Махди

4. Махди

Когато най-сетне към полунощ в бивака настъпи по-голямо спокойствие, Бен Нил счете за уместно да се върне към своето намерение. Бе изисквал наказанието на Абд Асл. Беше прекъснат от нападението на лъва и сега настоя да уреди работата. Когато Мохамед Ахмед чу това, изправи се и ми каза:

— Ефенди, преди малко аз имах такова поведение, за да защитя живота на този, когото искате да съдите, защото той е мой приятел. Ние се знаем много по-отблизо, отколкото подозираш. Но аз осъзнавам, че съм твърде слаб срещу вас. По-нататък ти ме избави от лъва и аз ти дължа благодарност. Ето защо не искам да ти се противопоставям. Следователно няма да се бъркам в тая работа. Но очите ми не бива да гледат смъртта на един приятел, поради което ще се оттегля, докато всичко отмине.

Факир ел Фукара се отдалечи извън кръга от камили и седна там така, че да е с гръб към нас. Бен Нил застана, точно както преди, с ножа в ръка пред мен.

— Значи разрешаваш сега да си отмъстя, ефенди?

— Да. Отговарям ти така, както вече ти отговорих: щом считаш за достойно от твоя страна, да намушкаш един слаб, безпомощен старик, стори го!

— Аз зная какво дължа на моята чест и ще ти покажа, че постъпвам съобразно нея.

— Прави каквото искаш! Старият е предаден в твоите ръце. Но преди да си вземеш отмъщението, искам да поговоря с него.

Отидох с Бен Нил при Абд Асл, който бе чул всичко и знаеше какво го застрашава. Чертите на лицето му бяха неподвижни, така че човек не можеше да отгатне какво става в него.

— Ти знаеш какво ти предстои. — казах. — Уреди си сметките с живота и Аллах!

— Който ме убие, е убиец — изсъска той.

— Мисли и приказвай каквото искаш, това не може да те спаси. След броени мигове ти ще тръгнеш по Ес Сирет, Моста на смъртта. Облекчи съвестта си. Може би Аллах ще бъде милостив към теб.

— Аз не се нуждая от милост. Да изтребваш неверници и техни съмишленици, не е грях, а заслуга, която Аллах възнаграждава.

— Нейсе, остани си на това мнение! Щом считаш смъртта от нож за възнаграждение, то не мога да имам нищо против. Ти се домогваше до живота не само на мен, християнина, но и до този на моите спътници, а те са мюсюлмани. По-нататък, ти знаеш, че за Рейс Ефендина е подготвена гибел. За тая работа ти не можеш да отговаряш пред Аллах и аз ти давам възможност да стоиш надалеч от този грях, като ми кажеш каква опасност витае над него.

По лицето му плъзна подигравателно ухилване и той се изплю пред мен.

— Плюя и на теб, и на смъртта, защото не се боя ни от теб, ни от нея. Моите дни са отбелязани при Аллах и без неговата воля ти не можеш да отнемеш и една минута от моя живот. Значи няма как и на акъла да ми дойде да ти кажа дума за това, което искаш да знаеш. Убийте ме, кучи синове! Аз ще мълча!

— Добре, Абд Асл ще си има своята воля — намеси се мрачно Бен Нил. Достатъчно умни сме и без сведенията на този възрастен мъж да узнаем какво заплашва Рейс Ефендина. Така че той може да отпътува за Джехеннема.

Младежът коленичи до него, разтвори отпред дрехата му и постави върха на ножа върху гърдите му. Абд Асл, изглежда, не беше очаквал, че нещата ще добият сериозен характер, защото закрещя изплашен.

— Спри! Помисли, че аз съм свят факир, на когото никой не бива да посяга! Аллах ще те обрече за това убийство на Вечните мъки в Джехеннема.

— Ти да си светец? — изсмя се Бен Нил. — Звяр си ти, хиляди пъти по-лош от лъва, който убихме! Нещата си остават така. Заминавай за пъкъла, където всичките милиони шеятин с радост те очакват!

Върхът на ножа на Бен Нил проникна бавно, много бавно — само през кожата, както видях. Старият се извъртя настрани, зави показа сдържания досега смъртен страх.

— Не, не! Не желая да умра. Не искам, не мога, да умра. Пощади ме, пощади ме!

— Гледай ти, как си можел да се преструваш, гиди дърти бъзливецо! Сега ужасът се втурна в теб — подигра се Бен Нил.

— Милост, милост! Остави ме да живея!

— Може и да ти подаря живота. Назови ми опасността, която застрашава Рейс Ефендина!

— Ще ти я… ще ти я кажа!

— Тогава бързо, изплюй камъчето, иначе ръгам!

— Той ще бъде отровен в Хартум.

— От кого?

— От…от…от муца’бира Нубар.

— Значи от фокусника, който нееднократно опита да отнеме живота на Кара Бен Немзи ефенди? Как се тъкми да извърши деянието?

— Нубар е подкупил един аскери, който е фарран9 при хората на Рейс Ефендина. Той ще даде на фаррана отрова да я тури в тестото, когато пече кисра10 за рейса.

— Ще се закълнеш ли, че говориш истината?

— В Аллах, Пророка и живота и учението на всички халифи.

