Махди

2. Заловени в собствения си капан

Там, където я пресичахме, гората се състоеше от високи газиах и мимози. Трябваше да потърся някое скривалище за камилите ни и ето защо свърнах настрани, където под дърветата растяха гъсти храсти. Бушът се състоеше от балсамодендрони и бодливи баухинии, които се виеха по дърветата и провесваха гъсти гирлянди от великолепно нацъфтели вейки. Зад тоя шубрак никой не можеше да ни види. Спътниците ми слязоха пред него, за да вкарат навътре камилите и изчакат там завръщането ми, понеже сега исках да отида на разузнаване.

Верният Бен Нил ми се предложи за придружител, ала аз отклоних. Водачът Абдуллах също поиска да дойде с мен и когато и на него отказах, рече:

— Ти не познаваш гората и пътя до извора, ефенди. Аз трябва да ти го показвам.

— Не се кахъри за мен! Впрочем ти се лъжеш, ако си мислиш, че враговете бивакуват край водата.

— Че къде иначе?

— Някъде другаде, но само не и там. Е, да, преди туй най-вероятно са се намирали край нея. След завръщането на аванпостовете обаче неминуемо са стигнали до мисълта да освободят терена.

— И защо пък?

— Ловците на хора ще приемат за сигурно, че ще навестим извора. Там им се предоставя най-добрата възможност да ни нападнат. Те ще изчакат значи, додето установим бивака си, и ето защо определено може да се допусне, че вече не са край водата, а се крият нейде наблизо. Как води пътят оттук до нея? Прави ли много завои?

— Не, той представлява почти права линия.

— Това е много благоприятно за мен. Сега аз тръгвам, а вие няма да правите нищо друго, освен да се държите възможно най-тихо.

— А как да действаме, в случай че не се върнеш?

— Ще се върна!

— Говориш прекалено самоуверено, ефенди. Дано Аллах те съпътства!

Тъй като оставих светлия хаик, тъмносивият ми тоалет не изпъкваше на зеленината на пищната растителност. Аз се пазех да не вървя по широката диря. Там дърветата растяха далеч едно от друго и лесно можех да бъда забелязан. По-скоро се придържах встрани, успоредно на следата и постоянно прикрит от храсти.

След може би четвърт час ми се стори, като че вляво напред някой говори. Спрях и се ослушах. Вярно, това бяха гласове! Хората не говореха прекалено високо, значи не можеха да се намират далеч от мен. Залегнах и запълзях нататък на ръце и колене. Гласовете рязко станаха по-отчетливи и единият от тях ми се стори странно познат. Все още не можех да разбирам отделни думи, но според звука, говорещите трябваше да се намират зад един непроницаем наглед шубрак майчин лист. Приближих пълзешком и сега разпознах и другия глас. Той принадлежеше на мнимия дяллаб, а онзи, с когото говореше, беше, ако не се заблуждавах, не някой друг, а Абд Асл, бащата на ловеца на роби, светият факир, който поиска да ме умори в подземния кладенец край Сиут.

Гъстакът от майчин лист не можеше да е много широк, защото сега чувах и разбирах думите така ясно, че прецених разстоянието между мен и двамата споменати на най-много два метра. Различните шумове и звуци, достигащи до ухото ми, даваха да се предположи, че двамата не пребивават сами тук.

— Всички, всички трябва да заминат за Джеханнема, само немеца ще оставим жив! — изтътна Абд Асл, когато залегнах в удобно положение и се заслушах.

— Защо? — попита дяллабът. — Тъкмо той би трябващо да е първият, който да падне от нашите куршуми или ножове.

— Не. Аз искам да съхраня ефендито, за да го отведа при моя син. Кара Бен Немзи ще трябва да изтърпи дълги, дълги мъчения. На мен и на акъла не ми дохожда да го оставя да умре от някоя бърза смърт.

— В такъв случай следва да очакваш, че той пак ще ти се изплъзне, о, Абд Асл.

— Изплъзне? Невъзможно! Аз знам, че той е шейтан, но съществуват достатъчно средства дори един такъв сатана да бъде усмирен. Ще го запра като хищно животно. Не, той вече няма да ми се изплъзне! Ако питаш мен, то бих оставил и асакерите живи, за да ги изтезавам бавно до смърт. Но понеже нямаме време за губене, трябва на бърза ръка да ги ликвидираме. Как ми се ще да поизмъча тия капъсъзи, дето разстреляха нашите спътници и на всички ни отмъкнаха една такава голяма печалба!

