ел Мусибе29.

— Съвсем вярно. И той ще стане за Ибн Асл един наистина фатален път.

— Как се каниш да подмамиш там хаирсъза?

— Че със сигурност ще го подмамя, знам добре. Методът и начинът още не са ми известни, обстоятелствата ще го решат. Пътят на нещастието лежи на западния бряг. Познаваш ли и източния бряг на маийех?

— Също така точно.

— Тогава навярно ти е известна и гъстата гора от дървета хегелик, която се намира от южния край?

— Да. Тази гора е кажи-речи непроходима, тъй като пространството между дървесните стволове е почти изцяло изпълнено с храсти набак.

— Тя ще ви послужи за скривалище.

— На нас? Да не би там да трябва да чакаме Ибн Асл?

— Да. Сега идва най-главното за теб, емир. Отбележи си го добре! След като се върнеш в Хегаси, потърсваш шейк ел белед, за да поговориш с него, и веднага отплаваш.

— Тоя предател, когато строго ще накажа!

— Това ще сториш по-късно. Днес обаче ще си още много любезен с Ибрахим и ще дадеш вид, сякаш притежава пълното ти доверие. Ще му кажеш, че си търсел роботоръговци при джезаре Хасание, но не си намерил никакви, и явно си бил заблуден от Ибн Асл. Той вероятно ще е в Хартум и трябва бързо да се върнеш там, за да го издириш и накажеш.

— Защо тъкмо на шейк ел белед трябва да го казвам?

— Защото Ибрахим играе една значителна роля в моя план. Той ще заложи капана за Ибн Асл, без хабер да си има за това. Той е негов съюзник и Ибн Асл или лично ще го навести, или ще изпрати човек, за да се осведоми къде си и как стоят нещата. Шейкът ще предаде, че си се върнал в Хартум и Ибн Асл ще се почувства сигурен.

— Също и от твоя страна?

— Да, защото аз също ще говоря с шейка. Сега се върни пеша в Хегаси и гледай, доколкото е възможно, по път никой да не те види. За да не те познаят отдалеч, те помолих да си смениш куртката. След като си заминал оттам, аз и Бен Нил ще пристигнем с лодката…

— Как се каниш да узнаеш, че съм заминал?

— Нека това си е моя грижа! Ще наблюдавам зорко. Та ще пристигна после с Бен Нил и ще потърся шейк ел белед. Ще се престоря, като че току-що идвам от маийех и ще му разкажа какво се е случило там горе и преди туй при джезире Хасание.

— Ще му кажеш ли при това положение кой си?

— Разбира се! Ибрахим после и бездруго ще го научи от Ибн Асл. Ако го излъжа по отношение името си, то той и на другото, което му кажа, няма да повярва и планът ми ще бъде подхвърлен на опасността да претърпи неуспех. Аз трябва да му засвидетелствам най-голямо доверие. Като шейк ел белед Ибрахим е административно лице, на чиято помощ привидно ще се позова. Ще му предоставя и лодката на съхранение и ще му кажа, че ти по-късно ще наминеш да я прибереш.

— Ти ще отидеш само с Бен Нил в Хегаси. Шейк ел белед ще узнае, че Абу ен Нил също е бил с нас. Как възнамеряваш да обясниш липсата на стария?

— Ох, когато се е спускал в лодката по време на бягството ни, той е паднал във водата и ако Ибн Асл не го е пипнал отново, крокодилите са го изяли.

— Защо го остави при мен? Нали можеше да го вземеш със себе си?

— Не. Липсва ми ездитно животно за него. Нали знаеш, че съм оставил в Хегаси само две камили.

— Накъде, казваш, се каниш да яздиш?

— Срещу моя керван. Аз го напуснах, за да те предупредя. Сега знам, че си спасен, и значи мога отново да го потърся. Това е удар, който гарантирано ще се увенчае с успех. Ибн Асл сигурно е бесен, дето му се изплъзнах. Той ще потегли срещу кервана да освободи пленниците и като чуе, че съм отново при него, ще бъде запленен, защото това му дава надеждата пак да ме пипне. После ще е толкова повече решен да ни нападне и дваж по-сигурно ще падне в клопката.