— Виждаш, колко бързо узнах онова, което не искаше да ни кажеш! И ние незабавно ще изпратим един бърз хаберджия да предупреди повелителя. Смъртният страх ти отвори устата. Но за твой яд нека ти кажа, че всъщност хич не бе нужно да правиш това признание, тъй като на мен и на ум не ми идеше да омърся честта си, като намушкам един стар вързан мъж, на туй отгоре такъв страхливец. Да, аз искам да си отмъстя, но не да заколя противника си. Нека Аллах отсъди между тях и мен. Аз искам да се бия, ала не с теб, защото съм млад и силен. Избери един от твоите мъже! Ще го развържа и ще му дам нож. Аз също ще съм въоръжен с камата си и ще се бием на живот и смърт. Победи ли ме той, ти си спасен. Поваля ли го обаче аз, ще умрете и двамата, защото той се бие за теб и ти ще споделиш съдбата му. Ефенди, надявам се, няма да ми откажеш разрешението си за този двубой.

Беше много почтено от страна на храбрия младеж! Въпреки това нещата не ми харесваха. Бен Нил беше смел и за неговите години също необикновено силен и ловък. Дали обаче можех да очаквам победа от него, не знаех. От само себе си се разбираше, че старият ще избере най-добрия боец. Питаше се само дали можех да не дам съгласието си. Едва ли. Бен Нил можеше да прави каквото му отърва. Повдигнах, наистина, един полугласен протест, ала той отклони.

— Не се кахъри за мен, ефенди! Знам какво правя. Ти още не си ме виждал в такава битка и вероятно се страхуваш за мен. Но аз ти заявявам, че не изпитвам страх.

— Той ще изправи насреща ти най-силния мъж. Имай го предвид!

— Това ще ми е по-приятно, отколкото ако трябва да се меря с някой слабак. Значи си съгласен?

— Да, дръж се храбро! Не прибързвай и хем пък да не гледаш към ножа, а в очите на противника! Опитай също да застанеш така, че светлината да пада на него отпред, пък на теб отзад!

Неочаквано за мен старият избра мнимия дяллаб. Сред пленниците имаше мъже, по-високи на бой и по-крепко сложени от него. Може би избраникът притежаваше по-голяма ловкост и обиграност в двубоя. А може да бяха уговорили някакво коварство. Те лежаха един до друг и на мен не ми се бе изплъзнало, че скришом бяха говорили помежду си. Реших да се държа в готовност за всеки случай.

След снемането на вървите, дяллабът получи нож. Той се протегна, разкърши се и разтърка краката си да възвърне еластичността на мускулите.

— Ще се разсъблечем и бием само по шалвари, голи до кръста — каза му Бен Нил.

— Защо? Нека си останем, както сме си!

— Не. Както аз казвам, тъй ще стане.

Дяллабът възрази още няколко пъти, ала трябваше да се примири. Защо не искаше да свали горната си дреха? Без нея нали по-лесно щеше да се бие. Хм-м, да бяга ли се канеше?

— Та ако ме убиеш, Абд Асл запазва живота си-продължи Бен Нил. — Убия ли те аз, то и той ще загине веднага от ножа ми. Ти значи държиш в ръката си не само твоя, но и неговия живот. А сега кажи дали си готов.

— Готов съм, можем да започваме.

Те застанаха един срещу друг в средата на нашия кръг. Определени правила не бяха предписани, но аз отправих към дяллаба едно късо предупреждение.

— Внимавай за краката си!

— Излишно е да ми го казваш — ухили се оня. — Животът обитава сърцето. Бен Нил значи няма да вземе да ме ръга по краката.

Той не обърна внимание, че бях придърпал до себе си карабината „Хенри“, така че да мога мигновено да я насоча към него.

— Хайде сега — рече Бен Нил. — Ела насам!

На другия изобщо не му хрумваше да го послушат Те се придвижиха на няколко пъти из кръга, като се държат зорко под око. Внезапно дяллабът скочи към Бен Нил, а този отстъпи встрани, за да избегне ножа. Но атаката бе само финтова, защото едва Бен Нил се бе отместил настрани и дяллабът се стрелна покрай него, скочи над главите на двамата асакери, които му седяха на пътя, и хукна между камилите да стигне в гората. Предположението ми значи се бе оказало правилно. Аз бях насочил вече пушката и натиснах спусъка още преди да е изминал три четвърти от пътя. Той се срина напред, изправи се бързо, ала пак се строполи. Бях се целил в крака и улучил.

Асакерите се втурнаха начело с Бен Нил към него, а аз останах спокойно да си седя. Те довлякоха обилно кръвотечащия дяллаб, при което не се отнасяха, наистина, много деликатно с него. Когато той се свлече пред мен, заявих:

— Ти ми се изсмя, когато те предупредих. И все пак имах право, като те призовах да внимаваш за краката си. От това отново схващаш, че не е възможно да надхитриш един християнски ефенди.

Прегледах му крака. Куршумът не бе останал в раната, беше ранил пищяла. Направих му временна превръзка.

— Трябва двойно да овържем кучия син и да го държим по средата ни — рече Бен Нил.

— Не — отвърнах. — Скоро той ще получи треска от раната и като почне после да бълнува, ще ни смущава съня. Отнесете го отсреща при двете дървета кафалах11, сложете го да седне до едното и го вържете с гръб към него така здраво, че и главата си да не може да помръдне! Междувременно нека Абд Асл определи друг мъж, с когото да се биеш.

Тази заповед навярно се стори странна на моите хора, ала те я изпълниха, без да направят някаква забележка.

Бягството на мъжа ми беше понятно. Той трябваше да потърси Ибн Асл, синът на стария, за да го уведоми, че нападението не е успяло и ловецът на роби да дойде и освободи пленниците. Абд Асл беше ядосан от неуспеха на този план, както прочетох по очите му. Той избра друг мъж за битката и този като противник наистина изглеждаше по-опасен от дяллаба, избран вероятно защото бе добър бегач.