— Да-а, за фесарахските робини щяха да ни заплатят страшно много. Човек би трябвало да им отреже ръцете и езиците на тия келеши, та да не могат нито да говорят, нито да пишат и нещо да издадат, и сетне да ги продаде на най-свирепия негърски княз.

— Идеята не е лоша. Може би ще я реализираме. Те заслужават нещо такова, особено оня чуждоземен кучи син, който отгатва всичките ни намерения, съумява да прозре всичките ни планове и с помощта на Шейтана ни се изплъзва винаги, когато го смятаме за най-сигурен.

— Тъкмо това предупреждава за най-голяма предпазливост. Ако днес вземе, че пак ни се измъкне!

— Нямай грижа! Заповедите, които съм дал, са така старателно измъдрени, че неуспехът е изключен. Първият изстрел давам аз и ще се целя в крака на немеца. Гръмна ли, дърпате куроците и вие. Близо седемдесет куршума ще са предостатъчни да проснат всичките ни противници.

— Не е трудно да си го представи човек. Всъщност е срамота за нас да свикаме такъв голям брой войни за двайсет асакери.

— Направихме го не заради асакерите, а заради ефендито. Под негово предводителство двайсет асакери са равни на сто и аз ти заявявам, че можем да победим единствено чрез изненадващо нападение. Ако допуснем да се стигне до същинска битка, успехът става съмнителен.

Аз тайно се ухилих. Нито дяллабът, нито факирът притежаваха необходимата интелигентност за провеждане на намерението си. Те нито даже бяха оставили стража, за да се осведомят за нашето пристигане, както подразбирах от по-нататъшните им думи. Чух, че мястото, където се таяха, било толкова близо до извора, че щели сме да ги възвестим с шума си.

От приказките на Абд Асл по-нататък стана ясно, че синът му, ловецът на роби, бил поставил клопка на Рейс Ефендина. Това ме изпълни с угриженост и аз реших да действам тук бързо и после да ускоря ездата ни, за да отида възможно най-скоростно до Хартум и предупредя застрашения. Преди всичко трябваше да огледам позицията. Там, където се криех, храсталакът беше толкова гъст, че не можех да погледна през него. Запълзях наляво и открих едно прозирно място, което ми предлагаше желания изглед. Погледът ми падна на едно свободно от дърветата пространство, на което мъжете се изтягаха — мнозина само полуоблечени, но всички добре въоръжени. Видях лица с всички отсенки от светлокафяво до наситено черно. Камилите почиваха една до друга вляво срещу мен и по периферията на поляната, факирът седеше с дяллаба, отдалечен на известно разстояние от отряда на отсамния край и късмет бе, че се бях натъкнал на това място.

Хората не седяха или клечеха плътно скупчени, а по двама-трима в отделни групички. Това обстоятелство щеше да облекчи нападението. Странично от моя подслушвателен пункт имаше достатъчно място да разставя двадесетимата си мъже. Те можеха оттам да виждат враговете и за мен бе възможно на всеки един да дам специалното му указание.

Тъй като сега нищо повече не ми бе необходимо да знам, аз се върнах при спътниците да им съобщя резултат от рекогносцировката. Никой не се зарадва повече на присъствието на факира от Бен Нил. Едва бях свършил и той се провикна:

— Хамдулиллах, факирът Абд Асл е тук! Ефенди, ти трябва да го предоставиш на мен. По него да стрелям!

— Няма да се стреля — отвърнах. — Ние няма да избием хората, а ще ги предадем на Рейс Ефендина.

— Даже и Абд Асл, който определено ми е обречен?

— Той е обречен и на мен, но аз се отказвам от отмъщението.

— Аз пък не се отказвам!

— По този въпрос ще говорим по-късно. Сега ти забранявам да го убиваш.

— Ефенди, помисли, че накърняваш едно мое право, което никой не може да ми отнеме!

— Не ти го накърнявам, а само желая отсрочка. Рейс Ефендина се намира в някаква опасност, която не ми е известна, факирът я знае и трябва да ми даде осветление. Бъде ли убит, няма да научи нищо и Рейс Ефендина е изгубен! Аз трябва непременно да говоря с Абд Асл!

— Добре, при това положение ще се помиря. По-късно обаче сигурно няма да бъдеш толкова несправедлив, че да ми попречиш да приведа в изпълнение закона на пустинята. А сега, ефенди, как ще надвием тези седемдесет войни, като не бива да стреляме?