— Но ти още не знаеш как ще подхванеш уйдурмата, та да примамиш Ибн Асл в капана.

— Допреди малко още не знаех, но сега ме споходи една идея. Ще подхвърля една забележка на шейк ел белед, която ще накара Ибн Асл непременно да навести Джебел Араш Кол. Ще му разкажа следното: Досега съм щадил живота на пленниците си, макар тия мискини многократно да са си заслужили смъртта. Но след всичко, което сега се случи, повече не мога да проявявам милост. Такива паразити трябва да бъдат безмилостно унищожавани. Мен се канеха да ме изтезават до смърт. Е добре, всеки подчинен на Ибн Асл, който падне в ръцете ми, ще умре, преди всичко пленниците, срещу които ще яздя. Ще ги отведа при Джебал Араш Кол и ще наредя да ги хвърлят там в Маийех ел Хумма. Когато Ибн Асл чуе това, веднага ще се отправи натам, за да ни дочака и ги спаси. Не мислиш ли и ти така?

— Разбира се, ефенди! Смятам, че няма да се измамиш в тъкмежите си. Но как възнамеряваш да го подведеш да заеме там позиция, която да ни гарантира победата?

— Това ще си покаже мигът. Ибн Асл ще бъде там преди мен и ще направи на терена, в случай че още не го познава, грижлив оглед. Ако само донякъде си отваря очите, ще стигне до идеята, да ми заложи същата примка, в която аз искам да го заловя, сиреч да ме нападне отзад и отпред, докато се намирам на тясната пътека между скалите и водата. Успее ли да докара нещата дотам, то аз — по негово мнение — съм изгубен.

— И ти ще влезеш в тази примка?

— Може би, но само за да повлека вътре и него и там да го погубя. Ти отпътуваш от Хегаси, спираш на една ширина с Джебел Араш Кол, скриваш кораба си и го оставяш под охраната на няколко души. С останалите моряци и асакери потегляш за Маийех ел Хумма, за да се стаиш край южния му край в споменатата хегеликска гора. Там изчакваш Ибн Асл и мен. Възможно е, преди да бъде изпълнен ударът, да те потърся там, за да ти съобщя още някои подробности. Не дойде ли, то това което имаш да направиш, е много просто. Веднага щом чуеш да се стреля, ще знаеш, че аз, идвайки от север, се намирам на тесния боен плац и съм нападнат от юг от Ибн Асл. Той ще стои на същото тясно пространство. Ти изскачаш бързо от гората и се явяваш в гръб на ловците на роби. Удаде ли се начинанието, те ще бъдат приклещени между теб и мен, няма да могат да отстъпят и ще трябва или да, се предадат, или да навлязат в маийех, където биха потънали под измамливата покривка на ом суфах.

— Ефенди, планът е отличен! Въпреки това обаче храня едно голямо съмнение: Ти имаш само двайсет мъже при себе си!

— Ако се нуждая от повече хора, ще дойда да взема от теб.

— Стига да намериш време!

— Може и тъй да е! Съмнението ти действително не е съвсем безпочвено.

— Второто също! Вие трябва да пазите пленниците. Колко мъже ще ти останат при това положение за битката? И е много вероятно да не те нападне само от юг, а северно от фаталното място да ти заложи някоя засада. Ти искаш да го поставиш между два огъня, той ще възнамерява същото с теб.

— В това бях убеден още преди да ми го съобщиш. Ибн Асл сигурно ще ми постави засада, толкова повече че ще има предостатъчно време за тая цел. Но понеже аз го знам, не съществува никаква опасност за мен. Като ти е известно, че някъде е заложена мина, то или няма да отидеш нататък, или ще се погрижиш за преждевременното й разреждане. После няма да може да причини никакви вреди. Само в един пункт съм съгласен с теб. Тъй като действително имам много по-малко хора от теб, а и трябва да оставя за пазене на пленниците, можеш да ми пратиш двадесет мъже на помощ.

— И къде да ги пратя, та да те срещнат със сигурност?

— Хората ти не бива да бъдат видени от врага, но аз трябва лесно да мога да ги намеря. Беше ми споменато едно място, което добре би подхождало за нашата цел. От северната страна на Джебел Араш Кол едно тясно, сухо пороище навлизало в планината. Ако се вървяло пет минути нагоре по него, коритото се разширявало до малка котловинка, обрасла с гъсти храсти.