Сегашният противник на Бен Нил имаше наситено тъмния цвят на негър. Гърдите му бяха широки, а костната система много здрава. Въпреки това Бен Нил не прояви безпокойство. Те стояха на пет крачки един от друг, съвсем смълчани и неподвижни. Никой не изпускаше поглед от очите на другия. Из един път черният направи един дълъг, тигърски скок към Бен Нил и замахна за удар. Възнамерявал бе да го изненада. Младежът обаче светкавично се дръпна встрани, извъртя се с къс напречен скок, озовавайки се по тоя начин зад противника, още преди онзи да е съумял да се обърне, и му заби ножа до дръжката в гърба. Чернокожият се сгромоли там, където стоеше. Острието, както се установи по-късно, го бе пронизало в сърцето.

— Аферим алек! (Браво, браво!) — закрещяха високо асакерите от радост. — Беше чудесно, великолепно! Още с първия удар го свали. Кой би могъл да го повярва, Бен Нил, Сине на храбростта!

Младежът се обърна спокойно към мен.

— Виждаш ли сега, ефенди, че не е нужно да ми береш страха? Аз щях да победя този мъж, ако ще да беше дваж по-силен. Моето око е остро, ръката ми сигурна, а сърцето ми не познава тревога, която да стъмнява погледа. Абд Асл нали си ми принадлежи?

— Да — отговорих аз, любопитен как ще постъпи сега. В случай че Бен Нил поискаше да ръгне старчока, щях да го помоля за отсрочка. Той се наведе над черния и издърпа ножа. Огледа кървавото острие, поклащайки леко глава.

— Имаш право, ефенди, голяма отговорност се крие в убийството на човек. Тази кръв ми е противна. Мислиш ли, че Рейс Ефендина ще накаже строго стария, чийто живот ми принадлежи?

— По най-строг начин!

— В такъв случай ще му подаря живота. Черният се би за стария и умря за него. Ето защо ще се задоволя с това, което се случи. Ти съгласен ли си?

— Много се радвам да чуя такива думи от теб. Твоето решение ти прави повече чест, отколкото би постигнал със смъртта на стареца.

— Но искам по-късно да бъде най-строго наказан!

— Ще се погрижа това да стане. И за да не може да разпореди пак някой опит за бягство, отнесете го отсреща при дяллаба и го вържете за второто дърво кафалах!

Старият беше помъкнат от няколко асакери, а Бен Нил попита учудено:

— Защо нареди да отнесат там двамата? Тук все пак щяха да са ни по-сигурни.

— Това е вярно. И ние пак ще ги докараме тук. Преди туй обаче искам да узная какво е замислено срещу Рейс Ефендина.

— Та нали вече го знаеш!

— Не, защото тая работа с отровата и хлебаря беше лъжа. Иди сега и седни при тях като пазач. Аз ще се промъкна зад вързаните и като залегна после зад гърба им, ти ще се отдалечиш. Така те ще помислят, че са сами, и ще заговорят помежду си.

Бен Нил тръгна и седна при двамата. Дърветата кафалах растяха непосредствено едно до друго и странично от нашия бивак, а двамата пленници бяха вързани за стволовете с лице към нас. Те можеха да видят ясно всеки, който станеше, но не и да определят кой от нас липсва, докато седяхме. На това се градеше моят план.

Няколко асакери трябваше да образуват плътен кръг около трупа на черния и да се правят, че разговарят относно мъртвеца. Тази група щеше да ми предложи укритие да се отдалеча незабелязано. Когато хората се наредиха, аз се измъкнах. Двамата пленници седяха вдясно под дърветата. Аз се стрелнах наляво, а точно по средата стояха асакерите, така че двамата вързани нямаше начин да ме видят. Едва когато достигнах гората, войниците насядаха, за да повторят отново при завръщането ми процедурата.

Вървях, прикрит от дървета и храсти, по края на гората, додето описах един полукръг и стигнах в гръб на подслушваните. После се промъкнах и залегнах зад тях. Бен Нил ме бе видял да идвам, защото седеше с лице към мен. Когато залегнах на подслушвателния си пост, той се изправи, тръгна напред-назад и после бавно се отдалечи като някой, който от скука се кани да извърши кратка разходка. Това не направи впечатление и предизвика желания ефект, защото дяллабът каза на Абд Асл:

— Бързо, бързо, преди да се е върнал! Какво имахме да обсъдим?

— Нищо — изръмжа злобно старият.

— Но все пак трябва да съставим някой план!

— Не знам никакъв. Аллах да затрие седем пъти проклетия ефенди в най-дълбоката провала на Джеханнема! Де само да беше се изскубнал! Как бързо можеше да стигнеш до джезире12 Хасание и да уведомиш моя син. Той щеше да се спусне с хората си по Нил и оставяйки кораба си в Макауи или Кетена, да тръгне насреща ни, за да ни освободи. Сега тази възможност е пропусната.

— Нима няма друго спасение? А си помисли за Мохамед Ахмед, Факир ел Фукара! Той е правил далавери с нас и при това е имал големи печалби. Че той пристигна тук при водата, е може би щастие за нас. Той ще стори всичко възможно, за да ни спаси.

— Работата се размина. Християнското куче му спаси живота и той ще го остави на рахат.

— Мохамед Ахмед на самия Кара Бен Немзи няма да стори нищо, но може по косвен начин да ни помогне. Ако знае, че синът ти се намира на джезирето, следва да се очаква, че ще го извести. Трябва да поговориш с него!

— Няма да ми разрешат, а и да разрешат, ефендито при всички случаи ще присъства, за да чуе всичко.

— Какво значение? Две-три думи казани бързо на шиликски и готова. Тоя език сигурно е непознат на ефендито, докато Факир ел Фукара го знае и ще се ориентира в нещата.