— Ще ги повалим с прикладите. Ако някой от ловците на хора умре от удара, то такъв му е бил късметът и няма защо да го окайваме. Аз ще ви водя и на всеки ще покажа към коя група да се насочи, за да не си пречим един на друг. Аз самият ще се заема с факира и дяллаба. Веднага щом изскоча от храста, ме последвате. Команди няма да се дават и никой не бива да вика или крещи. Всичко трябва да се върши съвсем безшумно, защото така изненадата въздейства много повече, отколкото когато врагът бъде предупреден чрез преждевременно кряскане. Имайте предвид, че всеки от вас трябва да просне трима-четирима противници! Ето защо трябва да действате бързо, а това е възможно само ако бъдете напълно неми. Нехранимайковците тогава ще бъдат направо вцепенени от страх, докато бойният ви крясък иначе би могъл доста да ги раздвижи.

Тъй като камилите ни бяха със спънати крака, за надзираването им бе достатъчен само един човек. Другите тръгнаха с мен.

— Твоят план ми се нрави, ефенди — рече Абдуллах, когато потеглихме. — При стрелянето моята работа не е съвсем сигурна, докато сега здравата ще угостя кучите синове с приклада на моята ясновидска кремъклийка.

Стигнахме незабелязано избраното от мен място. Там нищо не се бе променило. Мина известно време, докато покажа на всеки поотделно от хората си накъде да се насочи. После застанах зад рехавото място в храсталака, откъдето преди туй бях наблюдавал. Спътниците стояха, отправили очи към своите жертви, от лявата ми страна, където шубракът не бе труден за проникване. Когато видях, че всеки е готов, се изстрелях с един скок на поляната и се извърнах надясно. Два прикладни удара и Абд Асл и съгледвачът му бяха уредени.

Зад мен в буша като че зашумя буря — моите асакери ме последваха. На няколко крачки от двамата предводители седяха четирима мъже, които така се ужасиха от появата ми, че се кокореха неподвижно в мен. Проснах първия и втория. Третият вдигна ръка за отбрана, ала аз въпреки това го цапардосах. Четвъртият понечи да скочи, ала не свари. Опатках и него. Преднамерено бях удрял с широката страна на приклада, а не с ръба. Това само зашеметяваше, но не убиваше.

Шестима мъже — това бе моят дял и сега се заех със задачата да задържа евентуалните бегълци. Ето защо се обърнах към бойната арена, към която досега бях стоял с гръб, и насочих многозарядната карабина „Хенри“ в готовност за стрелба.

Изключителна беше картината, която ми се представи. Асакерите се бяха придържали стриктно към моите предписания. Те „работеха“ тихомълком и ефектът не закъсня. Точно това безмълвие увеличаваше страха на нападнатите. Те като че също бяха онемели. Само тук и там някой от противниците изкрещяваше или скачаше да побегне, което обаче на никого не се удаде.

Разбира се, повалянето на хора не е запленяващо събитие, но за едно обичащо битките око все пак би било радост да наблюдава асакерите. Най-чевръсто и ловко действаше Бен Нил. Според мен той простря шест или седем противника. От мига, в който изскочих от храста, до момента, когато видях да пада последния враг, надали бе минало и минута и половина, а от страна на неприятелите не бе последвал нито един изстрел или удар. Това бе последица от изненадата — една толкова пълна и вцепеняваща изненада, каквато никога не бях виждал.

Дори сега, когато имахме пред себе си съвършен успех, асакерите си оставаха безмълвни. Всички погледнаха към мен да разберат какво да правят.

— Вържете всички! — викнах им. — С ремъци, върви или парцали, нацепени от дрехите им. С мълчанието се свърши, можете да говорите.

Говорят! Как може при такова положение да се приказва на един африкански аскери за „говорене“! Да им бях казал: „можете да виете“, то подканата пак далеч не би се доближила до резултата, който сега ми се отдаде да чуя. От двадесетимата се изригна един направо свръхчовешки рев. Човек оставаше с впечатлението, че сто дявола ликуват с все гърло. При това не пропуснаха да изпълнят заповедта ми.

Аз се насочих най-напред към Абд Асл и неговия съгледвач. Те бяха разтворили устни и хъхреха. Вързах им ръцете отзад и краката наедно — имаше достатъчно с какво да се връзва. Всеки бедуин носи по време на езда върви със себе си, тъй като често са му необходими. Освен това всяка кеффийе (кърпа за глава) е снабдена с укал (шнур), с който се пристяга, а такъв укал е много полезна за връзване вещ.