— Храсти от киттр.

— Я гледай, ти познаваш мястото? Това ми е приятно, тъй като по този начин евентуалната грешка е изключена. Прати ми двадесетте мъже там!

— Кога трябва да бъдат на мястото?

— Не е препоръчително да стигнат дълго преди моето пристигане, иначе лесно биха могли да бъдат открити от Ибн Асл. Ако сметките ми излязат верни, аз още днес ще се натъкна на нашия керван и…

— Това е невъзможно, защото те имат да направят пет дневни прехода, а днес е едвам третия ден.

— Вземи предвид, че е избягал Орам, мъжът, който вчера доложи на Ибн Асл случилото се. Твоите асакери трябва да са си казали, че той ще язди към Ибн Асл. Следствие на това ще се разбързат и навярно ще са им необходими само четири дени вместо пет. По тази сметка те ще са довечера на един дневен преход оттук и тъй като аз имам дотам поне също един пълен ден езда, вероятно ще ги срещна на това разстояние и в посоченото време. Утре рано ще потеглим към Джебел Араш Кол, но няма да яздим съвсем до целта, а ще се установим на нощен бивак още преди да сме я достигнали. Не искам сражението да се състои през нощта, а да го запазя за другия ден по ранина. Може би през нощта ще те споходя. Но при всички случаи можеш да ми пратиш, ако до един часа след полунощ не съм дошъл, двадесетте мъже. Нека яздят край маийех и се скрият в котловинката на пороището, където ще ги намеря. Ако дойда при теб, ще надам на три пъти дълбокия кикот на хиената. Ще го повтарям, като крача край гората. Нека постът, който пръв го чуе, дойде и ме отведе при теб. Сега аз приключих с напътствията си.

— В такъв случай тръгвам за Хегаси. Смея да се надявам, че нашата нощна среща ще означава радост и победа!

Ахмед подаде на мен и Бен Нил ръка и тръгна. Ние изчакахме, додето можехме да приемем, че е пристигнал в Хегаси. После се качихме на лодката и загребахме към срещуположния бряг. Там плавателният съд бе скрит в тръстиката, а ние продължихме пеша надолу по реката, докато видяхме отвъд Хегаси.

Стаихме се така, че да не могат оттам да ни забележат. „Шахин“ още лежеше в мишра. След като чакахме приблизително половин час, платната бяха вдигнати. Той се насочи навътре в реката и отправи нос на север. Ние се върнахме при нашата лодка. Почакахме още четвърт час и загребахме после към средата на Нил. Там издигнахме мачтата и опънахме ветрилото. Вятърът не беше благоприятен. Ето защо плавахме бавно в зиг-заг към Хегаси.

Бен Нил беше свидетел на разговора ни, така че не бе необходимо да му давам специални инструкции за поведение. И той като мен гореше от желание да възстанови престижа си от вчерашната неудача. Най-главното сега бе да се свържем с шейк ел белед. В това отношение не можехме по-добре да случим, защото когато наближихме мишра, го видяхме да стои долу до водата и да зяпа любопитно към нас. Спуснахме платното, стигнахме с няколко удара на греблата брега, слязохме и вързахме лодката. Ибрахим веднага довтаса и ни поздрави радушно.

— Как стана тъй, че се връщате? Мислех, че се каните да плавате с „Хирдаун“ до Фашода. Та нали можехте да вземете камилите си по-късно при връщането.

— Благодаря! До Фашода човек трябва да пътува оттук почти десет дена. Едно такова дълго отсъствие не можехме да си позволим. Ама насмалко да ни принудят.

— Как тъй?

Ибрахим се постара да си придаде една възможно по-неангажирана физиономия, ала не съумя да овладее напълно напрежението си.

— Ще ти кажа — отговорих аз. — Но да идем малко по-настрана! Случи се нещо важно, което единствено на теб бихме желали да разкажем.

— Ти изпълваш душата ми с любопитство, ефенди — рече Ибрахим, като ни сподири настрани. — Какво толкоз важно може да се случи в малкото Хегаси!