— Това е вярно. Ще направя опит. Излезе ли успешен, спасението е възможно, но пък Рейс Ефендина ще се изплъзне на моя син.

— Как тъй?

— Ибн Асл го е примамил към джезирето. В негова близост има дълбоки, тъмни гори от дървета сунут, които Рейс Ефендина не бива да напусне. Ако това покушение се удаде и нашето нападение бе успяло, бихме били отървани от тези двама души, продължавайки да се занимаваме несмущавано като преди с ловитба и търговия. Предводителите, а не асакерите, са тези, от които следва да се опасяваме.

— Ако не се намери никакъв спасителен изход, какво ни очаква по твое мнение сетне в Хартум?

— Е, нещо много лошо сигурно не. Ние трябва да бъдем предадени на Рейс Ефендина. Той обаче няма да се намира там, а ще падне под ударите на моя син. Прекалено строги съдии значи няма защо да очакваме, толкова повече че нашият главен обвинител е франк, християнин. Ако отречем всичко, надявам се, хората ще повярват повече на нас, отколкото на него.

Двамата продължиха да говорят, ала аз приех, че по-нататъшните им приказки ще са без значение за мен, и ето защо се изтеглих. Виждайки това, Бен Нил се върна при дърветата кафалах, а асакерите отново се събраха в група, за да ми осигурят прикритие. Достигнах мястото си, без двамата подслушани да си имат понятие, че съм проникнал в тяхната тайна. Късо време след това Бен Нил дойде да ми доложи, че Абд Асл искал да говори с мен. Значи опитът, да ме надхитри, щеше да бъде направен сега. Отидох отсреща и запитах стария какво има да ми съобщи.

— Ти беше предал живота ми в ръката на Бен Нил — каза. — Той ми го подари. Ще ми остане ли сега съхранен?

— Решението зависи от Рейс Ефендина.

— И ти ще ни отведеш в Хартум?

— Да. Защо питаш?

— Заради една работа, която ми е налегнала сърцето. Ако ме предадеш на Рейс Ефендина, аз съм изгубен. Ти поне си даде труда да ми спасиш живота. Той обаче е неумолим и знам, че без милост и състрадание ще нареди да ме разстрелят или обесят.

— Това е много вероятно — потвърдих.

— Щом ти самият го казваш, значи е сигурно. Следователно аз трябва да се подготвя за смъртта и ти ще ми помогнеш, защото знам, че вашата вяра учи, че от това приготовление зависи Вечното блаженство.

— Това е вярно. Който си отиде без разкаяние и покаяние в своите грехове, той е изгубен.

— Аз се разкайвам и бих желал най-вече да изтърколя от душата си едно деяние, което ми тегне на съвестта. Ти не си слуга на отмъщението. Искаш ли да ми помогнеш в това отношение?

— С удоволствие — заявих аз, любопитен какво ли ще надрънка, за да ме метне.

Абд Асл подхвана работата много благочестиво и привидно примирен със съдбата си, което само още повече засили антипатията ми към него. Той направи печална физиономия и продължи с най-мекия тон, на който гласът му беше способен:

— Да, един голям, тежък грях обременява моята съвест. На мен много ми се иска да го отърколя, а пък съм убеден, че Рейс Ефендина няма да ми даде възможност да го сторя. Ето защо се обръщам към теб. Щастие е, че Факир ел Фукара сега е тук, понеже само той познава нещата така точно, както е необходимо, и по тая причина е единственият, към когото мога да се обърна. Би ли ми разрешил да говоря с него?

— Хм-м! — изфабрикувах аз усъмнена физиономия. — Ти искаш нещо, което всъщност не бива да позволя.

— Можеш да присъстваш и чуеш всичко!

— Това не ме успокоява. Какво сега, ако ме заблуждаваш и се тъкмиш да дадеш на Факир ел Фукара някакъв иширет, който цели освобождението ти?

— Само че това е невъзможно, ако ти си там!

— О-о, много лесно е възможно то. Та нали е необходимо само така да поставиш думите, че аз да не ги разбера, но той да схване техния смисъл.

— Такъв майстор в приказките аз не съм, ефенди. Аз ще говоря бавно и ясно, че ти да можеш като на везни да претегляш и отмерваш всяка дума. По отношение на хитрост и съобразителност никой не може да се равнява с теб. Мислиш ли, че сега не можеш да се осланяш на тези си достойнства? Ако имам задни мисли, ти много по-скоро ще ги прозреш, отколкото Факир ел Фукара, когото бездруго далеч превъзхождаш по проницателност.

Абд Асл ме четкаше, за да преодолее привидното ми двоумение. Аз не му отказах услугата, да дам вид, че похвалата ми е въздействала.

— Приказките ти са излишни, понеже аз най-добре познавам себе си и качествата си. Вярно, че нито на теб, нито на Мохамед Ахмед би се удало да ме измамите. За тая цел вие двамата сте твърде глупави. Аз ще изпълня желанието ти, тъй като то е безопасно за мен.

— Благодаря ти! — рече старикът хрисимо, макар да го бях нарекъл глупав. — Имаш право. За вас не съществува никаква опасност, защото ти ще можеш да чуеш всичко.

— Нищо няма да чувам, не ми се иска пожеланата беседа да бъде смущавана от моето присъствие.

— Значи ще мога без свидетели и надзор да приказвам с него? — не съумя да прикрие напълно радостта си Абд Асл.