Имаше врагове само полузашеметени. Те се разпознаваха по движенията и биваха най-напред подсигурявали. След най-много десет минути бяхме готови и можехме сега да тръгнем да преглеждаме дали един или друг не е пречукан. За жалост асакерите не бяха се отнасяли така снизходително като мен. Установи се за мое съжаление, че осем души са мъртви. Трима от тях тежаха на съвестта на Абдуллах. Той каза:

— Ефенди, моята ясновидска пушка изпълни своя дълг, защото от четиримата, които джаснах, само един-едничък ще се вдигне.

— Такова ли ти беше намерението?

— Да. Исках да пречукам и четворицата.

— Нали го бях забранил!

— Бива ли да допусна да ми се забранява да отмъстя за моето племе? Или да съм ти обещавал, че ще се подчиня на забраната ти? Аз видях в пясъка на Бир ес Серир да лежат нашите убити и сега упражних едно отмъщение, което е нищо в сравнение със случилото се там. Ти нямаш право да ми отнемаш полагаемото!

Предпочетох да не отговоря и се върнах при факира, който бе отворил очи и се озърташе ужасен. Дяллабът също се бе свестил и зяпаше наоколо шокиран като другия. Докато асакерите претърсваха пленниците и камилите за плячка — нещо, което не можех да им запретя — аз седнах до Абд Асл. Той затвори очи — дали от слабост, ярост, или срам, беше ми все едно.

— Салам, я Вели ел кебир ел машхар! (Привет, о, велик, прочут светецо!) — изрекох. — Радвам се да те срещна тук и се надявам, че ти също се чувстваш щастлив да зърнеш моя лик.

— Бъди проклет! — процеди старият полугласно, без да отваря очи.

— Ти се обърка. „Бъди благословен!“ искаше да кажеш, защото зная колко голямо е било желанието ти да ме видиш. За съжаление то щеше да е гибелно за мен, защото ти се канеше да застреляш асакерите на Рейс Ефендина, а на мен да отрежеш езика и ръцете, за да ме продадеш сетне на най-свирепия негърски княз.

— Той е всезнаещ! — изплъзна се на Абд Асл. Беше отворил очи при отправянето на този възглас към спътника си. Оня се блещеше в мен с поглед на удивление и смъртна ненавист. Аз му кимнах свойски.

— Ти имаше пълно право, като каза, че скоро пак ще те видя и ще те опозная. И ето че само след толкова късо време, макар да се тъкмеше да вървиш в Ел Фашер, ние сме отново един до друг. Аз съм във възторг от срещата, понеже тя е доказателство, че правилно съм те преценил. Ти изнамери идеята да ми бъдат взети езика и ръцете и не се мамиш, ако храниш радостното убеждение, че няма да те лиша от благодарността си.

— Изобщо не те разбирам! — процеди той. — Защо ни нападнахте? Какво бихте могли да докажете против нас? Аз изисквам да ни развържете.

— Желанието ти ще бъде драговолно изпълнено, и то в мига, в който бъдеш предаден на палача.

Мнимият дяллаб направи трескаво движение на несъгласие и отвори устни за отговор, само че аз не го оставих да стигне дотам.

— Не се пали и не си давай труда! Ти си прекалено глупав, за да ме измамиш. Още не беше слязъл от камилата, когато дойде днес при нас, и аз вече знаех що за птица си. Знаеш ли баснята за бакка3, която искала да надхитри бу хусаин4?

— Какво ми влиза в работата тая басня, дето е известна на всяко дете? — сопна ми се оня.

— Твърде много, защото приличаш на тази бакка със скимналата ти щура идея да ме преметнеш. Как можеш ти, чиято кратуна не съдържа и грам мозък, да допуснеш, че ще ти се удаде да ме измамиш! Ти и да надхитриш един немски ефенди! Твоята работа е досущ като в баснята за бакката, която дръзнала да се мери с бу хусаин.

Беше си малко перчене от моя страна, дето ги приказвах така на едро, ала един по-малко високомерен начин на изразяване нямаше да постигне своята цел. Резултатът не закъсня, защото той кипна:

— Как може някакъв си гяур да се надува по тоя начин пред един истински вярващ! Ако беше толкова умен, както се изкарваш, то отдавна да си се отказал от твоята лъжлива вяра. Снеми ни веднага вървите, които си омърсил с ръцете си, иначе…

— Мълчи! — пресякох го аз. — Само не смей да ме заплашваш, че ще ти отговоря с камшика! Когато кучешка измет като теб залае, получава удари. И щом толкова малко схващаш сегашното си положение, че се осмеляваш да изискваш, наместо хрисимо да молиш, то ще те накарам по такъв начин да го опознаеш, че надменността ти набързо ще премине!