— Ще има да се дивиш, като го чуеш. Познаваше ли мъжа, комуто набави конете?

— Отблизо не. Той каза че се числял към „Хирдаун“, който лежеше при джезире Хасание.

— Знаеш ли що за кораб е той?

— Търговски от Бербер, ми каза мъжът.

— Ти не го ли пита как се казва притежателят?

— Защо да го питам? Какво ми влиза в работата корабът? Аз не съм нито капитан, нито пристанищен пазач. Защо да си обременявам паметта с имената на всичките минаващи кораби и господарите им?

— Имаш право. Но съжалявам, дето не си го сторил, защото иначе при всички случаи щеше да ни предупредиш, и ние нямаше да се подхвърлим на опасността да изгубим живота си.

— Живота? — попита шейк ел белед, привидно изплашен. — Аллах! Нима сте се намирали в някоя такава опасност?

— Действително, защото тоя „Хирдаун“ е корабът на най-големия престъпник и похитител на роби, който изобщо може да има. Можеш ли да се досетиш кого имам предвид?

— Не знам дали ще отгатна. За най-лошия от всички грабители на роби считам аз Ибн Асл, дано Аллах го прокълне. Но този мъж все пак не би дръзнал да се мерне тук!

— Той дръзна!

— Наистина ли, наистина ли? Аллах! Да го бях знаел, щях да свикам всички мъже на Хегаси, за да го заловим и предадем на Рейс Ефендина.

— Познаваш ли рейса на хадифа?

— Той беше само допреди час тук и аз даже говорих с него.

— Бил е тук? — попитах аз, правейки се на изненадан.

— Днес, да! Вчера е бил при джезире Хасание.

— Когато ние вече сме били тръгнали! Слава и хвала на Аллах! Значи ми се е удало да го спася! Не мислех, че ще е толкова непредпазлив да дойде. Капъсъзите искаха да го примамят към гибел.

— Ефенди, ти ужасяваш жилите и костите ми! Кръвта ми се смръзва! Рейс Ефендина — дано Аллах му окаже хиляди милости! — да примамят към гибел! И кой пък, кой?

— Ибн Асл!

— Възможно ли е, ефенди? Езикът отказва да ми служи! Ама разказвай де, ефенди, разказвай!

— Тогава нека те питам преди туй, познаваш ли ме?

— Не. Никога не съм те виждал и не знам също как да те наричам.

— Аз съм Кара Бен Немзи ефенди от Алемания, приятел на Рейс Ефендина, когото…

— Аллах, Аллах! — прекъсна ме Ибрахим с тон на неовладян ужас. — Значи ти си чуждоземният ефенди, който вече толкова роби е освободил и…

Шейкът спря по средата. Той схвана, че е отишъл твърде далеч и прекалено много е изплямпал, защото всъщност не би трябвало да знае за мен. Аз се престорих, че нищо не съм забелязал.

— Значи си чувал вече за мен? Това ме радва, защото няма да се налага да държа дълги речи за себе си. Ти следователно знаеш, че помагам малко на Рейс Ефендина да изпълнява задачата си.

— Само малко? Ефенди, аз знам, че си постигнал онова, което емирът не би съумял да свърши.

— Е, тогава няма да ти е трудно да си представиш какво голямо отмъщение питае Ибн Асл към мен.

— Изключително голямо! Мисля, че той те мрази къде-къде повече от Рейс Ефендина.

— Това е вярно. Вече на няколко пъти го разбрах и вчера отново. Трябва да ти разправя.

Осведомих шейк Ибрахим за по-раншните събития колкото сметнах за необходимо, вчерашната преживелица обаче описах изчерпателно. Само дето съм срещнал Рейс Ефендина не споменах. Кметът разиграваше невинност и удивление и когато свърших, извика:

— О, Аллах, о. Пророк на пророците! Да счита ли човек подобни неща за възможни! Ефенди, ти си християнин, но Аллах трябва да е безкрайно благоразположен към теб, инак не би ти се удало да се измъкнеш на тия кръвожадни хиени! Но къде е всъщност Абу ен Нил? Не е при теб, а пък казваш, че сте били заедно на палубата.

— При спускането той падна в Нил. Не можахме да се погрижим за него. Ако хайлазите не са го измъкнали, сигурно е бил изяден от крокодилите.