— Да, поне от нас никой няма да ви смущава. Дали този така наречен дяллаб бива да слуша, това си е твоя работа. Сега ще ти пратя Факир ел Фукара и ти давам цели десет минути на разположение да говориш с него. Виждаш колко съм великодушен. Не злоупотребявай с това, защото зле ще си изпатиш. Аз съвсем сигурно ще усетя, ако поискаш да ме измамиш.

— Не се кахъри, ефенди! Аз имам честно намерение, пък и твоята доброта така ме покърти, че даже да бях запланувал някое вероломство, сега щях да се откажа от него.

— Добре, ако наистина е така! Слушал ли си някога за благочестивия марабут, комуто един дух донесъл езиците на дванайсет говорещи гарвана и ушите на дванайсет млади орли?

— Да. Той трябвало да ги изяде и после говорел езиците на всички хора и животни и чувал до най-голяма отдалеченост всичко, що кроели неговите врагове срещу него.

— Е добре. Аз ти казвам, че също съм ял такива езици и уши. Значи внимавай! Аз чувам всичко!

Тръгнах си и тутакси получих доказателство, че хич не ми е нужно да ям орлови уши, тъй като моите си бяха достатъчно остри да доловят как Абд Асл нашепна злорадо на своя апапин:

— Какво щастие! Уйдурмата ще стане!

Мохамед Ахмед беше немалко учуден, когато му казах, че старият иска да говори с него и ще могат без надзор да си приказват. Той отиде отсреща и седна при двамата. Асакерите също не можеха да си обяснят поведението ми, а Бен Нил ми отправи укори. Аз ги отхвърлих със забележката, че много добре зная какво правя.

След изтичането на десетте минути видях, че Факир ел Фукара се изправи, за да се върне на мястото си. Той беше говорил за своята благодарност и сега можех да се убедя дали го е казал искрено. Ако искаше да ми се отплати, задето съм му спасил живота, трябваше да ме информира за заговора на Абд Асл. Но аз не исках още сега да му предоставям възможност за това. Старият щеше да види, че съм говорил с неговия довереник, и толкова повече щеше да се изплаши, че знам всичко. Ето защо оставих Мохамед Ахмед да се върне отдясно на мястото си, а аз се отправих от лявата страна към двете дървета кафалах.

— Е, Факир ел Фукара съгласи ли се с молбата ти? — попитах стария.

— Да, ефенди. Той обеща да поправи грешката, която съм извършил. Колко много, как сърдечно ти благодаря!

— И сега ти стана леко на сърцето?

— Толкова леко, както дълго, дълго време не ми е било.

— Вярвам ти. Известна ми е и причината.

— Как би могъл да я знаеш? Та нали си нямаш и хабер за какво деяние се касае.

— Не се заблуждавай! Аз те предупредих. Вие сте замислили заговор срещу мене.

— Не е вярно, що за заговор би могъл да е той?

— Мохамед Ахмед трябва да ви помогне да се освободите, като отиде да повика сина ти.

— Никой не си е помислил такова нещо, ефенди! Та нали Факир ел Фукара не знае къде се намира синът ми.

— Ти му го съобщи.

— Не. Ние не сме говорили за него.

— Както и за Рейс Ефендина?

— Не.

— Я си спомни орловите уши! Ти му каза, че Рейс Ефендина бил примамен в сунутските гори при джезире Хасание.

— Аллах, Аллах! — извика Абд Асл уплашен, зяпвайки ме като някой, пред когото от ведро небе се е стоварила светкавица в земята.

— Изплаши ли се? Да-а, твоят син се намира при джезире Хасание и Факир ел Фукара трябва да се отправи незабавно нататък, за да го уведоми, че нападението ви не е успяло, и че се намирате в наши ръце.

— Аз… не… знам… дума, нито… дума… за това! — пропелтечи оня.

— По-важното е, че аз го знам — ухилих му се. — Аз впрочем чух и още къде повече. Ибн Асл трябва да се спусне по Нил с хората и кораба си до Макауи или Кетена и да потегли сетне наляво в степта, за да ни нападне и ви освободи. Виждаш, че орловите уши ми вършат добри услуги.

— Ти си един шейтан, да, да, ти си истинският, същинският Шейтан! — провикна се сега старецът в извънмерна ярост. — Не си чул ти нищо, зная го добре. Въпреки това си осведомен за всичко, което може да е сетнина само от съюза ти с Джехеннема!

— Или с Аллах. Ти си един отвратителен злодей, значи силата, която ме подкрепя, трябва да е добра. Твоите козни са разкрити и аз ще се погрижа да бъдат унищожени. А на сина ти ще направя едно посещение, без да питам дали съм добре дошъл при него, и горко му, ако установя, че е смъкнал макар и един косъм от главата на Рейс Ефендина! Вас двамата сега ще накарам да отнесат пак отсреща при огъня. Вие имате твърде малко мозък, за да отгатнете защо ви отделих от другите.

Когато двамата лежаха отново в близост до огъня, аз се заех по-грижливо с раната на дяллаба, отколкото го бях сторил преди.

Сега бях любопитен как ще се държи Факир ел Фукара. Споделяше ли с мен плана на стария, всичко щеше да е наред. В противен случай трябваше да му попреча да изпълни заръката. Мохамед Ахмед беше седнал отново встрани от останалите и когато неучастващите в стражата асакери си легнаха да спят, ми даде знак да отида при него. Отзовах се на поканата и той каза:

— Седни за няколко мига при мен, ефенди! Бих желал да поговоря с теб по една работа, която е много важна за мен.

Знаех място до него в очакване, че ще сподели с мен разговора си със стария, ала още от началото си пролича, че се бях излъгал, защото той поде:

— Ти си християнин. Познаваш ли добре вашата Китаб ел муккадас13?

— Да. Изучавал съм я с особено старание.