— Няма да го извършиш, защото аз съм шейк! — противопостави се досегашният дяллаб.

— Ха! Някакъв си жалък там бедуински шейк е хич нищо пред мен. Впрочем ти твърдеше, че си търговец, а покрай другото си и член на банда убийци. Като такъв и ще бъдеш третиран.

— После горко ти! Ти ще бъдеш изгубен, защото моето племе ще унищожи всинца ви!

— Какво, тоя серсемин има наглостта да те заплашва, ефенди? — изръмжа Бен Нил, който бе приближил и чул тези думи. — Да му затъкна ли разпуснатата зурла?

— Стори го!

Бен Нил го обърна с крак, та гърба му да дойде отгоре, и измъкна камшика от пояса. Аз се извърнах. Очите ми се възпротивяваха да станат свидетели на назидателния пердах.

Ала ушите все пак ми подсказваха, че Бен Нил дава простор на гнева си по начин, който не оставя нищо повече да се желае. Междувременно аз дадох на другите указание да откарат пленниците и животните при извора. Когато това стана, там бяха отведени и нашите камили.

Изворът се намираше на място, от което хората бяха отстранили дърветата и храстите, за да се отвори мегдан за бивакуване. Пространство имаше достатъчно и водата също беше в изобилие.

Асакерите бяха направили добра плячка и следствие на това се намираха в отлично настроение. На всеки се падаха камилите, оръжията и разните там неща поне на трима пленници. Аз не предявих претенции за нищо. Бен Нил последва примера ми, макар да си беше един беден дявол. Когато го попитах за причината на отказа, той отговори:

— Защо ти самият не вземаш нищо, ефенди? Това само от доброта към асакерите ли е, за да получат и твоя дял? Или е гордост? От теб знам, че ратниците от франкските страни не вземат плячка. Аз също отказвам да приема предмети, които са се намерили в мръсните ръце на тези кучи синове.

Това свидетелстваше за честни принципи и той заслужаваше да му отвърна с едно почти приятелско отношение.

Трябваше да се погрижим пленниците да ни останат гарантирани. Те бяха взети по средата и зорко държани под око. За през нощта бяха предвидени стражи. Сега беше още ден, но можехме да очакваме настъпването на вечерта само след половин час. Аз сметнах за уместно още преди започването на здрача да обходя околността на извора, за да потърся евентуални следи и изобщо да се запозная с терена. Същевременно изпратих няколко души в гората за дърва. Тъй като броят на пленниците беше три пъти по-голям от тоя на асакерите, трябваше да имаме няколко огъня. Горивен материал за целта беше бързо и в достатъчно количество донесен. Аз се върнах от моята обиколка, без да съм открил нещо подозрително. Затова пък един от „дърварите“ ми донесе два предмета, които лежали под едно дърво и привлекли вниманието му.

— Я виж тези кости, ефенди — каза той. — Те изглежда са останки от някое теле и понеже никой няма да вземе да помъкне живо теле със себе си в степта, за да го коли, трябва тук да са бивакували крадци на добитък.

Аз взех костите в ръка да ги огледам. Едната беше половин лопатка, а другата — апофизата на бедрена кост.

— Това не са телешки, а човешки кости! — обясних.

— Аллах! Значи тук е бил убит човек!

— Не убит, а разкъсан и изяден.

Тутакси бях обграден и всички завикаха, че сигурно се лъжа.

— Не се лъжа, защото добре умея да различавам костите на човек от тези на някое животно. Тази плешка и тази бедреница са раздробени от зъбите на много силно диво животно. Дали в степта, или даже тук в гората няма лъвове?

— Аллах да ни закриля и дари със своята милост! — извряка фесарахският водач. — Това е бил Лъва от Ел Тайтел!

— Защо е наречен така?

— Защото с редуване посещава всички извори, намиращи се между Ел Тайтел и Нил. Той е вече повече от година в този район.

— Нима никой не е тръгнал да го ловува?

— Да го ловува? Какво ти дойде на ума! Аллах да пази всеки човек от могъщия ненаситник, който е по-голям от вол и по-силен от слон!

— Не се ли знае леговището му? Може би е бил виждан с лъвица и малки?

— Не. Той няма определено жилище и е винаги на път от един извор към друг.

— Аха, значи вахдани5. Известни ми са тези самотни, враждебни дори срещу себеподобните си животни. Те са най-лошите. Вкуси ли веднъж един такъв отшелник човек, той си остава на тази храна и убива животни само в случай на изключителен глад.