— Каква беда! И вие току що пристигате?

— Да. Щяхме по-рано да бъдем тук, ако не си бяхме губили времето да търсим Рейс Ефендина. Мислехме, че преследва „Хирдаун“.

— Преследва? Как би могла да хрумне подобна мисъл на емира? Той изобщо не заподозря „Хирдаун“. Рейс Ефендина смята, че е бил направен за сеир в Хартум от Ибн Асл. Оня го подлъгал с фалшив хабер да тръгне оттам, най-вероятно за да спечели време за някоя добра далавера.

— Кой го каза?

— Самият емир.

— Той къде е сега?

— По обратния път за Хартум.

— Това ми е безкрайно неприятно. Можеше да вземе лодката, която плячкосахме. Какво да я правя сега?

— Пита се какво изобщо си решил да правиш. Ако искаш да идеш в Хартум, можеш да се качиш на следващия кораб, който отива натам, и да влачиш лодката отзад.

— Не става. Не мога да замина за Хартум. Забравяш, че моите асакери са на път за насам. Възнамерявам да ги пресрещна.

— Тогава можеш да оставиш лодката тук. Аз ще я препратя в Хартум. Надявам се, ще ми я повериш!

— Разбира се, не храня никакви съмнения. Ти си повелителят на Хегаси. На теб бих поверил състояние от много хиляди. Ще ти предам лодката. Но не е нужно да я препращаш в Хартум. Остави я да си лежи тук, докато Рейс Ефендина дойде пак. Тогава той ще я прибере.

— Той скоро ли ще дойде?

— Това не знам. Ахмед Абд ел Инсаф има основателна причина да го стори. Би могъл да тръгне подир Ибн Асл, който сега сигурно е на път за Фашода, че и още по-нататък. Ибн Асл ще гледа незабавно да ни се разкара от очите. Той вероятно ще отпътува нагоре към Бахр ел Джебел или Бахр ес Сераф, за да лови роби. Би било скучно и уморително да го преследва човек дотам. Но когато се връща, ще го издебнем, ще му отнемем похитените роби и ще ударим калема под сметката му. После ще му се случи онова, което предстои сега на баща му!

— Как? Какво предстои на стария?

— Смърт. Аз трябваше веднага да наредя да застрелят хайманите, досущ както го стори емирът с техните апапи във Вади ел Берд. Бях прекалено добър, пощадих ги и възнамерявах да ги предам на наказателното правосъдие. Но сега промених намерението си, а от Рейс Ефендина ми е дадена власт над живота и смъртта.

— Има ли той право да ти дава такива пълномощия, които иначе могат да се добият само от хадифа?

— Да. Рейс Ахмед е получил от хадифа разрешение да преотстъпва в случай на нужда за известно, време на друг правомощията си. Само по този начин могат да бъдат избегнати загубата на време и разните там разтакавания, само така може да бъде постигната целта — на ловците на роби чрез ужас да се тури един бърз край. Аз още не съм се възползвал от правото си и сега за пръв път ще го сторя.

— Ти ще постъпиш правилно и човек може само да те похвали, но помисли за отговорността, която сетне ще носиш!

— Ха! Ще бъда отговорен и за всички безчинства, които тези никакъвци ще подхванат, ако им позволя да се измъкнат. Ами ти да не изпитваш състрадание към тях?

— Ефенди, що за въпрос! Колкото по-бързо бъдат изтребени, толкова повече ще се радвам. Ще ми се да можех да съм ви в помощ!

— За съжаление не можеш. Помисли си какво бяха наумили тези хора! Искаха да изпозастрелят асакерите, а мен да изтезават до смърт. Въпреки това аз ги пощадих. Сега обаче, когато с такава мъка се изскубнах от най-мъчителната смърт, бих бил направо самоубиец, ако не проявя крайна строгост.

— Сигур се каниш тук в Хегаси да проведеш съд над тях?

— Не. В Хегаси вие изобщо няма да ги видите.

— Къде ще ги съдиш? Ефенди, не го считай за празно любопитство, задето те питам. Моята душа е толкова потресена от деянията на тия престъпници, че ще ми е драго да науча дали наистина ще ги сполети наказанието.