— И познаваш също тълкуванията й от вашите духовни учители?

— Да.

— Кажи ми тогава дали считате Мохамед за пророк!

— По наше убеждение той не е бил пророк, а обикновен човек.

— В такъв случай при вас сигурно изобщо не е имало пророци?

— О, напротив! Под пророци ние разбираме просветлените от Светия дух мъже, които Бог е изпращал на своя народ, за да го учат на извечните истини и водят по пътя на спасението.

— Та нали това е вършил и Мохамед!

— Не. Пътят, който той указва на своите последователи, е път на заблудата.

— Значи вие считате учението му за напълно погрешно?

— Не бих желал да отговоря на този въпрос с едно кратко „да“. Вашият пророк е струпал на едно място и правилни, и грешни неща. Там, където е живял, е имало юдеи и християни. От тях той се е запознал със съдържанието на нашата Библия и от нея и разните езически схващания, които е заварил, е компилирал учението, наричано от вас ислям. Каквото в него произхожда от нашето Свето писание, е правилно, останалото обаче — погрешно. И тъй като и най-чистата истина, бидейки преплетена с лъжа, то и Корана, въпреки многобройните места, с които сме съгласни, е опорочен.

— Ефенди, вие вършите голяма грешка, като съдите Корана, без да го познавате.

— Това не е вярно. Аз по-скоро с пълно право мога да извъртя твоето твърдение. Има ли макар едно-единствено мохамеданско медресе14, в което учениците да изучават нашата Библия?

— Не, защото и на учители, и на ученици е запретено да се занимават с ученията на иноверци. Те биха извършили голям грях, ако го стореха.

— В нашите медресета обаче има много учени и прочути мъже, които изучават със своите ученици Корана и го познават поне, казвам поне, също така точно, както вашите учители. Вие изобщо не познавате Библията и без да имате мнение, ни наричате гяури. Ние обаче познаваме Корана и значи сме в състояние да дадем преценка на исляма.

— Ти също ли си ученик на някой такъв учител?

— Да, и то на най-прочутия. Той е превел Абу’л Феда, Байдхави, Самахшари и други ваши учени. При него аз изучавах езика ви, Корана, Суна и разясненията на вашите религиозни учители и съм готов да ти дам всяко пожелано обяснение за исляма. Пробвай!

— Не. Аз ще се вардя да водя с един християнин научен спор относно исляма. Ти бездруго няма да се оставиш да бъдеш спечелен за нашата вяра. Трябваше да ми отговориш само на няколкото въпроса. Дори за най-мъдрият от мъдреците е невъзможно да даде една неотменна преценка за нашето вероизповедание, защото Мохамед само е започнал делото. Докрай ще го доведе друг.

— Кой?

— Ти ли го питаш? А пък твърдиш, че познаваш Корана и всички негови тълкования! С този въпрос доказа, че още далеч не ги познаваш.

— Тук пак се лъжеш. Аз знам, че имаш предвид Помагача, Махди, когото мнозина от вас очакват.

В тази дума „х“-то се изговаря ясно. Тя произхожда от арабския глагол „хадия“ — водя, и означава: „Който води по Правия път, Помагача, Посредника“.

— Значи го знаеш все пак? — попита той. — Чул си, че ще дойде един Махди?

— Чувал и също чел. Коранът не споменава нищо за него, а и на тълкувателите пратеничеството на Махди е неизвестно. Той живее само в устните предания, на които аз не отдавам никакво значение.

— Толкова повече аз. Аллах ще изпрати един пророк, който трябва да довърши започнатото от Мохамед дело. Този пророк или ще обърне неверниците в правата вяра, или ще ги унищожи, ако не я възприемат, и после така ще разпредели благата по земята, че всеки да получи според благочестивостта си каквото му се подобава.

— Това са повече мирски, отколкото верски надежди и желания. Ако аз бях мюсюлманин, щях да се придържам към Корана, според чието учение такъв Махди не може да се очаква.

— Как тъй? Ако Коранът не говори за Махди, то това не е основателна причина да се приеме, че такъв не може да има и няма да има.

— О, напротив, защото „пророкологията“ на Корана е изцяло приключена. Според собствените думи на Мохамед той е последният пророк, изпратен от Аллах. Неговото учение, ислямът, било напълно завършено и не можело да се допълва с добавки или чак пък подобрява, и според него, както казва Мохамед, само един ще дойде, именно Иса Бен Мерием15, и то в Ахърета (Съдния ден), в който ще се спусне в джамията на Омаядите в Дамаск, за да съди живи и умрели. Вън от факта, че тук Мохамед поставя високо над себе си Спасителя на християните, той на бърза ръка прави на пух и прах вашата махди-надежда.

— Ти говориш като неверник.

— Не, като познавач на исляма, вдълбочил се във възгледите на един мюсюлманин. Ако сега се появи един Махди, възнамеряващ да изтреби така наречените неверници, в случай че не пожелаят да се обърнат към „правата“ вяра, то той ще е просто смехотворен. Има далеч над хиляда милиона люде, които не са мохамедани. Аз обаче ще говоря само за християните. Как ще подхване вашият Махди нещата, че да ни унищожи?

— С огън и меч!

— Нека дойде! При нас да дойде! Тъкмо там е работата, че той не може да дойде при нас! Може ли един извор на пустинята да отиде при Нил, за да го погълне? Може ли да преодолее пустинята и после скалистите планини, отделящи я от Нил? Той ще се просмучи, веднага щом дръзне да излезе от оазиса, безполезно в пясъка.

— Аллах ще увеличи неговите талази и укрепи силите му, че да стане хиляда пъти по-широк от Нил!