— Това е вярно, ефенди, и един такъв човекоядец е скитникът от Ел Тайтел. Случва се даже за една седмица да излапа две жертви. Кога може да е бил тук?

— Преди четири или пет дена, както разбирам от състоянието на тези костни остатъци.

— О, Аллах, това е лошо! Значи лъвът може днес пак да довтаса. Ако беше бил тук вчера или завчера, днес сигурно щеше да се намира някъде другаде. Ама след толкова дълго време той вече може да е приключил обиколката си.

— Зависи колко извора посещава и дали междувременно е намерил друга жертва. Лъвът предпочита, както и всяко друго животно, мястото, на което е намерил веднъж храна, пред местата, които напразно е посещавал. Значи може скоро да се върне.

— Дано от това ни предвардят всички халифи! — провикна се фесарахът. — Може би той даже е вече тук и лежи нейде в засада!

— В този случай щях да забележа следите му. Независимо от това трябва да бъдем предпазливи, защото тези самотници са лукави и коварни и не оповестяват с рев приближаването си като другите лъвове. Те по-скоро се промъкват потайно като пантера и скачат безмълвно върху жертвата си. Веднъж застрелях един такъв грешник, който само един път изрева късо от радост, когато се натъкна на дирята ни, ала сетне приближи напълно безшумно.

— Какво, ефенди, ти си стрелял по лъв?

— Даже по няколко.

— И си убивал лъвове?

— Да.

— С колко изстрела?

— С един. Само един-единствен път бяха необходими два куршума.

— Ох, ефенди, как красиво лъжеш, ама как само красиво лъжеш!

И през ум не ми минаваше да се разсърдя на водача за този възглас, защото бездруго знаех метода и начина, по който степните обитатели ловуват лъвове, и вече на няколко пъти съм имал повод да пиша за това. Че един сам-самичък европеец тръгва да търси Царя на животните, за да сложи край на живота му с един изстрел, е за тези хора приказка, пълна невъзможност. Те просто не го вярваха и ето защо и аз не се разсърдих на Абдуллах, задето си мислеше, че искам да го развличам с „красиви лъжи“.

— Той е убил лъвове! — продължи ухилен. — С един изстрел! И при това съвсем сам! О, Аллах, о, Мохамед, какъв могъщ герой бил пък Кара Бен Немзи ефенди! Как ми се ще барем веднъж да го видя като саияд ес саба6!

— Не си го пожелавай — предупредих, без да се засягам. — Желанието ти би могло да се осъществи само ако лъвът дойде, а не ми се вярва това да те зарадва.

— Даже много бих се радвал — захили се Абдуллах. — Каквото може един чужденец, мога го и аз, синът на тази страна. Предлагам ти бас, че ще сторя същото, ако лъвът дойде, което предприемеш ти.

— По изключение съм съгласен. На какво ще се обзаложим?

— Ще заложиш ли часовника и далекогледа си срещу моята ясновидска кремъклийка?

— Да, о дръзновени Абдуллах.

— И не се майтапиш?

— Не. Значи сключваш облога?

— Да. Заклевам се в Аллах. Ти да не би да се каниш да отстъпиш?

— Не. Ти се закле и също така не можеш да се върнеш. Но се лъжеш, ако си мислиш, че кротичко ще си седя край огъня, в случай че лъвът се появи. Аз по-скоро ще тръгна насреща му.

Фесарахът се загледа известно време в земята. После рече:

— Не искам да те оскърбя, но не го вярвам.

— Тогава моли твоя Пророк да държи лъва надалеч. Ако той не изпълни желанието ти, свършено е с прочутата ясновидска кремъклийка. А сега относно пленниците…

Бях прекъснат, понеже на западния край на поляната се появи един камилски ездач, който при вида ни спря слисано и ни заоглежда. Изглежда се двоумеше дали да язди към нас, или да свърне към извора. Накрая подкара животното си към нас и слезе.

— Преди да позволя на устните ми да дойде „салам“, ми кажете кой е предводителят!

— Аз — отговорих.

— Тези тук са асакери. Ти обаче не мязаш да си аскери. Как да си обясня, че си техен водител?

— Униформата ли прави аскери?

— Не. Ще ти повярвам. Защо сте вързали хората, дето лежат тук по земята?

— Те са заловени ловци на роби.

— Това нали не е престъпление?

— Е, тогава похитителство на хора!

— Робите, особено пък чернокожите, не са хора. Ти ще освободиш тези мъже!