— Възхвалявам любовта ти към справедливостта и нямам причина да правя тайна от намеренията си. Известен ли ти е Джебел Араш Кол?

— Как да не ми е известен! Аз често съм бивал там.

— Също Маийех ел Хумма, край което се издига?

— И то.

— Има ли маийех много крокодили?

— Безчет. Особено пък гъмжи от тях заливът, дето се врязва в планината.

— Не е ли вярно, че около този залив води само един тесен път?

— Да. От едната страна стените на планината се възкачват непристъпно нагоре, а от другата по водата се разстила плаваща ом суфах, сред която крокодилите живеят на пълчища. Скалните отломъци, лежащи по пътя, го правят едва проходим за камили. Който не иска да падне долу и стане жертва на крокодилите, трябва да слезе от животното си и бавно и предпазливо да го води след себе си.

— Зная го. Няма място, което да подхожда по-добре за намерението ми от този залив на Маийех ел Хумма.

Шейк ел белед се стресна, пролича му.

— Там, там значи искаш да проведеш твоя съд? Ох, ефенди, ама това е страшно, ужасяващо. И кога ще стане тая работа, ефенди?

— Вдругиден заранта, един час подир Молитвата на зората ще сме достигнали Джебел Араш Кол и Маийех ел Хумма.

— И това ще е смъртният час на тези мъже?

— Да.

— Кога ще потеглиш оттук, ефенди?

— Сега. Ще отида да взема камилите си.

Шейк ел белед ме придружи до мъжа, при когото бях оставил животните под надзор. Получих ги от него срещу нищожно заплащане за фуража. Поведохме ги надолу към мишра, за да ги напоим, и после се върнахме обратно горе, където ги оседлахме. Тъкмо се канех да притегна колана на седлото, когато Бен Нил ми викна:

— Ефенди, погледни нататък!

Той посочи към степта, по която се задаваше един камилски ездач. Той беше още доста отдалечен, ала въпреки това го познах от пръв поглед. Беше Орам, който се бе изплъзнал от моите асакери и донесъл вестта на Ибн Асл. Бен Нил също го разпозна, защото вдигна предупредително пръст.

— Внимавай, ефенди!

Ибрахим стоеше до нас и го чу. Ето защо се направих на безразличен.

— Да внимавам? Защо? Откакто ни плениха, ти навсякъде предусещаш опасност. Този ездач е пътник. Какво повече? Качвай се, трябва да тръгваме!

Бен Нил се подчини, но ми хвърли учуден поглед. Аз подадох ръка на шейка и се сбогувах. Той се поклони учтиво.

— Аллах йихсафак! (Аллах да те закриля!) Ще те видя ли пак сред съда край маийех?

— Вероятно. Нека нашата среща ти донесе хиляди благословии!

Препуснахме в западна посока, докато Орам пристигаше от юг. При вида ни той бе спрял и после обърнал да се отдалечи. Сега се извъртя на седлото и погледна назад. След известно време, изглежда, се почувства по-сигурен, защото отново подкара животното към селото.

— Не те разбирам, ефенди! — рече Бен Нил. — Ездачът нали беше Орам, който идва от Ибн Асл?

— То се знае!

— И ти не изчака, не го залови?

— Я помисли? Всичко, което казах на шейка, Ибн Асл трябва да узнае. Той ще го научи чрез тоя Орам и аз имам всички причини да се радвам, дето дойде. Той сега ще чуе всичко от шейка и ще осведоми Ибн Асл. Оня после съвсем сигурно ще се отправи към Джебел Араш Кол и ще ни падне в клопката.

— Дано Аллах даде! Надявам се, няма да пропуснем нашите асакери!

— За това не може и дума да става. Виждаш ли тъмната ивица, дето се точи пред нас?

— Да. Това е диря.

— Следата на Орам. Той при всички случаи е яздил по нашата, която е била още съвсем свежа, понеже е тръгнал само няколко часа след нас. Асакерите после са го последвали, придържайки се по нашата и неговата диря. Ако сега яздим обратно по нея, трябва да се срещнем със спътниците си. Накарай животното си да ускори ход! Колкото по-скоро ги намерим, толкова по-добре!