— Бог е всемогъщ, ала никога няма да накара заради възгордяването на някакъв мюсюлманин от сухата земя да избликне море и да залее хълмове и планини.

— Вие не ни познавате. Ние ще бъдем непреодолими, ако в случай на война се излеем по вашите земи!

— Ха! Вашият наплив би пресъхнал жалко още далеч преди да достигне границите ни. Познавате ли вие нашите страни, институциите, войските ни? На някаква си там пустинна бълха й щукнала идеята да подхване бой със слоновете и хипопотамите на Судан, бизоните и мечките на Америка, лъвовете и тигрите на Индия! Глупости! И стотици хиляди да пристигнехте, това пак не би ви ползвало с нищо. Ти си нямаш представа колко бързо ще ви покосим.

— Аллах! Ние в миг ще ви смажем!

— Не! По-скоро върху вас ще се нахвърли смъртта от дулата на нашите пушки и оръдия. Преброй милионите войни, които имаме! И какви мъже са само! Какво са десет от вас срещу един от нас! Нека твоят Махди дойде да ни унищожи. Мислиш, че ще е необходимо да се браним срещу него? О, не! Ние ще се смеем, само ще се смеем и пред екота на този подигравателен кикот той ще побегне презглава ведно с всичките си юнаци.

— Ти говориш много големи приказки, ефенди! Но ако го зърнеше да идва, зъбите ти щяха да се разтракат от страх.

— Тъй, тъй!… Че толкова ли пък страшен вид има?

— Да, ти хабер си нямаш колко ужасен може да бъде той.

— Но ти си го имаш тоя хабер? Познаваш ли го?

— Да, аз познавам Махди. Той е вече тук и е получил указание от Аллах за покоряването на земята и изтреблението на неверниците.

— Искаш ли да му предадеш от мен един добър съвет?

— Какъв?

— Нека Махди си пасе в мир своите стада или обработва нивята си, но да се откаже, в името на Аллах, от своето въобразено призвание, той се намира в една огромна самоизмама, която неговите привърженици, в случай че изобщо намери такива, ще заплатят със своето имущество и живота си.

— Неговото пратеничество е от Аллах и той ще се подчини на повелята, идваща от Небето.

— Тогава нека ти кажа какво го очаква тоя Махди. Той най-напред ще въстане срещу вицекраля. Може би въстанието ще успее. Хартум е отдалечен от Кахира и преди хадифът да изпрати своите войскови части, вероятно местностите, разположени край нилските ръкави, ще паднат пред Махди, но само за кратко време. Той скоро ще бъде принуден отново да ги напусне.

— Определено не! Той презира хадифа и ще го покори. После ще вземе Мека и накрая ще потегли към Стамбул, за да смъкне султана и обяви себе си за истинския владетел на вярващите.

— Няма да го направи! Ти си нямаш ни най-малка представа за обстоятелствата, с които трябва да се съобрази, и за препятствията, на които ще се натъкне. Е, да, тук при Горни Нил би могъл малко да си поиграе на война. Но веднага щом си подаде носа през нубийската граница, ще бъде чукнат по него.

— А какво сега, ако има приятел във войската на хадифа, на когото може да разчита?

— Сигурно имаш предвид някой висш офицер, който е готов да се разбунтува в Кахира веднага щом Махди се надигне в Хартум?

— Да.

— Дори ако този офицер изпърво има щастие, то скоро ще го напусне, защото европейските страни ще дебаркират, а за тях той и съмишлениците му не са дорасли.

— Ами ако той пък не им позволи да дебаркират?

— Как би могъл да се противопостави? Те ще слязат на сушата под закрилата на своите кораби.

— Които той ще разруши!

— И как пък? Това не ти са дървените нилски барки, а исполински стоманени брони. Вашите куршуми ще отскачат от тях, докато техните снаряди ще излитат кажи-речи до Кахира и за четвърт час ще прочистят цялата околност. Ако Махди поиска да покори Судан, за да обърне езичните чернокожи към исляма, то би си имал работа с хора и условия, които познава, и успехът в крайна сметка би бил възможен. Но един Махди, който иска да завоюва света, трябва да носи в себе си не само целокупната европейска култура, но дори и да се извисява над нея. Къде има тук такъв мъж?

— Има един! — отвърна онзи самомнително. — Един, който е десет пъти по-умен от всички вас европейци взети заедно.

— Хм-м! Да не би да имаш предвид себе си? Почти така ми прозвуча.

— Кого имам предвид, няма да ти кажа. Но Аллах му е дал духа, познанията и всички качества, необходими за една такава свещена мисия, и скоро ще дойде времето, когато вестта за него ще се разнесе по всички страни и всички императори, крале и князе ще провеждат пратеници при него, за да му носят дарове и го молят за мир. В това отношение можеш да разчиташ на моята най-свята клетва.

— Що се отнася до клетвите, аз често съм узнавал, както и днес отново, доколко ги спазва мюсюлманинът. Това ли беше всичко, което имаше да ми казваш?

— Да. Исках да чуя мнението на един образован християнин за пратеничеството на Махди.

— Ти го чу. Сега пък аз желая да те питам нещо. За какво говорихте с Абд Асл?

— За една голяма грешка, която навремето е извършил. Той ме помоли да я поправя.

— Бива ли да науча нещо по въпроса?

— Защо, ефенди? Това беше изповедта на един смъртник, а и ти самият прояви деликатността да не пожелаеш да я чуеш. Сега да не би да се разкайваш за великодушието си?

— Не, но се опасявам, че тая работа не може да ми е безразлична.

— Тя изобщо не те засяга.

— И нищо не е планувано срещу мен?