Непознатият беше може би малко над трийсетте, сух и носеше тъмна, немного гъста брада. Дрехата му беше бяла на цвят, но сега вече не твърде чиста. Изразът на аскетичното му лице беше строг и навъсен. Стоеше гордо изправен пред мен, а очите му ме гледаха заплашително, сякаш той беше този, който заповядваше тук. Нямах и представа, че този мъж по-късно ще играе като Махди7 една толкова изтъкната роля.

— Ще ги освободя? — попитах го. — Тъй! С какво право всъщност очакваш това от мен?

— Защото го казвам аз, Мохамед Ахмед, Факир ел Фукара!

— Хубаво! Аз пък съм Аскери ел Асакер и правя само това, което ми е угодно.

Факир ел Фукара означава факир на факирите, сиреч най-добрият, най-съвършеният факир. Ето защо аз се нарекох войник на войниците, т.е. най-съвършеният от войниците. Той, изглежда, не очакваше такава съпротива, защото попита:

— Нима не ме познаваш? Нищо ли не си чувал още за Факир ел Фукара?

Когато каза това, видях, че си размени един поглед на разбирателство с Абд Асл, „достопочтеният“ факир, който лежеше вързан на земята. Те следователно се познаваха и аз нагласих според това отговора си.

— Не, но моите пленници те познават.

— Откъде го знаеш?

— Очите ти ми го казаха. Ти даде на Абд Асл едно обещание, което не можеш да сдържиш.

— Ще го сдържа. Ако запиташ пленниците си, те ще ти кажат кой съм.

— Кой и какъв си, ми е безразлично. Аз съм тук в служба на Рейс Ефендина, което ще рече в служба на хадифа. Това трябва да ти е достатъчно.

— По никой начин не ми е достатъчно. Хадифът, както и Рейс Ефендина са нищо в моите очи и на мен не ми и хрумва да се съобразявам с тях.

В този миг аз не познавах неговото житие-битие. По-късно разбрах защо Мохамед Ахмед си бе послужил с този подронващ авторитета, пренебрежителен израз. Той бил известно време данъчен чиновник, видял се принуден да напусне службата и станал роботърговец. Всичко това сега не го знаех и му отговорих с усмивка на превъзходство:

— Въпреки това ще се съобразиш с тях, съобразявайки се с мен, изпълняващият техните заповеди.

— Веднага ще видиш колко малко ги зачитам тези заповеди.

Мъжът измъкна ножа си и се наведе към Абд Асл.

— Стой! — повелих аз. — Какво се каниш да правиш?

— Да освободя приятеля си от вървите.

— Не ти разрешавам.

— Хич не искам да знам за твоето разрешение!

Мохамед Ахмед допря ножа до ремъците, ала аз го пипнах изотзад за хълбоците, вдигнах го от клекналото му положение и го захвърлих на няколко крачки през групата пленници, при които лежеше Абд Асл. Държал здраво ножа си, Мохамед Ахмед се окопити бързо, вдигна ръка за удар и ме нападна с думите:

— Ти дръзна да посегнеш на Факир ел Фукара? Ето ти, на!

И на ум не ми идваше да си послужа с някакво оръжие. Също така на никой от асакерите не му хрумна да ми се притече на помощ — само Бен Нил бръкна в пояса, но си остана на мястото. Моите хора знаеха, че ще се справя с нападателя. Аз му нанесох един удар с пестник в подмишничната ямка на издигнатата ръка и този контраудар беше толкова силен, че запрати нападателя на земята. Сега измъкнах револвера. Когато Мохамед Ахмед скочи да ме нападне повторно, насочих оръжието към него.

— Още една крачка и ще те застрелям!

— Стой си там, иначе наистина ще те застреля, защото е гяур! — предупреди го Абд Асл.

Факир ел Фукара дръпна назад вдигнатия вече крак — дали от страх от оръжието ми, или от изумление, дето чу да ме наричат гяур, не знам.

— Гяур? — попита. — Той не е мюсюлманин?

— Не, християнски ефенди — отговори дъртият.

— И тоя кучи син посмя на мен…

В миг застана Бен Нил с камшика зад него.

— Ефенди, да му съдера ли кожата от бой?

— Този път ще му простя, защото той го каза във възбудата си — заявих аз. — Но ако още един-единствен път ме оскърби, ще получи бастонадата по такъв начин, че трябва да остане да лежи тук и окаяно да пропадне!

— Аллах! На мен бастонада! — скръцна зъби мъжът. — От един християнин! Какво светотатство, каква дързост!

— За дързост спрямо теб не може да става и дума — ухилих му се аз в лицето. — Не бих се страхувал и ако стоях сам срещу десет ербаплии от твоя сой.