— Как ти хрумна тоя въпрос? Ти ми спаси живота и аз ти дължа благодарност. Така че със сигурност щях да те предупредя, ако Абд Асл беше наумил нещо против теб.

— Но той е твой приятел!

— Благодарността ми към теб стои по-високо от това приятелство. Моля те да ми повярваш!

— Аз вярвам само на онзи, когото напълно познавам. А теб днес те видях за първи път.

— В такъв случай съжалявам, че няма да имаш време да ме опознаеш по-добре. Аз се отморих и сега ще продължа пътуването си към Хартум. Ще те помоля да ми разрешиш да си избера една камила.

— Ще го сторя, но едвам по зазоряване.

— Сега не? Та нали ми обеща!

— Действително и ще удържа обещанието си.

— При това положение може да ти е все едно кога ще ми дадеш камилата.

— На теб също.

— Не, защото аз трябва да тръгна веднага.

— Аз пък съм убеден, че ще отпътуваш чак заранта.

— Аз обаче ти казвам не.

— А аз ти казвам — пресякох го остро, — че ми е напълно безразлично какво ще ми кажеш. Знам съвсем определено, че ще останеш тук, докато потеглим.

— Ефенди, какво ти дохожда на ума? Аз знам какво искам. Или пък ти вече си станал господар на моята воля?

Аз се изправих. Той също скочи и застана заплашително срещу мен.

— Няма да те пусна да тръгнеш. Аз съм повелителят при този извор и всичко, което ще става тук, трябва да има разрешението ми.

— Ефенди, с какво право ме третираш като свой пленник? — кипна оня.

— С правото на всеки, който трябва да се грижи за своята сигурност.

— Да не би моето тръгване да застрашава с нещо сигурността ти?

— Да.

— Аллах, Аллах! На мен това! На мен, Махди, пред когото милиони ще лежат в прахта!

— А-а, сега си показа боята! Ти значи си избраникът, на когото Аллах е говорил! Ти се тъкмиш да свалиш хадифа и султана? Ти се каниш да завоюваш света и унищожиш християните? Ти искаш да довършиш незавършената мисия на Пророка и да понесеш ятагана на исляма от единия край на земята до другия?

При всеки от тези въпроси аз плъзгах поглед отгоре надолу и после пак отдолу нагоре по фигурата му, натъртвайки всяка дума, и накрая заключих:

— Откровено да ти призная, ти не ми мязаш даже на мъж, който ще съумее десет асакера да предвожда, та камо ли да властва над целия свят!

— Не се подигравай, защото може лошо да си изпатиш. Аз съм осветлен от Духа и знам всички неща. Знам какво се е случило и какво ще се случи и виждам отнапред как се сбират около мен дружините на всички смъртни.

— Тъй, знаеш всичко, което се е случило, и можеш да предвиждаш също бъдещето? Че ти тогава си имал съвсем същите остри очи като моите! Ние и двамата значи знаем, че не възнамеряваш да тръгнеш за Хартум, а към джезире Хасание, за да подириш Ибн Асл. А знаеш ли и че ще бъда там преди тебе? Твоята благодарност към мен действително е голяма, толкова голяма, че сърце не ми дава да те пусна. Ти ще останеш при нас и…

Не стигнах по-нататък, защото той се обърна внезапно и хукна към гората. Аз се стрелнах бързо след него, застигнах го и го улових за лявата ръка. В дясната той държеше кремъклийката си и замахна да ме удари с приклада в гърдите. Повалих го и коленичих върху него, държейки го здраво. Мъжът буквално се пенеше от ярост и сипеше хулни думи, които никак не бяха достойни за един бъдещ Махди. Аз впрочем изобщо не бях взел на сериозно цялата му тая реч за „пратеничеството“.

Асакерите бяха немалко изненадани, че из един път се отнесох към Факир ел Фукара като с враг. Но когато им разкрих намерението му да ни предаде на Ибн Асл, да имаше как, щяха да убият на място неблагодарника.

От това, което бях узнал, нашият пътен план изцяло се промени. Сега се касаеше да помогнем на Рейс Ефендина. Той трябваше, в случай че още имаше време за това, да бъде предупреден, а ако бе твърде късно, спасен от ръцете на Ибн Асл. Налагаше се да се действа бързо и тъй като експедирането на пленниците не можеше да стане с потребната бързина, аз реших веднага да препусна напред.

Не беше препоръчително да яздя сам. Но кого да взема със себе си? Някой аскери? Не. Аз тръгвах срещу неизвестна ситуация. За да се справя, щеше да бъде необходима хитрост, вероятно също решителност и смелост, така че се нуждаех от придружител, на когото да мога да разчитам във всяко едно отношение. Вярно, много ми се искаше да дам командването на асакерите на Бен Нил — считах го способен да отведе шествието благополучно до целта, ала на мен той беше още по-нужен. По-добре пленниците да се изплъзнеха, отколкото на Рейс Ефендина да се случи някакво нещастие. Ето защо предложих на Бен Нил да язди с мен, а командата на отряда предадох на най-възрастния аскери, на име Исмаил. Той имаше един опитен помощник в лицето на фесарахския водач, който трябваше да отведе кервана до близкото на остров Хасание село Хегаси. Там смятах да ги чакам. Аз му върнах прочутата „ясновидска“ кремъклийка, от което той изпадна в небивала радост.

— Ефенди — ликуваше Абдуллах, — твоята душа прелива от милост, а състраданието ти разведрява моето сърце. Разчитай не мен и не бери дертове. Аз ще заведа асакерите и пленниците благополучно до Хегаси. Язди си на рахат и нека Аллах благослови пътеката ти и те закриля!