— Но другите са мюсюлмани и трябва да са за мен, а не за теб! Как може един мюсюлманин да търпи, друг правоверен да бъде заплашван от някакъв си християнин с бастонада?

Тогава Бен Нил се изтъпанчи пред него и отговори вместо мен:

— Чуй, ние обичаме Кара Бен Немзи ефенди и сме готови срещу всекиго да се бием заради него. Десет, че и сто факира ел фукара не могат да се мерят с него в нашата почит и аз ти казвам, че няма да си първият, който ще опита камшика, задето го е оскърбил. Внимавай! Бастонадата витае над главата ти и, в името на Аллах, ако не сдържаш устата си, мигновено ще се спусне върху теб!

— Хлапак! — озъби му се факирът. — Пази собствения си език! Какво си ти и какво са двайсет асакери срещу привържениците, които ще се завтекат към мен, ако извися глас!

— Извиси го! Нека видим дали гората ще се оживи!

— Смееш да го кажеш, защото знаеш, че днес нямам никого при себе си. По-късно обаче мога да ви смачкам, както човек стъпква червея с крак!

От войниците се чу гневно мърморене, факирът не му обърна внимание и продължи:

— Като служите на един християнин срещу тези мюсюлмани, вие отричате Пророка. Имате ли право да държите в плен тези правоверни? Дори да се залавяли роби, къде е писано в Корана, че търговията с роби е забранена?

Намерението му беше да насъска асакерите срещу мен и той може би вярваше, че това ще му се удаде. На мен изобщо не ми се наложи да попреча с апострофиране изпълнението на този замисъл, защото Бен Нил, който бе взел думата за другите, му отговори и по-нататък:

— Ти не познаваш ситуацията. Ибн Асл, синът на тоя стар факир, нападна бени фесарах, изби мнозина от тях и отвлече младите жени и дъщери, за да ги продаде в робство. Ние обаче му ги отнехме и отново ги отведохме в техните земи. От гняв и мъст той изпрати баща си с тези мъже срещу нас. Те трябваше тук да ни издебнат и избият. А на ефендито трябваше да бъдат отрязани езикът и ръцете. Разрешено ли е да се отвличат правоверни и да се превръщат в роби?

— Не — призна Мохамед Ахмед.

— Бени фесарах правоверни ли са, или не?

— Правоверни.

— В такъв случай Ибн Асл се е провинил в смъртен грях, а тези хора тук са негови съучастници. Те трябва да бъдат наказани за това, а да не говорим пък, че са убийци, понеже искаха да погубят нас.

Известието на младежа не пропусна да окаже своето въздействие, Факир ел Фукара се обърна към Абд Асл.

— Вярно ли е това, което сега чух?

— Нека някой докаже, че сме искали да убием тези асакери — заинати се запитаният. — Това е една безсрамна лъжа!

— Не отричай! — обърнах се рязко към него. — Аз го чух със собствените си уши. Бях залегнал, за да ви разузная, зад храста, пред който ти седеше в разговор с твоя мним дяллаб.

— Ти си се излъгал — рече ми Факир ел Фукара.

— Аз чух правилно и имам в наличност и други доказателства срещу моите врагове.

— Каква? Трябва да ги чуя.

— Трябва? Кой те е поставил съдия над мен? Аз върша само онова, което искам, и веднага ще ти известя волята си. Искам именно да не се бъркаш повече в тая работа. Ти и бездруго вече така си изгори ръцете, че те съветвам да си ги държиш далеч от огъня. Дали ще продължиш пътя си, или ще бивакуваш при нас край извора, за мен е все едно. Но ако продължиш да се месиш в моите работи, ще ти докажа, че въз основа на пълномощията си аз съм настоящият повелител на този извор.

— Как се каниш да го докажеш?

— Като не те търпя повече, ами те изпъдя. А сега нито дума отгоре по тоя въпрос! Отдръпни се! Можеш да бивакуваш при асакерите, но при пленниците нямаш никаква работа.

Мохамед Ахмед схвана, че сега вече наистина няма да допусна повече възражения и се подчини. По лицето му обаче лежеше стаена злоба като някой застрашителен буреносен облак. Той разседла камилата си и я пусна да попасе. После извади провизии и една половница от чантата на седлото и седна край водата да си вземе вечерята. Преди туй обаче отправи своята Вечерна молитва, която бе пропуснал, тъй като от пристигането му насам слънцето бе залязло и времето на Могреб, първата предписана Вечерна молитва, бе отминало неизползвано. Асакерите също се помолиха, понеже и те бяха извършили същия пропуск.